Лорън Донър
Даркнес (23)

Глава 22

Кат внимателно наблюдаваше Мейсън. Промените в настроението му бяха знак, че се намира под голямо напрежение. Мъжът не й вярваше и не беше длъжен да го прави. Ръката му здраво стискаше дръжката на пистолета. Тя беше достатъчно близо, за да види, че предпазителят е вдигнат. Мейсън потупа оръжието по бедрото си, поглеждайки Миси намръщено. Това не хареса на Кат, ни най-малко.

— Трябва да поговорим. — Той хвърли още един остър поглед към приятелката й. — Но искам да мога да я виждам.

— Добре. — Кат стана от масата и запристъпва бавно, за да не го нервира още повече. Излезе в коридора.

Той приближи и насочи пистолета към гърдите й. Беше ясно, че очаква младата жена да се опита да го обезоръжи. Тя сложи ръце на вратата, за да се чувства той по-сигурен. Мейсън застана така, че да може да вижда и двете жени.

— Тя представлява опасност.

— Тя ще направи всичко, което й кажа. — Най-лошият страх на Кат се сбъдваше. Чудеше се какво е намислил Мейсън, сега вече знаеше. — Ние сме заедно от много дълго време. Тя е напълно покорна. — Използва термина, който той със сигурност щеше да разбере.

— Трябва да знам, че си сто процента вътре. Няма какво друго да губиш — продължи той с нисък глас.

От страх стомахът й се стегна на възел.

— Какво си намислил?

— Убий я!

Надяваше се да успее да прикрие обхваналия я ужас.

— Мисля, че това е малко драстично.

— Глупости! — изсъска той. — Очаква ме затвор или още по-лошо, ако онези животни ме хванат. Трябва да знам, че мога да ти имам доверие. Убий тая кучка!

Кат разбираше побърканата му логика. Ако убиеше Миси, полицията щеше да я издирва за убийство. Намирането на Джери Борис и заставянето му да се откаже от парите щеше да стане стратегия за оцеляване. Те щяха да се нуждаят от пари, за да получат фалшива самоличност да напуснат Щатите и да се установят в страна, в която нямаше закон за екстрадиция и в която няколко милиона можеха да им осигурят живот в лукс.

— Убий я! — прошепна той. Вдигна оръжието и го опря в главата й. — Или ще убия теб.

— Чудесно. Дай ми пистолета.

Мейсън отстъпи крачка назад.

— На глупак ли ти приличам?

Кат не се изненада, че той не се хвана.

— Тогава ще взема един от моите.

— За да ме застреляш?! — Той поклати глава. — С голи ръце.

— Това е жестоко! — Младата жена изправи рамене. — Ти каза, че са замесени милиони. Сигурна съм, че мога да се добера до тях.

Мейсън се усмихна. Никога не бе имала добро мнение за този мъж, но сега се бе превърнал в абсолютно нищожество. Да убиеш любимо същество за пари беше най-тъпото нещо, което човек можеше да направи.

— Убиваш я и тръгваме. Знам коя фирма можем да използваме, за да влезем в Хоумленд. Трябва да ги ударим рано. Това е най-доброто време.

Беше прав. Повечето хора нямаше да бъдат бдителни — те или спяха или току-що се събуждаха — ако проникнеха в Хоумленд около седем сутринта. Това беше и времето, когато повечето камиони за доставка влизаха вътре.

— Добре. Получавам половината, все пак. Нали така? Да не ме прецакаш, Мейсън!

— Няма. Мога да те използвам, Катрина. Ти си умна. Ще ни бъде по-лесно да пътуваме като двойка. — Погледът му се спусна към гърдите й.

Кожата й настръхна от начина, по който я погледна. Никога нямаше да му позволи да я докосне.

— Прав си. — Усмихна му се мило, преструвайки се, че го харесва като мъж. Това беше едно от най-трудните неща, които бе правила. — Трябва да можем да разчитаме един на друг.

— Точно така — Отново погледна към гърдите й. — По всякакъв начин.

Гадост! Насили се да не покаже своето отвращение.

— Ще го направя сега. Обаче не искам тя да разбере какво я очаква, защото може да крещи. Нашата съседка вика ченгетата всеки път, когато се караме. — Искаше той да продължава да вярва, че тя и Миси са двойка, която има проблеми помежду си. — Ще изчакам, докато бдителността й отслабне и ще се приближа отзад. Нека го направим в нейния кабинет. Това е най-отдалеченото място от тази страна на къщата.

— Направи го. — Той отстъпи назад, продължавайки да държи оръжието си насочено към нея.

Кат прекоси кухнята. Миси, облегнала се на печката, срещна погледа й. Довери ми се, прошепна й тя.

— Как си, скъпа? — Спря пред приятелката си и я хвана за ръката.

— Уплашена — отвърна съвсем тихо Миси.

— Всичко ще бъде наред. — Кат знаеше, че Мейсън стои на около два метра и половина зад нея и наблюдава и слуша всичко. Но не можеше да види лицето й. Тя погледна към плота, търсейки оръжието си. Печката привлече вниманието й. — Защо не отидем в твоя кабинет? Можеш да пишеш, докато говорим.

— Добре.

Кат сложи ръка на кръста на Миси и плъзна длан към копчетата на печката. Мейсън не бе в състояние да види това. Развъртя ги всичките. Очите на Миси се разшириха, но Кат стисна ръката й, като я изгледа строго. Почувства се горда от най-добрата си приятелка, когато тя се усмихна.

— Трябва да допиша нещо. — И Миси смело пристъпи напред.

Тихото свистене на газта, излизаща от печката, можеше да бъде чуто, но се съмняваше, че Мейсън ще го долови от другия край на стаята. Обаче скоро щеше да го помирише. Печката беше стара, и отдавна присъстваше в списъка им с нещата, които трябваше да се сменят. Газовите горелки трудно се възпламеняваха. Дръпна Миси далеч от печката и се обърна, като я притегли зад гърба си.

Мейсън отстъпи в коридора, правейки им достатъчно място да минат. Кат заведе приятелката си в стаята срещу кухнята.

— Тя обича да пали свещи, когато пише. Това я кара да се отпусне. — Обърна се към Мейсън, но продължи да държи Миси зад себе си. — Ще взема да запаля някоя и друга.

Миси пребледня. Кат я избута до прозореца, който гледаше към задния двор.

— Къде е запалката? Още ли е в бюрото ти?

— В едно от чекмеджетата — прошепна Миси, долавяйки намека.

— Мейсън може да се заинтересува какво има в чекмеджетата ти. Той не те познава. Нали така, Мейсън?

Мейсън веднага захапа стръвта. Беше го накарала да мисли, че там може да има скрито оръжие. Той отиде до бюрото, заобиколи го и се наведе, държейки пистолета насочен към тях. И все пак, вниманието му бе отклонено, когато рязко отвори горното чекмедже вляво на голямото писалище.

То имаше по четири чекмеджета в двете си страни. Кат знаеше колко е разхвърляно всичко вътре в тях. Щеше да му се наложи да рови доста. Той се наведе още малко и Кат използва възможността да вземе запалката от рафта до ароматните свещи.

Миси я сграбчи за ръката, пръстите й се забиха в плътта й.

— Скоро трябва да храним кучето и котката.

Кат трепна. Нямаше начин да спаси животните. Животът на Миси беше от първостепенно значение. Знаеше, че приятелката й се е досетила какво прави и каза това, за да й припомни, че домашните й любимци бяха на горния етаж.

— Те не са приоритет в момента.

Сълзи изпълниха очите на младата жена и Кат трябваше да отмести поглед от нея. Това я нарани твърде много. Миризмата на газ достигна до носа й. Мейсън затвори чекмеджето и се наведе още по-ниско, за да отвори следващото под него. Пистолетът му лежеше на бюрото, с дулото към тях. Кат се премести леко, за да застане на пътя между оръжието и Миси. Погледна към завесите. Те бяха отвратителни, същата щампа на цветя, като в повечето стаи от къщата. Домът беше тяхната сбъдната мечта, но щяха да си купят друг. Миси не можеше да бъде заменена.

— Нищо! — Мейсън заобиколи стола и отвори горното чекмедже от другата страна. Изведнъж се напрегна. — Каква е тази миризма?

— Каква миризма? — Кат го погледна с празен поглед. Времето й беше изтекло.

Той изсумтя и се изправи, пристъпи към вратата на коридора. За части от секундата пистолетът не сочеше към тях, и Кат се завъртя, молейки се запалката да запали от първия път. Притисна я към пердето и щракна. Лумна пламък. Миг по-късно завесите бяха в пламъци. Тя се обърна и обви ръце около Миси.

— Какво, по дяволите?! — извика Мейсън.

Кат избута приятелката си далеч от огъня, обхванал пердетата, за да я предпази от запалване. Прозорецът беше с единично стъкло, тъй като не бяха ги сменили с топлоизолиращи. Миси бе поставила дебели тъмни щори, и това беше единственото нещо, което стоеше между тях и стъклото.

Прозвуча изстрел в момента, в който Кат се завъртя, използвайки цялата си сила, за да хвърли и двете им през прозореца. Те се блъснаха в стъклото и когато то се разби, нямаше нищо друго, освен късмет, щората и дрехите им, което да ги защити.

* * *

Даркнес приближи къщата заедно с мъжете от екипа, даде им знак да се разделят и да обградят сградата. Звукът от изстрел раздра тишината на нощта. Новия вид се вцепени, ужасен от това, което означаваше той. Изстрелът незабавно бе последван от взрив в задната част на къщата. Имаше ослепителна експлозия на светлина и прозорците по протежение на предната част на сградата се пръснаха, като издухани навън. Звукът беше оглушителен и задейства алармите на всички автомобили по улицата. Те надуха клаксони и свирки и замигаха със светлини.

— Мърдайте! — изрева Даркнес. — Бързо вътре!

Планът да се промъкне вътре и да залови мъжа бе забравен. Даркнес се втурна към дворната врата и скочи, без да се интересува какво има от другата страна. Приземи се на бетон и се втренчи ужасено в тлеещите парчета от сградата. Задната част на къщата бе унищожена — една пламтяща открита рана от назъбено разрушение. От вътрешността се издигаха пламъци, напомняйки му на факел. Черен дим го задави, когато се втурна напред, готов да влезе в горящата къща при Кат. С периферното си зрение забеляза някакво движение и замръзна на място, извръщайки бързо глава в тази посока. Една гола ръка се подаваше от това, което изглежда беше част от дървена ламперия. Ръката беше малка и явно женска.

— Кат! — Той се втурна към нея, избягвайки тлеещите и горящи парчета.

Цялата й длан бе омазана в кръв. Той я хвана, а с другата си ръка грабна дървото над нея и го отхвърли настрани. Жената, която се взираше в него, когато той падна на колене, не беше Кат. Тази имаше руса коса и ужасени сини очи, и беше с дълга нощница. Порязвания и прясна кръв обезобразяваха крайниците й, но не изглеждаше да е в критично състояние.

— Къде е тя? — Младата жена опита да се раздвижи, но извика от болка.

— Кат?

Тя кимна.

— Къщата се взриви и ме изхвърли далеч от нея. — Жената отново направи усилие да седне, но рухна на земята, хленчейки.

— Остани легнала — нареди й Даркнес.

В един миг Бук се озова до него и пое грижата за ранената. Даркнес бързо се изправи и трескаво затърси из двора. Голяма част от покрива лежеше намачкан на пет крачки от него. Изпод ръба му се подаваше един кървав бос крак. Той беше малък и безжизнен.

— Кат! — Новия вид бе ужасен, когато се наведе; страхуваше се от това, което щеше да намери.

Парчето откъснало се от покрива изглеждаше доста тежко, дълго около два метра и половина и метър и половина широко и беше силно деформирано. Той подхвана единия му край, а Трей се спусна към другата страна, за да му помогне да го премести.

— Сега! — подкани го Трей.

Вдигнаха едновременно отломката и я хвърлиха настрани. Не беше чак толкова тежка, колкото изглеждаше. Даркнес погледна надолу и болка разкъса сърцето му. Беше намерил Кат. Коленете му се подгънаха. Тя лежеше на една страна, с ръка върху лицето, сякаш се бе опитала да предпази главата си. Кръв от рана на рамото се бе размазала по кожата й. Кръв покриваше и гърдите й, но той не беше сигурен дали тя е от същата травма, или е нещо по-лошо. Панталонките, които ползваше за спане, бяха скъсани и покрити с червени петна.

— Мамка му! — изруга шепнешком Трей и грабна телефона си. — Въздушен транспорт до Хоумленд или да се обадя за линейка?

Даркнес дори не беше сигурен дали е жива. Вдиша дълбоко, вонята на дим беше непоносима, но можеше да помирише кръвта й. Коства му много, за да се пресегне и да я докосне. Нежно хвана ръката й и я премести. Бузата й беше цялата в кръв, а очите й — затворени. Не беше сигурен дали все още диша, когато се протегна, за да провери пулса й. Притисна пръсти отстрани на шията й… и не почувства нищо.

— Нее! — изрева той в агония. Ръката й трепна и Даркнес изръмжа: — Въздушен транспорт. — Искаше да я откара в Хоумленд.

— Действам. Не я мести! — настоя Трей.

Новия вид се наведе над тялото й и започна да чисти всички отломки от него.

— Кат? Тук съм. Аз съм Даркнес.

Очите й останаха затворени, но тя беше жива. Той искаше да я вдигне и да я приласкае в обятията си, но нещо вътре в къщата избухна. Това беше по-малка експлозия, но достатъчна, за да го накара да се страхува, че още отломки от постройката могат да се стоварят в двора. Отново се обърна, за да огледа сградата. Двата етажа бяха разрушени напълно откъм задната страна. Пламъците се бяха разпространили и в други части от къщата.

— Тук е Трей — изкрещя човекът. — Нуждаем се от хеликоптер, за да ни върне. Кацане точно отпред пред къщата, ако е възможно. Имаме две пострадали жени. Предупредете медиците. Тежка травма. — Той направи пауза. — Шибаната къща експлодира.

Даркнес беше изключил за всичко, което ставаше около него, съсредоточен единствено в Кат. Покри тялото й със своето, като се постара тежестта му да не я притиска. Искаше да я предпази от още наранявания. Някой го хвана за ръката и го дръпна. Той се обърна и изръмжа, погледът му срещна очите на Трей.

— Позволи ми да й помогна. Имам известно медицинско обучение. Тя кърви. — Мъжът го пусна, смъкна бронежилетката, а след това и ризата си. Започна да я къса на ивици.

Даркнес знаеше, че Трей е прав. Кат се нуждаеше от помощ, но той беше блокирал напълно, а съзнанието му беше абсолютно празно.

— Дръпни се — повтори Трей. — Трябва да се спре кървенето, иначе тя няма да оживее.

Новия вид се отдръпна малко и Трей зае освободеното място. Това накара Даркнес да се почувства безпомощен, нещо, което той мразеше. Кат тихо простена от болка, когато Трей повдигна ранената й ръка и уви ръкава на ризата около раната, използвайки краищата му, за да завърже така направената превръзка.

— Това няма да й помогне.

Трей се намръщи.

— Искаш да продължи да кърви ли? Виж нещо плоско, към което можем да я завържем. Хеликоптерът не е пригоден за спешна медицинска помощ. В него няма обездвижваща дъска. Попитах вече.

Сирените се чуваха все по-близо и по-близо. Даркнес не се отдалечи нито за секунда от Кат. Наблюдаваше как Трей внимателно превързва разреза на глезена, източник на кръвта по крака й. Новия вид знаеше, че трябва да се справи с човеците и да поеме контрола над местопроизшествието. Мъжете от неговия вид бяха в опасност, ако не го направеше. Но просто не можеше да остави Кат. Дори не бе в състояние да следва указанията на Трей за това как да й помогне. Все едно беше изключил напълно, само нежно държеше ръката й върху земята до коляното си. Тя вече не кървеше, но беше безжизнена.

Трей се изправи.

— Направих каквото можах. Ще ида да намеря нещо, което да използваме като дъска или ще взема една от линейката. Ще изпратя тук парамедиците. Сигурен съм, че те ще дойдат заедно с полицията. Някой от околните къщи трябва да се е обадил за помощ.

Даркнес изобщо не му обърна внимание, продължавайки да се взира в лицето на Кат. Очите й оставаха затворени.

— Кат? Чуваш ли ме? Аз съм тук.

Негова беше вината, че тя лежеше тук на земята. Беше я накарал да си тръгне от Хоумленд. Иначе сега щеше да спи спокойно в леглото му. Той проучи визуално тялото й. Всички рани, всички драскотини и порязвания бяха по негова вина. Тя бе поискала от него да даде шанс на тяхната връзка. Той й беше отказал.

— Кат? — прошепна слаб женски глас.

Даркнес обърна глава. Блондинката пропълзя до него. Неподправеният страх, изкривил чертите на лицето й, беше същият, който се бе вдълбал и върху неговото, ако можеше да се погледне сега в огледалото. Сълзите падаха свободно по бузите й и той й завидя за способността да плаче. Новия вид изпитваше достатъчно болка, за да заплаче, но очите му оставаха сухи.

— Тя ме спаси — подсмръкна Миси. — Взриви къщата, защото мисля, че Мейсън се готвеше да ме убие. — Раменете й се разтресоха, докато се бореше със сълзите. — Преди да избухне взривът, хвърли и двете ни през прозореца. — Въздъхна тежко и продължи да плаче. — Постави тялото си между мен и стъклото. Ударихме се в земята и тя се претърколи отгоре ми. Когато къщата експлодира, вълната я откъсна от мен. Трябваше да я държа по-здраво. Трябваше да… — Тя спря да говори, изпадайки в трогателни, разкъсващи душата ридания.

Даркнес разбра, че трябва да опита да успокои жената, но не можеше. Той обърна глава към това, което някога е било дом. Цялата задна стена на къщата я нямаше и се виждаше изгорялата вътрешност. Онази част от покрива, която не бе успяла да излети, се бе срутила вътре. Кат беше направила това, за да спаси приятелката си. Искаше му се да убие Миси. Обзе го дива ярост, но той не посегна да удари блондинката. Кат трябваше много да я обича, щом бе жертвала собствения си живот.

Влага изпълни очите му и размаза всичко пред погледа му. Даркнес се наведе и се доближи до лицето на Кат. Усети дишането й срещу устните си. Беше повърхностно, но бе жива. Само не знаеше за колко дълго. Тя щеше да умре.

Сирените спряха някъде съвсем наблизо. Мозъкът му изведнъж започна да функционира и на повърхността изплува нова мишена за гнева му. Изправи се, обърна поглед и хвана Миси за рамото — разтърси я веднъж.

— Къде е Мейсън?

Тя вдигна треперещ пръст към разрушената къща.

— Бяхме в кабинета ми. Той стоеше близо до вратата. Помириса газта и тръгна към коридора. Когато Кат ни хвърли през прозореца, той стреля по нас. Това предизвика взрива.

Той виждаше, че блондинката е в шок. Разкъсваше се между желанието да отиде да намери Мейсън, ако нещо бе останало от него, или да остане при Кат. Краката му взеха решението вместо него, когато отказаха да се движат. Остана на земята до нея. Не искаше тя да умре сама. Не и Кат. Наведе се и притисна лицето си до нейното.

— Аз съм тук, Кат. Не ме оставяй.

— Ето тук! — извика Трей. — Насам!

— Моля те, отвори очи — настоятелно я призова Даркнес, като я наблюдаваше с надеждата, че ще го направи. — Ти си силна жена. Не позволявай на това копеле да победи. Той печели, ако ти умреш.

Нещо тежко тупна в близост до тях и Даркнес рязко вдигна глава, ръмжейки заплашително. Човешка жена в тъмносиня униформа стоеше на колене от другата страна на Кат и стискаше в ръцете си медицинска чанта. Очите й се разшириха и тя пребледня. Новия вид погледна надолу, осъзнавайки що за униформа е това.

— Помогни й. Ти си медик.

Жената кимна, отърсвайки се от страха, който й бе внушил.

— Как се казва? Знаеш ли името й?

— Кат. Тя е моя. Не й позволявай да умре.

Трей го стисна за рамото.

— Даркнес, отдръпни се. Има още няколко от тях. Те се нуждаят от достъп до нея, а ти им пречиш.

Новия вид вдигна поглед към мъжа.

— Не мога.

— Налага се. — Трей се наведе, взирайки се в очите му. — Остави ги да й помогнат.

— Краката ми не искат да се движат.

Трей го огледа.

— Счупи ли си нещо?

— Не мога да се движа. Не мога да я оставя.

Жалост блесна в сините очи на мъжа и той се наведе, обви ръка около Новия вид. Вдигна го бавно, като през цялото време пъшкаше.

— Мамка му, много си тежък. Изправи колене и се стегни.

Даркнес направи това, което му казаха и откри, че може да стои прав. Тогава Трей, който продължаваше да го държи, го избута назад. Още трима парамедици приклекнаха около Кат, чистейки отломките от нея, за да получат достъп. Други двама помогнаха на Миси да се премести на пет крачки встрани и я помолиха да лежи неподвижно, за да могат да я прегледат.

Отнякъде се появи Бук. Мъжът имаше тъмни петна под носа и около устата си, сякаш беше вдишал много дим. Той държеше в едната си ръка куче, а в другата коте. Те бяха живи, но изглеждаха твърде вцепенени да се движат. Животинките просто лежаха върху ръцете на мъжа, вкопчили се в гърдите му.

— Влязъл си вътре заради тях? — Трей поклати глава. — Проклети Видове, ти си откачен!

Бук се намръщи.

— Миси беше изпаднала в истерия и много се притесняваше за тях.

— Не мога да повярвам, че са оцелели. — Трей охлаби хватката около кръста на Даркнес. — Добре ли си сега?

Той остана прав, коленете му не се огънаха.

— Къде е този хеликоптер?

— Чака. — Трей го пусна. — Не го ли чу? Дарън го приземи в края на улицата. Не искаше перките да разпалят още повече пожара.

— Трябва да отведем Кат в Хоумленд.

Трей се поколеба.

— Те искат да я транспортират до болницата.

— Хоумленд! — изръмжа Даркнес.

Трей се отдалечи и приклекна до парамедиците, разговаряйки тихо с тях. Даркнес не можеше да чуе какво казва той. До ушите му достигнаха викове на множество хора и той обърна глава, взирайки се в тези, които не бе забелязал досега. Пожарникарите обливаха къщата с вода, а полицаите се движеха между отломките, търсейки под тях други жертви.

Трей се върна при него, погледът му бе мрачен.

— Тя е в критично състояние. Лявата половина на белия й дроб не функционира. Това е страната, на която се е приземила. Евентуално е получила травми при удара, вътрешни кръвоизливи. — Той направи пауза. — Жизнените й показатели са лоши.

Даркнес се опита да не рухне, стегна колене. Видя как парамедиците поставиха медицинска яка около врата на Кат, обърнаха я внимателно върху дъската за обездвижване на гръбначния стълб и фиксираха тялото й с колани към нея.

— Даркнес — прошепна Трей, — не мисля, че тя ще оживее. Много съжалявам, човече!

НЕ! Новия вид блъсна Трей и застана пред хората, които вдигаха дъската, заедно с Кат на нея. Втренчи се в жената, която бе уплашил.

— Имате ли линейка отпред?

Тя кимна.

— Трей, екип, вземете Миси. Да тръгваме! — Той се обърна, изучавайки животинчетата в ръцете на Бук. — Вземи и тях.

— Не може всички да се качите в линейката, заедно с пострадалата — заяви човешката жена. — Няма достатъчно място.

— Те ще отидат до хеликоптера и ще чакат там линейката да докара Кат. Аз оставам с нея. — Той хвърли яростен поглед към Трей. — Не излитайте без нас. Информирайте в Хоумленд, че идваме. Искам всички наши лекари в режим на готовност. Кажете им да приготвят специалните лечебни медикаменти.

Бук пристъпи напред.

— Тя е човек.

— Кат няма да умре — изръмжа Даркнес. — Няма да го позволя.

Трей пребледня.

— Прави каквото ти казва.

— Не мога да ви позволя да направите това — протестира човешката жена.

Даркнес й се озъби злобно.

— Как ти е името?

— Хедър.

— Аз съм най-лошия ти шибан кошмар, Хедър! Осъзнай това и спри да спориш с мен. Прави каквото ти казвам. Идваш с нас в хеликоптера. Настоявам! Можете да се грижите за нея и да я поддържате жива, докато нашите лекари се заемат.

— Мамка му! — промърмори Трей. Той повиши глас и с твърд тон заяви: — Това е официална заповед на НСО. Ние имаме необходимата юрисдикция. Поемаме контрола върху местопроизшествието и вашата линейка. — Пристъпи напред и спря пред Хедър. — Сега работите за НСО. До второ нареждане. Да тръгваме. Чухте го какво каза.

Даркнес погледна Трей. Мъжът сви рамене. И двамата знаеха, че са прекрачили границите на своите правомощия. Новия вид беше благодарен на човека за неговата поддръжка. Наведе глава като признание за дълг.

— Тим и Джъстис ще ни сритат яко задниците — промърмори Трей достатъчно ниско, така че само Даркнес да може да го чуе. — Но какво пък, по дяволите! Това е твоята жена.

* * *

Даркнес остана с Кат. Натовариха я в линейката и потеглиха надолу по улицата. Хеликоптерът бе кацнал на четири пресечки от пожара. По пътното платно бяха спрели множество автомобили, движението бе блокирано. Много от шофьорите бяха излезли вън от колите си. Новия вид не им обърна никакво внимание, започна да крещи заповеди на санитарите да изнесат Кат и да я занесат до хеликоптера. Хедър беше много уплашена, но тръгна с тях.

Миси се настани до Бук. Той я притисна към тялото си, сякаш тя изпитваше трудност да седи изправена без чужда помощ. Двама от Новите видове държаха в скута си нейните домашни любимци. Кучето беше добре, но котето изглеждаше много уплашено, то бе забило нокти в бронежилетката на Джинкс. Той го погали по гърба, сведе лице и устните му се размърдаха, сякаш говореше нещо на животното.

Даркнес седна на пода, след като помогна да закрепят обездвижващата дъска, заедно с Кат, към седалката на машината. Гледаше да е близо до Хедър, тъй като двамата нямаше как да се закопчеят с колани. Хвана се здраво за долната част на седалката и погледна строго човешката жена.

— Аз ще се погрижа да не паднеш. Ти съсредоточи цялото си внимание върху Кат. Не й позволявай да умре. — Трябваше да говори на висок глас, за да бъде чут.

— Това е лудост! — извика Хедър. — Тя трябва да бъде откарана в болница.

Трей затвори страничната врата и приклекна до тях, хващайки се за един колан, тъй като нямаше къде да седне. После грабна слушалките и изкрещя на пилота:

— Тръгваме. Лети така, както не си го правил никога досега, Дарън.

Хеликоптерът се вдигна, много бързо, след което се наклони рязко. Даркнес обви ръка около Хедър, когато тя се олюля, но жената стисна с две ръце дъската, придържайки се към нея. Той се съсредоточи върху лицето на Кат. Тя дишаше, но беше прекалено бледа. Трябваше на всяка цена да оцелее, докато стигнат Хоумленд.

Хедър привлече вниманието му, като го стисна за ръката. Новия вид обърна глава и я погледна. Тя премести ръката му отзад върху колана си, давайки му ясно да разбере, че трябва да я държи там. Той я хвана здраво, а тя отвори медицинската чанта и започна да обгрижва пострадалата. Даркнес се възхити на смелостта и уменията й да работи под натиск.

Фюри смяташе, че той е бил привлечен от Кат, защото тя беше смела жена. Но сега, гледайки Хедър, той реши, че не изпитва никакво привличане към нея, макар че беше хубава. Тогава в паметта му нахлуха спомени за Кат. Тя се бе отнасяла към него като никой друг. Изпитваше огромна болка да я гледа да лежи така неподвижна върху дъската, когато другите образи бяха толкова живи в съзнанието му — нейният смях, яростният й поглед, когато му беше ядосана.

От очите й бликаше такава жизненост…

Може би никога повече нямаше да види това, никога повече нямаше да чуе гласа й. Щеше да остане без нищо, освен горчивите спомени, знаейки, че всичко можеше да бъде различно, ако не бе отричал колко важна е станала тя за него. Искаше да я защити, а вместо това я бе оставил уязвима. Емоциите го задушиха, едва не го удавиха в скръб.

Опита се да си поеме въздух. Болката бе стиснала като в железен юмрук дробовете му. Искаше му се да реве от ярост, заради несправедливостта във всичко това. Част от него изпитваше желание да удря нещо, докато кокалчетата му се разкървавят. Друга част от него знаеше, че никога няма да си прости, ако я загуби.

Не ме оставяй, Кат! Не умирай! Бори се, мълчаливо я призоваваше той. Ще направя всичко, ако останеш с мен.