Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House of Lords, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росица Панайотова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Филип Розенберг. Могъщите
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2002
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: Петър Христов
Компютърна обработка: Валентина Гълъбова
ISBN: 954-585-391-3
История
- — Добавяне
Втора част
4.
Когато Чет Фиоре излезе от „Стасни“, мерцедесът му не го чакаше пред сградата. Вместо него на две-три сгради по-нататък бавно се размотаваше някакъв плимут.
Фиоре се усмихна. Джими сигурно беше забелязал опашката. Умно момче. Забелязал ги беше и беше духнал, предоставяйки им избора да последват празната кола или да висят тук. Те бяха избрали да висят. Никакъв проблем. С Джими не им беше за пръв път.
Фиоре тръгна по стръмната улица към „Лексингтън“ и оттам сви на север по „Медисън“. Вятърът биеше в гърба му. Суграшицата, която допреди малко го хапеше по лицето, сега се набиваше във врата му. Беше почти сигурен, че ченгетата в плимута го следват, но не се обърна. Единият сигурно беше тръгнал след него пеш, докато другият пъплеше с колата покрай тротоара. Беше длъжен да предположи, че са зад него, и това дали ги вижда, или не, нямаше никакво значение.
Фиоре харесваше идеята ченгетата да заработват заплатите си. Представяше си изненадата им, когато колата му се бе отдалечила без него и още по-голямата им изненада, че обектът на следенето си тръгва пеш. Интересно, щом бяха толкова некадърни, че да не го проследят дотук, без да ги видят, как си представяха да го направят сега по пустите заледени улици? Загадка обяснима единствено с упоритостта и тъпотата им.
Тъпотата? Удивителна. Той знаеше, че са тук, и те знаеха, че той знае. И все пак го следваха. Очевидно смятаха, че главите на другите хора са чугунени като техните. И защо не? В тази страна единственият начин да влезеш в затвора бе да си по-тъп от ченгетата. А затворите бяха пълни. Което беше показателно.
Въпреки ситния сняг, който се сипеше във врата и по раменете му, Фиоре се забавляваше, защото си представяше що за картинка е полицаят, който го следва пеш в такава нощ. Направо чуваше псувните в микрофона под палтото, докато партньорът му се разлагаше в топлата кола и се кефеше на късмета си. Това е то да си началник. По-възрастният стои в колата. Един ден младокът щеше да порасне и щеше да си има нов партньор, и тогава щеше да е неговият ред да стои вътре. В крайна сметка всичко си идваше на мястото.
Освен ако, разбира се, копелето не хванеше пневмония и не умреше преди това. Което също не беше лош вариант.
Фиоре продължи още три преки северно по „Медисън“, след което зави надясно обратно към „Лексингтън“. Беше му хрумнало, че тези, които го следят, сигурно не са ченгета, а федерални агенти. Ченгетата отдавна спяха в леглата си.
Вече двайсет минути бродеше с бавна стъпка по заледените улици и спираше на всеки светофар. Чет Фиоре беше примерен гражданин. Освен това студът не му пречеше. Времето никога не му пречеше. Въпрос на принципи. На шибания северен полюс живееха ескимоси и на тях също не им пречеше, тъй че какъв смисъл имаше да хленчи заради някаква жалка нюйоркска виелица?
След като се върна на „Лексингтън“, Фиоре слезе в метрото, купи си билет, мина през автоматичната преграда и ускори крачка по стълбите към платформата. Някъде горе ченгето сигурно махаше неистово на партньора си да спре колата и да обсъдят възможностите. Ако единият вземеше метрото, щеше да остане без подкрепление. Ако и двамата тръгнеха, щяха да останат без кола. Третата възможност беше да теглят една майна, да пият по едно, да се наспят и на сутринта да напишат рапорт, че обектът се е прибрал у дома и си е легнал. Така биха постъпили ченгетата и затова, ако единият или и двамата от тези ръбове се появеше във влака, всичко щеше да е ясно. Федерални.
Светлината от фаровете на приближаващата се мотриса освети релсите в далечината, задържа се за миг и заплува през мрака на тунела, тласкайки пред себе си грохота на колелата. Две пуерториканчета се засмяха на нещо, размениха си по един дружески тупаник по рамото и се наведоха през платформата, за да се убедят, че влакът идва. Напоследък всички плюеха децата, но тези двете изглеждаха наред. Честно казано, повечето деца си бяха наред. Чет Фиоре вярваше в това. По дяволите, самият той на възрастта на тези хлапета вече беше загазвал поне десетина пъти. И всичките му познати бяха загазвали поне толкова пъти. И защо сега трябваше да е различно?
Истината беше, че каквото и да говореха за младите, това нямаше никакво значение. Защото децата са си деца. Точка. Честър Чарлз Фиоре беше на трийсет и пет години и нямаше криминално досие, ако не се брояха няколко дребни младежки издънки, и толкова. А като малък изобщо не беше по-добър от тези тук. Тъй че нищо не се знаеше.
Фиоре не помнеше откога не се е возил в метро. Помнеше само, че тогава му беше струвало един долар. Което означаваше, че беше било доста отдавна. Качи се в един вагон по средата и когато се обърна към платформата, видя един мъж в подгизнал черен шлифер да тича по стълбите и да се хвърля в първия вагон секунда преди вратите да се затворят. Единият агент? Възможно. „Браво на младежа“ — помисли си Фиоре, след което го изхвърли от съзнанието си.
Измина няколко спирки и набра един номер на мобилния си телефон.
— Джими там ли е? — попита, когато вдигнаха. Джими Анджелизи, негов шофьор от пет години и приятел от детството от Сити Айланд, се обади след секунда.
— Аз съм — каза Фиоре. — Намирам се на „Лекс“ и Четирийсета. Дванайсет и трийсет как е?
— Дванайсет и трийсет е идеално — отговори Джими и разговорът приключи.
Мобилните телефони бяха по-лоши от обикновените, защото можеше да ги подслушва всеки който си поиска. Даже не им трябваха бръмбари. Само един дигитален скенер, какъвто можеше да се купи във всеки магазин за радиооборудване. Но дори и по обикновен телефон винаги трябваше да се предполага най-лошото. Всеки, който си губеше времето да подслушва телефоните му, си го заслужаваше до последната секунда. И пак вездесъщата тъпота. Фиоре говореше по телефона със съпругата си и със сестра си, и толкова. С изключение на двете или три изречения в редки случаи като този, които и без това никой нямаше да разбере.
Дванайсет и трийсет означаваше мястото, където влакът по разписание трябваше да бъде в дванайсет и трийсет. Джими имаше разписанието на метрото и знаеше. Ал Джанели беше показал този номер на Фиоре още като хлапе. Взимаш метрото ако ще до края на света и там те чака кола. Ченгетата естествено не ги чака кола и това е краят на следенето. Пожелаваш им приятна вечер и си тръгваш по своите работи.
Фиоре си погледна часовника. Имаше още доста път. Дванайсет и трийсет означаваше някъде близо до залива Шипшийд. Идеално. Ноел Гарвър живееше в Бруклин.
Уоли Шлистър разбра, че нищо няма да се получи, още преди влакът да спре на първата спирка — Гранд Сентръл. Беше минал няколко вагона по-назад, откъдето виждаше Фиоре през стъклената врата на следващия вагон. Обади се на партньора си.
— Няма да стане — каза. — Ще ни трябва подкрепление.
Гогарти не искаше подкрепление, отчасти защото знаеше, че няма да го получи, отчасти защото не обичаше да дели нищо с никого. Най-вече такива неща. Гангстер от ранга на Чет Фиоре се появява на рождения ден на дъщерята на един от най-известните банкери в града, който е само с покани.
— Ще стане, младежо. Няма да викам подкрепления.
На Шлистър му беше писнало да му викат „младежо“. Сигурно трябваше да го направи на въпрос още в началото, но Гогарти беше свестен партньор. Шлистър вярваше, че нещата трябва да се развиват от само себе си. Е, не през цялото време, но когато е възможно. А настоящото любопитно развитие му беше любопитно не по малко, отколкото на Гогарти. Искаше да види какво ще стане.
След още няколко минути се обади по радиото на партньора си, за да му съобщи, че са напуснали Гранд Сентръл.
— Видя ли? Какво толкова се притесняваш. Аз съм само на две преки от вас — каза Гогарти. — Мръсникът се мисли за хитър. Не е чак толкова хитър.
Всъщност Гогарти беше изостанал с повече от две преки. На практика беше на същото място като последния път, когато бяха разговаряли. Беше изминал цялото Лексингтън авеню с включени полицейски светлини и сирена, но малко преди Гранд Сентръл му се наложи да набие спирачки, защото едно такси пренебрегна сирената му и препречи кръстовището вдясно. Колата му беше направила пълен завой на сто и осемдесет градуса, след което се беше понесла по леда обратно по „Лексингтън“, без да удари нищо. Той обичаше да шофира и преследването на влака от метрото го караше да се чувства като Джин Хекман във „Френска връзка“. Само че Хекман не караше по заледени улици. Както и да е.
Теорията на Гогарти беше, че Фиоре се е запътил към италианския квартал и че Шлистър трябва да го проследи, след като излязат от метрото, и да изчака Гогарти да се присъедини към него. След това щяха да продължат следенето заедно, докато Фиоре не се отпусне и не допусне грешката да си помисли, че се е отървал от тях. Той изви волана преди да спре, което според него беше абсолютно зрял и дори артистичен начин на шофиране. В този смисъл, когато беше казал на Шлистър, че е на две преки от него, не беше излъгал, а само беше попреувеличил, защото щеше да бъде, ако не беше таксито. Нямаше значение. Щеше да навакса.
Шлистър обаче силно се съмняваше, че обектът се е насочил към италианския квартал. Чет Фиоре разполагаше с повече лакеи, слуги и помощници, които да му вършат работата, отколкото царят на Месопотамия във върха на могъществото си, и едва ли беше взел метрото с цел да се придвижи донякъде. И едва ли разчиташе на надбягване с метрото. Очевидно имаше план и Шлистър знаеше, че този план е по-добър от неговия, защото той нямаше никакъв план, просто импулсивна постъпка, нещо като почесване на ухапано от комар.
Точно това беше едно от нещата, които го удивляваха най-много във федералния отряд за борба с организираната престъпност. Работеха на директно подчинение на прокурора на окръг Южен Ню Йорк и имаха хубави кабинети. Всъщност страхотни кабинети, в една сграда на брега на Ийст Ривър, точно до пристанището на Саут стрийт. Но никой не мислеше дори с един ход напред. Шлистър беше напуснал полицията и се беше присъединил към федералните, за да избяга от ограничения начин на мислене в полицията. Всъщност за няколкото месеца служба беше открил, че основната разлика между полицейското управление в Сейнт Луис, което беше напуснал, и ударната федерална сила, към която се беше присъединил, е, че в ударния отряд вместо понички набиваха китайска храна.
След още двайсет минути се обади на Гогарти, за да му каже, че влакът напуска станцията на Канал стрийт и че Фиоре все още е във влака. Дотук с италианския квартал.
— Къде отива този? — попита в отговор Гогарти.
— Някъде другаде. Ти къде си?
Отговорът се забави с цяла минута. На Гогарти му се наложи да поразмишлява какво да отговори на партньора си.
— Добре, дръж го под око. Аз съм плътно зад вас.
След повече от половин час Шлистър излезе от станцията на Краун Хайтс в Бруклин, където ръсещата се от небето гадост представляваше по-скоро ледени иглички, отколкото снежинки. Все едно че се беше озовал в Сейнт Луис, на широк булевард със стари ниски сгради, не повече от триетажни, със закрити с метални ролетки магазини на първите етажи. Единствената разлика беше, че надписите на половината от магазините бяха на иврит. Не разбираше и бъкел от иврит, но много добре знаеше какво пише над витрините.
Пишеше: „Начуках ли ти го, Уоли Шлистър?“.
Послание от господин Фиоре, един вид.
Който, в момента когато излезе от станцията на метрото, влезе в тъмния мерцедес, който го чакаше до тротоара със запален двигател и изгасени светлини. Фиоре погледна Шлистър право в очите и му се усмихна. Колата потегли в секундата, в която копелето се качи вътре.
Шлистър изобщо не му се усмихна. Огледа кръстовището. На светофара чакаше за ляв завой по Ютика авеню някакъв стар шевролет — поне на пет-шест години. Шлистър измъкна портфейла със значката си и се затича към него.
— Федерален агент. Трябва ми колата ви.
Беше пределно наясно, че преследването не е на живот и смърт. Беше рутинно следене и по устав нямаше никакво право да конфискува частно превозно средство. От друга страна обаче Чет Фиоре беше посетил банкерско парти, така че май не беше съвсем рутинно. Във всеки случай Уоли Шлистър не беше в настроение да размишлява над тези фини разлики. Не и след наглата усмивка на самодоволния гангстер. Беше мокър и премръзнал, беше пропътувал почти целия маршрут на метрото и точно сега искаше да даде малко храна за размисъл на лъскавото копеле в мерцедеса. Искаше и други работи, но за момента щеше да се задоволи и с това.
Хлапето зад волана изглеждаше на не повече от шестнайсет, но Шлистър знаеше, че не може да е така, въпреки че не беше наясно колко годишен трябва да си в Ню Йорк, за да получиш шофьорска книжка. Малкият отвори шофьорската врата и се премести на дясната седалка.
— Налага се да слезеш — каза Шлистър.
Хлапето отвърна:
— Ти луд ли си?
Задните светлини на мерцедеса още се виждаха. Шлистър искаше да го настигне. Искаше да го изпревари и да върне усмивката на Фиоре. Ако това означаваше да вземе хлапето със себе си, значи щеше да го вземе. Той се качи в колата и настъпи газта.
— Мерцедесът ли преследваме? — попита малкият.
— Не преследваме мерцедеса — отговори Шлистър. — Преследваме един човек.
— Върхът.
Шлистър не знаеше, че децата все още казват „върхът“. Сигурно в Бруклин говореха така. Звучеше като от шейсетте, като нещо от речника на родителите му. Той извади радиостанцията и попита Гогарти къде е.
— Къде съм аз ли? А ти къде си?
Шлистър се обърна към хлапето.
— Къде съм?
— Ютика авеню. Той току-що зави по Истърн Паркуей.
— Кой е този, по дяволите? — настоя да разбере Гогарти.
— Кой кой е?
— С кого говориш? Говориш с някого. Кой е той?
— Намирам се в частна кола.
— Божичко!
— Кажи му, че си в Краун Хайтс — намеси се хлапето. — И не споменавай Бога всуе.
Шлистър започна да говори в микрофона и чак по-късно осъзна, че хлапето не се шегува. Едва сега забеляза традиционната му еврейска шапка.
— Извинявай.
— Няма нищо. Кажи му да тръгне на изток по Истърн Паркуей. Ние караме на запад. Така ще ни намери.
— Чу ли? — попита Шлистър.
— Да, само че аз изобщо не съм близо до Истърн Паркуей.
— А къде си?
— Какво значение има? Слез от тази кола. Ще те взема.
— Не става. Смятам да видя къде отива нашият човек.
И пъхна радиостанцията в джоба си, макар че Гогарти не беше приключил.
— Той с теб ли трябваше да бъде? — попита младежът.
— Аз трябваше да съм с него.
Шлистър зави по Оушън Паркуей. Колата поднесе и премина в най-крайната лента. Мерцедесът отпред се отдалечаваше бързо въпреки хлъзгавия път. Отпусна газта, но дори този незначителен тласък се оказа непосилен за галошите на шевролета. Колелата се завъртяха още по-бързо, но колата не ускори. Задницата й започна да се вие като змиорка.
— Задръж така — обади се хлапето. — Ей сега ще се стабилизира.
Познаваше си колата. Стабилизира се и задницата се изравни приемливо с останалата й част, окуражавайки Шлистър да опита още малко газ.
— Накъде отиваме? — попита Шлистър.
— Накъдето си искаме.
— Как се казваш?
— Арон — отвърна младежът и не попита за неговото име.
— Би ли си сложил предпазния колан, Арон?
От двете страни на пътя имаше локално платно, отделено със затревена ивица земя. Суграшицата бързо се превръщаше в плътен мокър сняг. Това беше добре, защото така поне се караше по-лесно. Лошото беше, че Шлистър не виждаше нищо. Чистачките на шевролета оставяха размазани ивици по предното стъкло и дори през малките изчистени петна не се виждаше по-далеч от пряка и половина.
— Ти виждаш ли го?
— Май да — отвърна хлапето и добави: — Не знам защо, но на всички коли дясната чистачка винаги работи по-добре от лявата.
„Доста умно за тази възраст“ — помисли си Шлистър.
— Дръж ме в течение.
Когато го беше видял за последно, мерцедесът се движеше с около осемдесет. Затова Шлистър подкара по-бързо.
— Откъде си? — попита Арон.
— В смисъл?
— Говорът ти. Тук не говорят като теб.
— От Сейнт Луис съм.
— И преследваш някакъв тип в Бруклин?
— Следя го.
— Добре, следиш го. Какво ченге си?
— Всеотдайно и неподкупно.
Хлапето се засмя.
— Не, имах предвид…
— Знам какво имаш предвид. Много питаш.
— Виж, това е моята кола.
— Работиш ли?
— Студент съм.
— Плащаш ли данъци.
— Не.
— Значи много питаш. Виждаш ли го още?
Колата се движеше като в онези сънища, където се плъзгаш в пространството и усещаш движението, само дето не отиваш никъде и нищо не отива никъде. Опита да превключи на дълги, но снежната пелена отрази светлината към очите му.
Пътят беше прав и Шлистър успя да скъси разстоянието до мерцедеса на неколкостотин метра.
— Този на дясната седалка току-що се обърна.
Причината този на дясната седалка да се обърне и да погледне назад беше, че Джими Анджелизи току-що беше казал:
— Намерил си е кола. И ни се е лепнал за задника.
Фиоре забеляза шевролета.
— Господи!
— Да го откъсна ли? — попита Джими.
— Не бе — сопна се Джими. — Дай да го заведа вкъщи и да го запозная с жена ми. Що за въпрос? Откъсни го, естествено.
Джими винаги питаше за всичко. Което понякога не беше просто смешно, а дразнещо. Но беше по-добре, отколкото ако изобщо не питаше.
Джими направи остър завой по Ностранд авеню и веднага изви рязко волана в обратната посока. Мерцедесът взе завоя и се качи в ивицата между пътя и локалното платно. Снегът се разхвърча изпод гумите и засипа страничното стъкло на Фиоре. Калникът на мерцедеса закачи пейката на близката автобусна спирка и я направи на трески.
— Ще трябва да я карам на тенекеджия. Копеле скапано! — изруга Фиоре.
Мерцедесът изправи и пое обратно по шосето. Фиоре се обърна, но не видя нищо.
— Май се отървахме.
Джими не беше толкова сигурен и каза само:
— Дръж се.
Направи още един десен завой по Роджърс авеню и Фиоре успя да зърне за секунда предните фарове, които завиваха по Ностранд авеню.
В момента минаваха покрай множество къщурки близнаци, долепени една до друга. Майката на Фиоре беше прекарала целия си живот в една такава къща, макар и не в Бруклин, а на Сити Айланд, недалеч от Бронкс. Беше я натъпкала с милион статуетки, дрънкулки и порцеланови сервизи, подредени върху безбройните рафтове и рафтчета, като че ли къщата щеше да стане по-голяма като я натъпчеше догоре с боклуци. Изобщо, потискащ квартал, същият като този, в който беше израснал и в който продължаваше да живее — и щеше да бъде потискащ дори по петите му да не се влачеше някакъв федерален агент.
— Давай да се махаме оттук — каза той на Джими.
— Опитвам се, но онзи ни се е лепнал за бронята.
— Не съм казал, че не се опитваш.
— Затваряй си устата тогава. И престани да се шашкаш. Знам какво правя.
Джими Анджелизи беше единственият човек на света, който можеше да каже на Чет Фиоре да си затваря устата. Бяха приятели от деца и Джими все още чувстваше нещата по този начин. Фиоре също. Веднъж самият Джон Готи му беше казал, че дава лош пример, като позволява на подчинен да се отнася непочтително с човек от неговия ранг, но Фиоре не му беше обърнал внимание. Отношенията му с Джими бяха прекрасни.
Джими скочи върху спирачките, после даде газ и рязко сви в следващата дясна пряка. Този път не удари нищо и само се плъзна в завоя с грацията на фигуристка на лед — от онези с късите полички. Жената на Джими често гледаше фигурно пързаляне.
Шлистър също беше взел завоя на Ностранд авеню, без да се удари.
— Виж, виж — обади се Арон. — Тоя бутна пейката.
— Имаше ли хора на спирката?
— Не.
— Значи всичко е наред.
— Бас ловя, че той не мисли така. Основата й е циментова. Тенекеджиите ще го одрусат поне с пет хилядарки. Все пак е мерцедес, не може просто да изправят калника с чук. — И добави: — Пак зави.
Шлистър не виждаше колата на Фиоре, но нямаше причина да не вярва на хлапето. Опита се да си представи как мерцедесът завива по Роджърс авеню и се разсея. Задницата на колата поднесе здраво.
— Дано баща ми не гледа от прозореца — каза Арон.
— Тук ли живееш?
— Точно на ъгъла. Давай да изчезваме.
Шлистър не успя да огледа къщата на младежа, но и без това можеше да си я представи много добре. Къщите в този квартал бяха хубави, с дворове и живи плетове, затрупани от снега. Стаите откъм улицата бяха тъмни. Полунощ минаваше отдавна. Ако навремето на възрастта на Арон беше излязъл в такава виелица, баща му щеше да кръстосва нервно предната стая и непрекъснато да гледа през прозореца.
— Надявам се да не ти навлека неприятности, Арон.
— Няма страшно. Внимавай, той пак зави надясно.
След последния завой вятърът вече навяваше снега в страничното, а не в предното стъкло и Шлистър успя да види задните светлини на мерцедеса в далечината. Деляха ги не повече от сто метра. Видя натискането на стоповете и десния завой почти едновременно с Арон.
— Видях го — каза.
Светофарът на кръстовището с Истърн Паркуей беше червен. Бяха се върнали на същото място, откъдето бяха тръгнали, но Шлистър се чувстваше морален победител. Беше накарал Фиоре да обикаля в кръг, което означаваше, че тази нощ не е пълна загуба на време. Което пък го наведе на мисълта, че присъствието му тук е безсмислено. Каквито и да бяха плановете на Фиоре след посещението на банкерския рожден ден, той нямаше да ги осъществи, докато по петите му имаше опашка. Може и да нямаше никакви планове. Може банкерът и Фиоре да бяха състуденти. Може да беше влязъл в ресторанта, за да се изпикае.
Дрън-дрън. За такива неща никога нямаше елементарни причини. За нищо нямаше елементарни причини. Никога. Тази история трябваше да се разрови и Шлистър знаеше откъде да почне. От банкера.
Но това щеше да стане утре. Тази нощ щеше да се позабавлява.
Когато мерцедесът навлезе в кръстовището, Джими Анджелизи разполагаше само с част от секундата, за да види приближаващия отляво автобус. Нямаше никакъв шанс нито да вземе завоя пред автобуса, нито да спре.
— Дръж се — изкрещя той и се помъчи да избере мястото, където да го удари проклетият автобус. По-добре отзад, отколкото отпред, и затова натисна газта, вместо спирачките, като ликвидира всякаква вероятност да вземат завоя, но увеличи шансовете да се измъкнат или поне да се отърват с лек удар, а пък след това щеше да му мисли, че е влязъл в погрешна улица, в погрешна посока на движение или в погрешна лента на пътя.
— Какво правиш бе? — успя да викне Фиоре.
Всъщност онова, което имаше предвид, беше: „Какво си въобразява, че прави тоя шибан агент?“. По-добре щеше да е, ако никой не беше разбрал за посещението му при Блейн. Е, бяха разбрали. И какво от това? Ресторантът беше обществено място. Беше престоял вътре не повече от десет-двайсет минути. Щяха да поклатят глави, да вдигнат вежди и да потърсят някаква връзка, но нямаше да я намерят. Защото връзка нямаше. Номерът обаче беше да се отърве от този тип, преди да е станало нещо друго. Вярваше, че Джими ще се справи. Още по-добре щеше да е, ако не потрошаха мерцедеса, който нямаше и десет хиляди километра. И без това му беше писнало да го гледат накриво, защото по-възрастните мафиоти караха линкълни и кадилаци и мислеха, че всичко останало е лайняна работа, особено щом е чуждестранна кола. И на Мълбъри стрийт щяха да го скъсат от подигравки, ако се удареше в автобус, което с всяка изминала част от секундата изглеждаше все по-вероятно.
Фиоре се обърна назад и автобусът му се видя огромен като кораба „Куин Мери“. Видя псуващия шофьор — дребен чернокож мъж с мустачки и униформена шапка като на някой пилот; ръката му бе върху клаксона и той ревеше оглушително като параходна сирена право в ухото му.
Автобусът удари мерцедеса в края на задния калник — не толкова удар, колкото леко подбутване — но усещането беше като да те хване някой за глезена, когато тичаш с всичка сила. Колата се завъртя като пумпал и затанцува във всички посоки. В увеселителния парк Палисейд навремето имаше подобна атракция. Фиоре и Джими бяха ходили там като деца. Палисейд Парк вече го нямаше. Но приликите свършваха дотук. Мерцедесът се завъртя около оста си поне три пъти, а може да бяха четири или пет. На Фиоре му се стори, че никога няма да спре.
Автобусът обаче спря и шофьорът му се завтече към тях, за да им окаже помощ. Никога не беше виждал кола да се върти така и не беше вярвал, че е възможно. Беше виждал коли да се преобръщат на покривите си и да се носят странично по пътя. Веднъж дори беше видял кола да изпълнява пълно предно салто от една недовършена рампа на магистралата, след което да се приземява на колелата си. Когато шофьорът изтича пред автобуса, се вторачи невярващо в колата — мерцедесът продължаваше да се върти.
Някъде отзад изрева клаксон и един ръждивочервен шевролет изскочи от същата улица като мерцедеса и се понесе към него като шейна. Тези идиоти не бяха ли чували за лед и за шофиране по заледен път. Откъде бяха? От Хавайските острови ли? Той побърза да се скрие зад автобуса и шевролетът прелетя край него, небрежно и неудържимо, като пияница, който се опитва да докаже, че не е пиян.
— Господи! — каза Шлистър. Каквото и да правеше с волана, то очевидно не оказваше никакво влияние върху поведението на колата.
Арон хвърли поглед през рамо.
— Не го ударих, нали? — попита Шлистър.
— Не успя.
Мерцедесът спря. През цялото време колелата му се въртяха и сега зацепиха паважа под снега, колата подскочи и полетя в западна посока, която, за късмет на Фиоре, бе точно тази, накъдето искаше да тръгне. Шевролетът се плъзна надясно и се озова точно пред мерцедеса.
— Това пък какво беше, по дяволите? — попита Фиоре.
— Май са те — отвърна Джими.
Фиоре се наведе, за да погледне през стъклото откъм Джими.
— И това са те? — изуми се на глас.
Мина му през ум, че тези типове може да не са никакви федерални агенти и дори никакви ченгета. Което означаваше, че може да са никои. Твърде настойчиви никои обаче.
— Давай да се махаме оттук — каза той на Джими.
Фиоре не носеше оръжие, защото това беше работа на Джими, но сега му се щеше да има пистолет.
Шлистър направо щеше да пробие пода на колата с педала на газта. Изпита желание да извади крак отвън и да успокои танцуващата кола като мотоциклетист на завой. В един момент мерцедесът му беше отляво, а в следващия момент отдясно. Огромната кола прескочи през разделителната ивица и се понесе на запад по западното платно, докато той продължи да се носи като шейна на запад, само че по източното. Опита се да натисне спирачките, въпреки че колелата вече бяха блокирали. Знаеше, че е изпуснал управлението напълно, но му харесваше да си представя, че контролира колата. Което нямаше да продължи дълго, освен ако колелата скоро не започнеха да му се подчиняват.
Подчиниха се. Само допреди секунда се носеше, а сега вече шофираше. Насочи се право към разделителната ивица с намерението да я прекоси, както го беше сторил преди секунди шофьорът на Фиоре. От удара му изтракаха зъбите и радиостанцията изхвръкна от джоба му. Четирите колела се отлепиха от земята едновременно, след което се приземиха едно по едно. Но окачването издържа. Не можа да се насили да погледне към дясната седалка, но все пак попита Арон как е.
— Дотук добре. Но същото казал онзи, дето падал от Емпайър Стейт Билдинг.
— Кой е падал?
— Няма значение.
В следващите няколко секунди видимостта се подобри забележително и дори великолепно. Изведнъж пред тях изникна някаква огромна сграда — мерцедесът, изглежда, летеше право към нея.
— Какво е това, по дяволите? — попита Шлистър.
— Гранд Арми Плаза — отвърна Арон. — Моли се да завие надясно.
— Какво има надясно?
— Какво ли не.
— А наляво?
— Ще разбереш. Той зави наляво.
Задните светлини ги нямаше. Шлистър се насочи към масивната постройка, която се оказа нещо като триумфална арка на входа на Проспект Парк. На това място се събираха поне шест улици.
— Плътно вляво — извика Арон.
— Ти виждаш ли го?
— Не, но знам къде отива.
Всяко хлапе в Бруклин знаеше, че ако искаш да се отървеш от някого, трябва да влезеш в Проспект Парк. Това беше мястото, ако те преследва някоя банда. Или ченгета. Или хора, на които дължиш пари. Пътищата в Проспект Парк бяха по-заплетени и от лъкатушещи планински пътеки. Освен това бяха милион и уличните лампи практически липсваха.
Тук Джими Анджелизи беше в свои води. За него това беше еквивалентът на добра, старомодна груба игра. Дърветата бяха нагъсто и оформяха тунел над пътя. Мракът господстваше над дърветата, между тях и от всичките им страни и фаровете дълбаеха нищожна дупка в сърцето на нощта. Пътят се гърчеше под колелата като извадена от водата мряна. Мерцедесът започна да се спуска по един стръмен склон.
— Идеално — каза Джими. Лявата му ръка посегна към арматурното табло и щракна някакъв ключ. Тъмата погълна всичко, което досега не беше успяла.
— Господи, включи ги! — извика Фиоре.
— Няма страшно — успокои го Джими.
— По дяволите!
Фиоре си помисли, че сигурно така се чувства хлебарката, когато влезе в обувка.
В същия момент Шлистър и Арон забелязаха изчезването на мерцедеса.
— Изключи фаровете — каза Арон.
— Разбрах.
— Ти ще се пробваш ли?
— За чий? За да не ме вижда и той ли? Накъде отиваме?
— Все надолу — отвърна Арон.
До този момент Шлистър не беше осъзнал колко е стръмно всъщност спускането. Осъзнаваше само, че мерцедесът може да е практически навсякъде в тази тъмница и че е много възможно да го подминава точно в тази секунда. Или в тази. Или в тази.
Знаеше, че са го изиграли, и затова натисна спирачката и въздъхна.
— Прав си — обади се Арон: приемаше поражението с несвойствена за възрастта му зрялост. — Никога няма да го открием. — След което възкликна: — О, мамка му!
Защото, за разлика от Шлистър, пътят току-що беше направил завой. Грешката беше напълно разбираема. Тази отсечка приличаше на ски шанца. Целият сняг се беше събрал долу и изобщо не беше ясно кое е път, кое е пътека и кое не е нито едното, нито другото.
Както и да е, поражения нямаше. Шевролетът се гушна в пряспата като дете в ръцете на баща си. Шлистър се обади на Гогарти, а Гогарти се обади да дойде влекач.
Километър по-нататък Чет Фиоре и Джими Анджелизи нямаха чак такъв късмет. Джими беше превел мерцедеса по тесните пътеки до едно езеро, след което двамата се бяха обърнали да изгледат отминаващия ги шевролет. Знаеха, че няма да се върне. Но когато Джими се опита да излезе на пътя, колелата забуксуваха неспасяемо. Излязоха да видят какво става и в същия момент чуха как федералният се обажда на партньора си по радиото. Май и той беше закъсал. Чуха го да казва:
— След колко време? — И след това: — Господи, половин час! Добре, кажи им да побързат.
Фиоре нямаше намерение да се обажда на влекач, докато полицейският влекач не си отиде. А той нямаше да дойде по-рано от половин час. Дойде след час и половина.
Три през нощта е отвратителен час за посещения, но това посещение беше неизбежно.
* * *
Сигурно „прекарване“ не е думата за така дългоочаквания рожден ден на Джесика в петък вечерта в ресторанта на Стасни. А може и да е. Никой не го споменава, но три девойки от три известни нюйоркски семейства бяха прекарани в три дискретни помещения на втория етаж. О, нека не употребяваме евфемизми. Те бяха изнасилени.
„Изнасилени!“ — бихте казали вие. А защо не сме го разбрали от първите страници на вестниците? Защо го разбираме сега от клюкарската рубрика?
Защото на мястото на Джефри Блейн и вие не бихте искали нещата да се разчуят.
Ноел Гарвър прочете написаното и се отказа да чете повече. Четеше разпечатката за милионен път, откакто беше излязла от принтера, и не беше сигурен, че тонът му харесва. Всъщност беше сигурен, че не му харесва. Трябваше да е възмутен, а беше заядлив на дребно. Заядливостта подхождаше за миналогодишното парти, където децата пресушаваха бутилки шампанско. Но това беше нещо съвсем различно. Изнасилването беше углавно престъпление, укриването на изнасилване също беше углавно престъпление. Този път беше прекалил.
Гарвър крачи още известно време с листа в ръка, като че ли беше някаква реч, която трябваше да се наизусти, но накрая се отпусна в тапицирания директорски стол и се загледа в тавана. Гласът на Шарън Лам продължаваше да отеква в главата му. „Защо имаш такъв зъб на Джефри Блейн?“ — беше го попитала тя.
Знаеше и недоизказаната част от въпроса й. Джефри Блейн беше готин тип, разумен мъж, читав човек. Беше свестен. Така казваха всички, а може и да беше вярно. Не беше нито Иван Боески, нито варварин пред портите на римската империя. Не живееше от днес за утре. Даже и това парти не беше кой знае какво. Не беше пуснал връзки, за да затвори тунела Линкълн и да си прави партито там. Нито беше откупил стадион „Янки“, или пък Сентръл Парк. Просто някакъв ресторант, за бога. Ресторант.
Гарвър се изправи и отново закрачи из стаята. Трябваше да разбере какво точно става. Направи си още едно питие и отново се върна към написаното.
Отговорът го сполетя изневиделица. Щом се държи като акула, значи е акула. Щом има дълги остри бели зъби и триъгълна гръбна перка, значи е акула. Блейн беше отвратително богат, за да е готин тип, разумен мъж, читав човек. Никой не мразеше Джефри Блейн.
Затова на Ноел Гарвър се падаше да го мрази за всички.
Пръстите на краката още го боляха от студа, но уискито вече стопляше тялото му. Когато чу звънеца, натисна копчето на домофона, без да попита кой е, и открехна вратата.
Докато чакаше асансьора, гаврътна останалото в чашата уиски и си наля ново. Ноел Гарвър пиеше евтино уиски, защото не обичаше да харчи пари за такива неща. Грабна страницата от барплота и я зачете отново. Продължаваше да не му харесва, но се надяваше, че след като е пропуснал да спомене появата на Фиоре на партито, Фиоре няма да му създаде проблеми.
— Влизай — каза, когато на вратата се почука.
— Надявам се, не сте си губили времето да пишете, господин Гарвър — каза Чет Фиоре.
Гарвър му подаде листа и го попита дали иска нещо за пиене. Фиоре го сгъна, без дори да го погледне, и го пъхна във вътрешния си джоб.
— Това го има и в компютъра ви, нали? — попита той.
— Не съм писал нищо за вас — каза Гарвър.
Беше късно и след фиаското в Проспект Парк Фиоре не беше в настроение за толкова фини нюанси.
— Искам да видя как изтривате файла — каза той.