Филип Розенберг
Могъщите (24)

24.

Следенето на някой в Ню Йорк е най-лесното нещо на света. Особено през деня, когато е пълно с коли. Нощем и когато вали сняг е друга история и нито Шлистър, нито Гогарти бяха забравили онази кошмарна нощ, когато за последно се бяха опитали да проследят Чет Фиоре. Но ако се махнеше снегът и се прибавеха милион и половина коли, просто бе невъзможно следеният да заподозре, че някой се е лепнал за него като сянка.

От друга страна, Шлистър нямаше нищо против Фиоре да разбере, че си има компания. Двамата с Гогарти седяха на една маса пред кафетерията от отсрещната страна на Елизабет стрийт, малко по-нагоре от ресторант „Сепи“, където се навърташе Фиоре, и разискваха въпроса на по едно капучино.

— Искам да ни види — каза Шлистър. — Където и да ходи. Искам да ми вижда физиономията в огледалото, като се бръсне сутрин.

Гогарти поклати глава.

— Просто искаш да го подлудиш. И това с какво ще ни помогне?

— Ще помогне на мен — каза Шлистър.

Гогарти сръбна шумно от капучиното си и облиза пяната от горната си устна.

— Преди да сложат автомати на всеки ъгъл — каза той, — преди още да се появят във всеки град, преди да се появят дори в Сиатъл, мисля, че там ги правят, тези хора тук са изобретили тази помия. Която, ако питаш мен, е по-добра от уискито, ама то пък е изобретено от ирландец.

— Браво — отвърна Шлистър. Беше в отвратително настроение. — Три пъти ура за чудесните хорица, които ни дадоха капучиното и организираната престъпност.

— Долу ръцете от организираната престъпност, младежо. Ние с теб за къде сме без нея?

Шлистър опита капучиното. Лично неговото мнение беше, че това си е просто кафе.

— Виж какво — каза той. — Можем да се побъркаме да го следим като малоумни и той да ни разиграва, а можем и да му се наврем право във физиономията. Ти кое предпочиташ?

— Мога ли да ти задам един страничен въпрос? Ти поебваш ли госпожица Лестър?

— Това пък какво общо има?

— Това „да“ ли означава?

— Какво общо има това с цялата работа? — повтори Шлистър.

— Добре, ще ти отговоря, ако и ти обещаеш да ми отговориш. Връзката е такава, че ако възнамеряваме да направим нещо толкова безумно тъпо като умишлено да провалим следенето, няма да е лошо поне единият от нас да се радва на добри отношения с дамата с малки цици и дълги крака, за която работим.

— Откъде ти хрумна подобен абсурд, по дяволите? — попита Шлистър с необходимото възмущение. Основният факт беше, че той нямаше специални отношения с Илейн Лестър. Вече не, и то доста отдавна.

— Аз съм опитен следовател, младежо — каза Гогарти.

— Да не би да си ни следил? — Този път възмущението му беше искрено.

Гогарти му отвърна с триумфално цвилене.

— Падна ли в капана, младежо? Гогарти винаги хваща заподозрените.

Но нямаше време да се нарадва на успеха си. Чет Фиоре и Джими Анджелизи излязоха от „Сепи“, свиха надясно и се отдалечиха от двамата агенти от другата страна на улицата.

— Оправи сметката — каза Гогарти. — Аз отивам да взема колата.

Той стана, допи капучиното си и забърза към колата. Шлистър махна на сервитьора. Гогарти винаги се измъкваше преди да дойде сметката.

Фиоре и неговият човек вече бяха отминали една пряка в едната посока, а Гогарти тъкмо беше стигнал до колата, паркирана през една пряка в другата посока. Сервитьорът се беше подпрял на бара с гръб към вратата, погълнат от задушевен разговор с девойката, която правеше кафето на машините. Шлистър бръкна в джоба си, извади десет долара и ги остави на масата. Без касова бележка оставаха за негова сметка.

Докато ставаше, му хрумна, че Фиоре едва ли чака за ресто и че едва ли някога е вземал касова бележка за каквото и да било. Тази разлика обобщаваше почти всичко.

Гогарти вече спираше пред тротоара. Шлистър прекрачи дървения парапет, който разделяше външните маси от тротоара, и се затича към предната дясна врата. Някакъв писклив глас го настигна.

— Господине, сметката ви.

Хлапето отново беше поело ролята си на сервитьор.

— Оставих десет долара на масата — каза Шлистър.

— Сметката ви е дванайсет — отвърна хлапето. Държеше банкнотата с погнуса.

— Дванайсет долара? За кафе?

— Капучино — поправи го хлапето.

— Не ме интересува. Дванайсет долара за две чаши кафе… сигурно се шегуваш.

— Четири — поправи го отново малкият.

Точно така. Бяха поръчали два пъти.

— Дванайсет и четирийсет и осем с данъка — каза хлапето.

Шлистър се върна до парапета и извади пет долара от джоба си. Подаде ги, но ги дръпна, когато хлапето посегна да ги вземе, и каза:

— Бележката.

Мушна касовата бележка в джоба си и подаде петте долара. След това се качи в колата.

Мерцедесът на Фиоре тъкмо потегляше. Сви по „Мълбъри“.

— Пипнах го. Лесна работа — каза Гогарти. — Заради теб за малко да го изпуснем.

— Не е заради мен. Как си представяш две чаши кафе да струват дванайсет и четирийсет и осем с данъка?

Гогарти не беше наясно как си го представя.

— За протокола, не съм следил нито теб, нито госпожица Лестър — каза той. — Но мъжът зяпа жената по един начин, когато се чуди какво крие под полата си, и съвсем по друг, когато знае отговора. Твоят поглед е от втория вид.

— Всичко свърши — каза Шлистър. — Беше само за една нощ. Не изкарах теста.

 

 

След няколко преки Фиоре каза:

— Ето я. Спри тук.

Джими спря зад един микробус „Волво“ с включени аварийни светлини. До волвото стоеше жена — нисичка, доста дебела и доста над петдесетте. Косата й изглеждаше, сякаш няма да помръдне и при най-силния вятър. Костюмът й беше „Шанел“, доста скъп. Имаше огромен бюст, с който очевидно се гордееше. Казваше се Емили Рудин и я смятаха за една от най-влиятелните брокерки на недвижими имоти в Ийст Сайд.

Тя пое ръката на Фиоре с месестите си пръсти с идеален маникюр. Имаше пръстени на всеки пръст, по два-три, чак до средното кокалче. Той се извини, че я е накарал да го чака, а тя отвърна, че нямало проблем, и извади от чантичката си връзка с дузина ключове, но той я спря и й обясни, че чакат още някого.

— Разбира се — изцвърча мадам Рудин. — Трябваше да се досетя, че красив мъж като вас няма да си търси къща сам.

Стояха пред една четириетажна къща на няколко преки от площада на Обединените нации. Над предната врата и над прозорците на първия етаж имаше корнизи с кръстове и лунни сърпове и триъгълни корнизи над прозорците на горните етажи. Фиоре възприе комбинацията като любопитно неподходяща.

— Историята е интересна — каза Емили Рудин. — Къщата е построена от някой от фамилията Астор. Не Джон Джейкъб, поне така мисля, но не съм сигурна. Ако държите, имам го записано в колата.

Тя направи стъпка към волвото, но той вдигна ръка, за да я спре.

— Недейте. Не различавам много един Астор от друг.

Тя се изсмя звучно, със смях като тракане на стъклени чаши. Знаеше, че той е гангстер, и беше очаквала някакво ръмжащо същество като от филмите на Едуард Дж. Робинсън, въпреки че секретарката й я беше предупредила, че точно този гангстер е доста красив.

— Е — използва тя инерцията си, за да започне отново, — който и Астор да е бил, той е построил къщата за дъщеря си. В основната си част дизайнът е неин. Трябвало да се нанесе тук със съпруга си веднага след като се върнат от медения си месец, но тя избягала в Европа с някакъв художник или поет, не съм сигурна, само седмица след сватбата. Баща й дал къщата на младия мъж.

— На художника?

— О, не! — изкикоти се тя. — Би било прекалено романтично, не мислите ли? Дал я на младежа, когото зарязала. Но той така и не си намерил спътница в живота и я продал веднага щом старият Астор починал. Студентите по история на изкуството сигурно имат какво да кажат за парадоксалната украса — забелязах, че се заглеждате по прозорците — отразяваща раздвоената природа на душата на девойката. Красиво понятие, нали?

Той не би го нарекъл красиво, още по-малко пък понятие, но, да, в историята имаше нещо тъжно и затрогващо.

— Какво е станало с нея? — попита.

— С коя? — попита един женски глас.

Обърнаха се и видяха Филис Блейн. Тя се наведе, за да целуне бузата на мадам Рудин, към която се обърна с „Емили“, след което поздрави Фиоре по същия начин.

— Каква изненада — каза Емили Рудин и се изсмя със стъкления си смях. — Господин Фиоре не ми каза, че чака теб. Реших, че чака приятелката си.

И тримата се засмяха.

— Аз съм тук единствено в качеството си на експерт — каза Филис. — За какво си говорехте?

— За дъщерята на Астор — отвърна Емили, извади връзката с ключове и тръгна към вратата. — Не вярвам да ме изтърпи да я разкажа още веднъж. Сигурна съм, че той ще ти я предаде по-късно.

— Не ми казахте какво е станало с нея — напомни й Фиоре, докато тя отключваше.

Тя се отдръпна и ги пусна да влязат.

— О, не знам. Литературата, посветена на къщата, не се разпростира чак дотам. Тя не е част от картината, нали разбирате?

Озоваха се в огромен вестибюл. Ослепителната белота на прясно боядисаните стени му придаваше още по-просторен вид. Към втория етаж водеше широка стълба, излязла сякаш от „Отнесени от вихъра“.

— След като се мебелира, ще е невероятна — каза Емили Рудин.

Филис вдигна вежда.

— Струва ми се малко чудовищна — и се обърна към Фиоре: — Ще трябва да направиш нещо с тези стени.

На Фиоре изобщо не му се струваше чудовищна. Вече си се представяше в този вестибюл. Щеше да сложи две маси с вази или нещо такова. И огромен часовник с махало. Представяше си как отваря вратата на гостите си.

След това се сети, че хората, които живеят в подобни къщи, не отварят лично вратата на гостите си, но още не беше готов да се примири с тази част. Щом искаше сам да отваря вратата, нямаше закон, който да го забранява.

Емили Рудин ги преведе през множеството стаи на първия етаж. Накрая стигнаха до един кабинет с дървена ламперия, който напомни на Фиоре за Залата на съдружниците в „Лейн Бентли“. Той погледна Филис, за да види дали е впечатлена колкото него, но не разбра.

— Какво има горе? — обърна се той към Емили Рудин.

— Жилищни помещения.

— Спални ли?

— Да.

Фиоре кимна.

— Бих искал да поговоря с госпожа Блейн. Дали ще е удобно да ни оставите ключ?

Досега никой не й беше отправял подобна молба. Стори й се странно. Но от къщата не можеше да се вземе нищо. Даже и да беше гангстер, едва ли беше крадец на дребно.

— Разбира се — отвърна Емили и бръкна в джоба на сакото си за ключа.

— Ще ти го оставим в офиса — обеща Филис.

Изпратиха мадам Рудин и изчакаха на вратата като семейна двойка. Когато тя се качи в колата, Фиоре затвори вратата и махна с ръка към стълбата.

— Към жилищните помещения, мадам.

— Слушам, сър — отговори тя.

Той я последва по стълбището. Горе спряха да огледат вестибюла отвисоко. Цялото това излишно пространство я караше да се чувства неудобно.

— Можеш ли наистина да живееш в това? — попита тя.

Той й се усмихна. Така се беше усмихнал онази сутрин, когато беше дошъл във вилата в Бедфорд Хилс. Сякаш я беше чакал.

Някои мъже винаги караха жените да се чувстват така. Филис си помисли, че преди години, още преди Джесика да се роди, Джефри беше един от тях.

— Разбира се, че мога. Съпругът ти непрекъснато ми повтаря, че разполагам с прекалено много пари за харчене и трябва да ги харча.

И двамата се засмяха. Не заради парите. Заради това, че беше споменал Джефри. Ако пробваше дали ще я накара да се почувства неудобно, не успя.

Той я последва в първата спалня. Имаше камина с каменна решетка и полица от дялан камък. Филис се приближи да я разгледа и Фиоре застана зад нея. Сложи ръка на рамото й и гърбът й се изправи почти конвулсивно, сякаш през тялото й беше преминал електрически ток. Тя се притисна към него.

Той отметна косата от врата й и го докосна нежно с устни. Усещаше натиска на тялото й. След това тя се обърна, впи устни в неговите и измъкна ризата от панталона му.

Той я люби изправена до стената, докато тя свърши, след което я облада отново на пода.

 

 

Шлистър и Гогарти наблюдаваха от покрива на една сграда с подходящ изглед. Когато видяха, че брокерката се качва в колата си, се досетиха какво ще последва и Шлистър изтича да вземе фотоапарата от колата, докато Гогарти използва значката си, за да получи достъп до отсрещната четириетажна сграда. Качиха се на покрива тъкмо навреме, за да заснемат няколко дяволски добри пози на Фиоре и приятелката му на пода в спалнята на втория етаж. След като Фиоре и дамата напуснаха спалнята, двамата федерални агенти хукнаха надолу по стълбите и стигнаха до фоайето точно когато двата обекта на следенето излизаха от къщата. Колата на Фиоре го чакаше само на няколко метра от вратата, със запален двигател и Джими Анджелизи зад волана, но Фиоре не се запъти към нея. Вместо това тръгна с дамата, за да я изпрати.

— Тази не е от обичайните му гаджета — прошепна Шлистър. — Много ми се ще да разбера коя е.

Фиоре изпрати дамата до ъгъла и оттам нагоре по Второ авеню. На спирката на автобуса, точно под знака „Паркирането забранено“, чакаше една кола с чернокож шофьор. Фиоре подаде ръка на жената.

— Омъжена дама — каза Шлистър.

Когато един мъж чука една жена и когато стигнат до нейната кола й подава ръка, това обикновено означава, че шофьорът работи за съпруга й.

Гогарти почна да съобщава номера на колата по радиостанцията, а Шлистър се втурна към двойката. Беше извадил значката си.

— Федерален агент, госпожо — каза. — Паркирали сте на забранено място.

— Тя тъкмо тръгваше — намеси се Фиоре. Забеляза, че агентът не се представя, което беше задължително. Не беше трудно да се досети, че това е онзи, който го преследваше още от зимата — най-вероятно същият, който беше забъркал Гюс в неприятности.

— Не говоря с вас, господине — каза Шлистър. — Бихте ли ми показали някакви документи, госпожо?

Гогарти, който очакваше резултата по радиостанцията, се наслаждаваше на представлението на партньора си.

— Какво има? — попита възмутено Филис. — Бихте ли ми казали какво точно искате?

Шлистър се усмихна.

— Вече ви казах, госпожо. Колата ви е паркирала на забранено място.

— А вие сте федерален агент, така ли? И откога федералните агенти се занимават с нарушенията по пътищата?

— Ако искате, мога да повикам някой пътен полицай, госпожо.

— Не си казахте името — каза Филис.

— Вие също, госпожо.

Гогарти свали радиото от ухото си и каза:

— Колата е регистрирана на името на Джефри Блейн. Вие случайно да не сте госпожа Блейн?

Шлистър моментално преосмисли цялата ситуация. Жената на Джефри Блейн? Какво значеше това, по дяволите?

— Точно така — каза жената в отговор на въпроса на Гогарти. А Шлистър продължи:

— Добре. Можете да се прибирате. А този красавец да остане. Трябва да си поговорим.

Филис не помръдна.

— Нямам какво да говоря с вас — каза Фиоре.

Шлистър се направи на разочарован.

— Колко жалко! Надявах се да сте достатъчно любезен да предадете нещо от мое име.

Фиоре захапа въдицата.

— Какво?

— Исках да предадете много поздрави на Гюс.

Фиоре превъртя. Всеки, който се подиграваше с паметта на мъртвец, беше по-долен от най-долния боклук. Той се хвърли към агента, сграбчи го за реверите и го блъсна в колата. Лицето му беше на сантиметри от неговото. Копелето му се хилеше!

— Виж ти! — каза Шлистър. — Явно знаеш, че Гюс е покойник. Откъде разбра?

Фиоре му заби един къс десен, който попадна право в лявата му скула. По лицето на Шлистър потече кръв. Ако някой съдийстваше на срещата, щеше да обяви технически нокаут още в първия рунд. В същата секунда Гогарти се втурна да ги раздели. Джими Анджелизи, който беше проследил агентите иззад ъгъла просто за да се увери, че няма да има проблеми, сграбчи Фиоре за раменете. Никой не беше забелязал кога е дошъл.

— Пусни го, пусни го — повтаряше той. — Пусни го, шефе, не си струва.

Шофьорът на госпожа Блейн излезе от колата с вид на човек, който знае, че трябва да направи нещо, но не знае какво.

Филис беше закрила очите си. Умираше от ужас. Скандалът изглеждаше неизбежен. Вече знаеха името й.

Фиоре се опита да се откопчи от Джими, но той не го пускаше. Бузата на Шлистър кървеше и кръвта се стичаше по ризата му. Той тръсна глава, разпръсвайки облак лепкави капки кръв, и посегна към Фиоре над рамото на Гогарти.

— Ще те смачкам, задник такъв. Що не ме удариш още веднъж? Хайде де!

Фиоре също крещеше. Крещеше на Джими да го пусне, крещеше на Гогарти да се разкара, крещеше обиди на Шлистър. А Гогарти, чието масивно тяло се явяваше като подвижна преграда помежду им, не спираше да повтаря:

— Стига, стига, край на срещата. На двама ви говоря, край.

Джими продължи още известно време да удържа Фиоре, а Гогарти продължи да препречва пътя на Шлистър, който най-накрая се успокои дотолкова, че да изпъчи рамене и да заяви презрително:

— Ти си нанесе удара, красавецо. Сега е мой ред. Мой и на Гюс. — След което се обърна към Филис: — На ваше място бих се прибрал у дома, госпожо Блейн. Вашият приятел от време на време намира за нужно да убива хора.

 

 

— Напуснала си училище? — възкликна Грейс Тъни. — Не мога да повярвам!

Грейс винаги беше изглеждала най-малка от всички приятелки на Джесика, но няколкото месеца в колежа бяха променили външния й вид забележимо. Беше си скъсила косата и изглежда, беше отслабнала с няколко килограма. Вече не приличаше на бебе.

— Дълго е за разправяне — каза Джесика.

Стояха пред главната административна сграда на колежа „Васар“, стара постройка от деветнайсети век, разширявана с годините с модерни крила, които надничаха иззад оригиналната фасада като деца, опитващи се да се скрият зад нещо твърде малко.

— Още не си ми казала защо те нямаше цяло лято — каза Грейс. — Я ела да хапнем нещо.

Джесика я последва в административната сграда. Минаха по един коридор с литографии по стените и влязоха в някакво кафене, което приличаше на огромна закусвалня. По всички маси кипяха оживени дискусии. Навсякъде хвърчаха ръце и момчета с дълги коси и късокоси момичета жестикулираха с вилици и полуизядени сандвичи в ръце. Джесика ги огледа и й стана мъчно, че е напуснала училище. Осъзнаваше, че грешката е само нейна. Изборът беше неин. Но какъвто и избор да беше направила, той не зависеше от нея и това я изпълваше с гняв, който далеч надминаваше съжалението.

Грейс си взе някаква неугледна салата и половин литър ябълков сайдер в пластмасова чаша.

— Дай да излезем отвън — каза Джесика. Отвън се виждаше двор с множество свободни маси.

— Навън е хладно — възрази Грейс, но се подчини. Откакто се помнеше, всички момичета правеха каквото кажеше Джесика и тя се ядоса, че дори сега не може да разчупи този модел.

— Наистина ли избяга с Еди? — попита веднага щом седнаха.

— Да — отвърна Джесика с тон, който подсказваше, че не желае да обсъжда темата. — Искам да те питам нещо.

— И къде отидохте?

— Няма значение. Помниш ли, че когато отидохме на партито, отвън имаше репортери?

— Какво искаш да кажеш с това „няма значение“?

— Добре де, отидохме в Ню Орлиънс. Не ми се говори за това. Помниш ли репортерите?

Грейс изглеждаше разочарована.

— Помня ги — отвърна начумерено.

— Имаше и една жена. Ти каза, че я познаваш.

— Шегуваш ли се? За какво става въпрос? — възмути се Грейс.

— За нищо не става въпрос. Просто искам да знам как се казва.

Грейс остави вилицата си и покри остатъка от салатата с найлона.

— Казва се Шарън Лам. Работи за „Нюздей“. Беше много мила с татко, когато имаше неприятности.

Навремето бяха обвинили бащата на Грейс в търговия с вътрешна информация.

— Много ти благодаря, Грейс. Наистина трябва да поговорим, само че няма да е сега. — Джесика се изправи. — Още веднъж ти благодаря. — И се обърна да си ходи.

Грейс я изгледа озадачено. След това стана и побърза да я настигне.

— Какво става, Джес?

— Нищо. Просто трябва да тръгвам.

— Хайде стига. Не сме се виждали още от завършването, ти идваш чак дотук, задаваш ми един въпрос и изчезваш. Не ти ли се струва странно?

— Всъщност — каза Джесика, — видяхме се на погребението на Ейми.

 

 

Шарън Лам слуша, без да прекъсва, почти двайсет минути. След това се облегна и изгледа косо красивата и зловещо спокойна девойка от другата страна на бюрото си, седнала със скръстени крака и положила ръце в скута си като кокетка.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Шарън.

Беше си водила бележки в малкия стенографски тефтер, с който ходеше на всички интервюта и в който записваше цели изречения с изобретената от самата нея стенография. Никога не използваше касетофон, защото така се чувстваше като телевизионен репортер — да навираш технологии в лицата на хората и да чакаш журналистиката да дойде от само себе си. Като записваше думите, като подбираше какво да обобщи, какво да отхвърли и какво да предаде дословно, се чувстваше, сякаш сама придава форма на разказа. Вярваше в разказите повече, отколкото във фактите.

Докато слушаше, в съзнанието й препускаха стотици въпроси, но нито един не си струваше да бъде зададен, докато не получеше отговор на този: „Защо това момиче ми разказва всички тези неща?“.

Джесика знаеше, че това ще е първият въпрос, защото си го задаваше и самата тя. По пътя от Покипси, заобиколена от пулсиращите цветове на есенната гора от двете страни на асфалта, обграден от килими от оранжеви пламъци, килими от жълти пламъци, одеяла от тъмночервено, беше изпитала страх, че смъртта на умиращата природа ще погълне и нея. От време на време виждаше покрай пътя елени — бродеха безцелно без капка следа от напрегнатата бдителност на елените в Бедфорд Хилс, която ги правеше да изглеждат толкова болезнено уязвими.

Зачуди се колко ли форми може да приеме една и съща мисъл в съзнанието на един човек. В нейното съзнание се бяха сменили сто различни — от сутринта, когато Мартин беше влязъл в кухнята, докато тя закусваше, и беше казал: „Не знам какво да правя, госпожице, и не знам дали да казвам на баща ви“. След което й разказа, че вчера откарал майка й в центъра и я изчакал, и тя дошла с някакъв мъж, и дошли и двама полицаи, и станал голям скандал, и единият полицай казал, че мъжът бил убил някого. Мартин не й каза кой е бил мъжът, защото не знаеше, но Джесика знаеше и без да й казва. Знаеше, че е бил Чет Фиоре, съдружникът гангстер на баща й, и се досети, че полицаите са следили колата на баща й. Не знаеше в какви неприятности се е забъркал баща й, но изглеждаха сериозни.

Тогава реши да се види с Грейс, която познаваше някаква репортерка, дето беше помогнала на баща й, когато имаше такъв проблем. От седмици мразеше баща си, но сега беше сигурна, че го обича и че той има нужда от спасяване. Ако беше малко по-голяма, сигурно щеше да познава себе си по-добре и да не се довери на най-силните си инстинкти, но въпреки че вече беше наистина голяма, тя все пак си оставаше дете. Още вярваше на приказките, които беше слушала като дете, простички приказки за невинни същества, докосващи се с нежност и топлота. Джесика обичаше да си представя, че светът е точно такъв, макар да знаеше, че не е. Най-вече си представяше, че самата тя е такава. За нея не означаваше нищо, че спасението на баща й и неговото унищожение на практика са едно и също, както и че само преди няколко часа беше излязла от болницата „Монтефиоре“, ненавиждайки баща си до дъното на душата си. Тогава за пръв път се беше замислила дали да не каже на някого, че баща й работи с един гангстер. Искаше да му го върне заради всичко, което й се беше случило. Но не го направи. Докато не реши, че трябва да направи нещо, за да го спаси.

— Мисля, че баща ми има неприятности — отвърна тя на въпроса на Шарън Лам. И двата й крака бяха стъпили на пода, с прибрани колене и раздалечени стъпала, като на момиче, чакащо да го поканят на танц. — Грейс каза, че сте помогнали на баща й.

Добре, Шарън Лам си беше получила отговора. Но не беше сигурна, че му вярва. О, да, вярваше на фактите, които й бяха разказани. Но не и на историята, в която ги беше подредило това момиче.

 

 

Когато Илейн Лестър се прибра и намери Джефри в дневната, вдигнал босите си крака върху масичката за кафе, с писалка в ръка и купчина доклади в скута си, минаваше осем. Беше съблякъл костюма и беше облякъл халата, който му беше дала. Уредбата свиреше симфония на Вонан Уилямс. Един от неговите подаръци за нея.

— Толкова ли закъснях? — попита тя.

Изглеждаше уморена. Умората личеше в ъгълчетата на устата й и в отпуснатите ъгли на очите й. Беше си помислил да поръча вечеря и ако беше поръчал, вече щяха да са я донесли, и сега съжали, че не го е направил.

Целунаха се и тя събу обувките си, подаде му книжния плик, който беше донесла, и каза:

— Отвори едната.

В плика имаше две бутилки вино. Той отиде в кухнята и ги извади. Американско каберне и италианско кианти. Тя винаги купуваше по два вида червено — оставяше му избор чак след като беше направила своя. Избра кабернето. Сети се, че когато с Филис купиха първия си апартамент, в кухнята имаше три отделни стойки с вина, всичките винаги добре заредени.

„Боже мой — помисли си с ирония. — След малко ще започна да цитирам фрази от «Подаръкът на Маги».“ Не беше вярно, че е бил по-щастлив, когато за пръв път беше дошъл в Ню Йорк, сам и на ръба на отчаянието. Наистина не беше вярно. Не беше вярно, че тогава животът му беше по-прост — когато се бе прибирал триумфално вкъщи с една бутилка вино и я беше отварял с почти церемониално усещане. Простичкият и солиден като скала факт беше, че никога, откакто се помнеше, не беше намирал живота си за прост и никога не му се беше наслаждавал простичко.

Досега.

Илейн дойде при него в кухнята. Беше се преоблякла в джинси и тениска и изглеждаше свежа и млада. Но той веднага забеляза, че умореният поглед, с който беше влязла, още прозира под свежия й вид.

— Тежък ден ли? — попита и й подаде едната чаша.

— Дай първо да намерим нещо за ядене — каза тя. — А след това трябва да поговорим.

„Трябва да поговорим“ не беше същото като „да поговорим“. В главата на Джефри отекна предупредителен звънец.

Намериха някакви остатъци от салата в хладилника. И някакво пиле в сос от фъстъци от един тайландски ресторант. Имаше хляб и малко сирене „Бри“, което трябваше да се извади, за да омекне. Ядоха пилето с пръсти направо от кутията, а после се преместиха в дневната с виното, хляба и сиренето. Джефри седна, но Илейн през цялото време крачеше из стаята и подреждаше разните дреболии по масичката за кафе и по поставката за лампата до дивана. По някое време застана пред него, като че ли се чудеше откъде да започне.

— Не знам дали някой ти го е споменавал — каза той, — но когато един мъж знае, че една жена е без бельо под джинсите си, направо му е невъзможно да я гледа и да не си мисли за това.

— Така ли?

— Ами да. То е съвсем същото като да знаеш, че съседът ти на седалката в самолета има бомба в куфарчето. Не я виждаш, но не можеш да мислиш за нищо друго.

Тя се засмя, но не и с погледа си, който се задържа продължително върху лицето му. Знаеше колко е проницателен и как никога не пропуска нищо. Беше забелязала мигновеното присвиване на устните му, когато беше казала „Трябва да поговорим“, и беше сигурна, че разбира целта на закачката му в момента. За миг изпита почти обезоръжаваща нежност към него, сякаш, колкото и невероятно да беше, той бе много по-уязвим, отколкото го беше възприемала.

— Джефри — започна тя, — двама от хората ми днес са следили Чет Фиоре. Той се е видял с жена ти.

Той се облегна на дивана и затвори очи. Не искаше да говори с Илейн за Филис. Не каза нищо и зачака да чуе останалото.

— Отишли са в една празна къща в Ийст Сайд — продължи Илейн. — И са се чукали.

„Така ли?“ — помисли си Джефри. Думата „празна“ му даде възможност да си представи всичко, точно както се беше случило, все едно е бил заедно с тях в стаята, невидим. Голи стени и гол под. Дори не е било нужно да се събличат. Веднъж през зимата, преди с Филис да обявят годежа си, я беше завел в Масачузетс, за да я представи на родителите си. Вечерта, след като те си легнаха, я люби в килера и тя дори не се съблече, не свали бикините си даже. Вкара го в себе си и той свърши в мига, когато главата на пениса му докосна влажната й плът. Най-много го беше възбудила коприната, защото означаваше, че няма никаква разлика между облечени и съблечени и защото в онзи момент вярваше, с ясната представа на влюбен млад мъж, че до края на съвместния им живот тя винаги ще е гола за него под дрехите си.

„Е — помисли си с горчива и враждебна отчужденост, — нещата не се развиха точно както си ги представяше, нали?“

Изправи се и отиде до прозореца.

— Реших, че трябва да знаеш — каза Илейн.

Той се обърна към нея и тя за момент се обърка.

— Знаеше ли? — попита го.

— Не.

С което я обърка още повече. Разбра го по погледа й. Приближи се към нея.

— Извинявай. Очакваше да побеснея, нали? Надявам се, че не те разочаровам, но нещо не мога да се ядосам.

Тя се усмихна, с доволна, спокойна и дори триумфална усмивка. Малко неща са по-приятни от това да научиш, че съпругата на любовника ти си има любовник, и едно от тях беше да научиш, че на него не му пука.

За пръв път събра смелостта да му зададе въпроса, който тегнеше над връзката им от момента, когато го беше заговорила в книжарницата. За пръв път беше сигурна какъв ще е отговорът.

— Джефри, какви са отношенията ти с Чет Фиоре?

— Освен сексуалната му връзка с жена ми ли?

Тя се почувства щастлива, радостна, ликуваща. Тримата с Шлистър и Гогарти бяха умували над връзката между Фиоре и банкера. Изобщо не им беше хрумнала възможността, че става въпрос за Фиоре и жената на банкера.

— Да. Освен сексуалната му връзка с жена ти.

— Държиш ли да ти отговоря, въпреки че може да е нещо, което не би желала да знаеш?

— Не — отвърна тя и изведнъж се почувства куха и празна.

Защо не беше казал: „Няма такива. Фиоре и жена ми — това са единствените ни отношения“?

Защо не беше казала „да“?