Филип Розенберг
Могъщите (10)

10.

Уоли Шлистър си купи цял комплект евтини летни костюми, острига си косата почти до кожа и отиде на работа. Визитната му картичка твърдеше, че е Фредерик Линклетер, старши мениджър по резервациите и специален асистент в отдел „Изложби“ в Джавитс Сентър, един стъклено стоманен яйцеподобен кафез на Единайсето авеню, на един хвърлей камък от самолетоносача „Интрепид“ и неговите изтребители, които бранеха Уест Сайд, Манхатън от всякакви нашественици. Единствено Мел Готлиб, директорът по персонала на Джавитс Сентър, знаеше, че Шлистър е федерален агент, а той нямаше да каже на никого, защото от прокуратурата му бяха дали съвсем ясно да разбере, че данъчните му проблеми ще отидат в небитието само в случай на пълно съдействие от негова страна.

Шлистър планираше да изкара цялото лято под прикритие. Грег Билингс го беше помолил да поеме задачата и той се беше съгласил, въпреки че формално не работеше за Билингс, в смисъл че всъщност не работеше за никого. С Гогарти все още чакаха заместник на шефа си педал.

Шлистър обичаше работата под прикритие. Тя му даваше възможност да общува с хора, които не бяха ченгета, агенти и юристи.

Когато се прибра от обяд на четвъртия ден на новото си работно място, намери пред офиса си един кльощав мъж в лъскав костюм — крачеше по коридора. Позна го веднага. Гюс Бенини. Един от най-енергичните помощници на Чет Фиоре. Едва ли можеше да става дума за съвпадение. Повечето криминални типове в Ню Йорк, които не бяха на свободна практика, рано или късно се свързваха с Чет Фиоре, който, от своя страна, беше свързан с Гаетано Фалконе.

Бенини сновеше напред-назад като совалка на автопилот, но когато видя Шлистър, се запъти право към него.

— Вие ли сте Линклетер? — попита.

— Аз съм — отвърна Шлистър.

— Добре, добре. Трябва да поговорим. — Нервният дребосък посегна към дръжката на най-близката врата. — Това ли е офисът ви?

— Ей, я по-спокойно. — Шлистър му препречи пътя и сам отвори вратата.

Офисът беше последен писък на модата, целият в стъкло и стомана, като самия Джавитс Сентър.

— Щом трябва да поговорим, аз нямам нищо против — каза Шлистър, свали сакото си и го хвърли на някаква стъклена маса. — Да започнем първо с това вие кой сте.

Касетофонът в сервизното помещение в мазето на Джавитс Сентър се включи. Гогарти грабна слушалките и ги нахлузи на главата си. Касетофонът се задействаше от глас.

— Предполагам, че сте нов тук, щом не знаете кой съм — каза Бенини.

— Да, нов съм — съгласи се Шлистър и отиде до бара от хром и тиково дърво — една толкова сложна измишльотина, че когато я беше видял за пръв път, беше съвсем сигурен, че такова нещо още дори не е изобретено.

— Ще пиете ли нещо? — попита.

Барът беше влязъл в центъра заедно с една компютърна изложба и не си беше тръгнал с нея. Шлистър натисна един бутон на пулта в полираната стена на бара и една дървена врата се завъртя безшумно. Най-горната лавица, на която имаше осем бутилки с алкохол, се плъзна напред. Шлистър взе една бутилка уиски. От едно отделение излезе поднос с две чаши за хайбол. От друго изскочи кофичка с лед.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Бенини иззад рамото на Шлистър и го облъхна с миризма на чесън и сос маринара.

— Като вземеш бутилката, ти дава и чашите.

— Бъзикаш се.

Шлистър взе чашите от подноса и той се прибра обратно в търбуха на машината.

— Опитай.

Бенини взе бутилката с джин предпазливо, като че ли щеше да го ухапе. Барът отговори с чифт чаши за мартини.

— Ха! — изкряка Бенини. — Ами ако искам джин с тоник?

— Ако искаш, трябва да си го програмираш.

— Ами ако сме четирима?

— Не сме.

— Той знае ли?

— Знае.

— Бъзикаш се.

Шлистър си наля питие.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо?

Бенини изучаваше машината и се чудеше какво още ще направи.

— Не искам. Стомахът ми е скапан. Страхотна джаджа.

— Още не ги произвеждат.

Бенини сви рамене, сякаш това изобщо не го интересуваше.

— Нали са произвели тази.

— Вярно. Произвели са я — съгласи се Шлистър. — Та щеше да ми казваш кой си.

Шлистър пусна две кубчета лед в чашата си и кофичката се скри в бара. Рафтът с бутилките също се прибра и тиковата врата се затвори.

Шлистър се настани зад бюрото и вдигна крака на плота. Бенини започна да обяснява нещо за някакво „споразумение“, сключено още при откриването на Джавитс Сентър.

— Всъщност — говореше Бенини — споразумението го направихме още докато се строеше.

— Искам да знам с кого разговарям — каза Шлистър.

— С мен.

— А ти си…

— Ти какво, дневник ли си водиш?

— Ти знаеш ли аз кой съм?

— Линклетер си.

Шлистър вдигна ръце, като че ли нямаше какво повече да каже.

Бенини въздъхна дълбоко.

— Добре. Аз съм Гюс Бенини.

— Не ми каза с кого работиш.

— Работя с теб, задник такъв. А сега слушай и не задавай толкова много въпроси.

Следващите няколко минути Бенини прекара в кръстосване напред и назад пред бюрото на Шлистър и в обясняване на „споразумението“. Шлистър трябвало да му даде списъка на изложителите. Бенини щял да го отнесе на своите хора и да се върне с имената на онези, с който му трябвал контакт. Шлистър понечи да попита защо му е нужен този контакт, но спря.

— Извинявай. Не трябваше да задавам толкова много въпроси. А накрая ще има ли минутка за въпроси и отговори?

Бенини спря да кръстосва стаята.

— Шегуваш се, нали?

 

 

Работният ден почти приключваше, когато Илейн разбра, че Грег Билингс е получил поста на Франсискан. Нахлу в кабинета му, готова за война, но намери само празното бюро. Господи, от колко време го е знаел? От колко време бяха знаели всички? И защо тя разбираше чак сега? Беше бясна. Това, че Билингс беше най-неподходящият човек за поста, само правеше обидата още по-злостна. Той беше машина, и то тъпа машина.

Тя излетя от кабинета и се насочи към бившия кабинет на Франсискан. Чу гласове и смях, но това не я спря, макар че в частта от секундата преди да отвори вратата разбра, че става въпрос за разгара на купон, на който дори не е била поканена. Празнуване на победата, увенчано с чиния безформени пълнени гъби, стебла от целина в чаша и сос, който поразително напомняше кучешка повръщня. Шампанско. И бира естествено, защото тази сган лочеше бира, а шампанското беше само за парлама. И жена — съпругата на Билингс — която беше източникът на поне петдесет процента от кикота. Главата й беше отметната назад, толкова силно се хилеше, но бързо се килна напред, защото останалите петдесет процента от кикота секнаха с отварянето на вратата. Тишината се посипа из стаята като гаден ситен дъжд.

— О, Илейн — каза Билингс с най-широката си усмивка. — Толкова се радвам, че дойде.

„Но не чак толкова, че да ме поканиш“ — помисли си тя.

— Трябва да поговорим — каза Илейн.

— О, разбира се. Нали си важен член на екипа. Запознай се с жена ми. Тя също се казва Илейн.

Жената се приближаваше към тях с две чаши шампанско. Подаде едната на Илейн, докато съпругът й ги запознаваше и обясняваше на госпожата, че Илейн била „може би най-добрият прокурор в службата“. Илейн взе чашата и каза:

— Сигурно много се гордеете с мъжа си. — И още преди госпожа Билингс да е осъзнала колко е горда, добави: — Не „ще говорим“, Грег. Говори сега.

Билингс размаха ръка.

— Е, не, не точно сега. Празнуваме и…

— Ще се оправят и без теб за две минути.

На него явно не му се щеше да правят сцени и затова я последва в празния коридор. Помисли си, че не е никак чудно, че никой в службата не я обича. Беше страхотен професионалист, което е вярно, вярно е, но нямаше никакво чувство за приоритетите. Никакво.

— Искам случая на Фиоре — заяви тя.

Той не виждаше никаква причина да не й го даде, но нямаше намерение да се оставя да го юркат още от първата минута на новата му работа и затова каза:

— Е, целият ни екип трябва да се захване за работа.

Онова, което не й каза, беше, че дори не си е помислял да я покани в звеното по Организираната престъпност.

— Изобщо не ме интересува кой за какво ще се захваща. Аз искам този случай.

Откъм вратата долетя смях. Билингс искаше да се върне на празненството си.

— Този случай е умряла работа, Илейн.

Тя не каза нищо, което го накара да мисли, че от него се очаква да каже нещо. Помисли секунда-две, след което изобрази усмивка. Зъбите му бяха много малки, много подредени и много бели — и редки.

— О, онази история с банкера ли имаш предвид? Поредният слух. Нищо сериозно.

Илейн не му каза, че е видяла как Джефри Блейн слиза пред апартамента си на Пето авеню от колата на Чет Фиоре. И не му каза, че се е запознала с Джефри Блейн. Точно сега това не му влизаше в работата. Когато приключеше случая, щеше да научи.

— Да или не? — настоя Илейн.

— Щом толкова държиш, добре.

Той я покани да се присъедини към купона, но тя не пожела. Вместо това се върна в кабинета си и се обади на Шлистър и Гогарти, че иска да ги види на сутринта. След това изчете всички доклади, изписани от двамата за работата под прикритие на Шлистър в Джавитс Сентър, и изслуша всички записи. Много прахосана хартия и много прахосани часове.

 

 

Съдружниците в „Лейн Бентли“ се смятаха не просто за банкери, а за банкери джентълмени. Спазваха дневния режим на джентълмена. Всеки ден се прибираха навреме за вечеря. Напоследък обаче Джефри беше твърде неспокоен, за да си остава вкъщи след вечеря. Джесика си отиваше в стаята, а Филис четеше списания. Той заявяваше, че има работа, и се връщаше в офиса.

Шумът, който го обгръщаше още със слизането от асансьора винаги го изненадваше, защото нямаше нищо общо с дневния. Беше пронизителен и дразнещ, като машина, плачеща за смазване. Веднъж беше проследил този шум и беше стигнал до етажа на брокерския отдел, където откри осем или десет от по-младите брокери, които говореха с клиентите си по телефона. Тези служители водеха едно почти секретно съществуване в банката, където по правило никой не им обръщаше внимание — нещо като болни възрастни роднини на горния етаж, за които никой не говори. Никой от тях не беше станал и никога нямаше да стане съдружник. Те не бяха джентълмени. Много просто.

Брокерите го знаеха, но въпреки това работеха с желание, млади мъже от Уортън и Харвард и от къде ли още не, защото „Лейн Бентли“ беше име в банковото дело. Идваха тук, колкото да си намокрят краката и да си създадат клиенти. Непрестанното текучество, с новите попълнения, които всяка година бяха все по-недодялани и по-шумни, по-нахални и по-изискващи от предишните, задълбочаваше пропастта между банкерите и брокерите, които бяха заформили във фирмата нещо като затворен клуб, чиято емблема бяха суперскъпите маратонки и дизайнерски анцузи, които обличаха за няколкото километра джогинг из Батъри Парк след работно време, преди отново да се върнат в офиса потни, с пакети китайска храна и вносни бири, които пиеха направо от бутилките, за да направят неприлично много пари, говорейки с клиенти, които бяха толкова важни, че бизнесът им не биваше да бъде прекъсван през деня дори заради възможността да се направи някой друг милион долара в повече.

Те командваха и музикалната уредба, която в работно време лееше едва доловима класика, но нощем гърмеше с модерен рок и старомоден джаз. Въпреки че клиентите, на които крещяха по телефоните, бяха основно консервативни мъже на по петдесет и шейсет години, напоследък младостта дотолкова беше изместила праволинейността като предпочитана характеристика на инвестиционния консултант, че оглушителната музика и инцидентните крясъци и кикот на фона на разговора служеха като окончателна препоръка, че тези млади мъже предлагат смайващо модерни финансови инструменти. Социалният живот на тези младежи, доколкото имаха такъв, протичаше основно в офиса, под формата на затвореното братство, което бяха заформили помежду си, но и от време на време в компаниите на добре облечени и добре гледани млади дами, които с пръчици или с пръсти зобяха хапки китайска храна от картонените кутии и клатеха глави в такт с музиката, изобразявайки на силно гримираните си физиономии породиста и чувствена досада, докато приятелчетата им въртяха бизнес. В историята на света никога не бе имало и все още нямаше по-силен афродизиак от приключването на сделка за единайсет милиона долара.

Първата вечер, когато Джефри дойде на работа, един от младежите му подаде кутия с китайска храна и с жест го покани да си вземе, докато говореше по телефона. Джефри отклони предложението, но остана известно време на вратата, колкото да огледа обстановката и да долови откъслечни фрази. Откри, че му е по-трудно да си тръгне, отколкото си беше представял. Въпреки очакванията му, младите брокери не обиждаха достойнството му. Те атакуваха света с праволинейната нестихваща и добре пресметната свирепост на футболисти.

Отиваха си към десет и половина. От кабинета на Джефри се чуваше как музиката внезапно спира и шумната маса се изнизва навън. След няколко минути се разнасяха приглушените звуци от машините на нощните чистачки — армия от негърки и ирландки в гумени медицински обувки. Те въвеждаха ред в стаите и пръскаха с ароматизатори, които до сутринта щяха да заменят миризмата на пот, бира и кубински пури с по-нежните аромати на поляни и гори. Ако не се брояха чистачите, нощем Джефри разполагаше с цялата банка. Чувството беше много приятно и навяваше особен уют. В тихите нощни часове всеки мъж става Магелан и обявява за свое владение всички безлюдни места, върху които му попадне погледът.

Отне му само няколко секунди да намери в интернет списъка на прокурорите в прокуратурата на Южен Ню Йорк. Имаше само една Илейн. Илейн Лестър. В телефонния указател имаше И. Лестър, която живееше на Западна Двайсет и трета. Ако се съдеше по номера, беше някъде между Седмо и Осмо авеню. Челси. Точно така.

Още не беше готов да й се обади. Стъпката му се струваше сериозна. Но вече знаеше, че ще й се обади. Записа си адреса и телефона на едно листче и го пъхна в портфейла си.

Компютърът премигваше в очакване и той си помисли дали да не провери и Чет Фиоре, за да види какво ще открие. Това обаче също му се стори прибързано. Рано или късно Фиоре щеше да се обади и рано или късно щеше да поиска Джефри да му пере парите. Тъй както алхимиците винаги търсеха философския камък, така гангстерите винаги търсеха начини да си перат парите.

Идеята беше абсурдна. Всички системи за пране на пари бяха едни и същи и всички се проваляха. Те не толкова прикриваха произхода на парите, колкото ги въртяха в затворен цикъл с надеждата, че ако ги превъртат достатъчно бързо и достатъчно често, произходът им ще стане непроследим. Но същите технологии, които позволяваха невероятната скорост на финансовите инструменти, правеха проследяването на парите относително лесна задача за властите.

Естествено иронията беше в това, че високорисковият капитал, който беше областта на Джефри, беше точно онзи вид инвестиция, осигуряваща печалби в мащаб, който би представлявал интерес за един предприемчив гангстер. Но това, разбира се, можеше да стане само ако някой предварително знаеше резултатите…

Джефри скочи от креслото си, като че ли го беше ударил ток. Огледа се, за да се увери, че не е сънувал, а след това впери поглед в жълтите листа на бележника си, сякаш очакваше да види там някакво доказателство за това забележително… какво? Прозрение? Интуиция? Пари, осъзна накрая, движение в измеренията на времето и пространството като елементарните частици, като всяко материално тяло. Придвижването от едно място на друго не можеше да го скрие, или не можеше да го скрие задоволително. Но придвижването във времето беше съвсем различна история.

Пулсът му се ускори и затова той стана и отиде до прозореца. Валеше дъжд. На входа на Батъри Парк една жена се наведе да пусне кучето си от каишката. Кучето се затича, оставяйки следи в мократа трева. Думата, която му хрумна, беше „мимолетни“.

Трябваше да има някаква уловка, но той не виждаше никаква. Запита се възможно ли е — толкова ли беше елементарен отговорът?

Вратата на кабинета му беше отворена. Той побърза да я затвори, сякаш се страхуваше, че някой може да подслуша мислите му.

Седна пак зад бюрото. Имаше милион подробности, които трябваше да се огледат, но той знаеше, че първата стъпка е направена.

 

 

Уоли Шлистър беше прекарал нощта с едно хубаво момиче от град Канзас, което работеше в някаква компания за продажба на замразени пържоли по пощата и по интернет. Тя обичаше работата си по същия начин, по който баща му беше обичал пекарната, а чичо му беше обичал магазина си за железарски стоки — нещо, което като малък го влудяваше, но сега вече не му се струваше толкова тъпо. И толкова обичаше град Канзас, че той едва се сдържа да не й каже колко обича Сейнт Луис, просто за да й докаже, че поне от географска гледна точка са на една и съща възраст.

Сега, в осем часа, той седеше с партньора си в ъгловия кабинет в сградата на прокуратурата на Саут стрийт в квартала до пристанището. Една шхуна от деветнайсети или от осемнайсети, във всеки случай от някой друг век, беше закотвена с опънати платна буквално под прозореца им. Шлистър държеше чашата си с кафе в шепи и се опитваше да обясни на Гогарти колко много харесва работата си в Джавитс Сентър. Работата се състоеше основно в организиране на многобройни търговски изложби и посещаване на безкрайната върволица от коктейли преди, по време и след изложбите. Общуваше с хиляди хора от страната и от чужбина и това му харесваше. И не се налагаше да им крещи и да им тръшка врати — онази част от полицейската работа, която никога не му беше допадала. В някой друг живот не би имал нищо против да си изкарва прехраната като организатор на изложби.

Гогарти го мислеше за луд.

— Хубаво — каза той. — Що тогава не подадеш молба за постъпване на работа? Мен ако питаш, ще полудея от скука на такова място.

— Всяка вечер направо ми тикат мадами в ръцете — каза Шлистър. — На това ли му викаш скука?

Гогарти кръстоса крак върху крак, което винаги означаваше, че се предава.

— Хм, да, това не звучи зле — отбеляза той. — Мадамите де. — След което побърза да добави: — Обаче бас ловя, че след време и това писва.

Вратата на кабинета се отвори и Илейн Лестър каза:

— Кое писва след време?

Беше облечена в един от онези строги костюми, в които жените приличат на мъже, ако нямат нужната фигура. Илейн приличаше на жена.

— Да спиш с жени.

Беше забелязала, че ченгетата винаги пускат такива тъпи шеги. Ако някоя жена искаше да работи с тях, трябваше да приеме да я третират като мъж, ако не и още по-зле.

— Сто процента писва — каза тя. — Дай да се заемем с по-сериозни работи.

Тя остави куфарчето си на бюрото. Шлистър я харесваше в гръб. Затова стана и каза:

— Добро утро.

Стана, за да даде пример на партньора си, чиито добри маниери се свеждаха само до свалянето на краката от бюрото.

— След като тази сутрин си ни извикала в този кабинет, прав ли ще бъда, ако предположа, че си взела делото? — попита Гогарти.

— Честито — каза Шлистър и й подаде ръка.

Тя я стисна. Кожата й беше хладна, а ръкостискането мъжко и нямаше нищо общо със „Смъртоносния лесбийски захват“, практикуван от толкова много жени.

— Поемам операцията — поправи го тя. — Поне дотук не виждам основания за дело.

Гогарти се завъртя на стола си и погледът му се озова на едно ниво с бюста й.

— Така ли казваш „здрасти“? — попита той.

— Не съм дошла, за да ви казвам „здрасти“. Дойдох да разбера какво, по дяволите, правите с парите на данъкоплатеца.

Гогарти се изправи. Не можеше да разговаря с жена като с равен, докато циците й се навираха в лицето му.

— А бе ти какво си въобразяваш? Че Гюс Бенини е човек, който само да му кажеш „здрасти“ и веднага си изпява и майчиното мляко? Това да не ти е шоуто на Опра? Работата е сериозна.

— По̀ ми прилича на шоуто на Хауард Стърн. Още колко часове лента трябва да изслушам с пъхтенето на господин Шлистър и с господин Шлистър, който налива питиета на млади дами?

Шлистър се изчерви. Естествено, знаеше, че всичко, казано в стаята в Джавитс Сентър, се записва, но понякога, в разгара на битката, забравяше този факт.

— Точно този аспект от разследването обсъждахме с партньора ми, когато ти влезе. Човек доста се възбужда, нали? Поне мен ме възбужда.

— Нещо ме кара да мисля, че сигурно се смяташ за много остроумен.

— Нещо ме кара да мисля, че искаш да пикаеш права.

Шлистър застана помежду им, преди да са казали още нещо.

— Добре, добре. Така няма да се получи, затова дайте да се престорим, че никой още не е казал нищо. Здрасти, аз съм Уоли Шлистър. Вие трябва да сте заместник федерален прокурор Илейн Лестър. Разбрах, че ще работим заедно.

Тя се усмихна. Усмивката й не беше лоша.

— Кажете ми какво знаете за Джефри Блейн.

И двамата я погледнаха, като че ли току-що е паднала от небето.

— Той ме почерпи едно питие — каза тя. — Бас ловя, че умирате да знаете защо.

 

 

В края на май Джесика се дипломира в „Бриъри“. Джефри изпрати самолетни билети на родителите си, но се наложи Мартин да ги посрещне. Джефри би предпочел да бяха пристигнали вечерта, за да ги вземе сам от летището, но майка му беше намерила хиляди оправдания, за да тръгне когато тя реши, и затова Мартин се беше озовал до лентата за багажа с табела в ръце. Беше ги докарал в апартамента, където бяха заварили една лаконична бележка от снаха си, която гласеше: „Следобед имам срещи в комитетите. Чувствайте се като у дома си. Ирена ще се погрижи за всичко необходимо“.

Гилбърт Блейн се разходи из апартамента с ръце в джобовете.

— Сигурна ли си, че това е предишната им къща? — попита той жена си.

Почти десет години не бяха идвали в Ню Йорк. Виждаха сина си веднъж или два пъти в годината, обикновено за Коледа и за някой друг уикенд през лятото, винаги в Масачузетс, защото старите Блейнови не обичаха да пътуват. Ако имаше начин тържеството по случай завършването на Джесика да се премести при тях, те щяха да го предпочетат. Живееха монотонно и винаги бяха живели така. След като Гилбърт се беше пенсионирал, коловозите бяха станали само по-дълбоки. Джефри на два пъти се беше опитвал да ги изпраща на екскурзии, единия път до Англия по случай четирийсетата годишнина от сватбата им, но те и двата пъти си бяха намерили оправдания, за да не отидат. За последно бяха идвали в Ню Йорк, когато Джесика беше в трети клас.

— Направила е ремонт — каза Уинифред Блейн, — само че аз не виждам никаква разлика.

И така с едно изречение успя да разкритикува снаха си за нейната екстравагантност, съпруга си, задето е обърнал толкова голямо внимание, и сина си, защото е позволил всичко това. Ако Джесика беше тук, щеше да го окачестви като „тройния удар на баба“. Причината за раздразнението й беше не толкова ремонтът на къщата, колкото фактът, че никой не ги беше посрещнал на летището — цветнокожият шофьор определено не се броеше — допълнен от факта, че когато пристигнаха, в апартамента нямаше никого. Смяташе се в правото си да очаква, че поне един ден в годината, всъщност един ден за последните десет години, снаха й ще остави търчането си по разни комитети. Уинифред драматизира раздразнението си, като отказа предложения от прислужничката обед.

Карлос им показа стаята им, където Уинифред се зае енергично с разопаковането на багажа. Стори й се странно, че прислугата не е американска. Определено имаше множество американци, които биха се радвали на добра работа в едно добро семейство.

Гилбърт се разходи из библиотеката на Джефри, избра си някаква книга и се настани на стола в спалнята за гости, докато жена му оправяше багажа. Четеше, вдигнал книгата близо до очите си, защото зрението му вече не беше като едно време. Беше слаб, дори кльощав мъж с изправена и скована стойка, бледи очи и бледа кожа. Приликата със сина му беше удивителна, ако се прибавеха петнайсет килограма и се извадеха трийсет години, макар и Джефри, и баща му да твърдяха, че не намират никаква прилика.

Джесика се прибра първа и тъкмо се беше забързала към стаята си, когато Карлос й каза, че баба й и дядо й са пристигнали. Тя ги прегърна, а те я поздравиха надълго и нашироко по случай дипломирането й. Когато разбра, че не са яли, каза, че самата тя умира от глад, и ги накара да отидат с нея в кухнята. Вниманието й ги разтопи и те се зарадваха като деца. Когато Филис се прибра, ръсейки извинения, от киселото им настроение не беше останала и следа. Тя ги разведе из апартамента, показвайки им вече несъществуващи стени, като че ли очакваше от тях да помнят какво е имало тук преди десет години.

— И аз така си помислих — каза Гилбърт. — Нали ти казах, скъпа? Апартаментът е същият.

— Естествено, че е същият — отвърна Уинифред. — И аз това ти казах.

— Но е различен, това имах предвид.

Уинифред поклати глава, сякаш съпругът й беше непоправимо тъп.

— Просто са махнали някои стени. Апартаментът е същият.

Гилбърт замълча.

Малко по-късно Мартин ги закара в един рибен ресторант в Сохо, където ги чакаше Джефри. Той се здрависа с баща си и прегърна майка си така, както се прегръщат непознати. Беше му ясно какво може и какво не може. Дори при тази хладна прегръдка Уинифред се скова, сякаш беше нещо, което трябваше да изтърпи. Джесика гледаше встрани.

По време на вечерята разговорът се въртеше основно около Джесика — безкрайни и досадни повторения на темата колко всички се гордеят с нея. Завършила сред първите в класа. Наесен Йейл. Какво забележително дете. Тя се държа мъжки и не започна да гримасничи. Междувременно Мартин отиде до летището и доведе майката на Филис, която по случай завършването на Джесика беше долетяла чак от Чикаго. Пристигна тъкмо навреме за десерта.

Вече в апартамента, докато пиеха по бренди след вечерята, Гилбърт разпита подробно Джефри за работата му. Според него на борсата имало прекалено много спекулации. Което не било добре и рано или късно всички щели да си изпатят.

— Инвестирането е спекулация — каза Джефри.

— Не това имам предвид, синко. Нещата излизат извън контрол. Очевидно е, не мислиш ли?

Преди Джефри да успее да отговори, Уинифред се намеси в разговора.

— Сигурна съм, че Джефри знае какво прави, скъпи. — След което се обърна към госпожа Армстронг. — Съпругът ми си въобразява, че е много вещ в борсовите дела.

В стаята повя хлад, сякаш историята на един продължителен и нещастен брак беше обобщена в едно-единствено изречение и цял един живот на недоволство беше синтезиран в една-единствена никому ненужна подигравка. Гилбърт Блейн, който дотогава стоеше до камината, седна в стола си, крехък и невзрачен, въпреки че нищо в стойката му не се беше променило.

— Всъщност ти си прав — обърна се Джефри към баща си в опит да спаси нещо от вечерта. — Има голяма доза безразсъдство.

Уинифред се усмихна, сякаш трогната от жеста.

— Винаги взема страната на баща си — каза тя. — Слава богу, че живеем на триста километра от него. Не знам дали Джефри щеше да се справя толкова добре, ако всеки ден слушаше съветите на баща си.

Джесика се изправи и каза:

— Трябва да се обадя по телефона. — И излезе от стаята. Мразеше баба й да унижава дядо й и се ядосваше на баща си, че не прави нищо по въпроса.

Госпожа Армстронг се обади:

— Прекрасна камина. През зимата сигурно е много приятно.

Всички се съгласиха, че камината е прекрасна и много приятна през зимата. Добър завършек на вечерта.

В спалнята Филис каза:

— Стана ми жал за баща ти. Все така ли става?

Не й се вярваше.

— Беше по-лошо — отвърна Джефри. — Тогава имаха голям залог. — След което й каза, че има работа в офиса.

Зачуди се дали да не мине през стаята на Джесика. „Какво да направя?“ — можеше да я попита. Но знаеше, че няма никакъв смисъл.

Откакто се помнеше, майка му непрекъснато тровеше живота на баща му и Джефри беше осъзнал безпощадно ясно, че най-тъжният аспект от тази история е, че още от момента на раждането си беше станал чукът, с който тя налагаше бедния невзрачен човечец и го принуждаваше да отстъпва във всичко — не че имаше нещо, което да си струваше отстъпването. Подобно на някакъв хомункулус, Джефри беше проектиран да бъде всичко, което неговият баща не беше. Всеки един долар, спечелен от Джефри, беше поредното доказателство какъв неудачник е Гилбърт Блейн.

Портиерът повика такси и Джефри му даде адреса на банката. Бяха изминали няколко преки, когато Джефри му каза да спре до един уличен телефон. Мобилният телефон беше в джоба му, но не искаше да го използва.

Излезе на улицата, извади листчето от портфейла и си погледна часовника. Минаваше единайсет, всъщност беше почти полунощ. Но все пак набра номера.

Знаеше, че е същата И. Лестър, в секундата, когато тя вдигна.