Филип Розенберг
Могъщите (25)

25.

Гласът от другата страна на линията беше почти неразбираем.

— Къде си? — попита Фиоре. — Ей сега идвам.

— Къде съм, къде съм — няма значение. Кофти място. — Ноел Гарвър заваляше думите.

Очевидно беше пиян.

— Слушай ме много внимателно — каза Фиоре. — Почини си малко. Знаеш ли къде е „Хъдсън Динър“?

— Дванайсето ли?

— Точно така. Вземи си кафе. Никакъв алкохол — продължи да го наставлява Фиоре. — Ще дойда в девет. Повтори какво ти казах.

— Никакъв алкохол — повтори Гарвър като папагал. — И кафе.

— Къде ще се видим?

— Там не става. Кофти място.

— „Хъдсън Динър“ — повтори търпеливо Фиоре. — На Дванайсето авеню. В девет часа. Запомни ли?

— Да, да.

— Повтори.

Гарвър повтори информацията с раздразнението на човек, когото смятат за тъпак. Фиоре прецени вероятността Гарвър да е там, като леко в своя полза.

В студено време „Хъдсън Динър“ развиваше оживен бизнес, понеже приютяваше обутите в предизвикателни чорапогащи проститутки от Уест Сайд. Сепаретата до прозорците, особено онези с изглед към паркинга, бяха популярни сред разпространителите на наркотици. Декорът беше чист ар деко, хромиран като буик от петдесетте. Градските легенди твърдяха, че тук левите журналисти, левите писатели и левите драматурзи отърквали рамене с шофьорите на таксита и тираджиите. Но това беше станало много отдавна.

Когато Фиоре пристигна с Джими Анджелизи, Гарвър вече беше заел едно ъглово сепаре далеч от вратата. До Гарвър седеше някакъв млад мъж, не повече от двайсет и пет годишен, с къса подстрижка и антрацитносив пуловер. Фиоре не беше доволен от присъствието на непознатия, но двамата поне пиеха кафе.

— Тъкмо разказвах на Уейн за това място — каза Гарвър, пренебрегвайки предисловията. — Има доста живописно литературно минало.

Дори в най-доброто си настроение Фиоре не беше склонен да обсъжда фолклора на някаква си кръчма. Гарвър му се беше обадил, за да съобщи, че трябва да сподели спешна информация, и Фиоре предпочете деловия тон.

— Зарежи това и говори по работа.

— Уейн ми е секретар и помощник и на практика съдружник. Нямам тайни от него.

Усмихна се с провиснала усмивка, която сигурно трябваше да е прелъстителна. Погледът му бликаше от хроничната тъга на застаряващ педераст, но поне беше изтрезнял.

— Ти може да нямаш тайни от него, но аз имам — отбеляза Фиоре.

— Стриктно погледнато, това не е вярно — изхили се Гарвър, като че ли беше казал нещо остроумно. — Не и по отношение на тази работа. Уейн знае всичко за работата ми. Ако мога да ти споделя една тайна — добави той и се наведе през масата толкова ниско, че трябваше да хване вратовръзката си, за да не я накисне в чашата с кафе — репортажчето, което така и не видя бял свят — помниш го, нали? Уейн го написа.

Дъхът му вонеше на цветя или на каквото там използват пияниците, за да маскират вонята на алкохол.

След като го каза, се изправи, усмихна се отново и се опита да придаде правилен контекст на изказването си, като добави:

— Уейн от време на време пише под мое име.

Фиоре си даде сметка, че нямаше смисъл да прави на въпрос присъствието на младежа. Гарвър сигурно не можеше и да се изпикае, ако малкият не го държеше за оная работа.

— Между другото — ухили се Гарвър, — именно Уейн говори по телефона.

— С кого?

— С Шарън Лам — каза Уейн.

Името не говореше нищо на Фиоре.

Гарвър сложи дългите си пръсти върху ръката на Уейн.

— Ти отговори на въпроса на господина — каза му нежно, — но не му даде необходимата информация. Ако ми позволиш.

Младият мъж сведе поглед към масата. Не беше трудно да си представи човек как тези малки уроци се повтарят непрекъснато, с цялата мъдрост и благоразположение на Гарвър и с цялото смирение и покорство на Уейн.

Без да сваля ръката си от ръката на Уейн, Гарвър припомни на Фиоре нощта на рождения ден на Джесика Блейн. Фиоре не знаеше, че Гарвър си беше позволил да покани в ресторанта и Шарън Лам от „Нюздей“. Някой от персонала на „Стасни“ я беше изгонил преди появата на Фиоре, но тя беше видяла достатъчно, за да напише материал, ако беше намерила някой, който да потвърди онова, което беше видяла с очите си и беше чула с ушите си. Вместо това обаче майките и на трите замесени момичета я бяха уверили, че са я дезинформирали и че дъщерите им са се прибрали съвсем нормално у дома, и тя знаеше, че дори да се обади на бащите, ще получи същите отговори.

— Горката женица — измърка Гарвър и се наведе така, че главата му практически полегна на рамото на Уейн, — беше толкова объркана, че ми се обади, за да провери дали аз съм извадил по-добър късмет със същата история. Аз й казах, че не съм и че при мен е същото. Или нещо в този дух.

Една сервитьорка се приближи към масата, но Фиоре я отпрати с нетърпелив жест. Гарвър разказа как Шарън Лам продължила да работи по материала, но не стигнала доникъде.

— Жалка история — произнесе в заключение. — Тази жена е абсолютно некомпетентна като журналист. Аз поне имах основателна причина да потуля историята. — И се разсмя звънливо, като шепа монети, пръснати по масата.

— С каква цел ми разказваш всичко това? — попита Фиоре.

— Всяка история си има предистория, млади човече, или преамбюл, както го наричат. Сега действието се пренася в наши дни. Тази вечер безстрашната госпожица Лам ми се обади за пръв път от няколко месеца. Аз нещо се бях замъглил, както може би си забелязал от предишния ни разговор. Уейн вдигна телефона.

Уейн вече беше готов да поеме разказа.

— Едно от момичетата на партито се е самоубило през лятото. — Той измъкна изпод масата малък бележник и прелисти страниците. — Ледлоу. Явно тази, която е изпищяла.

— Тя се е самоубила, никой не я е убил — сопна се Фиоре. — И какво от това?

Съдбата на момичетата не го вълнуваше. Тази явно не беше била в ред. Момичетата в добро психическо здраве не се самоубиваха, защото някой ги е ебал на някакъв рожден ден.

— Причината госпожица Лам да се обади — продължи Уейн — е да ми каже — е, да каже на господин Гарвър — че едно от момичетата е отишло при нея. И че й е разказало всичко.

Ноел Гарвър се намеси.

— Включително факта, че ти си бил там.

Фиоре бързо пресметна нещата. Не виждаше с какво може да му навреди подобен материал. Така или иначе, никой нямаше да го потвърди, а и да го потвърдеше, вече нямаше никакво значение.

— Според момичето — продължи Уейн — цялата работа имала нещо общо с някакви банкови дела между вас с господин Блейн.

Ръката на Фиоре се стрелна през масата и грабна тефтера от ръката на младежа. Той погледна нахвърляните на ръка бележки и откъсна страницата. Имаше още няколко изписани страници и той откъсна и тях. Смачка ги в юмрука си и му подаде обратно празния тефтер.

— Чудесно — каза. — Дай сега по памет. Какво още ти каза?

Дъщерята на Блейн. Нямаше коя друга да е. Никоя от другите не знаеше достатъчно, за да навърже нещата. Тя също не би могла, освен ако някой не й беше казал. Кой. Еди? Невъзможно. Той не знаеше нищо. Значи Блейн? Но защо? Да не искаше да го разкрият? Да не би да искаше да изгори моста, със себе си отгоре му? Малко вероятно.

Уейн изглеждаше безпомощен без тефтера си. Заекна.

— Това бяха фактите. Искам да кажа, че това беше информацията, която ми даде тя. Каза, че щяла да се разрови.

Фиоре имаше още един въпрос и попита Гарвър:

— Защо ти се е обадила?

— За да ми покаже, че е пробила. И за да не я мисля за жалка некадърница.

 

 

Обаждането я изплаши до смърт, което явно беше и целта. Един непознат мъжки глас й каза, че един човек иска да говори с нея по повод на материала, който се кани да публикува.

— Аз работя по много материали. Кой сте вие? — попита тя и мъжът отвърна:

— Няма значение. Ще държим връзка с вас.

Шарън Лам за пръв път в живота си получаваше такова обаждане. Неяснотата му беше по-плашеща от открита заплаха. Отпърво си помисли, че сигурно става въпрос за статията за секса с малолетни, но след разговора с Джесика осъзна, че работата е много по-дебела. Ставаше въпрос за материала, посветен на връзките между Уолстрийт и Мълбъри стрийт. Вече беше оформила наум заглавието точно по този начин. Връзката между инвестиционното банкерство и организираната престъпност несъмнено беше най-голямата история, която беше намирала и която някога щеше да намери.

В който момент телефонът иззвъня. Обаждането не само я изплаши — накара я да се почувства като глупачка. Много ясно, че който се канеше да разкрива тайните на организираната престъпност, следваше да очаква подобни обаждания. На Шарън дори не й беше хрумнала подобна вероятност. Когато затвори телефона, ръката й трепереше. Наплиска лицето си със студена вода в дамската тоалетна, оправи грима си, взе си палтото и чантата и побърза към асансьора. Искаше да се махне от офиса, преди да се изпълни обещанието за още един разговор.

Разбра, че е закъсняла, когато от една кола излезе някакъв мъж и се запъти към нея.

— Шарън Лам? — попита той.

— Да?

Джими Анджелизи знаеше, че е тя. Снимката й стоеше над материалите й. Всъщност на живо изглеждаше по-добре.

— Казах ви, че ще се свържем с вас. Качете се в колата, ако обичате.

Тя хвърли поглед към паркиралата кола. Очакваше да види огромен грозен линкълн. Но беше мерцедес. Забеляза някакъв мъж на задната седалка.

— Какво искате? — попита тя.

— Просто се качете в колата, ако обичате.

Джими Анджелизи нямаше страховита външност. Лицето му беше закръглено, а фигурата му беше отпусната. Косата му оредяваше и физиономията му изглеждаше добродушна. Но това не я успокояваше и тя разбираше, че не може да откаже. Дори в този час по улицата имаше минувачи — които крачеха бързо по Парк авеню с мрачната и затворена решителност на нюйоркчани. Проблемът беше в това, че щом тя ги виждаше, той също ги виждаше и това явно не объркваше по никакъв начин сметките му. Което потвърди онова, което вече й беше ясно. Щеше да рискува много, ако се обърнеше за помощ към някой минувач.

— Вижте какво, така няма да постигнете нищо — каза тя, като вложи в гласа си цялото възмущение, което можеше да си позволи предвид обстоятелствата.

Пристъпи към колата толкова бързо и неочаквано, че трябваше да изчака Джими Анджелизи да я настигне и да й отвори вратата. Определено не възнамеряваше да я отваря сама.

Дори да беше виждала Чет Фиоре на снимка, не помнеше как изглежда, но всички го описваха като изумително красив брюнет, или нещо в този дух. Мъжът на задната седалка на мерцедеса отговаряше на описанието.

— Радвам се, че имаме възможност да поговорим, госпожице Лам — обърна се той към нея с приятен и плътен глас, сякаш му гостуваше на нормален бизнес обяд поне в някой ресторант. Обяд, който сто процента би бил приятен. Костюмът му говореше за изтънчен вкус.

Другият мъж седна зад волана. Тя чу автоматичните ключалки секунди след като неговата врата хлопна. Колата плавно потегли.

— Няма нужда да любезничите — каза тя. — Не ми оставихте кой знае какъв избор.

— О, според мен човек винаги има избор.

Уличните лампи осветяваха усмивката му. Учудващо искрена усмивка, без никаква злост и без капка от ехидността, която беше очаквала да види.

— Сигурно сте прав. Но ми се струва, че един или друг избор може да се окаже доста неприятен.

— Признавам, така е. Но ако не беше така, как щяхме да вземаме решенията си? Аз съм Чет Фиоре. Предполагам знаете за какво искам да говоря с вас.

— Налага се да ми кажете.

Колата измина няколко преки преди Фиоре да отговори.

— Джефри Блейн.

— Какво по-точно?

Очите му потъмняха и той се обърна и я погледна право в очите.

— Не си играйте игрички с мен, госпожице Лам. Аз не съм човек, с когото можете да си играете игрички.

По врата й пробяга ледена тръпка, сякаш някой беше отворил прозореца. Усети, че челюстта й трепери.

— Прав сте — отвърна тя внимателно, от страх да не сгреши. — Имам известна информация за господин Блейн.

За миг той се поколеба дали да не я притисне, за да разбере какво знае, но след това реши, че е по-добре да я остави да си мисли, че това няма никакво значение. Затова каза само:

— Госпожице Лам, знаете, че подобна информация не струва нищо, когато не е потвърдена. А ако почнете да търсите източник, който да я потвърди, може да разстроите много хора.

— Заплашвате ли ме, господин Фиоре? — попита тя дръзко, въпреки че последното, което й се намираше, беше дързост.

— Разбира се. Не знам дали досега сте имали време да помислите, госпожице Лам, но сега, като се приберете вкъщи, ще имате много време за размисъл. След като затворите всички прозорци и заключите всички врати, ще се зачудите откъде, по дяволите, съм разбрал за материала ви само няколко часа след като сте получили информацията. И няма да стигнете до верния отговор. Разбирате ли какво ви казвам? Ако продължите по какъвто и да било начин да се ровите в тази история или да задавате въпроси, аз ще науча точно толкова бързо, колкото научих и сега. Искам да съм пределно ясен — ако разбера, че информацията, с която разполагате или си мислите, че разполагате, накърнява интересите ми по какъвто и да било начин, тя няма да бъде публикувана. Приемете го като свършен факт.

След което добави:

— Кажете на шофьора къде искате да ви остави, госпожице Лам.

 

 

Фиоре се сети, че Джорджи Вало сигурно има телефонния номер на дъщерята на Блейн, и затова изпрати Джими да доведе малкия. Един господ знаеше какво може да се случи, докато малката обикаляше като отвързана и мелеше какво ли не за работи, които не разбираше и които, в интерес на истината, дори не знаеше. Опита се да вникне в начина й на разсъждение и на мотивациите за постъпките, но реши, че няма да успее.

Джими се обади на няколко души и докладва, че Джорджи Вало ще е тук след няколко минути. Няколкото минути се оказаха почти половин час.

Джорджи Вало крачеше със смешната походка, която днешната младеж копираше от черните хлапета по телевизията — с разкрачени крака и поклащане, малоумна и безсмислена походка. Джорджи неизменно пристигаше така и неизменно спираше на вратата, като че ли щеше да купува къщата. Фиоре неизменно седеше на една и съща маса в дъното, поради което не се налагаше да се оглежда, но Джорджи неизменно се оглеждаше.

— Искали сте да ме видите, господин Фиоре.

— Имаш ли телефона на щерката на Блейн?

— Май го имам. Трябва да видя вкъщи — каза Джорджи.

— Виж вкъщи. Обади й се. Кажи й, че искам да я видя. Веднага. Тук. Моментално.

Джорджи кимна, но не помръдна. Приличаше на кола. Трябваше да запалиш двигателя и да включиш на скорост.

— Ако я няма, не оставяй никакви съобщения на никакви телефонни секретари — каза Фиоре. — Хайде бягай.

 

 

Когато телефонът звънна, Джесика си беше легнала, самотна, нещастна и не й се спеше. Отпърво си помисли, че Джорджи й се обажда, за да й предаде нещо от Еди. Но Джорджи й предаде дословно онова, което му беше казал Фиоре, и затвори, след като тя му каза, че ще дойде.

Облече се за не повече от минута, с изключение на обувките, които взе в ръка, докато се измъкваше по коридора. В стаята на майка й още светеше, което означаваше, че не си е легнала, затова се поздрави, че е взела предпазни мерки. Обу си обувките в антрето. Трябваше само да вземе асансьора и да излезе на улицата, без обаче да се сблъска по пътя с баща си, ако беше решил да се прибира.

Премина с бърза крачка по Пето авеню, стигна до Осемдесет и девета и се втурна да тича веднага щом сви зад ъгъла. Светофарът беше червен, но нямаше никакви коли и тя бързо прекоси кръстовището, след което успокои крачка. Минаваше една пряка тичешком, друга с бърза крачка, и така до Трето авеню и по целия път до Осемдесет и пета. По целия път имаше само едно отворено кафене. Всичко останало беше затворено. Не й беше трудно да намери някой, който да й предложи онова, което й трябваше. Отиваше на най-важната среща в живота си. Трябваше да е спокойна. Трябваше да е възможно най-надрусана.

Преди да махне на таксито и да седне на задната седалка, имаше чувството, че краката й летят поне на половин метър от паважа. Затвори очи, но продължи да вижда пулсиращата поредица от светлината и тъмнина, докато таксито гълташе километрите и докато тя се подготвяше да посрещне само светлина. По скоро усещаше, отколкото виждаше как уличните лампи се носят над главата й като листа, понесени от поток. Мъртви листа. Есенни листа. Владееше се изцяло, владееше изцяло всичко, което предстоеше да се случи.

Когато таксито спря на Канал стрийт, тя отвори очи и се огледа. Почувства се като дете, събудило се на задната седалка, когато колата е стигнала пред къщи. След малко шофьорът щеше да я попита дали иска да слезе, или да я отнесе до къщата. Шофьорът беше някакъв брадат руснак. Това я накара да се засмее. Даде му двайсет долара и не изчака рестото. Слезе на тротоара и се огледа, за да си събере мислите. Имаше чувството, че е попаднала в непознат град. Прекрасно чувство. Като в сън.

Нито тя, нито приятелките й бяха ходили в Малка Италия, нито дори в Чайнатаун. Това беше отживелица от младините на баща й. Крещящите неонови надписи над всеки магазин приличаха на нещо от далечното минало, когато неонът е бил последната дума на модата. „Хайде стига бе!“ — помисли си тя и се засмя на глас. Когато господин Фиоре се беше появил на рождения й ден с великолепния си костюм и с буйната си черна коса и беше поел командването като някакъв генерал, тя си бе помислила, че е най-красивият мъж, когото е виждала. Сега се оказваше, че светът на този бляскав гангстер се помещава в някакъв долнопробен италиански ресторант с кичозен неонов надпис.

Много добре. Така нещата ставаха много по-лесни. Беше неин ред да поеме командването. Всичко щеше да стане така, както искаше тя.

Забеляза господин Фиоре на масата в дъното веднага щом влезе в ресторанта. Беше късно и повечето маси бяха празни, и повечето посетители изглеждаха така, сякаш идваха тук всяка вечер. С изключение на господин Фиоре всичко останало изглеждаше вехто.

Някакъв шкембест италианец с престилка се приближи до нея — развързваше престилката си, докато й говореше.

— Търсите ли някого?

Тя вече се беше запътила към дъното на помещението, но спря.

— Господин Фиоре.

Господин Фиоре беше станал и тъкмо излизаше иззад масата. Мъжът го погледна и каза само:

— Добре.

Господин Фиоре се усмихваше. Тя си помисли, че ще я целуне, но той не го направи. Сложи ръка на рамото й и каза:

— Заповядай. Имаме да си говорим за доста неща.

Поведе я към масата, но я подмина. Влязоха в кухнята, където трима младежи седяха на плота, клатеха крака и пушеха. Четвъртият младеж, единственият, който работеше нещо, чистеше пода. В дъното на кухнята имаше врата с матирано стъкло и надпис „ОФИС“. Като че ли иначе никой нямаше да се досети, че е офис. Влязоха вътре.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита я Фиоре. — Тук всичко е много добро.

„Бас ловя“ — помисли си Джесика.

Помещението приличаше повече на склад, отколкото на офис. Имаше бюро, но всички лавици бяха отрупани с консерви, а на пода имаше щайги със зеленчуци. На бюрото имаше лампа, която светеше, а от тавана висеше кълбовиден абажур, който не светеше. Никъде нямаше място, където да седне повече от един човек. За пръв път, откакто се чу по телефона с Джорджи Вало, Джесика се притесни, и се притесни още повече, когато господин Фиоре затвори вратата.

Чу прещракването, когато той завъртя ключа, и едва тогава се сети, че той беше казал: „Имаме да си говорим за доста неща“. До този момент си мислеше, че тя е тази, която има да говори много неща.

— Приятно място — каза тя и сбърчи нос. Искаше да изглежда хладнокръвна и велика, като страхотна дама от стар филм. Сърцето й биеше лудо и устата й беше пресъхнала. Не беше сигурна дали не й се вие и свят.

Той се приближи до нея и каза:

— Искаш ли да ми разкажеш какви ги вършиш напоследък?

— Ами, напуснах училище. И не правя кой знае какво.

— Нямах това предвид.

Тя замълча. Лампата на бюрото беше зад гърба му и лицето му беше в сянка. Изобщо не приличаше на мъжа, който се беше появил на рождения й ден, и сега тя не разбираше защо й се беше сторил толкова красив. Главата му изглеждаше огромна и плоска, като карнавална маска, и още повече приличаше на карнавална маска, защото очите му светеха сякаш някъде отвътре.

— Говорила си с репортери — каза той.

Изобщо не й беше минало през ума, че репортерката, с която беше говорила, може да работи за господин Фиоре. Почувства се като глупачка, задето не се беше сетила за подобна възможност. Е, щом знаеше, значи знаеше. Това не я уплаши. Всъщност дори й помогна. Защото щом беше толкова могъщ, значи нямаше нужда от баща й.

Усмихна се изкуствено и наклони глава.

— Да. Заради баща ми.

— Какво по-точно?

— Че си ме използвал, за да ти свърши някаква работа.

— Така ли? — попита той почти озадачено.

Тя беше хубаво момиче, умно и решително. Блейн наистина беше щастливец.

— Да — отвърна тя.

— Аз дори не те познавам. Как така съм те използвал?

— С Еди.

— И ти сама се досети за всичко, така ли?

— Той ми каза.

— Еди ли?

— Баща ми.

— Какво друго ти каза баща ти?

— Това беше най-важното. Не искам баща ми да работи за теб.

Тя вдигна ръка и докосна с пръст ризата му точно под ревера.

— Еди беше влюбен в мен, нали знаеш — каза го съвсем тихо. — Той каза ли ти?

Фиоре не отговори. Пръстът й очерта линия върху гърдите му.

— Каза ли ти, че си е струвало да го пребият заради мене? Нали знаеш, че го пребиха. Заради мен.

Пръстите на другата й ръка си играеха несъзнателно с горното копче на ризата й, провокиращи и игриви едновременно, сякаш тя не разбираше какво прави. Но тя разбираше. Разбираше идеално. Четеше го в погледа й.

— Изкарахме цяло лято заедно. Той не можа да ми се насити — измърка тя. — Идеята беше твоя, нали? Пратил си го, за да ме прелъсти, нали? „Хвани момичето и виж там какво иска.“ Аз съм най-хубавото нещо, което му се е случвало, господин Фиоре. Чуках го до оглупяване. Не трябваше да пращаш друг човек да ти върши работата.

Тя се наведе, устните й се озоваха на милиметри от ухото му и той усети как притиска гърдите си в ръката му. Мина му през ум, че беше чукал майката на това момиче в хотелски стаи и на пода в една празна къща и че майката няма такива цици, а и дори да имаше, нямаше да знае за какво са й, докато триеше яростно и сериозно онази си работа в неговата, без капка страст, както хората трият сребристия слой върху номера на лотарийните билети — нетърпеливо и безсърдечно — докато проверяват дали са спечелили джакпота.

Това момиче беше джакпот и той го знаеше. Усещаше възбудата. Помисли си дали да не й каже, че чука майка й — ей така, за да види как ще реагира. Нямаше да има нито ужас, нито писъци. Щеше да се изсмее и да каже: „Изпрати Еди да чука мен, ти чукаш майка ми, и твърдиш, че си умен?“.

Отдръпна се и ръцете й се отпуснаха. Лицето й стана озадачено.

— Подкуп ли ми пробутваш, Джесика?

Тя отвърна, но не толкова нахакано като досега.

— Да. Точно това правя.

— Защо?

— Баща ми не ти трябва. Можеш да си вземеш който поискаш друг банкер.

— Заради него ли го правиш?

— Обичам да се чукам, господин Фиоре. Обичам ебането. Жертвата не е чак толкова голяма.

Това беше последният й опит и под нафукания й тон се долавяше отчаяние.

— Махай се оттук — каза той. — Ти си дете.

И се обърна и излезе, като остави вратата отворена.

От очите й закапаха сълзи. Нямаше на света нищо, нищо в целия свят, нищо в целия й бъдещ живот, по-унизително от това.

Отиде до вратата и се облегна на касата. Знаеше, че за нищо на света няма да мине през ресторанта, докато той седи на масата си. Той щеше да я посочи на дебелака с престилката и щяха да й се присмеят. „Малката путка искаше да ме чука“ — щеше да каже той. А дебелакът щеше да каже: „Охо, дай я насам, ако не ти трябва“, и щяха да се разсмеят.

Затвори вратата и се подпря на нея. Отметна глава и затвори очи, но клепачите й не успяха да сдържат сълзите.

 

 

Уоли Шлистър го болеше глава. Боляха го очите. Даже косата го болеше. Не помнеше някога да се е чувствал толкова зле и дори не беше сигурен, че се е събудил, защото можеше и да не е заспивал. Преди малко отвън беше тъмно, а сега май беше светло, прозорецът беше белезникав, като черна дъска, дето си се опитал да я изтриеш с ръкав, само че се размазва още повече и нищо не се получава.

А какво пишеше на черната дъска?

Не, не, не беше това въпросът, нямаше никаква черна дъска и черните дъски нямаха нищо общо с цялата история. Той стоеше до прозореца в апартамента си и стискаше гърлото на една бутилка уиски. „Я се стегни“ — каза си и нещо в тази фраза го накара да се разхили.

Господи, кога за последен път се беше напивал така? Сто процента в Сейнт Луис. В Сейнт Луис пиеше доста, с приятелите в уикендите, защото така се прави, като се събере човек с приятели. Да се напоркаме, така му викаха, тъпа фраза, която звучеше като нещо от Втората световна война, като фрази на моряци в отпуска на брега или като пичове, които са се прибрали за последно у дома преди да поемат на дълго плаване през Тихия океан, няма значение къде. Вече никой не говореше така и освен това той се съмняваше, че някой е говорил така през времето на неговия живот — толкова беше старомодна фразата. Но така го наричаха в Сейнт Луис Уоли и Арни, и Бен, и Гил. „Дай да се напоркаме“ — казваше някой от тях и никога нямаше нито възражения, нито други предложения.

Скъса с тая идиотска практика преди години. Всички скъсаха. Просто я надраснаха. Улегнаха, изпожениха се. Шлистър се премести в друг град. Сега водеха подреден живот и ако понякога се напиваха, то беше по купони.

До снощи.

Всичко започна с изражението на Илейн Лестър, когато й казаха за Фиоре и добре облечената блондинка — Гогарти трупаше подробност след подробност, защото искаше да я накара да се изчерви или поне да каже нещо. Тя не захапа. Изслуша ги търпеливо. „Всичките тези подробности нужни ли са ми?“, попита, когато Гогарти прекали дотолкова, че следващата стъпка беше да започне да рисува картинки, и Шлистър реши да сложи край на всичко и да се върнат на същината. Каза й, че въпросната дама е омъжена за виден банкер, и точно в тази секунда забеляза странното й изражение, като че ли вече знаеше, или поне като че ли вече знаеше нещо, което те не знаеха, изражение, което нямаше нищо общо с разговора в кабинета й, но той не знаеше с какво би могло да има общо. Той потръпна. И тогава, когато Гогарти й каза, че става въпрос за Филис Блейн, тя каза: „Да, добре“, и това беше всичко.

Но не беше всичко.

Излезе да хапне навън с Гогарти и през цялото време не можа да прогони от мислите си изражението на Илейн. Докато се прибра вкъщи, вече беше смесил чувството си с факта, че тя го беше зарязала само след една вечер, която при това не беше никак лоша, и с факта, че не разбираше защо. Откакто беше дошъл в Ню Йорк, не беше имал сериозна приятелка. По някоя и друга девойка за по една вечер или за цяла седмица, ако девойката беше достатъчно умна и хубава и не усложняваше излишно живота му. Но Илейн Лестър беше различна и още преди да я заведе в апартамента си, си беше позволил да се влюби в онова, което си представяше като разговор между две ченгета в бара в три през нощта.

Глупаво, нали? Даже не глупаво. Тъпо. Но факт. Като чекиджия от горните класове, който дори не може да помоли изгората си да му дойде на гости. Тя го беше свалила. „Опитваш се да ме прелъстиш ли?“ Това беше казала. А след това бяха отишли в апартамента му и той не се беше притеснил да я покани втори път. Тя също не се беше притеснила да го изхвърли от живота си като бутилка за еднократна употреба. Два пъти. И след това той беше прекарал повече време в размишления какво се беше объркало, отколкото беше прекарал в самата връзка, която продължи няколко часа.

„Дай да преминем към нещо друго“ — беше казала на Гюс Бенини. О, разбира се, сега, когато Гюс беше мъртъв, разполагаше с обяснение. Но след като Гюс беше умрял. А след това и изражението й, когато Гогарти й каза, че богаташката, дето беше чукала Фиоре на прозорци без пердета, е Филис Блейн. Само секунда, но го беше забелязал. Изражението беше такова, че не можеше да си го е въобразил. То продължи да го влудява през цялата вечер и продължи да го влудява, когато се прибра. Очите й бяха направили „цък“ и след това го нямаше, като крушка, която беше премигнала преди пак да светне като хората.

Затова се беше облякъл и беше излязъл и когато се прибра чак в три през нощта, вече беше насъбрал цяла купчина неща, които да го влудяват. Защото, след като беше излязъл, беше отишъл да шпионира жената, в която смяташе, че е влюбен. Беше си казал, че това е част от работата му и че не е нищо лично, но и цяла бутилка уиски не беше успяла да го накара да си повярва.

Когато видя мъжа, който излезе от апартамента й, веднага разбра, че това е Джефри Блейн, въпреки че никога не го беше виждал. „Радвам се да се запознаем, господин Блейн — помисли си с горчивина Шлистър. — Защо просто не останахте вън от живота ми?“

Цялата работа беше отвратителна и Уоли Шлистър, колкото и да беше пиян, знаеше пределно ясно, че собствената му личност оглавява списъка на нещата, които го отвращават.