Филип Розенберг
Могъщите (7)

7.

След като Денис Франсискан ги нажули яко по задниците, Шлистър и Гогарти отидоха да закусят. Докато дъвчеха палачинките и яйцата, решиха, че заповедта на Франсискан да оставят Фиоре на мира не се простира и върху Джефри Блейн. Нямаше никаква причина да не подхванат нещата от този край и ако въпросите, които задаваха относно господин Блейн, засягаха и господин Фиоре, то си беше същото.

Провериха Блейн и разбраха къде живее. Пето авеню, точно срещу улицата откъм Сентръл Парк. Отиваше му.

Портиерът надникна от вратата в мига, в който паркираха пред входа.

— Да, сър?

Гогарти слезе от колата. Шлистър остана на дясната седалка.

— Искам да ви задам няколко въпроса — каза Гогарти. — За един от вашите наематели. И за хората, които са го посещавали.

Устата на Джейкъб Байдер моментално пресъхна. Беше на шейсет и две години. Преди три години се беше пенсионирал след трийсет и пет годишна служба в една кооперация от апартаменти под наем в Горен Уест Сайд, където полицията непрекъснато разпитваше кога са влезли и кога са излезли наемателите. Мразеше да го разпъват на кръст — или полицаите с вечните им въпроси и смътни заплахи и обвинения, че не е добросъвестен гражданин, или наемателите с обвиненията, че дрънка прекалено много и съвсем конкретните си заплахи за саморазправа. Джейкъб и всички останали портиери много добре знаеха как да говорят с полицията, но тази постоянно изнервена обстановка му беше писнала. От години си търсеше по-добра работа, но понеже така и не си беше намерил, се пенсионира в деня, в който събра достатъчно точки за пенсия. След като цяла година не прави нищо, чу за мястото в тази сграда на Пето и Деветнайсета, сграда, която никога не се посещаваше от ченгета.

И ето ги пак. Единият в колата, другият на тротоара. Някои неща изобщо не се променяха.

— Може ли да ви видя служебната карта?

Гогарти наклони леко глава, като че ли въпросът го притесни. След това много бавно, като човек, бъркащ с неохота в джоба си, за да плати особено голяма сметка за хотел, извади кожения си портфейл, отвори го, няколко секунди сам разглежда съдържанието му и накрая го показа на портиера. Този жест явно беше нещо като сигнал, защото в същия миг вторият полицай излезе от колата и застана до партньора си. Джейкъб погледна служебната карта на Гогарти. Мъжът не беше ченге, а федерален агент. За трийсет и пет години беше видял доста и от тези карти.

Той вдигна глава, погледна агента в очите и не каза нищо.

— Как се казвате? — попита Гогарти. Когато някой ти иска идентификацията, и ти искаш неговата.

— Джейкъб. Джейкъб Байдер.

— И имате наемател на име Блейн.

— Ние нямаме наематели. В тази сграда живеят собственици.

Гогарти се усмихна, но не приятелски.

— Както кажеш, Густав. Не знам как им викаш, но тук живее семейство Блейн.

Това не звучеше като въпрос и затова Джейкъб не му отговори.

— Да или не?

— Блейн, да.

— Браво, Вилхелм, виж, че постигаме напредък. Така е по-добре, нали?

Джейкъб не беше убеден.

— Този мъж идвал ли е тук? — попита Гогарти и извади малка снимка на Чет Фиоре. Снимката беше доста стара. На нея Фиоре изглеждаше двайсет и няколко годишен.

Джейкъб погледна снимката, върна му я и поклати глава.

— Това означава ли, че не е идвал тук?

— Не познавам този човек. Това е, което мога да ви кажа.

Гогарти се замисли дали да не накара портиера да звънне в апартамента на семейство Блейн. Щеше да е забавно да попита самия Блейн дали познава мъжа на снимката. Но какъв беше смисълът? Ако в този случай наистина имаше нещо, само щяха да предупредят Блейн, че го следят. Добрият следовател е като онези древни богове, на които не било позволено да се набъркват в хорските дела, а Гогарти беше добър следовател. Никога не насилваше нещата, когато имаше избор.

Шлистър също се смяташе за добър следовател, макар и не задължително бог. И вярваше в задаването на следващия въпрос.

— А какво ще кажеш да звъннем на Блейнови и да ги попитаме? А, Джейкъб? Дали няма да открием, че ни лъжеш?

Гогарти наистина започваше да харесва това хлапе от Сейнт Луис. Имаше известна склонност да ходи полунадървен, но полу все пак беше по-добре от нищо. Имаше стил. И не си гледаше непрекъснато часовника. Веднъж имаше един партньор, който едва изтрайваше до края на смяната. Като че ли го бяха погребали жив.

— Не можете да им звъннете — каза Джейкъб.

— О, аз имам значка, Джейкъб — каза Шлистър. — И мога да правя каквото си искам.

На Джейкъб този му беше по-симпатичен от другия. Поне не си правеше гаргара с името му.

— Не са си вкъщи. Прибраха се и после веднага излязоха.

Шлистър повдигна вежди.

— Излязоха? Посред нощ?

— Имат вила извън града. Не знам къде.

Шлистър и Гогарти си помислиха едно и също. Че постъпката е странна за средата на една снежна нощ.

Но богаташите си имаха своите странности.

 

 

Гаетано Фалконе живееше в удобна, макар и малко отдалечена къща в Ориент Пойнт на северния бряг на Лонг Айланд, на около сто и шейсет километра от града. Задният й двор стигаше чак до брега. Фалконе обичаше да наблюдава птиците, които долитаха при хранилките — кардинали, кълвачи, горски зидарки, грозни малки скорци и бронзови синигери — нетърпеливо го изчакваха в клоните на форзицията да напълни хранилките им. Най харесваше морските птици — грубите гларуси, спокойните корморани и тъмнокръстите кюкавци, които патрулираха по плажа с патравите си крака.

Живееше този простичък живот, защото смяташе, че човек с неговата работа би бил глупак, ако привлича вниманието към себе си.

Всеки, който имаше причина да знае всичко това, знаеше, че Гаетано Фалконе е най-могъщата фигура в подземния свят на Ню Йорк, човекът, който преди двайсет години обедини всички фамилии под ръководството си. Цяло поколение могъщи млади мъже като Чет Фиоре беше израснало, без дори да помни деня, когато висшестоящият им мафиот да е докладвал на друг, а не на Гаетано Фалконе.

Фалконе доста харесваше Фиоре, макар да не харесваше това, че кара чуждестранна кола. Чакаше го пред къщата, изправен с леко разкрачени крака. Мерцедесът се приближи и спря на няколко метра от него. Беше тъмночервен. Колата на Фиоре беше синя. Фалконе я изгледа осъдително.

— Какво, вече продаде ли я? — попита още преди Фиоре да е слязъл.

— Под наем е. Другата малко катастрофира. Изглеждате добре, господин Фалконе.

Фалконе стисна с шепа провисналата плът по талията си, като че ли искаше да я откъсне и захвърли.

— Ами! — изръмжа той. — Трябва да направя нещо с това. Жената прави фитнес всеки ден. Ако отслабне още малко, хората ще започнат да се чудят какво прави с дърт дебелак като мен.

Фиоре се засмя, защото точно това се очакваше от него.

— Не мисля така, господин Фалконе — каза.

— Влизай — измърмори Фалконе. — Ще отидем отзад, ще пийнем кафе, ще хапнем плодове.

Заобиколиха къщата. Нямаше сняг. Бурята явно не беше стигнала чак дотук.

На двора имаше голяма оранжерия, която Фалконе наричаше своя солариум. Вътре имаше мебелиран кът, където възрастният мъж обичаше да кани гостите си. В оранжерията се влизаше и от къщата, но той предпочиташе да заобикаля през двора. Седнаха на масата.

— Как върви? — попита Фалконе и лапна един макарон.

— Стана точно така, както го бяхме говорили, господин Фалконе.

— Сигурен ли си, че този Блейн е човекът, който ни трябва?

Фиоре беше сигурен. Блейн го беше изслушал докрай. Не беше коментирал, но беше слушал. Да, той беше техният човек.

Можеше да го каже, но предпочете да не го прави. Отпи от кафето и разхлаби вратовръзката си, преди да отговори. В оранжерията беше горещо.

— Вие оставихте нещата на мен, господин Фалконе. Има ли някаква причина да се съмнявате в преценката ми?

Старецът присви очи.

— Не. Няма.

Изправи се и отиде до стъклената стена. На няколко метра зад него беше обраслата с плътен кордон от шипки трийсетсантиметрова каменна стена, която предпазваше почвата от пясъка и от морската вода отдолу.

Фиоре се присъедини към него. Далеч на запад яркооранжевият залез позлатяваше водата. По това време на годината слънцето се скриваше толкова рано, че почти нямаше ден. Което допадаше на хора като Гаетано Фалконе и Чет Фиоре.

— Този човек иска ли да ни помогне? — каза Фалконе. — Само това искам да знам.

Фиоре обмисли отговора си.

— Иска — отвърна той. Подбираше внимателно думите. — Още не сме говорили за това, но му е интересно. Не го свърта на едно място. Но преди да се включи, ще трябва да си намери оправдание за пред самия себе си.

— Това има ли някакво значение? — попита с безразличие Фалконе.

— За мен има. Понеже ако го направи само защото така иска, и защото е богат и отегчен, няма да знам доколко мога да му имам доверие. Искам да си намери по-добра причина от тази.

Фалконе се усмихна и кимна. Винаги се беше възхищавал на проницателността на Чарлз. Беше го набелязал за повишение още първия път, когато го видя, а това беше преди много години. Този младеж имаше въображение и обръщаше внимание на подробностите. Малцина съчетаваха и двете черти.

— Нямам нищо против да експериментираш с него. Само че гледай всичко да свърши както трябва.

— Разбира се, господин Фалконе.

— Знаеш колко е важно за нас, Чарлз. Повече не можем да държим парите си в куфари.

И Фалконе, и всички останали от много време не държаха парите си в куфари. Сложните системи за пране на пари заместваха едновремешните пицарии и парите в пликове от амбалажна хартия. Но прането на пари беше слабото звено в хранителната верига, поддържаща живота на този организъм. Капацитетът й налагаше ограничения върху бизнеса на фамилиите и когато тези ограничения се прехвърляха, което беше обичайна практика, точно тогава фамилиите ставаха уязвими и точно тогава започваха арестите.

— Вече сме в нов век — продължи Фалконе почти като на себе си.

По стандартите на Фиоре Фалконе беше стар, но изобщо не му личеше. Нито по силата на ръцете, нито по размаха на мисълта.

Фиоре се усмихна, наслаждавайки се на усещането за могъщество, излъчвано от Гаетано Фалконе. Беше като всепоглъщащия грохот на океана отвъд моравата, шипките и каменната стена.