Върнър Виндж
Огън от дълбините (6)

Четири

Перегрин и Книжовника наблюдаваха всичко от своето прикритие.

След сражението глутниците с нарушена цялост и ранените тутакси станаха ненужни за фленсериерите. Тези, които очевидно нямаше да оцелеят, бяха струпани върху носилки и отнесени надалеч, та виковете им да не притесняват останалите. Бригадите за разчистване избутаха участниците в атаката далеч от летящата къща. Откъснати от цялото оцелели части се щураха из хълмистата долина и тук-там някои от тях се обединяваха в нови глутници. Други бродеха сред ранените и, пренебрегвайки виковете за помощ и стенанията, се опитваха да открият изгубените си членове.

Когато врявата поутихна, отнякъде се появиха три групи в бели куртки. Слугите на Фленсер се приближиха до летящата къща и изчезнаха под нея. Един от тях се загуби от поглед за дълго време. Сигурно беше влязъл вътре. Телата на двамата пришълци бяха внимателно положени върху една от носилките, много по-внимателно, отколкото обикновено хвърляха ранените войници. После и тях отнесоха нанякъде.

Джакерамафан огледа внимателно останките от съоръжението на пришълците с уреда си за наблюдение. Вече се беше отказал да го крие от Перегрин. Онези с белите куртки изнасяха нещо изпод летящата къща.

— Шшт! Има и други умрели. Сигурно са изгорели в пожара. Приличат на кутрета.

Малките овъглени фигурки приличаха на богомолки — безобидни животинки, поне докато не ги закачаха. Но той знаеше, че женските изяждат своите мъжки. Ами ако тези същества изведнъж станеха великани и се сдобиеха с разум? Току-виж се изправят на задните си крака и кажат „Здрасти“.

Фленсериерски караули обкръжиха мястото на приземяването. Дузина нови подкрепления заеха позиции по хребетите на близките хълмове. Вече никой не можеше да припари през редиците им.

— Това си беше тотална смърт — въздъхна Перегрин.

— Може пък и да не е така. Първият от пришълците, когото улучиха, май още не е съвсем умрял.

Уиккукракръм погледна натам с най-силния си чифт очи. Или Книжовника беше с твърде развихрено въображение, или уредът му наистина показваше удивително ясна картина, тъй като първият паднал от пришълците беше зад кораба. Неговата мисловна дейност спря, но това още не бе сигурен знак за смъртта му. В момента около него се бяха струпали онези с белите куртки. Те натовариха създанието върху носилка и тръгнаха в югозападна посока, но не по същата пътека, която бяха използвали слугите преди тях.

— Нещото е още живо! От гърдите му стърчи стрела, но го виждам, че диша. — Книжовника извърна глава към Уиккукракръм. — Мисля, че трябва да го спасим.

Перегрин за миг изгуби дар слово и не намери какво да отговори. Той просто зяпна насреща и остана с отворена уста. Цитаделата на Фленсерската клика, разпростряла мрежите си по цял свят, беше само на няколко мили северозападно от тях. Фленсериерите контролираха територии десетки мили навътре в сушата, а точно сега двамата с Книжовника бяха обкръжени от тяхната свирепа армия. Книжовника изгуби част от ентусиазма си като видя стъписването на Перегрин, но въпреки това личеше, че говори съвсем сериозно.

— Съгласен съм, че е доста рисковано. Но пък и целият живот си е един риск, нали така? Ти си пилигрим и ще ме разбереш.

— Хм! — Очевидно достойнството му на пилигрим беше поставено на карта. Възпираше го само това, че нито една душа не можеше да оцелее след тотална смърт. Животът на Пилигрима беше изпълнен с множество опасности и заплахи от пълно унищожение. Но пък и той умееше да се пази.

Предложението на Книжовника се оказа най-голямото предизвикателство, с което се бе сблъсквал през живота си досега. Да опознае тези пришълци, да ги направи част от себе си… Изкусителната мисъл за такова сливане замъгли здравия му разум.

— Виж какво — продължи Книжовника, — нищо не ни пречи просто да се спуснем долу и да се смесим с ранените. Успеем ли да минем през полето, ще можем без особен риск отблизо да разгледаме последния от пришълците.

Докато казваше това Джакерамафан вече беше напуснал наблюдателния си пост и търсеше подходяща пътечка, така че онези долу да не забележат силуетите им на върха на хълма. Уиккукракръм се разкъсваше от противоречия. Една от частите му се надигна, за да последва неговия спътник, но другите още се колебаеха. Проклятие, Джакерамафан си беше признал, че е съгледвач. Значи притежаваше находчивостта, която бе присъща на най-интелигентните от жителите на Дългите езера. По всичко личеше, че този приятел е професионалист…

Перегрин огледа грижливо тяхната страна на хълма и долината наоколо. Нямаше и следа от Тайратект, нито пък от някой друг фленсериер. Той се измъкна от своите скривалища и последва съгледвача.

Прикриваха се колкото може по-дълго в плътните сенки на хълмовете, проснали се под лъчите на клонящото на север слънце. Накрая вече нямаше как да не излязат на открито и двамата продължиха, мятайки се от едно прикритие към друго. Точно преди да доближат първия ранен, Книжовника изрече най-страшните думи през този следобед.

— Ей — рече той, — бъди спокоен. Прочел съм всичко, което обяснява как стават тия работи.

 

 

Гъмжилото от части, откъснати от цялото, и купищата ранени са гледка, от която дъхът секва, а кръвта се смразява в жилите. Самотни фигури, двойки, тройки, тук-там няколко четворки — те бродеха безцелно, виейки жаловито от време на време. В повечето случаи толкова хора, струпани на малка площ като тази, биха образували хорос. И наистина, на някои места той забеляза сексуална активност, стигаща до оргии. Но повечето още не бяха преодолели ужаса от загубата, за да се върнат отново към нормалните реакции. Уиккукракръм за миг се почуди дали след всичките им приказки и теории фленсериерите няма просто да оставят останките от войската си да се комбинират сами, както намерят за добре. Щяха да се получат доста странни и сакати глутници.

Когато навлезе навътре сред гъмжилото, Перегрин Уиккукракръм усети как собственото му съзнание започва да се замъглява. Ако все пак се насилеше да се концентрира, той би могъл да си спомни кой е всъщност и да се добере до другия край на долината, без да привлече вниманието върху себе си.

Връхлетяха го мисли, завладяващи и неподдаващи се на контрол.

… Жажда за кръв и жестокост…

… искренето на метал в ръката на пришълеца… Болката в гърдите й… Плюенето на кръв, падането…

Лагерът на новобранците и още преди него, моят брат, слят с мен, беше толкова добър… Лорд Стийл каза, че ние сме някакъв величествен експеримент.

Да тичаш, обзет от паника, към някакво чудовище с издължени крайници. Скок, остриетата в лапата. Гърлото на чудовището е прерязано. Кръвта му бликва във висока струя.

Къде съм?… Може би съм част от теб… Моля?

Перегрин рязко се завъртя при последния въпрос. Той беше отправен към него и прозвуча съвсем отблизо. Някакъв самотник го душеше. Той отблъсна тази обезчленена единица и побягна през долината. Някъде напред Джак-как-му-беше-името се намираше в не по-завидно състояние. Вече беше сигурен, че почти не съществува риск някой да ги разкрие, но сега се чудеше дали изобщо ще съумеят да се промъкнат невредими. Перегрин беше само четворка, а наоколо гъмжеше от самостоятелни единици. От дясната му страна някаква друга четворка върлуваше, плячкосвайки и насилвайки двойките и единиците, които се изпречваха по пътя й. Уик, Кук, Рак и Ръм се насилваха да си спомнят защо бяха дошли дотук и накъде бяха тръгнали. Съсредоточи се върху едно определено усещане, което наистина съществува: мирисът на сажди от течния огън на нападателите… мушиците, които се рояха на облаци наоколо, съсирените локви кръв по цялото поле.

Измина страшно много време. Минути.

Уик-Кук-Рак-Ръм се огледа. Почти беше успял да се измъкне; намираше се чак в южния край на бойното поле, покрито с останките от войската. Една част от него взе да повръща и той се повали на земята. После нормалната му психика постепенно започна да се възвръща. Уиккукракръм вдигна поглед и забеляза, че Джакерамафан се е спрял точно насред множеството. Книжовника беше здравеняга, състоеше се от шест части, но въпреки това не се справяше по-добре от Перегрин в онзи ад. Мяташе се насам-натам с широко ококорени очи, хапейки себе си и тези около него.

Най-накрая все пак успяха да се измъкнат от долината, при това достатъчно бързо, че да настигнат онези с белите куртки, които отнасяха последния извънземен. Ако искаха да ги проследят и по-нататък обаче, трябваше да намерят начин да се откъснат от гъмжилото, без да привличат вниманието върху себе си. Хм. Наоколо имаше много фленсериерски униформи… без живи собственици. Две от частите на Перегрин се отправиха към един мъртъв войник.

— Джакерамафан! Тук!

Големият съгледвач се обърна към него и в очите му проблесна нещо подобно на разум. Той се запрепъва в указаната посока и приклекна недалеч от спътника си. Беше се доближил повече от допустимото до Уиккукракръм и Пилигрима се чувстваше неспокоен, но то бе нищо в сравнение с онова, което двамата бяха преживели. Той постоя безмълвен известно време, дишайки тежко.

— Съжалявам, дори не си представях какво може да ни се случи. Там загубих част от себе си… Вече не ми беше останала надежда, че ще си я възвърна.

Перегрин внимателно наблюдаваше движението на последната група белодрешковци и тяхната носилка. Те тръгнаха в друга посока и само след миг щяха да се изгубят от поглед. Ако успееха да се маскират, може би щяха да ги проследят и по-нататък. Все пак това си беше голям риск. Опита се да мисли като големите съгледвачи. После смъкна куртката от мъртвото тяло. Каквото и да става, дегизировката щеше да им е нужна. Дори и да не тръгнеха след носилката, можеха да останат тук, докато се спусне нощта, а после да огледат отблизо летящата къща.

След миг Книжовника осъзна какво прави Пилигрима и започна да събира куртки и за себе си. Двамата се запрокрадваха през купчините тела, търсейки дрехи, по които да няма много петна от кръв. Освен това Джакерамафан настояваше да са с еднакви отличителни знаци. Наоколо имаше изобилие от остриета за лапите и бойни брадви. Накрая двамата бяха въоръжени до зъби, но се налагаше да поровят още малко. Не достигаше само една куртка — Ръм бе толкова широк в раменете, че много трудно намираше дреха, която да му е по мярка.

Едва по-късно Перегрин осъзна какво става: една голяма глутница, състояща се най-малко от трима, се спотайваше сред купищата мъртъвци. Сигурно още скърбеше, дори след като беше изпяла погребалната песен над загиналата си единица. Когато Перегрин започна да смъква униформата от нейния мъртъв член, се чу:

— Няма да ти позволя да ме ограбваш!

Прозвуча яростно ръмжене и остра болка избухна в гърлото на Ръм. Перегрин се сгърчи в агония и се нахвърли върху противника. Вкопчиха се в яростно заслепение. Перегрин замахна с бойната брадва веднъж и още веднъж, докато муцуната му не се покри с кръв. Когато пред очите му отново просветна, единият от тримата лежеше мъртъв, а другите търтиха да бягат обратно към бойното поле.

Уиккукракръм се сгърчи от болката на своя Ръм. Нападателят имаше метални остриета на лапите и Ръм беше разпорен от ребрата до чатала. Уиккукракръм залитна. Лапите му стъпкаха неговите собствени вътрешности. Той се опита да ги натика обратно в търбуха на своята четвъртинка. Болката беше нетърпима. Светлината в очите на Ръм взе постепенно да гасне. Уиккукракръм задуши писъците, които напираха в гърлото му. „Аз се състоя едва от четири части, а сега едната от тях умира!“ Години наред си повтаряше, че четворка е твърде малка група за един пилигрим. Сега злочестието се беше стоварило върху него и той се оказа неспособен да му се противопостави, хванат като в капан в териториите на тези коварни създания.

За миг болката сякаш стихна и мисълта му се проясни. Схватката не беше направила особено впечатление сред общата врява, воя на оплакваните, безразборните изнасилвания и атаките в пристъп на лудост. Само дето в нея участваха повече части от обикновено и се проля по-голямо количество кръв. Белодрешковците, които се суетяха около летящата къща, обърнаха за миг поглед към тях, но после отново се заеха с отварянето на извънземния кораб.

Книжовника беше приклекнал наблизо и гледаше ужасено. Една част от него пристъпи малко напред, но после отново се отдръпна. Той се бореше със собствените си чувства, колебаейки се дали да се притече на помощ. Перегрин едва не започна да се моли, но сега дори това не беше по силите му. Освен това Книжовника не беше пилигрим и не бе способен да отстъпи доброволно част от себе си.

Внезапно го нападнаха спомени. Ръм се опитваше да систематизира миналото си и да покаже на останалите какво е преживял преди да стане част от цялото. За миг Перегрин се видя да плува из Южно море, а до него беше Ръм още като малко кутре; пробяга споменът за островитянката, която беше родила Ръм, и за глутницата, каквато беше преди това. Обиколи цял свят, преживявайки беднотията и нищетата на тропическите общества, оцелявайки през войната на Равнинните орди… И още — случките, които беше чул да разказват, хитростите, които беше научил, хората, които беше срещнал. Уик Кук Рак Ръм беше славна глутница с ясна мисъл, леко сърце и невероятна способност да подрежда и систематизира спомените си. Това беше и причината толкова дълго време да не нарасне в петорка или шестица. Сега трябваше да заплати най-високата цена за миналото си благополучие.

Ръм въздъхна за последен път и очите му се затвориха за светлината на деня. Пред Уиккукракръм отново падна пелена — внезапно беше лишен от четвъртинката си. Трите останали части трябваше да се опитат да образуват отново едно цяло. Триото стоеше и нервно пристъпваше от крак на крак. Отвсякъде го дебнеше опасност, но то не можеше да я обхване с останките от разума си. Тогава с надежда се присламчи към шесторката, която стоеше наблизо — Джакерамафан? — но онзи го отблъсна. Той хвърли нервен поглед към множеството ранени. Там имаше шанс да попълни целостта си… но можеше и да полудее.

Огромен мъжкар с дълбоки рани по хълбоците беше приклекнал в края на заслепената тълпа. Той улови погледа на тройката и мъчително се запрепъва през полето към нея. Уик, Кук и Рак отстъпиха назад, козината им настръхна от уплаха и възбуда. Издраният беше двойно по-едър от който и да е от тях.

… Къде съм?… А може би съм част от теб… Моля?

Воят му беше изпълнен със спомени, объркани и в по-голямата си част неразбираеми. Спомени за пролята кръв и за военни тренировки. По някаква причина беше уплашен от тези спомени също толкова, колкото и от заобикалящия го ужас. Допря покритата си със засъхнала кръв муцуна до земята и се повлече по корем към тях. Тройката побягна напосоки. Случайните чифтосвания ужасяваха еднакво и трите части. Те продължиха да отстъпват заднишком към откритата равнина. Онзи ги последва, но бавно, все още влачейки се по корем. Кук облиза устни и пристъпи към непознатия. После проточи врат и подуши около гърлото му. Уик и Рак се приближиха от двете му страни.

В един кратък миг те се сляха. Потни, кървави, ранени — съюзът им беше сключен в ада. Тази мисъл сякаш долетя отникъде и проблесна едновременно у четиримата в пристъп на циничен хумор. После хармонията се разпадна и те отново бяха три животни, които ближеха муцуната на четвъртото.

 

 

Перегрин огледа долината с нови очи. Беше се разпаднал на съставните си части само за няколко минути. Ранените от Третата атака на пехотата си бяха пак там. Слугите на Фленсер отново бяха претрупани с работа по разтоварването на чуждия кораб. Джакерамафан леко отстъпваше назад, а по лицето му се бореха удивление и ужас. Перегрин наведе глава и изсъска срещу него:

— Няма да те предам, Книжовнико!

Съгледвачът се вдърви на мястото си.

— Това си ти, Перегрин…

— Може и така да се каже.

Вярно, още беше Перегрин, но не и Уиккукракръм.

— К-к-как успя да го направиш? Н-н-нали току-що загуби едната си част.

— Аз съм пилигрим, забрави ли? Ние живеем по този начин през цялото време.

В гласа му имаше сарказъм. Това беше клише, което Джакерамафан бе чувал и друг път, но в него все пак имаше зрънце истина. Перегрин Уик-кук-рак… рана вече се усещаше като една цялостна личност. Може пък това ново съчетание да имаше повече късмет занапред.

— Аха, разбирам… Е, добре, какво ще правим сега?

Съгледвачът се озърна нервно във всички посоки, но най-тревожни бяха очите, които следяха Перегрин.

Сега беше ред на Уиккукракрана да се изненада. Какво правеше той тук? Избиваше някакви непознати врагове… Не. Не, това беше целта на Атакуващата пехота. Той нямаше нищо общо е нея, независимо от следите в паметта си. Двамата с Книжовника бяха дошли тук да… спасят единия от пришълците или поне да се опитат да го направят. Перегрин се вкопчи в безразборните си спомени. Имаше нещо ценно от предишната му идентичност, което трябваше да бъде запазено. Той погледна натам, където за последен път бе видял пришълеца. Белодрешковците и носилката се бяха изгубили в далечината, но за него тази пътека вече беше позната.

— Още имаме шанс да оцелеем — обърна се той към Джакерамафан.

Книжовника тъпчеше с крака на едно място и боязливо се накланяше към него. Вече не беше същият ентусиаст като преди.

— След теб, приятелю.

Уиккукракрана изопна куртките си и изтупа от тях засъхналата кръв, после наперено тръгна през долината. Мина само на няколко десетки метра от слугите на Фленсер, заобиколили непознатия враг — летящата къща. Той небрежно отдаде чест, но никой не му обърна внимание. Джакерамафан го следваше, помъкнал два арбалета. Книжовника направи всичко по силите си, за да повтори наперената походка на Перегрин, но в състава му не достигаха подходящи части за това. После двамата преминаха покрай военния пост на върха на хълма и се скриха в сенките. Воят и стенанията на ранените заглъхнаха зад тях. Уиккукракрана скъси пътя наполовина, минавайки напряко през множеството завои по неравната пътека. Оттук вече се виждаше пристанището. Лодките все още бяха привързани за брега и около тях нямаше оживление. Зад гърба му Книжовника нервно нареждаше някакви безсмислици. Перегрин само се затича по-бързо — самоувереността му нарастваше още повече, подхранвана от объркването на новобранеца. Неговата нова част, раненият воин, доскоро беше първи помощник на пехотински офицер. Новосформираната глутница вече знаеше всяко кътче на пристанището и на замъка, а и всички пароли за деня като добавка.

След два завоя настигнаха слугите на Фленсер с носилката.

— Здравейте! — извика Перегрин. — Носим нови инструкции от лорд Стийл.

По гърбовете му премина хлад, когато за първи път след случката си спомни за Стийл.

Един от групата остави дръжката на носилката и се обърна да ги погледне. Уиккукракрана не си спомняше името, но неговото лице му се стори познато. Доста високопоставен и арогантен негодник. Изненада се, че онзи лично влачи носилката като обикновен слуга.

Перегрин спря само на двайсетина метра от белодрешкото. Джакерамафан беше изостанал и ги наблюдаваше от височинната при предпоследния завой. Колчаните със стрели, които носеше, не се забелязваха от това място. Слугата огледа нервно Перегрин и вдигна очи към Книжовника.

— Какво искате вие двамата?

Дали пък вече не ги подозираше? Както и да е. Уиккукракрана напрегна сили за смъртоносен скок… и внезапно взе да вижда всичко наоколо през очите на четири независими една от друга части, а разумът му се замъгли от замайването на новия. В мига, когато трябваше да убива, ужасът на Рана от този акт го демобилизира. Проклятие! Уиккукракрана започна трескаво да мисли какво да отвърне на въпроса, но новопридобитите му спомени дойдоха на помощ.

— Волята на лорд Стийл е ние да отнесем това създание на пристанището. А ти, хм, ще трябва да се върнеш при летящото нещо на нашествениците.

Белодрешкото облиза устни. Очите му внимателно огледаха униформите на Перегрин и Книжовника.

— Измамници! — изкрещя той и в същия миг даде знак на едната от частите си край носилката. В лапата й проблесна метал. Канеше се да убие пришълеца!

Изотзад звънна стрела и онзи член, който се втурна заплашително към носилката, падна покосен. Дръжката стърчеше от окото му. Уиккукракрана пак събра силите си и изтика новата част най-отпред. Отначало тя стоеше като замаяна, но скоро започна да реагира адекватно и нададе ужасяващ боен вик към останалите. Двете глутници се сблъскаха. Рана изтърколи две части от противника по стръмнината. Стрелите свистяха наоколо. Уик, Кук и Рак посичаха с бойните брадви всичко, което се изпречеше пред погледа им.

Изведнъж шумът от битката утихна и Перегрин отново можеше да разсъждава трезво. Три от частите на слугата се гърчеха върху пътеката, а земята наоколо беше пропита от кръвта им. Той ги избута от пътя близо до мястото, където Рана сам беше избил останалите. Нито една от частите на слугата не беше оцеляла — това бе тотална смърт и той носеше отговорност за нея.

— Пришълецът е още жив — каза Книжовника. Стоеше край него и душеше подобното на богомолка тяло. — Само дето не е в съзнание. — Той стисна дръжките на носилката в челюстите си и погледна към Пилигрима. — Ами сега, Перегрин?

Перегрин лежеше в мръсотията и се опитваше да събере мислите си. Наистина, ами сега? Как можа да се забърка в тази киша? Объркването на новия доминираше над всички чувства и мисли в групата. Вече не помнеше по какви причини спасяването на пришълеца му се струваше невъзможно. И това го сковаваше. Групата отиде по нужда. После част от нея се струпа по края на пътеката и се огледа наоколо. По нищо не личеше да са привлекли нечие внимание. Лодките в пристанището все още бяха празни. По-голямата част от пехотата стоеше по хълмовете. Нямаше съмнение, че слугите носеха телата най-напред в пристанищната крепост. Кога ли щяха да ги откарат на Тайния остров? Мигар са очаквали пристигането на извънземните?

— Можем да вземем няколко лодки и да избягаме на юг — предложи Книжовника.

Ама че наивник! Сякаш не знаеше, че пристанището е зорко охранявано от стражите. Дори да кажеха паролата, онези щяха да доложат за тях веднага след като отминеха по-нататък. Шансовете им бяха едно на милион. Но пък преди Рана да стане член на глутницата спасението на пришълеца беше абсолютно невъзможно.

Той разгледа съществото върху носилката. Толкова необикновено, а въпреки това така живо и истинско. Личеше, че не е някое низше създание, макар да бе най-поразителната чудатост, изпречвала се пред очите му. Окървавените му дрехи бяха изработени от най-фината материя, която Перегрин някога беше виждал. Под тялото на извънземното имаше подпъхната розова възглавница със сложна бродерия. В миг на прозрение той осъзна, че това е някакъв предмет на изкуството на извънземните. Беше изобразена глава на животно с клепнали уши и дълъг хобот.

И така, бягството през пристанището имаше шанс едно на милион. Някои цели обаче си заслужаваха риска.

— Ще се спуснем още по-надолу — каза той.

 

 

Джакерамафан пое носилката. Уиккукракрана вървеше напред, стараейки се да изглежда много важен и страшно зает. С Рана в групата това никак не беше трудно. Този негов член го превръщаше в образцов военен. Отвътре обаче той си знаеше колко слаб и безпомощен е всъщност.

Бяха се спуснали почти до морето. Сега пътеката ставаше по-широка и беше грубо павирана. Знаеше, че пристанищната крепост се намира някъде над тях, скрита сред дърветата. Слънцето осветяваше вече източния хоризонт. Цветя покриваха всичко наоколо — бели, червени, виолетови.

Много скоро се натъкнаха на патрулна верига. Веригите и обръчите не блестяха с кой знае какъв ум, но извън тропиците не можеха да се намерят по-ефикасно действащи групи от техните. Разказваха се истории за вериги, дълги по десет мили, които наброяваха няколко хиляди члена. Най-голямата, която беше срещал Перегрин обаче, не надхвърляше повече от хиляда. Обучете обикновени индивиди да се движат в редица, но не на глутници, а като индивидуални членове. Ако всеки от тях стои на по-малко от метър от съседите си, тогава ще образуват нещо като съзнанието в едно трио. Групата като цяло едва ли е по-умна от него — не можеш да очакваш кой знае какви задълбочени разсъждения, когато са необходими секунди някоя мисъл да проникне в цялото ти съзнание. И въпреки това веригата имаше съвсем ясна представа какво става около нея във всеки един момент. Ако някой от нейните членове биваше нападнат, останалите научаваха за това със скоростта на звука. Перегрин беше служил във верига. Това бе доста затъпяващо занимание, но не по-досадно от обикновената служба на караулите. При това е много трудно да се отегчиш от каквото и да било, когато си тъп като някоя верига.

Аха, започна се! Един от членовете на охраняващата верига, която срещнаха, прилепи гръб в едно дърво и поиска парола. Уиккукракрана знаеше кодовата дума и те преминаха успешно от другата страна на веригата. Но сега всички нейни членове знаеха до най-малката подробност отличителните им черти. Със сигурност тяхното описание скоро щеше да стигне и до последния воин в пристанищната крепост.

Проклятие! Нямаше изход от това положение. И той реши да изпробва най-безумното си хрумване. Преминаха през още два патрула. Вече подушваше дъха на морето. Накрая излязоха от гората край обграденото с непристъпни скали пристанище. Водата искреше като сребро. Голяма многочленна лодка се люлееше между два кея. Мачтите й приличаха на лес от стройни дървета без листа. Само на миля навътре в морето можеха да зърнат очертанията на Тайния остров. Част от Перегрин пренебрегна тази гледка като позната; останалите обаче застинаха благоговейно. Ето къде била Цитаделата на фленсериерския култ, прострял пипалата си по цялата земя! В тези сурови кули самият Фленсер извършваше своите опити, пишеше есетата си… и кроеше планове как да покори света.

На кейовете имаше само неколцина души. Повечето от тях се грижеха за поддръжката: кърпене на платната, връзване на двойните възли. Те загледаха носилката с нескрито любопитство, но никой не посмя да се приближи. „Значи всичко, което трябва да направим, е да стигнем спокойно до кея, да разсечем виметата на някои от вътрешните лодки и да се ометем.“ Сигурно около кея имаше достатъчно глутници, за да им попречат, а тяхната врява щеше да привлече войските от пристанищната крепост. Беше много чудно, че досега още никой не им е обърнал по-сериозно внимание.

Лодките бяха недодялано копие на южняшката направа. Някои от разликите бяха във външния вид — доктрината на Фленсер забраняваше лодките да се украсяват. Останалите различия се отнасяха до устройството. Тези съдове бяха пригодени да плуват целогодишно, а в добавка служеха и за превозване на войска. Но въпреки непознатото за него устройство, Перегрин вярваше, че ще се справи с управлението, стига да се добере до някоя от тях. Пристъпи към края на кея. Хммм. Гледай ти късмет. Катамаранът, чийто борд опираше каменния пристан най-близо до него, изглеждаше бърз и добре снабден с провизии. Сигурно служеше за патрулиране на дълги разстояния.

— Шшшт, нещо става — Книжовника изви глава към крепостта.

Войниците трескаво се строяваха в параден строй. Дали пък не беше някакъв общ сбор? Петима слуги профучаха пред редиците, а от кулите се чу зов на фанфари. Рана и друг път беше присъствал на подобно нещо, но Перегрин отначало не се довери на спомените му. Как беше възможно…

Над крепостта се развя флаг в червено и жълто. Войниците и работниците на кея мигом се хвърлиха по очи на земята. Перегрин също се просна и изсъска към другия:

— Лягай долу!

— Защо?

— Това е флагът на Фленсер, неговият личен пряпорец!

— Не може да бъде!

Фленсер беше убит в Републиката само преди шест декади. Шайката, която го беше разпокъсала на части, избила и дузина от неговите верни телохранители заедно с най-личните му последователи.

Но засега това си оставаше само версия на Републиканската политическа полиция. Тя твърдеше, че всички тела на Фленсер били открити мъртви.

Горе при крепостта една-единствена глутница премина наперено през редиците на войската и белодрешковците. По раменете й проблесна злато и сребро.

Крайният от членовете на Книжовника се промъкна до ръба на кея и скришом измъкна уреда за наблюдение. След миг прошепна:

— Проклятие… Това е Тайратект!

— Тя е толкова Фленсер, колкото съм и аз — каза Перегрин. Вървяха рамо до рамо с Тайратект през целия път от Ледените зъбери дотук. Беше повече от очевидно, че тя е новообразуван екземпляр и частите й още не се бяха интегрирали помежду си. Изглеждаше някак необщителна и потайна, но това беше естествено при опасностите, които дебнеха наоколо. Перегрин обаче долови, че в нея се таеше инстинктът на убиец… Сега вече се догаждаше откъде идва той. Излиза, че все пак някои от частите на Фленсер бяха успели да се измъкнат от убийците. А те двамата с Книжовника бяха изкарали цели три декади в тяхната компания! При тази мисъл по гърба му полазиха тръпки.

При вратата на крепостта глутницата, наречена Тайратект, се изопна за среща с войниците и слугите. Тя даде знак и звукът на фанфарите прозвуча отново. Новата четвъртина от Перегрин разбра този зов. Беше сигнал за сбор. Той потисна у себе си желанието да му се подчини и да последва останалите, които се повлякоха по корем към крепостта, впили очи в Повелителя. Книжовника се извърна към него и Перегрин кимна в отговор на неизречените думи. Трябваше им чудо и ето, че то се случи, при това с помощта на техните врагове! Книжовника започна бавно да се примъква към края на кея, влачейки носилката от една сянка към друга.

Все още никой не поглеждаше в тяхната посока. За това си имаше причина: Уиккукракрана помнеше добре какво се случва с онези, които дръзваха да не се подчинят на сигнала за сбор.

— Сложи съществото при руля върху десния борд — изшептя той към Джакерамафан. После се изсули от кея и се разпръсна между частите на многочленната лодка. Беше чудесно да се озове отново сред люлеещите се бордове на лодката. Подаде глава да си поеме въздух близо до мястото, където стояха катапултите. Заслуша се за миг в скърцането на гредите и плющенето на въжетата.

Рана обаче не беше моряк и нямаше дори бегла представа за най-важното нещо, което трябваше да свърши най-напред.

— Какво търсиш — долетя високочестотният шепот на Книжовника.

— Отворите на люковете.

Ако изобщо имаше такива, то те по нищо не приличаха на тия от лодките в Южното море.

— А, така ли — небрежно рече Книжовника, — няма проблем. Това са северни скутери. При тях има подвижни панели, зад които се намира съвсем тънък корпус.

Двама от неговата глутница изчезнаха за момент под водата, а после се чу кънтящ звук. Главите се подадоха отново, отърсвайки водата от себе си. Той се ухили изненадано, поразен от собствения си неочакван успех. „Гледай ти, наистина е както пише по книгите!“, сякаш казваше обърканото му изражение.

Уиккукракрана също ги намери. Приличаха на вратите към моряшките каюти, но се отместваха леко, а дървото зад тях можеше лесно да се разсече с бойна брадва. Той задържа една от главите си над водата, наблюдавайки дали не са привлекли нечие внимание, а в същото време сечеше корпуса отдолу.

Най-сетне Перегрин и Книжовника успяха да се промъкнат през редиците на многочленната лодка. Ако това нещо внезапно потънеше под напора на водата, нахлуваща през разбитите на трески люкове, май трудно щяха да освободят някой от катамараните, за да избягат с него.

Опа-лаа. Един от работниците гледаше към тях. Част от него още пълзеше към хълма, но останалите сякаш се канеха да се върнат при кея. Фанфарите обаче отново прозвучаха и той се подчини на техния зов. Въпреки това неговото предупредително скимтене накара и други глави да се обърнат назад.

Вече нямаше време да действат предпазливо. Перегрин се върна при кила на избраната лодка, а през това време Книжовника пробиваше дупки в борда на останалите.

— Плавал ли си някога досега? — попита Перегрин.

Глупав въпрос.

— Амиии, чел съм доста по въпроса.

— Чудесно.

Перегрин го изтика при кила на катамарана.

— Пази пришълеца! Клякай долу и стой, колкото се може по-тихо.

Той би могъл да управлява лодката и сам, но за това трябваше да мобилизира всички свои части и да напрегне жили до скъсване.

Перегрин отдели техните два катамарана от останалите части на многочленната лодка. Дупката, образувала се в общата редица, още не личеше, но той вече виждаше как водата нахлува през кила на останалите части. Обърна пръта, с който се управляваше лодката, използвайки куката в другия му край, за да придърпа съседната част и да прикрие с нея тяхното отделяне от кея. Още пет минути и на това място щяха да останат само редица мачти, стърчащи от водата. Пет минути. Нямаше да успеят за нищо на света… ако не беше сигналът за сбор на фленсериерите. На възвишението войниците се трупаха на групи и сочеха развълнувано надолу към пристанището. Но въпреки това не помръдваха от местата си, защото чакаха заповед от Фленсер-Тайратект. Колко ли време щеше да мине преди някой високопоставен да реши, че дори сигналът за сбор може да бъде пренебрегнат.

Той вдигна платната.

Вятърът подхвана лодката и те се отблъснаха от кея. Перегрин се мяташе от едно място на друго. Дори лишен от Ръм, той пак си спомни вкуса на морската сол по устните и обтягането на въжетата. Можеше да почувства кога да затегне и кога да отпусне рейките и платната, та да улови силата на вятъра.

Фленсериерите вече се спускаха като лавина по стръмния склон към пристанището. Стрелците заеха позиции и във въздуха се вдигна облак стрели. Перегрин смени ъгъла на платната и наклони лодката за ляв завой около единия борд. Книжовника се хвърли напред, за да прикрие тялото на пришълеца. Водата край тях взе да кипи, но само няколко стрели улучиха лодката. Перегрин отново смени ъгъла на платната и катамараните завиха рязко в друга посока. Трябваха им само още няколко секунди, за да се измъкнат от обсега на стрелите. Струпаните на кея войници нададоха вой при вида на онова, което беше останало от многочленната им лодка. Трюмовете вече бяха пълни, а водата наоколо — задръстена от потънали части. Всички катапулти се намираха по палубите на повредените съдове.

Перегрин остави лодката им да се носи с пълна скорост и я насочи по най-краткия път към открито море. Успя да зърне, че минават покрай южния бряг на Тайния остров. Кулите на замъка се извисяваха мрачни и величествени. Той знаеше, че по стените има тежки катапулти, а в пристанището на острова чакаха готови за отплаване бързоходни кораби. Още няколко минути и дори това вече нямаше да представлява заплаха за тях. Той постепенно осъзна колко бърза и маневрена беше лодката им.

Джакерамафан се беше свил при кърмата на палубата, взирайки се към пристанището. Там в обезумяла тълпа се бяха струпали войници, работници и слуги в бели куртки. Дори от това разстояние се виждаше, че цари хаос, а глутниците бяха обзети от безсилна ярост. По лицето на Книжовника се разля глупава усмивка — вече вярваше, че ще успеят. Той с мъка се покачи върху един парапет, обърна задницата на една от своите части към врага и размаха демонстративно опашка към пристанището. Този обиден жест за малко не го прати във водата, но за негова радост беше забелязан. За известно време воят откъм сушата стана още по-пронизителен.

Не след дълго те бяха далеч на юг от острова и дори неговите катапулти не можеха да ги застигнат. Глутниците от континенталния бряг също не се виждаха. Личният пряпорец на Фленсер все още плющеше весело под напора на морския бриз — бързо смаляващото се жълто-червено петно ярко се открояваше на фона на горската зеленина.

Всички части на Перегрин се загледаха съсредоточено към тесните протоци между континенталния бряг и Острова на китовете. Неговият Рана си спомни, че единственото възможно за преминаване място беше добре укрепено. При други обстоятелства там ги чакаше сигурна гибел. Сега обаче стрелците бяха извикани да участват в засадата на пришълците, а катапултите им в момента бяха на поправка.

… И така, чудото стана. Бяха още живи и свободни, при това се натъкнаха на най-невероятната находка, за която може да мечтае всеки пилигрим. Той така силно извика от радост, че Джакерамафан се сниши от страх. Ехото отекна откъм раззеленените хълмове, покрити тук-там със сняг.