Филип Розенберг
Могъщите (1)

1.

Джефри Блейн си даде няколко секунди, за да възприеме всичко. Погледът му пробяга бързо от бара вдясно, през масите със златисти покривки на червеникави цветя, а оттам чак до подиума за музикалната група в дъното на помещението. Гостите продължаваха да влизат: мъжете изтръскваха снега от раменете си, жените предпазливо сваляха качулките на дъждобраните от прическите си, момичетата тръснаха великолепните си коси и пръскаха капки по всеки, имал неблагоразумието да се окаже наблизо.

След малко щеше да провери какво става отвън и дали улиците са чисти. Сега искаше да се увери, че тук всичко е наред.

Съдия Борклунд и съпругата му намериха Джесика, поднесоха поздравленията си и я разцелуваха. Тя засия от радост. Най-добрите й приятелки Рене, Ейми и Грейс надничаха иззад красивите й голи рамене с неизменни усмивки и леко отегченото излъчване на съвършени и красиви момичета, очакващи началото на празненството. След малко поздравленията щяха да приключат и на почетната гостенка повече нямаше да й се налага да слуша колко е сияйна и колко е великолепно помещението, и как всички абсолютно не могат да повярват, че празненството й е в ресторант като „Стасни“ (като че ли имаше друг ресторант като „Стасни“), и „Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?“, и „Говориш глупости, скъпа, тя напълно го заслужава“, и „Баща ти как успя да уреди това място?“.

Оркестърът щеше да започне да свири след няколко минути. Инструментите вече бяха на издигнатия специално за случая подиум близо до кухнята. Но музикантите още ги нямаше. Бяха дошли, бяха наредили инструментите си, след което се бяха оттеглили в кухнята.

Джефри наблюдаваше дъщеря си, която излъчваше самочувствието на човек, който поне за момента е центърът на вселената. Знаеше, че фотографите отвън, които полицията удържаше зад барикади от другата страна на улицата и на които беше позволено само да снимат отдалеч гостите на Джефри Блейн, или на Джесика Блейн, биха дали мило и драго за снимка, на която Джейкъб Кренцес целува сияйната Джесика, или на Уилард Боринс, който се здрависва с нея, или как тя свежда дългата си ботичелиевска шия, за да чуе какво й прошепва Ицхак Перелман.

Покрай Джефри мина келнер с блюдо задушени гъби — един от най-прехвалените ордьоври на „Стасни“. Джефри се отдръпна от пътя му и тръгна към дъното на помещението. Ед Уоринен го спря, но се задържа при него само колкото да се здрависат и да целуне жена му Телма. Извини се, че не може да им обърне внимание, и каза, че ей сега щял да се върне. Тъкмо им беше обърнал гръб, когато Уилтън Мейзър го хвана за ръката.

— Няма да ти отнемам от времето, сигурно имаш милион неща на главата. Дъщеря ти е прекрасна и всичко е прекрасно.

— Уилтън, ти пък откога разбираш от прекрасни работи? — отвърна Джефри и двамата се засмяха.

Джефри си проби път през кипящата от оживление кухня и тръгна към офиса. Беше казал на музикантите, че иска да говори с тях преди да започнат, и четиримата го чакаха, заели небрежно цялото пространство в офиса на Ерил Стасни с вид на хора, според които мястото им е точно в една спретната кухня. Казваха се Джони Болс, Тед Диди, Бо Джоб и Джейк Огъст. Наричаха се „Фолинг Рок Зоун“ и Джони Болс, който се представяше като вокалист на групата, имаше татуировка на пенис дълга от лакътя до рамото. На Джефри му се струваше, че не са толкова млади, колкото искат да изглеждат. Предположи, че Джейк Огъст, който твърдеше, че е басистът, е поне на трийсет години, ако не и повече, а и останалите не изглеждаха по-млади. Многообразието от яки бради и мустаци, както и килограмите черен грим, който ги правеше да приличат на малоумни миещи мечки, очевидно имаха за цел да ги приобщят към една доста по-млада възрастова група.

— Нали знаете, че няма усилватели — напомни им Джефри.

— Да — каза Джони Болс.

— Исках да ви питам за текстовете на песните.

— Какво по-точно?

— Ами… — Джефри се запъна. Чудеше се как да постави въпроса. — Има ли неприлични думи?

— Малко.

— Малко?

— Искате да не употребяваме определени думи ли? Например „путка“? Няма да употребяваме думата „путка“. Разбрахте ли момчета, никакви „путки“.

Останалите се съгласиха и заповтаряха като някаква мантра: „Никакви путки“.

— Нямах точно това предвид — каза Джефри.

Джони Болс вдигна едната си вежда и зачака. С нея се вдигнаха и две халки и една метална сачма.

— По̀ ме вълнува насилието — каза Джефри.

— За или против него сте?

Този път беше ред на Джефри да не отговори.

— Извинявайте, пошегувах се — каза певецът. — Сигурно имате предвид разни работи като „убий свинете“ и „заколи кучката“, такива простотии. Това е рап. Ние не правим рап.

— А какво правите?

— Няма да ви хареса — отвърна Джони Болс съвсем искрено за пръв път от началото на разговора. — Но на децата ще им хареса. Нали това е целта?

— Част от целта.

— Добре. Не искате хората да ви оплюят.

— Точно така.

— Но все пак трябва да е истинско, нали? Защото, ако искате, можем да ви пеем и сватбени маршове. „Нава Нагила“, „Септембър Сонг“. Което е отврат. Нали не искате?

— Не искам — съгласи се Джефри. — Трябва да е истинско.

 

 

Филис разговаряше с Еверет Лейн, единственият жив пряк наследник както на Джейкъб Лейн, така и на Езра Воган Бентли, отдавна починалите основатели на „Лейн Бентли“, инвестиционната фирма, в която съпругът й беше партньор. Джефри се приближи зад нея и обви талията й с ръка. Еверет Лейн го посрещна с усмивка на тънките устни и каза нещо мило за празненството.

Изнемощелият осемдесет и няколко годишен патриарх се вясваше в офиса само веднъж седмично. Всички знаеха, че не посещава семейните празненства на съдружниците, но той беше тук, все още с палто и с увит в кариран вълнен шал врат. Личният му прислужник Грегъри, мъж почти на неговата възраст, стоеше безмълвно зад него. Господин Лейн очевидно нямаше намерение да стои на празненството, но това, че поне беше благоволил да се появи, бе нещо като триумф за Джефри. По този начин Еверет Лейн ратифицираше уникалното положение на Джефри във фирмата.

Филис се обърна усмихната към съпруга си в мига, в който усети докосването му. Беше облечена в бледозлатиста копринена рокля, която очертаваше все още идеалната й фигура така, както би го сторила мъжка ръка, лягайки меко върху бедрата и ханша й. Джефри осъзна, че все още е много красива, всъщност най-красивата жена, която познаваше. Тя се притисна в него, не провокиращо, а съвсем леко, колкото да покаже на евентуалните наблюдатели, че бракът на Джефри и Филис Блейн е идеален. Джефри отвърна на усмивката й. Моментите като този, когато тя се усмихваше с идеалната си усмивка и когато идеалното й тяло докосваше неговото, бяха редки, но достатъчни, за да го изваждат от равновесие, когато осъзнаваше, че все още би могъл да бъде влюбен в нея.

— Господин Лейн тъкмо сподели, че намира музиката за учудващо приятна — каза тя.

— Вярно е — каза старецът. — Но защо са се издокарали така?

Джефри се засмя. Филис също се засмя. Двамата се погледнаха, споделяйки взаимната радост от това, че са чули едва ли не най-остроумното нещо в живота си.

Джим Торнтън, който стоеше малко по встрани, вдигна поглед от уискито си и кимна леко към стареца и семейство Блейн. Холдън Мартинс и Тод Уайнбрук погледнаха в същата посока. И тримата бяха партньори в „Лейн Бентли“. Еверет Лейн не беше дошъл на сватбата на Уайнбрук, нито на тази на Торнтън, и то преди почти десет години, когато беше много по-млад и все още изкарваше пълна работна седмица в офиса. Те се спогледаха, явно несигурни как да възприемат факта, че се е появил на рождения ден на дъщерята на Блейн.

— Да си жив и здрав, Джефри — каза най-накрая Уайнбрук и вдигна чашата си.

Торнтън, който насмалко не бе дал воля на завистта си, размисли и се отказа. Щеше да прозвучи неуместно. Успехите на Джефри не се зловидеха на никого. В този човек имаше нещо, което просто те караше да му се радваш.

Или поне така беше редно да се чувстваш.

 

 

Клинт Болинг излезе от мъжката тоалетна и се огледа като човек, слязъл от влак. Въздъхна. Празненството носеше всички белези на чиста загуба на време, но сега поне се чувстваше малко по-добре. Главата му бръмчеше, което означаваше, че шибаният рожден ден на някаква абсолютно непозната тийнейджърка може да се окаже съвсем приличен начин за прекарване на вечерта на три хиляди километра от дома.

Беше дошъл още в осем, макар да знаеше, че е глупаво да идва точно в осем само защото Блейн му е казал да дойде в осем. Просто не понасяше хотелски стаи. Неясно защо, но поканата на Блейн го беше накарала да се почувства длъжен да дойде. Ако се наложеше да изкаже предположение, щеше да предположи, че Блейн въздейства по същия начин на повечето хора. Хората искаха да правят това, което Блейн искаше от тях. Този тип беше толкова „искрен“, че човек чак настръхваше. В случая важното беше, че Блейн искаше да стане негов банкер. И по всички правила трябваше да му целува задника, а не да го влачи по някакви детски партита.

Какво пък толкова. Ако не беше дошъл, какво щеше да прави? Да забърше някоя сервитьорка от бара, по дяволите. Тук беше по-добре, защото можеше да устои на изкушението. Или ако имаше изкушение, поне щеше да е от по-висока класа.

Първата част от партито прекара в чудене защо просто не е намерил Блейн, не му е стиснал ръката, не му е благодарил за поканата и не си е тръгнал. Сега определено се чувстваше по-добре.

Покрай него притича група от десетина тийнейджърки. Той се огледа за целта им — някоя филмова звезда, рок звезда или нещо такова.

Всички момичета бяха апетитни — тъкмо във възрастта, когато жените изглеждат едновременно невинни и безсрамни, с лъскави фрапантни коси, яркозлатисти или черни като нощта, късо подстригани като на кучета на изложба, отметнати назад, като издухани от внезапен бурен вятър, с очи и устни, обагрени като екзотични насекоми. Можеше да покани някоя на танц.

Момичетата във вечерни рокли бързаха към една доста привлекателна двайсет и няколко годишна дама, чието облекло изобщо не пасваше на обстановката. Беше с кожух от агнешка кожа и дълга селска пола, с каквито жена му се разкарваше у дома в Оклахома. Освен това носеше виненочервени боти и излъчваше онова магическо присъствие, което говореше, че е някоя, определено някоя, с която Клинт Болинг не би имал нищо против да се запознае.

— Май че е Миа Хам — чу женски глас. Името не му говореше нищо. Обърна се и погледна жената въпросително. — Футболистката — обясни тя.

Футболистка ли? Какво толкова се интересуваха тия тийнейджърки от една футболистка? Беше му останал някакъв смътен спомен за някакъв женски футболен отбор, нашумял преди година и повече. „Типично — помисли си. — Блейн вдига телефона и се обажда на някаква непозната футболистка просто защото дъщеря му се интересува от тази игра.“ А може да се беше обадил и на агента й. Футболистите дали имаха агенти? Сигурно. Всички имат агенти. Сигурно й бяха платили, за да дойде.

Все пак възможността не беше за изпускане. Клинт Болинг харесваше атлетични жени, въпреки че го караха да се чувства на толкова години, на колкото беше. Под този кожух от агнешка кожа несъмнено се криеше страхотно стегнато и неуморимо тяло.

Той изпъчи рамене и тръгна към нея, за да се представи. Даваше си сметка, че е неотразим в ботушите си от крокодилска кожа и с вратовръзката си „пичеловка“. Беше се родил и израснал в Оклахома, и продължаваше да живее там, и умираше от кеф, че излъчването на мъжествен каубой му се полага по право. Също като актьор, играещ самия себе си, често се улавяше, че претегля думите и действията си не в зависимост от това какво би казал самият той в дадени обстоятелства, а според това какво би казал или направил Клинт Болинг. И това двойствено съзнание беше част от него, откакто се помнеше. На осемнайсет години го беше отнесъл със себе си в Йейл осем години преди там да постъпи и Джефри Блейн. Но освен че бяха учили в един и същ университет, двамата нямаха почти нищо общо. Болинг беше заминал на изток с почти фанатичната решителност да не позволява на нищо научено там да го промени — обет, който затвърди, когато се озова сред стотици младежи като Джефри Блейн, красиви руси носители на провинциална гражданска гордост, демонстриращи също толкова твърда решимост да изпълнят даденото още в колежа обещание да променят всичко.

Четири години след като беше дошъл на изток, за да постъпи в Йейл, Болинг се завърна в Оклахома като една много по-лукава версия на младежа, който я беше напуснал. Точно на това се дължеше и напълно неразбираемата му неохота да придава каквато и да била значима роля на обучението си в Айви Лийг от гледна точка на усъвършенстването на уменията, които през следващите две и половина десетилетия му бяха позволили да натрупа невероятно състояние. Не притежаваше нефт, но компанията му притежаваше поне сто патента за най-интересни неща, които можеха да се правят с нефта. Никой, включително Болинг, не знаеше какво представляват всичките тези патенти, но това нямаше значение. Някои бяха в областта на фармацевтиката, докато други бяха за храни, синтезирани буквално от нефтопродукти. Налице беше значителен интерес, който беше повишил рязко стойността на компанията на Клинт Болинг, „Петробол“.

Начинът, по който Болинг се беше сдобил с тези патенти, беше много показателен. Той беше ограбил катедрите по нефтодобив и нефтопреработка на три големи университета в Тексас и Оклахома — предложи огромни дарения в брой, които щастливите университети охотно превърнаха в библиотеки, лаборатории и професорски хонорари. Никой от засегнатите специалисти не беше работил съзнателно за Клинт Болинг или за „Петробол“. Всичките бяха подписвали договорите си с университета, макар и да получаваха заплатите си чрез един или друг от многобройните фондове на Болинг. Но ако бяха прочели фразите с дребни букви в договорите за създаване на тези фондове, щяха да установят, че всички фондации — източници на средствата, са разновидности на „Петробол“ под най-различни имена и че патентите за разработените продукти остават собственост на фондациите, а не на приемниците на щедрите дарения. Никой, освен Болинг, не си беше дал сметка, че един ден подаръците ще бъдат заплатени скъпо и прескъпо. Естествено, след като бяха осъзнали ставащото, университетите бяха изревали на умряло. Но съдилищата бяха подкрепили Болинг, въпреки че не бяха пропуснали при всеки отделен казус да начешат юридическите си езици за толкова неприятното, но неизбежно решение, което са били принудени да вземат, от една страна, поради категоричното становище на закона, а от друга — поради немарливостта на адвокатите, сключили договорите.

Самият Болинг беше останал все същият безцеремонен и агресивно дружелюбен мъж както винаги, приветлив, но вдъхващ респект, „Здрасти, пич“ и „Не се ебавай с мен“ едновременно. Даваше си сметка, че разполага с огромни предимства в очите на жените, за разлика от тези типове от Ню Йорк. Тъкмо защото не беше един от тях.

Беше дошъл в Ню Йорк, защото търсеше какво да прави с парите си и името на Блейн беше изскачало всеки път, когато беше разпитвал за инвестиционни банкери. Преди да се качи на самолета, беше накарал хората си да изровят информация за него. Бяха започнали от годините му в Йейл и се бяха върнали назад, доколкото им бяха позволили възможностите им. Разследващите не се интересуваха от постиженията на банкера след завършването на Йейл, тъй като те бяха очевидни. Клинт Болинг смяташе, че можеш да познаваш един човек само ако познаваш средата, в която е израснал. Резултатите от проучването до голяма степен се бяха покрили с очакванията му. Джефри Блейн беше умно младо момче от един западащ индустриален град в централен Масачузетс, който с еднакъв успех би могъл да бъде както в Ню Хампшир, така и в Мисисипи, Джорджия или Върмонт. Историята се развиваше по един и същи начин навсякъде. Умното младо момче неизбежно беше единственият син на семейство, чийто произход можеше да се проследи дванайсет поколения назад, но чиито членове не бяха постигнали нищо. Подобни семейства се отнасяха към невзрачното си битие като към пряко следствие от добродетелността си и сърцата им преливаха от нездрава гордост, неомаловажавана ни на йота от факта, че останалият свят отказва да я признае. Тъкмо обратното, тези хора се кичеха с импотентността си като с медал и намираха във високата си нравственост същото упование, което по-простите хора черпеха от религията. Рано или късно някой мъж от подобно семейство се женеше за неадекватна жена, която отказваше да се уповава на нравствеността и притежаваше достатъчно амбиция, за да възпита единствения си син във вярата, че му се полага повече. И той отиваше в Йейл или Принстън, или Харвард, или Дартмут, вярвайки само в две неща: че никога няма да се върне и че действително ще се превърне в онова, което семейството му винаги си е въобразявало, че е.

Клинт Болинг вярваше, че Джефри-Блейновците по целия свят са млади мъже с мисия, амбициозни, но обременени от произхода си. За Болинг те бяха бойци, но такива, на които можеше да се има доверие. Те имаха задължения и призвание и затова бяха програмирали самите себе си да печелят огромните пари, които майките им смятаха, че бащите им е трябвало да имат, но в същото време имаха и принципи. В съзнанието си той ги сравняваше с хората като себе си, хора без принципи и без потекло. А той знаеше, че не може да се доверява на хората като себе си. С годините беше открил, че има хора, които харесва, и хора, на които може да има доверие. И те много рядко бяха едни и същи. Информацията от проучването му даваше основание да постави Блейн във втората категория и това бе причината Клинт Болинг да се намира в Ню Йорк. Готов да се възползва от всички предимства на ситуацията.

Той се приближи към скупчилите се около футболистката момичета. Едно от тях със сигурност беше дъщерята на Блейн. Тъмнорусата в синята рокля, предположи той и изпита внезапен прилив на благодарност към небесата, че няма деца, и най-вече дъщери. Момичешките тела, обвити в златно, синьо и черно, предлагаха изкусителна панорама от млади крака, млади ханшове, млади бюстове.

— Една от вас трябва да е Джесика — провлече той.

— Аз съм — каза Джесика.

Точно както си мислеше. Най-хубавата от цялата компания. Зачуди се дали на всяко момиче му идва редът да е най-хубаво на собствения си рожден ден? Тези деца живееха в хубав свят.

Неспокойният поглед на дъщерята на Блейн така и не срещна неговия, когато й протегна ръка за поздрав и тя я пое. Той се представи и й пожела честит рожден ден.

— Татко е ей там — каза тя и издърпа ръката си от неговата. — Радвам се, че се запознахме.

Той я проследи с поглед, когато тя се затича през ресторанта, като че ли беше по тениска и джинси. Помисли си, че в богатите момичета има нещо вълшебно, след което я изхвърли от съзнанието си.

— Вие сте Миа Хам, нали? — обърна се към младата футболистка.

Тя очевидно се зарадва, че я е познал.

 

 

Беше истински късмет, че Чет Фиоре не си тръгваше. Така следенето му се улесняваше значително. С равномерно работещия двигател на колата на двамата мъже дори не им се налагаше да засилват парното докрай. Беше топло, всъщност доста топло. Уоли Шлистър даже нямаше нищо против да отвори прозореца, но подобна възможност се изключваше, тъй като на шофьорското място беше Гогарти, а когато на шофьорското място беше Гогарти, Гогарти контролираше онова, което наричаше параметри на околната среда.

Гогарти винаги беше на шофьорското място. Това беше едно от благата на по-високия чин, а Шлистър, който нямаше никакъв чин, изобщо нямаше право на възражения.

Следяла Фиоре вече трета нощ и досега не бяха забелязали нищо, което да си струва будуването. Като цяло сляпото и произволно следене обикновено се смяташе за най-лошия детективски прийом, и то съвсем основателно. Общо взето си беше чисто разхищение на човешка сила. Разследваха Фиоре вече почти два месеца и все още не разполагаха абсолютно с нищо. Прибягнаха до следенето просто за да има какво да напишат в докладите си.

Шлистър с мъка държеше очите си отворени в разлагащата топлина на колата. Бяха паркирали срещу ресторант „Сепи“ на Елизабет стрийт, в долен Манхатън. Нямаше никакъв Джузепе. Ресторантът се държеше от някой си Арти, но собственикът беше Чет Фиоре, който беше нарекъл ресторанта на името на дядо си и често го използваше за офис. Той не се бъркаше в управлението на заведението. В данъчната си декларация посочваше малък приход от ресторанта, така че нямаше как да му създадат проблеми по този повод.

Единствената разлика между тази нощ и предишните две беше снежната виелица, която добавяше един интересен момент. Ако изчистеха предното стъкло, колата им щеше да се забелязва от пряка и половина. Ако оставеха снега да се трупа като по всички други коли на улицата, нямаше да виждат абсолютно нищо.

Шлистър повдигна този гамбит в разговора. От време на време беше добре да говорят за нещо. Гогарти контрира с предложението да се оставят на течението. Заяви, че вижда чудесно входа на ресторанта и през снега.

Шлистър сви рамене и се отказа да държи очите си отворени. И без това нямаше никакъв смисъл.

 

 

Хлое Адамс Тод прегърна Филис Блейн като родна сестра. Филис я целуна, като че ли не се бяха виждали от години.

— Изпаднах в тотална паника — изхленчи с пискливия си глас Хлое. Беше на трийсет и пет години и говореше като тийнейджърка. — Имам предвид, ако не ме вземе, кой ще ми направи косата? Той е единственият мъж, който въобще ми е докосвал косата, откакто съм станала на шестнайсет.

Филис се засмя пресилено.

— Е, гледам, че резултатът е добър. Изглеждаш страхотно. Сериозно. — Каза го и се опита да се измъкне.

Имаше хора, с които трябваше да говори. И трябваше да напомни още веднъж на сервитьорите за виното, защото повечето приятели на Джесика вече бяха пристигнали. Докато крачеше през трапезарията, погледът й обхождаше хилядите цветя, истински цветен парад, доминиран от горди нарциси, жълти с оранжево по средата, дъги от лалета, склонили глави като за поклон пред самата Филис Блейн, и дискретни букети от диви цветя, придаващи на вечерта цялостно настроение. Още когато беше възникнал въпросът за цветната аранжировка, Филис беше споделила, че намира дивите цветя за най-подходящи за рождения ден на една млада жена.

Но Хлое Тод не възнамеряваше да я оставя на мира. Тя направи няколко крачки и се озова точно пред Филис.

— Като се обадих, не повярвах на ушите си — продължи тя. — Момичето каза, че нямал никакви часове. Как така никакви? Ама моля ти се! Помислих си, че не е Ейдриън, а някоя нова, дето не знае коя съм. Само че беше Ейдриън. Представяш ли си?

Филис напредваше между масите, Хлое продължаваше да върви до нея. Филис спря до една маса и оправи букета.

— Казвам й, че искам да говоря лично с него, а тя ми вика: „Така ли, госпожо Тод?“, като че ли аз съм тази, дето създава проблеми. И аз й викам: „Да, така. И то веднага, ако си знаеш интереса“. Тя се стресна, е, не знам дали се стресна, но поне така звучеше. След това се обажда той и ми вика „Хлое, знаеш, че те обичам и ще направя за теб каквото мога“, а аз му викам, че не мога да отида на партито на Блейнови като разплетена кошница. А той ми вика: „Е, това е проблем, защото всички са заети и за целия ден нямаме нито една свободна минутка — наистина не те лъжа — нито една минутка“. Нали го знаеш как говори.

Филис се обърна към един сервитьор.

— Едуардо, обеща да държиш под око виното.

Беше твърдо решена да не позволява никакъв алкохол на децата. На седемнайсетия рожден ден на Джесика учудващо голям брой от приятелите й бяха успели да се напият. Това просто нямаше да се повтори.

— Да, госпожо Блейн — бодро отвърна Едуардо. Преди събитието персоналът беше получил наставления, достатъчни за цял футболен отбор за цял сезон.

Филис продължи напред. Дегустира един от ордьоврите със скариди и авокадо и потърси с поглед Ерил Стасни. Кимна му одобрително. Той й отвърна със сдържано кимване. Всъщност той не се нуждаеше от ничие одобрение, освен от собственото си.

През цялото това време Хлое продължаваше да мели:

— И той ми предложи да отида в четвъртък. Четвъртък! И какво като отида в четвъртък? Да си държа главата в хладилника ли?

— Е, нали накрая те е взел — каза Филис.

Беше я взел, защото Филис лично се беше обадила на Кенет и му беше казала: „Моля те, вземи тази жена преди да ме е вкарала в лудницата!“.

Филис спря при монсеньор Фенеси, непоносимо надутият епископ, с който участваха заедно в борда на няколко благотворителни организации.

— Монсеньор — каза тя, — познавате ли се с Хлое Тод?

Измъкна се, докато монсеньорът друсаше ръката на Хлое. Може би пък щеше да се заинтригува от сагата й.

 

 

Според официалната версия Ерил Стасни беше парижки чех, работил пет години като пръв помощник на Ален Сендеранс в „Арчистрат“. Стасни определено беше чех и определено познаваше Париж като петте си пръста. Но чак пък „Арчистрат“? Чак пък Сендеранс? Трима известни кулинарни критици бяха споделили в пресата тези си съмнения. Никой от честите посетители на най-добрите парижки ресторанти не си спомняше да го е виждал там. И никъде другаде, всъщност. Един ден през 1994 той просто се беше появил в Ню Йорк и беше възвестил присъствието си.

Половин година след това отвори ресторант „Стасни“ на двата етажа на кафявата каменна къща на Източна четиридесета между Трето авеню и „Лексингтън“, доста добро място за ресторант, чиято слава трябваше да се разнесе бързо. Това, че Стасни може и да не беше онзи, за когото се представяше, нямаше никакво значение. Каймакът на ресторантския бизнес оперираше с повече лъжи на изречена дума, отколкото всеки друг бизнес по света. Единствено важните фактори бяха чарът и талантът, и дори чарът нямаше кой знае какво значение. Достатъчният талант предполагаше чар. Стасни се държеше грубо практически с всички без изключение, но когато мълвата за таланта му се разнесе, още преди първите бляскави отзиви, грубиянството му се превърна във важна и дори основна част от привлекателността на ресторанта. Както и духът на загадъчност, витаещ около всичко свързано с този човек и заведението му.

Най-голямата мистерия беше получаването на запазена маса. Секретарките на някои от най-влиятелните хора в Ню Йорк, включително политици, шефове на полицейски управления, финансисти и собственици на първодивизионни отбори по бейзбол, футбол, баскетбол и хокей, се обаждаха за резервации и им се казваше, че места ще има след шест, седем, осем седмици. Други се обаждаха в „Стасни“ следобеда и вечеряха същата вечер. За мнозина този демонстративен подбор беше плод на капризи, или поне беше такъв за онези, които не го смятаха за откровено възмутителен.

Джефри Блейн беше първият, който беше резервирал целия ресторант за цяла вечер. „Льо Сирк“ беше виждал разточителни частни партита, „Лютес“, дори в дните на най-голямата си слава, също се бе поддавал на това изкушение. Но „Стасни“? Никога. И понеже досега не се беше случвало, никой не предполагаше, че е възможно.

Всичко започна с едно случайно хрумване на Джесика. Седемнайсетият й рожден ден беше отпразнуван в „Йейл Клуб“ със суши и пържоли, задушени гъби и захарен памук и атракции в панаирджийски стил в трите читални на първия етаж, където децата можеха да се забавляват с хвърляне на пръстени по пластмасови жаби, мятане на топки по чаши с мляко и целене на балони със стрелички от дартс. В залата на втория етаж „Смашинг Пъмпкинс“ произвеждаха звуци, които „Йейл Клуб“ чуваше за пръв път. Списание „Пийпъл“ посвети на партито три страници със снимки, а „Поуст“ го отрази на шеста страница, където снимките на тийнейджъри с чаши шампанско в ръце бяха придружени от сатиричните коментари на Ноел Гарвър, който тръбеше, че духът на осемдесетте не само е жив, но се чувства прекрасно в Ийст Сайд, Манхатън.

Партито беше повече от успех. Беше триумф. Децата го харесаха и го обсъждаха месеци наред. Купоните отпреди две-три години за шестнайсетите и седемнайсети рождени дни на по-големите братя и сестри на приятелките на Джесика, изглеждали така великолепни тогава, изведнъж се оказаха второкачествени, защото този на Джесика беше установил нов стандарт. Въпреки невъобразимите разходи през последвалите месеци никой не успя да засенчи партито на Джесика. В крайна сметка оригиналността не се купува с пари. Копията са си копия.

Но Джефри Блейн можеше да мине и с по-малко публичност. Осемдесетте изобщо не бяха живи и в добро самочувствие. Хедонизмът не беше част от репутацията му и никога нямаше да бъде. Гордееше се, че е чувствителен и социално отговорен човек. Вярно, имаше пари и съвсем естествено искаше да харчи част от тях за единственото си дете. И кой родител не би искал? Но не беше екстравагантен в нито един смисъл на думата. Въпреки че така и не запозна Филис и Джесика с коментарите в пресата за партито, те го бяха засегнали по начин, който не можеше да си обясни докрай. Освен всичко друго скандалът беше станал причина за уволнението на един възрастен барман, който работеше в Клуба още от Корейската война. И така, докато сезоните се изнизваха един след друг и осемнайсетият рожден ден на Джесика се задаваше на хоризонта, Джефри се тревожеше как да го отпразнува, без да я разочарова и без да се изложи на допълнителни критики.

И тогава, на една вечеря в „Стасни“, Джесика вдигна поглед от десерта си и каза: „А защо да не направим партито тук?“.

Впоследствие спомена, че се била пошегувала, но Джефри погледна Филис, която в същия момент погледна към него, и решението беше взето. Идеята беше чудесна и причините бяха повече, отколкото би се сетила Джесика. „Стасни“ дължеше репутацията си точно толкова на храната, колкото и на дискретността. Всеки сенатор, тенор или полицейски началник можеше да доведе любовницата си в „Стасни“, без да се притеснява, че на излизане папараците ще го посрещнат на тротоара.

Още на следващата сутрин, часове преди началото на работното време, Джефри Блейн звънна на вратата на ресторанта. Един сервитьор по тениска и наметнато сако му отвори и го настани в празната трапезария. Донесоха му кафе. След минути се появи и самият Ерил Стасни с усмивка и ухание на дискретен одеколон. Когато Джефри му сподели идеята си, той не я прие радушно. Не му трябвали нито панаири, нито „Смашинг Пъмпкинс“. Заяви високомерно, че нямало на света пари, които да го накарат да превърне ресторанта в цирк, стана от масата и влезе в кухнята.

Джефри го последва.

— Добре — каза. — Какво предлагате?

Когато искаше някой да направи нещо, Джефри винаги задаваше въпроси. Никога не издаваше заповеди. Хората отговаряха на въпросите му и изричаха на глас онова, което се очакваше да направят. Но Стасни не се хвана на въдицата и само изгледа Джефри, сякаш беше хлебарка, попаднала в ризотото. Клиентите не влизаха в кухнята на Ерил Стасни. Никога. При никакви обстоятелства. Нито вечер, когато работеше под пълна пара, нито сутрин, когато утринната й летаргия се нарушаваше само от двама начумерени младежи, разтоварващи зеленчуците от щайгите.

— Няма да го позволя — каза Стасни.

Това очевидно беше краят на разговора. На път за вкъщи Джефри се обади на Филис, за да й каже, че със „Стасни“ няма да стане нищо.

Но не беше така. Същия следобед Стасни се обади на Джефри в офиса. Не каза защо е променил мнението си, но вече беше склонен да обсъди идеята.

— Имам въпрос към вас, мосю Блейн — каза със странния си неопределим акцент. — Младата дама става на осемнайсет години. Защо трябва да празнува като дивачка?

Преговорите започнаха същия следобед и продължиха през есента и през зимата. Само за промяната на възгледите на Стасни относно музиката отидоха три месеца, и компромисният вариант беше: никакви усилватели и никакви микрофони.

— Ънплъгд^[1] — одобри ентусиазирано Джесика за изненада на баща си.

— Не, не — каза Стасни. — Никакъв плуг, никакъв шум, никакви машини.

— Да, точно така — произнесе съвсем отчетливо Джесика, за да преодолее езиковата бариера. — Ънплъгд. Никакви плугове. Никакви машини.

Месец преди партито за доуточняване бяха останали само няколко подробности. Вечерята нямаше да се поднесе по обичайния начин. Гостите на Джесика щяха да си поръчват от менюто. Но тъй като менюто се променяше всеки ден в зависимост от прищевките на Стасни и цените на пазара, Джесика искаше да е сигурна, че ще се сервират поне някои от любимите й ястия. Палачинки с омар. Гъби, задушени в бира. Задушено телешко с копър и лимон. И най-вече бланширани череши и ягоди в бял шоколадов мус с портокалова глазура. Джефри и Филис настояха Джесика да присъства на всички преговори. В края на краищата тя ставаше на осемнайсет. Беше време да се научи да носи отговорност.

Филис направи резервация за ресторанта и накара Джесика да дойде и да отмени плановете си за уикенда с приятели на Лонг Айланд. Когато пристигнаха, ги настани самият Стасни, повика келнера с пръст и се наведе към ухото на Джефри.

— Питиетата ви ще дойдат всеки момент, моншер Блейн — каза той.

Тъмнокосият, тъмноок и облечен в тъмно сервитьор се материализира на секундата с питиетата, които още не бяха поръчали: ирландско уиски „Бушмил“ с лед за Джефри, студено шардоне за Филис и диетична кола за Джесика. Не им дадоха менюта. Стасни заяви:

— Стасни ще ви поръча. — И повдигна вежди, с което превърна твърдението във въпрос.

— С удоволствие — отвърна Джефри.

Стасни се поклони и се оттегли.

Джесика попита:

— Тоя куку ли е?

— Много приятен човек — поправи я майка й. — И освен това много сговорчив.

— Сигурна съм, че татко му е платил цяло състояние — каза Джесика.

— Значи можеш да проявиш малко благодарност.

— Към господин Стасни ли?

— И към баща си.

Джефри раздразнено извърна поглед. Струваше му се, че напоследък Филис все по-често се заяжда безпричинно с Джесика. Джесика не се разсипваше от благодарности, но определено оценяваше нещата, които й доставяха удоволствие. Повечето момичета от нейната среда нямаха и представа колко всъщност са привилегировани, но Джесика изобщо не беше такава. Знаеше, че е имала късмет, и дори го казваше от време на време.

— Тя проявява благодарност — каза той студено, без да поглежда съпругата си.

Филис вдигна чашата си с вино и огледа помещението над ръба й. Не обичаше да я поправят, особено когато ставаше въпрос за Джесика. Беше убедена, че Джефри я защитава прекалено често и затова е толкова разглезена. Понякога й се струваше, че с него сякаш имат две различни дъщери.

Стасни дойде при тях, когато им сервираха салатите. Джесика остави думата на майка си и до пристигането на супата проектоменюто беше уточнено окончателно.

 

 

Джесика, Ейми, Грейс и Рене кръстосваха трапезарията неудържими като прилив и непредсказуеми като езерни вълни, движени безспир от нуждата да говорят с това момче или с онова момиче, да споделят някоя шега, слух или история. Джефри неотлъчно следеше дъщеря си. Чу я да казва на някаква позната на Филис, че всичко е толкова прекрасно, наистина, просто прекрасно, и топлината на усмивката й достигна до него. Единственото, което искаше, беше неговото момиче да е щастливо.

Е, тя беше щастлива. Сияйно щастлива. Нямаше какво повече да иска. И все пак, докато я наблюдаваше, по гърба му премина някаква смътна тревожна тръпка. Човек усеща кога има всичко и кога е в пълна безопасност. Джефри Блейн изпита това чувство за миг, но то беше в кръвта. И нищо лошо. Как беше — „Посягай към…“^[2] и т.н. и т.н. Както и друг път в подобни моменти, си каза, че ако не спира, то е защото дори при целия този успех, с всичките му публични символи и белези, в този живот може да се свършат още много неща. Отказа се да разсъждава на тази тема, защото знаеше, че не може да каже още на какво е способен, освен на всичко, което вече беше постигнал, но в по-големи мащаби.

Понякога, не много често, но по-често, отколкото му се искаше, тази перспектива го докарваше до вцепенение.

Навън снегът се вихреше като в разклатена кристална топка. Четирима чистачи в зимни униформи разчистваха тротоара с големи квадратни лопати. Пред малкото разчистено място, зад него, от другата страна на улицата и по улицата снегът се трупаше неумолимо и вече достигаше десетина сантиметра. Но почистващият батальон не позволяваше на нито една снежинка да се задържи пред „Стасни“. Откъм ъгъла с „Лексингтън“ се зададоха два снегорина един до друг. Джефри пое дълбоко въздух и слезе на тротоара — наслаждаваше се на снега по лицето и косата си. В този момент отвътре изхвърча един явно изпратен със спешна заповед сервитьор с чадър, натисна бутона и го разпъна над главата му с експлозия от щракане на пружини и спици. Джефри се сепна и рязко се извърна към младежа. Не беше искал чадър и се канеше да го отпрати. Но нямаше да постигне нищо. Щяха да го върнат.

— Благодаря — каза Джефри и се примири, че този човек ще виси загрижено над главата му. Прекоси улицата, за да отдаде дължимата куртоазия на репортерите и фотографите зад полицейските ограждения, издигнати на прилично разстояние от входа на ресторанта.

— Вижте — каза и обходи лицата им с поглед, сякаш му бяха приятели, — нека да спазваме реда. Полицаите ми казаха, че не искат струпвания на хора пред ресторанта, още повече в това време. По-късно ще гледам да се погрижа да получите някакви снимки.

Никой не му повярва, но всичко беше наред, защото той и не очакваше да му повярват. Репортерите знаеха, че стоят от другата страна на улицата, защото Джефри Блейн е пожелал така. Но това беше стилът на Блейн. Постигаше каквото пожелае, но по лицеприятен начин.

— Добре — има нетактичността да измърмори достатъчно високо един фотограф.

Джефри отиде право при него.

— Вижте какво, това е само един рожден ден.

Репортерите се засмяха дружно.

— Да бе, да — обади се Ноел Гарвър. — Само че купонът не е какъв да е. А купонът на купоните. Нали това е идеята?

Ноел Гарвър беше изключително странен тип, отчаян алкохолик, бивш актьор, бивш писател и бивш журналист, краят на чиито многобройни кариери беше дошъл преди няколко години, когато като по чудо се беше отдал на усъвършенстване в областта на крънкането на покани за светски събития в качеството си на водещ на светската рубрика в „Поуст“. Когато беше твърде пиян, за да пише, а това означаваше през повечето време, колоната се запълваше с извадки от пресата, подбирани от един двайсет и две годишен възпитаник на Принстън, който представляваше целият екип на Гарвър. Но когато успяваше да напише нещо, това бяха убийствено саркастични коментари за светските събития, на които въпреки всичко продължаваха да го канят. Тайната му, ако изобщо можеше да се нарече такава, беше в умението му да насочва злостните си забележки винаги към съпрузите, които плащаха за светската проява, докато коментарите му по адрес на домакинята бяха неизменно добронамерени и дори ласкави. Никога не се напиваше дотолкова, че да не помни коя с какво е била облечена или коя за колко време е изчезнала и с чий съпруг. Именно Ноел Гарвър беше написал пасквила за седемнайсетия рожден ден на Джесика, в която сравняваше баща й с Иван Боески^[3].

Джефри, разбира се, знаеше. И не го интересуваше.

— Най-обикновен купон, Ноел — отвърна му любезно.

Очите му също не издадоха неприязънта, която хранеше към този човек.

 

 

Джесика искаше да остане сама поне за минутка. Стоеше в единия край на помещението и погледът й блуждаеше, изпълнен с розови мисли за Еди Винченцо. Той имаше най-прекрасните черни очи на света.

Беше влюбена в Еди Винченцо, а родителите й дори не знаеха за неговото съществуване. Но тази вечер щяха да узнаят. Мисълта я накара да потръпне сладостно.