Филип Розенберг
Могъщите (14)

14.

Тя почука първо на вратата на Джефри.

Той си наметна плажния халат преди да отвори и забеляза бързото потрепване на очите й, като отваряне и затваряне на фотографска бленда зад обектива, което му подсказа, че е объркала стаята. Но на устните й бързо се появи усмивка. Самата тя също беше облечена в халат и косата й беше мокра. Халатът стигаше само до средата на бедрата й. Излъчваше сексуалност, както пустинната земя излъчва жега.

— Бях на басейна и видях, че стаята ти свети — каза тя. — Имаш ли нужда от нещо?

— Всичко е наред — каза Джефри.

Тя се обърна.

Джефри се поколеба на вратата, без да сваля поглед от нея, и се зачуди какво ли ще стане, ако я помоли да се върне. Щеше да се върне. Щеше да влезе в стаята му. Сигурен беше. Почти чу как устните му произнасят името й, усети внезапния прилив на желание. Какво му ставаше, по дяволите? Първо Илейн Лестър. Сега това. Колко годишна беше? Двайсет и пет? По-малко. Определено по-малко.

Беше му нужна доста воля, за да се отдръпне и да затвори, но поне воля не му беше липсвала никога. Затвори вратата, но остана до нея. Слушаше. Не чу стъпките й. Боса ли беше? Май беше боса. И коридорът беше застлан с килим. А дали беше? Не, беше дъсчен, от потъмнели от времето полирани дъски. Дори да беше боса, щеше да я чуе да си тръгва. Значи тя също чакаше. Видя ръката си да посяга към дръжката, сякаш не беше неговата ръка. След което спря и мозъкът му каза защо. Тя не го чакаше да отвори вратата. Изобщо не чакаше него. Усещаше присъствието й само на метър в полунощния покой на къщата. Дъхът му отекваше в ушите като капки дъжд, барабанящи по стряхата, и той го задържа, за да не се издаде. Изминаха няколко секунди. Още няколко. След това чу лекото потропване на кокалчетата на пръстите й по вратата от другата страна на коридора.

Обърна се и отиде до прозореца, откъдето се виждаше набраздената от лекия нощен ветрец и огряна от луната повърхност на басейна. Прокле се, задето си оставаше все същият скапан банкер като до вчера. В мига, когато самолетът се беше отлепил от летище „Ла Гуардия“, беше почувствал, че в живота му започва нова глава. И че какъвто и да е бил досега, от този момент ще е друг, нов. Затова се наруга, че не беше взел тази жена, когато тя почти му се беше предложила. Точно сега Чет Фиоре сигурно не й казваше, че не се нуждае от нищо. Чет Фиоре не я отпращаше. Представи си как Фиоре отстъпва от вратата и я кани в стаята. Представи си как тя влиза в стаята. И когато си представи как Фиоре се обръща към нея, жената в осветената от луната стая не беше Рейчъл Болинг, беше Филис и очите на Фиоре разсъбличаха Филис. В нейната нощница. В дневната на Бедфорд Хилс. Фиоре оглеждаше дългите й крака, разрошената и коса и коприната, диплеща се по бедрата й.

Глупости. Всичко се преплиташе в главата му — Фиоре и жена му, Фиоре и дъщеря му, Фиоре и тази млада жена почти на възрастта на дъщеря му, или поне по-близо до нейната, отколкото до неговата.

Помисли си, че сигурно ще му трябва доста време, за да се вживее в новата личност, в която се беше превърнал.

Но дори за миг не се съмняваше, че ще го стори.

И дали иска да го стори. Едно беше неумолимо ясно — че веднъж и завинаги се е простил с младежа, който преди толкова години се беше отправил към Ню Хейвън, понесъл товара на поколенията Блейнови и Триплетови, товар, който се простираше чак до годините на конските впрягове и газовите светилници. Съобразяване с другите и безмилостен към себе си — с тази формула беше възпитан; да се стреми към успех и да печели благоразположението на околните. И какво му беше донесла тя? Великолепен апартамент на Пето авеню, да. А, да, и прекрасна вила в Бедфорд Хилс. И съпруга, която не обичаше, и дъщеря, която при първа възможност беше избягала от него.

Повръщаше му се от всичко.

Усмихна се на отражението си в прозореца и си каза, че като нарушител на закона ще се забавлява.

 

 

Таванът се огъна и се залепи за носа й, и за главата й не остана място в стаята. Не, не можеше да бъде. Това беше глупаво. Да няма място за главата й в стаята. Естествено, че имаше място. Винаги имаше място. Тя се разхили. И след това наистина нямаше място, защото собственият й глас, кудкудякащ като кокошка, изпълни пространството като петмез, протече от тавана, стече се по стените и запълни пукнатините, запълни ги в бяло, защото му викаха бял шум, просмука се в стените и ги покри като кожух, ама беше много топло за кожух. Беше топло дори за риза.

Лежеше гола на леглото и се взираше в петмезения си глас, а хладният въздух на климатика облъхваше тялото й.

Еди се носеше някъде в пространството над нея, някъде между гласа й и тавана. Ръката му беше огромна като на клоун. Само че клоуните имаха големи крака, а не големи ръце. Но тя не виждаше краката му, което означаваше, че е стъпил на пода.

Мамка му, колко беше голям. Беше страшничко, че е толкова голям и ръката му е толкова голяма. Като на клоун.

Беше толкова мека, че изобщо не беше сигурна дали я усеща. Но в устата й имаше вкус на кръв и горните й зъби се бяха отместили от долните и нямаше да се съберат, никога повече нямаше да се съберат.

Тя се опита да ги събере.

Той ту се появяваше на фокус, ту се размазваше и тя се запита откъде е тази кръв. Беше топла кръв.

И тогава той я удари от другата страна и тя затвори очи, за да не вижда нищо повече.

„Е — помисли си — не трябваше да го правя.“ Но не й беше ясно какво не е трябвало да прави.

Поне не я болеше. С изключение на вкуса на кръв, не усещаше нищо.

 

 

Чет Фиоре отвори вратата срещу стаята на Джефри, бос, гол до кръста, само по панталона, с който беше на вечерята. Знаеше кой чука още преди да отвори.

След вечеря беше отишъл в стаята на Блейн и банкерът му беше обяснил плана си, който го караше да вярва, че Болинг няма да откаже предложението. Фиоре само трябваше да позвъни на няколко човека.

Фиоре се обади от мобилния телефон на Блейн. В стаята, естествено, имаше телефон, но не беше желателно обажданията да фигурират в сметката на Болинг. Внимаваше, защото нямаше вяра на мобилните телефони. Не си каза името и разговорът беше толкова предпазлив, че на Джефри му се стори, че говори с някакъв шифър.

Изключи телефона, върна го на Джефри и се прибра в стаята си, за да чака онова почукване, за което беше сигурен, че ще дойде, когато всички в къщата заспят.

Когато й отвори, тя не каза нищо, но и не беше необходимо. Не го попита дали иска нещо, защото знаеше, че иска.

Подмина го и влезе в стаята. Той затвори безшумно вратата и много бавно и тихо превъртя ключа. Тя стоеше и оглеждаше стаята, сякаш я виждаше за пръв път. Всичко, което беше донесъл със себе си — дрехи, тоалетни принадлежности, навярно някоя книга, а може би и документи, защото този мъж и приятелят му бяха дошли по някаква работа — беше прибрано и в стаята нямаше никакви следи от присъствието му. Сякаш не беше истински, помисли си тя. Леглото не беше пипнато. Телевизорът не работеше. Той я беше чакал.

Тя изви гръб и халатът се плъзна по тялото й като милувка. Той се приближи, без да бърза. Сложи ръце на раменете й и я обърна, за да огледа голотата й, сякаш оценяваше вещ, която се канеше да купува.

Безразличието беше неговият специален подарък за жените. Те го приемаха като белег за силата му и в някакъв смисъл като белег за собствената си сила. Хладното му поведение и дистанцията ги освобождаваха за една сексуална връзка, която не беше плод на потните щения на мъжа.

Той сложи ръце на хълбоците си и зачака неподвижен, безмълвен и леко усмихнат, докато тя разкопчаваше панталона му. Ръката й се плъзна покрай твърдия пенис и обхвана тестисите му. Другата й ръка свали плавно ципа. Панталонът се свлече до глезените му. Бедрата му бяха тесни като на момче, а задникът му беше стегнат. Тя сведе очи и го огледа. Пръстите на едната й ръка се прокраднаха по кожата му, докато другата бавно и нежно масажираше тестисите му. Притисна хълбоците си до неговите и членът му се озова в гъстото окосмяване между краката й. След това го вкара в себе си и влажните й устни се разтвориха, за да го посрещнат.

През цялото време той не беше помръднал и никой не беше проговорил, но сега пристъпи към нея и я забута назад, крачка по крачка, докато не стигнаха до стената. Изви гръб и оттласна бедрата си напред, приковавайки я за стената като пеперуда на карфица, косми до косми, плът до плът. Движеше се бавно, плавно, без да отслабва натиска, без да вкарва и изкарва, само триеше, триеше, триеше в бавен и настойчив ритъм, безкраен и силен, докато очите й не се замъглиха и не се затвориха и идеалните й бели зъби не захапаха долната й устна толкова силно, че едва не потече кръв. Дъхът й започна да излиза на пресекулки и след това спря. Тялото й се отпусна и той осъзна, че беше стояла на пръсти, за да посрещне бедрата му със своите, защото сега се изхлузи от нея, все още твърд и изправен, но стегнатите й вътрешни мускули, които го бяха държали толкова здраво, бяха омекнали като пролетен сняг.

— Това беше за теб. — Първите думи, след като тя беше влязла в стаята. — А моята част?

Тя кимна леко уморено, но с желание.

Легна на леглото, разтвори широко крака и протегна ръце. Интуитивно усети, че е от мъжете, които няма да я галят долу, и затова хвана члена му и го насочи в себе си. Мускулите й започваха да възвръщат тонуса си, но все пак стегна бедрата си, защото след шеметното изживяване отпреди две минути това бе единственият начин да е толкова тясна за него, колкото искаше да бъде.

Той я облада с трескава ярост, която продължи половин минута, но половин минута, която, ако беше продължила повече, сигурно щеше да разкъса вътрешностите й.

После се свлече на гърдите й, преобърна се и легна по гръб. Стори й се, че и двамата заспиват.

По някое време усети ръката му да отмахва косата от челото й и устните му прошепнаха в ухото й:

— Трябва да си ходиш.

Тя отвори очи и стаята, нощта и споменът от среднощната страст изплуваха в съзнанието й.

— Колко е часът? — попита тя.

— Два без петнайсет.

Тя бавно се протегна и му се усмихна.

— Ако искаш, мога да остана.

— Няма ли вечерна проверка?

— Няма.

Той се засмя. Предните му зъби бяха леко криви и придаваха на усмивката му момчешки чар.

— Виж какво, ако беше моя дъщеря, сто процента щеше да има вечерна проверка.

Тя го отблъсна нежно от себе си и стана. Отиде до средата на стаята, където се беше свлякъл халатът й, облече го и завърза колана през кръста. След това се наведе над него. Той лежеше гол, с ръце под главата и я гледаше.

— Не съм му дъщеря — каза тя. — Жена съм му.

 

 

Филис тъкмо се събличаше, за да си ляга, когато телефонът в стаята на Джесика иззвъня. Първите няколко дни след като Джесика не се беше прибрала от Кейп, звънеше често. Филис го беше вдигнала няколко пъти, макар да й беше ясно, че ще се налага да признава, че не знае нито къде е дъщеря й, нито кога ще се върне. Но повечето пъти го оставяше да звъни. Той звънеше и накрая спираше. Филис понякога се чудеше дали Джесика се обажда на приятелките си и дали те знаят къде е в момента.

Но тази вечер, защото звъненето я сепна, защото беше прекалено късно и защото беше сама в апартамента, изпита импулсивно желание да приказва с този, който се обаждаше на дъщеря й. Излезе от спалнята си и изтича боса и гола в стаята на Джесика.

— Да?

От другата страна се чу първо тишина, а след това момичешки глас.

— О, госпожо Блейн. Джесика я няма, нали?

Филис позна гласа на Ейми Ледлоу. Винаги й се беше струвал по-момичешки от гласовете на останалите й приятелки, а тази вечер звучеше направо като дете.

— Ейми, ти знаеш ли я къде е? — попита Филис.

— Не. Но тя ви се обажда, нали? Може ли да й предадете да ми звънне?

Филис изведнъж се притесни от голотата си, като че ли влизането в този вид в стаята на дъщеря й и говоренето по нейния телефон беше някаква скверна постъпка. Отпусна ръка, за да прикрие русолявия триъгълник между краката си, и допирът на пръстите върху деликатното й окосмяване изведнъж я възбуди повече от докосването на който и да е мъж.

— От време на време се обажда — призна Филис и прикри с усилие внезапното си объркване. Джесика се обаждаше рядко и за кратко. За да каже здрасти и че е добре. Затваряше преди Филис да я попита нещо. — Разбира се, че ще й предам да ти звънне. Ти у дома ли си?

Ейми й даде някакъв номер с 207 отпред. Трябва да беше в Мейн. Значи беше с баща си. Филис си спомни, че Джесика беше споменала, че Уинстън Ледлоу беше отказал да прехвърли вилата в Мейн на съпругата си. „Като че ли тя пък я иска“ — беше вметнала, но не беше пояснила думите си. Не си спомняше обаче, откога не беше виждала дъщеря си гола. Някъде в началото на пубертета беше станала много чувствителна на тази тема. Веднъж, когато беше на четиринайсет или на петнайсет, Филис я беше заварила в банята. Бършеше се с хавлията и беше вдигнала единия си крак върху тоалетната чиния, а тежките й налети гърди се опираха в бедрото й. Беше се обърнала бързо и се беше увила в хавлията, а Филис се беше засмяла.

— Не се срамувай, Джесика. На твоите години бих убила някого, за да имам бюст като твоя.

Раменете на дъщеря й бяха пламнали в пурпурно и оттогава ключът на банята се превърташе, винаги когато Джесика влизаше да се къпе. (И все пак, спомни си едва сега, озадачена от този парадокс, Джесика плуваше гола в езерото в Бедфорд Хилс, докато Джефри не й забрани.)

„Господи — помисли си, — защо се сещам точно сега за тези глупости?“

— Извинявай — каза на глас. — Би ли повторила номера?

Намери химикалка и хартия на масичката до леглото на Джесика. Ейми повтори номера.

— Моля ви, нали няма да забравите да й предадете?

Гласът й беше толкова тънък и нещастен, че Филис я попита дали е добре.

— Добре съм — каза Ейми. — Наистина.

Филис затвори телефона и се огледа в огледалото. Докосна се отново, този път нарочно, за да довърши онова, което беше започнала случайно. Гледа в огледалото как пръстите й се плъзгат между устните. Представи си, че чува думата „путка“, и в съзнанието й тя бе произнесена с гласа на Еди Винченцо, и макар почти да не си спомняше гласа му, акцентът от Бронкс се беше запечатал в паметта й. Казваше тази дума на Джесика, прошепваше я в ухото й, възхваляваше путката й, възхваляваше мекотата на путката й, възхваляваше стегнатостта й.

Джефри нямаше определена дума за нейната. Казваше й „ти“. „О, ти си мокра“ или „Дай да си поиграя с теб“. Несъмнено не искаше да я обиди, но в крайна сметка изглеждаше, сякаш не прави разлика между Филис Армстронг Блейн и няколкото квадратни сантиметра влажна плът между краката й.

„Майната ти, Джефри Блейн! Майната ти.“

 

 

Чет Фиоре стана и влезе да се изкъпе и да отмие нейната миризма от себе си. Тъкмо беше закопчал панталона си и вадеше чиста риза от гардероба, когато чу отвън да спира някаква мощна кола — двигателят бумтеше като на камион. Чу хрущенето на чакъла под гумите. Лампите отвън светнаха; охранителната система явно беше задействала. Първо се отвори вратата на колата, след това тази на къщата и след това се чу оживен, но неразбираем разговор на испански. Стори му се, че чува стъпки в къщата, а след това и гласа на Болинг. Обу се и отвори вратата в същия момент, когато Блейн отвори своята.

Клинт Болинг не очакваше посетители. Когато датчиците за движение покрай предната алея доловиха присъствието на джипа, в източното крило, където спеше Мигел — градинар, момче за всичко и охранител — светна червена лампа. След като датчиците продължиха да регистрират движение и през следващите петнайсет секунди, до главата на Мигел иззвъня аларма. Болинг спеше и не чу колата, но се събуди замаян, когато външните лампи светнаха. Обърна се, усети успокояващото присъствие на Рейчъл до себе си и някак разбра, че си е легнала скоро. Но това нямаше значение. Тя обичаше да става и да излиза от стаята нощем. Понякога си лягаше чак на зазоряване и по цели нощи четеше или рисуваше — ателието й беше в източното крило — или пишеше писма на трите си сестри в Мексико Сити, Веракруз и Сан Витория. Дори след като бяха правили секс, ставаше и прекарваше часове сама в тъмното.

Тя не си даде труд да се преструва на заспала.

— Какво става? — попита шепнешком.

— Алармата се е включила. Мигел ще се оправи.

Той бръкна под одеялото и сложи ръка върху хълбока й. Мускулите й бяха като от стомана. Когато преди две години се бяха запознали и когато месец и половина след това се бяха оженили, тя беше пълничка, с налети гърди и бедра и щедри форми. Нескончаемите дължини в басейна бяха направили чудеса с тялото й, но, честно казано, я предпочиташе такава, каквато беше преди. Чувстваше се все по-стар с всеки грам мускули, който тя прибавяше към тялото си.

— Харесвам ръцете ти — каза тя. — Имаш хубави ръце.

Тъкмо щеше да й отвърне с целувка, когато чу, че Мигел говори с някого. Надигна се на лакти и се заслуша. Въпреки отворения прозорец — и в най-горещите, и в най-студените нощи Болинг спеше с поне един отворен прозорец — не разбра нищо от разговора, но беше сигурно, че Мигел няма да седне да си говори с някое заблудено говедо.

Стана и навлече джинсите и ботушите си.

— Отивам да видя какво става. Ти стой тук.

Излезе през предната врата и видя, че Мигел е насочил револвер в гърдите на Рафаел Ордонез, арогантен мускулест тип, който съвсем открито се разкарваше навсякъде с два пистолета в кобурите над ризата си. Макар никой да не му беше казал, Мигел много добре знаеше по каква работа е дошъл този мъж, защото той беше търговец на наркотици.

— Къде е? Кажи му да излезе — ръмжеше Ордонез по обичайния си грубиянски маниер. — Не съм си довлякъл задника чак дотук, за да се прибирам със стоката.

Револверът на Мигел не му правеше никакво впечатление.

Болинг побърза да се покаже преди конфронтацията да е завършила с демонстрация на сила, в която Мигел нямаше да победи дори с помощта на револвера.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Помощникът ти се престарава — изръмжа Ордонез. — Донесох ти стоката.

— Помощникът ми си има име, не се е престарал и не съм поръчвал никаква стока.

Ордонез погледна ботушите си от крокодилска кожа.

— Поръчал си.

— Боя се, че е станала някаква грешка.

— Няма от какво да се боиш, амиго. Аз ти давам стафа, ти ми даваш парите. Това ми казаха да направя и това ще направя.

Рафаел Ордонез беше всеизвестен високоплатен търговец на наркотици, който работеше за един евреин от Оклахома Сити, който от своя страна работеше под закрилата на една мафиотска фамилия в Тълса. Връзките им в местната полиция, в шерифските офиси и дори във федералните полицейски управления в Оклахома и северен Тексас бяха толкова дебели и непоклатими, че Ордонез си позволяваше да парадира с търговията, която вършеше.

— Бягай при дребния чифут и му кажи, че не искам да мяркам грозната ти мутра наоколо, освен ако не му се обадя, че ми трябваш — каза Болинг.

— Той казва, че си му се обадил.

— Аз се обадих.

Гласът дойде иззад гърба на Болинг. Фиоре. Беше застанал на предната врата. Остана така още малко, за да регистрират неочакваната му поява, след което слезе от верандата и се присъедини към останалите. Банкерът го следваше. Мигел продължаваше да сочи нервно гърдите на Ордонез с револвера.

— Ти пък кой си? — попита Ордонез.

— Не е твоя работа — отвърна Фиоре. — Ще дадеш ли стоката, или да вляза да си я взема?

Той подмина двамата мъже и посегна към предната дясна врата на джипа.

— Не ми пипай колата — процеди Ордонез.

Докато посягаше към вратата, Фиоре беше с гръб към тях. Сега се обърна с пистолет в ръка. Никога не носеше оръжие в Ню Йорк. Около него винаги имаше хора, на които това им беше работата. И не го беше донесъл със себе си. Бяха му го доставили на летище „Уил Роджърс“, докато чакаше Блейн и Болинг.

— Да разбирам ли, че тогава ти ще я извадиш?

Той отвори вратата и я задържа пред Ордонез, който се приближи предпазливо. Не беше обичайна част от човешката природа да вървиш срещу насочено в гърдите ти дуло.

Фиоре не се отмести, защото не искаше да изпуска от поглед Ордонез, докато рови из колата. На наркодилъра му се наложи буквално да се отърка в него, за да стигне до вратата. Ако беше малко по-дребен, щеше да му тегли едно рамо и да му вземе пистолета. Но нещо му подсказваше, че този гринго знае как да борави с него и няма да се поколебае да го направи. Същото нещо му подсказваше, че грингото очаква точно такъв ход от негова страна, което беше достатъчна причина да не го прави.

На задната седалка имаше пластмасова хладилна чанта. Ордонез вдигна капака и извади един пакет, увит плътно в тъмнозелен плик за боклук. Беше малко по-малък от брикет за камина.

— Браво — каза Фиоре. — Какво ще кажеш всички да влезем вътре и да поговорим?

Срещата продължи в библиотеката в западното крило на къщата. Фиоре беше оставил пистолета си. Мигел стоеше на вратата с револвера и се чувстваше много по-уверен, след като беше видял как непознатият с тежкарската риза беше натрил носа на Ордонез.

— Някой ще ми каже ли какво става, по дяволите? — попита Болинг и погледна Фиоре.

Отговорът обаче дойде от банкера.

— Мислех, че би било редно връзката между един мъж и неговия доставчик на наркотици да е конфиденциална. Така би било редно. Защото това е област, в която си много уязвим.

Болинг го погледна предпазливо. Започваше да разбира изтънчения, но много неприятен намек, който му се отправяше.

— Продължавай.

— Това е всичко — каза Джефри. — Просто отбелязах елементарен факт.

— И какъв беше смисълът? — изръмжа Болинг. — Един италианец да се обади на друг италианец, който да се обади на един евреин, а той на този боклук тук, затова ли?

— Нещо такова — съгласи се Джефри. — Много интересно, не мислиш ли? Тези италианци си помагат, от единия край на континента до другия. Сигурно затова им викат организирана престъпност.

Болинг не каза нищо.

Джефри продължи:

— Имаш много опасен навик. Гледай да се откажеш от него.

— Ще гледам.

— Тази нощ ще имаш храна за размисъл преди да заспиш.

Фиоре не беше очаквал подобно представление от Блейн. Той беше дал идеята да се свържат с доставчика на кокаин на Болинг. Той беше дал и идеята да демонстрират, че трите хиляди километра между Ню Йорк и Оклахома не са никак много, ако някой иска да стигне Болинг. Идеите бяха негови и се беше справил със сцената съвсем сам. Господи! Трудно му беше да повярва, че това е същият човек, чийто топки беше извадил от огъня на онова детско парти. Вече разбираше, че е направил голям удар с този мъж.

Болинг присви очи. Вечерта беше решил, че няма да приеме офертата им. Незаконният характер на начинанието беше може би единственото, което го привличаше. Привличаше го тръпката, която не беше усещал, откакто бизнесът му се беше разраснал до мащаби, които никога не си беше представял. Но си имаше правило, което гласеше, че всичко, в което се замесва, трябва да става по неговите правила, а това нямаше да стане, ако приемеше предложението на Джефри Блейн и на мазния италианец, за когото работеше.

Сега осъзна, че отказът е изключен като възможност.

Освен ако не искаше да го открият мъртъв в банята с лъжичка за кокаин в ръката.

 

 

Къщата в Белфаст, Мейн, беше стара и квадратна, триетажна, построена на една надвиснала над океана скала, като тъмен фар. Ейми я мразеше и винаги я беше мразила, не само защото океанът отдолу беше студен и враждебен, не само защото беше сурово и неуютно място, излязло сякаш от романите на Натаниел Хоторн и Стивън Кинг, а защото родителите й не бяха прекарали тук нито един щастлив уикенд, дори през онези изгубени в миналото лета, които винаги започваха с мрачната и окаяна надежда, че бракът им ще се оправи от само себе си.

От ранното й детство докато стана шести клас, Ейми и майка й всяко лято идваха тук — напускаха Ню Йорк с въодушевлението на две гражданки, интернирани от окупатори в полеви лагер. Един или два пъти приятелки от училището й бяха дошли на гости за по една седмица, със самолета на баща й, който ги посещаваше през уикендите. Но и те намразваха това място почти колкото нея и никоя не дойде втори път. Една сряда през лятото, когато Ейми беше на единайсет, майка й се обади за такси, което да ги закара на гарата. Не заключи вратите и дори не ги затвори. Остави половината лампи да светят. След безкрайното пътуване с хилядите спирки до Бостън, а оттам и до Ню Йорк, майката и дъщерята се прибраха у дома доста след полунощ и получиха доста хладен прием. Два месеца по-късно, седмица преди Денят на труда да отбележи официалния край на лятото, родителите й заведоха официално дело за развод. Оттогава Ейми не беше идвала в Мейн.

До това лято.

Баща й прекарваше времето си на телефона — въртеше бизнеса си, а Ейми прекарваше дните си на верандата над океана или в стаята си, където единствено шумът на вълните заглушаваше дразнещия писклив глас на баща й. Понякога готвеше вечеря, понякога не. Ходеха заедно на пазар, защото баща й беше заявил, че ако я пусне сама, сигурно ще избяга с някой от хамалите в супермаркета.

Вечер играеха на шах и дама. Тя усещаше, че е на път да полудее.

Чужд. Безсмислен. Плосък. Хамлет. Хамлет искаше неговата омърсена плът да се стопи в пречистена роса. Не в росата. В роса. Защо роса?

За да се различава росата, която е била плътта му, от останалата роса. Прекрасна мисъл. Да не се смеси с всичко останало. И да си остане той.

Омърсена плът.

В това също имаше смисъл. Имаше голям смисъл.

Кийтс, който е знаел, че умира, беше написал: „Почти бях влюбен в лесната смърт“.

Ейми се обади на Джесика, но нея я нямаше. Госпожа Блейн май беше притеснена. Не знаеше къде е Джесика. Но това беше по-добре за Джесика, защото когато никой не знае къде си, имаш една малка и уютна тайна.

Ейми се усмихна на тази мисъл. Представи си Джесика свита на кравай в някакво свое тайно местенце.

Заспа с усмивка на уста, защото знаеше, че слънцето скоро ще се покаже, а тя искаше да е светло, когато го направи. Знаеше, че ще усети първите лъчи върху затворените си клепачи и ще се събуди. „Но вижте, как, заметнат в дрезгав шаяк, денят овчар нагазил е росата по билото на източния хълм.“^[1]

И това беше от „Хамлет“. В Мейн слънцето излизаше от океана, а не иззад хълма, но строфите бяха идеални. Отново се споменаваше росата. Росата, в която Хамлет щеше да се превърне.

Тя стигна до ръба на скалата, погледна надолу към океана.

Който изглеждаше толкова студен и подканящ, че тя дори не се замисли преди да скочи.