Филип Розенберг
Могъщите (27)

27.

Шлистър и Гогарти се прибраха в службата по обед. Гогарти написа заповед за обиск на служебната документация на Джефри Блейн. Шлистър написа основанията за заповедта. Излязоха само две страници, което беше доста оскъдно за подобен документ. Разполагаха с факта, че известен деятел на организираната престъпност е бил видян на социално мероприятие на господин Блейн. Разполагаха с факта, че надежден информатор, понастоящем починал, беше документиран на лента да споменава някакви нови банкови възможности, използвани от фамилията от организираната престъпност, за която работел. Беше спомената „срещата“ между господин Блейн и една фигура от организираната престъпност в един склад в Бруклин. Нямаше кой знае какво повече.

Илейн прочете заповедта и основанията. Когато свърши, ги остави на бюрото си и вдигна поглед към Шлистър и Гогарти, които седяха един до друг от отсрещната страна на бюрото.

— Това е невярно и подвеждащо. Няма да го одобря — заяви категорично тя.

— Всяка дума е вярна и ти го знаеш — каза Шлистър.

Гогарти мълчеше. Беше заел най-хубавото място в ложата и наблюдаваше с интерес развоя на играта.

— Не сте упоменали съществени факти — каза тя. — Не упоменавате факта, че Фиоре има сексуална връзка със съпругата на Блейн. Която вие двамата сте наблюдавали и фотографирали. Не упоменавате факта, че Фиоре е отвлякъл и злоупотребил с дъщерята на Блейн, след което двамата с баща й са се били с метални тръби. Съберете тези факти и вижте дали някой съд ще повярва, че Чет Фиоре и Джефри Блейн са първи дружки и бизнес партньори.

Шлистър скочи.

— За бога, Илейн, знаеш какво стана толкова добре, колкото го знам и аз. Фиоре използва малката, за да накара Блейн да се впусне във финансови машинации.

— Покажи ми някакво доказателство.

— Как другояче ще обясниш…

Тя го прекъсна рязко.

— „Как другояче“ не е доказателство. Имаш ли доказателство?

Шлистър сграбчи листата от бюрото й и тръгна към вратата. Гогарти се надигна, за да го последва.

— След като си изяснихме нещата — каза Илейн, — предупреждавам изрично и двама ви, че не сте, повтарям, не сте упълномощени да тормозите един от най-уважаваните жители на града само защото съпругата му не може да си държи гащите вдигнати. Ясно ли е?

— Дай да намерим някой съдия — предложи Шлистър, след като слязоха по стълбите и излязоха навън.

Понякога се получаваше. Някои съдии не задаваха толкова много въпроси. Подписваха заповедите и при най-оскъдни доказателства, дори без прокурорско потвърждение. Илейн може и да им беше наредила да прекратят разследването, но нямаше власт да попречи на изпълнението на надлежно оторизирана заповед. Шлистър си мислеше, че си струва да се опита.

— Няма да стане — каза Гогарти. — Нищо ли не научи дотук.

Всъщност да, помисли си Шлистър, беше научил доста.

Не беше научил само как да се оттегля. Не можеше да го каже на Гогарти, защото Гогарти щеше да му се присмее. И защо да не му се присмее? Звучеше абсурдно.

„Няма да се откажа. Няма да се оттегля. Дължа го на себе си.“

— Такива неща не се казваха на глас.

 

 

Джефри качи Джесика със сервизния асансьор, все още увита с покривката за маса. Филис ахна, като ги видя. Прегърна дъщеря си и попита почти истерично:

— Добре ли си, миличко?

Джефри беше влязъл на крачка от вратата и сега излезе. Дрехите му бяха съдрани и лицето му не приличаше на нищо. Раните по ръцете и гърдите му бяха престанали да кървят, но навсякъде имаше засъхнала кръв.

— О, Джефри! — извика отчаяно Филис. Фактът, че си тръгваше в това състояние, я вбеси като враждебен и мелодраматичен жест.

Джефри слезе, качи се в колата и даде на Мартин адреса на Илейн Лестър в Челси. По пътя заспа на задната седалка, но се събуди, когато колата спря. Мартин отвори вратата и му помогна да слезе.

— Да ви помогна ли да се качите, сър?

Досега не беше карал господин Блейн на този адрес.

— Ще се оправя сам, Мартин. Свободен си.

Отвори със своя ключ. Смяташе да се изкъпе и да почисти и превърже раните си преди Илейн да се прибере от работа, но след като съблече съдраните си дрехи, легна с мисълта да си почине малко и отново заспа.

Когато се събуди, Илейн стоеше надвесена над него.

— Господи, Джефри! — каза тя.

Той отвори очи. Навън още беше светло. Успя да се усмихне немощно.

— Не ми казвай, че не е толкова страшно, колкото изглежда — каза тя.

— Всъщност май е по-страшно.

Шлистър й беше казал, че Джефри е бил пребит. Тя звъня няколко пъти в апартамента си, като се надяваше, че е отишъл там и че ще вдигне телефона, но й отговаряше само телефонният секретар. Беше твърде разтревожена, за да работи, и затова се прибра по-рано. Дори Уоли Шлистър да имаше безочието да я проследи, нямаше как да му попречи.

Докато ваната се пълнеше, тя почисти раните на Джефри с памук и спирт. Той се мръщеше, но търпеше. И двамата се съгласиха, че сигурно има счупени ребра и че няма какво да се направи по този въпрос, освен да се оставят да зараснат.

Тя му помогна да влезе във ваната и отиде да му налее голям „Бушмил“ с лед. Той не прояви желание да говори и тя не прояви желание да го притисне. Попита го дали да стои при него в банята.

— Ела след малко — отвърна той.

Тя се преоблече и изхвърли окървавените памуци. Смени чаршафите. Помисли си с кисела самоирония, че единственото, което иска, е приятна и простичка връзка с приятен и простичък мъж. Простичък в смисъл неделни сутрини в леглото с вестник „Таймс“. Обикновен, без да е скучен. Джефри Блейн не беше простичък и не беше обикновен. Беше женен, най-вероятно беше престъпник и всичко в него беше опасно. Дори в леглото той винаги се контролираше и това я плашеше, защото означаваше, че тя не се контролира. Макар че тя беше тази, която беше дала началото на връзката им, това не променяше първичното й убеждение, че той я контролира. Както и самата нея. Как беше възможно? Дори да не беше знаела накъде ще тръгнат нещата, когато преди няколко месеца го беше проследила до онази книжарница, в момента, когато той за пръв път дойде в апартамента й, вече го знаеше със сигурност.

Но това, че знаеше, не промени нещата. Тя искаше този мъж. Нещо повече, искаше безразсъдството на тази връзка и я беше страх колкото за себе си, толкова и за Джефри — и затова че е тук, и затова че го бяха пребили.

Когато реши, че достатъчно дълго е седял във ваната, му помогна да излезе и го сложи да легне. Спусна щорите и седна до него. Даже пръстите му бяха изранени и издрани, сякаш беше копал в земята с голи ръце. Ръцете на баща й понякога бяха такива.

— Джефри, аз те излъгах — каза тя, когато й се стори, че мълчанието е продължило твърде дълго.

Той не й зададе никакъв въпрос. Зачака я да продължи.

— Срещата ни в „Барнс и Нобъл“ не беше случайна. Аз те следях.

— Имаше ли някаква причина?

— Бяха те споменали в един доклад. Агенти, които следяха Чет Фиоре.

Беше неин ред да чака. Искаше той да й каже нещо.

Той извърна глава и се загледа в ивицата светлина между щорите.

— Джефри — примоли му се тя, — кажи нещо.

Той се обърна към нея с изгарящ поглед, какъвто не беше виждала никога.

— Какво да ти кажа? — попита я рязко. — Преди време ми каза, че не желаеш да знаеш какво правя. Какво те кара да мислиш, че аз желая да зная какви игри си играеш ти с мен?

— Исках да съм честна с теб, Джефри.

— Така ли? Нека тогава и двамата да бъдем честни. Аз пера пари за мафията. Така по-добре ли се чувстваш?

И посегна към ръката й, но тя я отдръпна, сякаш се страхуваше. Той обаче я хвана. Пръстите му бяха силни.

— Недей така изведнъж да ставаш срамежлива. Ти си двойният агент тук.

— Не съм двоен агент.

— А как го наричаш тогава?

— Аз работя в прокуратурата, Джефри.

— И ще си изпълниш ли служебните задължения?

Тя го изгледа продължително и не каза нищо.

— Още ли водиш делото? — попита той. — Това част от разследването ти ли е?

— Не — промълви объркано тя. — Искам да кажа, да. Занимавам се. Но, не, това не е част от разследването.

Той пусна китката й и попита:

— Страхуваш ли се от мен?

— Не — отвърна тя. — Да.

Той се усмихна.

— Не трябва ли аз да съм този, който да се страхува?

Тя си пое дълбоко въздух и затвори очи. Той забеляза напиращите в очите й сълзи. Тя стана и отиде до прозореца. Валеше и капките дъжд барабаняха по перваза. Тя раздалечи малко щорите, колкото да погледне навън.

Асфалтът блестеше под светлината на уличните лампи.

Беше с гръб към него и не видя усмивката му. Когато се обърна към него, той каза:

— Напуснах жена си.

 

 

На младини Джефри обичаше да шофира. Баща му винаги караше огромни понтиаци. Купуваше ги на старо, защото можеше да си позволи или евтини нови коли, или големи, но стари. Джефри се беше научил да кара на тези понтиаци. По хълмовете извън града нямаше път с повече от сто метра права отсечка. Сега го возеха шофьори, Мартин и половин дузината други преди него. Освен като ходеше на вилата, когато обикновено даваше почивен уикенд на шофьора. Но пък там къде караше? До супермаркета и обратно.

Мартин остана при Филис, но Джефри задържа ягуара. Повечето време колата стоеше в гаража. Сега се наслаждаваше на шофирането и поддържаше стрелката на сто и двайсет, а съзнанието му беше чисто като пътя пред него. Градът се стопи отзад, докато ягуарът поглъщаше километрите на огромни хапки; огромните тромави постройки отстъпиха на предградията, предградията на вилните зони, вилните зони на полята. Слезе от магистралата на разклона за Ориент Пойнт и измина същия маршрут до каменната стена и портата, които охраняваха входа към гористото имение на Гаетано Фалконе. Пристигна точно навреме. Сал Младши му отвори портата.

Подкара бавно по обградената с пинии алея и скоро видя къщата. Учуди се на собственото си спокойствие.

Мерцедесът на Фиоре беше паркиран пред къщата. Добре. Фиоре беше пристигнал пръв. Щеше да е признак на арогантност, ако Джефри беше пристигнал преди него.

Паркира точно зад мерцедеса. Шофьорът на Фиоре беше отметнал глава назад и беше затворил очи. Докато крачеше към вратата на къщата, Джефри се развесели със спомена как по време на първото му посещение бяха следили всяка негова стъпка, като че ли щеше да обере цветните алеи, ако го изпуснеха от очи дори за секунда. Този път отвън нямаше никого.

Сал Старши отвори вратата на къщата.

— Оттук — беше единственото, което каза.

Джефри го последва в една стая с дървена ламперия, от която се излизаше в задния двор с изглед към океана. В камината гореше огън, въпреки че денят беше мек. Фалконе и Фиоре стояха прави. Джефри се здрависа и с двамата. Забеляза, че възрастният мъж се е състарил значително от времето на първата им среща. Набитата му фигура беше същата, но предпазливостта, с която извършваше и най-елементарните движения, го правеше да изглежда болнав. На масичката пред канапето имаше купа с плодове и плато със сирена.

Фалконе посочи на Джефри един стол, разположи се в средата на дивана, протегна крака пред себе си и сложи ръце върху шкембето си.

— През всички години, откакто консолидирахме структурата на нашия бизнес — започна той, — не сме предприемали нито едно толкова важно начинание, колкото банковото ни споразумение. Нито едно.

Джефри се усмихна на евфемизма. „Консолидацията“ очевидно визираше легендарното клане, което беше довело Гаетано Фалконе на власт.

— Това ново споразумение ни отвори вратите пред един съвсем нов свят — продължи старецът. — Схемата беше брилянтна, Чарлз, и беше осъществена брилянтно.

Фиоре се наведе и си взе резен „Гауда“, за да не покаже, че похвалата го е поласкала. Кимна почтително.

— Моите поздравления и към вас, господин Блейн — каза Фалконе, като обърна тежката си глава към него. — Много хора са се опитвали да решат тази задача. За разлика от всички тях, вие успяхте.

— Много сте любезен, сър — каза Джефри.

Изражението на Фалконе не се промени въобще, но в следващия момент интонацията му съвсем ясно подсказа, че любезностите са дотук.

— Повиках ви, за да ми кажете какво не е наред и как смятате да го оправите.

Преди месец Джефри беше намалил с повече от половината парите, които прекарваше през сметките, и беше задържал това ниско ниво в очакване старецът да забележи. Фиоре беше забелязал веднага и беше попитал какво става, но Джефри му беше отвърнал уклончиво.

— Аз попитах господин Блейн — каза Фиоре. — Той каза, че имало спад на пазара. Нека той да ви обясни.

— Това е така. Пазарът е в спад — каза Джефри. — Но това няма нищо общо със спада в чековете. Цялото изящество на тази система, сър, е, че не е подвластна на колебанията на пазара.

— Чакай малко — скочи Фиоре, но Джефри го прекъсна:

— Извинявай, че те подведох. — Усмихна му се студено и снизходително, после пак се обърна към Фалконе. — Казах му, че е заради пазара, защото прецених, че това е най-доброто, което можех да му кажа при тези обстоятелства.

Фалконе настръхна.

— Подвели сте го, така ли? Господин Фиоре говори с моя глас, господин Блейн.

— Това ми е известно, сър.

— Обяснете постъпката си — каза Фалконе. Вече не се облягаше на дивана. Ръцете му бяха на кръста, а дебелите му пръсти бяха потънали в гривните сланина.

— Просто съм предпазлив, господин Фалконе. Залогът е прекалено голям.

Фалконе се изправи тежко и Джефри и Фиоре също трябваше да станат.

— Имате проблем с господин Фиоре, това ли се опитвате да ми кажете?

— Казвам ви — отвърна спокойно Джефри, — че се притеснявам за безопасността.

Фалконе насочи показалеца си право в лицето на Джефри.

— Ако пак е нещо за дъщеря ви и нейните проблеми с господин Фиоре…

— Дъщеря ми няма нищо общо с това — има Джефри дързостта да прекъсне самия Гаетано Фалконе.

— Защото аз направих за дъщеря ви каквото можах. Ако продължавате да нямате доверие на господин Фиоре…

— Току-що ви казах. Това няма нищо общо с дъщеря ми — прекъсна го отново Джефри.

Малките черни очи на Фалконе го изгледаха внимателно и в този миг всичките преценки на Джефри увиснаха на кантар. Знаеше, че всяко оплакване, че Фиоре е злоупотребил с Джесика, щеше да се обърне против него. Вече беше идвал за помощ при Фалконе; ако продължаваше да има проблеми с нея, то отговорността си беше негова. Колкото и сериозно и отговорно да се отнасяше Фалконе към семейството и честта, семейството и честта бяха дотук. Пружината на този часовник бяха алчността и инстинктът за самосъхранение. Затова Джефри се поколеба за момент и остави стареца да си мисли каквото си иска. След което каза:

— Имаме проблем с безопасността, господин Фалконе. Федералната прокуратура се интересува от нас.

— Не разполагат с нищо — каза Фиоре. — Ще душат известно време и ще се откажат.

— Ти знаеш ли? — попита Фалконе.

— Естествено, че знам. Но това едва ли е нещо, което трябва да обсъждаме сега, господин Фалконе. Това са вътрешни работи. Те не засягат господин Блейн.

Блейн, казваше той, може и да е нашият банкер, но това не означава, че трябва да знае за бизнеса ни.

— Извинете, господин Фалконе, но ме засягат — контрира Джефри. — Аз съм най-уязвимата личност тук. Не искам да рискувам.

— А пък аз ти казвам, че прокуратурата няма нищо — отвърна грубо Фиоре, след което се обърна към Фалконе, за да обясни. — Бяха внедрили агент в една от операциите ни в центъра на града и бяха отвели един от хората ми на разпит. Погрижих се за всичко.

— Не ставай глупак — отсече Джефри. — Агентът в Джавитс Сентър никога не е бил проблем. Той беше само за отвличане на вниманието. Погрижил си се за проблем, който никога не е съществувал.

Думите „Джавитс Сентър“ наелектризираха помещението. Фиоре пребледня, а Фалконе изглеждаше, сякаш търсеше къде да седне, ако можеше да го направи, без да се компрометира.

— Откъде знаеш толкова за нашия бизнес, по дяволите? — избухна Фиоре и пристъпи заплашително към него.

— Работата ми е да знам разни работи.

— Освен това си доста наясно с работата на федералната прокуратура. И това ли ти е работа?

Джефри се обърна към стареца, сякаш инсинуацията на Фиоре не заслужаваше внимание.

— Аз съм банкер. В този бизнес няма място за небрежност. Куражът и чарът не играят никаква роля. Ние трябва да знаем какво правим.

Фиоре не понесе да бъде пренебрегван по такъв начин. Силните му ръце се стрелнаха към Джефри, сграбчиха ризата му и скъсаха копчетата.

Това беше моментът, който очакваше Джефри. Стръвта в капана беше заложена умело. Сега, след като Фиоре я беше захапал, оставаше само да хлопне вратичката.

Той отблъсна ръцете на противника си и нагло и спокойно заяви:

— Ако искаш да си съблека и останалите дрехи, просто кажи. Няма да откриеш подслушвателно устройство.

Фиоре не каза нищо, защото нямаше какво. Отиде до вратата към задния двор и се задоволи да изчака края на представлението, като се взираше в океана отвъд тясната ивица земя. Чуваше как някакъв сърф съска по водата.

— Господин Фалконе, сигурно разбирате, че едва ли бих се впуснал в това начинание без никаква спасителна мрежа — каза Джефри и оправи ризата си, доколкото можа. — Още преди да направя първата трансакция, знаех, че в нощта, когато за пръв път се свърза с мен, господин Фиоре е бил проследен от федерални агенти. Времето беше лошо и по улиците нямаше почти никакво движение. Той не е трябвало да се затрудни да определи дали го следят, или не, но не го е направил. Можел е да се свърже с мен на четири очи, но вместо това предпочете празненството за рождения ден на дъщеря ми.

Обърна се към Фиоре в другия край на стаята.

— Нали не си очаквал, че личност като теб може да посети личност като мен и това да не възбуди интереса им?

Фиоре го погледна през рамо.

— Тогава не направиха нищо и ти много добре го знаеш.

Джефри направи няколко крачки към него. Гласът му беше рязък и показалецът му го сочеше обвиняващо.

— Не ставай смешен. Те са ни наблюдавали непрекъснато. Кого от двама ни мислиш, че са следили, когато се възползва от дъщеря ми и след това изпрати да ме доведат, за да си я взема?

Фалконе също прекоси стаята.

— Вярно ли е, Чарлз? — попита гневно.

Само преди десет минути би отписал Джесика като боклук, който Блейн не може да контролира. Сега тя се превърна в нужния претекст за възмущението му.

— Безценната му дъщеря е изплещила всичко за банковите ни дела пред една репортерка от „Нюздей“ — каза Фиоре. — Питай го откъде, по дяволите, е разбрала толкова.

Фалконе обърна гнева си към Джефри.

— Разказал си на едно дете за нашата работа?

Джефри беше подготвен.

— Сетила се е сама. Господин Фиоре скочи в живота ни с двата крака. Не й е било трудно да се досети какво е искал. Предполагам, че федералната прокуратура се е досетила за същото. Бих желал да прекратя цялата операция, до момента, в който не ми кажете, че е безопасно, сър.

Фалконе кимна в знак на позволение.

— Добре — каза Джефри. — Имаме ли още нещо за обсъждане? До града има доста път.

Фалконе го изгледа внимателно, преди да отговори. В държането на този банкер имаше непочтителност, която не му се нравеше. Нямаше думата кога да си тръгва, преди да са го освободили. Но засега Фалконе беше приключил с него и затова се обърна и му махна с нетърпелив жест да напусне.

След като Джефри си тръгна, Фалконе се обърна към протежето си.

— Ела да хапнем — каза и посочи плодовете и сиренето. — Отвори вино.

Фиоре отиде до килера и избра една бутилка. Чукнаха се, преди да отпият.

— Преди няколко месеца този човек дойде при мен с оплакване срещу теб — каза Фалконе. — Още тогава разбрах, че иска да те измести. Предупредих те да внимаваш.

Фиоре се усмихна.

— Честен човек. Предупредихте ме, че честните хора са опасни.

След като пийнаха вино и хапнаха, старецът изпрати госта си до колата му, където размени няколко любезни приказки с Джими Анджелизи, който през цялото време беше чакал отвън. Сал Старши застана до Фалконе, който гледаше след мерцедеса, докато той не се скри зад завоя. Фалконе се обърна към него.

— Знаеш какво да правиш. Вземи и сина си.

 

 

Фиоре се облегна и свали облегалката си максимално назад.

Джими го погледна.

— Уморен ли си?

— Не. Не съм уморен. Проблемът е друг — каза Фиоре.

Беше се отървал на косъм, помисли си и протегна крака, докъдето можа. Блейн беше умен, но старецът беше по-умен. Разпознаваше борбата за власт, когато я видеше.

С отдалечаването, им от брега мирисът на солен въздух изчезна. След като излезе от селото, мерцедесът се качи на магистралата.

— У дома ли да те карам, или в града? — попита Джими.

Имаше още поне час до разклона за Бронкс и Сити Айланд, но Джими винаги питаше предварително. Беше си такъв още като бяха малки.

— Нямам важна работа — каза Фиоре. — Остави ме вкъщи.

Обърна глава и се загледа в изнизващия се покрай колата пейзаж. Прясно изораната земя му напомни за кожата на лицето на Еди Винченцо в болницата. Мамка му на Блейн, помисли си и върна вниманието си към пътя. Никой не беше отвличал малката курва. Еди й се беше обадил и тя беше доприпкала. Еди какво беше виновен?

„А може би Блейн вече не ни е нужен“ — помисли си Фиоре. Трябваше да изложи това мнение пред стареца, когато имаше възможност. Знаеха как работи системата на Блейн. Всеки банкер можеше да го направи. А може изобщо да не им трябваше банкер. Можеше оня, дето бъзикаше компютрите на Блейн, да им свърши същата работа като Блейн. Лесно щеше да го намери кой е.

Беше му приятно да обмисля проблемите и да се насочва право към решенията. Това щеше да се хареса на стареца. Блейн беше прекалено твърдоглав. И беше заплаха за всички.

Какво каза за Джавитс Сентър? Че било за отвличане на вниманието. И имаше наглостта да го нарече отвличане на вниманието. Защото не беше видял мехурчетата във водата, не беше видял как белият задник на Гюс се носи по повърхността, когато всичко свърши. Отвличане на вниманието! Мамка му!

„Господи — помисли Фиоре. — Какво ми става?“ Погледна към Джими, защото не беше много сигурен дали не го е казал на глас. Но изражението на Джими беше съсредоточено, както винаги, когато караше. На Фиоре за миг му се прииска да каже на Джими да отбие и да поговори с него. Но каква полза? Джими нямаше да разбере и една думичка от казаното. Фиоре обичаше Джими като брат, но не от тези братя, с които можеш да си говориш.

Джини се изненада, че се е прибрал толкова рано, и още повече се изненада, когато я хвана за задника в кухнята и се пресегна да изключи котлона през рамото й. Отдавна не го беше виждала толкова игрив и не знаеше какво да си мисли.

Горе той седна на леглото и попита:

— Забелязваш ли нещо различно в мен?

Тя отстъпи, за да не закрива светлината от прозореца, и наклони глава, за да го огледа внимателно. След това разбра, че той няма това предвид, и седна до него. Той държеше в ръка чорапите, които току-що беше събул, и тя ги взе от него и ги пусна на пода.

— Кажи ми.

— Аз те попитах — каза той.

— Защото си забелязал нещо. Какво?

Той замълча и след малко тя каза:

— Кажи ми това, което можеш. Не искам да научавам неща, които ти не желаеш да знам.

През всичките им съвместни години нещата, за които той не говореше, просто не съществуваха от вътрешната страна на тези стени. Тя никога не го питаше за тях и не мислеше за тях.

Досега не си беше позволявала нито с дума, нито с поглед, нито с жест да му подскаже, че знае за липсващите парчета.

— Не знам — каза той, сякаш тя му беше задала въпроса. — Преди известно време отидох в къщата на един човек. Цялата дневна беше опасана с балкон. — Ръцете му обрисуваха картината. Тя си я представи съвсем ясно само от жеста му. — Имаше една стена с книги. Беше рано сутринта и жената на този човек слезе по нощница, докато говорехме. Не знам защо непрекъснато се сещам за тази… — затрудни се с думата и накрая избра „сцена“.

Стана от леглото и й махна да не го прекъсва. Стигна до дъното на стаята и се обърна към нея.

— Най-обикновена завист, нали? — попита подигравателно, сякаш се отвращаваше от себе си. — Защото аз нямам такава къща.

— Защото нямаш? Не, не е това. Защото не можеш да имаш.

Той моментално разбра, че е права, както се разпознава лице, мигновено, без да се размишлява. Явно натрапчивата склонност към секретност, която беше изпитвал цял живот, беше абсолютно задължително условие в работата му. Това нямаше да се промени. Сети се с презрение за надрусания с кока петролен каубой от Оклахома, който прибираше касови бележки за всичко и оставяше след себе си следа като крава, която сере, като ходи. Но все пак в начина на живот на Болинг имаше нещо достойно. Фиоре живееше като педал, както си представяше, че са живели педалите в ония времена, когато са се женели за жени, за да прикрият същността си. Чет Фиоре не можеше да притежава нищо стойностно, защото то щеше да е доказателство за богатство, което не можеше да оправдае.

— Джини, знаеш ли какво си мисля? Дори кучетата бележат териториите си. Аз не мога. Не мога да оставя моя белег. Ако се наложи да пикая, трябва да пикая вода.

— А това е тъжно — каза тя. Продължаваше да седи на леглото, където я беше оставил.

— Ето какво не разбирам. Намерих начин да променя това. Вече не се налага да живея по този начин. Защо тогава непрекъснато си мисля все за същото?

— Защото ако промениш това, трябва да промениш всичко останало.

Той близо минута размишлява над отговора й. „Да — реши накрая, — права е“. Засмя се топло и от сърце, за пръв път от много време. Приближи се и й протегна ръце. Тя ги пое и се изправи.

— Знаеш ли какво ми каза току-що? „На Чет Фиоре изведнъж му се е дощяло да бъде уважаван.“

Тя го целуна леко по устните.

— Ти си уважаван.

Той я целуна и си помисли: „Да, разбира се. Всичко си идва на мястото.“ Беше се опитал да промени Джефри Блейн, а в крайна сметка промени себе си.

Излязоха да хапнат миди и омари в „Анджело“, малък ресторант на кея в края на тяхната улица. При Анджело всичко беше много вкусно. Винаги вечеряха там, когато Фиоре не беше по работа. Синът на Анджело беше женен за брата на Джини.

Последният, когото очакваше да види там, беше Джими — той влезе в ресторанта малко преди да привършат вечерята и буквално изтича до тяхната маса.

— Господин Фалконе се обади. Иска да те види — каза Джими.

— Сега ли?

— Каза веднага.

— Защо се е обадил на теб?

— Сигурно не си бил у вас, като ти е звънял.

Лошо, защото ако си беше останал вкъщи, за да приеме обаждането, щеше да знае за какво става дума. Мислите му препуснаха бясно. Да не би старецът да се беше разболял? Напоследък не изглеждаше добре.

— Как звучеше? — попита Фиоре.

— Нормално.

— Ще оставим Джини вкъщи — каза Фиоре, но Джини каза, че щяла да се прибере пеш, защото искала да си поприказва с Анджело и още не си била допила кафето.

— Може да си поприказвате утре — каза Фиоре, но Джими се намеси на нейна страна.

— Щом като иска, защо да не си поприказват? — И с това раздуха въпроса повече, отколкото си заслужаваше. И Джини каза, че тръгва, а Джими каза:

— Видя ли? Каза го заради теб. Не й даваш да прави каквото иска.

— Тя прави каквото иска. Точно това ти каза. Иска да я оставя вкъщи.

— Да, ама защото ти каза…

— Хайде стига, Джими — прекъсна го Джини. — Всичко е наред.

Бяха изпили с вечерята цяла бутилка хубаво вино. Фиоре остави на масата сто долара. Казаха на Анджело, че всичко е било прекрасно, и му пожелаха лека нощ.

Ресторантът беше издаден над кея и вълните се плискаха под него. Водата беше дълбока и до входната врата на ресторанта някой беше завързал лодката си, солиден катер, с доста голяма кабина и боботещ двигател. „Виж какъв хубав катер“ — тъкмо се канеше да каже Фиоре на жена си, когато забеляза двамата мъже на предната палуба. Те се обърнаха към него и Джими събори Джини на дървения мостик. Фиоре чу изстрелите на две пушки, които отекнаха като бомби, чу писъка на Джини, усети как изстрелите разкъсват гърдите му и падна. Докато падаше, го пронизаха още два куршума. Кръвта му се плисна по дъските и оцвети водата отдолу.

Времето му стигна само да си помисли: „Господи, защо трябваше да използват Джими?“.