Филип Розенберг
Могъщите (18)

18.

Парите на Фиоре се удвоиха само за една седмица. Джефри можеше да го направи и по-бързо, но не искаше да привлича внимание към сметката, колкото и минимален да беше рискът при такива незначителни суми. Но те нямаше дълго да останат такива и беше съвсем логично да проявява максимална предпазливост. Освен това искаше да държи очакванията на Фиоре в рамките на разумното. Следващите няколко месеца щяха да наподобяват обучение на пале. Сравнението го развесели. Като подаваш на палето кучешка бисквита, не е желателно то да знае, че в другата ти ръка има още една и че джобът ти също е пълен с бисквити. Искаш от него признателност, а не глезене.

Джефри беше написал чек за сто хиляди долара, платими на „Мид Атлантик Ресторант Асосиейшън“, несъществуваща компания, която щеше да се създаде с единствената цел да получава и осребрява тези чекове. Името й наподобяваше, но не беше същото като това на „Атлантик Ресторант Къмпани“, фирмата, на чието име Фиоре беше открил сметката си в „Лейн Бентли“. Габриел Енрикес му беше показал как да пише на компютъра на банката чекове на едно име и да го променя преди отпечатването.

Точно една седмица след като Фиоре откри инвестиционната си сметка, двамата с Джефри се срещнаха пак, само че този път в един тайландски ресторант с изглед към огромната централна зала на наскоро ремонтираната Гранд Сентръл Стейшън. Фиоре, който обикновено беше точен като начален учител, закъсня с двайсет минути. На масата го чакаше чаша каберне и плато с ордьоври, ухаещо предизвикателно на загадъчни екзотични подправки. Фиоре се извини за закъснението, но не даде никакво обяснение. Нещо подсказа на Джефри, че току-що е излязъл от банята, което означаваше или извънбрачен сутрешен секс, или упражнения в залата за фитнес, но в случая с Фиоре можеше да е само първото. Тялото му беше стройно и стегнато, но той явно не работеше по него.

Джефри прие извинението му без коментар и го подкани да опита ордьоврите. Едновременно с това извади от вътрешния си джоб чека от „Лейн Бентли“ и му го подаде. Фиоре го погледна и го остави на масата.

— Браво — каза. — Сега какво?

За най-голяма изненада на Фиоре, Джефри взе чека и го прибра в джоба си. Фиоре разбра грешката си моментално. Блейн нямаше да му дава никакви пари. Фиоре имаше много пари, но нямаше документи за произхода им. Вече имаше документи.

— Утре ще депозираш сто хиляди долара в сметката на „Атлантик“ — каза Джефри. — Твоят счетоводител ще ги запише като плащане от „Лейн Бентли“. От следващата секунда това са чисти пари. Освен това продължаваш да имаш сметка при нас с малко повече от сто хиляди долара.

— Какво ще стане с чека? — попита Фиоре.

Джефри го изгледа продължително и не каза нищо.

— Нещо ми подсказва, че няма да отиде при каубоя — отбеляза Фиоре.

— Дай да се разберем — отвърна Джефри. — Аз не те питам откъде идват тези пари. Ти пък не ме питаш къде отиват.

Първоначалната идея, както я беше очертал Джефри пред Болинг и Фиоре, когато бяха отишли в Оклахома, беше Фиоре да получава парите на хартия, а Болинг да ги получава в брой. Но начинът, по който пъхна чека в джоба си, беше толкова целенасочен и окончателен, жестът беше толкова чист и завършен, че Фиоре моментално разбра за промяната в правилата на играта.

— Да не би да ми казваш, че той е вън от картинката? — попита Фиоре.

Джефри внимателно остави ножа и вилицата си и наля още.

— Искам да помислиш малко. Става въпрос за една стара игра, всъщност гатанка. Навремето я имаше в учебниците по икономика. Искаш ли да ти я кажа?

Фиоре не отговори. Погледът му остана прикован в Джефри. Чакаше.

— Ситуацията е следната — продължи Джефри. — Представи си десетима пирати, които намират сандък със сто златни монети. Трябва да си ги поделят. По десет на глава е най-честно, но те са пирати и честността не ги вълнува. Всеки иска да вземе възможно най-много. Има ли някаква логика, която да диктува нещо друго, освен равна подялба? Ами, я да видим, казват те. И измислят метод. Методът е следният: Най-големият, най-злият и най-якият пират, шефът на бандата, започва пръв, като прави някакво предложение — каквото поиска. Ако получи поне половината гласове, предложението му се приема и съкровището се разделя така, както е предложил той. Но, и това е голямо „но“, ако останалите пирати гласуват против него, го хвърлят през борда и следващият пират в йерархията се заема със задачата да спечели сърцата и умовете на останалите. Схващаш ли картината?

Фиоре кимна, но не каза нищо.

— Помисли, без да бързаш. Ти си най-големият и най-лош пират. Какво предлагаш да направим със съкровището?

— И казваш, че не е по десет на човек? — зададе реторичен въпрос Фиоре. В подобни гатанки винаги имаше някакъв трик. Поне дотолкова знаеше.

— Нищо не казвам — отвърна Джефри.

Фиоре не обичаше игрите, но обичаше да наблюдава развоя им. Вдигна пръст в знак на тишина и се опита да намери отговора. Но дори не се сещаше откъде да подхване проблема. Скоро се отказа и поклати глава.

— Знам, че пират номер едно трябва да се справи като истински бандит. Но ще трябва да ми кажеш как.

— Не се отказвай толкова бързо. Дай да видим механизма. Номерът е да опростяваш. Затова нека започнем с най-простия случай. Да речем, че са останали само двама пирати. Първите осем вече са станали храна за акулите. Останали сме само аз и ти. Ти си по-як, затова ти предлагаш. Какво? Петдесет на петдесет? Или имаш и по-добър вариант?

Фиоре залюля виното в чашата и се полюбува на отблясъците в кървавочервената течност. След това отговорът го осени и той вдигна очи с радостна усмивка. Като едно време в училище.

— За мен сто, за теб нищо.

— Това оправдано ли е? — попита Джефри.

— След като сме само двамата, на мен ми трябва само един глас. Всичко за мен, нищо за теб. Който е „за“, да вдигне ръка. — Той вдигна високо ръка. — Предложението се приема.

Джефри се засмя.

— Браво. Много добре. Сега се върни малко назад. Трима пирати и пират номер три предлага. Той знае какво ще стане, ако полети зад борда, защото се е досетил същото, което и ти преди малко. Което е, че ти получаваш всичко, а аз нищо. Нужни са му два гласа. Какво ще направи?

Този път Фиоре започна да размишлява на глас.

— Каквото и да направи, няма да вземе моя глас, защото ако той излети зад борда, аз получавам всичко. Но в такъв случай ти също не получаваш нищо и затова той ти предлага една жълтица, и ти приемаш. Деветдесет и девет за него, една за теб; вашите два гласа и аз съм прецакан.

— Точно така. Значи разбра механизма. Така се връщаш на шестия пират и прилагаш същия принцип. И така, докато стигнеш до отговора, който е деветдесет и шест жълтици за главатаря и по една за четиримата, които подкупва, за да му осигурят необходимата подкрепа.

— Хитро — отвърна Фиоре. Стана му неприятно, че не можа да открие отговора без помощта на Блейн. — И каква е поуката?

Джефри махна на сервитьора.

— Няма да поръчваме повече. Сметката, ако обичате. — Сервитьорът се отдалечи.

— Поуката е, че няма губещи. Петима пирати не получават нищо, но те така и не са имали нищо. Четирима получават по една жълтица и са доволни. А десетият се справя като истински пират. Много бързо става много богат, но никой не се оплаква.

— Ние сме десетият пират, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Сервитьорът се върна с чека и Джефри го разписа.

— С нашия приятел от Оклахома сключихме сделка. Печалбата отива в твоите книги, а загубата в неговите. Само че когато пазарът е във възход, няма загуби. Вложенията навсякъде се умножават. Аз се погрижих за книгите и той продължава да печели, макар и не колкото тебе.

— Значи все пак сме десетият пират. — Фиоре се усмихна широко.

Джефри за пръв път го виждаше да се усмихва така, усмивката беше изражение, а не мимика. До този момент всичко в този човек му се струваше предварително изчислено. Усмивките, мръщенето, думите, всичко това бяха инструменти за контрол. Тази усмивка беше различна. Тя идваше отвътре и причината за нея беше единствено в самия него.

— Всъщност — засмя се Джефри, — като нищо може да сме всичките десетима пирати. Може да сме всички пирати на света.

Фиоре се засмя доволно. Пресегна се, хвана ръката на Джефри и я разтърси. Бяха спечелили сделка. И то каква! И колко елементарна. Поколения мафиоти от Капоне, през Готи, та до Фалконе бяха търсили това Елдорадо, но не го бяха намерили. Но то съществуваше, ширнало се като нов континент. Почувства се като военачалник, който побива знамето си в нова територия. И по погледа и силата, с която стискаше ръката му, усещаше, че Блейн изпитва същото.

— Успяхме — каза той. — Настина успяхме.

Радваше се като хлапак.

След това двамата се разделиха и всеки пое по пътя си. Но докато крачеше през великолепната чакалня, Фиоре изведнъж спря. Усмивката изчезна от лицето му, очите му потъмняха и в тях пламна обичайният им мрачен огън. Защото осъзна, че щом, както беше казал Блейн, има само печеливши и няма губещи, Клинт Болинг вече не им е нужен.

 

 

Филис отиваше на събрание на някакъв комитет в музея „Метрополитън“ — комитет, в който нямаше представа защо участва. Денят беше дъждовен и тя умираше за чаша чай, затова влезе в кафето и токчетата й изчаткаха по плочките на пода като зарове в чаша. Наля си вряла вода в една картонена чаша, сложи вътре пакетчето чай, което извади от емайлираната кутийка в чантата си, и махна на чернокожата жена на касата. Нямаше време да спира. Вече беше закъсняла за събранието.

— Няма проблем, госпожо Блейн — извика касиерката. — После ще оправим нещата.

Докато бързаше към вратата, някой я извика и тя се обърна. Беше Сю Тъни, майката на Грейс — която тъкмо ставаше от масата и прибираше скицника пред себе си. Беше облечена с джинси и памучна риза и изглеждаше по-скоро на възрастта на дъщеря си, отколкото на тази на Филис.

Тя така и не се беше вписала в кръга на майките на съученичките на Джесика и съответно не беше получила почти никакво съчувствие, когато съпругът й я напусна, макар че той беше постъпил възмутително, като закупи този палат на Лонг Айланд и най-демонстративно настани там любовницата си преди дори да се е разделил с жена си. Тогава никоя от майките от класа не застана зад Сю, нито й се обади, за да й предложи подкрепа. Тя не бе от техния кръг, което само по себе си нямаше да е проблем, ако не беше дала да се разбере, че изобщо не я е грижа, че не принадлежи към него. Японки, ирландки, дори американки без никакъв социален статус успяваха да се впишат в този свят. Вратите на най-добрите домове бяха отворени за всяка жена, която имаше желание да стои търпеливо в коридора, докато не бъде поканена. Единствените непростими грехове бяха самодоволството и самодостатъчността — увереността, че можеш да влезеш, без да са те поканили, и да напуснеш, без да са те освободили.

Сю Тъни попадаше във втората категория. Нямаше никаква нужда от тях и затова те се погрижиха да нямат никаква нужда от нея.

И сега стоеше тук облечена като студентка и подвикваше на Филис, като че ли бяха първи приятелки или пък се бяха уговорили да пият чай.

— А, здрасти — усмихна се изкуствено Филис. — Закъснявам за едно събрание. Наистина трябва да бягам.

Сю закрачи до нея.

— Ще повървя с теб. Какво прави Джесика?

— Процъфтява — каза Филис.

— Как разбра? — Сю се засмя. — Та те дори не разговарят с нас. — След което осъзна, че говори в множествено число, и добави: — Освен ако твоята не говори с теб.

— Не съвсем — съгласи се Филис, но с интонация, която предполагаше, че се съгласява от любезност, но иначе отношенията с дъщеря й са отлични.

Стигнаха до асансьорите в нишата в дъното на фоайето. Сю, която прекарваше голяма част от времето си в музея, дори не знаеше, че има асансьори.

— Грейс ми каза, че Джесика продължава да се вижда с онова момче. Учудих се.

Вратата на асансьора се отвори пред Филис, но със същия успех можеше да се е отворила пропаст в земята. За миг си помисли, че ще пропадне в нея. Успя да изобрази някаква усмивка, но усещаше спазми в ъгълчетата на устата.

— Не ми е споменавала за никакви момчета — каза Филис. — Кое момче имаш предвид?

Сю замълча, за да предизвика нужния ефект, и се усмихна неприятно, сякаш това и доставяше удоволствие.

— От рождения ден. Сигурна съм, че го помниш.

Филис пристъпи заднишком в отворения асансьор. Усети как вратите се затварят и от двете й страни.

— Ще се вижда, с когото си иска — отвърна тя нарочно безгрижно. — Досега не ни е дала повод да й се бъркаме в работите.

Асансьорът потегли и горещият чай се разля по ръката й. Тя прехвърли чашата в другата си ръка и тръсна китката си. В момента не знаеше кого мрази повече — ехидната Сю, която очевидно се забавляваше да разпространява пикантната новина, или Джесика. С нейния морал и разум на разгонена улична котка. „Също като баща си — помисли си. — Мисли с оная си работа.“

 

 

Джесика отвори. Беше по бикини и широка риза, която покриваше задника й само наполовина.

— Здрасти, татко. — Усмихна му се с престорен ентусиазъм.

Той чу, че в стаята има още някой, и попита:

— С кого си?

Забеляза мигновеното раздразнение в погледа й.

— Барбара! Баща ми иска да те провери — извика тя, без да се обръща. След това отстъпи от вратата. — Тя е гола, татко. — Каза го, като че ли говореше на малко дете.

Барбара беше в дъното на стаята. Беше по клин, но горнището на спортния костюм беше в ръцете й. Вдигна длани, за да прикрие гърдите си.

— Здравейте, господин Блейн. Радвам се да ви видя.

Пристъпи към него и преди той да осъзнае какво става, най-безгрижно и демонстративно му подаде ръка. Остана така за миг, с едната си малка, но идеална гърда, насочена право към него, а другата прикрита с дрехата.

— Татко се притесняваше, че може да е някое момче — обади се Джесика. — Доволен ли си?

— Облечи си нещо — отвърна рязко Джефри.

Момичето се усмихна разбиращо и се обърна, за да нахлузи тениската през главата си. Джефри долови мириса на потта й.

— Ти също — обърна се той към Джесика.

Остави на нея избора на място, където да поговорят. Спомена само да можело да се хапне някой сандвич и да нямало прекалено много от нейните приятели. След половин час седяха един срещу друг в едно ъглово сепаре на мръсна закусвалня, който явно се издържаше основно с разносна търговия.

— Предполагам ти е ясно защо съм дошъл.

— Изминал си доста път, за да ми го кажеш. Защо просто не го направиш?

Тя разопакова сандвича си и се зае с листата от маруля, по които имаше прекалено много сос.

— Изумен съм, че отново се виждаш с онова момче — започна той. — Не ми казвай, че си забравила какво се случи на рождения ти ден.

— Еди няма нищо общо с това — тросна се тя, без да вдига поглед.

— Не е вярно. Има.

Гневният й поглед срещна неговия.

— Той беше с мен — отвърна тя. — И изобщо не се е качвал на втория етаж.

Баща й сигурно смяташе, че всички момичета са девствени и че всички момчета са като Джорджи Вало.

— Нека те попитам нещо — каза той. — Какво си спомняш от онази вечер? Започни от момента, когато чу Ейми да пищи.

Щеше й се да не беше споменавал Ейми и затова се насили да си припомни вечерта абстрактно, само на думи, без да я проиграва в паметта си.

— Всички се затичаха нагоре. След това дойде баща й. После се прибрахме у дома. След това отидохме на вилата.

— Помниш ли, че дойде един мъж? Дето говори с Ейми и с баща й?

Помнеше го — тъмнокос и красив.

— Да. Той кой беше? Държеше се така, като че ли ресторантът е негов.

— Негов е. Сега ме слушай, без да ме прекъсваш. Ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса. Но знаеш, че няма да те излъжа.

Вътрешностите й сякаш се събраха в задушаващ стегнат възел и за момент тя се изплаши, че ще повърне направо на масата. Прехапа устна, затаи дъх и зачака. Нямаше представа какво ще й каже, но й се струваше, че вече знае всяка дума, сякаш двамата бяха разигравали същата сцена и преди. Не помнеше как завършва, но знаеше, че завършва зле.

— Джесика — започна баща й бавно и предпазливо, — всичко, което се случи онази нощ, е било нагласено. Този човек се казва Чет Фиоре. Той е гангстер. Искаше нещо от мен. Затова приятелките ти бяха нападнати и всичко беше покрито, а аз се оказах съучастник. Това е углавно престъпление и той го използва, за да ме принуди да му дам онова, което иска. Това момче те отведе със себе си през лятото по същата причина. Той работи за Чет Фиоре.

По лицето й се стичаха сълзи; раменете й се тресяха. Тя поклати яростно глава и се опита да каже нещо като „Не, не, не“, но не успя да издаде никакъв звук. Знаеше, че баща й казва истината, защото в съзнанието й като в кошмар започнаха да изскачат факт след факт. Внезапно си припомни, че господин Стасни познаваше Еди. „Доволна ли сте, госпожице Блейн? А ти, Едуард?“ — беше попитал дребосъкът, гледайки Еди право в очите. Едуард. Беше го нарекъл Едуард. А и момчетата знаеха, че на втория етаж има помещения. И тези помещения ей така се оказаха отключени. Спомни си и телефонния разговор на Еди в хотелската стая в Ню Орлиънс, и другите подобни разговори от Лас Вегас и по целия път. Даже парите, ако пък ставаше въпрос за това. Еди имаше пари за всичко.

Ушите й бучаха като водопад и дори не знаеше продължава ли баща й да говори, или не. Скочи от стола си и се затича слепешком към вратата. Джефри я последва бавно, за да й даде малко време.

Намери я при колата, заровила лице в ръцете си. Може би плачеше толкова горчиво, защото обичаше Еди Винченцо, но Джефри се съмняваше, че го обича толкова сериозно. Но болката, че е била използвана, щеше да е една и съща без значение дали го обичаше, или не, и той по никакъв начин не можеше да облекчи тази болка, освен може би като й предложи малко утеха. Приближи се и сложи ръка на рамото й.

Тя се извърна рязко и зачервените й очи блеснаха яростно.

— Не ме докосвай! — изкрещя. — Не смей да ме докосваш.

Той се отдръпна засегнат, но не искаше да я наранява допълнително.

Тя се поколеба само за част от секундата.

— Знаеш ли какво, татко? — изсъска. Всяка клетка от тялото й излъчваше омраза. — Аз правих свирки на Еди Винченцо. Искаш ли да знаеш още нещо? Аз чуках Еди Винченцо из цялата страна. Аз смърках кокаин с Еди Винченцо. Ти си знаел що за човек е той, знаел си защо ме е искал и защо ме е използвал и не си ми казал и една шибана дума! С какво право ме спасяваш сега?

Истината в обвинението й го жегна по-остро от горчивината.

— Продължаваш ли да се виждаш с него? — попита той.

— Не. Но не защото аз съм спряла. Нали знаеш, че съм евтина. Нали?

— Недей, Джесика. Не говори така за себе си.

— Той спря да се вижда с мен. Спря да се обажда. И аз си мислех, да ти го начукам, че ми е по-добре без него. И знаеш ли какво, татко? Смятам, че ако ми се обади, ще се видя с него. Може да започнем отново. А той ще се обади. И знаеш ли защо, татко? Защото щерка ти прави страхотни минети.

Джефри се напрегна и изпита нещо, което не беше изпитвал през целия си живот. Искаше да я удари, да я зашлеви през лицето и да види болката в широко отворените й очи. Никога не беше удрял никого, но вече усещаше стягането на мускулите и движението на ръката си, сякаш вече го беше направил. Вгледа се в лицето й и потърси чертите на момиченцето, което не беше виждал от години. И ги намери. В устните, в очите, в безценното изящество на брадичката и носа. Някога я наричаше Джес.

Не каза нищо. Чакаше. И когато тя не каза нищо, каза:

— Хайде, миличко. Ще те откарам в квартирата.

— Ще се прибера пеш — отвърна тя и тръгна.

Той не посмя да я спре.

Тя стигна до ъгъла и се обърна.

— Татко, онова, което господин Фиоре е искал от тебе. Ти направи ли го?

— Не искам да говорим за това, Джес — отговори той и тя разбра, че го е направил.

И се усмихна тъжно.

— Добре. Поне някой е получил каквото е искал от цялата тази гадост.

 

 

Рейчъл Болинг не съжаляваше, че се е омъжила за него, но имаше много други неща, за които да съжалява. Липсваше й селото й в Мексико, липсваха й сестрите й. Обичаше съпруга си, но беше толкова част от неговия живот, колкото една кокошка е фермер, защото живее във ферма. Харесваше й да има пари, защото цял живот беше била бедна. Харесваше й, че може да изпраща пари на майка си и на Ариана, единствената от сестрите й, която не се беше омъжила сполучливо. Харесваше си плувния басейн. Харесваше допира на хубавите дрехи върху кожата си.

Когато за пръв път я представиха на синьор Болинг в Сан Витория, животът й представляваше един безкраен купон, от ставането й следобед до лягането призори. Беше купон преди да се запознае със синьор Болинг и с него купонът беше продължил.

Сега вече дори не изпитваше желание да се друса.

Рисуваше картини, на които изобразяваше себе си в селото, където живееше майка й, въпреки че не беше имала щастливо детство и за нищо на света не би се върнала там. Във всяка нейна картина винаги имаше едно момиченце, голо, с плоски гърди, наблюдаващо живота в селото с широко отворени очи, така както сега Рейчъл го наблюдаваше във въображението си. Черпеше образите от паметта си, защото картините в паметта й винаги бяха по-ярки от всичко видяно наяве.

Беше на двайсет и пет години и понякога си мислеше, че е на повече, отколкото щеше да е на стари години.

Тази нощ платното на триножника не й харесваше. Седя пред него доста време, опитвайки се да разбере причината. Накрая реши, че хората не са наред. Тази вечер, незнайно защо, персонажите на картината й се струваха чужди, непознати — не ги намираше нито в спомените, нито във въображението си. На селото също му имаше нещо. Планините надвисваха над него, сякаш всички бяха затворени в селото завинаги, като папагали в клетка. Истината беше, че на картината, както и в съзнанието й, селото беше колкото планини, толкова и небе.

Доста време мисли как да го оправи и когато разбра, че няма да може, загаси лампата и изпи последната глътка кафе на лунната светлина, която нахлуваше през отворения прозорец.

Провери дали не е включена алармата и отиде при басейна. Беше октомври и вятърът хапеше кожата й — тази стерилна земя бързо отдаваше натрупаната през деня топлина. Нищо чудно, че тук не вирееше нищо.

Изхлузи роклята през главата си, хвърли я настрани и се гмурна гола в басейна. Студената вода моментално изсмука лепкавата топлина, която беше насъбрала в студиото, докато разглеждаше несполучливата си картина. Преплува двайсет дължини и ръцете й изтръпнаха. Долавяше движението на луната по небето и когато свърши — знаеше, че дължините са двайсет, точно двайсет, въпреки че не ги броеше — легна по гръб във водата, за да усети лунната светлина с кожата си.

Излезе от басейна и облече роклята. Меката памучна материя попи водата като хавлия.

Не светна лампата в спалнята. Съпругът й, който обикновено хъркаше, спеше толкова тихо, че тя дори не чуваше дишането му. Изсуши косата си с една хавлия в банята и остави там мократа си рокля. Легна внимателно, за да не го събуди, и намести глава на възглавницата, преди да преметне ръка през гърба му. В мига, когато кожата й докосна неговата, разбра, че е мъртъв.

Температурата му беше като тази на чаршафите.

Дъхът се скова в гърдите й и нямаше да може да извика, дори да искаше. Знаеше, че това рано или късно ще се случи, и знаеше защо се е случило.

Погледна го на лунната светлина. Този мъж строеше църкви. Беше добър човек. Очите му бяха отворени. Устата му също беше отворена и езикът му висеше отвън. Белите му дробове бяха спрели преди сърцето. И баща й беше умрял по същия начин, задушавайки се в съня си от проклетата кока.

Затвори очи и извърна лицето си. Но остана в леглото до сутринта и плака, защото не беше обичала достатъчно и двамата.