Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зони на мисълта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fire Upon the Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2016)
Корекция
NomaD (2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Върнър Виндж

Огън от дълбините

 

Превод: Анелия Янева

Редактор: Валери Манолов

 

Формат 16/56/84

 

Издателска къща „Пан“ — 1999 г.

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: „Балкан прес“ АД

История

  1. — Добавяне

Седем

Рилай е съвсем обикновено име за област. Нещо като Нова земя или Новград например. То се появява всеки път, когато хората се преселват от едно място на друго, колонизират нови земи или пък се включват в комуникационна система.

Но в настоящата ера едно от значенията на Рилай доминираше над всички останали. От двайсетте хиляди светлинни години галактическата шир Рилай разполага с 30% територия от Отвъдното, включително много звездни системи в самия му край, където космическите кораби могат да изминат едва една светлинна година на ден. Няколко съдържащи метали слънчеви системи имаха същото благоприятно разположение и се явяваха негови конкуренти. Но докато останалите цивилизации постепенно загубиха интерес или предпочетоха да колонизират в Трансцендентното, а други бяха унищожени от апокалипсис, то Организацията „Вриними“ оцеля. След петдесет хиляди години в състава й още имаше няколко от расите, които я създадоха. Нито една обаче не беше запазила лидерското си място, макар принципите и политиката да оставаха непроменени. Установени закони и стабилност — сега Рилай беше основният посредник сред Магеланите и едно от малкото места, които предоставяха всякакъв вид връзка с Отвъдното в галактиката Скулптор.

На Сяндра Кей върху бляскавата репутация на Рилай нямаше нито петънце. По време на двегодишния си стаж Равна разбра, че реалността далеч надхвърля предположенията й. Рилай се намираше в Средното ниво. Единствената дейност на Организацията бяха предавателните функции и осигуряване на достъп до архивите. За сметка на това тя внасяше най-съвършеното биологично и технологично оборудване от Върха на Отвъдното. Доковете на Рилай бяха скъпо удоволствие, което можеха да си позволят единствено големите богаташи. Простираха се на хиляди километри площ — кейове, хангари за ремонт, центрове за прекачване, паркове и спортни площадки. Дори на Сяндра Кей имаше по-просторни места. Но Доковете не бяха в орбита. Те плуваха на хиляда километра над повърхността върху най-голямата агравитационна конструкция, която Равна някога беше виждала. Годишната заплата на един академик от Сяндра Кей би стигнала за един квадратен метър агравитационна материя. А тук имаше милиони хектари, поддържащи в пространството милиарди тонове товари. Само подмяната на износената материя изискваше по-голям търговски оборот с Върха на Отвъдното, отколкото можеха да осъществят няколко звездни системи, взети заедно.

„А сега аз имам собствен кабинет на това място.“ Да си на пряко подчинение при калира Грондър си имаше и своите предимства. Равна се изопна в стола си и се загледа в централното море. На височината на Доковете налягането още беше три четвърти от земното притегляне, фонтани от въздух поддържаха годна за живот атмосфера над централната платформа. Предния ден тя беше наела лодка, за да прекоси водния басейн с кристалночисто дъно. Беше наистина необикновено преживяване — под кила преминаваха облаци, а над главата й се простираше небе в индиговосиньо, изпъстрено със звезди. Тази сутрин предпочете да повърви край брега. Дори на трийсет метра от водата във въздуха се усещаше вкуса на сол. В далечината се открояваха бели върхове.

Погледът й попадна на една фигура, която с мъка си проправяше път по брега към нея. Само преди няколко седмици и в най-смелите си фантазии тя не можеше да си представи подобна среща. Само преди няколко седмици тя все още беше потънала в архивите, подготвяйки специализацията си, щастлива, че има достъп до една от най-големите база данни на Мрежата. Сега… сега сякаш беше изминала пълен кръг и се бе върнала назад в детството, при мечтите за приключения. Проблемът беше, че понякога се чувстваше като подлец и негодник. Фам Нувен беше живо същество, а не стока за продан.

Тя се изправи и тръгна да посрещне червенокосия си посетител.

Този път той не носеше меча и пистолета от чудноватата екипировка, избрана от Грондър. Въпреки това дрехите му бяха обшити със сърма и накичени с панделки и дантели като от епохата на древните героични походи. Ленивата му походка издаваше самоувереност. След срещата си с Грондър тя беше прегледала антропологията на Старата земя. Там често се срещаха червена коса и издължени очи, макар и рядко събрани в един екземпляр. Със сигурност обаче опушената му кожа би била нещо необичайно дори сред обитателите на Земята. Човекът насреща й, както и тя самата, беше продукт на извънземната еволюция.

Той спря на една ръка разстояние и й хвърли крива усмивка.

— Ти май си човешко същество. Да не си Равна Бергсъндот?

Тя се усмихна и кимна в отговор.

— Г-н Фам Нувен?

— Точно така. Вижда се, че и двамата сме много досетливи.

Той се промъкна край нея и потъна в сянката на кабинета. Костелив орех.

Тя го последва като се двоумеше откъде да подхване. Човек само си въобразява, че не би имал проблеми с други от неговата раса. Но разговорът потръгна удивително гладко. Бяха изтекли повече от трийсет дни от възкресението на Фам Нувен. Времето мина предимно в зубрене на езика. Той се оказа удивително схватлив — вече употребяваше трисквелайнския търговски сленг като местните хора. Безспорно умът му беше като бръснач.

Равна беше заминала от Сяндра Кей преди две години, оставаше й още една година стаж. Досега се справяше доста добре. Вече имаше близки приятели — Ейгравън, Сарале. Но разговорът с новодошлия отново й припомни нейната самота. В някои отношения той беше по-чужд на Рилай от което и да е друго същество. Понякога й се приискваше да го сграбчи и да изтрие с целувка самодоволната му усмивка.

Грондър Вринимикалир й беше казал истината за Фам Нувен. Възкръсналият беше във възторг от плановете на Организацията за неговото бъдеще. Това означаваше, че теоретически тя може да продължи заниманията си с чиста съвест. Но на практика…

— Г-н Нувен, моето задължение е да ви подготвя за живота в новия свят. Зная, че сте бил подложен на доста интензивно обучение през последните дни, но все пак има известни граници при възприемане на цялата информация.

Червенокосият се ухили.

— Викай ми Фам. Права си, че се чувствам като претъпкана чанта. В сънищата ми гъмжи от хиляди тънки гласчета. Научих много неща, без да мога да ги изпробвам на практика. Още по-лошо — бях като мишена за всички тези преподаватели. Ако Вриними целят да ме прецакат, избрали са отличен похват — да ми вземат акъла. Ето защо се уча да ползвам местната библиотека без чужда помощ. Затова и настоявах да открият някой като теб. — Той забеляза изненадата върху лицето й. — Я! Ама ти не знаеше ли? Нали разбираш, общуването с реално същество ми дава шанс да разбера неща, които не са планирани предварително. Освен това винаги съм бил добър познавач на човешката природа. Виждам през теб сякаш си прозрачна.

Усмивката му ясно показваше, че си дава сметка колко е нахален. Равна вдигна очи към зелените корони на дърветата край брега. Като че ли този ахмак си заслужава онова, в което се беше забъркал.

— Значи имаш голям опит при общуването си с хора?

— Като се имат предвид ограниченията в Изостаналата зона, все пак имам опит, Равна. Наистина доста съм видял. Знам, че не ми личи, но съм на шестдесет и седем години субективно време. Много съм благодарен на вашата Организация за изкусното размразяване.

Той повдигна несъществуващата си шапка и я размаха с поклон пред краката й.

— Последното ми пътуване беше преди повече от хиляда години обективно време. Бях военен програмист на Кюенг Хо… — очите му внезапно се разшириха и той пророни нещо неразбираемо. За миг изглеждаше беззащитен и уязвим.

Равна протегна ръка към него.

— Някакъв спомен ли?

Фам Нувен кимна.

— Проклятие! Ето за това нещо не съм благодарен на хората.

Фам Нувен бил замразен след като починал от насилствена смърт, без това изобщо да е било планирано. Можеше без преувеличение да се нарече чудо, че Организацията „Вриними“ успя изобщо да го съживи. Особено пък с технологиите на Средното ниво. Но паметта беше най-големият проблем. Химичните процеси в нейната основа бяха понесли зле хаотичното замразяване. На Равна й стана жал за него.

— Нищо не е напълно унищожено. Просто трябва да откриеш друга гледна точка към някои неща.

— … Да. Инструктираха ме за това. Да тръгна от някой друг спомен. „Подходи по околен път към събитие, което не можеш да си спомниш изведнъж.“ Е… не е лесно да си бил мъртъв.

Той успя да си възвърне част от своята напереност, но я смекчи, така че тя се превърна в чар. Поговориха доста, докато червенокосият отработеше нещата, които „не може да си спомни направо“.

Постепенно Равна започна да изпитва нещо, което дори през ум не й минаваше, че може да бъде свързано с представител на Изостаналата зона — благоговение. За един живот Фам Нувен беше успял да постигне всичко възможно за жител на Изостаналата зона. От край време тя питаеше единствено жал към онези цивилизации. Те бяха обречени никога да не познаят що е слава и величие; и най-вероятно никога нямаше да достигнат истината. И въпреки това, благодарение на своя късмет, уменията си и непоклатимата си воля, този човек беше преодолявал препятствие след препятствие. Дали Грондър е знаел истината, когато натруфи червенокосия с меч и пистолет? Защото Фам Нувен си беше истински варварин. Беше роден в провалил се колониален свят — наричаше го Канбера. Описанието на това място не се различаваше много от средновековна Нийора, макар да не е било управлявано от матриархат.

Бил най-малкото дете на местен крал, израснало сред мечове, отрова и интриги. Живял в каменни замъци край едно много студено море. Нямало съмнение, че животът на най-малкия принц бил предначертан — или щял да бъде рано убит или да стане крал в земите на баща си. Това го чакало, ако животът продължал да си тече по средновековните порядки. Но когато навършил тринайсет, всичко се променило. Неговият свят, в който се разказвали единствено легенди за летящи апарати и радиовръзки, се изправил лице в лице с междузвездни търговци. След една година феодалната политика на Канбера била преобърната с главата надолу.

— От Кюенг Хо бяха инвестирали в три кораба за експедицията до Канбера. При нас им видяхме сметката, нищо че се имахме за по-напреднали в технологиите. Не можаха да заредят и двата кораба останаха. Най-вероятно те станаха и причина за превръщането на бедния ми свят в пух и прах. Аз заминах на третия. С това безумно заложничество баща ми мислеше, че ги държи в ръцете си. Имах късмет, че не ме направиха на парчета.

Кюенг Хо се състоял от няколкостотин кораба, действащи в периметър от стотина светлинни години. Флотата им можела да достигне почти една трета от скоростта на светлината. Били предимно търговци, много рядко спасявали изпаднали в беда и още по-рядко се проявявали като завоеватели. Когато Фам Нувен ги видял за последен път, те вече били поставили началото на около трийсетина нови светове и зад гърба си имали три хиляди години история. Били най-чудатата цивилизация, съществувала в Изостаналата зона… Естествено, докато не възкресиха Фам Нувен, никой от Отвъдното дори не беше чувал за нея. Кюенг Хо беше просто една от милионите цивилизации, захвърлени на хиляди светлинни години в дебрите на Изостаналата зона. Само случайността можеше да доведе техен представител в Отвъдното, където придвижването ставаше със скорост, по-голяма от тази на светлината.

Но за едно тринайсетгодишно момче, отрасло сред мечове и ризници, Кюенг Хо беше коренна промяна, каквато малцина човешки същества са преживели. Само за няколко седмици от наследник на средновековен владетел то се превърнало в момче за всичко на борда на космически кораб.

— Отначало не знаеха какво да правят с мен. Мислеха да ме тикнат в хладилната камера и да ме изхвърлят при първото спиране. Пък и за какво ли можеше да им послужи дете, което е уверено, че съществува един-единствен свят, при това той е плосък. Целия си дотогавашен живот бях прекарал, учейки се да размахвам меч.

Той спря внезапно, както правеше винаги, когато потокът от спомени попаднеше в повреден участък. После погледът му отново се концентрира върху Равна и той стана нахакан, както обикновено.

— Бях истинско животно. Не ми се вярва хората от развитите цивилизации да си дават сметка какво е да израснеш сред чичовци и лели, които само дебнат как да ти видят сметката, а ти се опитваш да ги изпревариш. В цивилизацията съм срещал големи злодеи и негодници. Те са способни да изпепелят цяла планета, наричайки това „уреждане на спора“. Но нито един от тях няма и стотна от коварството и измамите, които видях в детството си.

Ако се съди по думите на Фам Нувен, само сляпата случайност е опазила екипажа на кораба от неговата отмъстителност. През годините се научил да се приспособява към света, в който попаднал, а цивилизацията одялала острите ръбове от неговото детство. При подходящо обучение и възпитание би могъл да е един от най-умелите капитани на Кюенг Хо. И наистина, в продължение на дълги години управлявал корабите от флотилията. В общността на Кюенг Хо влизали няколко раси и колонизираните от техните хора светове. Със скорост, равна на три десети от светлинната, Фам десетилетия наред се носел от звезда до звезда, потопен в летаргичен сън. После изкарвал по година-две в поредното пристанище, опитвайки се да припечели нещо от стоката и информацията, които предлагал. Но те често се оказвали безнадеждно остарели. През цялото време авторитетът на Кюенг Хо му служели като щит. „Политиците идват и си отиват, но Алчността е вечна“ било мотото на тяхната флотилия и то им помогнало да оцелеят много по-дълго от доста техни клиенти. Дори религиозните фанатици действали по-предпазливо, когато ставало дума за отмъстителността на Кюенг Хо. Въпреки това в повечето случаи само уменията и хитростта на капитана спасявали екипажа и кораба от гибел. А малцина можели да се мерят със способностите на Фам Нувен.

— Бях почти съвършен шкипер. Почти. Винаги ми се е искало да разбера какво има отвъд пространството, което вече познавахме като петте си пръста. Но всеки път, когато се замогвах толкова, че да си купя собствена флота, лошият късмет ми изиграваше номер и губех всичките си пари. После пак почвах отначало. Бях черната овца на флотата. Ако в едно пътуване командвах пет кораба, то при следващия курс задължително бях обикновен техничар по поддържане на апаратурата или вършех друга рутинна работа. Като се има предвид как се точи времето, когато е позната само субсветлинната скорост, не е за чудене, че цели поколения ме смятаха за легендарна личност. Други пък използваха името ми като синоним на малоумник.

Той отново млъкна и очите му се разшириха в радостна изненада.

Ха! Спомних си какво правех точно преди края. Бях отново в един от лошите си периоди, но това не е чак толкова важно. Пътувах с един от двайсетината капитани, който беше по-луд и от мен… Не се сещам за името. Дали пък не беше жена? Дума да не става. Никога не съм служил под женска команда. — Той вече говореше сам на себе си. — Както и да е. Та тоя приятел беше готов да се обзаложи за всяко нещо. Наричаше кораба си… Хм, в превод звучи приблизително „Щура птица без глава“. Е, това донякъде показва с какъв човек си имах работа. Та той беше сигурен, че някъде във Вселената съществуват високо развити цивилизации. Оставаше само да ги открием. Водачът ни обаче не се оказа достатъчно луд. Сгреши само в една дребна подробност. Можеш ли да се досетиш каква?

Равна кимна. Като се знае къде са открили останките на Фам, останалото бе повече от очевидно.

— А така. Бас ловя, че тая идея е по-стара дори от космическите полети. „Старите раси“ трябвало да са някъде в центъра на Галактиката, където звездите са гъсто една до друга и съществува оная прословута черна дупка, от която черпят енергия. Моят човек вдигна всичките двайсет кораба. Трябваше да пътуват, докато не срещнат други човешки същества или пък открият подходящ за колонизиране свят. Капитанът се съмняваше, че ние самите ще доживеем да оберем плодовете на това начинание. Но при подходящо планиране можехме да достигнем поне гъсто населен район, където да открием някой нов Кюенг Хо. Оттам нататък вече лесно можеше да се продължи.

Е, имах късмет да попадна на борда поне като програмист, защото тоя капитан знаеше всичките ми издънки.

Експедицията продължила хиляда години, навлизайки на двеста и петдесет светлинни години навътре към центъра на Галактиката. В сравнение със Старата земя общността Кюенг Хо била по-близо до периферията на Изостаналата зона и това доста ги улеснило. Но лошият им късмет ги пратил на границата с Дълбините. „Щурата птица без глава“ постепенно губел контакт с останалите кораби. Понякога това ставало без никакво предупреждение, друг път имало явни признаци за разпад в компютърната система или пък за недопустима некомпетентност на екипажа. Оцелелите забелязали определена закономерност и предположили, че се дължи на повреда в някои от общите компоненти. Естествено, на никого и през ум не му минало да свърже проблема с района от космоса, където се намирали.

— Постепенно намалихме скоростта и открихме една слънчева система с почти годна за живот планета. Бяхме загубили следите на всички останали… А какво сме правили след това — имам съвсем смътни спомени. — Той сухо се изсмя. — Предполагам, че сме били съвсем близо до целта — въртели сме се все около IQ 60. Спомням си, че човърках животоподдържащата система. Сигурно това ни е убило.

За кратко той изглеждаше тъжен и объркан. После сви рамене.

— След това се събудих в нежните лапи на Организацията „Вриними“ — място, където придвижването със свръхсветлинна скорост е нещо обичайно, и… съзрях райските двери.

Равна помълча известно време. После се загледа към брега и ивицата на прибоя. Бяха говорили много дълго. Слънцето надничаше вече през клоните на дърветата, а лъчите му падаха косо по пода на кабинета й. Дали Грондър си даваше сметка какво всъщност държи в ръцете си? Почти всичко, което идваше от Изостаналата зона, имаше антикварна стойност и беше обект на колекционерска страст. Хората от този район бяха още по-ценни. Фам Нувен обаче можеше да се окаже уникална находка. Той лично бе преживял повече, отколкото цели цивилизации през своето съществуване. При това е имал дързостта да навлезе в Дълбините. Тя лесно можеше да разбере защо нарича Трансцендентното „вратите на Рая“. Това не беше нито наивитет, нито пропуск в ускорената образователна програма на Организацията. Фам Нувен вече беше преминал през две прераждания, променили коренно живота му и неговите представи за света. Беше скочил без преход от дотехническата ера в епохата на космическите полети, а след това — и в Отвъдното. Всеки от тези скокове граничеше с невероятното. А сега дори виждаше, че е възможна още една стъпка по-нагоре. И съвсем съзнателно беше готов да се продаде, за да направи тази стъпка.

„Тогава защо да рискувам работата си, опитвайки се да го разубедя?“ Но устата й сякаш не желаеше да се подчини на волята.

— Защо не поотложиш пътуването си към Трансцендентното, Фам? Остани тук и опознай живота в Отвъдното. Всяка една от тукашните цивилизации би те приела на драго сърце. А в населените с човеци светове ти ще си направо събитието на века.

Като екземпляр от не-нийоранската човешка раса.

От информационната агенция на Сяндра Кей бяха убедени, че Равна е отчаяно амбициозно същество, щом се беше решила да пропътува двайсет хиляди светлинни години за този стаж. След приключването му с нейната квалификация можеше да избира работа сред най-престижните академични занимания в поне дузина светове. Но това беше нищо в сравнение с постигнатото от Фам Нувен. Имаше толкова богати хора, които щяха да му дадат цял един свят, стига да останеше сред тях.

— Кажи си цената.

Самоуверената усмивка на червенокосия стана още по-широка.

— Ами аз вече я казах, а „Вриними“ са готови да я платят.

„Наистина копнея да направя нещо с тая негова усмивка“, помисли си Равна. Билетът на Фам Нувен към Трансцендентното беше осигурен единствено благодарение на внезапно възникналия интерес от страна на Силата към Страумлинското отклонение. Това нищо неподозиращо създание можеше да завърши безславно живота си, разпиляно на милиони и милиарди мъртви частици, предназначени да дадат начало на безброй имитации на човешка природа.

Грондър се обади само пет минути след напускането на Фам Нувен. Равна беше наясно, че от Организацията подслушват нейните разговори и вече беше уведомила Грондър за резервите си относно тази „продажба“. Въпреки това пак се чувстваше малко нервна при срещата с него.

— Всъщност той кога заминава за Трансцендентното?

Грондър си потърка пипалата. По нищо не личеше да е ядосан.

— Във всеки случай няма да е до десет-двайсет дни. Силата, с която преговаряме, засега предпочита да се рови из архива ни и да следи каква информация преминава през Рилай. Освен това… независимо от огромното желание на човешкото същество да замине, то е доста предпазливо.

— Така ли?

— Точно така. Настоя за достъп до библиотеката и поиска разрешение да огледа навсякъде из системата. Успя да побъбри с няколко случайно срещнати работници по Доковете. Освен това изрично искаше да говори с теб. — Челюстите на Грондър зачаткаха — той се смееше. — Не се притеснявай от нищо и откровено кажи мнението си по всеки въпрос. За него най-главното сега е да дебне за скрита отрова. А като чуе най-лошите новини от теб, ще разбере, че нямаме тайни от него и ще повярва в нашата добронамереност.

Тя започваше да разбира откъде идва увереността на Грондър. Проклятие, Фам Нувен наистина имаше дебела глава.

— Така е, сър. Той ме помоли тази вечер да го разведа из Външния отдел.

Както вече ви е добре известно.

— Добре. Ще ми се и останалата част от операцията да мине толкова гладко.

Грондър се извърна, така че към нея бяха насочени само очите от периферията. Отзад се виждаха диаграми, показващи състоянието на комуникациите в Организацията и всички операции, извършени в базата данни. От тях можеше да се заключи, че кипи усилен труд.

— Може би не е редно да повдигам този въпрос, но има малка вероятност да ни помогнеш… Дейността ни напоследък много се оживи. — Грондър не изглеждаше особено доволен от тези добри новини. — Девет цивилизации от Върха наддават за неограничен достъп до нашата база данни. С това засега можем да се справим. Но тази Сила, която изпрати кораб при нас…

Равна го прекъсна, без да се замисли — нарушение, което само преди няколко дни би я ужасило.

— Коя всъщност е тя? Има ли някаква вероятност да сме се натъкнали на самото Страумлинско отклонение?

— Не, освен ако не е успяла да заблуди и всички останали Сили. Маркетинговото проучване я нарича „Древната“. — Той се усмихна. — Това си е чиста шега, но в нея има доза истина. Познаваме я от единадесет години.

Никой не знаеше със сигурност колко дълго живеят обитателите на Трансцендентното, но рядко се случваше някоя от Силите да поддържа контакт повече от пет-десет години. Предполагаше се, че за това време или загубват интерес, или пък се прераждат в нещо друго. Не беше изключено дори да умират. По въпроса съществуваха милиони версии, а поне хиляда от тях претендираха да идват направо от първоизточника. Равна предполагаше, че вярна е най-простата от тях. Мисълта е майка на приспособимостта и промяната. Лишените от разум животни могат да се променят единствено с темповете на еволюцията. Онези, които притежаваха способности, равни на човешката раса, щом веднъж приключеха с технологичната революция, можеха да преодолеят ограниченията на своята зона само за няколко хиляди години. В Трансцендентното беше възможно толкова бързо да възникне свръхчовешка природа, че нейните създатели да бъдат унищожени. Ето защо нямаше нищо чудно в това, че и самите Сили са толкова мимолетни и беше напълно естествено една единайсетгодишна Сила да бъде наричана „Древната“.

— Вярваме, че Древната е образец от Модел 73. Те рядко са злонамерени, пък и знаем първоосновата, от която са възникнали в Трансцендентното. И все пак Древната в момента причинява значителни затруднения. За тези двайсет дни тя успя да окупира огромен процент от информационните секции в Рилай, а апетитът й постоянно нараства. Откакто пристигна нейният кораб, тя успя да проникне във всички отделения на архива и дори в локалните мрежи. Предложихме да й изпратим необходимата информация с космическия кораб, разбира се в размер, който няма да застраши нашата база данни, но тя отказа. Днешният следобед беше най-ужасният. Близо пет процента от капацитета на Рилай са блокирани, за да бъде обслужвана Древната. На всичко отгоре това създание изпраща по мрежата почти толкова информация, колкото и получава.

Мисълта, която й хрумна, беше доста налудничава, но все пак…

— Нали си плаща за услугите? Щом Древната може да си позволи нашите високи такси, защо да се безпокоим тогава?

— Равна, ние разчитаме нашата Организация да се радва на дълъг живот и благоденствие даже след като Древната отдавна е изчезнала. А тя не може да ни предложи нищо по-ценно от нашето собствено благополучие.

Равна кимна. Всъщност съществуваха определени „магически“ системи, които бяха приложими и в условията на Средното ниво, но беше доста съмнително, че ще действат дълго. Този случай беше търговски казус, а не просто упражнение по Приложна теология.

— Древната е способна да предложи по-висока цена, от която и да е оферта от Средно ниво. Но ако осигурим всички услуги, за които настоява, ще се окажем неефективни за останалите си клиенти. А на тях ще разчитаме и в бъдеще.

Изображението на Грондър беше заменено от справка за достъпа до архива. Гласът на Грондър продължи да се чува иззад диаграмите.

— Един от основните ни предаватели в момента е зает изцяло да обслужва тази Сила… Честно казано, обаче, не можем да си позволим това да продължи повече от няколко дни. Накрая загубите ще надхвърлят печалбата.

Лицето на Грондър отново се появи на екрана.

— Предполагам вече ти е ясно, че сделката за варварина в момента ни е последна грижа. Тези двайсет дни ни донесоха приход, който надхвърля печалбата от последните две години. Поръчките са много повече, отколкото бихме могли да изпълним, а доходът — много над възможностите ни за усвояване. Застрашени сме от собствения си успех. — Той направи иронична гримаса.

Поговориха още няколко минути за Фам Нувен, а после Грондър се изключи. След разговора Равна тръгна да се разходи покрай брега. Слънцето беше слязло съвсем ниско над хоризонта, а пясъкът приятно топлеше стъпалата й. Доковете правеха кръг по орбитата на планетата на всеки двайсет часа, отклонявайки се всеки път на 40 градуса северна ширина.

Равна приближи ивицата, където се разбиваха вълните. Там пясъкът беше гладък и мокър. Синьото небе над заснежените върхове бързо помрачня до индигово, а после стана черно. Плаващите във въздуха агравитатори отнасяха към Доковете поредните космически кораби. Всичко това беше толкова невероятно, ненужно и безсмислено скъпо. След двегодишно пребиваване на Вриними тя най-сетне започваше да схваща каква е целта на всичко това. Организацията държеше всички в Отвъдното да са наясно, че може да осигури и поддържа какъвто и да е вид комуникационна връзка или пък да предостави на клиентите си почти неограничен достъп до данните в архива. Освен това умишлено подклаждаше подозренията, че притежава загадъчни дарове от Трансцендентното, които биха били доста опасни за нейните врагове.

По всичко личеше, че Грондър е изправен пред нелек проблем — как да каже по-меко на една от Силите да му се разкара от главата. А единственото, за което трябваше да се тревожи Равна Бергсъндот, бе някакъв прекомерно самоуверен глупак, който не можеше да устои на самоунищожителните си пориви за нови авантюри. Тя се обърна назад и пое покрай водата. Всяка трета вълна на прибоя обливаше глезените й.

Равна въздъхна дълбоко — нямаше съмнение, Фам Нувен беше истински глупак… Но какъв величав глупак! Тя винаги си беше давала сметка, че не съществува никаква разлика между умствените възможности на жителите в Отвъдното и тези на примитивните раси от Изостаналата зона. Повечето системи работеха по-добре в Отвъдното; комуникациите със свръхсветлинна скорост бяха напълно възможни, но единствено в Трансцендентното можеше да се създаде свръхчовешки разум от по-висш клас. Ето защо не бе необичайно, че дори варваринът Фам Нувен притежаваше значителни умствени способности. Той успя да възприеме трисквелайн много бързо и с невероятна лекота. Равна вече не се съмняваше, че е и умел шкипер, както сам твърдеше. А да си търговец в Изостаналата зона, да рискуваш, пътувайки векове сред звездите в неизвестна посока, където можеш да изгубиш всяка връзка с цивилизацията или да се натъкнеш на враждебно настроени чужденци… За това се искаше смелост, каквато обикновените хора не притежаваха. Тя можеше да разбере нетърпението му да попадне в Трансцендентното. Това бе поредното предизвикателство, изпречило се на пътя му. Той имаше на разположение двайсетина дни, за да се опита да проумее една изцяло непозната за него вселена. За това време обаче не би могъл да стигне до извода, че правилата се променят, когато играчите са нещо повече от обикновени хора.

Е, на варварина му оставаха още няколко дни да се перчи на воля. През това време щеше да промени мнението му на всяка цена. А след като разговаря с Грондър вече не изпитваше никаква вина заради онова, което се канеше да направи.