Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Новите видове (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 144 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Лорън Донър

Заглавие: Даркнес

Преводач: Illusion

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1941

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Даркнес се взря в огледалото. Парата от течащата вода изпълни малката баня, но той остана неподвижен, вместо да пристъпи под струята на душа. Няколко пръски кръв загрозяваха едната му буза и челото.

Той погледна надолу към ръцете си, които здраво стискаха ръба на мивката. Единият му пръст се бе подул от силния удар. Джери Борис бе жив, но се нуждаеше от медицинска помощ. Част от него съжали, че не уби копелето. А друга — се изненада, че беше в състояние да спре. Вратата зад него се отвори и Даркнес обърна глава, за да спре погледа си върху жената.

— Исках да проверя как си — прошепна тя.

Той не забеляза ужас в очите й, а само тъга и притеснение.

— Добре съм, Блубърд.

Младата жена се поколеба, преди да пристъпи в банята и да затвори вратата след себе си.

— Откараха го в медицинския център. Ще живее. Ти направи това, което трябваше да направиш. Работната група ще сформира екип и ще постави мястото под наблюдение. Искат да съберат повече доказателства, преди да спасят жената-подарък. Човекът, който я държи, може да притежава повече жилища и те искат да ги открият, за да нахлуят във всички едновременно, в случай че е била преместена, ако все още е жива.

Новия вид се оттласна от мивката и посегна да съблече окървавената си тениска.

— Благодаря. Смятам да се изкъпя, преди да се върна към задълженията си.

Но тя не си тръгна.

— Искаш ли да ти помогна?

Предложението й го смая и той я погледна.

— Мога сам да се изкъпя.

— Искаш ли компания? Знам, че беше трудно за теб, но той отказа да се пречупи. Понякога насилието е единственото средство.

— Откъде знаеш? — Новия вид съжали за думите си, веднага след като ги произнесе. Не бе нейна вината, че разпитът се разви по този начин. Човекът отказа да разкрие местонахождението на жената-подарък, докато не беше пребит и животът му увисна на косъм. — Съжалявам. Това не бе необходимо.

— Ти си добродушен, Даркнес. Опитваш се да го скриеш, но аз знам, че не ти харесва да нараняваш хората. Не се измъкна от онази стая веднага, след като той ти каза онова, което искаше да знаеш. Изисква се вътрешна сила, която аз не притежавам, за да го принудиш да говори. Вероятно спаси един живот. Жената-подарък може би ще бъде намерена, благодарение на твоите действия.

— Надявам се.

Тя огледа тялото му.

— Мога да те накарам да забравиш какво точно се случи.

— Можеш да ме разсееш за известно време, но никога няма да забравя.

Блубърд се взря в очите му.

— Прекалено си суров към себе си.

Той не й отговори, не искаше да й казва, че го заслужава.

— Така е — настоя тя. — Не знам много за твоето минало, защото не говориш за него, но си давам сметка, че е било доста по-тежко, отколкото на повечето от нас. Искаш ли да поговорим? Няма да повторя нито дума от това, което кажеш. Трябва ти някой, пред когото да се откриеш. Това е важна част от оздравителния процес.

— Някои рани са твърде дълбоки — отвърна грубо Новия вид.

— Нищо няма да ти помогне, ако не опиташ. — Жената пристъпи по-близо. — Позволи ми да те успокоя. Предлагам ти приятелство и утеха.

— Оценявам го, но сексът не е начинът.

Тя повдигна брадичка.

— Чудесно. Няма нужда да споделяме секс, но трябва да поговориш с мен.

— Какво искаш да знаеш? — Той успя да потисне надигащия се гняв. Намеренията й бяха добри. Затова я приемаше и й се доверяваше. — Бях обучен да убивам и насилието, на което стана свидетел, е само началото на онова, което научих. Това ме направи безчувствен. Не позволявам на никого да се доближава твърде много до мен.

— Тогава знаеш какъв е проблемът. Промени се. Сега сме свободни да постигнем всичко, което пожелаем.

— Не искам да завися от другите или да се безпокоя прекалено много за нещо. Харесва ми да съм безчувствен.

— Ти си загрижен за Видовете.

— Вярно е, но има граница, която не бих преминал. — Посочи към плочката на пода между тях. — Ето я. Трябва да се изкъпя и да се върна на работа. Оценявам предложението ти, но се отказвам. Не го приемай лично. Не е така.

— Не съм ли ти по вкуса? Всеки си има предпочитания. Може би ти харесват жените-подаръци? Или някоя от приматите? Ти беше заобиколен от хора дълго време. Те са по-дребни и по-крехки от повечето жени Видове. Мога да говоря с тях и да разбера дали някоя се интересува от споделяне на секс.

— Не е въпросът в размера и силата, Блубърд. Нито пък в жените.

Очите й се разшириха.

— Предпочиташ мъже? — Тя преглътна трудно. — Не познавам никой, който да е сексуално привлечен от същия пол. Можем да видим дали някой от човешките служители не е с такива наклонности.

— По дяволите! — Новия вид прокара пръсти през косата си, забравяйки, че те са окървавени. Имаше нужда от подстригване. Косата му беше по-дълга, отколкото му харесваше; тя почти докосваше раменете му и беше просто още едно напомняне за минало, от което искаше да се отърси. — Не е така. Ти си втората, която ме пита. Жените ме привличат. Но просто…

— Какво? Довърши това, което искаше да кажеш. Няма да те съдя.

Даркнес отпусна едната си ръка встрани, до тялото си, и въздъхна.

— Не искам никога повече да изпитвам никакви чувства, а жените са слабост. Веднъж се доверих на погрешната и хората, за които бях загрижен, платиха цената. Нещо вътре в мен умря и аз не скърбя за неговата загуба. Харесва ми да съм сам и под контрол. Аз съм свободен и това е моят избор.

Блубърд прие думите му с кимване.

— Понякога не се ли чувстваш самотен все пак? Нямаш ли желание да прегърнеш някого или да бъдеш докосван?

— Не. Това само ми напомня за миналото. Единственото време, през което съм напълно спокоен, е, когато съм сам.

Тя се вгледа в очите му.

— Толкова съжалявам за това, което са ти сторили, Даркнес. Просто искам да знаеш, че нас ни е грижа за теб и ако някога промениш мнението си, всичко, което трябва да направиш, е да ни потърсиш. Ние сме насреща.

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

Младата жена се обърна да си върви, но на вратата се спря и погледна през рамо към него.

— Никой няма да те обвини, ако приключиш смяната си по-рано и се прибереш у дома. Денят беше напрегнат за всички.

— Аз съм различен — напомни й той. — Дай ми петнадесет минути и ще се върна към задълженията си.

— Голям си инат. — Усмихна му се отново. — Но заслужаваш уважението ми.

Даркнес я проследи с поглед, докато излезе, след което свали останалите си дрехи. Последното, което искаше, бе да се прибере вкъщи и да слуша тишината. Отново щеше да преживее всеки момент от случилото се в стаята за разпити. Борис беше истински кучи син, който заслужаваше всичко, което му бе сторил, но фактът, че се наслаждаваше да причинява болка на този боклук, не му се нравеше.

Насапуниса и изплакна тялото си и изми косата си. Отне му само десет минути да се облече и да се върне в офиса на охраната. Огледа се наоколо, но никой не изглеждаше изненадан или не се почувства неудобно при появата му. Блубърд бе единствената, която му се усмихна от мястото си пред редицата монитори, показващи картини от Хоумленд в реално време.

— Какво става?

— Нищо особено — отвърна Флейм. — Току-що пуснахме вътре два камиона с хранителни доставки. Джъстис приключи една среща с репортер, който пише статия за нас, а след петнадесет минути е следващата му среща.

— Горкият — промърмори Даркнес.

Флейм кимна съчувствено.

— Радвам се, че не съм аз този, който трябва да отговаря на всичките им въпроси. Работната група излезе да заседава в щаба си. Искаш ли да знаеш какво направихме досега? — Той посочи към двамата мъже, в другия край на помещението, съсредоточили цялото си внимание в компютрите. — Те проследяват цялата информация, която могат да намерят, задавайки името Борис.

Даркнес не искаше да се намесва. Беше получил местонахождението на жената-подарък. Не беше негова работа да тръгне след нея. Харесваше му да стои в пределите на земите на НСО.

— Нещо друго?

— Не много. — Флейм държеше таблет и сменяше страниците, докато четеше. — О! Новият инструктор трябва да се появи скоро.

— Какъв инструктор? — Даркнес се намръщи.

— По криминалистика — обясни развълнувано Флейм. — Тайгър е наел някой да дойде, за да ни научи на полицейските процедури по събиране на доказателства. Ще бъде забавно.

Даркнес повдигна вежди.

— Забавно?

— Не си ли гледал онези предавания по телевизията? Ще можем да разкриваме престъпления, още преди да се усетиш. С нетърпение очаквам да науча как се свалят пръстови отпечатъци.

— Какви престъпления? Тук е Хоумленд. Трябва да се притесняваме за външния свят, нека работната група се занимава с тях.

Част от радостта по лицето на Флейм избледня.

— Тайгър попита какво бихме искали да научим и ние гласувахме за криминалистика.

Даркнес изпита съжаление. Нямаше намерение да разваля доброто настроение на другия мъж.

— Аз не гледам много телевизия, но съм сигурен, че ще е доста интересно, щом е спечелило гласовете на мнозинството. Ще намеря време да се отбия и да видя. Може да науча нещо ново и съм уверен, че тези уменията ще бъдат полезни.

Флейм се усмихна.

— Ще бъде страхотно.

— Доверявам се на думите ти. Къде ще бъде настанен инструкторът? Подготвиха ли вече някоя от квартирите за човеците? Проверихте ли миналото му?

— Всичко стана в последната минута, но съм убеден, че ще се справим.

— Направете двойна проверка.

— Добре. — Флейм се отдалечи бързо.

Вратата се отвори и влезе Брийз. Усмихна се, докато се приближаваше към него.

— Добра работа, готин. Чух, че си пречупил онзи кучи син и си го накарал да квичи като прасе, какъвто всъщност е. — Тя се спря и вдигна обърнатата си към него длан, над главата.

Той я изгледа намръщено.

— Дай пет! Удари дланта си в моята.

Новия вид отказа да го направи.

— Убиваш ми удоволствието — промърмори тя и свали ръка. — Застъпвам на смяна. Знам, че съм с час по-рано, но бях отегчена. Нещо интересно?

— Обичайното. Доставки, репортери и нов инструктор.

— Страхотно! — Тя се усмихна. — Този по криминалистика? Нямам търпение. Направих си списък с въпроси, които искам да задам, като се започне със: защо отнема толкова време, за да се получат токсикологичните резултати след аутопсия? Знаеш ли, че това може да отнеме седмици?

— Не.

— Тук ли е вече? Може да използвам знанията му.

— Ще пристигне всеки момент.

— Страхотно. Ще облека защитната екипировка и ще работя на портата. — Брийз направи няколко крачки, преди да се обърне с усмивка на лице. — Мразя да нося каска, но не искам хората да се влюбят в мен. Няма да могат да ми устоят. — Тя му намигна, преди да изчезне в една от стаите.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха, но Даркнес не се засмя. Брийз винаги го развеселяваше, изричайки скандални неща. Жената успяваше да предразположи всички, което беше рядка дарба. А той внушаваше страх у другите. Тези горчиви мисли помрачиха настроението му, докато прекосяваше помещението, за да наблюдава мониторите.

— Денят е спокоен, протестиращите са кротки — обади се Блубърд.

— Добре.

Вратата отново се отвори и Трей Робъртс влезе в стаята. Ръководителят на човешкия екип в работната група огледа наоколо, най-накрая срещна погледа на Даркнес и тръгна към него. Новия вид се напрегна.

— Търсех те.

— Да не би човекът да е умрял от травмите?

Трей поклати глава.

— Идиоти като него не умират лесно. Тук съм, за да работя с момчетата, които търсят повече информация за нашата цел. Тим иска някой да предава събраните данни, докато той съставя план за нападение заедно с останалата част от екипа.

— Те са ето там. Чувствай се като у дома си. Знаеш къде се намират хладилника и кафе машината.

— Вие, Новите видове, ме пристрастихте към кофеина.

— Това оплакване ли е?

— По дяволите, не. Само наблюдение. Отивам да се заема с моите задачи и те оставям на спокойствие. Страхотна работа свърши. Тим не може да го каже, но аз — да.

Даркнес проследи човека, докато се присъедини към двамата мъже при компютрите, след това се обърна и отиде в стаята, където държаха екипировката. Облече бронежилетка, взе една каска и излезе навън.

Изкачи се по стълбата и стъпи на пътеката в горната част на стената, после надникна над ръба, като вдигна оръжие, с намерението да изглежда заплашително. Долу видя две коли и микробус, които чакаха да бъдат претърсени, преди да влязат през първата порта. Въздъхна. Обикалянето по стената беше скучно, но по-добре това, отколкото да се взира в тавана от леглото си.

* * *

Катрина бе развълнувана, докато минаваше през първата от поредицата порти на Хоумленд — домът на Новите видове. Тя натисна бутона за сваляне на стъклото, беше извадила вече документа си за самоличност, тъй като го бе показала на първия пазач. Успешно бе преминала проверката с официалното разрешително. Освен това имаше и много добро прикритие. Вторият пазач приближи към страничния прозорец на водача.

Кат бе очарована от това, че всички офицери на НСО бяха напълно покрити — от военните кубинки, до ръкавиците и тъмните шлемове пред лицето. Тя внимателно го огледа, но не можа да види дори намек за кожа. По широките рамене, високата фигура и едрите ръце се подразбираше, че е мъж, но нямаше начин да разбере дали е човек или Нов вид. Това беше брилянтна тактика, с която пречеха на протестиращите или друга потенциална заплаха, да различат самоличността на всеки един от охранителите.

— Здравейте. Името ми е Катрин Декър, но ми казват Кат. Аз съм от криминалната лаборатория в Бейкърсфийлд. Аз съм консултантът.

Мъжът взе разрешителното й и докосна комуникационното устройство, прикрепено към ухото му. Заговори толкова тихо, че тя не можа да чуе думите му. Навярно отново процедура за проверка на самоличността й и потвърждаване, че я очакваха в Хоумленд. Младата жена се обърна към портата, която се бе затворила зад нея, после погледна към втората на около четиридесет и пет метра пред нея. Имаше много разстояние между двете страни на колата, взета под наем, помещението на охраната и външната стена.

— Значи пускате по една кола през първата порта и ги проверявате повторно на това място?

Мъжът побутна леко предпазния шлем с облечената си в ръкавица ръка, но не каза нищо.

— Съжалявам. Просто съм любопитна. Аз съм от криминалната лаборатория, нали помниш?

Пазачът пусна слушалката си и й подаде разрешителното.

— Трябва да спрете ето там и да оставите двигателя да работи. Нашият екип ще провери колата ви, а след това се налага да ви претърсим. Ще го направи жена. Просто излезте от автомобила и тя ще дойде при вас. — Той посочи знаците, които бяха нарисувани на пътната настилка.

Кат взе документа и подкара напред. Мястото се намираше в мъртвата зона в самия център на свободното пространство. Това имаше смисъл. Даваше им възможност да претърсят колата, а мястото бе добро като точка за взривяване, ако някой успееше да внесе експлозиви вътре.

Втори пазач излезе от бараката и се приближи. Кат го огледа от глава до пети — същата екипировка, без отличителни знаци, обща идентичност. Фигурата бе висока и добре сложена, но раменете бяха забележимо по-тесни и ръцете не толкова огромни. Гърдите на жената бяха скрити под дебела кевларена жилетка. Кат не би отгатнала пола, ако не й бяха казали да очаква жена.

Сърцето й ускори ритъма си, тя се вълнуваше от възможността да разговаря с женски Нов вид. Те бяха загадъчни и почти нищо не се знаеше за тях. Досега не се беше появила нито една тяхна снимка и никой не знаеше как изглеждат. Усмихна се.

— Здравей.

Фигурата спря на няколко крачки от нея.

— Защо си толкова щастлива? — Гласът бе малко груб, но определено женски.

— Радвам се, че съм тук. Очаквам с нетърпение да опозная Новите видове. Аз съм Кат Декър от криминалната лаборатория в Бейкърсфийлд.

— Знам коя сте. Нямаме търпение да започнат вашите уроци. — Тонът й се смекчи. — Обичам криминалните предавания.

— Не е същото, което виждате по телевизията. Тези предавания показват много високотехнологично оборудване, което ние всъщност не използваме.

— О!

— Но все пак занятията ще бъдат забавни. Прекарах два дена в преглеждане на неща, които ще ви преподам. — Кат не искаше да разочарова НСО. Беше там под фалшив претекст, но бе решила да се възползва максимално от него. Робърт Мейсън можеше да я целуне по задника, ако си мислеше, че ще следва точните му заповеди. Щеше да го приеме като един вид почивка, на която да има възможност да си взаимодейства с Новите видове и да сподели някои от знанията си за това как да се борят с най-новите криминални тенденции.

— Ние не ви ли плашим?

— Само ако възнамерявате да сритате задника ми, защото изглеждате в изключително добра форма.

Високата жена се засмя.

— Аз съм Ръсти.

— Дали ще е невъзпитано, ако предложа да си стиснем ръцете?

Ръсти протегна покритата си в ръкавица ръка.

— Не.

Кат се здрависа.

— НСО означава — организация на Новите видове, нали?

Ръсти кимна.

— А когато сме в униформа, това означава, че сме офицери от Новите видове. Имаме избор. Добри сме в приспособяването.

— Много яко.

— Налага се да те претърся. Имаш ли нещо против да се обърнеш и да заемеш позиция?

Кат го направи и разкрачи крака. Бръкна в предния си джоб и извади цигарите и запалката. Постави ги на покрива на колата, за да се виждат. Това й припомни защо бе дошла в Хоумленд и колко раздвоена се чувстваше по отношение на пушенето. То бе лош навик, към който се връщаше всеки път, когато е под напрежение. Разтвори ръце и се подпря на горната част на автомобила. Претърсването беше стриктно, Ръсти дори провери пакета с цигарите и запалката, след което й ги върна обратно.

— Сега трябва да проверя чантата ти.

Кат бръкна в колата, за да я вземе. Ръсти я сложи на предния капак и внимателно започна да я претърсва, а Кат я наблюдаваше.

— Заповядай — каза жената Нов вид, като се опита да й я върне.

Катрина отказа да я поеме, вместо това попита:

— Може ли да ти дам един съвет?

Другата жена кимна.

— Разбира се.

Кат взе чантата и я постави обратно на капака. Махна на Ръсти да се приближи.

— Не трябва да преглеждаш само съдържанието. Трябва да претърсиш и самата чанта. Тук съм да науча вашите офицери на най-новите трикове, използвани от престъпниците, а това е един от тях. Сложих няколко неща вътре в самата чанта, за да видя дали ще ги намерите. Ти ги пропусна. Погледни.

Кат изсипа съдържанието и след това подаде чантата обратно на Ръсти.

— Стисни я. Опипай всеки сантиметър.

Тя го направи и се напрегна. Кат отстъпи назад.

— От двете страни, под подплата, има фалшиви ножове, пластмасови. Не са остри, но можеха да бъдат. Ако прокараш металотърсач над нея не би се задействал, и няма да ги открие. Освен това поставих на дъното бутилка с вода, която явно си взела за подложка. Тя би могъл да съдържа отрова, биологично оръжие или гел експлозив, който може да се възпламени със запалката, която ми върна. Трябва да опипваш всеки сантиметър от това, което претърсваш, и да проучваш всяка неравност и несъответствие. Никога не допускай някакво вещество да мине без да си го проверила, дори и да вярваш, че е най-обикновена вода. Най-добрият вариант, когато имате ден за посещения, е да прибирате чантите и саковете на определено място. Вземате ги, когато влязат, и им ги връщате, когато напускат.

Ръсти откри скритите неща под подплатата и ги извади. Въздъхна.

— Разбирам.

Кат кимна.

— Можех да убия някого, ако бях от лошите.

Изведнъж въздуха се взриви от писъци, идващи откъм първата порта. Кат се обърна навреме, за да види как микробус със затъмнени стъкла се движи с висока скорост през храстите до колоната автомобили, чакащи да влязат в Хоумленд. Бусът за малко да се вреже в група протестиращи, преди да се остърже в спрелите превозни средства. Предната му решетка беше подсилена и видоизменена като таран. Катрина съзря нещо подобно на два пакета, залепени към нея, които избухнаха при удара на микробуса в портата. Пантите се откъснаха и вратата рухна напред върху асфалта.

Шокът парализира Кат за няколко скъпоценни секунди, докато бусът се опитваше да премине през падналото метално препятствие. Охраната, дежуреща горе на стената, откри огън. Но куршумите й рикошираха от металната повърхност на превозното средство. Ръсти сграбчи Кат и двете се хвърлиха на земята до колата й.

Катрина повдигна глава и обхвана с поглед разтворилия се ад. Две от колелата на буса бяха заседнали в рухналата порта, но нямаше да отнеме много време, преди да се измъкнат оттам. Автомобилът даде назад, след това шофьорът включи на скорост и с пълна газ тръгна отново напред. Една огъната част от вратата препречваше пътя му, но микробусът я премина успешно.

Младата жена погледна към предната решетка, която вече беше опасно близо пред нея и не забеляза повече експлозиви. Шофьорът вероятно имаше намерение да използва мощността на двигателя и силата на удара, за да разруши втората порта, но нейната кола препречваше пътя му. Трябваше да я заобиколи, което щеше да го забави.

Кат се мъчеше да се измъкне изпод жената Нов вид, която я бе съборила на земята. Един поглед я увери, че Ръсти е добре и не лежи на пътя на колелата, които щяха да се изтъркалят напред, когато бусът блъснеше автомобила й, чийто двигател все още работеше. Тя успя да се изправи на колене и се хвърли през отворената врата на колата, сграбчи ръчната спирачка и я дръпна. Това нямаше да спре микробуса, но щеше да затрудни избутването на колата й.

Измъкна се навреме от нея, и се приземи по задник, миг преди автомобилът й да бъде блъснат. Вниманието на младата жена се насочи към буса. Куршумите продължаваха да рикошират от него, без да му причиняват никаква вреда, освен слаби драскотини.

Мърдай! — изкрещя Ръсти. — След мен!

Кат обърна глава, когато жената Нов вид се изправи на крака. Тя извади оръжието си, но не стреля по микробуса. Благодарение на годините на обучение, Катрина реагира, преди дори да помисли. Издърпа пистолета от ръката на Ръсти и махна предпазителя.

— Стреляйте в гумите — извика Кат.

Самата тя стреля по предното стъкло, където видя да седят двама нападатели с камуфлажни екипировки и предпазни шлемове, покриващи целите им лица. Стъклото на буса не се пръсна, което означаваше, че не може да му направи нищо, но това важеше и в двете посоки. Движение в задната част на превозното средство я увери, че вътре има още от тези копелета. Тя тръгна напред, без да обръща внимание на стрелбата, надявайки се охраната на стената да не я уцели.

Шофьорът на буса обърна глава, щом тя спря до вратата му. Кат опита да я отвори, но беше заключена. Тя стисна пистолета с две ръце. Мъжът натисна газта, гумите изсвистяха и миризмата на изгоряла гума атакува обонянието й, когато той избута колата й на около метър. Младата жена се придвижи заедно с автомобила, като оглеждаше вратата за някакъв недостатък. Ключалката не бе защитена, така че тя стреля в нея. Дупката, която се появи, сякаш изненада шофьора, може да го бе улучила, но куршумът не би му причинил голяма щета, заради бронежилетката, с която беше облечен. Кат отвори рязко вратата и взе на мушка няколкото сантиметра гола кожа, която се откри на гърлото му, когато мъжът направи грешката да вдигне глава и да погледне нагоре към стената. Тя стреля.

Пътникът отпред се опита да вдигне военна пушка, за да я убие, но удари дулото й в подлакътника между седалките. Кат стреля по него, но куршумът не проби предпазния щит пред лицето му. Силата на удара отхвърли тялото му назад. Шофьорът се задави, кръв потече по бронираната му жилетка. Той не си бе сложил предпазния колан. Кат стисна един от ремъците на жилетката му и дръпна силно. Извъртя се, докато той падаше, и прилепи гръб отстрани на микробуса, извън полезрението на другия мъж. Шофьорът падна на земята и тя го пусна.

От отворената до нея врата изригна залп от куршуми и тя знаеше, че ако отново се покаже, за да стреля по него, той щеше да я убие. Съсредоточи вниманието си върху умиращия мъж в краката си. Наведе се, като внимаваше да не попадне пред отворената врата на все още работещия бус, който вече не се движеше. Колата й го бе спряла. Извади пистолета на агонизиращия шофьор от кобура му и забеляза два предмета, които много приличаха на гранати.

Мамка му! Тези не си играят. Остави пистолетите на земята и грабна двете взривни устройства. Предположи, че са ръчна изработка, но въпреки това бяха смъртоносни. Нямаше време да размишлява как точно действат или какви поражения биха могли да нанесат. Страхуваше се, че другите нападатели всеки момент ще изскочат и ще атакуват. Видя взривателите и използва палците си, за да ги активира, като се молеше гранатите да не избухнат моментално. Рискува да се подаде от прикритието си, хвърли ги вътре и се наведе да хване вратата. Затвори я рязко, завъртя се и хукна.

— Бягайте! Бомба! — изкрещя на двамата идващи офицери от НСО.

Единият от тях я послуша и се скри зад някаква преграда, издигната в близост до караулното, но другия продължи напред.

— Ще избухне! — успя да му извика. Или поне така се надяваше. Щеше да стане много лошо, ако това бяха химически оръжия, а не взривни устройства, както си бе помислила. Разполагаше буквално със секунди, за да ги разгледа.

Офицерът, който я приближаваше, трябва да бе висок над метър и деветдесет. Оръжието му не сочеше към нея, което беше цяло щастие. Младата жена наведе глава, когато ръцете му се разтвориха, сякаш да я грабнат, и се вкопчи в кръста му. Въздухът излезе от дробовете й, щом се удари в твърдото му тяло, напомняйки й на удар в стена с висока скорост. И двамата паднаха на земята.

БУУМ!

Звукът почти я оглуши и нещо се удари в гърба й. Не беше сигурна дали това е летящ предмет или само ударната вълна от взрива. Ушите й пищяха, усещаше тялото си изтръпнало и не знаеше дали е ранена. Огромният мъж под нея се размърда. Кат се бе проснала върху него. Непознатият се претърколи и тя изведнъж усети твърдия асфалт под гърба си. Тежестта на мъжкото тяло я прикова и Кат отвори очи. Дори не предполагаше, че ги бе затворила.

Слухът й започна да се възстановява, докато болката от сътресението постепенно намаляваше. Пазачът беше тежък и почти я бе смачкал между себе си и земята. Той обърна глава и погледна през рамо. Кат съзря бронзовия тен на шията му, която се показа под тъмния шлем, дори забеляза квадратната му брадичка. Пукот и съскащ звук изпълниха въздуха.

— Кучи син. — Гласът му предизвика тръпки по цялото й тяло. Беше прекалено дрезгав, за да звучи като човешки — твърде дълбок, почти ръмжене.

Непознатият рязко се надигна и тя си пое въздух, дробовете й изпитваха глад за кислород. Погледът й попадна най-напред на микробуса, или каквото бе останало от него, когато пазачът се претърколи на колене и след това се изправи на крака.

Кат се надигна и огледа унищожения автомобил. Стъклата на прозорците в предната му част ги нямаше, а задните врати бяха отворени. Пламъци излизаха от двете страни на буса и черен дим се виеше нагоре. Едно тяло лежеше в близост до вратата на шофьора — на мъжа, който бе простреляла в гърлото. Той не мърдаше, а и тя не очакваше да го направи. Куршумът, който бе изстреляла, бе смъртоносен.

Вниманието й се върна към микробуса и тъмния обект, провиснал отзад, до земята. Кат беше в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да осъзнае какво е това. В гърлото й се надигна жлъч, когато разпозна формата на глава и ръце. Мъжът не се движеше. Тя успя да потисне гаденето. Разбра, че току-що е убила най-малко трима души, освен ако пътникът не бе излязъл от другата страна преди експлозията. Охраната от НСО се раздвижи, но младата жена не можеше да откъсне ужасения си поглед от горящия бус.

Някъде отзад започнаха да крещят заповеди, но Кат изобщо не им обърна внимание. Аз го направих. Аз ги убих. Тези думи се въртяха в съзнанието й и тя не можеше да принуди крайниците си да се раздвижат. Дори не трепна, когато мъжът се наведе и я хвана за ръцете. Дръпна я с лекота и я изправи на нестабилните й крака. Тя се олюля малко, но стисна колене. Годините на обучение изискваха да се справи с това състояние и да продължи по програмата, но всичко, което можеше да направи, бе да гледа обвития в пламъци автомобил. Усети миризмата на изгоряла плът под задушаващата смрад на каучук и каквото друго там гореше.

— Арестувана си — изръмжа дълбок глас, в непосредствена близост до ухото й.

Допирът на белезниците, щракнали около китките й, най-накрая я извади от шока. Младата жена обърна глава и погледна нагоре към пазача — той беше поне тридесет сантиметра по-висок от нея и доста едър. Бе заключил белезниците отпред, вместо зад гърба й и сега стисна веригата между тях.

Кат преглътна, опитвайки да намери гласа си.

— Мога да обясня.

— Ти взриви микробуса — изръмжа той. — И открадна пистолета на един от моите офицери. Коя си ти?

Кат обърна глава. Облечени в черно служители тичаха с пожарогасители в ръце и се опитваха да потушат огъня. Тя искаше да им извика да се отдръпнат назад, в случай че резервоарът все още не се бе взривил, но те останаха на безопасно разстояние. Новия вид до нея очакваше отговора й. Тогава тя си спомни, че й бе задал въпрос и го погледна.

— Аз съм Кат Декър. Консултантът по криминология.

— Глупости!

Тя трепна от грубия му тон. Умът й отново започна да функционира нормално и тя осъзна, че е направила ужасна грешка. Би се изсмяла в лицето на всеки, който направеше това, което тя току-що бе направила и след това заявеше, че е най-обикновен лаборант по криминология. Но въпреки това не съжаляваше за действията си.

Пазачът я завъртя и ръката му здраво я хвана за лакътя, преди да я побутне леко напред.

— Тръгвай!

Кат бе поразена, когато видя разрушенията, причинени на помещението на охраната. Част от покрива бе паднал вътре, а цялата стена откъм микробуса бе почти унищожена.

— Добре ли са всички?

— Не знам. — Новия вид определено изръмжа. — Проверяваме.

Ръсти се втурна към тях. Кат я разпозна по фигурата и празния кобур.

— Толкова съжалявам, Даркнес.

— Спести си го — отсече той. — Отведи я в стаята за разпити. Трябва да проверя нашите хора. Съблечи я по бельо и се увери, че не крие нищо.

— Разбира се. — Ръсти звучеше стресирано, гласът й се пречупи.

— Спокойно. Поеми си дълбоко въздух — посъветва я и бутна към нея пленничката.

Кат си позволи също да последва съвета му, макар да знаеше, че не се отнася за нея.

— Мислиш ли, че някой от нашите е загинал? — попита Ръсти почти разплакана.

— Не. Но трябва да проверя. Мърдай. Отведи я и я наблюдавай отблизо. Никой да не се доближава до нея, докато не дойда. Аз ще я разпитам.

Жената Нов вид хвана белезниците й и я дръпна. Кат я последва покрай повредената сграда, попивайки всяка подробност. Офицери тичаха напред-назад към местопроизшествието; Кат забеляза движение зад един непокътнат прозорец, когато завиха отстрани. Някакъв мъж вдигаше част от падналия таван от пода.

Кат не пророни нито дума, докато я съпровождаха към задната част на дългата сграда — нейните малки размери отпред бяха измамни. Още офицери в пълна екипировка бързаха към мястото на взрива. Те нямаха време да спрат и да питат коя е, Ръсти просто я бутна до стената, за да я отстрани от пътя им.

— Хайде — прошепна жената Нов вид.

Кат не започна да спори. Трябваше да измисли добра лъжа, за да обясни това, което току-що бе направила.

— Съжалявам, че ти взех пистолета.

Ръсти изръмжа.

— Млъкни. Чу Даркнес. Никакви разговори, докато не дойде. Единствено той ще те разпитва.

Това изобщо не звучеше добре. Минаха по някакъв коридор до най-далечния край на постройката, където една врата зееше отворена. Кат огледа помещението — може би четири на седем метра. Двойно огледало липсваше. Един стол бе закован за пода в близост до канализационна тръба. В горната част на стената зад него имаше кука, а пред него — маса с два стола. Стените и таванът бяха боядисани в скучно сиво и приличаха на бетонни.

Първите тръпки на страх полазиха по гърба й. Това тук не беше като обичайните стаи за разпити в полицейските участъци, в които бе влизала. Напомняше й повече на една друга, която наскоро бе видяла в един филм. В него надзирателите бяха пребили затворника почти до смърт. Кръвта му бе оплискала стените и пода на стаята, а каналът на пода там бе за по-лесно почистване. Младата жена наистина се надяваше офицерите от НСО да не са гледали подобен филм и да са възприели идеята.

Ръсти извади ключ и махна белезниците.

— Съблечи всичко, освен бельото.

Кат трепна при мисълта за интимно претърсване, но не протестира. В стаята беше студено и тя потръпна, докато се събличаше. Сгъна и постави дрехите си на купчинка върху масата и обувките си до нея. Изправи се пред Ръсти, като се чудеше дали им е политика да не си свалят предпазните каски и шлемове.

— Протегни отново ръце.

Кат смирено предложи китките си и прие изщракването на белезниците без да каже дума.

— Не ми изглежда да си ранена. Имаш ли нужда от лекар?

Кат не се чувстваше добре, но не изпитваше физическа болка, освен лекото пулсиране в гърба — не беше кой знае колко сериозно. Чувствата й бяха пълна бъркотия, само че за тях лекар не можеше да й помогне.

— Добре съм.

— Седни.

Тя седна. Ръсти взе дрехите и обувките й.

— Не ставай. Остани на място. Даркнес скоро ще бъде тук.

— Може ли малко вода, моля?

— Ще предам молбата ти на Даркнес.

В следващия миг Ръсти вече бе изчезнала, а звукът от изщракването на метал, увери Кат, че жената Нов вид е заключила вратата. Огледа стаята. Поне не ме претърсиха интимно.

Това бе единствената добра новина за Кат.