Филип Розенберг
Могъщите (12)

12.

В една сряда следобед в края на юни Джени звънна на Джефри по вътрешната линия.

— Един мъж чака на телефона. Иска да говори с вас, но не си казва името.

— Вземи му телефона. Ако не ти го даде, зарежи го — отвърна Джефри раздразнен, че му прекъсват работата. Върна се към доклада пред себе си, но не беше прочел и две изречения, когато посегна към телефона.

— Джени. Онзи още ли е на линията?

Беше.

— Дай ми го.

Чу Джени да казва: „Господин Блейн току-що влезе. Изчакайте една секунда“ — и разпозна пискливия глас, който го беше поканил на срещата с Фиоре в Ривърсайд Парк.

— Познахте ли кой се обажда?

— Господин Луизи.

— Добра памет. Значи знаете от чие име се обаждам. Той иска да се срещнете. На Пел стрийт има един ресторант, „Чайна д’Ор“. Д-О-Р, с онази джвъчка пред О. В осем часа.

На Джефри му се стори, че мъжът се кани да затвори телефона.

— Чакайте малко — каза той. — Тази вечер не мога.

— Не знам — долетя отново гласът на Луизи. — „Чайна д’Ор“, Пел стрийт. В осем часа.

И затвори.

Всъщност Джефри и Филис нямаха никакви планове за вечерта. Джесика беше заминала за две седмици в Кейп Код с Ейми, Грейс и Рене и това щеше да е последното им изкарване заедно преди наесен да се разпръснат в различните колежи. Идеята да прекарат вечерта вкъщи, без да правят нищо, беше на Филис и тя я беше представила с онази решителност, с която подхващаше всички идеи, почерпени от едно или друго списание. След всички тези години тя продължаваше да вярва, че съществуват трикове, които могат да оправят един изветрял и скучен брак така, както подправките съживяват супата.

Джефри помоли Джени да се обади в апартамента му и да остави за Филис съобщение, че ще закъснее. През останалата част от следобеда беше разсеян. Стоя в офиса до седем и по някое време дори се обади на Филис, за да й даде обяснение, но нея я нямаше. Прислужничката каза, че вече трябвало да се е прибрала, но нямала представа нито къде е, нито кога ще се прибере.

Дотук с тихата семейна вечер. Даже да се беше прибрал, нея я нямаше.

Освободи Мартин и взе такси до Канал стрийт, слезе на Ийст Бродуей и отиде пеш до Чайнатаун. Лесно намери ресторанта. Стори му се, че едно време заведението се беше казвало другояче, но не се сещаше как.

Беше подранил и затова направи една обиколка в близките преки, преди да влезе в ресторанта точно в осем. Фиоре вече седеше на една маса близо до кухнята. Видя го и му кимна почти незаинтересовано.

— Ще седна при онзи господин — каза Джефри на метрдотела, който го придружи до масата, изчака го да седне и му връчи менюто с церемониален поклон.

— Радвам се, че успя да дойдеш. — Фиоре му подаде ръка. — Тук храната е прилична и никой не те безпокои.

— И този ресторант ли е твой? — попита Джефри.

— Да ти приличам на китаец?

— Не, обаче…

Фиоре го прекъсна.

— А, това май беше шега.

— Нещо такова — отвърна Джефри, но изобщо нямаше да се изненада, ако Фиоре му беше отговорил положително. — За какво искаш да се видим?

— Ти как мислиш?

— Ти ме повика, Фиоре.

Фиоре го изгледа продължително. В черните му очи имаше някаква изнервяща настойчивост — той изобщо не се притесняваше да пронизва хората с упоритост, граничеща с инвазия. Джефри отказа да отклони погледа си. От двете страни на масата се извършваха сложни калкулации. После в ъгълчетата на устните му се появи нещо като усмивка и Фиоре каза:

— Не си забравил Ноел Гарвър, нали?

„Стара работа — помисли си Джефри. — Приключила отдавна.“ Не виждаше защо Фиоре я подхваща отново толкова месеци след партито.

— Какво имаш предвид? — попита абсолютно хладнокръвно, без да издава раздразнението си.

Вместо да отговори на въпроса му, Фиоре извади два листа от вътрешния джоб на сакото си — обикновена хартия за принтер, прилежно сгъната на две. Подаде ги на Джефри, който ги взе, без да трепне.

Най-отгоре на първия лист имаше някакъв компютърен код, а под него бе името на Гарвър.

Сервитьорът донесе голяма чиния със ситни тебеширенобели месни топчета в тесто „дим сум“. Каза нещо на Фиоре или Фиоре му каза нещо, Джефри не разбра точно какво, и келнерът раздели топчетата поравно в двете чинии на масата. Вече се беше отдалечил от масата, когато Джефри отново успя да се съсредоточи върху двата листа.

Думите се мержелееха пред очите му. Погледът му отскачаше от една фраза на друга. Забеляза думата „изнасилване“, както и името си, което се споменаваше поне на пет места. И това на Джесика. И това на Филис. И на Ейми Ледлоу и на баща й. Имаше нещо, че Ейми била изпищяла и че „насилниците“ са били „изпратени да си ходят“.

Той остави листата на масата и погледна Фиоре. Физиономията и погледът му бяха абсолютно безизразни.

— Моите поздравления — каза той. — Не те споменава никъде.

— Да не си очаквал обратното?

Естествено, че не беше очаквал. То се подразбираше. Джефри отбеляза факта с небрежно вдигане на рамене.

— И кога ще излезе това?

Фиоре се пресегна през масата и взе листата. Огледа ги, като че ли проверяваше дали всичко им е наред, сгъна ги и ги пъхна в джоба си. После каза:

— Няма да излезе.

— И защо няма да излезе? — попита Джефри, след което побърза да добави, без да прикрива горчивината си: — А, да. Ти ми каза. Защото не било в негов интерес.

Фиоре се хранеше. Дори не вдигна поглед.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш каква е целта на това упражнение? — попита Джефри.

— Ти не знаеш ли?

— Напомняне. В случай че съм забравил колко трябва да съм ти признателен.

— Не ти ли помага да прецениш ситуацията?

— Няма никаква ситуация, Фиоре. Ти се погрижи за проблема и той изчезна. Оценявам го.

Фиоре се усмихна като човек, който оценява, когато го оценяват. Но не каза нищо.

— Предполагам, искаш да ми кажеш, че може да накараш тази статия да се появи толкова лесно, колкото си я накарал да изчезне. Хубаво. Само че на мен изобщо не ми пука.

Изпитваше безгранична ненавист към мъжа срещу себе си. Тя нямаше нищо общо с липсата му на морал или с онова, което беше предприел, за да осигури мълчанието на Ноел Гарвър, дори не и с безгрижната лекота, с която Фиоре манипулираше пресата или която и да било друга част от обществото. Ненавиждаше го заради смазващата власт, която имаше над самия него. Заради начина, по който, без да го попита, беше действал за негова сметка. Заради това, че го караше да се чувства малък, незначителен и безгласен, както майка му го караше да се чувства малък с натрапчивата си щедрост, докато все още живееше при нея, докато беше в колежа и докато изграждаше собствения си живот.

— Чудесно — отбеляза Фиоре. — Това показва сила на характера.

— Защо не преминеш по същество? — предизвика го Джефри.

— Всъщност — започна Фиоре с чаровна и донякъде момчешка усмивка — ти малко ме изнервяш, Джефри. Не съм свикнал да работя с хора като теб.

— Може и да не си свикнал да работиш с хора като мен, но не те изнервям.

— Прекалено си скромен. Познавам хора, които околните смятат за гении в областите им. Но честно казано, повечето от тях изобщо не са толкова умни. Затова работата с теб е — той махна с ръка, търсейки думата — обезкуражаваща. Аз не те познавам. И не знам слабите и силните ти места.

— Не мога да ти помогна — каза Джефри.

— Естествено, че не можеш. Затова дай да караме поред. Ти яж, а аз ще говоря. Свинското е страхотно.

Той изчака Джефри да вземе клечките. Джефри започна да се храни и се зачуди дали Фиоре не е прав. Възможно ли беше наистина да го изнервя? Дори да беше възможно, не биваше да разчита на това.

Фиоре се облегна, опря лакът на масата и започна да излага желанията си под формата на остроумен, почти забавен монолог. Трябвал му източник на законни приходи, чрез който да прекарва пари, за които нямал документи.

— Имам работи, които не влизат в работата на никого, и работи, които са си бизнес. Трябва ми начин да ги обединя — каза накрая и сложи ръце на масата.

Беше ред на Джефри.

Можеше да му каже, че вече е измислил решението в късните часове в офиса, но предпочете да замълчи. Изкушението беше налице. Беше дошъл тук, привлечен не само от Фиоре, но и от идеята, привлечен не просто от лъстивата сила на чара на Фиоре, но и от лъстивата сила на неговото могъщество. Не се страхуваше от Фиоре. Точно обратното, разбираше инстинктивно, че ако се присъедини към него, ще получи част от неговото могъщество.

Джефри се отдръпна и се вгледа във Фиоре с горчивина и недоволство, за които си даваше сметка чак сега. Чет Фиоре го беше проучил, беше го анализирал, беше провел експеримента си и го беше повикал там, беше го повикал тук, беше го пробвал, беше го притиснал и го беше пробол с карфица като насекомо, обречено да краси нечия кадифена подложка заради своята рядкост. Едва в този момент Джефри Блейн прозря, че суматохата на партито на Джесика се беше оказала прекалено изгодна за Чет Фиоре. Той беше знаел, че рано или късно момичетата ще бъдат отведени на горния етаж и че момчетата ще направят нужното, за да прозвучи писъкът, довел Фиоре в ролята на възстановител на реда. Не разбираше как го е постигнал, но беше сигурен, че инсценировката е негова.

— Не мога да ти помогна. — Джефри остави салфетката си на масата. — Не съм брокер. Банката ми не играе на борсата.

Понечи да се изправи.

— Не бързай толкова. Дай да помислим още малко.

— Няма какво да мислим.

Изражението на Фиоре не се промени.

— Добре — каза Джефри. — Нека ти проведа един бърз курс по реалност. Колко пари очакваш да изпереш?

Фиоре каза, че очаква до две години да започне да изпира по четирийсет милиона на година.

— Не ме прави на идиот, Фиоре — каза Джефри. — Нямаше да си даваш толкова труд, ако ставаше въпрос само за четирийсет милиона годишно. Но както и да е, да приемем тази цифра. Ти искаш четирийсет свежи и ухаещи милиона долара. Добре. Ако можех да предсказвам бъдещето, бих могъл от сутринта до обяд да превърна сто долара в хиляда, а до другата сутрин в десет хиляди. И така като лавина. Четирийсет милиона не са проблем. Мислех, че ще искаш повече. Работата е в това, че за половин година мога да докарам каквато цифра си пожелая.

— Ако можеше да предсказваш бъдещето.

— Правилно. Но и така не става. Всеки може да направи всичко на хартия, но тази хартия ще остане в джоба му. Но ти не искаш тя да ти стои в джоба. Искаш счетоводни записи. И вписване в Комисията по ценните книжа. Когато сто долара се превърнат в четирийсет милиона, те разследват, защото това е признак, че колелото се е завъртяло. Наричат го търговия с помощта на вътрешна информация. Ти се опитваш да бъдеш дискретен, но със същия успех можеш да развееш червен флаг. Петстотин процента възвръщаемост на инвестициите не минават. И сто не минават. Веднъж или два пъти, да, но не постоянно. С петдесет процента възвръщаемост можеш да се отървеш, но това означава, че първоначалната инвестиция трябва да е към осемдесет милиона. Предполагам, че това не те устройва.

— Ще се наложи да им обяснявам откъде са осемдесетте милиона.

— Което обезсмисля първоначалната цел.

Фиоре не промени изражението си, но ръката му сграбчи китката на Джефри с такава сила, че очите му се насълзиха. Пръстите му се впиха в сухожилията, сякаш искаше да ги отдели от костите.

— Чуй ме внимателно — каза тихо той и се наведе, без да отслабва хватката. — Проблемите не ме интересуват. Ти си умен. Измисли нещо. Сигурен съм, че ще успееш.

После се усмихна мило и пусна ръката на Джефри, като че ли не си даваше сметка колко силно го е стиснал.

Джефри му върна усмивката и се опита да игнорира силата, която току-що му бяха демонстрирали, с желанието поне за момента да приеме усмивката за искрена.

— Нищо не може да се измисли. Вие вече сте го мислили и схемата не работи.

— Накарай я да работи.

— Как?

— Не знам. — Фиоре сви рамене. — Но знам, че можеш. Ако се налага, мисли няколко дни. И ми се обади.

Джефри поклати глава.

— Не става. Ако искаш, обади се на Ноел Гарвър да си публикува проклетата история, твоя работа. Само че така не става.

Фиоре го изгледа продължително. Знаеше, че Джефри не блъфира.

— Щом си решил да се правиш на мъж — каза накрая, — действай. Махай се оттук.

И си наля чай, все едно че Джефри вече го нямаше.

Джефри се изправи и бръкна в джоба си за пари. Остави на масата две банкноти от по двайсет долара.

— Задръж си ги, умнико — каза Фиоре. — Вечерята е от мен. Предай много поздрави на жена си. И на прекрасната си щерка. Тя кога се връща от Кейп?

Ушите на Джефри писнаха и адреналинът го връхлетя с такава сила, че слепоочията му запулсираха. Той подпря стиснатите си юмруци на масата и се наведе към Фиоре.

— Откъде знаеш къде е дъщеря ми?

— Не знаех, че е тайна — отвърна с усмивка Фиоре. Усмивката му беше ехидна. — Чух се с Еди. Нали помниш Еди Винченцо?

— Да не искаш да кажеш, че той е с нея? — почти изкрещя Джефри. Хората в ресторанта започнаха да обръщат глави.

— Искам да кажа, че тя е влюбена в него — измърка Фиоре и поясни заговорнически: — Еди казва, че имала много сладка путка.

Лявата ръка на Джефри се стрелна и сграбчи ризата на Фиоре. Дясната му ръка се сви в юмрук и се стрелна към физиономията му. Но още преди да е разбрал какво става, двама мъже от съседната маса — сигурно бяха от хората на Фиоре, но не ги беше забелязал — го хванаха за ръцете и ги извиха зад гърба му болезнено и много професионално.

От всички краища на помещението заприиждаха сервитьори.

— Спокойно, всичко е наред — изръмжа единият от хората на Фиоре.

Сервитьорите не се отдръпнаха.

— Всичко е наред. Той повече няма да създава проблеми — заяви спокойно Фиоре.

Двамата мъже пуснаха ръцете на Джефри.

— Кажи на това мазно копеле да остави дъщеря ми на мира! — Гласът на Джефри отекна в цялото помещение.

— Ей — ухили се Фиоре, — че то е точно обратното. Тя не може да му се насити. Но той може и да я зареже. И такива работи стават. Дай първо да видим как ще се разберем ние с теб.

 

 

Утрините на вилата на Голдшмит в Труро тънеха в мъгла, която се стелеше над океана като одеяло. Това беше любимото време на Ейми Ледлоу за ходене на плажа — целият този сив свят беше само неин и сивото небе не се различаваше от сивата вода и от сивия пясък. След няколко часа слънцето щеше да пробие мъглата и всяко камъче на плажа щеше да хвърля отчетлива сянка. Тогава тя се прибираше във вилата и чакаше приятелките й да се събудят.

Най-трудната част от ваканцията й тук беше, че Джесика, Рене и Грейс бяха сключили нещо като споразумение да игнорират разликата между Ейми, каквато беше преди, и каквато беше сега и я третираха с претенциозната и зловеща доброжелателност, с която хората обсипват смъртно болните инвалиди. Когато предлагаха да правят нещо следобеда, влагаха в гласовете си почти истеричен ентусиазъм. Дори предложението да слязат до магазинчето в града, което правеше собствен сладолед, извикваше възторжени писъци, с които би се гордял цял клас от предучилищната забавачка. Усещаха отдръпването й и неизмеримата самота, която растеше в нея като тумор, и бяха твърдо решени да й помогнат да го изживее, сякаш това изобщо беше възможно.

Напоследък не можеше да прогони от съзнанието си един стих от „Хамлет“. Преди месец и половина „Колегиейт“ беше направил постановка, в която дамските роли се играеха от възпитанички на „Бриъри“. „Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда този свят с нравите му.“^[1]

Джъстин Риган беше изиграл ролята на Хамлет блестящо. А когато произнасяше този стих, сърцето ти просто се свиваше.

Чуждо. Безсмислено. Плоско. Това си мислеше всяка сутрин в леглото, докато чакаше Рене, Грейс и Джесика да станат. Несвързани прилагателни, които се впиваха в мозъка й като камъчета между крака и обувката.

Най-неприятно беше, че приятелките й се караха. Отдалечаваха се така, че да не ги чува, и се връщаха с изкуствени пресилени усмивки, точно като родителите й навремето, когато се караха, а после се преструваха, че не е станало нищо. Ейми беше пределно наясно за какво се карат. Еди Винченцо беше последвал Джесика в Кейп и тя почти всяка нощ се измъкваше, за да се вижда с него. Приятелките се бяха разбрали, че през тези няколко седмици ще са само те четирите, и останалите две недоволстваха. Сигурно се караха на Джесика, че е нелоялна. И че присъствието на Еди напомня на Ейми за изнасилването.

Всъщност Еди не беше никакъв проблем, също като Джорджи, когото нямаше да види никога вече. Проблемът беше баща й, който я караше да се чувства като абсолютна курва. Дори не искаше да я пусне да дойде на вилата на Рене в Кейп. Беше ги чула как се разправят с майка й по телефона. Когато беше вдигнала деривата в дневната, те продължиха да си говорят, макар да знаеха, че ги подслушва. Баща й каза, че тя не трябва да ходи никъде без надзор. Майка й дори не я защити. Само каза, че нямало да е без надзор, защото майката на Рене щяла да е там, а баща й каза: „Аха. Онази Рене, дето правеше свирка на приятеля си в съседната стая“. Ейми затвори телефона и се разплака. Знаеше, че баща й ще постигне своето, защото той винаги постигаше своето. Щеше да прекара цялото лято затворена с него в ужасната им вила в Мейн, което щеше да е същото като затвор, само че в затвора имаше и други затворници.

След два дни в апартамента се появи някакъв тип, който накара майка й да подпише нещо, оказало се призовка, и майка й се обади на баща й в офиса му. После, след като няколко часа не излезе от стаята си, Ейми влезе при нея и я намери да плаче на леглото. Баща й бил завел дело за отнемане на родителските права, защото била некадърна майка.

На другия ден Ейми отиде в работата му без предупреждение. Той я накара да чака почти два часа. Секретарката му явно не знаеше какво става, защото я разпитва надълго и нашироко какво щяла да прави през лятото и дали се радвала, че завършва и наесен ще учи в колежа. Това беше около седмица преди дипломирането. Беше се държала с нея като с дете, отиващо за пръв път в Дисниленд.

Накрая Ейми успя да влезе и да каже на баща си, че е дошла да му предложи компромис. Каза му, че ще прекара лятото с него в Мейн, както той иска, ако й разреши да отиде за две седмици с приятелките си в Кейп. И че това е последната им възможност да са заедно, защото през есента всички отиват в различни колежи.

Той й разреши само защото провери календара си и откри, че в началото на юни има няколко важни и неотложни срещи.

Бяха дошли в Кейп, но съвсем не беше толкова прекрасно, колкото си бяха мислили. И една вечер майката на Рене им позвъни в колата и разбра, че Джесика не е с тях.

Клариса Голдшмит преподаваше психология в Нюйоркския университет и беше написала значима книга по въпросите на съзряването. Беше ниска, с дебели крака и гласът й приличаше на нещо, влачено след колата. На другата сутрин тя изчака момичетата да седнат на закуска и с първата порция палачинки им заяви:

— Искам да ми кажете какво става.

Въпросът стресна приятелките и те се спогледаха.

Госпожа Голдшмит продължи:

— Ако ви е нужно време за размисъл, моля. Но го употребете продуктивно.

Тя отиде до печката и направи последната палачинка. След това се върна на масата с палачинките и седна.

— Хайде да сложим картите на масата. Ако така ви е по-лесно, ще започна първа. Снощи ви се обадих в колата. Вие казахте, че се прибирате. Джесика обаче не беше с вас.

Джесика спести неудобството на останалите три и отвърна спокойно:

— Бях с приятеля си.

— Кой приятел?

— Казва се Еди. Не го познаваш.

— Не. Но се надявам, че родителите ти го познават.

Стомахът на Ейми се сви на топка. Дожаля й за Джесика.

След като никой не каза нищо, госпожа Голдшмит продължи:

— Джесика, това, че си имаш приятел, определено не е моя работа. Нямам никакво желание да те надзиравам, но няма да позволя тези трите да те прикриват, докато ти се срещаш с този приятел.

После поиска Джесика да й обещае, че няма да се вижда с него, докато е в къщата й.

Джесика сведе очи към чинията пред себе си само за секунда, но след това ги вдигна и прикова погледа си в госпожа Голдшмит с почти плашеща сила. Не ставаше въпрос за гняв, нито за недоволство — и определено не за омраза. Беше сила без никаква окраска, по начина, по който човек може да е красив, без да има, да речем, красиви очи, красива коса или красиви устни. Ейми си помисли, че това също е красиво посвоему. Щеше й се да може поне веднъж да погледне баща си така, както Джесика гледаше госпожа Голдшмит сега, но знаеше, че никога няма да го направи.

— Не мога да обещая това — каза Джесика.

В крайна сметка госпожа Голдшмит им забрани да излизат, но следобеда, докато работеше в кабинета си в задната част на къщата, Джесика излезе през предната врата и отиде сама в града, без да каже на приятелките си къде отива.

След като Рене и Грейс й казаха, че Джесика е излязла, Ейми се разплака, без да знае защо. Почувства се безкрайно самотна. Познаваше Джесика и я разбираше. Джесика й беше като сестра. Но не познаваше другите си две приятелки. Поне не така.

Откачена работа! Не можа да спре да плаче и те си пошушнаха нещо и излязоха от стаята. Знаеше, че отиват да доведат майката на Рене, и затова изтича на плажа. В момента майката на Рене беше последният човек, когото искаше да вижда.

Седна на пясъка и подпря главата си на коленете. Спря да плаче. Просто гледаше как сянката й се движи като стрелка на слънчев часовник. Рене и Грейс дойдоха и седнаха до нея. Казаха, че са се обадили на майка й, защото се тревожели за нея, но я нямало и затова се обадили на баща й.

Точно както в нощта на партито.

Тя изтича във водата и те я извадиха и буквално насила я накараха да седне на пясъка.

Казаха, че баща й щял да дойде, но тя знаеше, че не е вярно. Той щеше да изпрати някого.

Помисли си, че той ще се зарадва, ако тя скочи от колата, докато минават по моста Сагамор, който отделяше Кейп от останалия свят.

 

 

Джефри излезе от ресторанта и сви по Мот стрийт. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Фиоре не го е последвал, извади мобилния си телефон и се обади вкъщи.

— Къде беше? — бяха първите думи на Филис.

Можеше да й зададе същия въпрос, но в момента това беше последната му грижа.

— Няма значение. Кога за последно си се чувала с Джесика?

— Защо? Какво има? — разтревожи се тя.

— Нищо — отвърна той спокойно. — Кога говори с нея?

— Сутринта. Не, не беше сутринта. Вчера. Какво става, Джефри?

— В центъра съм. До половин час съм си вкъщи. Обади й се и й кажи, че утре се прибира. Ще й изпратим билет.

— Няма ли да ми кажеш…

— Направи каквото ти казвам — прекъсна я Джефри. — След половин час съм си вкъщи.

Тя продължи да му иска обяснения, но той изключи телефона и го пъхна в джоба си.

Наложи се да слезе чак до Канал стрийт, за да хване такси.

Чувстваше се като човек, току-що разбрал, че е болен от нещо, което коренно ще промени живота му. Не рак или друга смъртоносна болест. Парализа. Оглушаване. Ослепяване. Нещо такова. Не изпитваше нито гняв, нито болка, само смазващо усещане за загуба. И скованост, която поне за момента правеше гнева невъзможен.

Филис сигурно беше чула асансьора, защото отвори вратата на апартамента още преди Джефри да е излязъл от кабината.

— Какво става?

Знаеше, че може да й обясни съвсем набързо, но не го направи.

— Ще ти обясня после. Къде е Карлос?

И без да изчака отговора й, влезе в апартамента и се запъти право към стаята на камериерката. Тя идваше сутрин и си тръгваше след вечеря. Карлос спеше в нейната стая.

Филис го последва.

Той почука на вратата и Карлос му отвори. Беше с риза и вратовръзка и тъкмо обличаше сакото си.

— Сър?

— Извинявай, че те безпокоя по това време, но те моля да се обадиш и да намериш кой лети до Кейп. Вземи предплатен билет на името на Джесика за утре сутринта. Полетът е от Хиянис. След девет, ако може, за да има време да стигне до летището. Но ако е по-рано, няма значение.

— Да, сър.

Джефри отиде в кухнята и си наля уиски. Щеше да го улесни, докато обясняваше на Филис какво е станало. След онази вечер никой повече не беше обелил и дума за партито. Той не й беше казал защо Фиоре ги беше посетил в Бедфорд Хилс и тя не го беше попитала.

Попита я иска ли уиски.

— Искам обяснение — ядоса се тя. — Докога смяташ да го отлагаш?

Той отиде в дневната и седна. Филис остана права.

— Когато изнасилиха Ейми на партито… — започна той.

— Много се съмнявам, че са я изнасилили — прекъсна го Филис.

Джефри не си даде труд да й отговори — изобщо не го интересуваше мнението й дали нещо се е случило, и дали това, което се е случило е било изнасилване.

— Помниш ли човека, който се погрижи да замаже нещата?

— Господин Фиоре.

— Точно така. Фиоре. Освен това там имаше и един репортер. Ноел Гарвър. Освен всичко останало Фиоре се е погрижил Гарвър да не публикува нищо.

— Как е успял?

— Филис, той е гангстер. Ти го каза.

Филис го изгледа сърдито. Не обичаше да я прави на глупачка. После седна, бавно кръстоса крака и попита ледено:

— Това какво общо има с Джесика?

Той й разказа за вечерята с Фиоре. За непубликуваната статия, която Фиоре му беше показал, и за твърдението на Фиоре, че момчето от партито е с Джесика в Труро.

— Не виждам как — каза Джесика. — Тя е при семейство Голдшмит.

— Тя какво ти каза, когато й се обади?

— Не съм говорила с нея. Беше излязла — призна Филис. И побърза да добави: — Но това не означава нищо. Не може да седи във вилата по цяла вечер, нали?

Джефри не й каза какво е поискал Фиоре и каква е цената за дъщеря им. И тя не го попита.

 

 

Самолетът на Джесика трябваше да кацне на „Ла Гуардия“ в единайсет без петнайсет. Не бяха успели да се свържат с Джесика, но към полунощ Филис беше говорила с Клариса Голдшмит и Клариса беше обещала, че ще качи Джесика на самолета. Беше изразила съжалението си, че Джесика си тръгва. „Те са като сестри“ — беше казала, но всъщност се радваше, че Джесика ще се махне — вече беше решила да се обади на семейство Блейн, когато те й се обадиха. Беше попитала всичко ли е наред и Филис й беше отговорила, че всичко е наред, но било възникнало нещо, което налагало Джесика да се прибере.

Филис беше затворила телефона с абсолютната убеденост, че Джесика ще се обади, за да възрази, но телефонът звънна чак в седем и половина сутринта. Клариса Голдшмит се обаждаше от мобилния си телефон, за да им каже, че току-що е оставила Джесика на летището.

Джефри отмени всичките си срещи за сутринта и Мартин ги закара на летището. Филис имаше час за фризьор и заседание на борда на балета на Ню Йорк и не дойде с него. „Не ща да й слушам лъжите — така каза. — И не съм сигурна, че искам да ги слушам и като се прибера.“

— Тя не лъже — отвърна Джефри. — Просто не прави каквото й казваме. Но не лъже.

Провери таблото в залата за пристигащи. Самолетът трябваше да кацне след пет минути. Въпреки че беше мислил цяла нощ, а също и по пътя за летището, още не беше сигурен какво ще й каже. О, да, щеше да й даде да разбере, без да търпи никакви възражения, че повече не трябва да се вижда с Еди Винченцо, и щеше да й даде да разбере, че с майка й са много разочаровани, задето ги е измамила.

Е, „измамила“ едва ли беше точната дума. Не им беше казала, че се вижда с него, но не им беше казала и че не се вижда.

Информацията на таблото се смени и показа, че самолетът е кацнал. Джефри се приближи чак до детекторите за метал, които не можеше да премине без билет. Но оттам виждаше дългия коридор към изходите. След няколко минути от единия изход се изля поток от пътници. Той се опита да види Джесика в тълпата, но не успя. Сигурно беше останала последна, точно като майка си, която никога не пропускаше случая да демонстрира недоволството си. След минута в коридора се изсипаха още хора, този път от друг изход, и му препречиха изгледа. Залата се напълни с народ. Някакъв възрастен мъж стоеше зад рамото му и махаше на някого.

От Джесика нямаше и следа.

Мобилният му телефон иззвъня и той побърза да го вдигне. Знаеше кого ще чуе. Обаждането сто процента не беше от офиса.

— Да? — отвърна, опитвайки се да не обръща внимание на предчувствието.

Гласът на Джесика.

— Татко, аз съм. — Гласът й беше тънък и молещ. Като на дете.

— Къде си? — рязко попита Джефри.

— Няма значение — започна тя, но той веднага я прекъсна.

— Има. Къде си?

— Татко, няма да се прибера.

Той си я представи в някаква телефонна будка в Кейп Код. Представи си как Еди Винченцо стои до нея и я подучва. Не я биваше много да се държи решително, но в момента правеше каквото може.

— Няма да се разправяме — отсече Джефри. — Билетът ти е в теб. Качвай се на следващия полет. Аз те чакам на летището.

— Татко, аз съм на осемнайсет години.

— Знам на колко години си. Бях на рождения ти ден, ако си спомняш. Заедно с приятеля ти и приятелчетата му.

— Не говори така…

Джефри знаеше, че прави грешка и че така няма да постигне нищо. Но не знаеше как да излезе на глава с неразбраното си дете.

— Качвай се на самолета.

От другата страна долетя единствено тишина. Джесика беше затворила.

Мартин взе разстоянието от летището до центъра на Манхатън само за двайсет минути.

Джефри буквално излетя от колата пред ресторанта на Стасни, отиде до служебния вход и натисна звънеца. Сервитьорът, който му отвори, беше с навити ръкави и разхлабена вратовръзка — беше същият, който в нощта на партито беше оставил вратата без надзор, за да се промъкне вътре Ноел Гарвър.

— Къде е Стасни? — попита рязко Джефри.

— Той очаква ли ви, господин Блейн?

В тона му може и да имаше пренебрежение, а може и да нямаше. Джефри го блъсна настрани и тръгна към кухнята. Вътре петима млади помощник-готвачи и помощник помощник-готвачи кълцаха, режеха и белеха меса и зеленчуци. Двама по-възрастни мъже оглеждаха готовите парчета толкова съсредоточено, като че ли щяха да гадаят по тях. В мига, в който доловиха присъствието на чужд човек, цялата работа спря. Ножовете и белачките застинаха във въздуха. Очите на персонала се приковаха в него като очи на кучета пазачи, несвикнали с присъствието на външни хора. Сервитьорът, който беше отворил вратата, продължаваше да виси зад гърба му като сянка.

Стасни не се виждаше никакъв, но вратата на офиса му беше затворена. Отвори се преди Джефри да стигне до нея и Стасни излезе — с костюм и вратовръзка, лъхаше на одеколон.

— А, приятелю — усмихна се той. — Радвам се да те видя.

Джефри не беше идвал в ресторанта от рождения ден на Джесика.

— Свържи ме с Фиоре.

— Фиоре? — Стасни сякаш за пръв път чуваше това име.

— Не ми се прави на луд — ядоса се Джефри. — Той сам ми каза, че ресторантът е негов.

— Сигурно е така, мосю — отвърна Стасни и влезе в кухнята. Спря до един младеж, който кълцаше стръкове праз.

— Не, не, не така. Казах ти. Режеш и издърпваш. Краищата трябва да са груби. Ето така.

Той взе ножа от ръката на младежа и демонстрира две бързи нарязвания. След това изсипа нарязания праз от дъската в контейнера за отпадъци и му върна ножа.

— Искам да говоря с него. Веднага — каза Джефри.

Младежът започна наново с връзка праз от щайгата със зеленчуци.

— Мосю Фиоре не е човек, когото можеш да намериш ей така по телефона — каза Стасни.

— Но успя да го намериш онази вечер на рождения ден. Тогава да не би да ти беше дал номер, където да му звъннеш, когато чуеш писък на момиче?

— Много умно, Джефри. Виждам, че се ориентираш в нещата.

Гласът на Фиоре изненада Джефри в гръб.

— Ти знаеше, че ще дойда тук, когато разбера, че не се е качила на самолета, нали?

— Естествено. Къде другаде да ме търсиш? Ще ни приготвиш ли нещо за обяд, Ерил?

След минута Джефри и Чет Фиоре бяха настанени на маса за двама в средата на празната трапезария. Сервитьорът, който беше отворил на Джефри, им наля бяло вино, което нито Джефри, нито Фиоре бяха поръчвали. Фиоре беше със затегната вратовръзка и със сако.

— Нека ти обясня нещо, за да няма недоразумения — започна той. — Никой не е отвличал дъщеря ти. Тя е там, където е, по свое собствено желание.

— Сигурен съм, че ти и младият ти приятел имате нещо общо с това.

— Прав си — съгласи се Фиоре.

— Искам да се върне. Веднага.

Фиоре отпи от виното си и примижа. После поклати неодобрително глава.

— Бас държа, че има идиоти, дето плащат по стотарка и половина за тази пикня. Знаеш ли какво? Никой не разбира нищо от нищо. И колкото по-малко разбират, толкова по се правят, че разбират. — След което вдигна чашата си и повиши глас. — Извинете, бихте ли ни донесли нещо друго?

Младият сервитьор буквално прелетя през трапезарията с друга бутилка и още две чаши.

— Та докъде бяхме стигнали? — обърна се Фиоре към Джефри. — Да, дъщеря ти. А ти ми се перчеше колко си умен и за колко неща си се досетил. Я да видя дали съм разбрал правилно. Ти си се сетил, че аз съм знаел, че ще стане нещо неприятно. Сетил си се, че съм казал на Стасни да ми се обади. И си се сетил, че съм говорил с Еди Винченцо там, където е той с дъщеря ти. А, да, освен това си се сетил защо съм тук — а именно, за да се срещна с теб. Всичко това е чудесно. Сега обаче ще те попитам нещо. Поправи ме, ако сбъркам, но последния път като се видяхме, каза да си гледам работата и да кажа на Гарвър да си публикува скапаната статия. Нали така?

Джефри не отговори.

Фиоре продължи, сякаш така или иначе не беше очаквал отговор.

— И след като толкова те бива да се досещаш за това и онова, замисли ли се поне малко какво ще направя аз, след като ми го каза?

Тонът му изведнъж стана рязък. И тази внезапна промяна беше по-плашеща от студения му и овладян гняв.

— Искам дъщеря ми да се прибере — каза Джефри. Осъзнаваше, че езикът му се заплита.

Фиоре се усмихна и кимна одобрително на втората бутилка вино. Сервитьорът се оттегли.

— О, ще си я получиш. Няма да е като нова, но с децата е така. Сам знаеш.

— Кога?

Фиоре сви небрежно рамене.

— Ами лято е. Запиляла се е някъде. На твое място не бих се притеснявал. Не е като да ти се е обадила, че ще избяга с малкия. И не ти е казала, че няма да отиде в колежа и че няма да я видиш повече.

— Заплашваш ли ме?

— Виж какво, Блейн, сигурно ще ти е приятно да си мислиш, че тя е прекалено умна, за да си съсипе живота с нещастник като Еди Винченцо, който си въобразява, че тази история ще го направи богат.

— Бъдещето на Еди Винченцо въобще не ме интересува. Интересува ме дъщеря ми.

— Хубаво. Мисли ли по въпроса, който обсъдихме снощи?

Донякъде очакваше Джефри да му каже, че не е имал време, че му е създал прекалено много главоболия и че за тези шестнайсет часа не е измислил нищо. Но Джефри отвърна:

— Да.

Знаеше, че от този миг няма връщане, но това не го тревожеше. Защото знаеше и че след тази първа стъпка няма да иска да се върне назад. Но Фиоре нямаше да диктува условията. Той щеше да ги диктува. Знаеше, че може да докара на този мафиот милиони чисти долари и след като му покажеше, че може, щеше да си получи дъщерята.

А след като си я получеше, щеше да разполага с колкото си иска време да си разчисти сметките с господин Фиоре.

Усети как в гърдите му се надига непозната досега ярост. Това му хареса. Досега не беше предполагал, че яростта така прояснява съзнанието.