Филип Розенберг
Могъщите (2)

2.

Шарън Лам псуваше наум като хамалин. Тя не беше някакъв си клюкарски хроникьор като пияницата до нея. Беше скапан, шибан журналист. Беше уважаван журналист. Още не беше печелила „Пулицър“ или нещо подобно, но от сигурен източник беше разбрала, че е много възможно да я номинират. И какво правеше тук, по дяволите, на рождения ден на някаква малка кучка, дъщеря на дърта кучка и арогантно копеле с достатъчно пари и връзки, за да наеме целия „Стасни“ за цяла вечер? „Малката путка се появи в синя копринена рокля, демонстрираща изключително впечатляващ и изключително скъп чифт цици.“ Какво ще кажете за това заглавие? О, не ви харесва? Кажете ми тогава, вашта кожа, как се отразява рожден ден? Да не би да трябва да се правя, че е новина? И как по-точно?

За миг се изкуши от идеята да си вземе такси, да отиде в офиса и да забие ножа за писма между плешките на Хърб Адкин, малоумния пъпчив редактор, който й беше натресъл тая простотия с някакви жалки оправдания. Тя дори не работеше за него. Беше в отдела за Уолстрийт, откъдето мръсният подлец, за когото не можеше да мисли, без да й се доще да крещи, се беше съгласил да я заеме на този кретен Адкин, който наистина си вярваше, че като изпраща финансов репортер да отразява някакъв рожден ден, материалът ще отразява интересно гледище.

С годините Шарън Лам беше установила, че редакторите, които използват думата „гледище“, са си объркали професията. Такива като тях трябваше да работят в телевизията.

Пияницата до нея беше Ноел Гарвър, който се мислеше за И. Ф. Стоун, а Източна Четирийсет и седма — за залива Тонкин. Всъщност на него не му пукаше от снега, защото се кълнеше, обещаваше, гарантираше — точно тази дума беше използвал, гарантираше — че ще влезе вътре преди края на партито и че ще вземе и Шарън, ако слуша.

Много се изкушаваше да му каже, че е гъз, и то спиртосан гъз, и че въобще не я е грижа дали ще е вън, или вътре. За жалост не можеше да му го каже, защото беше тук, а ако имаше нещо по-лошо от това да си тук, то беше да си тук против волята си. По-скоро щеше да умре от измръзване, отколкото да издаде на господин Ноел Гарвър от „Ню Йорк Поуст“ или на който и да е друг, че са я пратили на лов за клюки като някоя двайсетгодишна стажантка.

— Охо, я виж какво си имам — изграчи радостно Гарвър и развинти капачката на плоската метална бутилка, която държеше във вътрешния си джоб. Върху нея бяха гравирани изящни инициали „НФГ“.

— „Никаква файда от Гарвър“ ли? — попита Шарън, когато й предложи плоската.

Той се ухили и разкри редица дребни зъби. „Като пилешки“ — помисли тя, макар да знаеше много добре, че пилетата нямат зъби, но така или иначе сравнението я развесели.

— А, родителите ми сигурно са имали предвид точно това — каза той, — но второто ми име е Фредерик.

Шарън обърна поглед в посоката, където гледаше той. Четирима младежи вървяха по улицата. Походките им бяха наперени. Не бяха обикновени младежи, въпреки че на пръв поглед не можеше да се каже кое им е необикновеното. Може би начинът, по който стъпваха, като господари на улицата, сякаш всеки друг минувач — такива липсваха, но това нямаше никакво значение — трябваше да им направи път. Гангстерчетата ходеха така, но те не притежаваха осезаемата целеустременост, която излъчваха тези младежи. Бяха с костюми и очевидно се чувстваха удобно в тях. Не ученически костюми. Лъскави и зализани като мокрите им от снега коси. Водачът им забеляза Шарън преди да се усмихне наум на наблюдението си, беше удивително привлекателен младеж с черна коса, черни очи и подчертано волева брадичка.

Без да откъсва поглед от хипнотизиращите му очи, Шарън за момент се зачуди къде отиват и дали не може да отиде с тях. Сто процента не се бяха запътили към рождения ден на някаква малка богаташка. Приличаха на хора, които умеят да си прекарват добре.

Четиримата младежи направиха завой като добре обучени войници и спряха пред вратата на „Стасни“.

Сигурно беше някаква грешка. Трябваше да е някаква грешка.

Тя погледна Гарвър. Той само сви рамене и се ухили с пилешките си зъби.

 

 

Илейн Лестър от три години ходеше с Гил Геринджър. Бяха се запознали в спортната зала. Той беше трийсет и осем годишен, професор по литература в университета на Колумбия, и пишеше роман. Откъсите, които й беше дал да прочете, я бяха впечатлили. Беше интелигентен, с убийствено саркастично чувство за хумор. И двамата уважаваха чувствата и кариерата на другия. Сексуалният им живот беше активен и вълнуващ. Проблемът беше в това, че не бяха влюбени един в друг, но това едва ли можеше да се нарече проблем.

Колегите й мъже изпаднаха в шок, когато обявата за годежа излезе в неделния „Таймс“. Гилбърт Геринджър произлизаше от богато семейство от Катона и обявата беше идея на майка му. Никой в службата не си представяше, че тяхната Дама Дракон може да се обвърже сериозно с някой мъж — и изобщо да се занимава с мъже, въпреки че неведнъж бяха подмятали, че точно това й трябва. Те си представяха, че личният й живот се състои от четене на съдебни дела за домашно. Всъщност тя беше красива, висока и стройна, с малък бюст и страхотни бедра. Всички признаваха с половин уста тези й хубави и дори прекрасни качества, но какъв беше смисълът да има такъв страхотен задник, когато непрекъснато беше толкова ужасно сериозна?

Когато онзи понеделник след обявата беше отишла на работа, беше намерила на бюрото си вестник „Таймс“, отворен на светската страница. Само след секунда в кабинета й нахлуха петима-шестима млади прокурори. Тя прие шеговитите им подмятания подобаващо.

— Значи през цялото време сте ме мислели за недоебана? — точно така им каза.

Всички се засмяха, тя също. Ако Илейн Лестър се беше смяла през последните три години, това не се беше случвало в нейния кабинет.

Това беше в понеделник, преди четири дни. А сега, в петък вечер, валеше великолепен февруарски сняг. Илейн си облече палтото и излезе на балкона на апартамента на Гил на Клермон авеню. Апартаментът беше ъглов и балконът гледаше към реката. Виелицата беше жестока и гробницата на Грант вляво почти не се виждаше. Отвъд магистралата снегът изчезваше в по-черните от всякога води на река Хъдсън. На отсрещния бряг не се различаваха никакви светлини. Гил излезе при нея и двамата постояха така, без да говорят, наслаждавайки се на снега. Тогава тя каза:

— Не съм убедена, че си струва, Гил.

Гил дори не я попита какво има предвид.

— И аз не съм — каза той.

И двамата изпитаха облекчение, че всичко е свършило. Погледаха още малко снега, прибраха се, правиха секс, след което Илейн стана от леглото, облече се и се прибра в апартамента си в Челси.

Реши да си прибере нещата от неговия апартамент в понеделник, когато той имаше лекции.

 

 

Еди Винченцо беше извадил поканата си още преди метрдотелът да се приближи с напрегнат поглед и забързана походка. Беше готов за конфронтация. Той протегна ръка за поканата. Но само я погледна, когато Еди му я подаде. Погледът му изучаваше полиестерния костюм на Еди, зализаната му коса и тримата му приятели в същото облекло.

— Съжалявам, това ми е най-хубавият костюм — усмихна се любезно Еди. — Аз съм приятел на Джесика.

Метрдотелът му върна изкуствената усмивка. Беше англичанин. Казваше се Франклин и не обичаше да се кара с хората.

— Ти не си училищен директор — беше му обяснил Стасни. — Ти си домакин. Ако някой трябва да е училищният директор, това съм аз.

— Бихте ли изчакали за момент? — попита Франклин.

— Няма проблем — ухили се Еди. — Това ви е работата.

Когато Франклин се обърна, Еди каза:

— Още нещо. — В гласа му имаше нотка, която наведе Франклин на предположението, че няма да е доволен да чуе това нещо.

Франклин не беше чувал подобен тон от детството си в източен Лондон. Такива нищо не означаващи фрази използваха яките момчета с белезите по лицата, когато се опиташ да се отдалечиш от тях. И като се обърнеш, получаваш един десен прав във физиономията. Не че Франклин очакваше някой да го халоса с десен прав тук в Америка, в „Стасни“, на рожден ден. Все пак предизвикателството в гласа на младежа беше очевидно, уверено и арогантно. Франклин се обърна с предчувствието, че няма да му се случи нищо хубаво.

— Да?

— На ваше място не бих проверявал при родителите й — отвърна младежът. — Бих попитал направо Джесика.

— Имам нареждане да проверявам всички, ъъ…

— Съмнителни случаи? — довърши вместо него Еди.

Франклин не успя да сдържи усмивката си. Напоследък не се срещаха много такива младежи. Самият Франклин имаше син на възрастта на този младеж и той никога не би осъзнал, че е съмнителен случай. Нямаше как да не се впечатли от прямотата на младежа.

— Да, смятам да попитам господин и госпожа Блейн — каза хладно, без да издава възхищението си.

— И те ще ви кажат, че не сме поканени — отвърна Еди и посочи приятелите си. — И че има някаква грешка. Точно това ще ви кажат.

— Тогава е съвсем логично да попитам тъкмо тях, нали?

— И тогава аз ще трябва да им кажа, че не е станала грешка и че трябва да попитат дъщеря си. Разбирате ли какво имам предвид?

Франклин разбираше. Естествено, че разбираше. Франклин не беше глупак. В американските семейства като Блейнови децата бяха мания и разполагаха със странна власт, точно като богаташките къщи, които оформяха характера на притежателя си, вместо да е обратното. Което си беше само друг начин да се каже, че една тийнейджърка, чийто рожден ден струва седемдесет и пет хиляди долара, може да прави каквото си иска. Връзките с опасни младежи не се изключваха, защото нищо не се изключваше.

Дъщерята на Блейн вече се приближаваше към Франклин, Еди и тримата му приятели като видение, изтъкано от руса коса, бледа кожа, бледорозови устни и много бледосиня коприна. Тя целуна младежа по устните и каза:

— Вече мислех, че няма да дойдеш.

Франклин се отдръпна и пусна момчетата тъкмо когато оркестърът започна с оглушително соло на барабани.

Филис и Джефри не видяха нищо. Всъщност те почти не излизаха от частта на трапезарията, определена за възрастните гости. Смятаха да обиколят помещението на „младите“ точно преди вечерята, която трябваше да се сервира малко преди десет. Щяха да пообщуват малко с приятелите на дъщеря си, да ги поздравят възможно най-любезно, да им пожелаят приятно прекарване и да приемат благодарностите им. Еди Винченцо и приятелите му влязоха в ресторанта малко след девет, което означаваше, че Филис и Джефри още близо час нямаше да имат понятие, че става нещо нередно.

Когато ги видя, Филис зяпна. Тя разговаряше с Карли Уестъргард, която беше от футболния отбор на Джесика и беше спечелила спортна стипендия за „Уеслиън“. Беше ниска и набита девойка, която повече приличаше на момче, но все пак умееше да се възползва от придобитата на игрището популярност. Родът й произхождаше от Холандия, както и Рузвелтови, с които дядовците и прадядовците на Карли бяха излизали на пикници в провинцията. Филис тъкмо й честитеше стипендията, която естествено щеше да бъде върната на колежа, когато забеляза тримата италианци в края на дансинга.

— Извини ме — прекъсна тя по средата на изречението. — Ще поговорим по-късно.

И побърза да намери съпруга си. Откри го потънал в оживен разговор с Лонгли Милсап, колежанин, който през есента заминаваше да учи в Харвард.

— Джефри — прекъсна ги с нетърпящ възражение тон.

Не каза нищо друго, но когато се обърна, за да погледне младежите, погледат на Джефри проследи нейния.

— Моля те, провери кои са тези.

В ръцете на Ейми Ледлоу, Грейс Тъни и Рене Голдшмит, най-добрите приятелки на Джесика, имаше чаши с питиета, а момчетата ги бяха наобиколили като овчарски кучета стадо.

Джефри се запъти към групичката, пробивайки си път като забързан купувач по Пето авеню. Когато стигна до тях, чашите бяха в ръцете на младежите. Джефри кимна на момичетата, но се обърна към най-близкото момче, ниско и набито, поне двайсетгодишно, ако не и доста повече.

— Аз съм господин Блейн — каза. — Но не ви познавам.

— Ние сме приятели на Еди — отвърна младежът.

— Еди?

Иззад гърба му се чу гласът на Джесика.

— Татко, запознай се, ако обичаш, с Еди Винченцо.

В това „ако обичаш“ имаше властническа нотка, с която Джефри, а и всеки друг баща, едва ли би се справил в разгара на рождения ден на дъщеря си. Момчето изглеждаше доста добре, което беше още по-лошо, по онзи арогантен начин, присъщ единствено на уверените в сексуалната си неустоимост мъже. На Джефри му се щеше да вярва, че дъщеря му не е податлива на този тип чар. Но тя явно беше. Зачуди се доколко добре познава собственото си дете.

Ръката й беше обгърнала кръста на младия мъж.

— Чудесно парти, господин Блейн. Радвам се да се запозная с вас — каза въпросният Еди и протегна ръка.

Джефри се ръкува с него, но се обърна към дъщеря си.

— Да не съм забравил нещо? Не си спомням името му в списъка на поканените.

— Той беше в моя списък — каза Джесика. — Не помниш ли, че мама каза, че мога…

Джефри си спомни и махна с ръка, за да прекъсне обясненията й. Беше помолила за разрешение да изпрати няколко покани на свои лични гости. Нито на Филис, нито на Джефри им беше станало ясно защо. Всичките й приятелки и приятели, както и гаджетата им, вече бяха в списъка.

Джефри се почувства едва ли не предаден. В семейството, което се гордееше, че няма тайни, се беше появила тайна. Дъщеря му имаше приятели, за които не знаеше нито той, нито майка й. Изпита желание да й каже нещо остро, нещо, с което да й покаже, че не бива да си играе с доверието им.

— И тези младежи ли са от твоя списък? — Тонът му беше недвусмислен.

Трите момчета пиеха питиетата си, сякаш изобщо не ставаше дума за тях. Джефри се успокои донякъде, макар и не особено, от факта, че младият мъж с Джесика, този, когото му представи като Еди, не пие.

— Точно така — отвърна Джесика с хладния и отчетлив тон, с който неизменно посрещаше неодобрението на родителите си. — Те са приятели на Еди, а Джордж е гадже на Ейми.

Джефри нямаше представа кой от тримата е Джордж. И не беше нито моментът, нито мястото да се разправя.

— Няма да им искам личните карти — каза той. — С питиетата в ръцете им, ще предположа, че имат двайсет и една години.

— Имаме — обади се едно от момчетата, въпреки че никой не го питаше.

— Добре — отвърна Джефри. — Само че не искам да делите алкохола с приятелките на Джесика. Не искам партито да свърши зле.

Нямаше с какво друго да ги сплаши. Младежите не казаха нищо. Джефри прие мълчанието за отговор и изчака няколко секунди. След това им пожела приятно прекарване и се отдалечи. Веднага щом им обърна гръб, дочу трескавия шепот на Рене, Ейми и Грейс, които разпитваха тревожно Джесика. „Какво става? Ти какво му каза? Моят баща щеше да вдигне страхотен джангър.“

Той се усмихна наум и се отправи към Филис, доволен от начина, по който се беше справил със ситуацията, изразявайки мнението си, без да вдига страхотен джангър.

— Приятели на Джесика — каза на жена си.

— Какви приятели? Те пият.

— Над двайсет и една са. Ако не и повече.

— Повече?!

— Изглеждат по-големи.

— За бога, Джефри, тя е на осемнайсет години!

— Те са приятели на Джесика — повтори той. — Мисля, че не е тази вечер моментът да се задълбаваме.

В десет без няколко минути Ерил Стасни излезе от кухнята, за да огледа трапезарията и кохортата от сервитьори покрай стената до кухнята — преглед на войската преди началото на битката. Джесика и Еди Винченцо по една случайност се оказаха наблизо. Джесика благодари на господин Стасни за чудесното парти.

— Доволна ли сте, госпожице Блейн?

— Много.

— А ти, Едуард?

— Да — отвърна Еди. — Страхотно е. Честно.

— О, това е много важно — отбеляза Стасни. — Всички трябва да са доволни. Сега седнете по местата си. След малко идва вечерята. Самото съвършенство. Ще видите.

Той се понесе из трапезарията, щракайки с пръсти към сервитьорите, които се подредиха пред кухнята.

В съзнанието на Джесика за секунда проблесна въпросът откъде господин Стасни знае името на Еди. Ако не беше толкова развълнувана, сигурно щеше да се запита кога ги е запознала. Беше сигурна, че не е. Хитрият ресторантьор сигурно беше прегледал списъка на гостите. Ако се беше замислила над тези въпроси, сигурно щеше да попита нещо повече от „Ти идвал ли си тук, Еди?“ и на него щеше да му се наложи да отговори с нещо повече от: „Хайде стига“.

Защото това беше глупаво. Това беше Еди Винченцо, с когото се беше запознала една сутрин в някакъв магазин на Йорк авеню, където беше влязла с Ейми Ледлоу, за да си купи тя цигари, а той си купуваше лотариен билет. Камионът му беше паркиран на тротоара. Това беше Еди Винченцо, който иначе до края на света едва ли би видял отвътре ресторант като „Стасни“, и то само защото Ейми си беше забравила парите и докато Джесика тършуваше из джобовете си, Еди Винченцо беше подал една петдоларова банкнота с думите „Аз черпя“.

И двете си бяха помислили, че е страшно привлекателен, а след като излязоха от магазина, той попита:

— Момичета, вие наблизо ли учите?

Те му показаха училището и след като стигнаха дотам, Джесика го попита дали е свободен следобед.

Ейми накрая се задоволи с това да бъде запозната с Джорджи Вало. Тя го наричаше Джордж, защото не разбираше как може на голям мъж да му викат Джорджи.