Филип Розенберг
Могъщите (17)

17.

Срещнаха се на външната палуба на ферибота за Стейтън Айланд в два през нощта. Тихият бриз разбъркваше миризмата на море откъм канала Веразано, като супа разбъркана в гърне.

Фиоре се беше подпрял с гръб на парапета, соленият вятър рошеше косата му.

— Колко време ще отнеме цялата работа? — попита той. — Хората ме питат и аз трябва да им дам отговор.

Фиоре за пръв път, споменаваше, че има хора, пред които отговаря. Джефри складира тази информация за по-нататъшна употреба. Нямаше представа с какво ще му помогне, но педантичността му беше втора природа и част от инстинктите му на банкер. Изпита удовлетворението на методичния човек, който следобеда се е сдобил с факт, който не е притежавал сутринта.

— Следващата седмица можем да започнем — каза Джефри. — Ще трябват сто хиляди долара.

— В брой?

— Не. Не в брой. Сто хиляди чистички долара, с майка, баща и свидетелство за раждане. Няма смисъл да правим нищо, ако няма да можеш да отговориш на няколко директни въпроса откъде е започнало всичко.

— Не ми чети лекции — отвърна Фиоре, сконфузен от грешката си. Знаеше, че трябва да започнат с чисти пари. Това беше цялата идея. — Ще ти донеса чек. След една седмица. Тук.

— Не тук. В офиса ми.

Фиоре се намръщи и се обърна с лице към водата.

— Сигурен ли си, че е умно?

Джефри се усмихна, въпреки че Фиоре не гледаше към него.

— Естествено. Аз съм твоят инвестиционен банкер. Когато въртиш законен бизнес, не го въртиш по паркингите и насред реката.

Вече за втори път през последната минута банкерът се държеше с него като с дете идиотче. Той продължи да се взира в реката и кимна.

— Добре. В офиса ти.

 

 

Същия ден Джефри вечеря у дома си, след което се върна в офиса. Повися малко при младите брокери, научавайки това-онова от тяхната работа. Телефоните им представляваха слушалки с микрофон пред устата като на космонавти — не просто защото тази технология ги развличаше, а и защото за тях беше въпрос на чест да вършат колкото се може по-малко неща с ръцете си. Бяха си събули обувките и бяха разположили краката си в чорапи за по шейсет долара върху бюрата; с компютърни клавиатури в скутовете. Отговаряха на въпросите на Джефри изчерпателно и щяха да го направят дори той да не беше съдружник във фирмата. Раздаваха времето си щедро не защото не беше пари, а защото разполагаха с подозрително големи количества и от двете. Джесика, предположи Джефри, нямаше да се впечатли от фекалния им хумор и от супермодерните им телефони.

Върна се в офиса си към десет, за да има време да прегледа няколко доклада. Малко преди дванайсет се появи Габриел Енрикес — с панталон без ръб и пуловер без риза отдолу.

— Какво ще кажеш да ритнем гумите и да направим по едно пробно кръгче? — попита той с електрическата си усмивка.

Джефри вдигна глава от доклада, който четеше. Беше възнамерявал след малко да слезе до компютърния отдел и да види какво прави Енрикес. Сега не му се налагаше.

Брокерите и чистачките си бяха тръгнали и Джефри последва Енрикес в стаята на компютърджиите, един потънал в тишина и липса на въздух алков зад заключените врати в най-далечния край на всичко.

Като обясняваше подробно какво прави, Енрикес използва нестандартни кабели и специално инсталирания порт на един нестандартен лаптоп, за да се включи в компютъра, който съхраняваше базата данни на „Лейн Бентли“. Беше се погрижил да закупи оборудването извън града и го беше платил в брой. Не беше оставил никакви следи.

— Това нещо няма никакви портове за четене и запис — каза Енрикес, — защото не е проектирано да приема входни данни от другаде, освен от специалните канали. Но има система за временно запаметяване на лента, която се предполага, че е само за запис. Ще вляза през нея.

Продължи с обяснението, че системата разполага с аналог на алармената система срещу кражба, чиято цел е да изключи машината, в случай че регистрира опит за неоторизирано проникване.

— Това е красотата на влизането през порт за изход. Пазачите не гледат натам.

Джефри, който не разбираше почти нищо от компютри, се удивяваше на способността на младежа да обяснява нещата толкова ясно.

— Като да изнесеш контрабандно пистолет от борда на самолет — каза той.

Енрикес му хвърли одобрителен поглед.

— Точно така.

Бяха заключили вратата.

Докато Габриел свързваше кабелите и включваше компютъра, Джефри усещаше пулса си в слепоочията като удари на барабан. Насили се да диша нормално. Вече беше богат и не перспективата за повече пари го вълнуваше. Вълнуваше го съвсем реалната вероятност, всъщност пълната увереност, че след миг ще навлезе в една съвършено непозната страна, страна, от която, ако всичко вървеше по план, нямаше никога да се завърне. Наведе се над рамото на Габриел, за да погледне екрана на лаптопа, но видя само поредици от числа, които пробягваха прекалено бързо по екрана, за да успее да ги прочете. Знаеше, че няма да му говорят нищо, дори да успее да ги прочете.

— Това, което прави в момента — обади се Габриел, сякаш беше прочел мислите му, — е да реконфигурира порта. Веднага щом свърши, ще можем да влезем.

— Доста вълнуващо.

— Не съвсем — отвърна лаконично Габриел. — Всъщност не още. Ето — влязохме.

Джефри знаеше, че тези думи не са нищо повече от обикновен компютърен жаргон, но изпита усещането, като че ли буквално е вътре, като че ли току-що е прекрачил вратата на една студена и ярко осветена стая, пълна с лъскави сложни устройства, стая толкова ярка, че той не хвърляше никаква сянка и беше съвсем невидим.

На екрана се появи елементарно меню с десет възможности за избор, означени с букви. Изглеждаше недодялано, примитивно и безжизнено монохромно, сравнено с изящните цветни екрани, генерирани от софтуера на фирмата. Нито един ред от списъка не му говореше нищо.

Габриел започна да чатка по клавиатурата и с всеки удар на клавиш се появяваше и изчезваше ново меню; някои изчезваха още преди машината да има време да ги покаже докрай. Накрая се появи нещо познато — имената на четиринайсетте фирми, образуващи онова, което Джефри наричаше „фонд Бранфорд“. Беше го кръстил на „Бранфорд Текнолъджис“, металургична компания от Атланта, която беше основният потребител на средствата от фонда. Тази компания държеше патентите на десетина различни сплави от редки метали и пластмаса и метали и керамика. Клинт Болинг беше сериозен инвеститор във фонда „Бранфорд“.

Габриел продължи да трака по клавиатурата и на екрана се появи втори фонд, в който Болинг беше вложил пари. След секунда матричният принтер, заточен преди години в този компютърен бастион, оживя и започна да стърже зад гърба на Джефри. Внезапният шум го стресна. Всъщност направо го паникьоса. Едва ли щеше да се уплаши повече, ако самият Еверет Лейн беше връхлетял в стаята и беше настоял в царствено вежливия си стил да разбере какво прави Джефри тук по това време на нощта.

— Извинявай. — Габриел се разсмя. — Трябваше да те предупредя.

Джефри си пое дъх, а Габриел стана и го заобиколи, за да отиде до принтера. Откъсна бързо страниците от ролката. Бяха само две — списъци на участията на Болинг в двата фонда. Подаде ги на Джефри.

Като оформление, макар и не като качество, страниците бяха идентични с докладите, които Джефри получаваше редовно. Датите им бяха отпреди два дни и Джефри беше достатъчно запознат с подробностите около вложенията на Болинг, за да види, че половин милион от втория фонд е преминал във фонда „Бенфорд“.

— Създал си трансфер със задна дата! — възкликна доволно Джефри.

Енрикес се усмихна.

— Направих нещо по-добро. Записите са променени до самото основаване на фонда. Оттук нататък парите са си били винаги в „Бранфорд“. Колкото и да ги гледаш, само това ще видиш.

Джефри кимна, защото си нямаше вяра, че ако отвори уста, няма да каже някоя глупост. До утре сутринта щеше да свикне да минава през непроницаеми стени. Засега усещането още беше прекалено ново.

Изчака, докато Габриел възстанови оригиналните записи.

Когато се прибра, Филис спеше.

 

 

Ако искате да знаете какво означава думата „отегчително“, опитайте някой път да проведете полицейско разследване. Не разследване, където се рови около местопрестъплението, търсят се улики и се отделя онова, което изглежда важно. Тази работа е поне бегло интересна — или така предполагаше Шлистър, въпреки че никога не я беше вършил. Личният му опит в полицейските разследвания се изчерпваше с онзи вид, където крещиш във физиономиите на хората и блъскаш главите им в стената, докато не ти кажат каквото искаш да знаеш. Това също беше интересно, но покриваше душата с мазоли.

Не, под „отегчително“ Шлистър имаше предвид онзи вид работа под прикритие, където изграждаш случая си методично. Велика дума — „методично“. Означава непрекъснато да правиш едно и също. Да хванеш някой като Гюс Бенини в рекет е хубаво, но не чак толкова хубаво, колкото да го хванеш в два рекета. Още по-добре три. А при четири дори прокурорът е склонен да се съгласи, че господин Бенини има проблем със закона, който много скоро ще му усложни живота.

— Още в колко бели трябва да се забърка този мошеник, за да го окошарим? — попита Шлистър Илейн Лестър.

Седяха в един бар на Бродуей близо до Колумбийския университет. Беше единайсет вечерта. Обсъждаха случая нощем, задължително на тъмно, в кръчми и квартали, където никой нямаше да ги познае — и най-вече Шлистър. Гогарти не беше поканен. Когато Илейн дойде на първата такава среща, Шлистър я чакаше на една уединена маса за двама и още преди да седне при него тя разбра, че ще я сваля.

Само че той не я сваляше. Всъщност изобщо не понечи, ако не се броеше един формален и неособено ентусиазиран опит. Същото се случи и втория път, само че Илейн предварително си беше напомнила да повдигне темата, ако той не се сети да го направи. Харесваше Шлистър и изживяваше най-объркания и конфликтен емоционален период в живота си, заради задълбочаващата се връзка с Джефри Блейн. Беше ли той обект на разследване от страна на службата й? Да. А може би не. Шлистър и партньорът му настояваха, че не го разследват. Господ й беше свидетел, че беше поискала от тях да го разследват, така че за какъв конфликт можеше да става дума? Нямаше конфликт. В нито една папка в цялата прокуратура нямаше нито ред с някакво надеждно доказателство, че е налице нещо нередно. Освен това беше абсолютно сигурна, че ако изобщо има някаква връзка между Джефри и Чет Фиоре, то най-добрата възможност да я открие, е близостта й с Джефри.

Знаеше, че когато му дойде времето, ще може да се отдръпне с усмивка и да му каже, че съжалява, обаче в чантата си има заповед за арестуването му. Понякога си представяше сцената много живо и изпитваше странно въодушевление. Той щеше да свие рамене и да се усмихне с онази уморена и замислена усмивка, която я караше да се чуди какви игри играе той, докато тя играе своите.

Не, нямаше никаква причина да прекратява връзката си с Джефри Блейн. Беше й нужна само глътка въздух. В момента Уоли Шлистър й се струваше като един приличен начин да я получи, всъщност беше единствената налична възможност.

Но първо трябваше да поговорят за случая.

— Уоли — каза тя, отговаряйки на въпроса му, — в случая не е важно количеството, а качеството.

— Какво качество? — възрази той. — Рекетът си е рекет.

Тя си пое дълбоко въздух и му обясни много подробно. Нямаха никакъв запис от първия рекет на Бенини. Това обезсилваше случая. Да, всички разговори с Бенини след този случай бяха записани. Но изнудването на корееца не им вършеше работа, защото той си беше отишъл и нямаше да дойде до Щатите, за да свидетелства. Илейн се съмняваше дали бижутерът от Уисконсин и онзи с контактните лещи също щяха се съгласят да свидетелстват. Те бяха страхливи зайци, с точно толкова въображение, че да си представят съвсем живо някакви убийци — мафиоти, които щяха да тръгнат по следите им, ако се оплачеха в полицията. И какво оставаше? Един случай, в който, ако имаха късмет, можеше да имат свидетел.

— Да, но на нас не ни трябват никакви скапани свидетели — каза Шлистър. — Ние няма да го изправяме в съда, просто ни трябва съдействието му.

Тя довърши питието си и махна да й донесат друго.

— Той си има адвокати, Уоли. — Беше започнала да го нарича по име. В службата никога не наричаше никого по име. — Ако не разполагаме с надеждни свидетели, значи не можем да повдигнем никакво обвинение срещу него. И тогава неговите адвокати ще му кажат да си затваря устата.

Логиката й беше неоспорима. За да вкараш някого в затвора, бяха нужни по-малко доказателства, отколкото за да го пуснеш.

— Винаги е така — отвърна тя и двамата се разсмяха като деца на някаква своя шега.

Тя изчака да й донесат питието и продължи:

— Мога ли сега аз да ти задам един въпрос?

— Можеше. Жалко, че го употреби за това.

Тя направи смешна гримаса. Наистина беше хубава. Той й кимна да продължи.

— Защо партньорът ти не е с теб?

Той кимна замислено.

— Добър въпрос.

— Дали не е, защото е задник?

— И той не е очарован от теб — отвърна Шлистър. — Но не, не е това причината.

— В такъв случай другата възможност, която ми хрумва, е, че се срещаш сам с мен, защото искаш да ме прелъстиш.

— Господи — каза Шлистър. — А ще ми разправят, че хората не се грижели първо за себе си.

Илейн го погледна над ръба на чашата си, само с очи, без да вдига лицето си.

— Щом ти го казвам, значи имам основателна причина, какво ще кажеш?

— Нещо умно. Като например: „Ей, маце, искаш ли да се изчукаме?“.

Не можеше да отидат в нейния апартамент, защото Джефри понякога идваше без предупреждение, след като беше стоял до късно в офиса си. Затова отидоха в неговия. Който се оказа съвсем не онова, което си беше представяла. Не беше нито разхвърлян, нито неподдържан, нито непростимо инфантилен. Беше малък, но мебелите бяха такива, които човек излизаше и си купуваше. По стените нямаше плакати на спортисти. Имаше черно-бели изгледи от Ню Йорк, от времената, когато на Уолстрийт наистина беше имало стена, и снимки от епохата, когато по павираните улици се бяха движили конски впрягове.

— Дължа ти извинение — каза тя, когато огледа обстановката.

Той не я попита за какво и тя предположи, че се досеща какво има предвид.

В мига, когато той сложи ръце на раменете й, тя се учуди колко просто е всичко.

Не че наистина беше просто. Току-що беше добавила към цялата боза и измама спрямо женения си любовник. И с какво й опростяваше това живота?

На сутринта, докато той се къпеше, а тя продължаваше да се излежава, й хрумна да подхвърлят Гогарти на Бенини. Шлистър хареса идеята.

Но не се зарадва много от факта, че тя си мисли точно за такива неща сутрин в леглото.

 

 

Чет Фиоре все още живееше с жена си в една малка къща на Сити Айланд, на три преки от майка си. Беше я купил малко след като се беше оженил и живееше в нея в смисъл че почти всяка вечер по някое време се прибираше да спи. Жена му се казваше Вирджиния, или Джини, беше израснала на Сити Айланд и никога не беше искала да живее другаде. Поради тази причина, както и поради множество други, животът й, който на един страничен наблюдател би изглеждал самотен и изолиран, на нея не й се струваше такъв. Всъщност тя изобщо не беше самотна. Имаше приятелки още от училище, с който се виждаше почти всеки ден — за пазар, за карти, за безкрайни кафета през пролетта, есента и зимата, за ледени чайове и сладкиши в спретнатите задни дворчета на брега на океана през цялото лято. Всичките й приятелки бяха омъжени, докато Джини, от социална гледна точка, бе на практика сама, поради което се явяваше в ролята на лелята — стара мома, довереничка на дъщерите на приятелките си, както и повод за странни подреждания на гостите на масата по време на вечерните събирания. Но като съпруга на Чет Фиоре все пак се радваше на огромна почит в затворената общност. За разлика от огромното мнозинство жени, беше доволна от живота си.

Когато се бяха оженили с Чет, бяха планирали да имат деца, но двата спонтанни аборта в петия месец и последвалата жестока операция сложиха край на тази възможност. Няколко месеца след операцията беше попитала мъжа си дали не иска да осиновят дете, но той само беше свил рамене и беше излязъл. Повече не го попита. Той се прибираше вкъщи, когато се прибираше, и това й беше достатъчно.

С всичкото това свободно време можеше да има любовници. Но нямаше. Сексуалните й потребности бяха минимални и тя не ги усещаше като влечение или желание, а като някакво смътно безпокойство, което я обземаше от време на време. В такива моменти беше нужно само да се приближи до него в леглото и да го докосне, и тогава се любеха и напрежението изчезваше. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че бракът й е щастлив и че съпругът й я обича.

И той щеше да каже същото.

Фиоре спеше до късно и ставаше към десет или единайсет. Обикновено си приготвяше сам закуска — доставяше му удоволствие — а Джини идваше да пият кафе. Седяха край кухненската маса и си говореха по половин час, докато Джими не дойдеше, за да го откара в града. Повечето време Фиоре слушаше, докато тя говореше за плановете си за къщата или за здравето на майка му, което непрекъснато се влошаваше. Вече беше под двайсет и четири часово медицинско наблюдение и Джини ходеше при нея всеки ден. Джини беше добра снаха и това беше едно от нещата, които Фиоре ценеше високо у нея. Беше разумна и интелигентна, с ясни и конкретни възгледи по всички въпроси. На Фиоре му беше приятно да я слуша. Понякога си мислеше, че ако не беше Джини, мозъкът му щеше да се скапе от липса на работа. В града го смятаха за интелигентен човек, но според самия Фиоре работата с мафиотите под или над него не изискваше особена интелигентност.

До тази история с Блейн. Тя беше нещо друго. Дори в безопасното убежище на собствените си мисли никога не би я нарекъл удар, защото изпитваше твърде голяма почит към интелектуалните достижения, за да ги именува по този начин. Но сто процента ставаше въпрос за шедьовър. Беше изпипал всички детайли, от момента, когато видя името на Блейн в списъка от клиенти на Ерил Стасни. Внимателно дирижирания хаос на рождения ден на Джесика Блейн, последван от натиска върху Блейн посредством дъщеря му — всичко беше сработило идеално. Блейн беше разиграл добър театър със съпротивата си, докато дъщеря му не изчезна, но Фиоре от самото начало подозираше, че всичко е театър, и със задълбочаването на сътрудничеството им все повече се убеждаваше в това.

Ситуацията не биваше да се изтърва от поглед. Човек като Блейн, който тепърва се впускаше в един нов живот, който тепърва вдишваше от него с пълни гърди, можеше да бъде безмилостен и безразсъден едновременно. Като порой.

„Чудесно — помисли си Фиоре. — Пороят не е проблем, стига да си облечен подходящо.“

Тази сутрин, като много други, Джими седна с Фиоре и Джини да пие кафе и да хапне сладкиши.

— Обади се на Блейн и виж дали е свободен следобед, за да се срещнем — каза Фиоре и Джими взе кафето си и отиде да се обади от другата стая. Свърза се със секретарката на Блейн, която му каза да изчака, за да се обади на шефа си. После каза:

— Извинете, че ви накарах да чакате, господин Анджелизи. Господин Блейн каза, че няма проблем за следобед. В два става ли?

 

 

Минута след като затвори телефона и отбеляза срещата за два часа в разписанието на Джефри, влезе секретарката му при него. Казваше се Джени и работеше за него вече трета година. Беше умна млада жена с бърза мисъл и интуитивно разбиране за сложната работа на Джефри. Четеше всички доклади, които му носеха подчинените му; попиваше резолюциите в полето, с които той отговаряше като монах, ровещ свещени текстове. Когато не разбираше начина му на мислене, вземаше книги от служебната библиотека на осемнайсетия етаж или търсеше в интернет статии от специализирани издания.

Въпреки възрастта си, когато влизаше при Джефри, имаше дразнещия навик да стои като глътнала бастун, хванала бележника с две ръце пред полата си. Приличаше на ученичка от прогимназията в онзи объркващ етап от живота, когато момичето е прекалено високо, за да е още дете, и прекалено плахо, за да е нещо друго.

— Извинявайте, господин Блейн — каза тя. — Току-що си уредихте среща с господин Фиоре.

Ако това беше въпрос, Джефри не знаеше какво го пита. Затова не каза нищо и я изчака да продължи.

— Той онзи Фиоре ли е? — попита тя.

Джефри й се усмихна предпазливо. Знаеше, че този разговор е неизбежен, и ако тя не го беше подхванала, щеше сам да го направи. Искаше тя да разполага с отговори, в случай че някой друг от службата започне да задава въпроси, и искаше на всички да е ясно, че Фиоре не е никаква тайна.

— Имаш предвид, че е гангстер ли? Според вестниците е такъв. Но не ми го е споменавал лично.

Тя се изчерви и ръцете й стиснаха бележника още по-силно.

— Няма нищо. Направи добре, че ме попита. Той не е човек, когото би очаквала да видиш тук. Но има пари за инвестиране и дотолкова, доколкото те не са с недоказан произход и в брой…

Остави изречението недовършено. Джени кимна, удовлетворена от праведността на шефа си, и излезе. Очакваше с нетърпение пристигането следобед на известния гангстер.

 

 

Чет Фиоре излезе от асансьора точно в два. Беше облечен със светлосив костюм „Армани“, който следваше линията на стройната му фигура както диплите на тогите следваха телата на класическите статуи. Приличаше на всичко друго, но не и на гангстер, и когато каза името си на секретарката във фоайето, тя го чу като „Фюри“ и не го позна. Каза, че секретарката на господин Блейн всеки момент щяла да дойде да го вземе. Девойката на Блейн — представи му се като Дженифър — дойде почти веднага и го въведе във великолепна приемна. Той остана неприятно изненадан от себе си, заради връхлетелите го хаотични и неканени мисли за това накъде би могъл да тръгне собственият му живот, ако беше взел множество различни решения след смъртта на дядо си. Поздрави девойката с хладна усмивка.

— Знаех си, че секретарката на Блейн трябва да изглежда добре.

Тя се изчерви като момиче, несвикнало на комплименти, и сведе очи с леко раздразнен поглед, защото знаеше, че не е вярно. До шестнайсетата си година едно момиче обикновено вече знае дали е хубаво, или не. Дженифър имаше хубаво тяло и полагаше грижи за себе си, но си знаеше, че е безцветна.

— Господин Блейн е на обяд в Залата на съдружниците — каза тя.

— Мога да почакам.

Почитанието, с което го каза, я изненада. Зачуди се дали това, което е чела и чувала за него, е вярно. Този Чет Фиоре, когото си беше представяла, никога не би казал нещо като „Мога да почакам“.

— Той ми поръча да ви заведа при него.

Ако приемната го беше впечатлила, то Залата на съдружниците направо го изпълни със страхопочитание. Не онова страхопочитание, което вдъхват замъците и катедралите. Различно. Когато пристъпи в залата, се сети за едно свое детско изживяване. Имаше едно приятелче ирландец — виждаше бледото му плоско лице, сякаш в момента беше пред него — което изстрелваше топката като ракета: виждаше се чак когато падне. Точно такова страхопочитание изпитваше в момента. Него, Чет Фиоре, го смятаха за един от най-могъщите хора в Ню Йорк. И сигурно беше. Но този Блейн, който не беше никой, просто един от хилядата банкери или, доколкото си спомняше, двайсетте хиляди, обядваше в стая с камина, голяма колкото да влезе човек в нея, и с дървена ламперия, достойна за дворец.

Когато Фиоре и Дженифър влязоха, Блейн се изправи. На масата му седеше някакъв младок с лоша кожа и костюм, чиято цена не му пречеше да му стои зле.

— Чет Фиоре, Роджър Богарт — запозна ги Джефри.

— Ще обядвате с нас, нали?

Двамата мъже се здрависаха. Богарт имаше малки ръце.

— За мен кафе. — Стори му се неуместно да признае, че е закусвал преди по-малко от час.

Богарт остана прав и смотолеви нещо за проучването, което го чакало.

— Радвам се, че се запознахме, господин Фиоре — каза той.

— Надявам се, че не съм причината да ни напуснете — отвърна Фиоре.

— Точно обратното. Аз не трябваше да се заседявам толкова.

„Точно обратното“ — помисли си Фиоре. Не знаеше, че някой употребява тази фраза в истинския живот. Изпрати с поглед младока и Дженифър и седна на свободното място вдясно от Джефри. Блейн махна на сервитьора за кафе. Донесоха го моментално.

Всъщност Джефри беше проточил обяда си с Богарт нарочно, защото искаше той да види Фиоре. Преди няколко дни на седмичната оперативка на съдружниците благоразумно беше повдигнал въпроса доколко е уместно да открие инвестиционна сметка на Чет Фиоре. Искаше ли „Лейн Бентли“, беше попитал, личност с „активите“ на Фиоре да фигурира в списъка на клиентите й? Като зададе въпроса пръв, попречи да го зададе някой друг. Отбеляза, че банката ще получи доста прилични доходи от вложението, и изтъкна увереността си, че е напълно възможно да се изискват неопровержими доказателства за легалния произход на всички средства, инвестирани в „Лейн Бентли“. Съдружниците, естествено, подкрепиха мнението му.

Фиоре огледа мъжете по другите маси. До един бяха по-възрастни от Блейн.

— Страхотен клуб.

— Изнервя ли те?

Защо му задаваше този въпрос? Фиоре беше сигурен, че не изглежда нервен. За своя собствена изненада отговори:

— Малко. Ние на откритото сме малко по-различни. Не съм свикнал.

Джефри се усмихна на тази удивителна наивност.

— Ти искаш да си на открито. Това ти е целта.

— Сигурно — съгласи се Фиоре.

Джефри стана от масата.

— Да отидем в кабинета ми.

В асансьора каза:

— Трябва да свикнеш с един съвсем нов начин на мислене. Всеки, който има някакви пари, които може да харчи публично, ги харчи. Купи си яхта. Голям апартамент. Или пък някой Ван Гог.

На Фиоре това му прозвуча добре. Някой Ван Гог.

Пред бюрото на Джефри в дъното на офиса имаше няколко удобни стола, но Джефри покани госта си да седне на дивана, който беше все едно изваден от нечия дневна. Не тази на Блейн, разбира се, особено ако се съдеше по мебелировката, която Фиоре беше видял във вилата на този тип. Беше просто голям, удобен и консервативен диван. Девойката ги беше последвала и беше попитала дали искат нещо за пиене. Фиоре поклати глава и отказа от името на двамата. Тя излезе, без дума да каже.

Джефри извади две тънки пури от една дървена табакера на масичката до дивана и подаде едната на Фиоре.

— Предполагам, си готов да продължим.

Фиоре бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик. Извади някаква хартия от плика и я подаде на Джефри.

— Сто хиляди. Нали така?

Джефри вече беше решил, че ако Фиоре се опита да му даде пари в брой, което беше предупреден да не прави, и дори чек, няма да ги приеме. Освен ако, разбира се, Фиоре не му предоставеше непоклатими доказателства за средствата, срещу които беше издаден. Но това не беше чек. Беше кредитно удостоверение върху бланка на търговския ипотечен отдел на банка „Чейз Манхатън“.

Джефри огледа удостоверението и вдигна въпросителен поглед към Фиоре.

— Взех заем. Срещу ресторанта. Нали искаше чисти пари? Е, по-чисти от това, здраве му кажи.

— Прав си.

След това му обясни какво ще стане с парите. Фиоре не го слушаше. Подробностите го отегчаваха, когато бяха чужда грижа.