Филип Розенберг
Могъщите (13)

13.

Еди Винченцо започваше да си мисли, че идеята да доведе момичето в Ню Орлиънс е адски тъпа. Беше горещо като в ада. Въздухът беше толкова влажен, че беше почти непрозрачен. Разхождаха се по Канал стрийт и Бърбън, и Сейнт Чарлз, и слушаха джаза, който долиташе откъм тъмните и прохладно изглеждащи клубове. Влязоха и пиха по едно питие в три-четири от тях, но тъй като и двамата не се интересуваха от музика, излизаха, щом потта по телата им изсъхнеше.

Момичето имаше страхотно тяло.

Но от друга страна, непрекъснато мрънкаше. Че било горещо, че й било скучно, че нямали никакви планове. Беше на осемнайсет години и сигурно цял живот беше знаела какво я очаква в следващия момент. И изведнъж се беше махнала от всичко това. Еди се надяваше, че няма да се побърка.

Предложи поредното спиране за поредното питие, но Джесика предпочете да си вземат по едно за из път от щанда на улицата на бара. В момента жегата й изглеждаше по-приемлива от поредната доза кларнети и саксофони.

Пиеха ром, различни коктейли на всяко място, където спираха — ром и ананасов сок, ром и сок от касис, ром и някакъв захарен сироп, който отвеждаше алкохола до мозъка й толкова бързо, че го усещаше как протича през гърлото й, през челюстите, през устните, през очите, през темето. Единствената обща съставка беше натрошеният лед, който правеше питиетата гъсти като млечен шейк.

Тя допря леденостудената пластмасова чаша до челото си и се усмихна облекчено. Бръкна в чашата, загреба една снежна топка и изсмука алкохола и плодовия сок. Изплю парчето лед в шепата си и го пъхна под блузата си, между гърдите. Дори да беше печка, едва ли щеше да го разтопи по-бързо. На блузата й се появи тъмно мокро петно.

— Адски секси — каза той.

Тя сведе поглед към гърдите си и каза:

— Ако харесваш жени с три гърди.

Бръкна в чашата за още ледена смес, но този път посегна към шортите на Еди и пъхна ледената топка вътре.

Той изстена пресилено, изруга на сицилиански, изля четвърт от собствената си чаша в дланта си и с другата ръка дръпна ластичния колан на полата й. Бръкна под бикините й — беше гореща и влажна — и напъха снежната топка.

Всичко това се случваше на тротоара на Сейнт Чарлз стрийт. Една жена на средна възраст възкликна възмутено и ръчна съпруга си с лакът. Но той се засмя и за разлика от съпругата си, прие гледката по-скоро като невинна, отколкото като оскърбителна за обществения морал. Другите пешеходци ги наблюдаваха безизразно, сякаш Еди и Джесика бяха някакви улични мимове.

Джесика не възрази. Прикова сивите си очи в него, стисна тънките си устни и зачака усещането от ледената му ръка в бикините си. Когато то дойде — по-вълшебно от всичко, което беше очаквала — реагира с конвулсивно потръпване, което разтърси цялото й тяло. Стисна ръката му между бедрата си, придърпа го към себе си, притисна лице до неговото, изстена сладострастно и много бавно и внимателно изля остатъка от питието си в задната част на шортите му. Този път заслужи ентусиазирания смях на десетината зяпачи. Три туристки на по трийсет и няколко години изръкопляскаха.

Еди възмутено се извърна към тях. Лицето му моментално се зачерви и очите му потъмняха, предупреждавайки околните, че няма да понесе обидни забележки. След това гневът изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, и Еди се поклони на публиката.

Сутринта, когато се регистрираха в „Лафайет“, стаята им беше като нажежена пещ, подгрявана от лъчите на субтропическото слънце, проникващи през високите френски прозорци. Пиколото включи климатика на максимум и спусна завесите. Но хотелът беше стар, стаята беше стара и климатикът беше стар. Джесика се съмняваше, че ще свърши някаква работа. Еди подмина оплакванията й със свиване на рамене и я изведе да се поразходят, докато стаята се охлади.

Оказа се, че е била права за архаичния климатик. Заядливото й настроение се завърна в мига, когато Еди отключи вратата и ги лъхна горещият въздух — температурата не се беше променила изобщо. Джесика отиде право в банята, затвори вратата и отвори и двата крана за водата докрай. Свали лепкавите си дрехи, легна в хладната фаянсова вана и зачака водата да я обгърне.

Въпреки шума на водата чу, че Еди говори по телефона. Не чуваше какво говори, но мисълта, че един толкова самостоятелен младеж без корени като Еди ще се обажда на родителите си, й се стори крайно невероятна. Нейните познати се обаждаха на родителите си, но Еди не беше като тях. Зачуди се на кого ли се обажда.

Излезе от ваната и долепи ухо до вратата. Чу го да казва: „Не знам, сигурно още няколко дни, както кажеш“. После: „Тая ме побърква. Защото е горещо, затова“ — и после — „Не може ли във Вегас? Там поне имат свестни климатици“. — След което не чу нищо поне половин минута и затова побърза да се върне във ваната.

Водата беше по-топла, отколкото трябваше, и Джесика спря крана на горещата и остави само студената. Вече стигаше до средата на бедрата й и отмиваше от гениталиите й остатъците от лепкавата им война. Тя се докосна, прокара нежно пръсти между краката си и й се дощя Еди да влезе.

Той влезе, без да почука, приближи се до ваната и я погледна. Още беше облечен и миришеше на ром, но издутината на шортите му беше красноречива.

— Мислех си за теб — каза тя.

— Надявам се само хубави работи.

Тя не го попита с кого е говорил по телефона, а каза само:

— Да.

Той коленичи до ваната и забеляза следите по пода. Съзнанието му извърши поредица скоростни изчисления и погледът му проследи мокрите стъпки до вратата. Значи беше излизала от ваната. Беше отишла до вратата. Докато той бе говорил по телефона. Това не му хареса.

— Да? — попита той.

— Да.

Той се наведе и я целуна между гърдите, където водата още не беше достигнала и тя имаше вкус на пот и ром. Целувките му бавно слязоха надолу и тя надигна таза си, за да може той да я целува навсякъде, без водата да му пречи. Изстена сладостно, защото това, което правеше, й беше приятно и тя искаше той да го знае.

Той посегна към лицето й с ръката, с която досега се държеше за ваната, погали бузата й, тя извърна глава, за да целуне пръстите му, и ги облиза като сладоледени пръчки. Ръката му стигна до ухото й и пръстите му се заровиха в косата й. И изведнъж, без никакво предупреждение, той натисна главата й под водата. Ако го беше очаквала, можеше и да се противопостави. Но тя не го очакваше и се задави. Ако той си въобразяваше, че е смешно, не беше. Дори не й даде време да си поеме дъх.

Главата й се замята като риба на кука, само дето рибите на кука се борят за вода, а тя се бореше за въздух. Хватката му се стегна и за пръв път през живота си тя наистина се изплаши.

Краката й ритаха. Двете й ръце се вкопчиха в неговата. Господи, той беше силен. Не успяваше да помръдне ръката му, не успяваше да се освободи, не можеше да диша.

Помисли си, че ще я удави. Опита се да се извърти и да се надигне, но той я държеше здраво.

И изведнъж той я пусна и тя изскочи и си пое отчаяно въздух. Седна във ваната и се разкашля.

— Не беше смешно, Еди.

— Сериозно?

Хилеше се като пубертет, надничал в дамската съблекалня. Тя го гледаше онемяла.

— Гледам, че си се поразходила — каза той.

Тя изобщо нямаше представа за какво й говори.

— Подслушваше ли?

И посочи вратата. Тя погледна натам и видя следите от стъпките си, видя локвата вода до ваната, която беше оставила, когато бе излязла.

— Чудех се с кого говориш.

— Говоря с когото си искам. Тебе какво ти влиза в работата?

— Извинявай, Еди — отвърна тя. Разбираше, че всеки друг отговор е опасен.

По-късно той излезе, за да си купи кокаин. Тя не отиде с него, защото не й се щеше да напуска стаята, която най-накрая се беше разхладила. И защото не искаше да е с него. Когато той каза, че излиза, я достраша, че ще остане сама, но той просто каза: „Връщам се след малко“.

Когато излезе, тя се разплака и се зачуди дали да не си тръгне и той да завари една празна стая. Но това като че ли изискваше повече сила, отколкото имаше в момента, и затова тя се отпусна на леглото и зачака.

Никога не беше опитвала кокаин, отчасти защото не й беше интересно, отчасти защото децата от нейната среда не употребяваха нищо по-силно от някой и друг джойнт, и то ако някой го донесеше. Гордееше се с това, че не употребява наркотици, въпреки че не й струваше нищо. Но след като Еди се върна с кокаина, тя седна на леглото, кръстоса крака като йога и се усмихна, когато той й показа какво да прави.

 

 

Идеята с Фиоре да летят с различни полети до Оклахома беше на Джефри. Не искаше доказателства, че двамата са пътували заедно. Неговият полет беше директно от Ню Йорк, а този на Фиоре — през Далас, но Фиоре пристигна преди него. Изчака Джефри до изхода, без да знае, че непознатият отсреща е човекът, с когото е дошъл да се срещне. Джефри ги запозна с лаконичното: „Това е Чет Фиоре. Участва в онова, за което ти говорих“.

Фиоре каза, че трябвало да звънне по телефона. Джефри му предложи мобилния си апарат, но Фиоре отказа и отиде да звънне от обществения телефон наблизо.

Клинт Болинг изгледа продължително копринения гръб на Фиоре, после каза тихо:

— Приятелят ти прилича на мафиот.

— Мафиот е — отвърна Джефри.

Болинг известно време обмисля отговора на, според него, безобидната шега, която беше пуснал. Блейн сигурно също се шегуваше. Този тип не можеше да е гангстер, не, не можеше. Но пък Блейн не си падаше шегаджия, още по-малко на такива теми.

Значи оставаха две възможности. Или не беше чул като хората, или този италианец от Ню Йорк беше точно това, което казваше нюйоркският банкер.

Тоест беше гангстер.

Двамата мъже си бяха взели багаж за по един ден в леки чанти. Болинг настоя да ги носи и преметна дръжките през раменете си като патрондаши. Поведе ги към джипа си с цвят син металик, паркиран поне на двайсет минути пеша от летището.

— Тук в Оклахома няма ли места по паркингите? — попита Фиоре, докато крачеха по размекнатия асфалт.

Болинг се засмя, но пропусна да обясни, че е оставил джипа си на паркинга за многодневен престой, за да спести някой долар.

По пътя към паркинга Джефри свали сакото и вратовръзката си, като не пропусна да я сгъне грижливо, преди да я сложи във вътрешния джоб на сакото. Фиоре остана по сако и вратовръзка въпреки поканата на Болинг да се чувства удобно.

— Винаги се чувствам удобно — каза той.

С това разговорът практически приключи до края на разходката до джипа. Фиоре се задоволи с оглеждане на пейзажа, който се състоеше от равна пресъхнала земя, ширнала се от летището до хоризонта. Фиоре, който беше прекарал целия си живот в Ню Йорк, ако не се броеше едноседмичната — така наречена „двуседмична“ — ваканция в Европа с една двайсетгодишна актриса, никога не беше виждал нищо подобно.

Джефри любезно му предостави предната дясна седалка.

На бариерата Болинг поиска касова бележка за двата и половина долара, които му беше струвал паркингът. След като я получи, я сгъна и я пъхна в средата на дебелата пачка прегънати банкноти, които беше извадил от джоба на панталона си, за да плати.

Хвърли един поглед към Фиоре, който го гледаше, като че ли току-що се е изпърдял.

— Винаги вземам касови бележки — каза Болинг. — За всичко.

Фиоре не каза нищо.

— Ти не вземаш ли?

Фиоре отвърна с лаконично „не“. Тонът му подсказваше, че Болинг е задал неприличен въпрос.

Болинг погледна вдясно, преди да се престрои, но не стана ясно дали гледа пътника на дясната седалка, или страничното огледало.

— Разбирам — каза и след малко добави: — Сигурно има нещо общо с нежеланието да се оставят документирани следи от това къде се ходи и какво се прави.

Фиоре бавно извърна глава.

— Намеквате ли нещо, господин Болинг?

— Не. Нищо не намеквам.

— И какво точно искате да знаете?

— Ако искам да знам нещо, ще попитам.

Джефри ги наблюдаваше от задната седалка. Можеше да вметне някоя приказка, с която да обърне хода на разговора и да съкрати процеса по мерене на пишките. Ако сцената се беше разиграла по време на нормална бизнес среща с Фиоре и Болинг, щеше да го направи. Обикновено успяваше да улесни общуването между хора, които му бяха от полза. Но в случая топлите отношения между тези двамата бяха последното, което му беше нужно. Затова не каза нищо и остави напрежението да се разсее от само себе си.

Което стана много бързо. Болинг върна вниманието си към пътя, Фиоре — към пейзажа.

— Голяма работа, нали? — Жестът на Болинг очевидно обхващаше всичко извън колата. — Само това имаме. Почвата е толкова тънка, че и кокошка ще я изрови. Не е нужно да си живял тук цял живот или да си много умен, за да стигнеш до извода, че понякога дори господ се ебава.

— Почвата може и да я няма никаква, но под нея има нефт — обади се Джефри от задната седалка.

Болинг го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Вярно. Но добитъкът не яде нефт. Нито го пие. Нефтът става само да прави копелдаци като мен богати. Всички останали пукясват от глад.

Фиоре реши, че е разбрал.

— Родителите ти са били фермери.

— Да — отвърна Болинг. — Бяха.

На петдесетина километра от града, където земята беше пепелистосива и само по някоя и друга крава пощипваше унило кафеникавите плевели, край пътя изведнъж се материализира приказен оазис. Огромна зелена морава, сочна, безукорно подстригана, гладка като маса за билярд, дълга поне триста метра, точно от другата страна на магистралата. Заобиколена от сенчести дървета — тополи, дъбове и брястове, подчертаващи още повече голотата на пейзажа. Двойна редица от кленове ограждаше дългата алея към едноетажната къща, така потънала във високи храсти, че приличаше по-скоро на подземен бункер. На Джефри му беше пределно ясно, че дърветата не са част от този ландшафт. Докарването им тук сигурно струваше майка си и баща си.

— Офисът ми — каза лаконично Болинг и остави приказната гледка да говори сама за себе си.

След което тя отмина и земята отново стана кафява. В началото на отклонението нямаше табела. Очевидно от хората, които вършеха бизнес с „Петробол“, се очакваше да го познаят, когато го видят.

Болинг натисна някакъв бутон на миниатюрната клавиатура в средата на волана и след секунда прозвуча дамски глас.

— Да, господин Болинг? — Младежки глас.

— Някой да се е обаждал, Дол? — попита Болинг.

— Господин Джефърс от Гети. Сума ти време ми обяснява, че трябвало да му се обадите, като се приберете.

— Знаеш, че няма да стане. Друго?

— Нищо ново. Господин Уилсън броди наоколо с провиснал нос и ви чака. Кога се прибирате?

Гласът й беше мелодичен.

— Кажи на тоя смотаняк, че ако толкова е искал да говори с мен, е трябвало да ме изчака на магистралата. Току-що подминах офиса.

— Сър? — Момичето явно беше озадачено.

— Ще заведа господин Блейн и партньора му вкъщи. Искам да кажеш на господин Джарет Уилсън, че му плащам луди пари, за да се сеща сам за разни работи.

— Сър — тя се засмя, — не мога да му го кажа.

— Сладурана си ми ти, Дол — каза той и натисна друг бутон.

— Цветнокожо девойче — каза и хвърли поглед към Фиоре. — Но знае за бизнеса ми повече от мен.

Домът на Болинг на още петнайсет минути по магистралата беше огледално отражение на офиса му, само че в малко по-скромен мащаб. Дърветата и моравата пак се виждаха отдалеч.

Джипът слезе от магистралата и моментално навлезе в сенчеста алея. Зеленината погълна жегата и спадането на температурата се усети дори през затворените прозорци.

Минаха покрай едно доста голямо езеро, може би осем декара блестяща водна повърхност, заобиколена отвсякъде с равномерно засадени дървета. В края на дългата около километър алея изникна ниска едноетажна къща, от която във всички посоки излизаха крила, като леторасли от растение. Спряха пред главния вход. Болинг остави двигателя да работи и излезе от джипа. Един мексиканец с джинси и каубойска риза се откъсна от футболния мач по телевизора в будката, сложи си шапката и се приближи, за да вземе колата. Болинг го поздрави на испански, взе чантите и поведе гостите си към къщата.

Към просторната веранда без парапет водеха две широки стъпала. Масивната дъбова врата с индиански орнаменти се отвори без никакво усилие, въпреки тежестта си. Болинг отстъпи, за да минат гостите му.

Антрето беше огромно и празно, с изключение на старинните двуметрови дървени скамейки с нащърбени от времето седалки и износени до блясък подлакътници. Първата съпруга на Болинг се беше сдобила с тях в южна Калифорния — пейки от една занемарена испанска църква от осемнайсети век. Болинг, който правеше щедри дарения за религиозни цели, беше помолен да допринесе за възстановяването на църквата. Когато отиде да я огледа, взе Мария със себе си и тя се влюби в обзавеждането й от пръв поглед: от просмуканата с аромат на тамян дървения до напоената също с аромат на тамян кожа. Така че Болинг предложи на църковното настоятелство да построи нова църква на същото място, ако разрешат на жена му да си избере каквото пожелае от мебелировката на старата.

Младият свещеник и по-възрастните енориаши няколко седмици обсъждаха предложението. Те искаха реставрация на любимата си църква „Сан Джуниперо Сера“. Но събраните до този момент пожертвования бяха съвсем мизерни, въпреки че според повечето филантропи Римската католическа църква беше фрашкана с пари. Което беше вярно, разбира се, но тези пари не бяха стигнали до бедната мексиканска църква южно от Сан Диего, почти на мексиканската граница. Въпреки че беше стара, църквата нямаше статут на историческа забележителност и името й липсваше в туристическите пътеводители на Южна Калифорния.

Делегацията от енориаши посети мотела, където бяха отседнали господин и госпожа Болинг. Свещеникът обяви, че се радват да приемат щедрото предложение на господин Болинг. Но енориашите изглеждаха мрачни и унили, като жена, принудена да приеме брак с нелюбим мъж. Фактът, че Мария Болинг беше мексиканка, все пак беше някаква утеха.

В крайна сметка тя взе само тези две скамейки. Клинт Болинг обичаше да се шегува, че са му стрували два милиона и половина долара парчето. Но никога не беше съжалявал за този разход. Когато преди две години Мария почина, той премести пейките в антрето, за да му напомнят за нея всеки път, когато влиза в къщата.

Между двете скамейки имаше масивна двойна врата, през която се излизаше в окъпания от слънцето вътрешен двор. Джефри и Фиоре последваха Болинг и прекосиха двора, където от устите на двойка каменни лъвове се лееше вода, и влязоха в дълъг коридор с врати от двете страни, украсен с акварели и гоблени. В това крило имаше осем стаи за гости. Болинг спря пред двойката врати в дъното и подаде чантите на Фиоре и Блейн.

— Мисля, че вътре ще намерите всичко необходимо. Предполагам, че не сте си взели бански, но в гардеробите има. Ако искате, елате да поплувате. Не бързайте. Аз отивам при басейна. Ще ви чакам там.

Той се обърна и закрачи по коридора.

— Басейнът? — повтори иронично Фиоре.

— Сигурен съм, че ще го открием — отвърна Джефри. — Имаме ли да си кажем нещо, преди да седнем с него?

— Нямам представа, шефе. Ти ръководиш представлението.

Той отвори вратата и изчезна в стаята си. Джефри последва примера му и влезе в отсрещната стая.

Мебелировката беше учудващо оскъдна и семпла, но по стените висяха очарователни литографии и маслени платна с пасторални мексикански сцени.

След като огледа набързо стаята, Джефри се приближи до френския прозорец и откри, че гледа право към басейна, облицован с бежови плочки. На един шезлонг лежеше жена. Лицето й беше извърнато настрани, но си личеше, че е млада, не повече от двайсет и пет годишна. Дългата й черна коса се беше разпиляла и висеше от шезлонга почти до пода. Цветът на кожата й беше като на пустинната земя на Оклахома. Гърдите й бяха голи, пълни и сочни. Така, както беше легнала, не се виждаше добре, но на Джефри му се стори, че е доста надарена. Напрежението в слабините му подсказа, че не бива да я гледа, но просто не можеше да откъсне погледа си. Устата му пресъхна и възбудата от голотата й се смеси с внезапен конфуз, сякаш го бяха заловили да я зяпа като най-обикновен воайор.

Отдръпна се от прозореца, сложи чантата си на леглото и започна да изважда багажа. Обзе го непознато досега усещане за властта, с която разполагаше. В следващата секунда почувства импулс, а не мисъл, отново да отиде до прозореца. И да остане там, докато тя не се обърне да го погледне. Да задържи погледа й и да я предизвика да го забележи.

Естествено, не го направи. Дори не позволи на идеята да се оформи ясно в главата му.

В най-долното чекмедже на дрешника откри бански, точно както им беше казано — дамски и мъжки, във всякакви размери и цветове. Взе няколко и отиде в банята, за да се преоблече.

Банята се оказа толкова натруфена, колкото беше семпла спалнята. Двете странични стени бяха целите в огледала. На тоалетната масичка имаше четка и гребен за коса с инкрустирани с перли златни дръжки, както и една плитка кристална купичка. На стената висеше сешоар. Тоалетната чиния и мивката бяха в дъното. Две стъклени стени отделяха този мраморен кът от останалата част на просторното помещение, където имаше джакузи с размер на двойна спалня. Встрани от ваната имаше душ. Външните стени покрай душа, ваната и джакузито бяха от стъкло, зад което се виждаше петдесетметрова изумруденозелена морава, прошарена по краищата с бодливи кафеникави плевели.

Вече се беше пременил в един сравнително скромен бански, вместо в някой гъзарски „Спидо“, когато забеляза сребърната лъжичка до стъклената купа на тоалетната масичка. Вдигна капака на купичката и откри, че е пълна със снежнобял кокаин.

„Домакин за чудо и приказ“ — помисли си и върна капака на мястото му.

Огледа се в огледалото и се хареса. Ако не се броеше някоя задължителна партия тенис или скуош с бизнес партньори или когато учеше Джесика, не беше полагал особени грижи за тялото си от завършването на колежа, но все още беше строен и стегнат, може би малко поотпуснат в талията, отколкото би искал, но въпреки това в много добра форма за възрастта си.

Осъзна, че мисълта как са играли тенис с Джесика, е първата свързана с нея мисъл, откакто му се беше обадила на летището, за да му каже, че няма да се прибере. Мисъл за самата нея. Беше мислил за отсъствието и, за непокорството й и дори по някакъв абстрактен начин се беше опитал да си представи колко неизмеримо различни щяха да са отношенията им, когато се върнеше. Но това не беше същото като да мисли за нея самата.

Намери в едно от крилата на гардероба халат и го наметна.

Почука на вратата на Фиоре. Той му отвори в същото облекло като допреди малко, без сакото и вратовръзката — единственият му принос към партито на басейна, което домакинът им явно възнамеряваше да организира в тяхна чест.

— Господи! — каза Фиоре с подигравателно неодобрение, като огледа Джефри от горе до долу.

Когато отидоха до басейна, чернокосата жена плуваше — покриваше дължина след дължина с мощни ритмични загребвания и елегантни движения на краката, които почти не разпенваха водата след нея. Болинг седеше на шезлонга до нейния. Той се изправи, придърпа два стола, седна и ги попита искат ли нещо за пиене. След което, без да изчака отговор, подвикна през рамо:

— Рейчъл, ела при нас. Искам да те запозная с тези хора.

Чашата в ръката му беше потна. Той отпи една голяма глътка.

Без да нарушава ритъма на плуване, жената стигна до края на басейна и се хвана за ръба. Отметна глава и приглади дългата си коса с ръце. Беше почти свръхестествено красива, с идеални черти, както са идеални най-простите скици, нахвърляни с няколко движения на молива; очите й бяха черни като косата й, кожата й блестеше, мургава и мокра, устните й бяха пълни и червени. Тя опря длани в плочките и се издигна от водата, бавно, без никакво усилие; раменете, гърдите и коремът й се показаха от водата подобно на материализиращо се видение.

Сега стоеше пред тях и от тялото й се стичаше вода. Болинг каза само:

— Рейчъл, това са господин Блейн и господин Фиоре. Запознайте се.

Ръката й беше хладна, а ръкостискането — здраво. Бикините на банския й не бяха оскъдни. Оскъдни бикини можеха да се видят всеки ден на всеки плаж. Но материята беше тънка, фина, опъната и очертаваше тялото й провокиращо. Фиоре стана, за да се ръкува с нея, и задържа поглед в горната част на бедрата й. Когато го вдигна, тя го гледаше право в очите с настойчивост, която сякаш изключваше присъствието на другите двама.

— Донеси им нещо за пиене — каза Болинг.

— Той пие леден чай, но вие можете да си вземете нещо друго — каза тя.

— За мен също леден чай — каза Джефри.

Фиоре само кимна в знак на съгласие.

Тя се отдалечи.

— Много е красива — каза Джефри.

Едва тогава Фиоре откъсна поглед от отдалечаващата се фигура.

— Красива е. Кажи й да наметне нещо.

Болинг първо го изгледа недоумяващо и сякаш се канеше да го попита нещо, но след това стана и тръгна към къщата.

— Коя е тя, по дяволите? — попита Фиоре.

Джефри сви рамене.

— Сигурно е дъщеря му. Жена му е починала. Мексиканка. Не знам.

Болинг се върна с две чаши леден чай. Жената не се върна.

— Надявам се, че го предпочитате чист — каза и им подаде чашите. — За какво искахте да говорим?

От този момент Джефри пое говоренето, а Фиоре слушаше също толкова внимателно, колкото Болинг. Предложението беше еднакво ново и за двамата. Джефри започна с обяснението, че високорисковият капитал е уникален и много печеливш инвестиционен инструмент. Ставаше въпрос за големи парични суми, вложени в създаването на нови начинания. Инвестиционните банки като „Лейн Бентли“, фирмата на Джефри, осигуряваха този капитал, като консултираха клиентите си къде да инвестират многомилионните си фондове. Така създаваха инвестиционен портфейл и намаляваха риска, възникващ при един-единствен инвеститор във високорисково предприятие. Например двадесетте милиона на един инвеститор можеха да се окажат разпределени в половин дузина начинания. И обратното — начинание, изискващо начален капитал от осемдесет или сто милиона долара — а в много случаи сумите бяха доста по-високи — черпеше пари от четири или пет различни фонда.

Джефри обясни всичко това много внимателно, сякаш изнасяше лекция по основи на икономиката. Естествено, целта му беше да омекоти нелекото пътешествие в черно-белия свят на инвестиционния капитал, където едни инвестиции буквално изчезваха без следа, докато други се множаха като гъби след дъжд.

Нито Фиоре, нито Болинг зададоха някакви въпроси и Джефри премина към подробностите от предложението. Не направи никакъв опит нито да замаже, нито да прикрие целта си. Щяха да започнат с три фонда от приблизително двайсет милиона всеки. Болинг щеше да е основният инвеститор и в трите, а Фиоре щеше да е второстепенен инвеститор в един от тях. Най-общо казано, в зависимост от възвръщаемостта си инвестициите щяха незабелязано да се преливат от един фонд в друг така, че двата фонда да поемат непропорционално голяма част от загубите, докато третият фонд, този с парите на Фиоре, да финансира изключително печеливши предприятия.

Изложението му изобилстваше с подробни примери, така че и двамата мъже да получат ясна картина на начинанието. Когато привърши, ги попита дали имат някакви въпроси и знаеше какъв ще бъде въпросът на Болинг.

— Аз какво печеля от цялата работа? — попита бизнесменът от Оклахома.

— Мисля, че вече знаеш отговора — отвърна Джефри и продължи да обяснява последствията. Сумарната възвръщаемост от трите фонда щеше да е една и съща, независимо от изкуствените манипулации. В сметката на Фиоре щяха да влизат огромни приходи, а Болинг щеше да поема загубите.

— Господин Фиоре — каза Джефри — няма интерес да прибира всички тези пари и всичката печалба ще си остава при теб, макар на хартия да е в неговите счетоводни книги. Ти получаваш кеш и счетоводни загуби, а той получава облагаеми приходи.

— Това е пране на пари — заяви Болинг безцеремонно.

Фиоре настръхна. Не беше очаквал от Джефри да предложи нещо толкова прозрачно и поне за момента не си представяше как банкерът ще отговори на това толкова очевидно предизвикателство.

Джефри изобщо не се поколеба.

— Точно така. Това е пране на пари.

Болинг беше достатъчно пресметлив, за да осъзнае бързо печалбата си от начинанието. Знаеше да събира и изважда. Една счетоводна загуба от, да речем, двайсет и пет милиона струваше поне десет милиона спестени данъци. Един приход кеш от, да речем, четирийсет милиона струваше фактически седемдесет, седемдесет и пет милиона. Блейн му предлагаше почти сто процента възвръщаемост на инвестициите. Но на Болинг му се стори, че намира пропуск в тази логика.

— Страхотно — каза той. — Но така решаваш неговия проблем, като го превръщаш в мой. Балата мангизи с недоказан произход остава в мен.

Джефри се засмя благосклонно.

— Да, обаче твоят проблем не е така комплициран като неговия. Но си прав за едно. Това, за което говорим, щеше да е напълно безсмислено, ако ти беше единственият инвеститор. В случая основната идея е, че четирима души по-лесно ще укрият по десет милиона, отколкото един четирийсет милиона. В момента говорим за поносими суми. Разполагам с хора, които ще разрешат проблема.

Болинг кимна и известно време не каза нищо.

— Ами ако откажа? — попита накрая.

— Няма да откажеш — отговори Джефри.

Една възпълна жена в бяла униформа се появи в другия край на двора и обяви, че обядът е сервиран.

 

 

— Работя по предположението, че тази работа смърди — каза Шлистър.

Гласът на Гюс Бенини стана писклив.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Ние имаме грижата за теб.

Шлистър се засмя и сви рамене.

— Точно там е работата. Майка ми се грижи за мен и затова друг не ми трябва. Но пък тя напоследък взе, че ми намали порциона, така че дай да говорим за пари.

Неясно защо, но на Бенини този младеж му допадаше. Сигурно защото непрекъснато ръсеше такива лафове. Не това за парите. Това не беше добре. Бенини не обичаше да го питат за пари. Но поставяше нещата по интересен начин. Нямаше как да не го хареса човек.

Разхождаха се по крайбрежната улица на Уест Сайд, по средата между Джавитс Сентър и мястото, където беше закотвен самолетоносачът „Интрепид“. Последните няколко седмици, когато имаха да си кажат нещо, излизаха навън. Което означаваше, че Шлистър трябва да носи „бръмбар“ в дрехите си. Първия път, когато Бенини предложи да се поразходят, Шлистър и Гогарти се оказаха абсолютно неподготвени. Офисът беше тъпкан с подслушвателни устройства, но Шлистър не. А срещата се оказа точно тази, на която Бенини изложи онова, което искаше от Шлистър, както и колко ще му плати. Нито една дума от всичко това не се запечата на лента, което означаваше, че трябваше да разчитат единствено на паметта на Шлистър.

Това изобщо не се хареса на Илейн Лестър. Като всички прокурори, тя искаше всичко да е документирано. Освен това цялата идея с Бенини не й допадаше особено. В най-добрия случай той щеше да се окаже индиректна връзка към Чет Фиоре. Много по-вероятно беше, ако изобщо се получеше, в мрежата да влезе една дребна риба. Когато тя пое нещата, това беше заниманието на Шлистър и Гогарти и двамата настояваха да продължат. Е, беше ясно, че няма да ги откаже от Бенини, но така поне работеха нещо. Тогава настоя:

— Отсега нататък да носиш бръмбар. Няма друг начин.

Шлистър сви рамене, никакъв проблем. Но Гогарти имаше възражения. Вдигна показалец и го размаха като учителка.

— Господин Бенини не се разхожда за здраве. Щом се бои, че офисът се подслушва, значи ще търси бръмбари и ако намери, край на играта.

Илейн се обърна към Шлистър.

— Така ли беше? Провери ли те за подслушвателни устройства?

— Естествено, че не го е проверил — изпревари Гогарти отговора на партньора си. — Но само защото е знаел, че моят човек не е очаквал да бъде изведен навън. Но следващия път няма да е така и затова ще провери.

Илейн осмисли тази вероятност и се обърна към Шлистър.

— Ти какво мислиш?

Шлистър изобщо не се замисли.

— Няма проблем.

Гогарти занарежда някакви ругатни под нос. Когато остана насаме с партньора си обаче, не му ги спести.

— „Ти какво мислиш“ — изимитира той с подигравателен фалцет. — Знаеш ли какво означаваше това? Означаваше: „Евала, агент Шлистър, я да ви видя топките“. И ти, младежо, направо ги сложи на масата.

Шлистър се разсмя.

— Ако й трябват топките ми, нейни са. — Но видя изражението на Гогарти и побърза да добави: — Има страхотен задник за прокурор.

На другата сутрин един техник, Уилсън, дойде в офиса с куфар, пълен с оборудване. Изобщо не ставаше въпрос за старомодни изпълнения от рода на подслушвател на едно място по тялото и микрофон на друго. Само джеймсбондовска техника. Имаше бижута за жени, копчета за ръкавели и ръчни часовници за мъже, тефтерчета, джобни миникомпютри, както и химикалка с вградени приемник, микрофон и предавател. Отгоре на всичкото с нея можеше и да се пише. Шлистър избра химикалката.

— Направо не го вярвам — каза Гогарти. — Чудна работа.

Никой източно от Манхатън не казваше „Чудна работа“, Гогарти се зачуди кога ли това хлапе ще започне да говори като местен тип.

Оказа се, че е бил прав за едно. Следващия път, когато Бенини и Шлистър излязоха на разходка, кльощавият гангстер настоя да претърси Шлистър за бръмбари. Дори го накара да изпразни джобовете си, но откри само портфейл с шофьорската книжка на Шлистър, картата със социалната му осигуровка и няколко кредитни карти, всичкото това на името на Фредерик Линклетер, както и малко банкноти, малко монети, тефтерче с телефони и химикалка.

След като Шлистър изпразни джобовете си, веднага излязоха от сградата и спряха на Единайсето авеню.

— Няма ли да ме опипаш? — попита Шлистър.

Бенини огледа стабилния поток от коли по улицата, след това пешеходците. Не вложи много усърдие.

— И само това ли? — попита Шлистър. — Да чакам цяла седмица и да не получа една свястна чекия?

— Я си еби майката — отвърна Бенини и Гогарти, който със слушалки на главата седеше пред магнетофона в един ключарски микробус с номера от Ню Джърси, паркиран малко преди Трийсет и втора, така се разхили, че кафето му излезе през носа.

Това беше първият и единствен обиск.

 

 

И сега това хлапе, което досега бе на първо място в списъка на Бенини и най-добрият човек за контакти, който беше имал, изведнъж разваляше работата, като го питаше за пари.

— Виж какво — каза Бенини, — два пъти седмично получаваш по две стотачки, без да си си мръднал пръста. Какво ти става?

— Става ми това, че не съм глупав — отговори Шлистър. — Щом ми даваш мангизи, преди изобщо да съм попитал нещо, значи работата струва повече.

— И как разбра?

— Защото и ти не си глупав.

— Така е — каза се Бенини.

— Така е — съгласи се Шлистър.

Бенини огледа обувките си. Не беше съвсем сигурен кое е така.

Шлистър вдигна поглед към палубата на огромния самолетоносач, който се издигаше над главите им като осеметажна сграда.

— Представяш ли си какви нерви имат момчетата, дето кацат със самолетите си на тоя кораб? — Така съобщи на партньора си къде се намира. Гогарти обичаше да е в течение на тези неща.

— Те са шибани герои — каза Бенини. — Пет стотачки как ти се струват?

— Не знам. Ти колко вземаш?

Бенини го изгледа, сякаш беше луд.

— Какво ти влиза в работата? Да не си решил да ми ставаш съдружник?

— Аз съм ти съдружник.

— Глупости.

— Не, не са глупости — отвърна ядосано Шлистър. — Онзи кореец със стереоуредбите, дето нахлу в офиса ми, беше толкова бесен, че щеше да започне нова Корейска война. Каза, че си му взел десет бона.

— Лъже.

— Не знам кой от двама ви лъже.

Лицето на Бенини стана толкова червено, че Гогарти в микробуса почти долови горещината от микрофона. Типовете като Бенини бяха изключително честолюбиви и беше опасно да им се казва, че лъжат. Но още преди Бенини да каже нещо, Шлистър превключи скоростите.

— Щом казваш, че не са били десет, вярвам ти. Но щом той казва, че са били десет, със сигурност не са били нито пет, нито шест. Работата е там, че той искаше да отиде в полицията и аз едвам го разубедих.

— Хубаво — успокои се малко Бенини, но в гласа му все още звучеше раздразнение. — Добра работа си свършил.

— Никак не е добра. И изобщо не си струва да се забърквам с теб. Защото следващият може изобщо да не дойде при мен. Може да отиде право при ченгетата. И няма да знае кой си ти, нито къде да те намери. Но сто процента ще им каже къде да намерят мен. Аз няма да им кажа нищо, защото, както и ти се съгласи, не съм глупав. Но това ще ми струва повече неприятности от пет стотачки седмично. Ако ми трябваха само толкова пари, щях да стана барман.

Това беше най-дългата реч, която беше произнасял в живота си, и определено най-дългата, която някой беше произнасял пред Гюс Бенини, който пък не можеше да съсредоточава вниманието си достатъчно дълго, за да слуша нечии речи. Нервният дребосък осмисля чутото цели две секунди, през което време направи един кръг пред Шлистър. Който му даде известно време за размисъл, но не достатъчно. Когато реши, че Бенини е готов да изслуша и останалата част, продължи:

— Десет процента. Включвам вътре помощта да определям кои си струват, защото всичките им документи са при мен и знам кой колко струва.

И така Гюс Бенини и Фредерик Линклетер станаха партньори.