Филип Розенберг
Могъщите (20)

20.

В нощта преди погребението на Клинт Болинг един капитан от щатската полиция посети вдовицата му. Вместо да покаже значката си, й даде визитка. Имаше големи рошави мустаци, но беше с полицейска униформа, която му придаваше значително достолепие въпреки провисналото му като на басет лице; държеше шапката си до гърдите като че ли беше в църква.

— Госпожо — каза той, — токсикологичната експертиза откри в кръвта на съпруга ви значително количество кокаин.

Тя го знаеше и без токсикологичната експертиза и затова не каза нищо.

— Госпожо — продължи той. — Току-що прочетох предварителния доклад. Не това е причината за смъртта.

— Какво? — попита Рейчъл. — Мислех, че сърцето му е спряло от кокаина.

— Не, госпожо. Имало е и стрихнин. Понякога го слагат в кокаина.

— С каква цел?

— За да убият някого, госпожо. Не е нужна голяма доза.

Тя мълча може би цяла минута. След това се обърна и се отдалечи на няколко крачки от полицая, за да подготви отговора си. Накрая отново се обърна към него.

— Но сърцето му е спряло, нали?

— Да, госпожо — каза капитан Ловинг.

— Защо тогава просто не го напишете в рапорта си? Че сърцето му е спряло?

— Да, госпожо. Сърцето му е спряло — съгласи се той. — Точно затова дойдох при вас. Мисля, че имате право да знаете истината.

— Това е истината. Сърцето му е спряло.

Капитан Ловинг сведе поглед към шапката, която държеше пред корема си.

— Много мило от ваша страна — каза тя.

Щатската полиция беше неизменно мила към местните момчета, които си стояха у дома и правеха толкова пари като Клинт Болинг. Дори когато се женеха за наполовина по-млади от тях мексиканки.

Капитан Ловинг дойде на погребението.

Рейчъл гледа как ковчегът на съпруга й се спуска в сухата гола земя отвъд моравата на имението, толкова фалшива и зелена. Гробът беше до този на първата му жена и Рейчъл наблюдаваше гробарите, които запълниха дупката, лопата след лопата. След това се обърна и влезе в къщата, затвори вратата след себе си и не пусна никого вътре, въпреки че някои от опечалените бяха дошли чак от Далас и Хюстън, Норман и Сейнт Луис, и естествено всички служители на „Петробол“ също бяха дошли, неговите хора, всичките, не нейните, защото още не беше съобщила на майка си и на трите си сестри, че съпругът й е мъртъв. Не искаше ничии съболезнования. Искаше да бъде сама в къщата, където стените с цвят на земя й предлагаха единствената утеха, която беше склонна да приеме.

Затова готвачите, които бяха приготвили изобилно количество пресен хляб, меса, сирена и сосове, изнесоха масите в задния двор при басейна и сложиха чадъри, които да пазят храната от слънцето. Рейчъл остана целия следобед в спалнята и крачи неуморно от стена до стена, докато и последният гостенин не си тръгна — доста след здрачаване — и докато тишината не се разстла върху къщата като топъл ленив вятър.

Следващите две седмици стоя в къщата сама с прислугата. Първите дни я посещаваха някакви хора от компанията, но престанаха, след като им даде да разберат, че не иска нищо. Ден след ден тишината се трупаше в къщата, докато не стана като тишината на пустинята, естествен природен факт. Хранеше се сама и влизаше в трапезарията след като масата беше подредена и храната сервирана. Прислугата разбираше, че е излизала от стаята си само по това, че храната беше изядена.

Когато се почувства готова, изпрати да повикат Мигел и го помоли да й резервира полет до Ню Йорк. Искаше отново да види този Блейн. Искаше да изтръгне сърцето му с голи ръце.

Когато влезе в офиса на Блейн, противната девойка на рецепцията й каза да почакала, ако обича, и щели да я поканят и тя се съгласи да изчака, въпреки че трябваше да каже: „Не. Този Блейн, този банкер, този съдружник във фирмата ви уби съпруга ми и нямам никакво намерение да чакам“.

Беше с къса черна пола и черна копринена блуза без никакви бижута. Чорапогащникът й беше толкова фин, че наситеният землист цвят на кожата й сияеше през него, проблясвайки, както проблясваше косата й. Лицето й беше безизразно, а погледът й отнесен, като на Мадона от Стария свят, далечна и самовглъбена. Ръцете й бяха сключени в скута.

След малко се озова в офиса, който трябваше да навява усещането, че е дневна и че тази жена, която всъщност му беше секретарка, трябва да се възприема като негова съпруга и че ще има вино и мезета, и разговори с интересни гости по време на вечерята. Това беше лъжа — офисът, който се преструваше, че не е офис — и затова тя отклони предложението на девойката да й донесе нещо за пиене.

Младата жена излезе. Зад вратата звъняха телефони, странно и стерилно цвърчене, като че ли машините искаха да прикрият факта, че са телефони.

Силата и горчивината, която я подхранваше, избухнаха в сърцето й в момента, когато Джефри се показа на вратата.

— Госпожо Болинг — каза той и направи няколко крачки към нея по килима с дискретни шарки. — Много съжалявам. Трябваше да дойда.

— Мръсна свиня! — изсъска тя и щеше да го заплюе, ако не беше толкова далеч.

Джефри се закова на място. Нямаше представа какво знаеше тя, което налагаше още повече предпазливост. Обвиняваше него за смъртта на съпруга си. Поне това беше ясно. И толкова.

Той запази самообладание.

— По-добре седнете, госпожо Болинг.

Тя остана права.

— Съпругът ми е мъртъв — каза тя.

— Знам.

— Стрихнин. Да не си мислил, че няма да се разбере?

Кръвта се оттегли от лицето му. Устните му се разтвориха и това я смая почти толкова, колкото се беше смаял той. Възможно ли беше да не е знаел за стрихнина? По лицето му личеше, че явно е така. Виждаше объркването му. И то объркваше и нея, защото допреди малко можеше да се закълне, че е знаел. Отчаяно искаше Джефри Блейн да е знаел, защото ако не бе знаел, нямаше как да поддържа омразата си.

— Стана точно така, както ти му показа, че ще стане.

Джефри си представи разговора на Фиоре с доставчика; чу странните му кодирани думи. Фиоре се беше обадил и онзи отвратителен южноамериканец беше донесъл доставката. Джефри не знаеше почти нищо за механизма на наркотиците и се зачуди колко ли време минава преди жертвата да разбере, че кокаинът е бил отровен. И дали изобщо разбира. Отговорът имаше значение единствено доколкото Клинт Болинг беше или не беше разбрал в последните си съзнателни минути, че някой го е убил.

— Седнете — каза той с нетърпящ възражения тон.

Тя се свлече на дивана. Той придърпа един стол и седна срещу нея.

— Ако съпругът ви е умрял от отровен кокаин, това е, защото е използвал кокаин. Аз нямам нищо общо с това.

— Защо дойдохте в къщата ни? — попита тя. Объркването й биши явно. — Каква работа имахте с мъжа ми?

— Занимавам се с част от инвестициите му.

— Беше нещо незаконно — възрази тя. — Той не искаше да го прави. И нямаше да го направи, ако не го бяхте заплашили.

— Възможно е да вярвате в това, госпожо Болинг. Но се съмнявам, че някой друг ще повярва.

— Няма да отида в полицията, ако от това се страхувате.

— Не се страхувам от нищо — отвърна Джефри и тя разбра, че не лъже.

Устните й затрепериха. Той беше толкова уверен, толкова искрен и убедителен, че тя започна да се съмнява във всичко. Джефри видя очите й — те плувнаха в сълзи, които бавно започнаха да се стичат по лицето й, оставяйки дири като дъждовни капки по мръсен прозорец.

Остави я да седи, колкото й беше нужно; никой не каза нищо. Когато се изправи, за да си ходи, я изпрати до асансьора и щеше да я изпрати и до долу, ако тя не го беше помолила да не го прави. Каза, че я чакала кола.

Преди да се върне в кабинета си, мина през компютърния отдел. Габриел Енрикес беше сам и той можеше да говори направо. Каза му да се запознае подробно със сметката на Болинг и да научи всичко за финансите му.

— Искам другата седмица да отлетиш до Оклахома. Виж с какво можеш да помогнеш на вдовицата.

Върна се в кабинета си, каза на Дженифър, че не иска да го безпокоят, и затвори вратата. Отключи най-долното чекмедже на бюрото, което побираше пет папки — единственото чекмедже, което се заключваше. Извади бележките си по трансакциите на Болинг. Това бяха собствените му копия на предаваните на ръка на Габриел Енрикес инструкции, с които му нареждаше да прави една или друга промяна. Габриел унищожаваше копията си веднага след като извършеше трансакцията. Но Джефри пазеше своите. Те бяха жетоните, които щеше да осребри, ако му се наложеше да съдейства на следствието.

Прегледа ги внимателно, анализира всяка трансакция и се увери, че вдовицата на Болинг не би могла да му създаде проблеми, дори да имаше толкова ум, че да го направи. Следите от незаконните трансакции бяха прикрити толкова идеално, записите бяха толкова безукорни, че никой нямаше да открие нищо, дори да знаеше какво търси.

Не можа да не се възхити на съвършенството на схемата. Парите се множаха в ръцете му, както огънят подхващаше сухи листа. Сто хиляди долара се превръщаха в двеста хиляди, в четиристотин хиляди, в осемстотин хиляди. Не чак като прогресия, разбира се. Той внимаваше моделите да не се повтарят. Когато Фиоре отвори трета, четвърта и пета сметка, Джефри накара всяка една от тях да се държи по свой собствен начин. Печалбите от едната се осребряваха редовно, със спазматична алчност на прибиране на приходите; в друга ги оставяше да се трупат; докато трета ставаше все по- и по-дебела, тъй като печалбите се влагаха в нови инвестиции. Рано или късно всички бълваха чекове, които на хартия свършваха в счетоводството на Фиоре, а на практика — в джоба на Джефри.

Основа серия офшорни компании на Бахамските и на Каймановите острови и остави парите да се стичат там. Не бързаше. Едва напоследък беше започвал да мисли какво може да купи с всички тези пари. Сети се за една къща в Нормандия, където бяха прекарали три идилични седмици с Филис, когато беше бременна с Джесика. Денем обикаляха околностите с велосипеди, а вечер отдъхваха в огромната кухня и си готвеха разточителни вечери. Шегуваха се, че бебето ще проговори на френски. Зачуди се дали къщата още си е там. Помисли си, че няма да е лошо да е негова, и си обеща да я потърси. Имаше още сто такива неща, които искаше да си купи, неща, които не знаеше, че е искал, защото не бяха част от живота, както си го беше предначертал.

Откриваше едно измерение на парите, за което само беше подозирал. Всъщност нямаше нищо, което да може да си купи сега, а да не е можел преди. Но парите, които беше печелил, не бяха за нещата, които искаше сега. Имаше пари за тялото, които отиваха за нещата, с които човек се обгражда, и пари за сърцето. И пари за скритото его.

Беше се замислил толкова дълбоко, че звънът на телефона достигна до слуха му приглушен, като насън. Подразни се — беше казал изрично на Дженифър да не го безпокои — събра припряно записките си, подравни листата и ги пъхна в папката, трескаво, като че ли телефонът имаше очи. Върна ги в чекмеджето и го заключи, преди да натисне бутона на интеркома.

— Какво има? — попита раздразнено.

— Съпругата ви се обажда, господин Блейн. Казва, че е спешно.

Той натисна бутона и превключи на линията, която светеше.

— Какво има? — попита рязко. — Имам работа.

— В колата съм. Идвам към теб. — В гласа на Филис се долавяше истерия. — Джесика е в болница.

Той изтръпна, като че ли беше скочил в леден басейн. Грабна слушалката на телефона и микрофонът замлъкна.

— Какво е станало? Какво й е?

— Не знам. Не знам нищо — изхленчи Филис. — Не мога да говоря сега. Ще бъда при теб след пет минути.

И затвори. Джефри остави слушалката и се изправи. Зави му се свят. Защо, по дяволите, не му казваше нищо? „Не мога да говоря сега“ — като че ли нейната паника беше най-важното нещо. Дъщеря му беше болна или пострадала и той нямаше да разбере какво й е, докато жена му не дойдеше и не му кажеше.

Дженифър го изгледа разтревожено, когато излезе от кабинета. Изражението му я изплаши. Не го беше виждала в такова състояние.

— Дъщеря ми — каза той. — В болница е. Ще се обадя веднага щом разбера нещо.

Втурна се по коридора и влезе в мъжката тоалетна. Подпря се с две ръце на мивката и си пое дълбоко дъх. Беше толкова тихо, че чуваше ударите на сърцето си. Пусна докрай и двата крана, за да ги заглуши. Водата се разплиска по мивката и по костюма му.

Намали струята и наплиска лицето си. Чу, че някой влиза, и побърза да грабне една салфетка и да се избърше.

— А, Джефри. — Беше Роджър Богарт. — Искам да говоря с теб. Онези „Дидие“ с изследването на левкемията, имат проблеми с мениджмънта. Работата нещо започва да омеква.

Въпреки че ги беше помолил да не го правят, повечето младши служители се обръщаха към Джефри с „господин Блейн“. Роджър не беше от тях.

— Ще изчака до утре — каза Джефри. — Излизам. Имам семеен проблем.

— Не мисля, че търпи отлагане — каза Роджър. — Нещата може да се забатачат сериозно.

Не попита за семейния проблем. Като че ли не беше чул тази част от изречението. Но той си беше такъв. Всъщност всичките младоци в тоя бизнес бяха такива. С каквито и инстинкти за реалните неща в живота да се бяха родили или не се бяха родили, се бяха отучили от тях и Джефри понякога се чудеше на какво ще заприлича компанията, когато тези хора станат следващото поколение съдружници.

— Иди при Елизабет и оправете нещата. Ако онези не се съгласят, изтегли офертата. Обади им се.

Роджър се смути и наведе глава. Правеха добри пари, децата му с деца; бродеха важно из офиса и пишеха доклади, които звучаха толкова надуто, като че ли получаваха информацията от самия господ. Но се изпокриваха в миша дупка, когато се наложеше да поемат някаква отговорност.

— Мисля, че ще се наложи ти да подпишеш — каза Роджър, изучавайки обувките си.

— Е, точно сега няма да стане. Ти се обади.

Почувства се по-добре, като показа гнева си. Захвърли салфетката в кошчето и излезе.

Слезе пред сградата и само след две минути колата спря до тротоара. Той се качи отзад при Филис.

— Добре. Какво става? Тя ли се обади?

— Съквартирантката й.

— Какво ти каза?

Гласът му звучеше грубо дори в собствените му уши, но той знаеше, че се налага да извърви всичко стъпка по стъпка и да проведе разпит, както разпитват космонавтите и войниците, иначе тя нямаше да му каже много неща, които трябваше да знае.

Филис си пое дълбоко дъх и го задържа в опит да подреди мислите си и да реши какво да отговори.

— Значи така — каза най-накрая. — Тя каза, че тази сутрин са откарали Джесика в болницата. Говорих с нея след като говорих с тебе, а тя междувременно е говорила с лекарите. Няма опасност. Стабилизирала се е, така каза. Тази сутрин не могла да я събуди и почти не дишала.

— Знаят ли защо?

— Барбара мисли, че става въпрос за наркотици.

Джефри не каза нищо. Беше мислил за наркотиците още когато тя изчезна с Еди Винченцо. Не защото имаше някакви доказателства, а защото можеше да се очаква от две хлапета, скитосващи из страната. След това, когато се прибра за погребението на Ейми, в няколкото кратки седмици преди да замине за Йейл изглеждаше напрегната и безжизнена, понякога едното или другото, понякога едновременно. Това го беше озадачило.

— Просто не разбирам — каза Филис. — Не мога да си представя Джесика да взема наркотици. Не е в нейния стил.

— Естествено — каза Джефри.

 

 

— Копеле нещастно, гадно джудже, педераст мръсен! — изкрещя Шлистър, затръшна вратата и блъсна Гюс Бенини в стената. Бенини отскочи от нея като топче за пинг-понг, толкова беше кльощав, и пак се озова в ръцете на Шлистър.

— Какво ти става бе?

— Какво ми става ли? — изкрещя Шлистър. — И питаш какво ми става? Заслужаваш да ти натикам тая закачалка в задника, че да ти излезе през ушите.

Бенини погледна закачалката за палта, като че ли я преценяваше, за да види как ще се чувства като му влезе.

— Господи! Какво е станало?

Шлистър сграбчи реверите на лекьосания му костюм.

— Става това, скапаняко, че ми се дотресоха ченгета!

— Ченгета?

— Направиха ме луд. Разпитваха за рекета. Ти не си чул нищо, така ли?

Бенини поклати глава, като че ли това беше най-странното нещо, с което се беше сблъсквал.

— Какво искаха?

— И аз това ги попитах.

— Е?

— Не отговаряха на въпроси. Задаваха ги. Някой от клиентите е пропял. Ти защо не ги обработваш бе, приятел? Така да ги обработваш, че да не смеят да звънят на 911.

— Казаха ли кой?

— Онзи с ножовете.

„Онзи с ножовете“ произвеждаше тройно закалени ловни ножове ръчна изработка в един хамбар в Уисконсин. Беше известен в цял свят и имаше щанд в изложението на ловни и риболовни стоки в Джавитс Сентър. Всъщност истинският ножар беше останал в една хотелска стая някъде южно от Таймс Скуеър, докато Гогарти се представяше за него в чест на Бенини.

Бенини го изгледа объркано.

— Копелето е знаело, че аз съм ти дал името му — каза Шлистър. — Ти какво му каза?

— Нищо не съм му казал. А ти какво каза на ченгетата?

— На ченгетата ли? Казах им, че не знам нищо. Казах им да ме уведомят веднага щом научат нещо. Ти ме прееба, приятел. Сега като нищо могат да ме уволнят.

Бенини обикаляше офиса на малки кръгчета. Очевидно размишляваше. Накрая спря и каза:

— Не се тревожи. Според мен това е просто проверка. Няма откъде да знаят, че и ти си вътре. И докато не им кажеш, всичко ще е наред.

Шлистър изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче, изиграваше пълния и моментален преход от гняв към страх. Искаше му се Гогарти да е тук и да гледа, вместо да слуша.

— Какво значи „наред“? Ами ако ме уволнят? — проплака той.

— Нали ти казвам, това е просто проверка — опита се да го успокои Бенини.

— Да, ама стрелят по мен — изхленчи Шлистър.

Бенини мразеше някой да хленчи. Започваше да се поти и стомахът му се разстройваше, започваше да изпуска газове и ставаше неприятно.

— Просто си мълчи — каза той и се запромъква към вратата. — Аз ще държа връзка с теб.

— Не искам никаква връзка с теб — изстена Шлистър, докато Бенини изчезваше. — Ще ме уво-олня-ят.

Отиде до вратата и се загледа след Бенини, който подскачаше като петел със скоростта на човек, който има спешна нужда от тоалетна. След това затвори вратата и каза по радиостанцията:

— Излезе. Готов ли си, шефе?

Гогарти получи съобщението в микробуса на Единайсето авеню. Беше готов. Беше готово и подкреплението, което беше поискал следобед, за да поеме следенето на Бенини.

Само след секунди Бенини се качи в колата си, която винаги оставяше точно под знака „Паркирането забранено“ на близката спирка за автобуси и таксита. Подкреплението го последва с една жълта таксиметрова кола, а Гогарти вдигна мобилния си телефон и набра офиса на Шлистър.

— Сбъркал си си професията, младежо. Трябвало е да станеш актьор. Той тръгна. Готов ли си за фиеста?

Шлистър излетя от сградата и скочи на дясната седалка на микробуса. Партньорът му даде газ.

Гогарти се кискаше и цитираше пасажите от представлението на Шлистър, които му бяха харесали най-много. „Ще ме уво-олня-ят“ — повтаряше с комичен фалцет. „Моля ви, господин Бенини, ще ме уво-олня-ят.“

— Не съм казвал „моля ви“ — обади се Шлистър и двамата се разсмяха.

Свързаха се с подкреплението по радиостанцията и разбраха къде са. Когато застигнаха Бенини, благодариха и ги изпратиха да си ходят. Шлистър извади от жабката радиоприемник и започна да върти копчетата му, след което го свърза към един касетофон, който остави на пода между краката си. Включи чифт слушалки и ги сложи на главата си. Не чуваше нищо, но това беше нормално. Гюс Бенини едва ли щеше да си говори сам в колата.

— Ами ако не работи?

Шлистър беше сигурен, че работи.

— Сигурен ли си, че му я даде?

Шлистър беше пъхнал визитката във вътрешния джоб на Бенини, докато го държеше за реверите. Теорията беше, че дори ако Гюс я намери, няма да се усъмни, че това не е визитка, а не беше толкова проницателен, че да се запита какво прави у него. Щеше да си помисли, че просто я е взел по някое време. Както и да е, това нямаше да има никакво значение, след като намереше Фиоре, за да му съобщи, че ченгетата затварят обръча около Джавитс Сентър.

Един случай е като верига. Всяко звено е свързано с друго, то със следващото и така нататък. Бенини им беше вързан в кърпа като мумия. Още едно звено и Фиоре също щеше да влезе в чувала.

Бенини пое по Седма към „Гранд“, след което зави на изток и паркира пред един пожарен кран на Елизабет стрийт. Когато затръшна вратата на колата, звукът в слушалките едва не спука тъпанчето на Шлистър.

— Работи — каза той и намали звука.

Гогарти намери място за паркиране зад ъгъла и си сложи другите слушалки. Чуха гласа на Бенини. „Той тук ли е?“ Не чуха отговора, но Бенини каза: „Къде е, по дяволите?“ — и се подготвиха да чакат.

Щом Фиоре още не беше дошъл, щеше да е по-добре, ако можеха да паркират на Елизабет стрийт и да го видят с очите си как влиза, за да могат по-късно да свидетелстват, че гласът на лентата е неговият. Но това беше прекалено рисковано. Двама мъже на предните седалки на микробус щяха да се набиват прекалено много на очи. Но от друга страна, в този квартал винаги беше пълно с ченгета и агенти, които подслушваха кого ли не. Те бяха част от декора. Местните не бяха възхитени, но нямаха кой знае какъв избор, освен да внимават какво говорят по телефона. Откъдето възникваше една интересно статукво — федералните и ченгетата най-отявлено подслушваха телефони, по които никой не казваше нищо.

Подслушвателите в помещенията, разбира се, бяха друга работа. Веднага щом Джон Готи беше свален от сцената, защото агентите бяха успели да инсталират подслушвателно устройство в клуба, където той въртеше бизнеса си, всички изведнъж се загрижиха за помещенията си толкова, колкото и за телефоните си. Случаят с Готи даде доста хляб на фирмите за безопасност, защото всеки, който знаеше какво прави, беше склонен да се раздели с няколко хилядарки на месец, за да е сигурен, че една стая е чиста, а стаите можеха да достигнат до десет на клиент, като се брояха ресторантите, клубовете, апартаментите и апартаментите на любовниците. Стаите се почистваха всяка седмица и никой никога не намираше нищо, поради простата причина че след Готи никой не се опитваше да инсталира подслушвателни устройства. Нямаше смисъл, при положение че щяха да ги открият и отстранят. В този смисъл хората от охранителния бизнес, работещи за мафиотите, и ченгетата и агентите, работещи срещу тях, бяха като огледални образи — прочистваха за микрофони, които ги нямаше, и подслушваха телефонни разговори, които не се провеждаха. Агентите с висше образование наричаха това симбиоза. Ченгетата с гимназиално образование му викаха кръговрат на тъпотата. Всички бяха заети и никой не пострадваше.

Свръхчувствителният микрофон във визитката, която лейтенантът на Фиоре сам занасяше на мястото на срещата, щеше да промени нещата. Уоли Шлистър беше сигурен в това. Той и Гогарти щяха да влязат в историята на правораздаването.

Чакаха вече час и за това време трудът им беше възнаграден с кукуригането на Бенини на всеки петнайсет минути „Къде е той?“ и „Къде е той, по дяволите?“ и „Как така «не знаеш»?“. Гогарти излезе от микробуса да купи нещо за ядене и се върна с две чинии лазаня, две чеснови хлебчета и две салати. Гогарти беше прочут с това, че никой негов партньор не е останал гладен.

— А кианти? — попита Шлистър.

— Я си гледай работата — отвърна Гогарти. — Ако искаш, мога да взема две бири.

Най-накрая чуха онова, което очакваха да чуят. Джими Анджелизи пръв видя Фиоре да влиза в ресторанта. „Нали ти казах, че ще дойде — каза той. — Изчакай тук.“ А Гюс каза: „Нали ще му кажеш, че искам да говоря с него?“.

Мина още малко време и гласът на Фиоре прозвуча в слушалките: „Здрасти, Гюс. Какво има?“.

Двамата агенти се спогледаха с широки цял километър усмивки. Чуваха всяка думичка.

— Нашият човек — каза Гогарти.

— Някой е отишъл при ченгетата — каза Бенини. — Идвали са и са задавали куп въпроси на Линклетер.

Фиоре за пръв път чуваше името на Линклетер. Нямаше навика да разпитва Гюс за подробности, стига работата да вървеше гладко.

— Кой е този Линклетер?

— Моят човек — отвърна Бенини.

— Кажи Джавитс Сентър — прошепна с копнеж Шлистър.

— Хлапето в Джавитс Сентър — продължи Бенини, все едно беше чул. В микробуса Шлистър и Гогарти си плеснаха ръцете. — Той ми дава имената — продължи Бенини. — Държа го настрана. Някакъв задник от Мичиган, или някъде оттам, продава ножове. Взех му шест хилядарки и той отишъл при ченгетата. Те отишли при малкия.

— При Линклетер?

— Да.

— Той стабилен ли е?

— Дотук е като скала. Но се е уплашил. Мисли, че ще го уволнят.

— На теб какво ти пука, че ще го уволнят?

Въпросът обърка Бенини. Наистина. Какво му пукаше дали ще уволнят Линклетер? Настъпи продължително мълчание, толкова дълго, че ако не беше шумът от тракане на чинии в ресторанта, Шлистър и Гогарти щяха да помислят, че микрофонът се е повредил. След това гласът на Фиоре отново се разнесе от слушалките.

— Виж какво, Гюс. — Тонът му беше много спокоен, сякаш говореше на дете. — На първо време прекрати всичко.

— Мислех да бутна някой долар на хлапето. Хилядарка, или нещо такова.

— За да си купя чифт готини слушалки — пошегува се Шлистър.

— Май не ме слушаш — продължи Фиоре. — Прекрати всичко. Ако му бутнеш пари, той ще разбере, че те е страх, и него също ще го хване страх.

— Ей — каза Шлистър. — Я по-леко с моите пари.

Гогарти не успя да сдържи смеха си. Това хлапе от Сейнт Луис беше голяма работа.

— Няма проблем, Гюс — каза Фиоре. — Като зарежеш тази работа, ще ти намерим друга. Стават и такива неща.

— Знам, ама…

— Направил си точно каквото трябва, Гюс. Дошъл си при мен веднага щом е възникнал проблем. Ако ченгетата знаеха кой си, нямаше да си пилеят времето с някакъв хлапак, как му беше името.

— Линклетер.

— Не — скастри го Фиоре. — Не е Линклетер. Нищо не е. Той няма име. Защото е никой. Ако го е страх, че ще го уволнят, значи не го е страх чак толкова. Повече го е страх от теб.

— За малко да ме удуши — възрази Бенини. Хрумна му, че шефът му може би не схваща същността на нещата.

— Нормално — каза Фиоре. — Ядосал се е и се е държал грубо. А сега размишлява. И ще размишлява цяла нощ, Гюс. Ще се буди посред нощ и ще си мисли за нещата, които могат да се случат на добро момче като него, като посяга на важни хора като теб. Ще става от леглото, ще пада на колене и ще изрича дълги и много сериозни молитви Господ да не е в лошо настроение и Гюс Бенини да не изпрати някого да му отреже краката. Допуснал е грешка и това ще го уплаши, и ще си обещае да не прави повече такива грешки. Всичко е наред, Гюс. Направил си каквото трябва. Върви си вкъщи. Не се притеснявай.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, Гюс — каза Фиоре.

В микробуса почти се чу как Фиоре слага ръка върху рамото на Бенини. Гласът му бе успокояващ и окуражаващ. Шлистър си помисли колко е жалко, че Фиоре няма деца — сигурно щеше да е страхотен баща.

След това някакъв непознат глас каза:

— Може ли да говоря с вас, господин Фиоре?

Гласът звучеше разтревожен не на шега.

— Кой е този? — попита Шлистър.

Гогарти сви рамене.

— Ей сега, Джорджи — чуха отговора на Фиоре.

— Джорджи? — повтори Шлистър, а Гогарти каза:

— Джорджи Вало. Боклук.

— Става въпрос за Еди, господин Фиоре — продължи боклукът Джорджи Вало.

— Какво е станало?

— Кой е Еди? — попита Шлистър.

— Има няколко, не знам — отвърна Гогарти.

— Някой го е пребил. В болница е. Вече седмица, седмица и половина.

— С теб свършихме ли, Гюс? — попита Фиоре.

Подканата беше очевидна и Бенини отговори:

— Да. Значи да не правя нищо?

Дори Фиоре да отговори, в микробуса не го чуха. Последното беше едва доловимият глас на Джорджи Вало, който каза: „Направо са му ебали майката“, след което не чуха нищо в продължение на поне минута. После някой повика Бенини по име и той каза: „Хайде малко по-късно. Чао засега“ — и по шума разбраха, че е напуснал ресторанта и е излязъл на улицата.

— Добра работа свършихме — каза Гогарти.

— Доста добра — съгласи се Шлистър, изключи касетофона и свали слушалките от главата си.

Интересно кой беше този Еди и защо се беше озовал в болница?

 

 

Жената на рецепцията провери името на Джесика в компютъра и ги изпрати на петия етаж. Когато излязоха от асансьора, Барбара вече тичаше към тях откъм чакалнята на етажа.

— Добре е — каза, сякаш някой я беше попитал. — Събуди се и е добре, но пак заспа. Не е в безсъзнание, просто заспа.

Отведе ги в стаята.

Филис ахна, когато видя дъщеря си. Лицето й беше като на двайсет години по-възрастна жена. Челото й беше изпотено и косата й беше залепнала по него.

— Докторът каза, че не бива да я будите — намеси се Барбара, когато Филис се втурна към леглото. — Каза, че ей сега щял да дойде да говори с вас.

Джефри застана до жена си и двамата загледаха дъщеря си. Филис се наведе, отмахна слепените кичури от челото й и каза:

— Джефри, тя е студена!

Той тъкмо посягаше да я спре, защото докторът беше казал да не я будят. Но сам посегна и докосна бузата на Джесика. Не беше_ студена_, или поне не беше тревожно студена. Кожата й просто беше хладна и влажна. Филис го каза, като че ли беше пипнала труп.

— Трябва да й намерим одеяло — каза Филис. — В гардероба дали има одеяла?

Отиде и отвори вратата на гардероба. Нямаше одеяла.

— Аз ще донеса, госпожо Блейн — каза Барбара и излезе от стаята. След минута се върна с едно бодливо бежово одеяло. Филис й помогна да завият Джесика, която продължаваше да спи.

Мина половин час. Джесика въздъхна насън и се обърна. Отвори очи и премигна в усилие да ги задържи отворени, когато видя майка си до леглото.

— Спи, скъпа — каза Филис.

Джесика отвърна с немощна усмивка, която явно й струваше усилия. После каза:

— Добре съм.

Гласът й беше прегракнал. Филис я попита иска ли нещо за пиене и Барбара излезе, за да донесе някакъв сок.

— Как си? — попита Джефри.

Трябваха й няколко секунди, за да го локализира в пространството.

— Добре съм.

Филис попита какво е станало и Джесика й отвърна с въпроса дали са говорили с лекаря.

Джефри се изправи, отиде до прозореца и впери поглед навън. Уклончивостта й беше предостатъчен отговор. Не се беше опитала да се самоубие. Просто се беше надрусала със свръхдоза, много ясно. Усети, че юмруците му се свиват, и с усилие потисна импулса да се обърне и да й каже колко е глупава, колко безразсъдна, колко…

Но знаеше, че каквото и да й каже, няма да има никакъв смисъл. Щом продължаваше да си играе игрички, да отговаря на въпросите с въпроси и да фабрикува лъжи, значи не беше готова да се справи с фактите. Но от друга страна, се държеше мъжки. Това беше добре. Реши, че ще я отведат вкъщи веднага щом лекарят позволи. Определено нямаше да й позволи да продължи с този начин на живот.

Чу, че Джесика и Филис си шепнат нещо, но изобщо не го интересуваше какво. Обърна се чак когато чу, че някой влезе.

Барбара носеше чаша ябълков сок. Мъжът с нея беше в бяла престилка. Беше не повече от трийсетгодишен, мургав и небръснат. Представи се като доктор Агарат.

— Вие ли сте родителите на Джесика? — И без да изчака отговор, се обърна към нея. — Виждам, че си будна. Това е хубаво. Как се чувстваш?

Барбара остави сока на масичката до леглото, смотолеви нещо, че щяла да чака отвън, и побърза да излезе от стаята.

— Не знам докъде ви е осведомила Джесика за проблема си — каза лекарят.

— Доникъде — рязко отвърна Джефри.

Лекарят замълча, за да прецени тона му. Мълчанието му продължи достатъчно дълго, та Джефри да разбере какво ще последва. Лекция относно неразбирането, че наркоманията е лечима болест. Джефри слушаше и кимаше, както се очакваше от него, Филис също.

Когато лекарят ги попита дали имат някакви въпроси, Филис го попита дали смята, че Джесика е пристрастена към кокаина.

— Радвам се, че ме попитахте — отвърна доктор Агарат с тона на човек, постигнал пълно съгласие със себе си. — Открили сме, имам предвид медицинската общност е открила, със задълбочаването на разбирането ни на тези проблеми, че пристрастяването не е много полезен модел. То не ни казва нищо. Казваме, че един пациент е пристрастен, а друг не, но това няма никакво значение за изхода.

— Какъв изход?

— Повторение. Рецидив.

— Ясно — каза Филис, макар че изобщо не й беше ясно. Лекарят очевидно беше изнасял тази лекция неведнъж, беше изгладил изреченията с всяко повторение, докато не беше убедил самия себе си, че всички тези идиотски вмъкнати условия означават нещо. Рецитацията му звучеше напевно, но може би защото имаше лек пакистански или индийски акцент. Който допринасяше за усещането за ритуално изпълнение.

— Господин Блейн, вие имате ли някакви въпроси?

— Щом като се е събудила, има ли някакви пречки да не я приберем още днес следобед?

Джесика прикова погледа си в него. Знаеше какво има предвид под „прибиране“. Изглеждаше изненадана. Какво очакваше? Че ще я закарат в квартирата й ли? Дори да имаше желание да спори, нямаше желание да го прави пред лекаря и затова извърна глава, сякаш разговорът на тримата изобщо не я засягаше.

Лекарят се съгласи, че нямало никаква причина да я задържа. Само да обядвала и да й направели още една кръвна проба. Резултатите щели да излязат до час, час и нещо, и можела да си ходи. Предложи да я запишат в някаква терапевтична програма и излезе, след като стисна ръцете на Джефри, на Филис и на пациентката си.

— Ще се запиша — каза Джесика още преди лекарят да е затворил вратата. — Ще се запиша в програмата. Те имат…

Джефри не я остави да довърши.

— Ще се запишеш в Ню Йорк.

— Не мога. В средата на семестъра съм.

— Ще говоря с декана. Сигурно ще ти позволят да се върнеш следващия семестър. И не си прави труда да ми отговаряш. Въпросът не подлежи на обсъждане.

Хрумна му, че в целия й осемнайсетгодишен живот не бе имало тема, която да не подлежи на обсъждане. Голяма грешка. Но нямаше да се повтори.

Джефри отиде да говори с декана, а Филис и Барбара отидоха до квартирата, за да вземат нещата на Джесика. Когато се върнаха в болницата, Джесика ги чакаше в коридора.

— Казаха, че трябва да ме изпишете — каза тя и взе червената кожена чанта „Луи Вюитон“ от майка си. — Ей сега ще се облека.

Беше се опитала да се изпише сама, но не й бяха позволили. Това беше абсурдно. Не беше дете.

Филис отиде в стаята на сестрите, откъдето я насочиха към някакъв кабинет. Джесика се прибра в стаята си, за да се облече. Майка й беше подбрала някакви отвратителни дрехи, някаква захарно синя рокличка, която Джесика дори не помнеше. Шибана подигравка! Майка й сигурно си въобразяваше, че ако излезе от болницата като картинка от книжка за момиченца, никой няма да разбере защо е била в болницата.

Нито си сложи грим, нито си среса косата, въпреки че беше страшно разрошена. Изнесе чантата в коридора и я остави на пода. Майка й не се виждаше никъде и за момент Джесика обмисли възможността да се чупи, докато тя попълва разни формуляри по кабинетите. Но нямаше пукната пара и портфейлът й с картата за банкомат също не беше в нея. Слагането на тези дребни и полезни вещи беше далеч извън способностите на майка й в областта на събирането на багаж.

Все още претегляше възможностите си, когато майка й изведнъж се материализира точно до нея.

— Кръвната ти проба е наред. Оправяй се и да тръгваме.

— Оправих се.

Знаеше, че майка й има предвид прическата.

Филис преглътна онова, което имаше да каже, и вдигна кожената чанта.

— Аз ще си я нося — каза Джесика, но не направи опит да я вземе от ръката на майка си.

— Хайде, скъпа.

Докато вървяха към асансьора, две медицински сестри казаха на Джесика „довиждане“. И й казаха „скъпа“. На Джесика й идваше да закрещи. Майка й каза „Благодаря“ с онзи извинителен тон, с който майките казват дължимите любезности вместо невъзпитаните си деца.

— Много добре знаеш, че не говореха на тебе — сопна се Джесика, когато вратата на асансьора се затвори.

— Да. Знам, че говореха на теб. Но ти не им отговори.

— Защото са надменни злобни кучки.

— Просто бяха мили с теб, скъпа.

— Ако още някой ме нарече „скъпа“, ще закрещя.

— Давай, скъпа — отвърна Филис тъкмо когато вратите на асансьора се отвориха във фоайето на първия етаж.

Джесика я изгледа и поклати глава, но не закрещя.

Мартин ги чакаше зад въртящата врата. Пристъпи напред да поеме чантата от Филис, която вървеше пред дъщеря си.

— Здравейте, госпожице — поздрави я любезно, когато Джесика излезе.

Джесика го харесваше. Беше единственият, когото изобщо харесваше от всички прислужници на родителите си досега. Усмихна се сконфузено и наведе очи. Срамуваше се, че той е тук и че знае — което беше неизбежно, защото родителите й говореха в колата за всичко и едва ли бяха пропуснали историята с болницата. Искаше й се да потъне вдън земя.

Мартин ги поведе към колата. Пред болницата имаше кръгова алея за паркиране. Една абстрактно отдадена на молитва статуя с вдигнати стоманени израстъци, вероятно замислени като ръце, се издигаше насред чакъла и купчината камъни в средата на кръга. Местата за паркиране бяха от двете страни на болницата, чак до северното и южното крило. Колата беше паркирана на едно забранено място от другата страна на кръга.

— Това е абсурд — каза Джесика. — Не съм ви някаква скапана наркоманка.

— По-тихо, ако обичаш! — изсъска майка й с глас, който в детството на Джесика неизменно водеше до подчинение.

Двама млади лекари в престилки ги изгледаха, след това извърнаха глави. Една жена мина забързано покрай тях, повела за ръка малко дете.

— Няма да говоря по-тихо! Не съм наркоманка! И изобщо не ми пука какво сте решили с татко, без изобщо да ме питате. Няма да се прибера. Ако сте уредили да ме изключат, ще си уредя да ме включат. Или ще остана тук и няма да ходя на лекции. Така по̀ ли ти харесва? Ще е страхотно. Бас държа, че изобщо не ви е хрумнало, докато сте си кроели плановете.

И без да дочака отговор се втурна по алеята — бягаше в безразсъдно отчаяние от Филис, от Мартин и от колата.

Филис гледа няколко секунди след нея, после каза:

— Мартин, доведи я, моля те.

Перспективата да наложи физическо ограничение върху дъщерята на работодателя си изпълни младия шофьор с неподправен ужас.

— Госпожо! — възпротиви се той. — Не мога просто така да…

— Мартин — прекъсна го Филис. — Доведи я.

Джесика беше стигнала почти до средата на южното крило, когато Мартин се спусна след нея. Въпреки неудобните си обувки скъси разстоянието доста бързо. Тя сви надясно към паркинга и той я последва на около четирийсет метра зад нея. Тя се затича на зигзаг между колите, за да излезе на улицата. Мартин продължи по права отсечка. Няколко бързи десни завоя го приближиха до нея.

Хората на паркинга спираха, обръщаха се и следяха тревожно гонитбата им — млад чернокож мъж, преследващ бяло момиче: сигурна рецепта за беда в толкова расово разслоен град като Ню Хейвън. Мартин го знаеше и затова извика Джесика — надяваше се тя да спре, преди да е станало нещо неприятно.

Тя го чу и хвърли поглед през рамо. Защо го правеше? Защо вземаше страната на майка й?

Продължи да тича, макар да й беше пределно ясно, че не може да му избяга и че няма никаква причина да го прави, освен яростта към родителите й и собствения й инат.

Откъм паркинга някакъв мъж извика:

— Ей! Остави я на мира!

Някаква жена също се разкрещя.

— Спрете го!

Мартин бе само на пет метра от Джесика и почти я настигаше. Това не беше част от работата му. Изобщо не му беше трудно да си представи как някой вади пистолет и стреля. Изобщо не искаше да я хваща. Личните отношения на тези хора не бяха негова работа. „Опитах се и някакви хора ме спряха“ — щеше да каже на госпожа Блейн. Тя видя с очите си, че беше опитал. Какво повече искаше?

Вече беше точно зад гърба на Джесика, когато чу един различен мъжки глас.

— Спри, момче. — Гласът беше строг и заповеднически и в момента, когато улови китката на Джесика, Мартин разбра, че е глас на ченге.

Инерцията й я завъртя първо напред, след това обратно към него и пак напред върху една кола, която беше изскочила точно пред нея на алеята.

— Не! — изкрещя тя на ченгето, което изскочи с пистолет в ръка на три коли от Мартин.

Мартин вдигна ръце и се помоли горещо да не е твърде късно и полицаят вече да не е решил да стреля.

Джесика разтреперана се втурна и застана между Мартин и ченгето.

— Не — викна тя. — Не стреляйте!

— Отдръпнете се, госпожице. Горе ръцете, момче — прогърмя гласът на полицая — той пристъпваше с дебнеща походка и нетрепващо оръжие.

Мартин не помръдваше. Беше се парализирал от осъзнаването колко близо е до смъртта, както и от страха, че още не е в безопасност, макар господ да му беше свидетел, че не правеше нищо и нямаше никаква причина да го застрелят точно сега.

Джесика отчаяно си пое дъх. Полицаят заповяда на Мартин да се обърне и да свали ръцете си зад гърба. Не прибра пистолета, докато не заключи китките му с белезници. После я попита:

— Добре ли сте, госпожице?

Още двама полицаи се приближиха към тях, а трети слезе от полицейската кола, която Джесика забеляза едва сега.

— Това е шофьорът на майка ми — каза Джесика задъхано.

Полицаят, който едва не го беше застрелял, я погледна с безразличие. Друг полицай прочете правата на Мартин и понечи да го отведе.

— Чакайте, изслушате ме! — възпротиви се Джесика.

— Разполагате с колкото искате време, за да уредите недоразумението, госпожице — каза полицаят с пистолета.

— Не! — отсече Джесика. — Този полицай спря колата си на милиметри от мен. Можеше да ме прегази и вината щеше да е негова, а не на този човек. Аз съм Джесика Блейн и съм разглезена богата кучка от много влиятелно семейство. Така че млъкнете и ме изслушайте.

Полицаят, който държеше Мартин, спря и се обърна. Може и да се беше стреснал от заплахата, но много по-вероятно беше да му е любопитно да огледа по-добре тази разглезена богата кучка с голяма уста.

— Значи така — каза Джесика с тон на начална учителка, чакаща децата да си седнат по местата. — Бях в болницата. Заради наркотици. Майка ми дойде да ме вземе и аз избягах. Мартин е нейният шофьор и тя го изпрати да ме върне, за да ме прибере вкъщи.

Огледа полицая с пистолета, след това този, който държеше Мартин, и накрая останалите двама. Те я гледаха объркано.

— Майка ми е още пред болницата — продължи тя, възползвайки се от предимството си. — Защо не отидем при нея и тя да потвърди онова, което ви казвам?

Четиримата полицаи се спогледаха неуверено. Този, когото беше заплашила със съд, задето й е препречил пътя с колата си, разреши колебанието, като предложи да проверят историята й, и поведе парада — подбутваше Мартин пред себе си, без да му сваля белезниците.

Хората се обръщаха и ги зяпаха. Никой от семейството на Мартин никога не беше арестуван. Никой. Никога. Докато стигнаха до майката на Джесика, Мартин почти се беше разплакал от срам.

След като Филис потвърди казаното от Джесика, единият от полицаите привика колегите си настрана и след няколко разменени шепнешком фрази влезе в болницата, явно за да се увери, че Джесика е лежала там и е била изписана. Забави се почти половин час. Мартин остана с белезници през цялото време. Поне му разрешиха да се облегне на колата на Блейнови, така че минувачите да не виждат белезниците. Накрая полицаят излезе и каза:

— Добре. Пуснете го.

Филис им се извини за неприятностите.

Когато си отидоха, Джесика каза:

— Що за тъпа идея? Можеше да го убият.

А Филис отвърна:

— Не аз се втурнах да бягам, скъпа.

И двете нямаха богат опит в боравенето с реалността.

 

 

Господи! Малкият изглеждаше по-зле от самата смърт. Ръката му беше в гипс. Лицето му беше цялото в шевове като юрган, а едното му око беше напълно скрито от бинта, увит около главата му като тюрбан. Цялото му лице беше в морави синини, явно намалели от една седмица. Направо да ти се скъса сърцето. А такъв хубавец беше.

Изглеждаше уплашен. „Сигурно непрекъснато сънува кошмари — помисли си Фиоре. — Дори наяве.“

— Как си, Еди? — попита Фиоре, свали палтото си и приседна.

— Не сте ми казвали, че не мога да се виждам с нея, господин Фиоре. Никога нямаше да го направя, кълна се, нямаше дори да й се обадя, ако ми бяхте казали. Кълна се в Господ, господин Фиоре — запелтечи отчаяно Еди. Сигурно много го болеше, като говореше — фъфлеше, все едно говореше с пълна уста.

— Какво имаш предвид?

— Ами нали казахте — край. Край. Обаче си помислих…

Фиоре разбра, че Еди говори за дъщерята на Блейн. И сигурно си мислеше, че Фиоре е наредил да го пребият. Заради дъщерята на Блейн. Поне това разбра от страха и паниката му.

— Какво стана? — попита той.

— Честно ви казвам — изхленчи Еди. — Казахте — край. Но не казахте, че не може…

— Зарежи това — рязко го прекъсна Фиоре. — Просто ми кажи какво стана.

— Не ви лъжа. Наистина — продължи да го умолява Еди.

— Знам, Еди — отвърна Фиоре спокойно. — Казали са ти, че е заради дъщерята на Блейн, това ли искаш да ми кажеш?

Нещо в изражението на Еди се промени — Фиоре го разбра само по погледа на здравото му око. Еди знаеше, че господин Фиоре не му е ядосан, и това беше единственото, от което имаше нужда.

— Да, така казаха.

Фиоре беше сигурен, че момчето казва истината. Което означаваше, че зад тази работа стои Блейн, който му го връщаше, задето се беше ебавал с дъщеря му. Може и да беше справедливо, може и да не беше. Определено имаше право да отмъсти за доброто и кротко дете, което изведнъж беше хукнало да се чука из цялата страна. Ако беше дошъл при Фиоре и му беше казал: „Сега, след като свършихме работата, искам главата на малкия на тепсия“, Фиоре щеше да се замисли сериозно какво да направи, въпреки че Еди не беше направил нищо на своя глава.

Но това беше друга работа. Защото Блейн беше действал на своя глава и беше прецакал сериозно човек, който работеше за Чет Фиоре. А атаката срещу човек на Фиоре беше атака срещу самия Фиоре. Нямаше две мнения.

— Не се тревожи, Еди — каза Фиоре. — Ще се оправиш. Ще говоря с докторите. Ще имаш всичко, каквото ти е нужно.

Докосна момчето по ръката, здравата ръка, тази, която не беше гипсирана, и излезе от стаята.

Мозъкът му пламтеше. Трябваше да направи нещо с Блейн. В живота имаше малко правила. Да се грижиш за хората си беше едно от тях.

Намери една сестра и й каза, че иска да говори с лекаря на Еди. Докторът, възрастен евреин, казваше се Фишбайн, каза, че скулата на Еди била буквално стрита на прах. Каза, че сглобили всички парчета, но щяло да мине доста време преди да се превърнат в нормална кост. Фиоре попита за шевовете и разбра, че пластичният хирург щял да намине да прегледа Еди. Каза, че ще поеме разходите, но не остави телефон, на който да го намерят.

Когато излезе от болницата, видя фаровете на колата си. Джими идваше да го вземе. Докато колата стигне до него, вече беше осъзнал, че няма никакво право да предприема на своя глава мерки срещу Блейн — също както Блейн не бе имал право да се саморазправя с Еди Винченцо. Защото Блейн беше банкерът на Гаетано Фалконе, а господин Фалконе имаше право да решава нещата.

Фиоре не продума нищо по целия път до Лонг Айланд. Дори не каза на Джими каква е целта на срещата.

— Как е той? — попита Джими, когато Фиоре се качи в колата.

— Ще се оправи — отвърна Фиоре.

Това беше краят на разговора. Джими познаваше достатъчно добре шефа си, за да знае кога може да наруши мълчанието и кога не.

 

 

— Мисля, че имаме проблем, господин Фалконе — каза Фиоре, след като седна в ярко осветената дневна на Гаетано Фалконе. — Някой е пребил Еди Винченцо. Имам сериозни основания да смятам, че зад тази работа е банкерът. Блейн. Трябва да направя нещо, но той държи парите ви и затова исках първо да се посъветвам с вас.

— Чудех се колко време ще ти трябва, за да стигнеш дотук — каза Фалконе.

— Вие знаете за Еди? — Стаята се завъртя и Фиоре се почувства така, както сигурно се чувстваха хората при първите трусове на земетресение. Още почти всичко си беше на мястото, но не за дълго. Дотук най-голямата промяна в ландшафта беше фактът, че Блейн разполагаше с директна връзка с Фалконе. — Можеше да се обърнете към мен.

— Можех — съгласи се Фалконе с интонация, която подсказваше, че дискусията е приключила.

Фиоре тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Все пак не е било нужно да му трошат ръката, нали?

— Направили са каквото е трябвало — отвърна Фалконе и се облегна в креслото си. — Не поставяй преценките ми под въпрос, Чарлз. Не е умно.