Филип Розенберг
Могъщите (19)

19.

— Добро утро, господин Блейн — каза Дженифър и подаде пощата на Джефри. — Погледнете и изрезката.

Отскоро я наричаше Дженифър, след като най-накрая беше събрала смелост да му каже, че го предпочита пред Джени.

Той прегледа пощата и й я върна. Нямаше нищо, което да се нуждае от спешното му внимание. Изрезката представляваше пет реда от вътрешна страница на „Оклахома Сити Сентинел“ и гласеше просто, че Клинт Болинг от „Петробол“ е починал в съня си. Не се споменаваше причината за смъртта. Беше цитиран говорителят на семейството, който и да беше той, че Болинг не е боледувал от нищо.

Каза на Дженифър да не го свързва с никого и влезе в кабинета си. Намери архива на „Ню Йорк Таймс“ в интернет и извика всички материали за Чет Фиоре. Не се усъмни нито за секунда, че Фиоре е отговорен за смъртта на Болинг, и се зачуди дали ще открие в архивите на вестника нещо, което да му помогне да разбере що за начин на мислене има Фиоре. Досега не беше се сблъсквал с подобна демонстрация на сила, но и не беше срещал човек, за когото желанието да означаваше незабавно изпълнение. Фиоре повече не се нуждаеше от Болинг и Болинг беше престанал да съществува. Съвсем просто.

Докато четеше материалите за Фиоре, забеляза повтарящ се модел. Първо се появяваше статия, в която се споменаваше, че районната прокуратура или главната прокуратура, или някое щатско или федерално следствено управление разследват участието на Фиоре в един или друг случай на рекет. Фиоре неизменно биваше описван като хубав и отракан, изгряваща млада звезда в престъпната фамилия, оглавявана от някой си Гаетано Фалконе. След седмица-две се появяваха още три или четири статии с многообещаващ обзор върху напредъка на разследването. И след това името на Фиоре изчезваше от вестниците за около шест месеца, девет месеца, до цяла година, когато се появяваше отново във връзка с ново разследване по нов състав от обвинения. Във всяка подобна серия по някое време се съобщаваше, че към Фиоре никога са предявявани обвинения и че дори никога не е бил арестуван.

Джефри намери един доста по-интересен материал в една обстойна статия, публикувана преди година в „Таймс Сънди Магазин“. Материалът започваше с унищожително подигравателна хроника на безсилието на федералната прокуратура да прекрати хроничното изтичане на информация към пресата, което саботираше всички разследвания срещу Фиоре. Цитираха помощник-прокурор Илейн Лестър, според която повечето случаи на изтичане на информация се дължал на неподходящи връзки между репортери и служители на прокуратурата. В случая с Фиоре обаче, информацията изтичаше с натрапчиво постоянство и равномерност и към четирите нюйоркски ежедневника. „Онче, бонче, счупено пиронче“, така ги беше нарекла. Същият проблем тормозеше и районната прокуратура. Но източниците на информация така и бяха останали неоткрити.

Джефри прочете пасажа още веднъж, но не разбра дали Илейн е работила по някое от разследванията на Фиоре. Беше ли наистина светът толкова по-малък, отколкото си го представяше? Едва ли. Замисли се за момент над предположенията си и продължи да чете.

Научи, че Фиоре е израснал на Сити Айланд, че баща му е работил в чистотата, а дядо му е бил рибар — имигрант. Като млад Чарлз — според свидетелството му за раждане името му беше Чарлз Честър Фиоре, но по някое време беше решил да промени реда на имената си — бил изключителен ученик, толкова надарен, че бил приет в гимназията „Стивъсънт“ в Манхатън, най-елитното държавно училище в града. Учил там три години, след което се върнал в Сити Айланд и се дипломирал в тамошната гимназия. В архивите на „Стивъсънт“ нямаше следи от академични и дисциплинарни проблеми, което навеждаше автора на статията на мисълта, че промяната в плановете на младежа вероятно е имала нещо общо със смъртта на дядо му през лятото преди последната година на Чарлз в гимназията. Лодката на стареца потънала по време на буря при обстоятелства, които се сторили достатъчно подозрителни на детективите от Сити Айланд, за да отворят досие на инцидента, но разследването не стигнало по-далеч от това. По онова време, а фактически и съвсем доскоро пазарът на риба в Ню Йорк се контролирал изцяло от мафията.

Джефри продължи да чете и научи, че Фиоре е женен, но никога не бил виждан на публично място с жена си. Подбирал дамската си компания сред привлекателни актриси и манекенки, като всяка от тях му ставала ексклузивна приятелка, докато не бъдела изместена от следващата, модел, който авторът на статията сполучливо окачествяваше като „серийно двуженство“. За жена му не се знаеше абсолютно нищо. Освен това се носеха непотвърдени слухове за предишен негов брак, от който останало дете и който завършил с анулиране.

Останалата част от статията беше посветена на издигането на Фиоре под крилото на Гаетано Фалконе, мафиот от старата школа, който беше обединил и оглавил подземния свят на Ню Йорк след поредица от кървави чистки в началото на шейсетте и който с помощта на заместници като Чет Фиоре продължаваше да ръководи бизнеса от крайбрежната си вила в Ориент Пойнт на Лонг Айланд. Малко след появата на Фиоре на сцената тримата мафиоти, които налагали правилата на фултънския рибен пазар, били открити мъртви под една естакада на магистрала „Франклин Делано Рузвелт“. Полицията не беше открила никакви улики, но в статията се твърдеше, че тройното убийство било отмъщението на Чет Фиоре за смъртта на дядо му.

Джефри изключи компютъра. Беше прочел достатъчно.

 

 

Трафикът се изнизваше от града и постепенно оредяваше. Мартин и Джефри пътуваха на изток. Последните сто километра изминаха доста бързо, но все пак им отне близо три часа, за да стигнат до Ориент Пойнт. Селото представляваше няколко магазина и една бензиностанция. Мартин спря на бензиностанцията встрани от колонките и Джефри слезе от колата. Слънцето вече беше залязло, но нощта още не беше настъпила. Беше малко след седем.

Собственикът на бензиностанцията беше кльощав, с мазна руса коса и татуировка на бодлива тел на единия бицепс.

— Да? — попита той; бършеше ръцете си, докато идваше към тях.

Джефри каза, че търси дома на Гаетано Фалконе.

Мъжът го изгледа продължително, като отбеляза не само костюма за хиляда долара и подстрижката за шейсет, но и колата и цветнокожия шофьор. Определено не бяха ченгета. А и ченгетата не спираха да питат на бензиностанции. А може и да спираха. Не го интересуваше много. Зачуди се дали да не попита добре облечения тип по каква работа търси господин Фалконе, просто за да постъпи както е редно, но се сети, че старецът си има бодигардове и че не се нуждае от помощта му.

— Карайте все покрай брега. Каменна стена с порта, на два-три километра оттук.

Джефри му благодари и се върна при колата, изпроводен от погледа му. Качи се, предаде инструкциите на Мартин и се обърна назад, докато Мартин излизаше от бензиностанцията. Собственикът бързаше към вратата. Сигурно за да се обади по телефона. Хубаво.

След като излязоха от селото, от двете страни на пътя се заредиха огромни имения. Повечето бяха скрити от дървета. Сред зеленината проблясваше по някоя и друга светлина, но разстоянията между входните алеи говореха красноречиво за големината на имотите. Пътят беше в падина и океанът не се виждаше, но въздухът беше наситен със соления му мирис.

Километър след началото на високата към метър и половина каменна стена пред погледите им изникна, както им бяха казали, огромна желязна порта, висока поне четири метра. Беше навътре от пътя, за да могат посетителите да отбият, докато чакат да бъде отворена. Трогателна загриженост.

Зад портата стояха двама мъже в тъмни костюми. Приличаха си достатъчно, за да са баща и син, и сигурно бяха. По-възрастният отвори вратата в портата и излезе. Джефри свали прозореца си, но не слезе от колата.

— Това е частна собственост — каза мъжът.

Джефри подаде визитката си.

— Аз съм Джефри Блейн. Инвестиционен банкер. Искам да говоря с господин Фалконе. Кажете му, ако обичате, че движа сметките на „Атлантик“.

Бодигардът взе визитката, огледа я и включи фенерчето си, за да я прочете, като че ли очакваше от нея някаква допълнителна информация. Казваше се Сал и му викаха Големия Сал, за разлика от сина му Малкия Сал, който беше с десет сантиметра по-висок и с двайсет килограма по-тежък.

— Той не ви очаква, нали?

— Не, но съм сигурен, че ще иска да ме види. Ако моментът е неподходящ, кажете ми кога да дойда пак, и ще дойда.

Големият Сал обмисли предложението и отвърна със сумтене. Изключи фенерчето и се върна при вратата, която синът му съвестно беше затворил. Двамата се скриха навътре.

Чу се шум на двигател и по чакълената алея към къщата се отдалечи една количка за голф, която до този момент явно беше стояла зад каменната стена. В нея имаше само един човек, бащата, така че Младши очевидно продължаваше да се спотайва някъде зад портата.

Покрай алеята растяха хилави пинии — единствените, които виреха в тукашната пясъчна алкална почва. Количката за голф се друсаше комично по неравностите, понесла трътлестия бодигард. За съжаление на Големия Сал никой не изглеждаше достолепно в количка за голф и затова се наложи да приеме недотам изисканата роля на огромна марионетка с разхлабени конци, подскачаща по алеята, докато след стотина метра най-накрая изчезна от фаровете на колата и от полезрението на Джефри.

Изминаха петнайсет минути. Джефри си помисли, че може и да не е разбрал правилно. Не че имаше нещо за разбиране или за неразбиране. Фалконе несъмнено действаше в един свят с почти телепатични комуникации, в който дори не се налагаше да се пращат и получават съобщения. Възможно беше напускането на възрастния бодигард с количката за голф да означаваше, че Джефри трябва да си тръгне, а Младши да беше останал при вратата колкото да се убеди, че си е тръгнал. И да го застреля, ако се опита да щурмува вратата. Реши да изчака още десет минути. Погледна си часовника.

Преди десетте минути да изтекат портата се отвори със звук на добре смазана машина. Малкия Сал застана в светлината на фаровете с всичките си сто и десет кила мускули. Приближи се до предната дясна врата, въпреки че Джефри седеше точно зад Мартин. Посочи да свалят стъклото и Мартин се подчини. Наведе се през отвора и каза:

— Той каза, че може. Аз ще се кача с вас. — Кожата му приличаше на шосе, плачещо за асфалтиране. Беше не повече от двайсетгодишен.

Посегна да отвори вратата, но Мартин предпазливо беше заключил.

— Пусни го, Мартин — каза Джефри.

Мартин натисна бутона и младият бодигард се настани на предната седалка.

— Добре, давай — каза младежът.

Мартин подкара през портата, която се затвори след тях.

— Аз съм Сал. Наоколо има зайци и други гадинки. Карайте по-бавно.

Джефри се сети за Лени от „За мишките и хората“. Зачуди се дали Сал милва зайците.

Алеята беше доста по-къса, отколкото си беше представял. Завиваше наляво малко след мястото, където беше изгубил от поглед количката за голф, а още петдесет метра по-нататък дърветата внезапно свършваха пред огромна морава, зад която се виждаше океанът. Къщата беше разположена на най-високото — красива старомодна вила, голяма, но без претенции. От ниските прозорци струеше светлина. Завесите не бяха спуснати, което предполагаше, че денем обитателите й се наслаждават на гледката, а нощем не намират причини да се изолират от външния свят.

Възрастният бодигард ги чакаше пред къщата.

— Спрете пред баща ми — нареди Сал.

Джефри слезе от колата. Сал Старши каза само:

— Той да остане тук. — Имаше предвид Мартин.

Джефри последва Сал по късата павирана алея към вратата. От двете й страни имаше добре поддържани алеи с ръждивочервени хризантеми, жълти гергини и убито червени тлъстиги, които вече прецъфтяваха. Допреди няколко месеца алеята сигурно беше представлявала великолепно море от цветове, но сега беше тъжна и унила. Миртите зеленееха като последни стражи на умиращото лято. Възможно беше тази красота да е дело на добре платен градинар, но нещо подсказваше на Джефри, че не е така. За тази градина се грижеше някой от семейството.

Гаетано Фалконе ги очакваше в антрето — кръглолик мъж с големи ръце и възпълно отпуснато тяло, под което все още личеше някогашната твърдост. Беше облечен със спортна риза и омачкан панталон. Джефри, който очакваше да бъде въведен в облицован с тъмна ламперия кабинет, където Кръстникът щеше да го очаква зад огромно бюро, каза само:

— Радвам се, че ме приехте.

— Щом сте дошли чак дотук, ви дължа поне гостоприемство — отвърна Фалконе. — Сметката, която сте споменали пред съдружника ми, не ми говори нищо.

Фалконе, естествено, беше предпазлив. Би могъл да претърси Джефри за подслушвателни устройства, но много по-просто и по-малко обидно беше да не казва нищо.

— Разбирам — каза Джефри. — Но не съм дошъл да говорим за сметките.

Фалконе го изгледа въпросително.

— Семейството ми вечеря доста рано. Жена ми си има теории по въпроса и затова не мога да ви предложа вечеря. Но влезте, все ще намерим нещо.

Той се обърна и го поведе покрай основното стълбище, а оттам по малък коридор, който водеше до просторна кухня. Светна лампата и отиде право до огромния хладилник. Извади една кошничка с къпини и малини и един пъпеш.

— Ако искате кафе, натиснете онзи бутон. — И посочи кафеварката в края на широкия барплот в средата на стаята.

Джефри отклони поканата.

— Добре — каза Фалконе. — Кафето и без това не е полезно. Вие сте инвестиционен банкер, но не искате да говорим за инвестиции, така ли?

Това беше покана към Джефри да премине към целта на посещението, докато домакинът му миеше къпините и малините.

— Да — каза Джефри. — Искам да говорим за дъщеря ми. — Подбираше думите си внимателно. Това, че Фалконе отричаше да знае за сметките на „Атлантик“ означаваше, че ако не подбира благоразумно приказките си, той ще сложи край на разговора с неподлежащо на възражения отричане. — През пролетта тя се забърка с един младеж, Еди Винченцо. Той не се интересуваше от дъщеря ми, господин Фалконе, целта му беше да получи достъп до мен в полза на хората, за които работи.

— Подробностите са излишни, господин Блейн — каза Фалконе. Ще рече — вече му бяха известни.

— Добре, тогава ще предам историята накратко. Беше ми обещано, че връзката на този младеж с дъщеря ми ще бъде прекратена, ако изпълня желанията на хората, за които работи. Това не стана.

— Убеден ли сте, че този младеж продължава да се вижда с дъщеря ви? — попита Фалконе и добави няколко резена пъпеш в купата.

— Така ми казаха.

— И вие не можете да контролирате дъщеря си?

— Вече я контролирам. Говорих с нея. Тя разбира ситуацията.

Това беше правилният отговор. Фалконе не изпитваше никакво съчувствие към съвременните родители, които смятаха, че могат да оправят проблемите на децата си, без да оправят самите деца.

Той раздели плодовете в две чинии и ги постави на барплота заедно с две лъжици и една захарница. Наръси захар в чинията си. Изядоха ги прави.

— Я да видим дали съм схванал същността — каза Фалконе. — Вие не сте изминали целия път дотук само за да поискате от мен да спася дъщеря ви от това момче, нали така? Вече сте се погрижили за това.

— Точно така. Погрижих се.

— Значи става въпрос за разчистване на сметки — отбеляза Фалконе. Тонът му не подсказваше нито одобрение, нито неодобрение.

— Точно така — отвърна Джефри, макар Фалконе да не беше задал въпрос.

Проницателността на стареца не изненада Джефри. Гаетано Фалконе очевидно не би бил това, което беше, ако не вникваше в основата на нещата. Зачуди се какво ли още вижда този проницателен стар гангстер. Виждаше ли, че проблемът на Джефри е по-скоро Чет Фиоре, отколкото Еди Винченцо? Разбираше ли, че Джефри Блейн е пропътувал цял Лонг Айланд, за да съобщи на Гаетано Фалконе, че протежето на Фалконе, ако Фиоре беше негово протеже, не е спазил думата си и е нанесъл непростима обида на семейството на банкера на Фалконе?

Да, Джефри беше сигурен, че Фалконе разбира всичко това. И точно това искаше. Ходът беше явен и поставяше пред Фалконе въпрос, на който трябваше да си отговори. Колко хора имаше, които да му вършат работата, която вършеше Чет Фиоре? И колко като Джефри Блейн? Ако Джефри беше пресметнал правилно, отговорът на Фалконе можеше да е само един.

Фалконе кимна и отиде до вратата на кухнята. Мъжът, който беше посрещнал Джефри на портата, по-възрастният, бащата, стоеше в коридора, като че ли през цялото време не беше помръдвал, всъщност като че ли винаги беше стоял там. Фалконе му каза няколко думи с гръб към Джефри, без да жестикулира и без да повишава глас. После се върна в кухнята.

— Разбирам онова, което ми казвате, господин Блейн, и се радвам, че дойдохте при мен — каза и протегна ръка. След това взе двете чинии и ги отнесе на мивката. — Въпросът е уреден по удовлетворителен за вас начин — добави и пусна водата, за да измие чиниите.

 

 

Джефри каза на Мартин да го остави на ъгъла на Четиринайсета и Трето авеню. Прекоси площад „Юниън“ и стигна до апартамента на Илейн Лестър. Кварталът гъмжеше от младежи на възрастта на дъщеря му, може би малко по-големи — вървяха с целеустремеността на мравки.

Илейн спеше, но както винаги натисна бутона и се върна в леглото, като остави вратата на апартамента отворена. Събуди се едва когато той се пъхна до нея. Той я целуна по врата и пръстите му зашариха по гърдите и корема й. Тя се обърна по гръб, погледна го и попита:

— Защо винаги идваш толкова късно?

— Защото не бързам за никъде.

— Аз пък бързам — каза тя и се любиха, и всеки задоволи другия с търпението и грижата на отдавнашни любовници. След това тя заспа и се събуди чак когато се размърда и усети, че той не е до нея. Отвори очи, видя, че се облича в тъмното и се обърна на другата страна.

Той седна на леглото, за да обуе чорапите и обувките си. Когато видя, че е будна, спомена, че видял името й в „Таймс“.

Тя се изненада.

— Какво е имало за мен в „Таймс“?

— Една стара статия. Отпреди година. В притурката. Намерих я по интернет.

Тя се обърна и го погледна. Мразеше да гледа как се облича. Това беше най-неприятната част, когато имаш женен любовник. Не тръгването. Обличането. Защото макар той да беше още тук, то означаваше, че вече си е тръгнал и другият му живот се материализираше в стаята, като незабелязано промъкнал се натрапник.

— Защо си ме търсил в интернет?

— Не тебе. Чет Фиоре. Той ми е клиент. Занимавам се с някои негови инвестиции.

Тя се обърка. Не разбираше защо й го казва. Затова не каза нищо.

— Но ти сигурно го знаеш — добави той на фона на мълчанието й.

Тя не отговори на въпроса му, ако изобщо беше въпрос. Вместо това каза:

— Светът е малък, Джефри.

Той знаеше, че не е така.

Тя го прегърна. Имаха негласно правило да не го моли да остава, но нямаше правило да го иска без думи.

Той отпусна глава на гърдите й, докато тя рошеше с пръсти косата му.

Любиха се пак и този път тя не се събуди, когато той си тръгна.

 

 

— Еди — каза нечий глас зад него.

Еди не познаваше гласа и затова продължи по пътя си.

Мъжът се приближи до него и Еди спря и попита:

— Мен ли търсиш?

— Ти си Еди Винченцо.

Не беше ясно това въпрос ли е, или не. И да беше, Еди нямаше настроение да отговаря на въпроси. Този тип беше малко по-висок от него и доста по-як. Но не чак толкова як, че да не се справи с него, ако мислеше да му създава неприятности. Еди носеше пакет с шест кутии бира. Отиваше си към къщи, защото чакаше Джорджи и още няколко приятели. След това сигурно щяха да излязат — шестте бири бяха докато измислят какво да правят.

Еди пак тръгна и мъжът каза:

— На теб говоря.

Чак когато се обърна, Еди видя втория мъж, който се подпираше на колата до тротоара. Ако бяха ченгета, щяха да се легитимират, но напоследък се бяха навъдили суми ти хитреци, които не си даваха този труд. Еди беше виждал и такива. Започна да прехвърля наум причините две ченгета да искат да разговарят с него и не се сети за нито една.

— Какво искаш? — попита той.

— Винаги ли си толкова дръпнат? Човек ти казва, че иска да говори с теб, а ти се държиш, като че ли е дошъл краят на целия шибан свят.

— Не е дошъл краят на целия шибан свят. Просто не знам кой си.

— Ако това ти е проблемът, аз съм Джоуи.

Джоуи протегна ръка. Еди не я стисна, а каза:

— Виж какво, имам работа. Давай накратко.

— Господин Фалконе иска да говори с теб.

Господи! Това, че Фалконе искаше да говори с него, го стресна. Нямаше представа, че Фалконе изобщо знае за съществуването му.

— Защо не го каза веднага? — попита Еди.

— Казвам ти го сега. Много ли бързо вървя, малкия? — Усмихваше се. Приближиха се до колата. Вторият тип продължаваше да се подпира на предната врата. После я отвори и Еди се качи. Джоуи се настани зад волана. Другият седна отзад.

Еди не знаеше дали може да задава въпроси и затова не каза нищо. Тръгнаха по Канал стрийт и се качиха на моста за Бруклин.

— Къде отиваме? — попита Еди. Въпросът му се струваше достатъчно безобиден.

В същия миг усети нещо около врата си и разбра, че е допуснал огромна грешка. Не беше струна от пиано или нещо такова. Нямаше да му пререже гърлото. Повече приличаше на шалче, усукано като въже. Опита се да го махне от врата си, защото се задушаваше, но онзи отзад го държеше здраво и Еди не можеше да направи нищо. Опита се да промуши пръстите си отдолу, за да си поеме поне малко въздух, и усети, че нещото е гумено. Осъзна — просто тъпотия дето ти изскача в съзнанието, без да ти върши никаква работа — че е електрически кабел.

За миг си помисли, че дотук се бори добре, но в същото време много добре знаеше, че изобщо не се бори. Нямаше да постигне нищо, колкото и да се мяташе и да риташе. Беше толкова зает да се бори, че дори не забеляза, че колата е спряла.

Вратата изведнъж се отвори, натискът върху трахеята му изчезна и Еди се разкашля жестоко. Джоуи стоеше пред отворената врата. Хвана го с две ръце и го изхвърли на улицата.

Еди падна по гръб и копелето го изрита право в ребрата. Мамка му! Ботушите му май бяха подковани с желязо. Ритникът беше толкова силен, че сто процента му беше счупил някое ребро. След това копелето каза: „Стани“ и другият тип го вдигна да се изправи.

И тогава Еди разбра, че му предстои нещо по-гадно от всичко, което беше преживявал. Надяваше се само да изгуби съзнание възможно най-бързо.

Джоуи го удари няколко пъти в лицето и в ребрата, които го боляха ужасно от ритника. После Еди забеляза ножа в ръката на другия и му се доплака. Каквото и да беше направил, не заслужаваше нож. Отвори уста да каже: „Не заслужавам нож“.

— Голям красавец си — каза Джоуи. — Мадамите те харесват, нали?

Какви мадами? Еди нямаше представа какви ги говори този.

— Дали ще харесат това? — продължи Джоуи.

Ножът беше толкова остър, че Еди дори не усети как се вряза в лицето му. Но усети кръвта, която потече по врата и по ризата му. Първо от едната страна, след това от другата. Май го деряха жив. Успя да вдигне ръце и когато ножът ги разряза, се почувства по-добре.

Нещо го удари по тила и той отново падна на земята. Съзнанието му се замъгли. Усети, че лицето му лежи в локва от собствената му кръв.

— Това е предупреждение, малкия — каза Джоуи. — Човекът иска да оставиш дъщеря му на мира.

След това го изрита отново, този път право в челюстта. Имаше чувството, че главата му се откача от тялото. Успя да вдигне ръка, за да предпази лицето си от втори ритник, и мъжът стъпи върху нея. И натисна.

— Разбра ли, малкия? Следващия път няма да се отървеш толкова лесно.

Еди чу как костите на ръката му се трошат. И след това престана да чува.

 

 

Филис си пое дълбоко дъх и зачака сънят да се върне. Когато не стана, се обърна отново по гръб, отвори очи и остана така, докато свикне с тъмнината. Чу как някакъв автобус превключва на скорост, когато светофарът на Пето авеню светна, и се зачуди що за живот живеят хората, които пътуват с автобус в три през нощта. Ако беше три. Можеше да се обърне и да погледне часовника, но изобщо не искаше да знае колко е часът.

В града никога не ставаше тъмно. Дори на толкова високо светлината пропълзяваше по стените на сградите и се процеждаше през прозорците. Като лунната светлина, бледа и надрусана.

Тя спусна крака от леглото, ядосана на себе си, че не може да заспи отново. Каза си, че не е защото Джефри го няма. На всеки му се случваше да не може да заспи от време на време.

Обу си пантофите, наметна халата, излезе в коридора и пристъпи тихо, като че ли имаше кого да събуди. Стегна се и възвърна нормалната си походка.

Джин или уиски? Уискито изглеждаше по обществено приемливо, но тя изобщо не беше в обществено приемливо настроение. Уиски се пие, когато имаш с кого да говориш. Затова си наля в една висока чаша няколко пръста джин и сложи кубчета лед и тоник. Отряза парче лимон, изстиска сока в чашата и се втренчи в капките, които се размиха като дим. Пусна с церемониален жест резена в чашата и я разклати.

Изпи го на един дъх, като лекарство. Винаги Джефри забъркваше питиетата и затова тя осъзна колко много джин е сложила, едва когато понечи да си долее.

„Долее“. Ама че обществено приемлива дума. „Барман! Я долей“ — с повелителен жест. Упражни няколко пъти жеста в празната стая, докато си повтаряше фразата. Това трябваше да си вземат. Барман. Да уволнят камериерката и да вземат барман.

Каква изненада за Джефри.

 

 

Джесика не беше изпитвала подобен страх в живота си. Стоеше на няколко пресечки от студентското градче, точно както беше виждала да го прави Еди. Всички пешеходци й приличаха на преоблечени ченгета. Винаги Еди купуваше. Излизаше и се връщаше с коката и винаги знаеше къде да отиде, дори в непознат град. Веднъж го беше попитала как го прави и той й беше отговорил, че просто трябва да се огледа. Сигурно. „Да се огледа.“ Но не трябваше ли да знае в коя посока?

Ако не я беше взел веднъж със себе си и не я беше оставил в колата, докато свърши работата, изобщо нямаше да има представа, че трябва да дойде тук.

Щеше й се да беше запомнила на какво приличаше онзи, с когото се беше видял Еди. Щеше й се да беше обърнала повече внимание на всичко. Беше млад, много млад, това го помнеше, и по-висок от Еди, но тогава не го беше огледала добре, защото я беше страх, че изобщо е дошла. Беше черен, но това не й помагаше, защото всички на тази улица бяха черни.

Дори не знаеше колко струва коката.

Напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете на якето и стисна банкнотите, които беше изтеглила от банкомата в студентския център. След като баща й й каза за Еди, реши повече да не се вижда с него. Дори организира времето си така, че да я няма вечер. Стоеше в библиотеката, докато затвореше в полунощ, за да не й се наложи да се разправя с него, ако дойдеше или се обадеше. Но той не идваше и не се обаждаше и гневът й растеше с всеки изминат ден, защото все повече се чувстваше употребена.

Никой на улицата не й се струваше познат. Тя огледа кръстовището и улиците наоколо.

— Темпъл, маце — прозвуча, буквално в ухото й един плътен глас.

Тя отскочи стреснато и се обърна. Един як чернокож с бръсната глава, току-що я беше подминал. Сигурно той го беше казал, но изобщо не се обърна, докато се отдалечаваше бързо с небрежна и уверена походка.

Изобщо не беше сигурна какво й е казал и какво означава това. Може и да беше говорил на себе си. След това осъзна, че беше казал „Темпъл“, а „Темпъл“ беше една съседна улица. Стигаше до студентското градче. Да, в това имаше смисъл. Тези хора сигурно непрекъснато се движеха, за да се крият от полицията. Беше й казал къде да отиде.

Побърза към пресечката на „Темпъл“ и „Джордж“, без дори да си помисли колко подозрително е непознат да й каже подобно нещо.

Видя момчето, което търсеше, на половин пряка по-нататък. Позна го дори в слабата светлина на уличните лампи. Ускори крачка.

— Трябва ми малко стаф — каза. (Защо беше казала „трябва ми“? Така излизаше, че е наркоманка.)

Наглият му поглед обходи тялото й и се върна върху лицето й. Изглеждаше не повече от петнайсетгодишен, с изключение на погледа — старчески, празен и безразличен.

— Не знам какво ти трябва, малката — каза той. — Но бас ловя, че го нямам.

Тя се сети за поне половин дузина неща, които можеше да каже, но чу от собствените й устни да се отронва само едно:

— Моля те.

Той задържа погледа си върху лицето й. Като че ли си задаваше някакви въпроси. След това се сети и попита:

— Ти не беше ли мадамата на Еди?

Тя усети прилив на гняв. Лицето й се зачерви и й се дощя да му каже, че не е мадамата на Еди. Не беше никаква на Еди. Еди вече не беше част от живота й. Беше тук, защото сама беше намерила пътя. Приличаше ли му на нечия скапана мадама? Но преди да изтърси всичко това един вътрешен глас я спря и тя осъзна, че се налага да преглътне гордостта си, да се усмихне и да каже: „Да. Аз съм мадамата на Еди“, защото този нямаше да продаде нищо на непознат.

— На Еди му се наложи да остане в града. Помоли ме аз да дойда.

Кипеше от гняв, че арогантното италианско копеле не й се беше обадило поне от приличие. „Еди, имаме една работа за теб. Хвани малката путка и я чукай до оглупяване. Ние ще ти кажем кога да спреш. Ще се справиш ли, Еди?“ А баща й изобщо не я беше предупредил, докато всичко не бе свършило. С нищо не беше по-добър от тях. Беше се грижил за собствената си кожа, докато това копеле, Еди Винченцо, я беше правил на глупачка. „Наложи му се да остане в града.“ Думите отекваха в ушите й като писък.

— Добре — каза момчето. — Колко искаш?

— Имам сто долара — каза Джесика и извади банкнотите от джоба си.

Колкото и да не искаше, се усети, че говори като дете, извадило монетите си на щанда, за да види дали ще му стигнат за една топка сладолед.

— Прибери тия пари ма, глупачко — процеди през зъби хлапето и плесна ръката й, като че ли убиваше муха.

Тя побърза да ги скрие в джоба си.

— Ела — каза той и се обърна с рязкост, подхождаща повече на войник, съвсем неочаквана за разплутите му движения, и тръгна към входа на една от близките кооперации. Дори не се обърна да види дали тя го следва.

Следваше го.

В тесния вход миришеше на зеле. От улицата не проникваше почти никаква светлина и крушката на тавана беше изгоряла. Пространството едва ли имаше няколко квадратни метра. На едната стена имаше десетина пощенски кутии, другите бяха покрити с графити. Входната врата скърцаше.

Тя отново извади парите и този път той ги грабна от ръката й, преброи петте двайсетачки и ги пъхна в джоба си. Обърна се и отвори без ключ една от пощенските кутии. Извади отвътре един бял плик без надпис, подаде й го и каза:

— Аре сега чупката оттук.

Тя си помисли, че трябва да погледне какво има в плика и да се увери, че не са я измамили, но в същото време си помисли, че е по-добре да се маха оттук.

Стигна до студентското градче за по-малко от пет минути. Не тича, но през цялото време имаше чувството, че някой я преследва. Спря, за да се успокои, и в главата й нахлуха куп объркани мисли. Ами ако Барбара се беше прибрала? Всъщност трябваше да се е прибрала. По това време винаги си беше в стаята.

Ами, в такъв случай и най-близката дамска тоалетна щеше да свърши работа. Сети се, че във всеки момент осемнайсет процента от първокурсниците са надрусани, а други двайсет и един процента са пияни. Един неин познат, Обри, беше цитирал тези числа една вечер, докато компанията им седеше на по сандвич и разговаряше в студентския стол. Цитатът беше част от неговия дълъг и истерично забавен монолог, който звучеше като извадка от сериозно проучване на поведението на студентите. Според Обри двайсет и седем процента от първокурсничките бяха девствени, но процентът спадаше до осем, ако се броеше сексът с други първокурснички.

Незнайно защо всички тези числа се бяха запечатали в съзнанието на Джесика.

Идеята да отиде в дамската тоалетна не й допадаше. Беше същото като да пиеш от бутилка, скрита в кафяв книжен плик. Усмихна се на себе си, развеселена от представата, че Джесика Блейн е твърде изискана за такива неща.

Да бе, да.

Накрая отиде на поляната зад параклиса. Там имаше един хубав клен и жив плет. Седна под клена, опря гръб в ствола му и извади плика от джоба си.

Използва навитата си карта от библиотеката. Много йейлско.

Очакваше от стафа да й стане по-добре, но не се получи. Всичко изведнъж се изостри, а трябваше да е точно обратното.

Каменната стена на параклиса запулсира. Облаците над клена се въртяха като въртележка на пръчка.

Тя смръкна още една доза с надеждата за нещо, което не стана и нямаше да стане.

Започна да си изрежда наум хората, които мразеше.

Еди Винченцо.

Джефри Блейн.

Джесика Блейн.

Легна по гръб и плака, докато стените на параклиса не погълнаха смълчания свят с могъщия си пулс. Сега ги чуваше. Думммм, думммм, думммм.

Еди Винченцо. Ейми Ледлоу. Джесика Блейн.

Еди Винченцо. Ейми Ледлоу. Джесика Блейн.