Филип Розенберг
Могъщите (23)

23.

След като Гюс Бенини не се свърза с Шлистър цели два дни, Шлистър реши, че е време той да се свърже с него. Отиде с колата до тях и дъщерята на Бенини, Тереза, му отвори. Започна да пищи в мига, в който видя кой е, и занарежда несвързано. Крещеше, че иска да знае какво са направили с баща й, къде е той, какво искат от него — всичко това под формата на безформени истерични изблици.

— Мръсници, мръсници, мръсници! — крещеше, без да спира.

Заудря Шлистър с юмруци, сякаш беше врата, която не ще да се отваря.

Шлистър я хвана за ръцете, а Мат Томпсън, който пак го придружаваше, я хвана здраво за раменете. Успяха да я вкарат вътре и Шлистър затвори вратата с крак. Тя продължаваше да се бори и макар Шлистър да я държеше за китките, ръцете й се мятаха във въздуха като гърчещи се марионетки.

— Чуй ме, чуй ме — повтаряше той.

Накрая тя се поуспокои и той я пусна. Ръцете й трепереха. Томпсън също я пусна.

Шлистър знаеше, че го бива да успокоява. Беше му вроден талант. Веднъж в Сейнт Луис беше придумал един, дето беше заклал детето си, да му даде ножа. Това беше една от постъпките му като полицай, с която особено се гордееше, въпреки че след това партньорът му беше казал: „Гледай следващия път такива типове да ги застрелваш“.

Момичето продължаваше да трепери, но не направи опит да поднови атаката.

— Чуй ме сега — каза Шлистър. — Важно е. Ние не сме направили нищо на баща ти. Говорихме с него и той си тръгна. Искаш да кажеш, че оттогава не се е прибирал ли?

Тя кимна. Стискаше устни толкова силно, че изобщо не се виждаха. Нямаше сълзи, но той я виждаше, че плаче.

— Не се ли е обаждал? Изобщо ли?

Тя поклати глава.

От горния етаж се разнесе глас.

— Какво става, Тереза? Кой е?

— Нищо, мамо. Всичко е наред. Лягай си — извика Тереза, намерила незнайно откъде присъствие на духа, за да отговори спокойно на майка си.

Шлистър си помисли, че Бенини беше най-обикновен дребен гангстер. Не лош човек, малко мазен, може би. Откъде подобни хора се сдобиваха с такива деца?

Една жена с болнав изглед и избелял халат слизаше по стълбите — стискаше здраво парапета с лявата си ръка. Кожата й имаше цвят на хартия.

— Какви бяха тези крясъци? — попита тя.

Тереза се затича към майка си и й помогна да слезе.

— Кои са тези? — попита госпожа Бенини, докато дъщеря й я подкрепяше до най-долното стъпало.

— Полицаи, мамо — отвърна Тереза.

— Да не е станало нещо с баща ти?

— Не, мамо.

Шлистър хвана безжизнената като дърво ръка на госпожа Бенини и с помощта на Тереза я настани на канапето в дневната. Там имаше електрическа камина с имитация на горящи цепеници.

Обясни й, доколкото можа внимателно, че съпругът й е бил отведен на разпит във връзка с разни незаконни дейности, но че не бил в опасност, тъй като се бил съгласил да сътрудничи.

— Понякога хората размислят — каза той. — Може да е решил да се усамоти за няколко дни и да обмисли нещата. Сигурен съм, че ще ви се обади.

Двете жени кимаха, като че ли им говореше най-умните неща на земята.

— Разбрахте ли ме? — попита той, като местеше поглед от майката към дъщерята. — Той е в безопасност. Но непременно трябва да ми се обади.

Подаде една визитка на момичето.

— Моля ви, накарайте го да ми се обади на всяка цена. Аз мога да му помогна. Никой друг не може.

Двете жени отново кимнаха.

Шлистър се прибра в службата и с Илейн и Гогарти седнаха да анализират ситуацията. Единодушно решиха, че Бенини се е изплашил и се е покрил. Все още имаха шанс да го открият, да го успокоят, да му обещаят закрила и да спасят половингодишните си усилия, които в противен случай отиваха на вятъра. Шлистър написа заявление за издирване и се приготви да го пусне в полицейския ефир.

В същото време на вратата на Бенини се позвъни пак. Госпожа Бенини продължаваше да лежи на кушетката в хола, завита с одеяло.

Детективът от нюйоркската полиция Раул Алварес стоеше на стъпалото пред вратата и чакаше някой да му отвори. Същия ден течението при Джоунс Бийч беше изхвърлило на брега един труп. Трупът беше гол и не знаеха на кое място човекът е влязъл или е бил хвърлен във водата, макар че можеха лесно да разберат по времето на прилива и часа на смъртта. Тялото беше идентифицирано по пръстовите отпечатъци, което всъщност беше единственото преимущество да имаш криминално досие. Иначе семействата щяха да живеят с несигурността на неизвестното.

Детективът премълча всичко това и когато момичето отвори вратата, каза само:

— Аз съм детектив Раул Алварес. Искам да говоря със съпругата на Гюс Бенини.

Тереза вече знаеше какво ще чуе. Стомахът й се сви на топка.

— Тя е болна. Аз съм дъщеря му.

— Изглежда, е станала злополука, госпожице — каза детективът. — Трябва да дойдете с нас.

Тереза кимна сковано и влезе в къщата. Каза на майка си само, че се налага да излезе. Не й каза другото, в случай че не беше истина.

 

 

Отговорът дойде секунди след като Шлистър пусна искането в ефира. Детектив Каз Арминтела от звеното по организираната престъпност при нюйоркската полиция се обади на федералната служба и попита:

— За какво го търсите този Бенини?

— Трябва ни — отговори Гогарти.

Настъпи кратка тишина — Арминтела обмисляше какво да отвърне на федералния многознайко. След това каза:

— Няма проблем. При нас е. Елате след половин час в бруклинската морга.

— Какво прави той в моргата? — попита Гогарти.

— Провождат го в отвъдния свят — отговори му Арминтела. — Оставя тленното си тяло.

Шлистър хвана само края на разговора, но той съдържаше точно думата „морга“.

— Гюс ли? — попита, когато Гогарти затвори телефона.

— Да — потвърди Гогарти.

След четирийсет и пет минути Гогарти и Шлистър влязоха в подземния етаж на моргата в окръжна болница „Кингс“. Вонеше, като че ли не беше проветрявано от седмици. Арминтела ги чакаше.

— Надявам се да не сме закъснели — каза Гогарти. — Още е умрял, нали?

Арминтела се усмихна. Беше едър мъж, малко по-тежък, отколкото трябва, но приличаше на човек, който знае как да носи килограмите си. Ако на Шлистър му трябваха съюзници в кръчмарски побой, щеше да го избере веднага. Когато попита защо федералните се интересуват от Бенини, Шлистър му отговори още преди Гогарти да си е отворил устата.

— Във връзка с рекет. Хванахме го и му поставихме обичайните условия. Той се прибра у дома, за да помисли.

— Я да позная. Можел е или да влезе в затвора, или да ви сътрудничи.

— Точно така.

— Или е можел да си свали дрехите и да влезе да поплува в шибания океан.

Шлистър настръхна от евтината уловка. Този тип го обвиняваше за смъртта на Бенини.

— Още един въпрос — каза Арминтела. — Какъв вид сътрудничество му поискахте?

— Пълно и искрено.

— Което изобщо не е засягало Чет Фиоре, нали?

— Нямам представа какво е смятал да ни каже — отвърна Шлистър. — Така и така не се стигна дотам.

Сега беше ред на Арминтела да се направи на засегнат. Той пристъпи към Шлистър, предхождан от шкембето си.

— Вижте какво, става въпрос за убийство, така че дайте да не се бъзикаме.

Един плътен глас зад него се обади:

— Извини ме, но не съм сигурен, че е убийство.

Новодошлият беше дребен фин мъж в бяла престилка. Нямаше почти никаква брадичка, но пък имаше голям нос и се представи като доктор Грим.

— Човекът се е удавил — каза той. — Дробовете му са пълни с вода. Това е безспорно. Естествено, не е изключена възможността трето лице или лица да са го удавили или да са му помогнали да се удави. Доказателства? Не. Никакви доказателства. Какво съм търсил? Охлузвания, контузии, нещо, което да предполага, че е задържан насилствено под водата. Врат, тяло, ръце, лице. Други възможности? Естествено. Може да е бил приведен в безсъзнание чрез химикали или чрез удар. Химикали? Не. В кръвта му нямаше нищо друго, освен кръв. Значи остава удар. Няма следи от такъв. Имайте предвид обаче, че доказателствата се откриват много трудно. Когато смъртта настъпи малко след контузията, остават малко следи. Мнозина патолози, даже добри патолози, биха пропуснали белезите.

— Но не и вие — вметна Гогарти.

Доктор Грим се усмихна.

— Поразпитайте за мен — отвърна самодоволно. — Аз съм изчерпателен. За мен това е или нещастен случай, или самоубийство, в зависимост от стеченията на обстоятелствата в живота на починалия. Няма никакво убийство.

— Тези господа ще ви запознаят с обстоятелствата — каза Арминтела, който вече крачеше към вратата.

Нямаше никакъв смисъл да спори с лекаря дали е имало убийство, защото след като попълнеше доклада си, определено нямаше да има случай на убийство. Убийството се доказваше достатъчно трудно и при най-благоприятни обстоятелства и беше абсолютно невъзможно да се докаже, когато патологът кажеше, че такова няма.

Гогарти изчака вратата да се затвори след детектива и каза:

— Починалият беше обект на разследване. Ние го поканихме да ни сътрудничи в ущърб на известни личности от подземния свят и той беше в процес на размисъл.

Грим кимна с изражението на човек, който знае какво да напише в няколкото останали свободни реда на формуляра си. После се обърна да си ходи, но Шлистър го спря.

— Изчакайте малко със заключението. Искам още веднъж да говоря със семейството му.

— Дъщеря му е горе — каза Грим и ги упъти как да стигнат до помещението за разпознаване.

Коридорът миришеше на формалдехид, ако на това миришеше формалдехидът. Ако смъртта беше бизнес и имаше главен офис, то той беше тук.

Гогарти последва партньора си.

— Каквото и да си мислиш, младежо — каза той, — изобщо не си прави труда да го мислиш. Когато папагалът в бяло каже, че случаят е закрит, това означава, че случаят е закрит. И не можеш да го отвориш и с клещи.

Гогарти беше прав. Грим приличаше на папагал.

— Въобще не съм тръгнал да го отварям — каза Шлистър.

— А какво си тръгнал да правиш?

— Просто искам да знам, и толкова — процеди Шлистър. — Познавах този човек, работих с него и искам да знам. Толкова ли е трудно за разбиране?

Не беше трудно. Самият Гогарти не работеше така. Но разбираше.

Помещенията за разпознаване в градската морга не бяха онова, което бяха навремето. Когато се налагаше идентификация на нечий труп, той се издърпваше от чекмеджето на хладилника и насочваха към него две камери — едната ниско встрани от него, другата високо на тавана. Опечалените чакаха в малката стая без прозорци, докато служителят дойдеше да включи монитора. Тереза Бенини чакаше отдавна. Прекара сама в голямата чакалня повече от час преди да дойде някакъв мургав индиец. Носеше някаква папка. Заведе я в малката стая без прозорци.

— Госпожице, седнете, ако обичате — каза с приятен акцент.

Тя седна на единия от трите стола пред вградения в стената монитор и той го включи. Тя си пое дъх и го задържа, чакайки да се появи картина.

Всъщност появиха се две картини, всяка заемаща половината екран. Профил и анфас, като полицейските снимки. Все едно вече го бяха арестували, обвинили, осъдили и даже екзекутирали. Тя се разплака, като го видя, разплака се като никога досега, било то заради счупена играчка, провалена среща или несполучлива любовна история. В живота й беше имало такива неща, но плачът за тях вече не означаваше нищо.

Индиецът я остави да поплаче, след което застана до нея с картонена чаша вода в ръка. Тя я взе и я изпи и чак тогава забеляза, че мониторът е изключен. Сякаш някой й беше отнел баща й за пореден път.

— Моля ви — каза индиецът с приятния си напевен акцент, — налага се да подпишете това.

Подаде й папката и химикалка. Формулярът вече беше попълнен на ръка с името й, адреса й и друга информация, която тя смътно си спомняше, че им беше дала, когато дойде. Имаше информация и за баща й, за която беше сигурна, че не я беше давала. Не прочете написаното докрай, но знаеше какво означава. Подписа се, където й показа индиецът, и му върна папката.

— Може ли пак да го включите? — попита тя.

— Не, госпожице. Не е възможно.

Когато мониторът се включеше, в хранилището светваше една лампа, която изгасваше заедно с него. Така в моргата разбираха кога огледът е приключил, след което прибираха тялото.

Той й каза, че ако иска, може да постои още малко и дори й предложи да остане с нея.

— Няма нужда — каза тя.

Той й донесе още една чаша вода и излезе.

Тя се взира още няколко минути в изгасналия екран, а после в нищото, наистина. Осъзна, че не е попитала как е умрял, и съжали за това. Чантичката й беше на пода между краката й и тя се наведе, за да я вдигне, и в момента, в който се изправи, вратата се отвори и влезе федералният агент, който беше казал, че само той може да помогне на баща й.

— Съжалявам, госпожице Бенини — каза той. — Наистина съжалявам.

Тя се опита да не го поглежда и тръгна към вратата. Той отстъпи, за да й направи път. Тя нямаше никакво намерение нито да разговаря с него, нито да го слуша какво й говори. Беше казал, че може да помогне на баща й, и ето какво беше станало.

Когато тя стигна до вратата, той се обади:

— Патологът казва, че е било самоубийство.

Тя спря толкова рязко, сякаш в краката й беше ударила светкавица. Имаше чувството, че ще повърне.

— Не — каза, без да се обръща. — Татко не би го направил.

Шлистър също мислеше така. Фиоре беше способен да убие някого, без да остави никакви следи — Шлистър изобщо не се съмняваше в това. Не разбираше обаче откъде Фиоре толкова бързо беше разбрал, че Бенини е бил отведен за разпит.

— Тогава ми помогнете, госпожице. Опитваме се да разберем дали Чет Фиоре някак не е разбрал, че баща ви е разследван.

Стреляше на сляпо, но даваше мило и драго, за да обвини Фиоре за това убийство.

Момичето ахна и се олюля, сякаш всеки момент щеше да припадне. Шлистър протегна ръка, за да я подкрепи.

— Господи! — проплака тя. — Аз го направих. Той дойде вкъщи. Аз му казах, че татко е тръгнал с вас. Господи!

Нямаше какво повече да си кажат, ченгето и осиротялата дъщеря на дребния гангстер. И двамата си мислеха за едно и също по различен начин. Гюс Бенини беше безобиден човечец, но цели четирима души се бяха заели да го убият. Чет Фиоре, който беше издал заповедта. Друг, който беше я изпълнил.

И Уоли Шлистър, който се опитваше да си внуши, че просто си върши работата.

И накрая Тереза Бенини. Която също беше допринесла за това, макар че само се беше опитала да помогне.

 

 

Джорджи Вало отиде чак до Ню Хейвън с колата на зет си. Еди му беше обяснил много добре как да стигне до общежитието — учудващо, като се имаше предвид състоянието му — и той го намери без никакъв проблем. Което беше добре, защото му спести разпитването на обитателите на Йейл. Те го вбесяваха. Въобразяваха си, че знаят всичко, само защото имаха пари и учеха в скъпи колежи.

Когато почука на вратата, не беше сигурен дали помни на какво прилича приятелката на Еди, но когато момичето отвори, беше сигурен, че не е тя. Тази беше висока, може би с два-три сантиметра по-висока от него и с поне пет по-висока от Еди. Който никога не би се хванал с толкова високо момиче. Беше чувствителен на тази тема.

Но на Джорджи изобщо не му пукаше. Отне му минута да я огледа от горе до долу, особено долу, след което каза:

— Търся Джесика Блейн.

— Джесика напусна училище — отвърна тя. — Прибра се в Ню Йорк.

„Мамка му“ — помисли си Джорджи Вало, но си го помисли на глас.

— Съжалявам — каза високото момиче. — Но й имам телефона, ако искате да й се обадите. Вие сте приятел на Еди, нали?

Тя отстъпи от вратата и го пусна вътре. Карането дотук можеше да се окаже не чак такава загуба на време.

Той се огледа и с учудване отбеляза миниатюрните размери на стаята. Джорджи си имаше апартамент, който може да не беше кой знае какво, но поне имаше четирийсет и осем инчов телевизор и диван, на който можеше да се изляга колкото си иска. Това място беше абсолютна дупка. Така че имаше вероятност, ако се държи подобаващо, да впечатли мадамата — какво толкова, че учела в Йейл.

Тя откри номера в един тефтер и му го подаде.

— Трябва ли да въртя някаква централа? — попита той.

Тя се наведе над него и рамото й практически докосна неговото.

— Не. Това е най-обикновен телефон.

Той набра номера и чу момичешки глас. Звучеше почти като детски.

— Джесика? — попита. — Джесика Блейн? (Момичето се усмихна, като че ли имаше нещо смешно.) Аз съм Джорджи Вало, приятелят на Еди. Помоли ме да ти се обадя. Той е в болница.

Послуша, след което каза:

— Ами, имаше неприятности. Иска да те види. В „Монтефиоре“, знаеш ли го къде е?

Сигурно му беше отговорила съвсем кратко, защото той почти веднага продължи:

— Аз трябваше да те откарам, обаче съм в Ню Хейвън. Той мислеше, че си тук. — След това. — Добре, да, добре. — И затвори.

Високото момиче каза:

— Карал си чак дотук, за да я заведеш да види приятеля ти в болницата?

— Точно така — каза той.

— Ти си много добър приятел.

Това беше моментът, в който Джорджи Вало разбра, че ще бъде изчукан.

 

 

На връщане от Бруклин Шлистър не каза нито дума. Остави Гогарти да говори, докато собственото му съзнание изпълняваше салта, от които му призляваше. Не спираше да мисли за дъщерята на Бенини и за това, което беше казала. „Той трябва да закуси. Важно е.“ Това беше първия път. Втория път беше крещяла. А третия, само преди минути, беше казала: „Татко не би го направил“.

Което беше самата истина. Татко не би. Чет Фиоре би. Чет Фиоре би хвърлил един безобиден човечец в залива на Лонг Айланд. С помощта на Уоли Шлистър, много благодарим.

Когато се върнаха в службата, Шлистър каза на Гогарти, че иска да се разходи и да помисли. Или да не мисли, ако беше възможно. Щеше да е по-добре да не мисли.

Купи си кафе от едно бистро на кея и отиде до ръба. Чуваше как водата се плиска под краката му и се опитваше да изхвърли от съзнанието си всичко, освен този звук. Ийст Ривър беше река, но не приличаше на река и не шумеше като река. Повече шумеше като плаж. Миришеше на плаж, също така. На солена вода, когато приливът се вдигнеше и реката отстъпваше. В Сейнт Луис можеше да стоиш на брега милион години и пак нямаше да видиш Мисисипи да отстъпи. В този шибан град това се случваше по два пъти в денонощието.

„Той дойде у дома.“ Гласът на момичето продължаваше да отеква в ушите му. „Казах му, че татко е тръгнал с вас.“

Вирна глава, като че ли някой току-що го беше извикал. Присви очи и си повтори думите й. „Той дойде у дома.“ Защо Чет Фиоре бе отишъл в дома на Гюс Бенини? Това не беше приятелско посещение. За да отиде, е знаел, че нещо става. Откъде беше разбрал? Откъде изобщо би могъл да разбере?

Нещо не беше наред, но Шлистър не разбираше какво. Върна се от самото начало и си преповтори всичко, което знаеше за случая, от онази февруарска нощ, когато двамата с Гогарти проследиха Фиоре до рождения ден на банкерската дъщеря. Денис Франсискан се беше разсмърдял заради онова шибано преследване в Проспект Парк с цивилна кола, която после трябваше да бъде вадена от преспите с влекач. Нормално. Франсискан обичаше всичко да е както си му е ред, а онази нощ нищо не беше наред. И на следващата сутрин Илейн Лестър ги подхвана отвсякъде. Искаше случая. И когато Франсискан бе заловен да си пъха оная работа на неподходящи места, тя пак ги подхвана. Интересуваше я банкерът. Каза, че ако го вкарала в съда, щели да й дадат кабинет с прозорци.

И изведнъж чу гласа на Гюс. „Нещо за някакъв банкер.“ Така ли беше казал?

Шлистър хвърли чашата от кафето в едно кошче за смет и се върна тичешком в службата. Отвори шкафа с материалите по случая и намери лентата с разпита на Бенини. Сложи си слушалки, защото не искаше Гогарти да чуе онова, което търси. Гогарти го попита какво прави, но той му махна да се разкара.

Превъртя лентата напред. Спомняше си кога го каза, около час след началото, а може и малко по-рано. Искаше да чуе точно какво казва. Превърта назад и напред, докато не откри мястото. „Не знам — казваше Гюс. — Непрекъснато слушам нещо за някакъв банкер, нещо за пране на пари, нещо, не знам какво. Само чувам това и онова, но не знам абсолютно нищо.“

И гласът на Илейн: „Ами дай тогава да преминем към нещо друго, което знаеш“.

Дай тогава да преминем към нещо друго ли? Какво й ставаше на тая? „Какъв банкер? От кого го чу, Гюс? Щом си чул толкова, значи си чул и още.“ Това трябваше да го попита. Трябваше да го накара да каже повече и ако се беше оказало, че наистина не знае нищо, трябваше да му даде това за домашно. „Разбери нещо за този банкер и ела при нас.“

Как, по дяволите, личност, която осем месеца преди това знаеше, че намирането на връзката между Чет Фиоре и някакъв банкер ще й осигури кабинет с прозорци, изведнъж беше изгубила интерес? „Дай тогава да преминем към нещо друго.“ Към какво точно бяха преминали?

Той натисна бутона за спиране и нетърпеливо пренави лентата. Гогарти се беше върнал на бюрото си, но отново дойде и го попита какво е открил. Шлистър не му отговори. Лентата се пренави и той спря машината, прибра лентата в шкафа и влезе в кабинета на Илейн, без да почука.

Тя четеше нещо и си водеше бележки и вдигна ръка, без да погледне кой е. Той я изчака да свърши и да постави капачката на писалката си — винаги пишеше с писалка с мастило — и тя го погледна, но не каза нищо. Чакаше той да й каже за какво е дошъл. Първо той чака, сега тя чакаше. Намекът беше повече от прозрачен.

Първата им среща в неговия апартамент се беше оказала и последната. Той не разбра защо. Следващия път, когато я беше поканил да пийнат нещо, тя го беше попитала не може ли да си говорят в службата. Беше се пробвал още веднъж и тя беше казала същото. Не му даде обяснения и Шлистър не възнамеряваше да й ги иска. Не беше нужно да му чертаят на черната дъска.

Не знаеше как да подхване въпроса, но направи опит.

— Може ли да те попитам нещо? Как така не прояви никакъв интерес, когато Бенини спомена нещо за някакъв банкер?

Това беше най-добрият начин. Право в очите.

Тя се изправи и попита гневно:

— Какво искаш да кажеш?

— Въпросът ми е съвсем основателен — заяви той.

— Проявявам интерес. Даже голям интерес. Естествено, че проявявам интерес. Ти да не би да си искал да го кажа на Бенини?

Той искаше да се убеди, че я е разбрал правилно.

— Възнамерявала си да провериш за какво става въпрос, така ли?

— Възнамерявам да проверя за какво става въпрос.

— Няма да стане. Бенини е мъртъв.

На лицето й се изписа неподправена изненада.

— Какво?

— Той е в бруклинската морга. Тази сутрин са го извадили от водата. Жалко, че не го разпитахме за банкера, когато имахме тази възможност.

Тя пристъпи ядосано към него.

— Какво намекваш, по дяволите?

— Нищо — каза той. — Абсолютно нищо.

 

 

По време на дългото пътуване с метрото до Бронкс Джесика съжали, че не беше попитала Джорджи Вало защо Еди е в болница. Но разговорът им беше толкова кратък, че тя дори не се беше сетила.

Болницата бе потискаща тухлена сграда и напълно отговаряше на настроението, с което дойде Джесика. Обектна съотносителност. Професор Хеърстън, който й преподаваше литература, беше абсолютно обсебен от тази фраза. Като че ли тя обясняваше всичко. Поезията беше пълна с обектни съотносителности за емоциите, които се опитваше да изрази. Разказите бяха пълни с тях, романите бяха пълни с тях. Е, животът имаше собствени обектни съотносителности, а това място сто процента беше една от тях. В този дух, щом така и така беше подхванала темата, какво да кажем за името? „Монтефиоре“. Планината на Фиоре. Каквото и да означаваше това. Много символично навързване на нещата.

Жената във фоайето я упъти към отделението на четвъртия етаж. Помисли си, че всичко е като сцена от „Английският пациент“, и изведнъж осъзна, още докато стоеше пред вратата, че никога не е посещавала болен, който да не е в частна стая.

Покрай двете стени имаше по осем легла и всичките бяха заети. Отпърво си помисли, че са я пратили не където трябва, защото по леглата лежаха само старци. Поколеба се, но пристъпи плахо в помещението. Усети погледите на старците, които я опипваха като ръце. Един старец, кльощав като бостанско плашило, облиза устни и започна да мастурбира под одеялото.

И тогава видя Еди. А дали беше Еди? Реши, че това в леглото в дъното са неговите очи, и побърза да отиде натам. Стаята миришеше на болест, на мръсни тела, на урина и на превръзки. Тя спря на три метра от леглото му.

Беше Еди и не беше той. Лицето му, или онова, което се виждаше от него, беше тъмномораво, а цялата му друга страна, включително окото, беше покрита с бинтове и лейкопласти, които минаваха през челото и под брадичката му. Устните му бяха подпухнали, напукани и странно отпуснати, сякаш мускулите, които ги бяха поддържали, бяха престанали да функционират, и цялото му лице приличаше на изпуснат балон.

Той каза нещо, но гласът му беше толкова дрезгав, че тя изобщо не го разбра.

— Еди, какво е станало? — попита, след като се приближи още малко.

— Харесвам ли ти? — изграчи той.

Тя беше сигурна, че го чу, но изобщо не разбра какво има предвид. Той й махна с пръсти и тя едва сега забеляза, че цялата му дясна ръка е в гипс. Пристъпи към леглото и се наведе към него, за да го чуе. Едното му око обходи лицето й, от устните, през очите, до косата и после обратно към очите, сякаш обработваше видяното на части.

— Какво е станало, Еди? — попита тя, защото той не каза нищо.

— Ръката ми. Цялата е натрошена — каза той. — Цялата.

— Господи! — Очите й се насълзиха.

Той видя това и направи немощен и несполучлив опит да се усмихне.

— Свалиха я — прошепна дрезгаво. — Кожата. Свалиха ми кожата.

Размърда пръстите на здравата си ръка.

Тя усети, че й се повдига, и се опита да не си представя, онова, което й казваше.

— Не говори за това, Еди — прошепна. — Не мисли за това.

— Да — отвърна той. — Какво ще кажеш за една целувка? Цункай ме.

— Стига, Еди — примоли се отчаяно тя. В мислите си виждаше лицето му под превръзката, одраното му лице, пулсиращо, червено и лепкаво от кръв. Пребори се с още една вълна на гадене, пребори се със себе си, за да не отвърне поглед.

Видя ръката му и щеше да се отдръпне, ако не беше толкова замаяна. Беше я обхванала някаква парализираща пасивност и тя го остави да сграбчи блузата малко над гърдите й. Той я дръпна към себе си и приближи лицето й към своето. Тя едва не падна и се наложи да се подпре с една ръка на леглото — не на леглото, на рамото му — за да не падне отгоре му, при което от гърдите му се изтръгна ужасен звук на болка, не вик, не стон, по-скоро нещо като онези писъци, които чуваше нощем в Бедфорд Хилс, когато совите уловяха някое животинче и то пищеше нещастно преди да умре.

Опита се да махне ръката си от рамото му, но той не я пускаше, въпреки че болката сигурно беше непоносима. Дясната му ръка се вдигна, тази с гипса, и той я прехвърли около нея и натисна врата й надолу, докато устните им не се докоснаха. Неговите бяха меки и гумени. Тя чу някакъв странен пресеклив смях, който не би могъл да е неговият, и усети една ръка върху задника си, под полата, която се беше надигнала, когато падна напред. Усети грапавите пръсти върху бикините си, под ластика им — дърпаха плата и се опитваха да се наврат в цепката на задника й.

Вече се бореше отчаяно, за да се освободи както от Еди, така и от непознатия на съседното легло, който я опипваше. Успя да се извърти и ръката я хвана за полата, но поне вече не пипаше кожата й. Отскубна се от Еди точно в мига, когато той я пусна, загуби равновесие и падна на пода между двете легла. Чу стъпки и някакъв мъж извика:

— Оставете я на мира! Чувате ли, оставете я на мира!

Един чернокож санитар тичаше към нея между двете редици легла.

Въпреки това мъжът на съседното легло посегна да я сграбчи пак. Беше дебел старец — пулеше се насреща й като идиот и се хилеше като дете, което е направило нещо лошо, но знае, че няма да му дърпат ушите.

— Добре ли сте? Какво става тук? — попита строго санитарят.

Джесика посочи стареца.

— Създаваш проблеми на момичето ли, Хауард? Писна ми от теб.

И изрита спирачките на леглото. Преди Джесика да разбере какво става, санитарят вече го търкаляше по прохода. Усмивката на стареца беше застинала на лицето му като маска.

— Извинявайте, госпожице — каза санитарят и се отдалечи с леглото.

— Недейте — извика безпомощно Джесика след него.

Имаше смътното усещане, че всичко се е случило по нейна вина, че старецът не може да отговаря за постъпката си и че го наказват за нещо, което изобщо не си струваше, както го виждаше сега, след като беше свършило.

— Струваше ли си? — попита Еди, когато тя се обърна към него.

Тя не разбра какво й казва. Имаше усещането, че се е събудила насред кошмар.

— Къде го карат? — попита тя. — Не трябваше.

— Не той! Аз! — изкрещя Еди и гласът му внезапно отекна, остър и ясен като кучешки лай. — Според теб струваше ли си? Мислиш ли, че ти струваш толкова?

Пръстите на здравата му ръка се сгърчиха пред обезобразеното му лице, сякаш искаха да разкъсат бинтовете, за да й покажат какво има отдолу.

— Какво говориш? — попита го тя объркано.

— Баща ти изпрати да ме подредят така. И защити щерка си.

Някъде в дълбините на съзнанието си тя знаеше, че ще й каже точно това. Искаше да не му вярва и се принуди да не му вярва. Но въпреки това знаеше, че е вярно.

— Скулата ми е на парчета и кожата ми е одрана — каза той. — Ритаха ме. Ритаха ме, докато кожата ми се свлече. Молех се да припадна. Не можах. Не можах. Стъпиха ми на ръката. Чух как костите ми се трошат.

— Господи, Еди! — изстена тя. Ръката й посегна към лицето му, за да го докосне и утеши, но спря и увисна във въздуха.

— „Това е предупреждение, малкия“, така каза. „Човекът иска да оставиш дъщеря му на мира“, така каза. „Следващия път няма да се отървеш толкова лесно.“