Филип Розенберг
Могъщите (9)

9.

Дори телефонът да беше звъннал, нямаше да има кой да го вдигне. Всички килийки бяха празни, а коридорите между тях гъмжаха от хора. Нещо като пчелен кошер. „Всички, които имат някаква работа с прокуратурата на Южен Ню Йорк, да чакат. Няма никой.“

Шлистър погледна Гогарти и вдигна вежда. Гогарти погледна Шлистър и вдигна и двете си вежди. Шлистър нямаше как да го надвие и затова се насочи към първата попаднала му информирана личност, която се оказа Грег Билингс, в сивия си костюм с дискретна шарка рибена кост. С този носеше пет различни вратовръзки и нито една не му отиваше.

— Какво става? — попита Шлистър.

— Не знаеш ли?

— Откъде да знам?

— Ние работим за заплатите си — каза присъединилият се към тях Гогарти. — И не висим из коридорите на лов за клюки.

— Новината е господин Франсискан. По-скоро неговият полов живот.

— Не е смешно, Грег — обади се Берил Рос.

Берил Рос беше завършила право само преди няколко месеца. В прокуратурата беше известна с това, че никога не вдява нищо.

— И какво толкова му е интересното? — попита Шлистър.

— Чакай да се сетя — предположи Гогарти. — Сигурно го е надървил някъде, където не е трябвало.

— Позна. — Грег се ухили.

Берил Рос се намръщи.

— Не е ли очевидно, че господин Франсискан има проблем? Не смятате ли, че той има нужда от подкрепата ни?

— Ако питаш мен, има нужда от адвокат — каза Билингс.

В дванайсет и половина през нощта бяха арестували Денис Франсискан в мъжката тоалетна на спирка Гранд Сентръл по време на неестествен сексуален акт с много по-възрастен мъж.

— С по-дърт? — удиви се Шлистър.

— За вкусовете не се спори — каза Билингс.

— Поне не е било с малолетен — обади се Берил Рос.

Тримата я изгледаха странно, след което хорово се съгласиха с нея. А и не било редно да се държат деца до толкова късно, допълни Шлистър.

Берил Рос изстена, поклати глава и се отдалечи. Тримата възприеха оттеглянето й като сигнал да се захванат със сериозни работи.

— Ще подаде ли оставка? — попита Гогарти.

Билингс поклати глава.

— Още никой не го е казал на глас, но би било редно.

— Кой получава кабинета?

— Свободен е.

„Интересно“ — помисли си Шлистър. Бюрото по организирана престъпност беше апетитна хапка. Както винаги. Руди Джулиани беше изградил репутацията си тук, както и Томас Дюи преди него. На името на Дюи бяха кръстили цяла магистрала. На никой друг от никое друго бюро не бяха кръщавали магистрала. Нито дори улица.

Илейн Лестър се приближи към тях и каза:

— Трябва да говоря с вас.

Билингс знаеше, че има предвид двамата следователи, и затова се оттегли. Шлистър и Гогарти я последваха в кабинета й. Косата й не беше прибрана, което се случваше много рядко. Беше облечена с права пола и блуза, която можеше да е и от сатен. Шлистър се зачуди колко ли жени напоследък носят прави поли? Но пък правите поли винаги стояха добре на жени с хубави тела.

Влязоха в кабинета й и тя затвори вратата. Гогарти се огледа.

— Господи! Даже нямаш прозорец.

Илейн се усмихна точно така, както би се усмихнала, ако намираше изказването му за духовито. Не го намираше.

— Искам вашия случай — каза тя.

— Какъв случай? — попита Гогарти.

— Фиоре.

— Ние не разработваме Фиоре.

— Стига глупости. Знам, че го разработвате. Знам, че Денис ви нареди да го оставите, и знам, че продължавате.

Гогарти и Шлистър се спогледаха и не казаха нищо. Топката все още беше у нея.

— Денис го няма — каза тя. — Неговият кабинет е с прозорци. Искам го. Искам вашия случай.

— За да ти дадат кабинета ли?

— За да ми дадат кабинета.

Шлистър се зачуди дали ще е булевард „Лестър“, или улица „Лестър“.

Гогарти каза:

— Съжалявам, малката, няма такъв случай. — И излезе.

Тя видя, че Шлистър я гледа.

— Какво ме гледаш?

— Чудех се какво ще правиш довечера.

Беше неин ред да тръгне да излиза.

— Е, добре де, а по обед? — попита той.

 

 

Напоследък Джефри всяка сутрин се събуждаше преди първите слънчеви лъчи да внесат светлината на деня през прозореца на спалнята, която гледаше към Ийст Ривър. Първите няколко пъти се опита да остане в леглото с надеждата да заспи. Не се получаваше и той ставаше, бродеше бос из апартамента и си правеше кафе, а понякога и препечени филийки. Готвачката идваше чак след няколко часа. Чувстваше се като гостенин в собствения си дом.

Ако това чувство пораждаше някакви въпроси в съзнанието му, той гледаше да ги отбягва. Не защото не искаше да се справи с тях, а точно обратното. Джефри вярваше, че единственият начин да се справиш с някакъв проблем е да направиш нещо за него. Щом не се чувстваше добре у дома си, значи решението беше да отиде някъде другаде. Беше твърде късно да се пита защо, а и в случая това нямаше никакво значение.

Новият му дневен режим всяка сутрин включваше спиране на ъгъла на Четиридесет и втора и „Парк“, където слизаше от колата и купуваше „Поуст“. Прелистваше страниците до специализираните рубрики и търсеше тази на Ноел Гарвър. Ако я имаше, я прочиташе по диагонал, за да види темата. Досега не беше ставало въпрос за партито на Джесика. Затова той хвърляше вестника в кошчето за боклук и се връщаше в колата.

В петъците обикновено обядваше в Залата на съдружниците на двайсет и осмия етаж. Залата на съдружниците беше един вид джентълменски клуб, с тази разлика, че в повечето клубове се правеха, че по време на обяда джентълмените не говорят за работа, а пък това беше единствената обсъждана тема в Залата на съдружниците в „Лейн Бентли“. Залата беше абсолютно копие на облицованата в тъмна ламперия официална трапезария във фамилното имение на Еверет Лейн в Лоуторп, точно от другата страна на реката срещу Уест Пойнт, с изглед към Хъдсън при Колд Спринг. През цялата година в камината, достатъчна да побере цял вол на шиш, горяха цепеници с размер на телефонни будки.

По време на тези петъчни обеди самият Еверет Лейн сядаше на почетното място на масата, а съдружниците се подреждаха от лявата и от дясната му страна по низходящия си ред в йерархията. Джефри, който беше не само най-младият съдружник, но и най-младият съдружник в цялата сто и трийсет годишна история на фирмата, бе отделен от съсухрения патриарх от няколко десетки метра полиран махагон, море от изящен син лиможки порцелан и искрящ кристал „Бакара“, който превръщаше отблясъците от камината в хиляди премигващи съзвездия.

Господин Лейн неизменно задаваше темата за разговор, която винаги беше абстрактно и философски ориентирана.

„Доста се изненадах, когато прочетох доклада ни в средата на седмицата…“ — подемаше той със стържещия си глас. Или „Може ли някой да ми обясни защо…“. Или: „Стана ли вече практика да…“. С други думи, принципни дискусии, в които въпросите възникваха от разминаването в гледните точки между днешните инвестиционни банкери и мъжа, чиито корени, ако не и действителният му опит, се криеха в дните на Мелон и Астор. Старецът не хранеше никакви илюзии, че мъжете около масата споделят възгледите му, но въпреки това смяташе за важно да поддържа идеите си живи. Всъщност той и не правеше друго. Беше на осемдесет и две години и идваше в банката само в петък.

При първия си обяд в Залата на съдружниците Джефри не беше проявил излишна плахост. Чувстваше се комфортно в атмосферата на висшите абстракции, точно като в неделните вечери у дома, когато баща му раздаваше правда във вехтия си сив костюм. Баща му обичаше да философства върху най-важни въпроси по най-важните теми в живота. Точно край масата на баща си Джефри се беше научил да се чувства като у дома си в свят, изобилстващ с морални въпроси, както гората изобилства с дървета нагъсто, но не е непроходима.

Точно този петъчен следобед Джим Торнтън се изкашля в знак, че иска да говори. Торнтън, чийто дядо от майчина страна беше Бентли, всъщност беше последният Бентли, който красеше борда на директорите на „Лейн Бентли“, и успяваше да бъде едновременно уверен и плах, и във фирмата единодушно не го обичаха точно поради тази причина. Дори най-елементарните му твърдения звучаха лицемерно и то така, като че ли се опитваше да спечели нещо. Лейн му кимна.

— Това, което установих от проспектите — каза Торнтън и сведе поглед, за да намести сребърните си прибори — е, че медицинските изследвания на тези хора са в един изключително тесен обхват. Ако сте чели достатъчно задълбочено, ще видите, че в колчана им всъщност има само една стрела. Те или ще преуспеят, или ще изчезнат без следа. Не виждам как ще се чувстваме спокойни, когато насочваме към тях инвеститори от клас А.

Въпросните проспекти принадлежаха на една фондация за изследвания в областта на левкемията, несвързана с нито един университет или фармацевтична компания. В идеята, както и в стила на проспектите, имаше някакво донкихотовско отчаяние, което беше допаднало на Джефри.

Като че ли по сигнал старецът се обърна от Торнтън към Джефри, който седеше точно до Торнтън.

— Блейн? — попита го, като че ли Джефри единствен можеше да отговори на току-що повдигнатото възражение.

— Те търсят лекарство за левкемията, сър — каза Джефри. — Джим е прав. Целта е доста далечна. Но при този тип цели не е нужно оправдание, ако не улучиш.

Мартинс и Уайнбрук, които седяха след Джефри, се разсмяха без следа от веселие. Кратък и накъсан смях, който можеше да се приеме както за одобрение, така и обратното.

— Да не би да сме станали филантропи, Блейн? — попита Лейн.

— Не, сър. Но обслужваме много клиенти, които искат да вярват, че са филантропи.

В такива моменти Джефри се чувстваше в свои води. С натрупването на годините работата го отегчаваше все повече. И бракът му го отегчаваше. Но през този петъчен час и половина Джефри изпитваше усещане за майсторство и дори спокойствие и сякаш се рееше високо над банковата индустрия и обхващаше с поглед всичко, от благородната й осанка до мрачните и скучни тайни в сърцето й. Изпитваше усещане за власт, не над други хора, което не го блазнеше, а власт над себе си и над своя свят. Винаги се сещаше за една поема, която беше чел в колежа, не помнеше от кого, която и сега го пленяваше със същото усещане за нереализирани възможности, както тогава.

И на хиляда пътеки стояхме

и духовен и силен бе всеки от нас;

но и един-единствен час

не бяхме себе си, на своя път не бяхме.^[1]

Очевидно удовлетвореният от отговора на Джефри Еверет Лейн вдигна пръст във въздуха и описа кръг — знак към сервитьорите да приберат супата и да поднесат второто.

Лейн не каза нищо повече и разговорът се отклони в други посоки. Джефри изгуби интерес и отново се замисли за вестника, който тази сутрин беше изхвърлил в кошчето. Фактът, че досега за партито не беше написан и ред, очевидно означаваше, че Ноел Гарвър е бил сплашен или подкупен. Джефри се опита да си представи един подобен разговор. Дали щяха да са реплики от „Кръстника“? Не вярваше подобни разговори да се водят в реалния живот. Този Чет Фиоре, когото беше срещнал на втория етаж в ресторанта на Стасни, в офиса на Стасни и в собствената си дневна, никога не се изразяваше директно. Той правеше предположения. И тези предположения моментално се сбъдваха, думите му раждаха реалност.

Джефри също обичаше да работи по този начин. Беше по-приятно, отколкото да дава заповеди — или, както си помисли кисело, беше по-приятен начин на даване на заповеди. Мисълта, че с Фиоре имат еднакъв стил на мениджмънт, погъделичка любопитството му и той се зачуди дали това е вярно. Опита се да си представи как сам отива при Ноел Гарвър с предложение да не пише какво е видял на партито на Джесика, и нещо не успя.

Реши, че трябва да е било подкуп.

Но знаеше, че не е. Подкупът беше последното средство на слабите, които не успяваха да наложат волята си по друг начин.

Изведнъж го обзе някакво ново и не съвсем приятно предчувствие. Стори му се, че Еверет Лейн и всички останали край масата го наблюдават и четат мислите му. Нямаше търпение обедът да приключи, да се върне в кабинета и да затвори вратата.

 

 

— На телефона е някой си господин Луизи — каза му Джени, когато се върна от обяда. — Да му запиша ли номера?

Не познаваше никакъв Луизи, но знаеше, че това е обаждането, което очаква. Понякога се случваше лампата на телефона да светне и в същото време в съзнанието му да светне предупредителен сигнал. И сега беше така.

— Ще говоря с него — каза и побърза да влезе в кабинета си.

Щом вдигна слушалката, още преди да беше казал и дума, нечий учудващо писклив мъжки глас попита:

— Знаете ли къде се намира Ривърсайд Парк?

— Да, разбира се. За какво става въпрос?

Ривърсайд Парк бе последното място, на което очакваше да му определят среща. Не че очакваше нещо конкретно. Може би някой клуб на Мълбъри стрийт. Или някой италиански ресторант.

— Точно над естакадата на Деветдесет и шеста улица има един паркинг — каза гласът. — В четири часа.

Джефри си помисли, че няма никаква причина за тайна среща на Ривърсайд Парк. Доколкото знаеше, Фиоре искаше да обсъди с него как да инвестира известна част парите си. Което беше абсолютно нормално. Дори Чет Фиоре да беше всичко онова, което се твърдеше по вестниците, а Джефри вярваше, че във вестниците не пишат неща, които не са верни, все пак този човек имаше право да инвестира парите си.

Освен ако не бяха с недоказан произход и в брой, разбира се.

Колкото повече се замисляше, толкова по-невероятно му се струваше Фиоре да се обажда за нещо нелегално и дори неетично. Фиоре не беше глупав. Знаеше кой е Джефри Блейн. И нямаше да се изложи с неподходящо искане.

Подобни мисли, произволни и неподредени като блуждаещи облаци в притъмняващ летен ден, се трупаха една върху друга в такова хаотично изобилие, че накрая Джефри почти убеди самия себе си, че една среща в Ривърсайд Парк е всичко друго, но не и сигнал за опасност. Искаше да се срещне с този човек. Искаше да чуе какво има да му казва. И толкова. Затова си каза, че Фиоре сигурно върши целия си бизнес по този начин и че навикът сигурно му е станал втора природа, дори когато предпазливостта не го налага, като например на абсолютно почтена среща с абсолютно почтен банкер. „Странно — помисли си — колко често инстинктът ни за самосъхранение се обръща против нас.“ Фиоре имаше всички причини на света да бъде възможно най-открит относно законните си бизнес срещи. Така всеки, който би го наблюдавал, би разбрал, че става въпрос за… ами за законна работа.

Джефри си отбеляза наум да изложи мнението си пред Фиоре, когато се видят. Усмихна се при мисълта, че вече доказва ползата си като съдружник.

Звънна на Джени и й каза да отмени и пренасрочи всичките му срещи за следобеда. След това се обади на Мартин в колата, каза му, че няма да има нужда от него, и го изпрати да види дали госпожа Блейн няма да му възложи някаква работа.

Излезе от офиса малко преди три и извървя няколко преки пеш, преди да хване такси. Таксито го остави на Деветдесет и шеста и „Ривърсайд“, където имаше надлез. Паркът беше отляво, а реката и Ню Джърси — отпред. Никъде не се виждаше никакъв паркинг. Господин Луизи май беше объркал нещо. Не му се вярваше някой да построи паркинг насред обществен парк, но нямаше къде другаде да бъде.

Осъзна, че улицата под надлеза, на който стоеше, всъщност е Деветдесет и шеста, която излизаше право на Уест Сайд Паркуей. Отдолу имаше две бензиностанции, но нямаше как да стигне до тях, освен ако не слезеше и не заобиколеше. Огледа се. Една жена с два ротвайлера на каишки тъкмо пресичаше улицата, за да влезе в парка. Тя се наведе, за да отвърже кучетата и той й подвикна. Тя вдигна поглед и побърза да се отдалечи, без да пуска кучетата, докато не се скри от погледа му.

Дърветата вече бяха напъпили в пастелнозелено. Беше рано за листа, но пролетта беше топла. Сигурно топлият въздух от реката караше дърветата да се раззеленяват по-рано. В Сентръл Парк още не се виждаше никаква зеленина.

А може и да не я беше забелязал.

Наоколо нямаше жива душа.

Джефри тръгна в южна посока по Деветдесет и пета улица, извървя една пряка на изток и след това на север по Деветдесет и шеста. Трябваха му още пет минути да стигне до бензиностанцията и когато стигна там, разбра, че не знае какво търси.

— Има ли някакъв паркинг наблизо? — попита той.

— Има два, на Деветдесет и пета — отвърна му съдържателят. — Натам и после нагоре от другата страна на Бродуей.

— Паркинг?

— Да, гаражи.

— Не, не ми трябват гаражи, а паркинг. Край парка няма ли някой?

Мъжът присви очи и го изгледа продължително, след което потри носа си с опакото на ръката.

— Вие какво точно търсите?

— Паркинг.

— Искате да си паркирате колата ли?

— Просто искам да знам къде има паркинг.

— От другата страна на магистралата. Но аз лично не бих си оставил колата там.

— Няма да си оставям колата. Просто исках да разбера къде е.

Позволи си да покаже раздразнението си и веднага разбра, че е сгрешил. Беше непознат в този отдалечен и не особено приятен квартал.

— А аз ви казах къде е — отвърна рязко мъжът. — От другата страна на магистралата.

После се обърна към колата, която тъкмо влизаше в бензиностанцията. Шофьорът му каза да напълни догоре.

— Как да стигна дотам? — попита Джефри; продължаваше да виси зад гърба му.

— Под надлеза. Дръжте вдясно. Гледайте знаците за към центъра.

— Не съм с кола.

— Не сте с кола? За какво тогава ви е паркинг, по дяволите?

— Просто ми кажете как да стигна дотам.

Мъжът се обърна и го изгледа с нескрито раздразнение. Застопори пистолета на колонката, взе някакъв парцал и внимателно избърса ръцете си. След това отиде до тротоара. Джефри го последва.

— Добре — каза мъжът. — Минавате под надлеза. Ще влезете в парка. Трябва да прескочите оградата.

— Ограда?

— Парапет. Не е висок. Влизате в парка и вървите на север. Знаете ли къде е север?

— Знам къде е север.

— Похвално, много похвално.

В нормалния си живот Джефри не би позволил да му се подиграва някакъв бензинджия. Но в момента нямаше избор. Мина му през ум да зареже цялото приключение и да се прибере с такси, но идеята да върже тенекия на Чет Фиоре му се стори тъпа.

— Ще минете през едно игрище. Глупости, не е там. Забравете всичко дотук. — Той се обърна на сто и осемдесет градуса и посочи към Ийст Енд авеню. — Идете до онзи ъгъл. Надясно, след това още веднъж надясно. Ще се озовете на Ривърсайд Драйв. Пресичате улицата и сте в парка. Няма никакви парапети. Влизате в парка. Петстотин метра на юг и ще стигнете до една пътека под магистралата, дето излиза на реката. Тръгвате по пътеката, а след това на север покрай реката. Паркингът е точно след тенискортовете.

— Благодаря — каза Джефри.

Мъжът кимна, изръмжа нещо като „Моля“ и се зае с работата си по бензиностанцията.

След пет минути Джефри беше в Ривърсайд Парк. Чувстваше се не на място с костюма си. Само допреди малко единственият жив човек тук беше жената с ротвайлерите. Сега поне десетина души бягаха за здраве или разхождаха кучетата си. Тревата беше омекнала от дъжда.

Двама хванати за ръка мъже го подминаха и тръгнаха по пътеката към реката. Джефри ги последва.

Когато стигна до реката, гей двойката не се виждаше. Имаше възрастни рибари, някои с по две-три въдици, подпрени в дупките на телената ограда покрай реката. Бяха пъхнали ръце в джобовете си, а от устите им димяха цигари. Джефри помисли, че в Ню Йорк има цяла вселена, за която не знае нищо, макар че живееше в града от двайсет години. Никога не си беше представял, че някой лови риба в река Хъдсън.

Мина покрай кортовете, за които му беше казал бензинджията, и най-после видя въпросния паркинг. На него имаше две таксита с изгасени двигатели, шофьорите не се виждаха никъде. Имаше и две коли под наем, паркирани една до друга. Шофьорите им се бяха облегнали с гръб един към друг на багажниците и ядяха сандвичи. Имаше и един мерцедес.

Джефри се приближи до мерцедеса. Чет Фиоре седеше на задната седалка.

— Не влизай — каза той, когато Джефри отвори вратата. — Дай да се поразходим.

Шофьорът остана зад волана. Двигателят на мерцедеса работеше.

— Кому беше нужно всичко това? — попита Джефри. Фиоре крачеше надолу към реката.

— Кой знае? — отвърна Фиоре. — Да не би да искаш да е било нужно и да не сме го направили?

Почти не приличаше на човека, който беше дошъл във вилата му в Бедфорд Хилс. Съгласните в говора му бяха замазани и говореше с акцент. Явно го превключваше по желание. Джефри се зачуди кой Фиоре е истинският и кой е за пред хората.

— Реката е изумителна — каза Фиоре. — Особено по това време на деня, когато слънчевата светлина пада така.

— Да — съгласи се Джефри. — Много е красиво.

Фиоре го изгледа, сякаш е казал нещо странно.

— Някога мислил ли си колко вода минава покрай теб всяка минута? Литри, кубични метри, както искаш. Числото е невъобразимо.

„Аха — помисли си Джефри, — ето го пак гангстера философ.“ Бяха му предложили бегъл поглед към нещо различно и моментално го бяха лишили от него, като врата, затворена от невидима ръка, когато някой минава по коридора. Джефри погледна реката. Изглеждаше студена и черна и разпръсваше светлината на късния следобед на милион бляскави тъмни отломки. Излезлият преди минути вятър вдигаше тук-таме по повърхността бели зайчета. Денят, толкова топъл и пролетен, когато беше излязъл от офиса, все още носеше полъха на зимата. Някакъв влекач теглеше тежко натоварена баржа срещу течението. На другия бряг слънцето се скриваше зад възвишенията на Ню Джърси в скучен и безцветен залез.

Фиоре също гледаше водата. Джефри чакаше. Даваше си сметка, че захладнява, но изобщо не съжаляваше, че е дошъл.

— Нека те попитам нещо — каза Фиоре, без да се обръща. — Ти инвестираш пари на други хора, нали така?

— Това е едно от нещата, които правим. Ние не сме брокерска къща, а инвестиционна банка.

— Каква е разликата?

— Сложно е.

— Аз не съм глупав, господин Блейн.

Джефри се разсмя насила.

— Не, разбира се, че не. Нямах това предвид. Просто не очаквах абстрактна дискусия относно банковото дело на брега на Хъдсън.

— Нали не ти е студено?

— Добре съм. — Джефри се притесни, че му е студено, като че ли го бяха хванали в издънка. — Нека тогава да го кажа така. Ние обслужваме общността на инвеститорите по същия начин, по който обикновените банки обслужват отделните хора.

— Но в по-голям мащаб.

— Доста по-голям.

— И водите счетоводни записи.

— Естествено.

— За всичко ли?

— За всичко.

— Това е хубаво.

— Законът го изисква, господин Фиоре — каза Джефри. Не хареса назидателния си морализаторски тон.

— Аз не искам да нарушавате умишлено закона, господин Блейн. А и не би имало смисъл, нали?

Той го тупна приятелски по рамото и двамата се върнаха при колата. По пътя не говориха за нищо. Джими Анджелизи излезе и им отвори вратата.

Откараха Джефри до апартамента му. Фиоре му говори за отборите „Никс“ и „Рейнджърс“. Джефри така и не разбра за какво беше тази среща.

 

 

Апартаментът беше тъмен, с изключение на лампата върху масата във фоайето. В бележката, която Филис беше затъкнала под нея, се казваше, че с Джесика са отишли с колата на вилата и че Джефри трябва да вземе влака. Да се обадел с кой влак ще пристигне, за да го вземе от гарата. В бележката пишеше и че го търсила в офиса, но Джени й казала, че бил излязъл, и че не знаела кога ще се върне. „Каза, че в програмата ти за следобеда не било отбелязано нищо“ — пишеше в бележката.

Той изруга полугласно. Преди осем години беше завързал извънбрачна връзка с цялата полагаема й се секретност и контраобвинения впоследствие. И до ден-днешен се притесняваше какво си мисли Филис, когато не може да го открие. Още по-неприятно беше, че не си беше взел никаква работа за вкъщи, защото не беше искал да ходи с куфарче в Ривърсайд Парк. Сега нямаше да има какво да прави във влака.

Отиде в кухнята, порови за нещо за ядене и накрая се спря на няколко резена френско сирене и горчица върху дебела филия картофен хляб. Изяде я прав до барплота. Карлос и Ирена, прислужничката, сигурно бяха тръгнали за Бедфорд заедно с Филис и Джесика, а Мартин вероятно си бе измолил свободен уикенд. Не помнеше откога не беше виждал апартамента празен. Стаите му се струваха пусти и непознати и отново се почувства като в чужд дом.

Лавиците на библиотеката в кабинета му не му предложиха нищо подходящо за влака, макар че на най-долния рафт лежаха няколко неразгръщани книги, които все се канеше да прочете.

Изгаси осветлението и заключи вратата. Каза на таксиметровия шофьор да го закара на Гранд Сентръл, но по пътя се сети, че в Рокфелер Сентър има книжарница на „Барнс и Нобъл“, и го помоли да го остави там.

Почти половин час обикаля рафтовете без абсолютно никаква представа какво търси. Чувстваше се отвратително, почти като когато доктор Ланц му беше казал, че в правото му черво има някаква подозрителна бучка, но че едва ли има за какво да се притеснява. В крайна сметка така и се оказа, слава богу, въпреки че, когато дойде, добрата новина изобщо не премахна смазващото чувство за слабост, нахлуло в живота му при първото прозрение за собствената му смъртност. В момента имаше чувството, че цели части от живота му се отлепят от цялото, макар да не беше много сигурен каква е причината да се чувства така.

Може и да имаше нещо общо с Джесика, която още не му беше простила за настояването да остави приятеля си. Не казваше нищо, но това беше, защото тя никога не казваше почти нищо. Семейният им живот беше пълен с мълчания.

Беше обезпокоен и от безсмислено конспиративната среща в парка с един шеф на организираната престъпност, който всъщност се беше самопоканил на гости в собствената му къща. Беше обезпокоен и разочарован. Беше очаквал нещо по-драматично, ако не и направо фаустовска битка за душата му между него и дявола, или поне предложение, което би могъл да отхвърли. Вместо това гангстерът беше свил перки при първия намек, че Джефри няма намерение да нарушава закона. Край на филма.

Не, не беше край. Не можеше да бъде край. Джефри имаше прекалено добра интуиция, която не можеше да бъде заблудена лесно. Това не можеше да е краят на филма…

Отговорът го връхлетя с болезнената яснота. Беше толкова очевиден, че той се изненада как не го е прозрял веднага. Чет Фиоре не го беше завлякъл на ветровития бряг на Хъдсън, за да си поговорят за банкерство и после да го откара в дома му. Единствената причина срещата да приключи, без Фиоре да му зададе какъвто и да било сериозен въпрос, беше, че Фиоре вече знаеше отговора на единствения въпрос, който го интересуваше. Ще дойде ли Джефри Блейн, или не?

Самият факт, че беше отишъл, беше казал на Фиоре всичко, което му беше нужно да знае.

Беше казал и на него самия нещо, което не знаеше за себе си. Искаше да чуе предложението на Фиоре. То го интересуваше. Следващия път, когато Фиоре му се обадеше, нямаше да е толкова гнуслив. Щеше да го попита направо какво иска и щеше да е готов за отговора му, какъвто и да бъдеше той.

Мисълта беше вълнуваща. Нервите му се изопнаха. И когато се озова в секцията за художествена литература, му бяха нужни няколко секунди, за да си припомни защо е тук.

Взе един роман на Фокнър, който не беше чел, и го прелисти, за да добие бегла представа дали ще го заинтригува. Остави го на рафта и зарея поглед по кориците на книгите — напоследък ставаха все по-шарени. Продължи покрай лавиците и взе една книга от Милан Кундера. Това му изглеждаше по-подходящо. Фокнър беше автор от ученическите му години. Защо да се връща назад? Не знаеше нищо за Кундера, но поне беше чувал името. Илюстрацията на гърба на книгата беше обнадеждаваща — дебел врат над разкопчана риза и масивна, сякаш издялана от гранит глава.

— Много добър писател, нали?

Косата й не беше руса, но пък беше прекалено светла, за да се окачестви като кестенява. Беше по-скоро като цвета на дъбовите листа през есента, стотици хиляди окапали дъбови листа. Очите й бяха тъмни, почти черни, а устните й бяха плътни, но бледи. Първата му мисъл беше, че е много красива, но в същия момент осъзна, че всъщност не е. Но беше внезапна и неочаквана и сварваше човека неподготвен почти по същия начин като красотата. Помисли си още в този първи миг, че дори да я познаваше и да си бяха уговорили среща тук, появата й пак щеше да е неочаквана. Някои жени притежаваха свойството да изненадват непрекъснато. Беше около трийсетгодишна, може би трийсет и една или две.

— Извинете — каза, понеже не беше сигурен какво точно му е казала.

— Кундера. Много е добър, нали?

— Честно казано, не знам — призна той. — Не съм чел нищо от него.

— О! Тогава това не е книгата, с която трябва да започнете.

Тя я взе от ръката му с непринудена фамилиарност, която го изненада така, сякаш жена му се беше пресегнала да си бодне хапка от неговата чиния. Остави я на рафта и му подаде друга. Заглавието беше „Непоносимата лекота на битието“. Звучеше му познато.

— Извинявам се за нахалството — каза тя.

— Моля ви. Няма нищо.

— Помогнах ли ви?

— Да, помогнахте ми.

И двамата се усмихнаха неловко и настъпи мълчание, налагащо някаква реплика. От негова страна, така реши.

— Аз не чета много художествена литература. Търсех нещо за във влака.

— Това е точно книга за влака — каза тя. — Сериозно. Погледнете.

Взе книгата и я прелисти до една страница в началото.

— „Беше се запознал с Тереза преди три седмици в едно малко чешко градче. — прочете тя. — Едва ли бяха прекарали заедно и час. Тя го беше изпратила на гарата и беше изчакала влака заедно с него. Десет дни по-късно го посети. Любиха се още в деня, когато тя дойде.“

Върна му книгата и каза:

— Видяхте ли? Влакове.

— Да. Влакове — съгласи се той. — Забележително. — Отново настъпи мълчание. — Като заговорихме за влакове, аз трябва да хвана моя.

— Аз също — каза тя. — Да не ви задържам повече.

Той се поколеба, но не се сети какво да каже. Затова й благодари и понечи да се отдалечи. Не беше направил и две крачки, когато спря и отново се обърна към нея.

— Аз също ли? — попита.

Тя го изгледа озадачено.

— Казах, че трябва да си хвана влака — обясни той. — Вие казахте „Аз също“.

Тя се засмя. В този добре облечен и очевидно уверен и успял мъж имаше нещо момчешко, което я изненада приятно.

— Да — отвърна. — Аз също.

— Надявам се, от Сентръл. А не от Пен Стейшън.

— Да не би да ме каните на такси?

— И на едно питие.

— Мислех, че гоните влак.

— Има на всеки час.

В таксито, което хванаха, установиха, че ще пътуват с един и същи влак. Тя отиваше до Маунт Киско, а той в Бедфорд Хилс, което беше следващата гара.

На Гранд Сентръл се запътиха право към бара, без да проверяват разписанието. Той си взе „Бушмил“, а тя си взе минерална вода „Сан Пелегрино“ с дъх на лимон. Той се пресегна към торбата, която беше оставила на масата, и извади книгата, която си беше купила. Беше роман на Дорис Лесинг.

— Хубава ли е?

— За правосъдието е.

— Вие юрист ли сте?

— От правосъдието се интересуват не само юристи.

Джефри се засмя.

— Ако говорим за правосъдието като конкретно понятие, не съм сигурен дори, че моят адвокат е запознат с него.

— Но е добър в работата си, предполагам.

— Защо не ми отговаряте на въпроса?

— Да, юрист съм. — Тя взе книгата и я пъхна в чантата си.

— Адвокат?

— Всъщност съм прокурор.

Той вдигна вежди.

— О, хайде стига — каза тя. — Не всички прокурори приличат на Руди Джулиани.

Преди да стане кмет Джулиани беше заемал поста федерален прокурор.

— Точно обратното. Тъкмо си мислех колко малко приличате на Джулиани.

И двамата се засмяха.

— Вие няма ли да ми кажете с какво се занимавате?

— Професията ми е ужасно скучна.

— Но добре платена.

— Правилно.

— Достатъчно за къща в Бедфорд Хилс.

Маунт Киско, където отиваше тя, беше квартал-спалня за хора от средната класа. Бедфорд Хилс, който беше само на осем километра оттам, беше началото на окръг Уестчестър. Къщите в Бедфорд Хилс бяха доста по-големи от тези в Маунт Киско и се ползваха много по-рядко. Те бяха вили.

Във влака говориха за влаковете в Ню Йорк, за известните влакове в книгите, за това какво е да израснеш в Маунт Киско и все да си далеч от вълнуващата суматоха на Ню Йорк. Когато обявиха нейната гара, тя каза:

— Всичко това заради две книги, до които дори не стигнахме.

— Аз ще прочета моята — каза той.

— Обещавате ли?

Въпросът прозвуча като недоизказано предложение.

— Обещавам — съгласи се той, за да вземе участие в загатнатото съглашение. Съучастие. Това му идваше наум.

Гледаше я как се отдалечава по перона, а след това влакът потегли и той извади книгата от джоба на палтото си, и се загледа в корицата. Сам в почти празния влак отново усети как смътното отчаяние, връхлетяло го в празния апартамент, полъхва като студен вятър от отворен прозорец.

Погледна през прозореца и я видя да се изкачва по стълбите. След това влакът излезе от гарата и тя се скри от погледа му. Трябваше да й вземе телефона. Илейн. Разбра, че се казва Илейн. И толкова.

Не. Знаеше, че е федерален прокурор. Колко Илейн имаха във федералната прокуратура?

Той отвори книгата и се зачете.

 

 

Илейн Лестър спря в момента, в който влакът на Джефри излезе от гарата, и слезе на перона, за да чака влака за Манхатън в обратната посока. Той дойде след по-малко от петнайсет минути.

Беше почти сама във влака. Рано в петък вечер влаковете бяха пълни със съпруги, които отиваха на срещи със съпрузите си, защото имаха билети за театър, запазени места в ресторантите за след представлението и билети за връщане. И с деца, които отиваха да слушат разни групи в пъбовете и висяха на вратите, като че ли нямаха търпение да стигнат Гранд Сентръл и да запалят цигара. Това й беше познато, защото преди години беше едно от тези хлапета, въпреки че често идваше само за да се шляе по улиците и да попива пулса на града, а не за да слуша крясъците на някаква тъпа група.

Среднощният влак и неговата празнота бяха ново преживяване за нея. През пет седалки някаква жена седна с гръб към движението. Защо някои сядаха с гръб към движението, когато наоколо беше пълно с празни места? Жената беше мургава, с латиноамерикански произход, красива и деликатна, със скръстени в скута ръце и вперен в нищото поглед. Прислужничка? Определено. Освободена едва след като вечерята е била сервирана.

Джефри Блейн не се беше отделил от нея от момента, когато се запознаха в книжарницата, докато не беше слязла на гарата в Маунт Киско. Което означаваше, че няма за кога да се обажда и че никой няма да го посрещне на гарата. Мъжете винаги се обаждаха на жените си. „Аз съм на осем и единайсет. Аз съм на девет и седемнайсет. Аз съм на десет и двайсет.“ Но той не се беше обадил.

На нея й беше пределно ясно защо един мъж няма да се обади на жена си.

Интересен мъж беше този Джефри Блейн. Търсеше книга за четене. Любопитен, внимателен, като че ли трябваше да се обвърже с тази книга. Но пък имаше желание да експериментира. Донякъде. В него имаше някакво простодушие, каквото изобщо не беше очаквала. Начинът, по който се обърна и я попита дали и тя е тръгнала за влака. Кой влак? И едва тогава…

Трийсет и няколко годишен, наближаващ четиридесетте — и не много сигурен как да покани една дама да пийнат нещо. Трябваше да си намери оправдание. Кой влак? Същият влак. О, господи, този случай…

Дали не се преструваше? Той беше преуспял, този Джефри Блейн. Самоувереността беше ли част от пакета? Обикновено беше. Но той не изглеждаше самоуверен. Изглеждаше като човек, който не е наясно какво иска. Изглеждаше несигурен. Любопитен — пак тази дума. И неувереността му по-скоро го забавляваше, отколкото го притесняваше.

Тя се усмихна на себе си. Беше се върнал, за да се запознае с нея, което й спестяваше усилията да му се изпречва на пътя още веднъж. По-добре. Много по-добре. Така никога нямаше да се досети, че го е следила — нали сам се беше върнал, за да се запознае с нея.

Илейн Лестър от доста време безуспешно се опитваше да забрави посещението на Чет Фиоре на партито на банкерската дъщеря. Гогарти и Шлистър се бяха заели с нещо друго и бяха зарязали случая. Уолстрийт и Мълбъри стрийт — между тях или нямаше нищо, или имаше нещо голямо. Шлистър сигурно още мислеше за това някъде в задния двор на съзнанието си, но не правеше нищо. А пък съзнанието на Гогарти беше цялото преден двор.

Ето защо беше решила сама да разбере какво общо има този банкер с цялата история. Искаше да го огледа, а може би и да зададе няколко въпроса на портиера. Но тя беше юрист, а не следовател, и не знаеше какви въпроси да задава. Затова накрая се озова с гръб залепен до каменната стена на Сентръл Парк при Пето авеню, без да знае какво да прави по-нататък, когато пред сградата на Блейн спря някаква кола.

Всъщност тя не я видя кога спря. Чу я. По-точно чу гласа на портиера, който казваше: „Добър вечер, господин Блейн“.

Видя привлекателен мъж, русоляв, малко над или малко под метър и осемдесет, който слизаше от тъмния мерцедес. По-млад, отколкото си го беше представяла. И по-хубав. Но с точно толкова уверена походка и поведение, колкото си беше представяла. „Значи това е Джефри Блейн“ — помисли си тя.

И тогава осъзна, че другият мъж — на задната седалка на мерцедеса — сигурно е Чет Фиоре. Зърнала го бе само за секунда и не беше сигурна. Може би въображението й си играеше лоши шеги — нали в доклада на Гогарти за фиаското на Проспект Парк имаше мерцедес.

Записа номера на мерцедеса. Портиерът й каза, че госпожа Блейн заминала с колата за вилата, и тя разбра, че е извадила късмет. Както се казва, сигурно Божията ръка се беше намесила, за да не мине нито една кола, нито един камион, нито едно такси, нито един автобус по Пето авеню точно в момента, когато портиерът беше произнесъл името на Блейн — иначе тя отдавна щеше да си е отишла вкъщи.

Почти в същата секунда, когато реши, че мъжът в мерцедеса не е Фиоре, разбра с абсолютна сигурност, че е точно той. Прекалено много случайности се бяха подредили, за да е някой друг. Пристигането на Блейн точно когато беше решила да се откаже от висенето, тишината на улицата, гласът на портиера, невъзпрепятстваният й от нищо изглед към колата — всичко беше просто идеално. Трябваше да е Фиоре. Беше сигурна.

Отдалечи се на половин пряка от сградата — още можеше да я наблюдава, без обаче да предизвиква подозрение, след което се обади по мобилния телефон в офиса си и помоли Берил Рос да провери номера на колата. „И не ми се обаждай, просто остави информацията на гласовата ми поща“ — така му каза.

Берил беше единственият в офиса, на когото не се налагаше да дава обяснения.

Стабилен поток от таксита изсипваше стабилен поток от посетители, дошли на свиждане в болницата „Маунт Синай“, една пряка по на север, но тя не искаше да рискува и затова махна на едно такси и му каза да чака. Беше готова, когато Блейн слезе.

Щеше да го проследи до Гранд Сентръл, ако не беше спрял пред „Барнс и Нобъл“.

Щеше да му каже нещо на касата, ако той не се беше обърнал да я попита за влака.

Харесваше й, че той се беше оказал съвсем различен от онова, което си беше представяла.