Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Филип Розенберг. Могъщите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-391-3

История

  1. — Добавяне

16.

Уоли Шлистър обичаше да се разхожда из изложбените зали, когато нямаше какво друго да прави, което означаваше през по-голямата част от времето. Харесваше разните му машинарии и джунджурии. Беше като да посещаваш всеки ден „Павилиона на бъдещето“ в Световното изложение, даже по-приятно, защото изложбите непрекъснато се сменяха, не трябваше да плаща, за да влиза вътре, и на левия му горен джоб имаше табелка с името му, която го правеше да изглежда важна клечка в Центъра. Сервитьорките неизменно се втурваха към него с ордьоври, докато разглеждаше телевизори, които можеха да се окачат в рамка на стената, и скари за барбекю, които се палеха сами, гаснеха сами и съобщаваха кога са готови пържолите. Видя часовник, който всеки ден се сверяваше сам с точност до една десетохилядна от секундата и се зачуди кой ли би желал да знае времето с такава точност. Видя компютри, които разбираха от диктовка, и роботи, които поднасяха питиета вместо сервитьори и почистваха стаята с прахосмукачка, когато гостите си тръгнеха. Когато питаше, се оказваше, че някои от експонатите не съществуват в реалния живот. Собствениците на щандовете му казваха, че това са само прототипи, което за тях означаваше нещо страшно научно, а за Шлистър означаваше просто, че тези неща са нещо като Пинокио. Един ден можеше и да са истински, но можеше и да не са.

От всичко, което видя обаче, се впечатли най-много от един микрофон, който беше толкова малък, че можеше буквално да го закичиш на носа си и никой да не го види. Над щанда имаше надпис „Сайънтифик Американ“. Шлистър се спря да поговори с мъжа на щанда, който беше от Енчино, Калифорния, с телосложение на културист. Всички шевове на костюма му изглеждаха опънати до скъсване.

— Това нещо съществува ли наистина? — попита Шлистър.

Мъжът се засмя и се представи. Казваше се Лоран Баниън, но приятелите му викали Бани.

— Като Мани, само че с „Б“ — каза и подаде визитката си. — Естествено, че съществува. Нали го виждате?

Шлистър се почувства пълен глупак, тъй като наистина го виждаше.

— Помислих си да не е прототип — оправда се той.

— Работи на принципа на телескопичната решетка — обясни Бани с писклив глас, който не подхождаше много на квадратното му мускулесто тяло.

Шлистър не мислеше, че е по силите му да нарече някого Бани, но искаше да разбере повече.

— И какъв е този принцип? — попита, преодолявайки смущението си, че се излага като пълен имбецил. На Лоран Баниън сигурно от години не му се беше налагало да обяснява на някого що е телескопична решетка.

— Радиотелескопите — каза Бани, — които улавят сигнали от дълбокия космос. От години учените правят чиниите им все по-големи и по-големи, но те не могат да станат безкрайно големи, нали?

Шлистър кимна разбиращо. Изглеждаше му логично.

— Добре — продължи Бани и подходи към темата. — Тогава някой се сетил, че ако сложиш една малка чиния тук и друга малка чиния там, да речем, на двайсет километра от първата, и още една на още двайсет километра от втората, и ако ги навържеш, се получава съвсем същото или почти съвсем същото като една чиния с размер шейсет километра. Невероятно. Но действа. Затова сега целите Анди са покрити с такива решетки и цялото южно небе е разчертано на картата, до един господ знае къде. Улавят сигнали отпреди стотици милиони години.

— Отпреди?

Нишката на мисълта на Шлистър беше на път да се скъса.

— Време, пространство, то е едно и също — каза Бани. — Колкото по-далеч отиваш в пространството, толкова по-назад се връщаш във времето.

Шлистър реши, че ще трябва да му гласува сляпо доверие по този въпрос.

— Значи казваш, че можеш да запишеш нещо, което някой е казал вчера, така ли? — попита предпазливо той.

Баниън се разсмя.

— Браво. Това трябва да го запомня.

Мисълта му очевидно беше друга. Шлистър също се засмя, за да покаже, че цени добрата шега.

— Извинявай. Сигурно съм си забравил мозъка в другия костюм. Какво общо има всичко това с микрофоните?

— Да бе, да. Разбрах какво ме питаш. Работата е в това, че тези едноклетъчни микрофони, всъщност те са от по една молекула, не са много чувствителни. Имам предвид, че регистрират наличие на звук и толкова. Но пък ако ги свържеш — и ето ти решетка, нали разбираш? Наръсваш няколко хиляди върху едно бюро и изведнъж цялото бюро се превръща в един гигантски свръхчувствителен микрофон, който долавя и стъпките на комар. Ей, ще ми донесеш ли двечки от тези със скаридите?

Той посочи девойката с микроскопична пола, която обслужваше тълпата с огромен поднос в ръце. Тя обаче изчезна зад ъгъла и продължи към следващия ред щандове.

Шлистър обеща да се върне веднага. Настигна девойката тъкмо навреме. Подносът й беше почти празен.

— Какво ще кажеш да ти разчистя подноса? — каза и взе последните четири ордьовъра със скариди и някакъв сос — мостра.

— О, ей сега ще донеса още — отвърна тя ентусиазирано.

Беше сладко хлапе — отнасяше се сериозно към работата си. Радост за окото.

Бани и Шлистър си поделиха ордьоврите. Докато дъвчеха, Бани извади един касетофон, пренави лентата и я пусна. Шлистър чу собствения си глас: „Какво ще кажеш да ти разчистя подноса?“, а след него този на момичето: „О, ей сега ще донеса още“.

— Господи! — едва не се задави Шлистър. — Къде беше микрофонът?

Баниън пъхна два месести пръста в горния външен джоб на сакото на Шлистър и извади визитката, която му беше дал преди малко. Подаде я на Шлистър, който я огледа с вниманието на човек, търсещ образа на Светата Дева в петно от обяда върху покривката. Доколкото виждаше, ставаше въпрос за най-обикновена визитка.

Баниън му обясни, че в хартиените влакна са вградени стотици микроскопични микрофони, свързани с невидими проводници и захранвани от батерии, каквито използвали в „умните“ кредитни карти. Предавателят бил толкова тънък и гъвкав, че бил втъкан в хартията като металните нишки в банкнотите.

След час и половина Илейн Лестър се обади на Лоран Баниън и се представи. Ако тези работи били такива, каквито й били казали — не обясни кой й е казал — то прокуратурата на САЩ би желала да изпробва възможностите им.

Баниън се ухили и обясни, че имал разни интересни устройства, но визитките, за които тя говорела, още не били пуснати в масово производство.

— Но имате от тях, нали? — каза тя.

Той се обади в офиса си в Енчино и получи отговора, който Илейн искаше да чуе. Тя подписа някакъв документ и получи три визитки. Батериите им щяха да стигнат за един месец. На тях беше напечатано името на Лоран Баниън. Тя поиска празни визитки и получи празни.

Всяка печатна технология, при която не се нагряват, вършела работа, така й каза той.

 

 

В седмиците между погребението на Ейми Ледлоу и началото на есенния семестър в Йейл Филис забеляза значителна промяна в дъщеря си. Виждаше я в погледа й, който понякога се спираше на необичайни и празни места в стаята. Не че през цялото време беше тъжна и умислена. Но тъгата беше там, макар и невидима. И с тъгата беше дошло и новото отношение към родителите й. Беше ги приела, може би защото имаше нужда от тях, а може би заради неволния им принос за смъртта на Ейми. Филис се чувстваше близка с дъщеря си като никога досега.

От друга страна обаче, тази новооткрита интимност помежду им поставяше пред Филис изисквания, които тя не беше подготвена да приеме. Странно, защото години наред беше копняла за близост с дъщеря си, и беше мечтала за приятелство и доверие. Но когато ги получи, се уплаши и осъзна, че й беше по-лесно да общува с Джесика от разстояние. Беше й по-лесно да тъгува за нея, отколкото да е с нея. Седмиците между погребението и началото на учебната година се точеха като инквизиция.

Филис седеше на събранието на Комитета за развитие на балетното изкуство в Ню Йорк и разсеяно слушаше предложенията за докарването на това изкуство до държавните училища в бедните квартали на града. Бяха поканени и двама балетисти — едно момиче на възрастта на Джесика, слабо като вейка и с гърди като на момче, и един мускулест млад мъж по потник, който му стоеше като втора кожа. И двамата не бяха особено словоохотливи, но успяха да предадат на някои от присъстващите ентусиазма си от посещенията в Долен Ийст Сайд, Бронкс и испански Харлем, където бяха изнасяли представления и бяха канили на сцената седмокласници и осмокласници. Всъщност бяха успели да убедят няколко момченца, че няма нищо педалско в една професия, която в основната си част се състои от хващане и подмятане на женски тела.

Филис им завиждаше. Не си спомняше някога да е изпитвала подобен ентусиазъм за каквото и да било. Поне сега определено не — а и на тяхната възраст също.

Знаеше, че Джефри ще остане до късно в офиса, но след събранието взе предпазни мерки и се обади, за да каже на Карлос, че ще вечеря с приятели. Готвачката трябваше да изчака, за да приготви нещо на господин Блейн, когато се прибере от работа.

Излезе от Линкълн Сентър в пет следобед, но слънцето все още беше доста високо и обливаше всичко с топла сиропена светлина. Реши да походи, вместо да хваща такси. Крачеше бързо сред хората, които се прибираха след работа. Представяше си ги като блуждаещи обекти, които се носеха по течението на широка пълноводна река, докато тя, с дългите си отмерени крачки и отекващите по паважа токчета, беше състезателна лодка, напредваща с мощни тласъци срещу течението.

В хотела взе асансьора до петнайсетия етаж и извади ключа от чантата си едва когато стигна до вратата. Влезе и си наля уиски от бара до маломерния хладилник в комично неадекватния кухненски бокс. Започна да се съблича и докато свърши, беше изпила уискито. Изми чашата, изхвърли миниатюрната бутилка и отиде в банята, за да си измие зъбите. След това легна в леглото и зачака.

Докосна се между краката, за да е готова за него, когато дойде. Но си мислеше за балетистката, която се хилеше нервно, докато говореше, очевидно притеснена, че не умее да се изразява по друг начин, освен с тялото си.

Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Не знаеше кога се е прибрал Джефри миналата нощ. Помнеше, че се събуди малко след един, но него го нямаше. Знаеше, че си е намерил любовница, и го знаеше от няколко месеца, откакто го видя с онази книга, която иначе никога не би прочел. Преди години, когато се случи за пръв път, също имаше много такива дребни улики. Тогава плачеше всеки път, когато той излизаше, без да й каже къде отива. Но сега беше различно. Защото изобщо не й пукаше. Не разбираше какво толкова виждат мъжете в секса, че му придават такова значение. Самата тя обичаше секса, колкото всички останали, поне така си мислеше, но не чак дотам, че да й замъгли съзнанието.

Докато лежеше на колосаните хотелски чаршафи, които миришеха на болница, си помисли какво ще стане, ако каже на Джефри, че ще зареже любовника си, ако той зареже любовницата си, и се зачуди дали щеше да долови хумора в това предположение. Естествено, че щеше. Джефри си имаше недостатъци, но неспособността да оценява най-интересните иронии на живота не беше сред тях. Поне доскоро. През последните месеци се беше променил по някакъв начин, беше се отдалечил от нея, беше се отдалечил от себе си. Напълно беше възможно някоя нова любовница да е причината за тази промяна. Или следствието. Тази мисъл я накара да се замисли дали собствената й връзка я е променила по някакъв начин, но не видя такава промяна.

Потискаща мисъл. Ако си беше все същата, какъв беше смисълът от цялата тази сложна история?

 

 

Йейл беше съвсем ново преживяване в живота на Джесика. Всичко, което се случваше там, беше толкова наситено, всички бяха толкова забързани, че тя буквално се задъхваше. Едва успяваше да върви в крачка. Съучениците й спореха разпалено за абсолютно всичко — за интерпретацията на няколко строфи от „Кант“ на Езра Паунд или някоя глава от „Брулени хълмове“, за отношението към Фройд или Маркс или Удро Уилсън. Спореха за наука и литература, за музика и история. Спореха над бирите в местната кръчма, наречена „Ректората“, след което продължаваха споровете си дори в миниатюрните стаи с водопровод и канализация от осемнайсетия век и електрическа инсталация от деветнайсетия. Или беше обратното — както гласеше една местна шега.

Отнасяха се иронично към всичко, с изключение на самите себе си. Полагаха неимоверни усилия да създадат и да запазят мита, че животът им винаги е бил такъв, какъвто беше сега. Искаха светът да повярва, и сами си вярваха, че са прекарали гимназиалните си години в треската на интелектуалния вихър, защото всички знаеха, че всяко друго признание би било равносилно на признание, че си един вид самозванец и че мястото ти не е тук.

Джесика почти цял месец събира кураж да попита съквартирантката си Барбара, слаба атлетична девойка от Баулдър, Колорадо, дали колегите им й се струват толкова странни, колкото на нея самата.

— Все едно не са истински — поясни Джесика.

Барбара се колеба доста време — обмисляше какво залага с отговора си. Харесваше тази нюйоркска девойка, която се сприятеляваше лесно, но се беше увила в пашкул от мълчание, което не издаваше нищо. Ако това беше тъга, а Барбара мислеше, че е точно тъга, тя не я натрапваше на околните. Пазеше я за себе си. И затова Барбара реши да отговори искрено.

— Да. — След което добави малко по-ентусиазирано: — Като че ли измислят самите себе си. „Фалшифицирам, следователно съществувам.“

Засмяха се с радост на тайната, която само те двете бяха прозрели сред шарадата, и на облекчението, което им беше донесло това прозрение. То им даваше възможност да живеят двоен живот, да се задълбават, докъдето им харесва, в битието на първокурсника, но и да се оттеглят в комфорта на споделената си тайна, когато усетят необходимост.

Еди Винченцо се появи един четвъртък вечер в края на септември. Просто почука на вратата на квартирата на Джесика и я изчака да отвори.

Не беше очаквала да го види отново. В деня, когато я беше оставил на летището в Лас Вегас, за да се прибере за погребението на Ейми, почти не си бяха казали нищо. Той я целуна силно, прегърна я и я притисна до себе си, с едната ръка на задника й, като че ли натискът на тялото му можеше да пресуши сълзите за Ейми. Не си бяха казали нищо за бъдещето, което тогава сякаш просто беше прекратило съществуването си.

И сега той стоеше пред нея и се усмихваше с прекрасната си усмивка, като че ли беше лято и двамата все още бяха някъде далеч.

— Изглеждаш страхотно — каза той. — Тук явно ти понася.

Тя го покани и го представи на Барбара като „приятел от Ню Йорк“.

— Искаш да кажеш, че познаваш и истински хора от Ню Йорк ли? — подразни я Барбара и вирна глава, за да огледа Еди открито, както той не беше свикнал да го оглежда момиче. Почти очакваше да му каже да се обърне, за да го огледа отзад и отстрани. Не му хареса и подмятането за „истинските хора“, макар да не беше сигурен какво точно означава. Нямаше истински и неистински хора и никой не сереше цветя, независимо дали ходеше в колеж, или не.

Джесика се засмя и каза:

— Това означава, че те харесва.

Еди не разбра защо означава точно това, но не го беше грижа особено. Още преди да дойде в Ню Хейвън знаеше, че няма да хареса хората, с които ще се сблъска тук.

— Искаш ли да отидем да хапнем някъде? — попита той и огледа незаинтересовано стаята. Беше отвратителна. Какво му беше толкова великото на този Йейл? Доколкото виждаше, нищо особено, а му се струваше, че е огледал добре.

Взеха колата на Еди и Джесика му казваше накъде да кара. Стигнаха до един мрачен ресторант на площада на някакво градче с една-единствена улица на около двайсет и пет километра от Ню Хейвън. Той се огледа и попита:

— Как е? Достатъчно далеч ли е?

Тя се почувства виновна и сконфузена, и засрамена от себе си, че я е разгадал толкова лесно.

Вече два месеца Еди не успяваше да прогони Джесика Блейн от ума си. Тя не приличаше на никоя от останалите му приятелки. Сигурно имаше нещо общо с богатството й, но на Еди му харесваше да мисли, че нещата не са толкова прости. Никога не беше прекарвал толкова време с едно момиче. Като че ли бяха женени, или нещо такова. Само че все още не я познаваше, докато останалите момичета му ставаха ясни още към десет часа на първата вечер. С Джесика беше сякаш в съзнанието й имаше врата, която се отваряше и затваряше, през повечето време се затваряше, и се отваряше рядко и никога достатъчно дълго, за да го пусне.

Беше луда по него. Знаеше го с абсолютна сигурност. Но точно това го объркваше най-много. Защото когато едно момиче е лудо по теб, то е нещо като игра на покер, когато непрекъснато ти идват кенти, флошове и тройки и няма как да загубиш. С Джесика Блейн беше като да играеш с джокери, които не знаеш какво струват, и това се въртеше в главата му откакто тя го беше оставила във Вегас. Вече не беше с него, обаче пак му бърникаше съзнанието.

И сега беше тук, ядеше някакви скариди от метална чиния, толкова горещи, че още цвърчаха, и усещаше простичкото вълнение, че отново е с нея, усещаше онази странна гореща студенина, която се излъчваше от нея като отблясъци от слънчева светлина по водата в най-горещия ден на най-горещото лято в историята на човечеството. Чувството беше точно това, което беше очаквал, както и фактът, че абсолютно всичко, което казваше или правеше, го дразнеше ужасно.

След вечерята намериха някакъв мотел по пътя за Ню Хейвън. Имаше поне осемнайсет или дванайсет бунгала с по една кола пред всяко, което беше логично, тъй като никой с някакви прилични доходи нямаше да нощува в подобно място. Онова, което не беше логично, беше защо мотелът още не е фалирал.

Малките стаи не бяха крайно лоши и дори бяха по-големи, отколкото беше очаквал, с прилични мебели и картини по стените, осветявани от малки аплици. Беше му трудно да си представи чия би могла да е тази интересна идея. Определено не беше на този, който му беше дал ключа за стаята — кривоглед полузаспал и небръснат кретен.

Еди влезе в банята, за да се изпикае, и когато излезе, Джесика беше почти гола. Погледна я и си помисли, че тялото й все още е страхотно, като че ли беше очаквал да я види състарена за няколкото месеца, откакто не се бяха виждали.

След като се любиха, той изсипа две пътечки кокаин. Знаеше, че тя предпочита първо кокаина, но не искаше да й играе по свирката.

— Защо не ми каза, че имаш? — възмути се тя. Просто се закачаше, но на него закачката не му се стори безобидна, а дори и да беше, Еди не беше в настроение да го закачат.

— Каква е разликата? — попита той.

Тя стоеше гола над малката масичка, където беше изсипал кокаина. След като се съблечеше, стоеше непрекъснато гола. Еди не познаваше други момичета, които да правят така. Той винаги си обуваше слиповете, когато ставаше от леглото.

— Според тебе няма ли разлика? — попита тя.

— Аз питам теб.

Когато се обърна към него, погледът й беше, сякаш го гледаше от много голямо разстояние. След това се обърна към кокаина, без да му отговори — което, както трябваше да е разбрала от неколкомесечния си опит, беше най-сигурният начин да го вбеси.

Той удари с юмрук по масата и разпиля кокаина все едно беше талк.

— Зададох ти въпрос!

— И какъв въпрос ми зададе?

Беше абсолютно хладнокръвна. Много добре знаеше какво ще последва и въпреки това беше абсолютно хладнокръвна.

— Попитах те дали има някаква разлика с този боклук?

— Зависи от много работи.

— Например?

— Например дали си се отбил случайно в Ню Хейвън, или това ще бъде нещо редовно.

— Не сме женени, да ти го начукам.

— Не съм казала да се женим. Казах „нещо редовно“.

— Чух какво каза.

— И?

— И какво? — процеди той и я обърна към себе си толкова яростно, че тя се дръпна. — Значи не ти е гот, докато не смръкнеш? Това ли искаш да ми кажеш? Или докато не е „нещо редовно“?

— Не бъди глупав — каза тя.

Той я удари през лицето с такава сила, че я запрати на леглото.

Наведе се над нея и вдигна ръка, за да я удари втори път. Бузата й вече аленееше. Ако я удареше още няколко пъти, тя щеше да се разплаче. А след това той щеше да я прегърне. И отново щяха да си легнат. Но той не искаше и затова отпусна ръка.

— Майната ти, Джесика! — След което се обърна, грабна ризата си и излезе от стаята.

Тя не помръдна дори когато чу двигателя на колата му и дори когато чакълът изхрущя под гумите.

„Голяма работа — мислеше си Еди, докато караше по пустия път и търсеше някаква табела, която да го ориентира накъде да поеме. — Ще си повика такси. Какво толкова?“

И без това имаше много пари.

Много.