Филип Розенберг
Могъщите (8)

8.

Джефри прочете последната точка за втори път. Отпи от кафето и бръкна във вътрешния си джоб за химикалка. Махна капачката и написа: „Този проект не може да се финансира“, точно до подписа на Роджър Богарт в края на доклада. Добави инициалите си и химикалката му застина над листа. Искаше да добави и „Защо, по дяволите, имаме отдел за проучване?“, или „Някой провери ли това в отдела за проучване?“, и дори „Защо трябва да чета такива простотии?“.

Поне два пъти седмично на бюрото му пристигаха проекти, в които нямаше и грам мисъл. Младите служители в отдела неизменно се изживяваха като откриватели на следващата експлозивна индустрия и на следващите „Майкрософт“ или „Федерал Експрес“. Със същия успех можеха да финансират наемна ескадра, която да търси изчезналата Атлантида. Понякога тези младежи го караха да се чувства преждевременно остарял, въпреки че разликата във възрастта им не беше повече от десет години. Непоклатимото му чувство за разум като някаква парадоксална гравитация му беше помогнало да се издигне бързо. Едва беше навършил трийсет, когато направи първия си милион, и трийсет и пет, когато стана съдружник. И още беше млад, с перспективи за развитие и дълга кариера, ширнала се пред него като осветена магистрала.

От друга страна, въпреки че не одобряваше нагласите, които виждаше край себе си, Джефри все пак не отричаше едно нещо. Алчност, така го наричаха някои. Но Джефри го разглеждаше като един вид първична енергия, липса на условности, която не фигурираше в собствения му живот. Едва напоследък беше започнал да си задава въпроса дали грешката не е в него самия. Знаеше, че не е старомоден тип, но напоследък имаше усещането, че си е позволил да стане такъв. Беше сигурен, че в очите на дъщеря си е старомоден. А може би все пак трябваше да финансира ескадрите. И дори да плава на кораба, сам на здрачаване на квартердека, и да оглежда хоризонта за мистичния изгубен континент.

Джефри пъхна доклада в куфарчето си и погледна часовника. Осем и петнайсет.

— Мартин, кажи, ако обичаш, на портиера да звънне.

Мартин излезе от колата, без да каже и дума, и влезе във фоайето. Джефри го видя през дебелото стъкло как говори до вътрешния телефон — след което подаде слушалката обратно на портиера, върна се при колата и седна зад волана.

— Каза, че слиза, господин Блейн.

Джефри отпи още кафе и продължи да гледа към фоайето. Кафето беше изстинало. Доля си от каната. В същия момент вратата до него се отвори и Джесика каза:

— Мини навътре, татко.

Той се зачуди дали щеше да му се вижда красива, ако не беше негова дъщеря. Успяваше, поне за момента, да я види такава, каквато беше — с къса рокля, невинна като детето, за каквото продължаваше да я мисли. Имаше красивата фигура и изящните устни на майка си, както и блестящата й коса. Но очите й и слабата й фигура бяха неговите.

Тя взе чашата му и го изчака да се премести зад Мартин.

— Искаш ли кафе? — попита я той.

Тя поклати глава, погледна чашата му и въздъхна. Той знаеше, че тя не одобрява порцелановите чаши в колата, но така и не му беше казвала защо. Само твърдеше, че са абсурдни.

— Защо да са абсурдни? — беше я попитал.

— Ей така — беше отвърнала тя. — Учудвам се, че не го разбираш.

През последните два дни почти не си бяха говорили. С изключение на кратките съвместни обеди и вечери, на които всички мълчаха, Джесика беше прекарала уикенда в стаята си. Тежкият ягуар потегли по Пето авеню и Джефри наруши мълчанието.

— Имаш ли някакви планове за след училище?

Тя го изгледа продължително.

— Още не знам.

— Щом не знаеш, значи нямаш.

Когато поискаше, умееше да се хваща за думата.

— Значи нямам.

Джефри се замисли за секунда как точно да й каже онова, което с Филис бяха решили, че трябва да й каже.

— С майка ти предпочитаме да не излизаш никъде.

— Предпочитате ли?

Той се поправи.

— Да се прибираш у дома след училище.

— Под домашен арест ли съм?

— Щом предпочиташ да го наричаш така.

— И мога ли да знам защо?

— Не знаеш ли?

— Аз първа попитах. Това някакъв намек ли е, или какво?

— Не ми се прави на хитра, Джесика.

— А, не, държа да го чуя — каза тя, произнасяйки отчетливо всяка дума — с дълги паузи. Успяваше да вложи толкова досада и настойчивост в гласа си, колкото не би успяла и шест пъти по-възрастна от нея жена.

— С майка ти много се притесняваме за…

Тя не го остави да довърши. Което беше по-добре. Напоследък, когато се налагаше да се държи строго с нея, се улавяше, че говори, сякаш диктува доклад, за което винаги съжаляваше.

— Добре, добре, добре — каза тя. — Не харесвате приятеля ми.

— Да вярвам ли на ушите си? Ти сериозно ли мислиш, че въпросът е в това дали харесваме приятеля ти?

Джесика се разпали.

— Той не е направил нищо. Ако не си забравил, а аз съм абсолютно сигурна, че не си, той през цялото време беше долу с мен.

Джефри нямаше желание да задълбочава спора. Тя беше съвършено наясно за какво става дума.

— Просто ми обещай, че няма да се виждаш с него, и можеш да правиш каквото поискаш след училище.

Доверието беше основен принцип в семейството им. Веднага щом порасна достатъчно, за да проумее това, на Джесика винаги й бе давано да разбере, че думата й е напълно достатъчна.

— Ще се прибера вкъщи след последния час — каза тя студено, после се наведе към Мартин. — Остави ме на ъгъла. Трябва да си купя нещо.

— Да, госпожице — отвърна Мартин и спря.

Тя слезе от колата, преди баща й да успее да каже нещо и махна на две момичета, които отиваха към училището. Точно пред тротоара имаше огромна локва, но тя я прескочи и се затича към супермаркета на ъгъла. Джефри усети как мускулите му изведнъж се стягат.

— Към Плаза ли, сър?

Джефри продължаваше да гледа вратата на супермаркета и да мисли за Джесика. След секунда осъзна, че Мартин го е попитал нещо.

— Да, към Плаза — отвърна, но точно когато колата се отлепи от тротоара, изненадващо дори за себе си нареди: — Изчакай една минута, Мартин.

Колата отново се прибра до тротоара. Измина една минута. Още една. Джесика не излизаше от магазина. Джефри си погледна часовника, след това погледна този на арматурното табло. И двата показваха осем и трийсет.

— За колко време ще стигнем дотам?

Мартин бързо пресметна наум и отговори:

— Петнайсет минути. — Мартин никога не предполагаше, не мислеше и не правеше приблизителни сметки. Отговорите му винаги бяха категорични.

Джефри мразеше да закъснява за срещи. Съвсем уверено можеше да заяви, че досега не е карал клиент да го чака. Забарабани с пръсти по коляното си. Искаше да слезе от колата и да влезе в магазина, но така щеше да покаже на Джесика, че й няма доверие, и тогава всичко щеше да отиде по дяволите.

„Е — помисли си, — като си имаме доверие, какво?“ Шпионираше я. Даже Мартин беше наясно. Опита се да се убеди, че не я шпионира и че я чака пред магазина така, както чакаш някой да запали лампата у дома, след като си го оставил пред вратата. Тръгваш чак след като вътре светне, но това не е шпиониране.

Посегна към дръжката на вратата, но ръката му застина, защото вратата на магазина се отвори. Не беше Джесика. Беше някаква пуерториканка с шал на главата.

— Да тръгваме, Мартин — каза Джефри.

Докато минаваха покрай витрината, се обърна, за да погледне. Джесика говореше по телефона в ъгъла. Защо използваше обществен телефон? Мобилният беше в джоба й.

Отговорът му стана ясен на секундата. Сметката пристигаше при него, с изчерпателния списък на обажданията.

Той прехапа устни и усети, че се изчервява. Обърна се и неохотно си даде сметка, че е видял нещо, което не е трябвало да види.

Странно, че все още му разрешаваше да я кара до училище. С навлизането в пубертета постепенно беше отказала повечето услуги и прояви на внимание, на които беше разчитала и за които дори беше настоявала като дете. Когато беше по-малка, Джефри се притесняваше, че я разглезват, но след това беше проумял, че тя е от децата, които ценят независимостта си твърде много, за да израснат разглезени.

 

 

— Господин Болинг дойде ли? — попита Джефри, докато метрдотелът на Дъбовата стая го водеше към масата му.

— Да, сър. Преди секунди — отвърна Харолд. — Кафе за господин Блейн, ако обичаш — обърна се той към близкия сервитьор.

Сервитьорът се отдалечи. Клинт Болинг се изправи и протегна ръка.

— Страхотно парти. Благодарско за поканата.

Джефри почти беше забравил, че Болинг беше на партито. Сигурно си беше тръгнал рано — и по-добре.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — отвърна учтиво той.

— Какво пък. — Болинг се изхили гръмогласно. — По-добре, отколкото да седиш в хотела и да си оформяш характера.

Това явно беше шега, но Джефри не познаваше този човек достатъчно добре, за да каже що за шега е. Смени темата и го попита дали се забавлява в Ню Йорк. Следващите няколко минути говориха за Ню Йорк, за представленията, които Болинг беше посетил, и за онези, които искаше да посети. Имал абонамент за симфоничните постановки в Норман и в Далас, но те не му допадали. Тук посетил представленията на Бродуей и му харесали повече.

— Навремето, когато идвах в Ню Йорк, всеки път гледах „Евита“. След това направиха скапания филм. Вече не знам.

Джефри му препоръча няколко постановки и го попита дали се интересува от хокей или баскетбол.

— Имам ложа в „Гардън“ — предложи услугите си.

— Ще ви кажа нещо. — Болинг се наведе към него, сякаш щеше да сподели най-мрачната тайна на душата си. — Винаги съм обичал баскетбола и продължавам да го обичам. Те това е истинска игра. Или хващаш топката, или не, или вкарваш, или не. А хокеят си е жива измишльотина. Шматкат се насам-натам по лед, разбираш ли. И за чий? Баскетболът е голяма работа, ако човек си пада да му подскачат шайка дълги богати негри.

След което добави, явно заради дошлия сервитьор, който беше чернокож:

— Нищо лошо не искам да кажа. Аз съм си просто дърт провинциалист.

Лицето на сервитьора остана безизразно.

Джефри се обърна към него по име, когато даде поръчката, и си напомни по-късно да не забрави да му се извини.

Докато чакаха поръчката и след това, докато закусваха, говориха по работа. Джефри имаше предвид три фонда относно Болинг и му изложи предимствата и недостатъците и на трите. Болинг очевидно не го слушаше. Не задаваше въпроси. Като начало във всеки от фондовете трябваше да се закупят крупни пакети от по двайсет и пет — петдесет милиона долара.

— И вие на това крупни ли му викате? При нас има и по-крупни.

Джефри нямаше представа за какво му говори. Клинт Болинг, изглежда, се беше хванал за думата „крупни“ само за да има какво да каже и да се направи, че разбира непонятен за него разговор. Но това беше абсурдно. Въпреки дървеняшкото си държане Клинт Болинг беше проницателен мъж, който едва ли би се объркал от предварителните подробности относно дадена инвестиция.

Но той беше абсолютно разсеян и витаеше около краищата на разговора, като че ли искаше да се върнат на темата за представленията на Бродуей. След минута-две махна салфетката от скута си и я вдигна над чинията като умряла птица.

— Не ме забаламосвайте с трите си варианта, Блейн. — Болинг се изправи и размаха салфетката над чинията. — Когато някой иска моите пари, аз очаквам от него да си заложи топките на най-предната линия. — Той хвърли салфетката върху чинията. — Вие сметнете коя е най-добрата оферта и ми я кажете. Аз или ще ви напиша чек, или ще ви кажа чао. Елементарно. Отивам до тоалетната.

Той тръгна към изхода на помещението и едва не се сблъска с мъжа от съседната маса, който стана в същия момент и го последва буквално по петите.

Сервитьорът се появи на секундата.

— Вашият приятел приключи ли със закуската, господин Блейн?

— Моят клиент — поправи го Джефри — беше непростимо груб. Много съжалявам, Брайън.

— Всичко е наред, сър — каза Брайън. — Да почистя ли масата?

— Ако обичаш. И донеси още кафе.

Докато чакаше Болинг, Джефри звънна в кабинета си. Помоли Джени да поиска от отдела по проучванията доклад, който следобед да представи на Болинг. Никой не го беше търсил. Донякъде очакваше да го е търсил Фиоре. Имаше предчувствието, че този човек е колкото ефикасен, толкова и нетърпелив, и че не след дълго ще поиска отплата за ефикасността си. Никой не разчиства проблеми посред нощ, не кара седемдесет километра на разсъмване преди лягане и не прави кафе, за без нищо. Обаждането щеше да дойде. Джефри беше сигурен в това. Изобщо обаче не беше сигурен какво ще направи тогава.

Болинг се забави в тоалетната цели петнайсет минути, Когато се върна, Джефри започна да му обяснява, че следобед ще получи писмен доклад за едната оферта, но Болинг махна с ръка.

— Не се притеснявайте, ще стигнем и до това.

Не седна. Тръгна си преди Джефри да разпише сметката.

 

 

Когато Джефри се прибра от работа, Филис го посрещна още на вратата и го отведе право в кабинета си. Затвори вратата и натисна бутона за прослушване на телефонния секретар.

— Госпожо Блейн, аз съм Моника Зайферт от кабинета на декана. Имаме проблем с дъщеря ви, който изисква незабавното ви внимание. — Женският глас произнасяше думите с прецизна и заучена дикция, сякаш четеше предварително написано изявление. Беше преподавателка по извънкласна математика и главен консултант по избор на колеж. — Тази сутрин Джесика пропусна три учебни часа — продължи педантичният глас. — Когато я попитах защо, каза, че се била успала. Бих окачествила отговора й като груб. И неадекватен. Ако Джесика не може сама да осигури присъствието си на сутрешните занятия, надявам се, че вие с господин Блейн ще се погрижите за това. Можете да ми се обадите по всяко време. Съжалявам, че ви безпокоя с такъв проблем. Уверявам ви, че нямаше да ви се обаждам, ако Джесика имаше и най-малкото желание да се справи сама с проблема си.

Джефри и Филис се спогледаха над телефонния апарат.

— Сутринта не я ли закара на училище? — попита Филис.

— Закарах я.

Той излезе и отиде до стаята на Джесика. Вратата беше затворена. Почука рязко.

— С майка ти искаме да говорим с теб. В нейния кабинет. Облечи се и ела.

— Веднага ли?

— Веднага.

Джефри се върна в кабинета.

— Само да ме излъже… — каза Филис. Втората част от изречението остана неизречена.

След две минути Джесика влезе в кабинета с демонстративно безгрижие. Полата, с която беше отишла на училище, беше сменена с джинси. Блузата беше същата.

Филис не каза нищо. Джефри натисна бутона на телефонния секретар.

Джесика безстрастно изслуша съобщението. Баща й натисна бутона за спиране. Тя не каза нищо, само ги гледаше. Това беше състезание по издръжливост на нерви. Първият, който проговореше, губеше. Повечето конфликти в семейството протичаха точно по този начин.

Ръката на Джефри увисна над телефонния секретар.

— Да ти го пусна ли още веднъж?

Тя обмисли възможностите си. Баща й знаеше достатъчно, за да не й остави много такива. Нямаше какво да отговори на гласа от машината.

— Тази жена е абсолютна кучка. Пропуснах английски, обществознание и здравна просвета. Тези часове не са задължителни и тя го знае много добре, и освен това имам добри оценки и по трите предмета. Което тя също знае много добре.

— Баща ти те е закарал навреме, Джесика — каза Филис.

— Казах ти — изстена Джесика. — Тези часове не са задължителни. Вие в Йейл на всички лекции ли сте ходили?

— Ти още не си в Йейл, госпожичке. Приемането ти там е под въпрос.

— Може ли да говорим по същество? — изстена отново Джесика.

Писмото, с което я уведомяваха, че е приета в Йейл, гласеше, че приемането й зависи от резултатите от последната й година. Но това го пишеше във всички писма и беше чиста формалност. Филис сгреши, като го спомена, защото й даде възможност да се хване за нещо, докато само преди секунда нямаше никаква почва под краката си. Тя се възползва от ситуацията и тръгна да излиза от кабинета.

Джефри я остави да стигне до вратата, после попита:

— С кого говори тази сутрин? От телефона в магазина?

Джесика се извърна рязко към него.

— Какъв магазин? — попита Филис. Никой не я чу.

— Ти шпионираш ли ме? — избухна Джесика.

— Магазините имат прозорци, Джесика. Видях, че говориш по телефона. С кого?

— Виж какво, татко! — Очите й се насълзиха. — Това с кого говоря изобщо не е твоя работа.

— Джесика, ти си говорила с онова момче. — Джефри поднесе твърдението си като факт.

— Какъв телефон? Какъв магазин? — питаше за трети път Филис.

— Той си има име — сопна се Джесика.

— Извинявай. Не го познавам. Ти ми го представи едва оня ден. Еди не знам кой си. Прав ли съм?

— Може да не съм ти го представила по-рано, защото съм знаела в какви лайна ще нагазя.

— За какъв точно вид лайна говорим?

Филис се намеси:

— Обадила си се на онова момче от партито? И затова си изпуснала три часа?

Участието на Филис в конфликта изоставаше с три изречения. Джесика погледна нея, после отново баща си.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Той е неподходящ. Защото не е от добро семейство.

— Някога да сме ти казвали нещо за нечие семейство? — Филис се ядоса не на шега.

— Защото не е имало какво да ми казвате, затова. Всички момчета, с които съм излизала, бяха идеални.

— И какво лошо има в това?

— Лошото е, че всичките бяха залюхани колежани.

— Това, че приятелите им не са изнасилвачи, не ги прави залюхани.

— Нямам намерение да участвам в този разговор — заяви Джесика.

Филис се обърна към Джефри. Търсеше помощ. Но беше обърнала разговора в абсолютно погрешна насока и нямаше връщане назад. Той не каза нищо.

Джесика, която през цялото време не беше помръднала от вратата, я отвори и излезе.

— Помоли ме да я оставя пред магазина — обясни Джефри, макар че нямаше нужда. — Вътре има телефон. Тя се обади от него.

— И кога точно смяташе да ми го кажеш?

Филис седна зад бюрото си, което беше неизменният сигнал, че е желателно Джефри да напусне кабинета.

Хубавото на големия апартамент е, че има пространство за всеки. И не се налагаше да се виждат чак до вечеря.