Върнър Виндж
Огън от дълбините (37)

Тридесет и пет

Единствената полза от забавянето на похода беше за ранените — почивката им даде възможност да се възстановят. Но след като Вендейшъс откри пролука в защитата на Фленсер, всички копнееха час по-скоро да напуснат лагера.

Из гората наоколо се разнасяха ревовете на опитомените кероги, които дърворезбарите използваха за впрягане в товарните каручки. Те се смесваха с подвикванията на войниците, обслужващи оръдията, и шума от прибирането на шатрите и товаренето на съоръженията.

Ако се съди по маршрута, който Вендейшъс им начерта на картата, следващите два дни щяха да бъдат много тежки. Успееха ли да направят този преход обаче, щяха да се озоват на отлично подбрана позиция. При това фленсериерите най-малко ги очакваха да се появят оттам.

Джоана наближи първата от множеството малки палатки, пръснати из гората. Тройката, която я обитаваше, усети приближаването й, изскочи навън и заподскача в кръг.

— Джоана! Джоана! — викаше тя, подражавайки на гласа на момичето. Само това беше останало от един близък придворен на кралицата. Навремето той владееше относително добре самнорск. Цялата глутница се състоеше от шест части; три паднаха убити при схватката с вълците. Добре поне, че сред оцелелите се оказа и „говорителят“ на групата. Неговият ум беше като на петгодишен екземпляр и начинът му на изразяване стана доста странен.

— Благодаря ти за храната! Много ти благодаря! — Муцуните взеха да се навират в ръцете й. Преди да посегне към количката с притоплена храна, тя почеса всяка от главите зад ушите. Две тутакси се навряха в купичките, но третата част приседна на задните си хълбоци и започна да бърбори.

— Чух, че скоро ще се бием.

„За теб вече всичко приключи.“

— Да, ще минем през пресъхналото дере, което е на изток оттук.

— О, о! — възкликна инвалидът. — О! О! Това е лошо! Лошо вижда, няма контрол, плаши се от засада. — Вероятно останките все още пазеха някакъв спомен от предишните си военни умения. Джоана обаче не би могла да му обясни защо Вендейшъс избра точно този път.

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред.

— Сигурна ли си? Обещаваш ли?

Джоана се усмихна мило на останките от една наистина умна и приятна по характер глутница.

— Да, обещавам ти.

— Ах-ах-ах… Добре тогава.

След това и трите части навряха муцуни в съдовете с храна. Този наистина беше късметлия — все още проявяваше интерес към случващото се около него, освен това бе съхранил детския си ентусиазъм. Пилигрима й обясни, че останки като тези биха могли лесно да се възстановят след преживяното нещастие, ако внимателно ги подготвят да приемат едно-две кутрета в глутницата си.

Полевата болница наистина беше доста странно място. Само преди година Джоана щеше да се ужаси от вида й. Дори сега все още не можеше да възприеме ранените така, както те изглеждаха на останалите Остриета. Момичето се загледа в грубите палатки, пръснати из гората. По всичко личеше, че това е болница. Хирурзите се опитваха с всички сили да спасят, колкото се може повече пострадали. Похватите им обаче бяха доста брутални — жестоко рязане и шиене, което се извършваше без упойка. В това отношение медицината на Остриетата много напомняше методите на средновековните лечители от човешката раса, за които бе изгледала доста материали в Компютъра.

 

 

Читирате беше на поста си и наблюдаваше зорко, както и се очакваше от него. Въпреки това се чувстваше ужасно притеснен и напрегнат. През цялото време гледаше една от неговите глави да следи подобното на буболечка двукрако същество. Поведението му не би трябвало да предизвика никакво подозрение, защото точно това му беше работа. Дългът му повеляваше да охранява точно тук, а това означава да държи под око всичко наоколо. Той нервно прехвърли арбалета от едната част в друга. Оставаха само няколко минути…

Читирате обиколи още веднъж полевата болница. Нарядът му се оказа един от най-леките. Горският гъстак наоколо стоеше непокътнат, но почти всички дървета надолу по течението на реката бяха унищожени от пожарите, предизвикани от невижданата суша. Близо до водата земята беше обрасла с мек мъх. Нямаше никакъв риск в лапите му да се забие трън или бодил. Охраната на полевата болница приличаше по-скоро на разходка из парковете на кралицата. Само на няколкостотин метра по-надолу обаче кипеше усилен труд — другарите му събираха лагера и товареха всичко по каручките.

Стражникът обърна три чифта очи към буболечкоподобното същество. Това последно задължение беше сред най-рискованите задачи, които му бяха поставяли. Само си отваряй очите на четири, приятел. Вендейшъс нямаше да стане онова, което е, ако не си опичаше добре работата. Читирате стана свидетел на случилото се с оная любопитната гага от Изтока, която се опита да се набърка в работите на неговия шеф.

Мътните да го вземат, това двукрако много се бавеше! Мърмореше нещо на оня единак вече цели пет минути! Всеки нормален дърворезбар би си помислил, че извънземното постоянно прави секс с тези нещастници. Е, затова пък съвсем скоро щеше да си плати за тая недопустима фамилиарност. Той опъна тетивата, но после разколебан отпусна арбалета. Нещастен случай, да прилича на нещастен случай. Трябваше да го направи така, че да изглежда наистина като злополука.

Аха, най-после двукракото прибра купичките с вода и храна и ги върна обратно в количката. Читирате се промъкна незабелязано покрай оградата на кошарата и застана така, че дуото Кратци да може ясно да го вижда. Тази останка всъщност трябваше да извърши убийството.

Преди да изгуби своята част Нисинари, Кратцинисинари беше пехотинец от армията на кралицата. Само допреди няколко дни той изобщо нямаше работа с шефа на охраната. Но затова пък всички го познаваха като мръсно копеле — глутницата му винаги беше готова да се бие до смърт за най-малката дреболия. А двойките обикновено още по-лесно се поддават на манипулация. Шефът твърдеше, че Кратци е подготвен за задачата и прилича на капан, който само чака сгоден случай да щракне със смъртоносните си челюсти. Всичко, което се искаше от Читирате, бе да подаде уговорения сигнал. Тогава дуото щеше да разкъса тази чуждоземна буболечка на дребни късчета. Очакваше се това да предизвика голям хаос. Естествено, Читирате щеше да се яви веднага на местопроизшествието — бдителната охрана, която се притича на помощ още при първия подозрителен шум. Тогава спокойно и с пълно основание можеше да прониже главите на Кратци със своите стрели… За нещастие обаче щеше да е твърде късно да спаси живота на двукракото.

Човешкото същество тромаво помъкна количката с храната през възлестите корени и ниските храсти към Кратци — нейния следващ пациент. Дуото се надигна в кошарата си и занарежда някакви объркани приветствия, чийто смисъл дори Читирате не можеше да схване. Някъде дълбоко под приветливата му външност обаче клокочеше необуздан гняв, който щеше да завърши с убийство. Както се и очакваше, буболечката нищо не заподозря. Тя спокойно спря количката и взе да пълни купичките с храна и вода. През цялото време не спираше да говори на двойката пред себе си. Когато се наведе да остави паничките на земята обаче…

Читирате взе мигновено решение сам да стреля по буболечката, ако Кратци не успее да я убие с първия удар. После щеше да се закълне, че е било нещастен случай. Той съвсем искрено мразеше двукракото. Инстинктивно усещаше, че тази буболечка рано или късно ще им навлече някакво нещастие. При това беше толкова висока и се движеше по някакъв свръхестествен начин. Читирате вече знаеше, че е по-уязвима, от която и да е глутница. И въпреки това си беше доста страшничко да мисли за това единично животно като за умен и опасен враг.

Стражникът отхвърли изкусителната мисъл сам да убие Джоана също така несъзнателно, както тя се беше появила в главата му. Нямаше смисъл да гадае какво би му се случило, дори да повярваха на неговата версия за нещастен случай. Не, благодаря, днес нямаше намерение да проявява, какъвто и да е алтруизъм. Челюстите и ноктите на Кратци трябваше сами да свършат мръсната работа.

Една от главите на Кратци гледаше точно към мястото, където стоеше Читирате. В същото време буболечката се извърна от количката и посегна да постави купичките на земята…

 

 

— Ей, Джоана, как се справяш?

Джоана вдигна поглед от количката и видя Перегрин Уиккукракрана да се приближава към нея. Опитваше се да стои на такова разстояние, че да не разстрои и без това обърканите мисли на ранените. Пазачът се отдръпна бързо и застана почтително настрани.

— Доста добре — отвърна тя. — Познаваш ли онзи на двете колела? Днес похапна малко.

— Браво! Мислех си за него и за тройката в другия край на лазарета.

— Раненият лекар ли?

— Да. И трите оцелели части на Трелелак са женски. Заслушах се в мислите им и… — Разясненията на Пилигрима бяха направени на безупречен самнорск, но въпреки това тя не можа да схване нищо. Успя само да разбере, че тъй като Блеки е мъжкар, то женската тройка съвсем скоро щеше да се сдобие с кутрета, които да я превърнат отново в завършена глутница. Всичко останало бяха някакви неразбираеми изрази.

Най-сетне тя му направи знак да млъкне.

— Добре тогава, ще опитаме да ги свържем веднага щом нахраня и останалите.

Две от главите на Пилигрима наостриха уши за долитащите от по-далечните краища на болницата звуци.

— Понякога става нещо много странно. Не мога да го обясня точно, но… Всички останки изведнъж започват да гледат към теб. Това е твърде необичайно. Чувстваш ли го?

Джоана сви рамене.

— Не.

И приклекна, за да постави купата и канчето пред поредния си пациент — двойката Кратци. Той целият се тресеше от нетърпение, макар че разговорът с Пилигрима не стана причина да се забави вечерната му дажба. С ъгъла на окото си Джоана забеляза как стражникът прави някакви странни движения, сякаш загребва въздуха с две от главите си, а после…

Канчетата я блъснаха в гърдите като два огромни юмрука. Джоана падна на земята и двете кучета се озоваха върху нея. Тя вдигна окървавени ръце, опитвайки се да се предпази от щракащите челюсти и острите нокти.

 

 

В мига, в който Читирате даде сигнала, двете части на Кратци се хвърлиха в атака, но се сблъскаха помежду си и почти случайно събориха буболечката на земята. Челюстите и ноктите им пореха въздуха и нараняваха себе си почти толкова често, колкото и двукракото. За момент Читирате не можа да помръдне от изненада. Тя можеше да се отърве! После се опомни и прескочи оградата, като в същото време вадеше стрела и я нагласяваше в арбалета. Ако не уцелеше с първия изстрел, Кратци можеше и да успее да я направи на парчета…

Изведнъж се оказа, че няма никакъв шанс да простреля Кратци. Някаква черно-бяла фурия профуча край него и се метна към Джоана и дуото. Всички инвалиди в болницата, които можеха да ходят, също се носеха стремглаво към мястото на схватката. Наоколо витаеше убийствена ярост, на каквато не беше способна никоя нормална глутница. Читирате тупна на земята от изумление, още преди да е видял какво точно става, камо ли пък да го проумее.

Дори Пилигрима се оказа увлечен от унищожителната вълна. Глутницата му изтрополи покрай Читирате и заобиколи мелето. Той обаче не се смеси с останалите, а само хапеше някоя задница от време на време. На моменти от бъркотията се извисяваше нечий глас, който обаче тутакси потъваше в общата врява.

Внезапно от освирепялата тълпа се разнесе звукът на координирана и разумна мисъл. Той беше толкова мощен, че оглуши Читирате, макар да се намираше на двайсетина метра от мястото на битката. Тълпата сякаш се групира около нещо и повечето от членовете й се отърсиха от яростта. Онова, което доскоро приличаше на звяр, съставен от двайсетина тела, отново се превърна в объркано и окървавено множество от отделни, несвързани помежду си части.

Пилигрима продължаваше да подтичва наоколо, опитвайки се да съхрани разума си и да запомни каква е неговата главна цел. Най-едрият му член — обсипаният с белези Рана — непрекъснато се хвърляше насред тълпата, а после отново се връщаше обратно. При кратките си набези се опитваше да разтърве ония, които още се биеха.

Пациентите постепенно образуваха кръг около мястото на схватката. Някои от досегашните двойки и тройки вече бяха самотни части. Други пък изглеждаха по-многобройни. Земята в кръга беше подгизнала от кръв. Долу лежаха поне пет трупа. В центъра се виждаха чифт инвалидни колела, навирени нелепо към клоните на дърветата.

Пилигрима изобщо не обърна внимание на грозната картина. Четирима от него наобиколиха кървавата локва по средата.

Читирате се усмихна на себе си. Унищожаването на буболечката. Ах, каква трагедия!

 

 

В нито един миг от произшествието Джоана не изгуби напълно съзнание. Пронизителната болка и задушаващата тежест на струпаните върху нея десетина тела обаче не й позволяваха да мисли. Постепенно хватката им отслабна и дишането й се поуспокои. Някъде над оглушителната врява около нея долавяше нормален разговор на Остриета. Момичето вдигна очи и забеляза, че частите на Пилигрима са я наобиколили. Белязаното чело беше точно над нея, а муцуната му висеше на сантиметри от лицето й. Той се протегна и я близна по челото и бузите. Джоана се усмихна и се опита да каже нещо.

 

 

Вендейшъс беше наредил нещата така, че точно в този момент да е на съвещание с кралицата и Скрупило. „Главнокомандващият артилерията“ се беше увлякъл в дълги тактически разяснения и използваше Компютъра, за да илюстрира своя план за преминаване през Възвишението на Маргръм.

Изведнъж откъм реката се разнесоха яростни писъци и ревове. Скрупило вдигна недоволен поглед.

— Какво става, мътните го взели…

Врявата продължи да се усилва. Явно беше нещо повече от обикновено спречкване между войници. Кралицата и Вендейшъс си размениха тревожни погледи и извиха вратове, за да погледнат през дърветата.

— Бият се в болницата! — възкликна кралицата.

Вендейшъс изпусна дъсчицата си за писане и се втурна нататък. По пътя даде нареждане на охраната да обгради плътно кралицата. Докато препускаше из лагера забеляза, че войниците, които бяха свободни от наряд, вече се насочват към болницата. Всичко изглеждаше като програмирано от Компютъра… С изключение на този ужасен шум.

Последните няколкостотин метра преди болницата го настигна Скрупило и двамата запрепускаха заедно напред. Артилеристът първи влетя сред кошарите и се запрепъва в собствените си крака от внезапно обзелия го ужас. Вендейшъс го следваше по петите към опразнения кръг. Беше се подготвил да изиграе колко много е потресен, но в същото време да демонстрира решителност и експедитивност.

Перегрин Уиккукракрана стоеше край количката с храна, недалеч от него стърчеше и Читирате. Пилигрима се беше надвесил над двукракото, което лежеше насред останки като след истинска касапница. В името на глутницата на всички клетници, какво се беше случило?! Наоколо имаше твърде много кръв, която не би могла да изтече само от тялото на двукракото.

— Всички с изключение на лекарите да се отдръпнат назад! — изрева Вендейшъс към войниците, струпани покрай оградата. После се приближи, като се държеше встрани от най-шумните пациенти. По телата личаха съвсем пресни рани, а върху светлите стебла на някои от околните дървета имаше петна засъхнала кръв. Нещо в неговия план явно се беше провалило.

Скрупило успя първи да се добере до местопроизшествието и спря само на няколко метра от Пилигрима. Повечето от неговите части се взираха към мястото, заобиколено от Уиккукракрана.

— Това е Джоана! Джоана!

За миг Вендейшъс помисли, че този глупак се кани да се прехвърли през оградата на кошарката.

— Според мен тя е добре, Скрупило — чу се гласът на Уиккукракрана. — Тъкмо хранеше една от двойките, когато тя полудя и се нахвърли срещу нея.

Един от лекарите надигна глава от окървавените трупове. Имаше три мъртви тела и ужасно много кръв.

— Чудя се какво ли е направила, за да го предизвика.

— Нищо, повярвай ми! Но когато падна на земята, всички болни се втурнаха насам подир ей това нещо тук — и той посочи с нос към неидентифицираното тяло.

Вендейшъс се обърна към Читирате, но в същия момент забеляза, че кралицата се приближава към него.

— Ти какво ще ни разкажеш, войниче? — попита Вендейшъс строго.

„Гледай да не се издъниш, Читирате!“

— С-с-с-тана точно както го описа Пилигрима, милорд. Никога не съм виждал нещо подобно.

Явно случката наистина го беше разтърсила.

Вендейшъс се приближи още малко към Пилигрима.

— Ще ми позволиш ли да разгледам по-отблизо, Пилигриме?

Уиккукракрана се поколеба. Той внимателно душеше момичето, изследвайки тялото му за рани, които се нуждаят от първа помощ. После Джоана лекичко му кимна и той се отдръпна.

Вендейшъс пристъпи напред — олицетворение на деловата загриженост. Вътрешно обаче се разкъсваше от ярост. Той също не беше чувал за нещо подобно. Но дори и цялата болница да се надигне в нейна защита, тя пак би трябвало да е вече мъртва. Двойката Кратци само за секунда можеше да й разкъса гърлото. Досега планът му изглеждаше непоклатим, дори подчинените му глупаци да се издънеха в нещо. И в този случай провалът нямаше да му навлече неприятни последици, но той вече се досещаше какво не е било наред. Човешкото същество поддържаше връзка с пациентите вече дни наред, в това число и с Кратци. Нито един от лекарите на Остриетата не би могъл да ги доближи и докосне, както го правеше двукракото. Дори някои напълно нормални глутници усещаха върху себе си ефект от това поведение. За останките пък трябва да е било направо поразително преживяване. Някъде дълбоко в подсъзнанието си те бяха приели извънземното като част от самите себе си.

Вендейшъс заобиколи двукракото от три страни, но нито за миг не забравяше, че в него са вперени очите на петдесетина глутници. Много малко от изтеклата кръв беше от двукракото. Раните по врата и ръцете й бяха дълги, но плитки — почти случайни одрасквания. Явно в последния момент Кратци беше изгубил самообладание, приемайки човешкото същество като част от своята глутница. Но дори тогава едно точно замахване с ноктите би прерязало гърлото на момичето.

Вендейшъс набързо прецени какви са възможностите да я остави на лечение под охраната на своите хора. Това свърши добра работа в случая с Книжовника, но сега би било много рисковано. Пилигрима продължаваше да души лицето на Джоана. Той щеше да стане ужасно подозрителен, ако в състоянието й „възникнат внезапни усложнения“. Не. Явно понякога и най-добрите планове се провалят. Приеми това като полезен опит за бъдещите операции. Той се усмихна на момичето и заговори на самнорск:

— Ти си в безопасност. — „Поне засега, за съжаление.“

Главата на човешкото същество се извърна към него, но очите му бяха насочени към Читирате.

Скрупило нервно се разхождаше покрай оградата. Стигна толкова близо до Читирате и Пилигрима, че двамата отскочиха назад.

— Няма да оставя това да се размине току-така! — високо извика артилеристът. — Нашата най-важна личност да бъде нападната посред бял ден! Това намирисва на вражеска атака!

Уиккукракрана го изгледа ужасено.

— Но как така?!

— Не зная! — извиси се до отчаян писък гласът на Скрупило. — Но тя се нуждае, както от незабавни медицински грижи, така и от охрана. Вендейшъс трябва да измисли безопасно място, където да я скрием.

Глутницата на Пилигрима беше потресена от чутото и по всичко личеше, че е на път да загуби самоконтрол. Той наклони глава към Вендейшъс и заговори с необичайна за него почтителност.

— А ти какво мислиш по въпроса, Вендейшъс?

Вендейшъс обаче не откъсна очи от двукракото. Много странно! Колко умело малките и незначителни човечета можеха да прикриват истинските си чувства и онова, което най-много ги интересува. Отначало Джоана наблюдаваше Читирате. Сега обаче беше впила поглед във Вендейшъс и нейните малки хитри очички, разположени толкова близо едно до друго, се присвиха, превръщайки се в тесни цепки. Миналата година Вендейшъс си постави за цел да изучи смисъла на различните изражения при хората като наблюдава Джоана и събраната в Компютъра информация. Момичето явно подозираше нещо. Освен това очевидно схващаше какво говори Скрупило. Тя изви гръб и повдигна немощно едната си ръка. За късмет на Вендейшъс онова, което трябваше да е пронизителен вик, излезе от устата й като слаб шепот, останал нечут от останалите:

— Не… Не и като Книжовника…

Вендейшъс вярваше в успеха на всеки грижливо подготвен план. На него обаче му беше известно, че и най-съвършеният замисъл може да бъде променен при по-различно стечение на обстоятелствата. Той се усмихна на Джоана с демонстративно съчувствие. Вече разбра, че ще е твърде рисковано да я убие, както постъпи с последната част от Книжовника. Добре поне, че кралицата още се маеше в другия край на лазарета, забавена от немощната си и куцукаща част. Вендейшъс кимна към Перегрин и събра глутницата си накуп.

— Страхувам се, че Скрупило има пълно право. Все още не мога да преценя откъде ни дебне опасност, но не бива да допускаме това да се повтори пак. Ще отнесем Джоана в моето леговище. Предайте това на кралицата.

После отхвърли наметките от гърбовете си и започна внимателно да загръща с тях човешкото същество, подготвяйки го за неговото последно пътуване. Само ужасените очи на Джоана показаха нейната съпротива.

 

 

Джоана ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в небитието. Беше ужасена, че не й достига сила да изкрещи с пълен глас. Дори да напрегнеше всички сили, от устата й пак излизаше едва различим шепот. Крайниците не й се подчиняваха и колкото и да се опитваше да помръдне, те само леко потръпваха. Това обаче също оставаше незабелязано заради здраво затегнатите от Вендейшъс завивки. „Получила съм сътресение или нещо подобно“, мина й абсурдната мисъл. Тя се надигна в единственото ъгълче от нейния мозък, което все още имаше способността да разсъждава логично. Всичко й се виждаше вече толкова далечно…

 

 

Джоана се пробуди в дървената си къща в Града на дърворезбарите. Ама че ужасен кошмар! Беше сънувала, че се е парализирала цялата и не може да направи дори най-малко движение, нито пък да мисли. После се сети, че Вендейшъс е предател. Опита се да седне в постелята, но тялото й отказа да се подчини. „Все още съм омотана в тези проклети завивки!“ Полежа безмълвно известно време, все още неспособна да отдели сън от действителност.

— Кралице! — опита се да извика, но от устата й се изтръгна само мъчителен стон. Някой внимателно пристъпваше около огнището. Помещението беше съвсем слабо осветено и тя се уплаши. Разбра, че не лежи върху своето легло. Отпадналостта не й позволяваше дори да се изненада и тя апатично се опита да се ориентира по тъмните стени наоколо. Странно, таванът беше ужасно нисък. Навсякъде миришеше на сурово месо. Едната част от лицето много я болеше и тя усети вкуса на кръв по устните си. Най-накрая осъзна, че всъщност не е в къщичката заедно с кралицата, а този кошмарен сън е истина…

В мрака край нея изведнъж изплуваха силуетите на три кучешки глави. Едната се доближи само на няколко сантиметра и тя различи черните и бели шарки по нейната муцуна. Вендейшъс!

— Хубаво е, че най-после дойде в съзнание — каза той.

— Къде се намирам — гласът й беше слаб и тя сливаше думите. Ужасът отново я скова.

— В изоставена селска колиба откъм източния край на лагера. Аз я конфискувах за квартира на силите по сигурността.

Говореше самнорск тихо и без никакъв акцент, с един от синтетичните гласове от Компютъра. В една от муцуните си носеше кинжал. Острието проблесна сред околния здрач.

Джоана се замята в здравата прегръдка на пелерините, които я задушаваха. Устата й се отвори широко, сякаш крещеше неистово, но оттам излизаше само шепот. Нещо не беше наред — все едно се опитва да извика насън, а не може да издаде нито звук.

Една от частите на Вендейшъс се качи на горния етаж. Слънчевата светлина освети муцуната й, докато провираше глава ту през един, ту през друг от тесните процепи, оставени между гредите.

— Много се радвам, че не се опитваш да се преструваш. Разбирам, че по някакъв начин си се досетила за моята втора… специалност. Така де, за хобито ми. Но дори да успееш да изкрещиш с пълно гърло, пак няма кой да ти помогне. Разполагаме със съвсем малко време, за да поговорим. Сигурен съм, че кралицата скоро ще дойде да те навести… Аз пък ще те убия точно преди тя да влезе тук. Много съжалявам — твоите вътрешни наранявания са се оказали смъртоносни.

Джоана не беше сигурна дали е разбрала добре всичко, което той каза. При всяко по-рязко помръдване с глава погледът й се замъгляваше. Губеха й се някои подробности от случката в полевата болница. Нещо обаче я беше убедило, че Вендейшъс е предател. Но как… Болката отново накъса и обърка спомените й.

— Ти си убил Книжовника, нали? Защо?!

Сега гласът й беше по-силен от преди, но тя се задави от кръвта, която нахлу в гърлото й.

Тих, съвсем човешки смях се разнесе около нея.

— Той разбра истината за мен. Каква ирония — този празноглавец да е единственият, който успя да ме разкрие… Но може би сега повече те интересува какво ще правя с теб? — Трите муцуни стесниха кръга около нея и острието на едната от тях погали с плоската си страна бузата на Джоана. — Бедно двукрако създание, не съм убеден, че изобщо можеш да проумееш това. Вярно, донякъде съм подтикван от жажда за власт. Много внимателно изчетох информацията от Компютъра по въпроса за човешката мотивация и всичките там „фройдистки“ дрънканици. Ние, Остриетата, обаче сме много по-сложни от вас. Аз почти целият съм съставен от мъжки части. Това известно ли ти е? Много е опасно, когато една глутница има членове само от единия пол. Тогава тя е на една крачка от лудостта. И въпреки това аз настоях да бъда точно такъв. Уморих се да съм само средно талантлив откривател и да живея в сянката на кралицата. Почти всички сме нейни рожби по кръв и дух и тя доминира, макар и в различна степен, над нас. Беше особено доволна, когато реших да се занимавам с охраната и разузнаването, така да знаеш. Така и не успя да направи глутница с подходящо комбинирани за тази работа части. При това си въобрази, че ако с изключение на една всички мои останали части са мъжкари, тогава бих бил нечестен и коварен в рамките на допустимото.

Пазачът от глутницата отново провря глава през всички процепи подред. Пак се разнесе човешко хихикане.

— Подготвям този план от много дълго време насам. Имам да уреждам сметки не само с кралицата. Най-силните черти на нейната душа вече са размножени по целия арктически бряг. Фленсер има почти един век преднина. Стийл е още нов, но той получи наготово създадената от Фленсер империя. Постарах се да стана изключително необходим за всички тях. Знаеш, че съм шеф на охраната в кралския двор… А също така и най-ценният шпионин на Стийл. Ако си изиграя правилно козовете, накрая ще притежавам Компютъра, а всички останали ще са мъртви.

Плоската страна на кинжала отново погали бузата й.

— Как мислиш, би ли могла да ми помогнеш? — Погледът му сякаш прониза сърцето й. — Доста се съмнявам в това. Ако истинският ми план беше успял, ти вече да си мъртва. — Из стаята се разнесе въздишка. — А сега се налага сам да си върша черната работа. Но може пък и да е за добро. Компютърът е претъпкан от информация, но там не е казано нищо за мъченията. Твоята раса е толкова крехка и уязвима, толкова е лесно да бъдете убити. Умирате още преди съзнанието ви да се е разпиляло на части. Сега вече знам, че сте способни да изпитате болка и страх, а това е добър начин да ви се влияе, без да се налага да бъдете убивани.

Трите части около нея се нагласиха още по-удобно, сякаш някой човек се готвеше за дълъг разговор.

— Съществуват обаче няколко въпроса, на които ти сигурно би могла да ми отговориш. Досега нямаше как да ти ги задам. Стийл се държи ужасно самоуверено, при това не само защото държи изкъсо нас двамата с кралицата. Явно глутницата му притежава и някакво друго скрито предимство. Възможно ли е и той да има Компютър?

Вендейшъс направи пауза. Джоана не отвърна нищо, скована от ужас, но решена да не издава нито звук. Пред нея стоеше чудовището, убило Книжовника!

Муцуната с кинжала се провря между пелерината и тялото й. Болка прониза едната й ръка. Момичето изпищя.

— Аха! Компютърът казва, че човек изпитва голяма болка, ако бъде наранен на това място. Може и да не ми отговаряш на този въпрос, Джоана. Знаеш ли каква мисля, че е тайната на Стийл? Подозирам, че някой от твоето семейство е останал жив. Най-вероятно е малкото ти братче, ако съдя по онова, което ни разказа за клането.

Джефри? Жив? За миг тя съвсем забрави за болката и страха.

— Но как?…

Вендейшъс сви рамене по маниера на Остриетата.

— Просто не си го видяла мъртъв, нали? Можеш да бъдеш сигурна, че Стийл е държал да притежава жив човешки екземпляр. А след като прочетох какво пише за летаргичния сън в Компютъра, доста се съмнявам, че е успял да съживи някое от другите деца. Въпреки това той явно притежава нещо, което го кара да бъде страшно уверен в силите си. На него му е необходима информацията от Компютъра, но досега не е поискал да го открадна и да му го дам.

Джоана затвори очи, абстрахирайки се от присъствието на своя мъчител. Джефри беше жив! В главата й се завъртяха картини от миналото — Джефри лудува и се смее, неговите детски сълзи, куражът му на борда на кораба беглец. Досега мислеше, че всичко това е вече безвъзвратно изгубено. В един миг миналото й се стори много по-реално от последните няколко минути, изпълнени с безпощадна жестокост. Но как ли би могъл Джефри да помогне на фленсериерите? Нямаше съмнение, че другият компютър е изгорял. В такъв случай имаше нещо друго, което убягваше на Вендейшъс.

Вендейшъс я стисна за брадичката и разтърси главата й.

— Отвори си очите! По погледа ти разбирам какво мислиш и искам да видя… Хм, не съм сигурен дали ми вярваш или не. Както и да е. Ако разполагаме с достатъчно време, аз все някога ще разбера какво точно би могъл да направи той за Стийл. Сега имаме други, много по-спешни въпроси за решаване. Безспорно, Компютърът е ключът към всички тях. За по-малко от половин година ние тримата с кралицата и Пилигрима научихме много неща за теб и твоята цивилизация. Ще си позволя да кажа, че сега познаваме хората дори по-добре от теб самата. Когато войната свърши, победител ще е оная глутница, която все още владее Компютъра. Имам намерение това да съм аз. Често се питам дали има и други пароли и програми в Компютъра. Ако успея да го кодирам, това ще послужи като гаранция за моята безопасност…

Паролата на Бавачката!

Главите, които следяха отблизо очите й, се ухилиха насреща.

— А-а-а, значи съм прав. Излиза, че все пак има и някаква полза от днешния провал. Иначе никога нямаше да науча… — Гласът му премина в неразбираем хаос от звуци. Две от частите на Вендейшъс се хвърлиха, за да се присъединят към онази, която наблюдаваше през прозорците. Гласът продължаваше да нарежда край ухото й:

— Пилигрима идва. Още е далече, но се е запътил право насам. Не знам какво да направя. Във всеки случай ще е по-безопасно, ако си мъртва. Една дълбока рана на правилното място… — Острието се плъзна още по-надолу по тялото й. Джоана се изви, опитвайки се безуспешно да го избегне. После кинжалът рязко се измъкна, а острието му остави алена следа върху кожата й. — Нека видим какво има да казва Пилигрима. Няма смисъл да те убивам, докато не настои да те види.

Той натъпка един парцал в устата й и я завърза по-здраво.

Последва дълбока тишина, нарушавана единствено от пукането на съчки под няколко чифта лапи пред хижата. После тя чу как глутниците чуруликат нещо на висок глас отвъд дървените стени. Джоана се зачуди дали някога би се научила да ги разпознава по техните гласове. Сега обаче тя напрягаше слух да разпознае звуците на малкото познати думи от езика на Остриетата.

„Джоана

нещо неразбираемо пита

писък в безопасност.“

Вендейшъс изкряка в отговор.

„Привет, Перегрин Уиккукракрана

Джоана вибриращ звук

няма видими наранявания

за нещастие не сме сигурни цвъртене.“

Предателят продължи да нашепва в ухото й:

— Сега той пита дали се нуждаеш от лекарска помощ, но ако продължи да настоява… Приятният ни разговор ще завърши без време.

Но думите на Пилигрима съдържаха само съчувствие и тревога за нейното състояние.

— Проклетниците стоят точно отпред — разнесе се вбесеният шепот на Вендейшъс.

Последва кратко мълчание, а после се разнесе гласът на Жокера от Компютъра, който Перегрин използваше, когато говореше самнорск:

— Само да не направиш някоя глупост, старче Вендейшъс!

Вендейшъс издаде възклицание на учтива изненада, но в същото време неговите части около Джоана се изопнаха, сякаш се готвеха за скок. Върхът на кинжала навлезе сантиметър по-дълбоко между ребрата й. Болката я прониза. Тя усещаше движението на острието в плътта си, чувстваше дъха на Вендейшъс върху окървавената си кожа.

Гласът на Перегрин продължаваше да нарежда — уверено и компетентно:

— Не си мисли, че не знаем какво си намислил. Онази глутница на твоя подчинен, стражът от болницата, се разпадна на части, но преди това си призна пред кралицата и малкото, което знаеше. Да не мислиш, че твоите лъжи биха минали пред нея? Ако Джоана умре, ти ще бъдеш нарязан на малки парченца! — И той продължи да нарежда заплашително с гласа от Компютъра: — Познавам кралицата достатъчно добре. Тя изглежда много блага и милостива глутница. Но как мислиш, откъде Фленсер е наследил своята ужасяваща съзидателна сила? Само посмей да убиеш Джоана и ще усетиш на собствения си гръб колко нейният гений превъзхожда този на Фленсер.

Кинжалът се отдръпна. Още един от глутницата на Вендейшъс се метна към тесните прозорци, а двамата край Джоана поотпуснаха хватката си. Острието лекичко шляпна кожата й. Дали се беше разколебал? Мигар кралицата наистина беше толкова ужасяваща? Четиримата край прозорците въртяха глави във всички посоки. Без съмнение Вендейшъс броеше стражите около хижата и трескаво кроеше планове. Когато най-сетне отвърна, говореше самнорск:

— Заплахата би била още по-въздействаща, ако не беше предадена от втора ръка.

Пилигрима се засмя.

— Така е. Но ние си давахме сметка какво ще се случи, ако кралицата приближи насам. Ти си достатъчно предпазлив и би убил Джоана в мига, в който видиш нашата повелителка да се задава. После щеше да ни затрупаш с лъжливи обяснения, още преди да си разбрал, че сме те разкрили. Но когато видя, че насам с нехайна походка идва бедният пилигрим, от когото нищо не зависи… Много, добре знам, че ме мислиш за глупак, който не се различава много от Книжовника Джакерамафан. — Пилигрима се запъна, произнасяйки името на приятеля си, и за миг изгуби насмешливата си интонация. — Но това вече няма никакво значение. Предупреден си за истинското положение на нещата. Ако все още се колебаеш, прати някой от твоята охрана отвъд храстите. Можеш и сам да се убедиш каква засада ти е подготвила кралицата. Смъртта на Джоана ще доведе незабавно и до твоя край. И като стана дума, надявам се този разговор все пак да има някакъв смисъл.

— Да, тя е жива.

Вендейшъс махна парцала от устата на Джоана. Тя се задави и започна шумно да кашля. По страните й течаха сълзи.

— Пилигриме, о, Пилигриме! — от устата й отново изскочи само безсилен шепот. Момичето мъчително си пое въздух, концентрирайки малкото си останали сили, за да издаде поне някакъв звук. Пред очите й играеха ярки петна.

— Ей, Пилигриме!

— Джоана! Той нарани ли те?

— Малко… Аз…

— Това е достатъчно. Както и сам разбра, тя е още жива, Пилигриме, но това лесно може да се поправи.

Вендейшъс не запуши устата й отново. Тя го виждаше как чеше глави, докато нервно се разхожда по горния етаж. Чу го да мърмори нещо за „притискане на противника в задънена улица“.

Перегрин отвърна гневно:

— Говори на самнорск, Вендейшъс. Искам Джоана да разбира за какво приказваме. Ти владееш този език почти толкова добре като вътрешния говор на твоята глутница.

— Все ми е едно.

Гласът на предателя беше разсеян, а неговите части продължаваха да крачат нервно насам-натам.

— Кралицата трябва да разбира добре, че в момента се намираме в задънена улица. Имате право, ако не бяхте подходили внимателно, щях да убия Джоана. Но дори сега кралицата не би могла да ме пипне, без да си получи заслуженото за това. Вие дори не подозирате за капана, който Стийл ви е подготвил край Възвишението на Маргръм? Аз съм единственият, който знае как да го избегне.

— Чудо голямо. И без това никога не съм държал да минем точно през Възвишението на Маргръм.

— Да, но твоето мнение няма никакво значение, Пилигриме. Ти си мелез и във вените ти не тече чиста кръв. Кралицата ще проумее колко опасна е сегашната ситуация. Войските на Стийл са навсякъде около нас. Досега ви лъжех, че не подозират докъде сте стигнали. Освен това пращах на лорда всяко секретно откритие от моите изследвания върху данните от Компютъра.

— Брат ми е жив, Пилигриме — намеси се Джоана.

— О, значи си нещо като решаващия играч в предателството, така ли? Лъгал си ни, а в същото време си докладвал всичко на Стийл! И при това мислиш, че си неуязвим и ние няма да посмеем да те убием?

Последва смях и частите на Вендейшъс престанаха да крачат напред-назад. Той отново си възвърна самообладанието.

— Нещо повече дори — вие се нуждаете от подкрепата на всички мои части. Доста преувеличих, когато говорех за шпионите на Фленсер във войската ни, но това не означава, че такива изобщо не съществуват. Освен това Стийл сигурно е внедрил и свои агенти, за които аз нищо не знам. Арестувате ли ме, новината ще стигне незабавно до ушите на Фленсер. Тогава повечето от онова, което знам за тях, ще стане безполезно. А вие ще трябва да се справите с една внезапна атака и значително превъзхождаща ви по брой войска. Предполагам, вече сам разбираш, че кралицата има нужда от мен.

— А откъде да сме сигурни, че това не е поредната лъжа?

— Е, това си е ваш проблем! Помисли само, не заслужавам ли благодарност поне за това, че ви предупредих за надвисналата опасност? Но ти едва ли би могъл да проумееш това с твоя мозък на мелез. Затова трябва да говоря лично с кралицата. И то на място, което е едновременно безопасно и добре прикрито. Отнеси й това съобщение! Тя няма да може да предотврати стореното, но ако ме послуша, ще спаси поне собствената си кожа.

Отвън настана тишина, нарушавана единствено от писъците на животинките под дърветата. Най-накрая съвсем изненадващо Перегрин се разсмя.

— Мозък на мелез, а? Е, поне за едно нещо си прав, Вендейшъс! Наистина съм бил навсякъде по света и спомените ми се простират половин век назад. От всички злодеи, предатели и гении, които съм видял, ти си същински образец за наглост и безочие!

Вендейшъс издаде някакъв звук от езика на Остриетата, който нямаше точен превод на самнорск, но беше нещо подобно на самодоволен кикот.

— Поласкан съм!

— Добре тогава, ще предам думите ти на кралицата. И още нещо — кралицата заповяда Джоана да дойде с мен.

— Кралицата заповяда?! Това ми намирисва по-скоро на твоята склонност към драматизъм, присъща на съществата със смесена кръв!

— Може и така да е. Но ако взема Джоана, това ще докаже, че засега нямаш намерение да ни създаваш неприятности. Приеми го като моя лична награда за това, че предложих услугите си като парламентьор.

Вендейшъс извърна всичките си глави към Джоана, наблюдавайки я мълчаливо. После хвърли прощален поглед през прозорците.

— Добре тогава, можеш да я вземеш.

Двама от него скочиха обратно долу при Джоана, докато двойката край нея я буташе към вратата на хижата.

— Мътните да го вземат тоя Пилигрим! Жива ти все още можеш да застанеш между мен и кралицата. — Кинжалът му просветна пред очите й. — Не смей да я настройваш срещу мен! Аз все още имам намерение да изляза читав от тази каша, при това ще запазя старото си влияние.

Той отвори вратата и дневната светлина заслепи момичето. То хвърли бърз поглед наоколо. Над нея бяха надвиснали клоните на дърветата. Вендейшъс я избута като пашкул през прага и тя се отърколи на земята. Той заповяда на хората си да не напускат своите позиции. Двамата с Перегрин си размениха още няколко любезности и се договориха кога Пилигрима да се върне отново.

Един по един Вендейшъс се намъкна обратно в хижата. Перегрин се приближи и сграбчи ремъците, с които беше овързана. Едно от кутретата му подаде нос от джоба на куртката и подуши лицето й.

— Добре ли си?

— Не съвсем. В главата ми още кънти и ми е трудно да дишам.

Една от частите му разхлаби ремъците около гърдите й, докато другите я теглеха по-надалеч от хижата. Мрачните горски сенки изглеждаха спокойни… Само тук-там все още бдяха стражите на Вендейшъс. Колко ли от тях участваха в заговора? Допреди няколко часа те олицетворяваха за Джоана сигурност и спокойствие. Сега момичето потръпваше, щом погледът й срещнеше някой от тях. Тя се отпусна в пашкула си и съзнанието й отново се замъгли. Последното, което си спомняше, бяха клоните над нея и следите от дим по небето. Някакви същества, които приличаха на страумлинските катерици, се гонеха по дърветата и сякаш се караха помежду си.

„Странно, само преди година Пилигрима и Книжовника пак ме влачеха нанякъде, а аз бях дори по-тежко ранена от сега. Всичко около мен всяваше ужас, а най-вече те двамата.“ А ето че сега се зарадва на Перегрин както не се бе радвала на никое друго живо същество. Дори Белязаното чело, което крачеше близо до нея, вече й вдъхваше чувство за сигурност.

Ужасът й постепенно отмина. Остана само гневът — също толкова силен като преди година, но този път много по-обоснован. Тя добре си даваше сметка какво се беше случило преди малко — участниците в схватката не бяха непознати един за друг и не ставаше дума за случайно убийство. След всички предателства на Вендейшъс, след всички тези убийства и опитът тя да бъде премахната… Но сега най-сетне можеше да бъде свободна! Пилигрима и кралицата сигурно бяха пропуснали тази подробност!

— Той е убил Книжовника, Перегрин. Убил е Джакерамафан… — Насякъл е Книжовника на парчета, после е преследвал последната му оцеляла част и я е убил под носа ни. — А сега кралицата има намерение да го пусне по живо, по здраво, просто ей така? Как може да допусне подобно нещо? Как ще позволиш това?

Сълзите отново я задавиха.

— Тихо, тихо.

Две от главите на Перегрин се надвесиха над нея. Те я погледаха известно време, после нервно се извърнаха. Тя протегна ръка и докосна плюшената козина. Пилигрима цял се тресеше! Един от глутницата се наведе още по-ниско; гласът му изобщо не звучеше самоуверено.

— Нямам представа какво ще направи кралицата, Джоана. Тя изобщо не знае какво става.

— Как…

— Пет! — Гласът му по-скоро напомняше недоловимо жужене в главата й. — Неговите хора все още ни виждат. При това има опасност скоро да се досети каква е истината… Засега само ние двамата с теб я знаем. Не мисля, че останалите дори подозират нещо.

— А онази глутница, която си е признала всичко?

— Блъфирах! През целия си живот постоянно съм рискувал, а онова, което двамата с Книжовника направихме край твоя звезден кораб, беше върхът на безразсъдството… След като Вендейшъс те отмъкна, аз се замислих. Сам се убедих, че не си чак толкова зле ранена. Случилото се много приличаше на онова, което стана с Книжовника, но нямах никакви доказателства.

— И не си казал на никого?

— Не. Оказах се същия глупак като бедния Джакерамафан, нали? — Главите му се озърнаха на всички страни. — Ако наистина бях прав, той трябваше да те убие незабавно. Толкова ме беше страх, че идвам твърде късно!

И щеше наистина да закъснееш, ако Вендейшъс не беше чудовището, за каквото го мисля.

— Както и да е. Аз научих истината също като бедния Книжовник — съвсем случайно. Но ако успеем да преминем по-бързо през следващите седемдесет метра, няма да свършим като него. И всичко, което си мисля за Вендейшъс, ще се окаже истина!

Тя потупа най-близката от частите му и погледна назад. Малката хижа и стражите около нея бяха потънали в гората.

… А Джефри беше жив!

Код: 0

(95 кодирани пратки бяха отхвърлени)

Получател: „Олвира“

Език: От трейдиск на трисквелайн

Подател: Зонографът Ейдолон

(Кооптация или религиозен орден от Средното ниво на Отвъдното, поддържан чрез доброволна лепта от няколко хиляди цивилизации на Дъното, повечето от които са заплашени от поглъщане.)

Тема: Преработеният и допълнен с последни данни бюлетин за развитието на вълнението. Тревога!

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Членовете на «Зонограф Ейдолон»“

Дискусионна група „Зонометрика“

Дискусионна група „Бедствия и катастрофи“, с подгрупа „Корабоплаване“

Дискусионна група „Тревога“

Дата: 1087892301 секунди от Началото на измервания номер 23911 по системата на Ейдолон (66.91 дни от падането на Сяндра Кей)

Ключови фрази: Извънредно събитие по галактическата скала, свръхсветило, известие за приемане на извънредни благотворителни помощи

Съдържание на посланието:

(Моля, добавете своите точни времеви координати във всеки от отговорите)

Ако сте получили това съобщение, то сигурно вече ви е известно, че чудовищното вълнение вече утихва. Новата повърхност на Зоните се очертава като устойчива пяна с ниска дименция (между 2.1 и 2.3). Най-малко пет цивилизации не могат да се измъкнат от тази нова конфигурация. Трийсет съвсем нови слънчеви системи попаднаха в Отвъдното. (Абонатите могат да намерят пълни и подробни данни в кодираното съобщение, което следва този бюлетин.) Тези промени отговарят на измененията, които обикновено се извършват на всеки две години по повърхността на цялата Изостанала зона в Галактиката. Вълнението продължи по-малко от двеста часа и обхвана по-малко от една хилядна на споменатата повърхност.

Но дори тези цифри не могат да покажат неговия истински размах. В кулминационната си точка вълнението достигна височина от 1000 светлинни години над повърхността на Зоните. То надхвърли тридесет милиони пъти светлинната скорост (около една светлинна година за секунда) и често поддържаше това темпо повече от сто секунди. Докладите от нашите абонати регистрираха повече от десет милиона загинали обитатели, чиято смърт е причинена единствено от вълнението. Към това се добавят сривове в локалните мрежи, екологични бедствия, провал в охранителните и медицинските системи, катастрофи между космическите кораби. Размерът на регистрираните досега щети в икономиката е огромен.

Най-важният въпрос в момента е какво може да се очаква от вторичните вълнения. Във файловете ни обаче няма данни за такова чудовищно разместване, на каквото станахме свидетели. То прилича на едно друго такова събитие, описано по данни от трета ръка в старите и безразборно нахвърляни архиви. В „Скулптора“ е имало вълнение с почти същите размери, но то е отпреди петдесет милиона години. „Ръката на Персей“ от нашата Галактика пък е била сполетяна от подобно бедствие преди половин милиард години.

Тези противоречиви и несигурни данни превръщат нашата задача в почти невъзможно начинание. Ето защо прибегнахме до това съобщение, отправено най-напред до групата по „Зонометрия“ и всички останали със сходни теми. Всеки, който се интересува и има някакви данни за зонометрията и движението на корабите, моля да попълни със своя информация дискусията по проблема. Обръщаме се с молба към Висшестоящите Сили. Ние ви предлагаме всички данни, с които разполагаме. След като се запознаете с тях, моля да ни уведомите, ако имате идея за корените на онова, което ни сполетя.

Код: 0

Получател: „Олвира“

Език: От баелореск на трисквелайн

Подател: Съюзът за отбрана

Тема: Нашата смела и решителна мисия приключи

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Хомо сапиенс“

Дата: 67.07 дни от падането на Сяндра Кей

Ключови фрази: Действайте, а не говорете

Съдържание на посланието:

След решителните действия срещу човешкото леговище (на Сяндра Кей), част от нашата флота продължава да преследва оцелелите човешките същества и други контролирани от Заразата сили към Дъното на Отвъдното. Очевидно Отклонението се надява да спаси своите оръдия като ги постави в среда, където за нас би било твърде опасно да водим битка. Това обаче няма да сломи решимостта на командирите и екипажите на Съюза. Вече можем да докладваме за съществени поражения, които успяхме да нанесем на бегълците.

Още първата масирана операция на вашия Съюз завърши с решителна победа. Чрез унищожаването на главните съюзници на Заразата ние блокирахме нейното разпространение в Средното ниво. Въпреки това на нас ни предстои още много работа.

Флотата на Съюза се връща в Средното ниво. Претърпяхме сериозни аварии и се нуждаем от ново презареждане. Известно ни е, че в Отвъдното съществуват още няколко убежища на човешката раса. Освен това успяхме да идентифицираме някои раси, които подпомагат човешкия род. Защитата на Средното ниво от тях трябва да е главна задача на всеки примерен негов обитател. Части от флотата на Съюза скоро ще посетят неблагонадеждните системи в района (следват точните параметри). Призоваваме за вашата подкрепа срещу останките от този ужасен враг.

Смърт на вредителите!