Филип Розенберг
Могъщите (6)

6.

Тръгнаха си от ресторанта чак към три часа. Докато пътуваха по Медисън авеню, Джефри каза, че ще се качат горе само да се преоблекат, след което ще поемат към вилата им в Бедфорд Хилс, която се намираше на още един час път.

— Какво? — простена Джесика.

Филис се ужаси. Снегът спираше, но пътищата бяха хлъзгави. Освен това не си спомняше някога през живота си да е била по-уморена. От началото до края целият ден беше убийствено изтощителен. Дори да не беше свършил толкова злощастно, пак щеше да се чувства изцедена до капка. А сега беше като центрофугирана. Брутален сюрприз за жена, която си беше представяла как към полунощ ще изрита обувките си, ще се изтегне на неоправеното легло в най-съвършената си рокля и ще приеме поздравленията на съпруга си и благодарностите на дъщеря си. И особено ярките моменти от партито ще се изнизват в съзнанието й като откъси от стари семейни филми.

А какво се получи!

— Защо не отидем на вилата, след като се наспим? — изхленчи Джесика.

— Добре, тогава ти ще говориш с „Ню Йорк Таймс“ като се обадят утре.

Филис погледна дъщеря си. Имаше учудващо висок коефициент на възприемане на реалността за възрастта и средата си, но настоящата реалност явно й убягваше. Какво си представяше, за бога? Че всичко ще мине и ще замине като среща с кофти ново гадже ли?

— Хубаво, няма да вдигам телефона, става ли?

Джефри не отговори — не беше нужно. Поне засега определено не смяташе да позволява на дъщеря си да взема повече самостоятелни решения. Еди Винченцо и тримата му приятели говореха достатъчно красноречиво за преценките й.

Мартин изчака тримата да се качат и да се преоблекат, без да гаси двигателя. Той беше петият им шофьор за последната година. Бяха уволнили един, защото колата вонеше на алкохол, и друг, защото колата вонеше на марихуана. Другите двама бяха напуснали, защото Филис ги разкарваше из целия град с по един милион задачи на ден. Проблемът с техните шофьори беше, че общуваха с други шофьори, които прекарваха повечето си време във висене пред административни сгради и ресторанти с нахлупени над очите фуражки. Сравненията неизбежно водеха до заключението, че работата е толкова по-добра, колкото по-малко се шофира. И без задачи. „Аз съм шофьор — беше заявил руснакът, когато напускаше. — Ако госпожата иска, ще я закарам до хлебарницата.“ Онова, което не каза, беше, че е под достойнството му да ходи сам до хлебарницата за кутиите с кейкове и рула, или до „Дийн и Делука“ за грейпфрути, спагети и зелена салата, както и да разнася покани от врата на врата като пътуващ търговец на прахосмукачки.

Мартин беше мълчалив, почти аутист. Беше свил рамене, когато Джефри го беше попитал дали ще има нещо против да изпълнява поръчки, и пак беше свил рамене, когато Джефри му съобщи работното време. Цялото му име беше Мартин Лутър Кинг Младши Уилсън и той го беше изписал с дребни печатни букви на молбата си за постъпване. Даже седемдесетте километра от Манхатън до Бедфорд Хилс в малките часове на нощта да му се струваха прекалено изискване към служебните му задължения, и то след като от ранни зори беше разкарвал двете Блейн от цветарски магазини през бутици за дрехи та до фризьорски салони, той не го показа. Щеше да се върне в града, след като ги оставеше на вилата. В провинцията използваха ланд ровъра. Големият ягуар винаги се прибираше.

Никой не продума по време на пътуването, което продължи повече от час заради снега. Магистралата беше изчистена прилично, но второстепенните пътища бяха кошмарни, а пътят към вилата беше затрупан с петнайсет сантиметра замръзнал сняг, въпреки че елите от двете му страни на практика образуваха тунел, който стигаше досами вратата на вилата.

Джесика и Филис си легнаха веднага. Джефри изпроводи с поглед Мартин, който спусна колата на заден ход по пресните коловози в снега. Ландшафтът попи шума от двигателя и от гумите върху снега още преди колата да се скрие от погледа му. Тишината след снеговалеж е нещо неповторимо. Джефри се уви плътно в лекото си яке и остана загледан и заслушан в тишината. Слънцето още не беше изгряло, но му се стори, че вижда едва забележима ивица светлина на изток.

Дори не си помисли да ляга. Трябваме да обмисли много неща. Беше задържал този момент, докато изведе жена си и дъщеря си от града и ги докара тук. Съзнателно беше отбягвал да мисли дори по време на пътуването. Сега разполагаше с колкото си иска време и беше открил, както очакваше, че не може да прогони този мъж от съзнанието си. Фиоре, май така се казваше. Фиоре. „Цвете“ на италиански. Филис беше казала, че е гангстер, и в предположението й определено имаше повече резон, отколкото в това на Джефри, че е полицай. Не че появата на един гангстер и това, че бе овладял ситуацията, изобщо имаха някакъв резон. Но точно така се беше получило. Беше влязъл в хаоса като че ли дишаше хаос и живееше за хаоса. Беше поел командването с увереност, която беше оставила Джефри без думи. Беше забелязал на мига всички отклонения, беше внесъл необходимите поправки и беше обърнал хода на нещата точно според желанието на Джефри, като някакъв джин от бутилка в скъп костюм. Джефри никога не беше срещал трудности в разрешаването на проблеми. Всички, които работеха в банковото дело, разрешаваха проблемите успешно. Но този човек не ги разрешаваше, той просто ги премахваше. Четирите момчета бяха изчезнали, като че ли никога не бяха съществували. Ейми Ледлоу се беше разциврила, когато баща й беше дошъл, но беше тръгнала с него. Самият Ледлоу, който беше нахлул като ангел отмъстител, разчистващ пространството с огън и жупел, беше разговарял кротко и насаме с този непознат и беше прибрал дъщеря си.

Защо? Това беше въпросът. Защо човек като Фиоре, гангстер, ако беше такъв, се намесваше в ситуация, която нямаше нищо общо с него?

Джефри знаеше, с онази много рядка странна и непривична яснота, че отговорът на този въпрос предстои много скоро. Понякога в живота неочаквано се случва някоя врата да се отвори и от нея да пристъпи някой неочакван непознат, след което осъзнаваш безпощадно ясно, че онова, което се е случило, всъщност не е било неочаквано. Точно по същия начин Джефри знаеше, че самият Фиоре ще му поднесе отговорите на всички въпроси.

Студеният въздух изпълваше гърдите му и сякаш изостряше мислите му. Отчетливата ивица на първия слънчев лъч на хоризонта си проби път през остатъците от облаците. Върбата край езерото беше свела клони под тежестта на снега почти до набраздената повърхност на водата. Десетината брези отзад, където Филис беше наредила да изсекат елите, тъмнееха на фона на небето, бледи и ярки като водата. Джефри заобиколи къщата и подплаши няколко гълъба, които се разлетяха с шумно пърхане на крила. По дърветата отвъд поляната бяха накацали гарги.

Шумът на приближаващата по заледения път кола дойде като потвърждение на мислите му и той се усмихна. Точно това беше чакал, без дори да знаеше, че е чакал.

По алеята към къщата приближаваше мерцедес.

Джефри чакаше.

Мерцедесът навлезе в оставените от Мартин коловози — поднасяше от време на време като неумел кънкьор. После спря. Чет Фиоре изгаси двигателя и слезе.

— Мисля, че всичко е наред — каза той.

 

 

Фиоре огледа кухнята, като че ли щеше да я купува, и попита:

— Къде е кафето?

Джефри нямаше представа. Когато Филис искаше да ползва кафеварката, винаги я изваждаше отнякъде, след което я прибираше. Така и не беше забелязал къде я слага.

— В града има едно симпатично кафене — каза той. — Можем да отидем там.

— Не съм дошъл на софра, господин Блейн. — Фиоре започна да отваря поред шкафовете, докато не намери кафемашината, кафемелачката и акуратно надписаните стъклени буркани с кафе на зърна. — Какво предпочитате?

Джефри не отговори — само помръдването на раменете му отбеляза, че всяко ще свърши работа. Той отиде до задния прозорец.

Четири елена гризяха голите клони в горичката лиственици в другия край на поляната. Когато застана до прозореца, вирнаха опашки и наостриха уши, нащрек за най-малкия признак за опасност. Не доловиха такъв — Джефри остана неподвижен. Един по един елените наведоха глави и продължиха да закусват. Всичките бяха млади самци, ако се съдеше по недораслите им рога. Възрастните мъжкари рядко се събираха на стада, но тези тук още нямаха потребност от самотата, на която бяха обречени до края на живота си.

След пет минути Фиоре се приближи до Джефри и каза:

— Еспресо. — И му подаде чашата. — Предполагам, че не искате мляко.

Джефри погледна двете чаши силно черно кафе и неволно се засмя.

— Вие правите и кафе! Има ли нещо, което да не правите?

— Не — отвърна Фиоре. — Няма. Хубава къща.

— И на нас ни харесва.

Фиоре сви устни, като че ли баналността на отговора го беше подразнила.

— Имаме да говорим за много неща.

Дневната беше най-красивото помещение в къщата. Скосеният таван се издигаше почти на дванайсет метра. Оберлихтите между гредите хвърляха върху кедровата ламперия меки отблясъци, като огън в ранна утрин. Стълбите в двата края на дългата вътрешна стена водеха към спалните на втория етаж. Джесика спеше горе. Голямата спалня беше на първия етаж, защото Филис искаше спалня, която да излиза право на верандата и оттам в задния двор.

Джефри посочи на госта си двуметровия черен кожен диван в единия от двата къта за сядане, на които беше разделена голямата дневна. Дори Фиоре да забелязваше великолепието на помещението, лицето му не го показваше. До този момент не беше докоснал кафето си, но сега го изгълта на един дъх.

— Кой още е тук? — попита той.

— Къде тук?

— В къщата. Кой още е в къщата? — Повтори го търпеливо като учител, задаващ най-елементарен въпрос на най-тъпия ученик.

— Жена ми и дъщеря ми.

— Прислуга?

— Нямаме прислуга.

Фиоре кимна. „Въведението дотук“, сякаш казваше жестът му. Вече беше безопасно да продължи.

— Смятам, че основната част от проблема ви беше разрешена.

— Какъв проблем?

— Поправете ме, ако греша, господин Блейн. Вие организирахте парти, на което малолетни девойки се напиха и една от тях беше изнасилена, а другите две правеха минети и се чукаха като най-долнопробни проститутки.

— Заповедите към персонала бяха съвършено ясни — понечи да възрази Джефри, но Фиоре го прекъсна.

— Не говоря за персонала. Говоря за вас. Извикахте ли полиция?

— Мислех, че вие сте полицията. И когато казахте…

Фиоре отново го прекъсна.

— Пределно сте наясно, че в подобни случаи се вика полиция.

— Прав сте.

— Извикахте ли?

Джефри не отговори. Погледна кафето, остави го на масата и се замисли. Опита се да открие нещо, за което да се залови, после заговори бавно и внимателно, като на събрание на служителите.

— Не смятам, че в случая е имало престъпление, господин Фиоре. Бащата на момичето сам реши да не предявява обвинение.

— Имате адвокат, нали, господин Блейн? — попита Фиоре.

— Разбира се, че имам.

— Имате му доверие, нали?

— Ако му нямах, нямаше да ми е адвокат.

— Добре. Обадете му се тогава. Кажете му, че е имало изнасилване. Попитайте него дали е налице престъпление, колкото и на бащата на момичето да не му се иска да има. Попитайте него дали имате проблем.

Джефри нямаше нужда да се обажда на адвоката си. Много добре знаеше отговора. Имаше проблем. Имаше много проблеми.

— Какво предлагате?

— Нищо не предлагам. Просто дойдох, за да ви помогна. Ако желаете помощ. Помислете си и решете имате ли нужда от помощ.

Фиоре се изправи и отиде до богатата библиотека. По рафтовете нямаше много джунджурии; основно книги. Той прокара пръст по гърбовете им и зачете заглавията, оставяйки Джефри да размисля.

Всъщност Джефри изобщо не мислеше, или поне не по начина, по който неизменно се справяше с личните и професионалните си проблеми. Чувстваше се като ударен доста под кръста. Разпозна усещането като паника и го изби студена пот. Чуваше гласа на Фиоре, но не различаваше думите.

— Извинете — каза той и се насили да насочи вниманието си към другия край на стаята.

Фиоре се обърна към него.

— Питах дали сте чели всички тези книги.

— Да, повечето. — Гласът на Джефри издаде раздразнението от темата — тя нямаше нищо общо със случая.

— Гледам, че са основно исторически — отбеляза Фиоре.

— Да, исторически и биографични, повечето. Защо обсъждаме книги?

— Просто се чудех дали сте научили нещо, след като сте изчели толкова история и биографии.

— Намеквате ли нещо?

— Разбира се, че намеквам, господин Блейн. — Фиоре се приближи към Джефри, който беше станал от дивана. — Книги се пишат за хора, които са оставили някаква следа. Което означава, че са приели някакви предизвикателства, след което рано или късно топките им са се оказали в месомелачката. И се обзалагам на каквото пожелаете, че нито един от тях не ги е оставил там. Чувате ли какво ви говоря?

Джефри се изправи пред него с достойнство, което само допреди миг не намираше в себе си.

— Каква е точно връзката с всичко, което става? — попита остро той.

— Вече казах. Опитвам се да ви помогна.

— И бродите денонощно из града, за да свършите някое добро дело?

Фиоре се усмихна.

— Не съвсем. Стасни ми се обади. Каза, че има проблем.

— Защо се е обадил на вас?

— Ресторантът е мой.

Джефри дори не се беше сетил за тази възможност. Какво променяше тя? Съзнанието му обходи бързо разместването на фигурите върху дъската.

— Добре, господин Фиоре — каза той. — Нека тогава разгледаме нещата от тази гледна точка. Ресторантът е ваш и значи вашите служители са дали алкохол на момичетата. Вие сте този, който изпрати момчетата да си ходят, и вие говорихте с бащата на Ейми Ледлоу. Освен това вие сте този, който ме убеди да не викам полиция. Затова на мен ми се струва, че проблемът е колкото мой, толкова и ваш. След като е така, можете да ми кажете как вие смятате да се справите с него.

Фиоре се разсмя. Смехът му беше всякакъв друг, но не и подигравателен. Беше дълбокият и непредвзет смях на искрено развеселен човек.

— Господин Блейн, първо на първо… Знаете ли, хайде да ви викам Джефри. Става ли? Освен ако не предпочитате Джеф?

— Не, не.

— Значи Джефри. Хайде да видим с какво разполагаме. Първо на първо, Джефри, много, ама много-много малко хора знаят, че аз съм собственикът на този ресторант. Още по-малко, фактически николко, са тези, които могат да го докажат. С това отговорих на първия ти аргумент. Какъв беше следващият? Аха, те бяха горе-долу от един сорт. Изпратил съм момчетата да си ходят, говорил съм с бащата, говорил съм с теб. Интересното обаче, господин Блейн — извинявай, Джефри — интересното е, че според мен никой няма да си спомни, че снощи съм бил в ресторанта. Ледлоу сто процента няма да си спомни. Ако искаш, му се обади. Попитай го. Той няма даже да си спомни, че самият той е бил в ресторанта. Защото не би имал причина да е там, ако дъщеря му не е била изнасилена, за което малко или много той се съгласи, че не е така.

— Добре — потвърди неохотно Джефри. — Всички малко или много се съгласихме, че е нямало изнасилване.

— Значи вие, аз, господин Ледлоу, младата госпожица Ледлоу, другите две момичета…

— Момчетата.

— Какви момчета? — с ехидна усмивка попита Фиоре.

Джефри му върна усмивката.

— Браво на вас.

— Браво на мен — съгласи се Фиоре. — Но на ваше място бих изтрил усмивката от лицето си, защото забравяте господин Ноел Гарвър от „Ню Йорк Поуст“. Той се кълне, че видял как единият младеж си бил наврял хуя чак до хранопровода на малката еврейка. Освен това се кълне, че чул писъците на Ейми Ледлоу, и се кълне, че я видял да лежи на пода до купчина от собственото й бельо.

Джефри не беше забравил за Гарвър, но през последната минута, докато слушаше Фиоре, си беше позволил да изключи репортера от уравнението. Споменаването на Гарвър върна опасния дребосък на преден план в съзнанието му.

— И той ще го напише — каза Джефри. Гласът му прозвуча кухо дори в собствените му уши.

Ако историята се разчуеше, щеше да има разследване. Естествено Джефри можеше да отрича, но даването на лъжливи показания пред полицията си беше углавно престъпление. Благополучието на цялото му семейство щеше да зависи от първия гостенин на партито, който пренебрегнеше страхопочитанието и кажеше истината. От друга страна, можеше да излезе чист от цялата история в момента, в който приключеха с разпита му. Ако не се броеше това, че нямаше как да обясни постъпката си, която не можеше да се окачестви другояче, освен като съучастие в укриване на углавно престъпление.

Фиоре сякаш прочете мислите му.

— Имам чувството, че умираш да се метнеш на червения си ланд ровър и да отпрашиш до супермаркета на Бедфорд Хилс или до каквото имате тук и да видиш какво има в сутрешния „Поуст“. Прав ли съм?

Джефри не отговори.

— Имам добра новина за теб, Джефри. В тазсутрешния „Поуст“ няма нищо. Нито ред. Нито дума. Господин Гарвър бе така благосклонен да отложи публикацията за известно време.

— И защо?

— Сигурно е преценил, че това е в негов интерес.

— Да не ми казваш, че си го заплашил?

Фиоре се засмя отново, но този път подигравката в смеха му беше явна.

— Не съм казвал такова нещо. Ако изобщо знаеш нещо, то е, че със сигурност не си ме чул да го казвам.

„Хубава работа — помисли си кисело Джефри. — Някакъв шибан гангстер да ми спасява задника.“ И от какво? От един срамен скандал. Друго какво? Нищо. Беше изкопал дупка, в която бяха скочили и двамата, и сега този го дърпаше и не му даваше да излезе от нея. Фокуси. Алхимия. Позорът изведнъж се беше превърнал в углавно престъпление и сега, точно в тази минута, Джефри трябваше да избира между обвинението в укриване на углавно престъпление и неизбежните мерки за предотвратяването на това обвинение.

Впоследствие, когато се връщаше към дванайсетте часа, започнали с фразата на дъщеря му: „Татко, запознай се с Еди Винченцо“ и продължили до този момент, онова, което го удивяваше най-много, беше колко лесно му се беше сторило решението. Ако изобщо можеше да става дума за решение. Досега всяка постъпка в живота му беше диктувана от ясното, задължаващо, неусложнено и безпроблемно чувство за редно и нередно и за обществено приемливо и неприемливо.

И досега се беше получавало, нали? Той беше един успял мъж.

Но…

Същото „но“, от което му беше настръхнала кожата на партито. „Когато имаш всичко, имаш чувството, че това всичко ти е достатъчно.“ Така трябва да бъде.

Но не беше. Никога не е било и никога няма да бъде.

В този момент му се струваше, че е много по-просто да си Чет Фиоре, отколкото Джефри Блейн.

Но преди да каже нещо, преди още да заяви, че приема условията на Чет Фиоре, каквито и да бяха те, Фиоре се обърна — беше чул шум. Джефри също се обърна.

В дъното на стаята стоеше Филис.

— О — каза тя. — Добро утро, господин Фиоре.

Беше по къса нощница, която стигаше до средата на бедрата й. Косата й беше разрошена от съня и голите й ръце се открояваха като алабастър в светлината от оберлихтите. Тя си даваше сметка за външния си вид и спокойно прекоси стаята и протегна ръка.

— Надявам се, че няма проблеми.

Джефри я целуна по бузата, като също си даваше сметка, че Фиоре я оглежда. Можеше и да си наметне нещо.

— Нали не сме те събудили? — каза той.

А Фиоре каза:

— Прекрасна къща, госпожо Блейн. Не, нямаме никакви проблеми.

Имаше много очарователна усмивка.