Върнър Виндж
Огън от дълбините (42)

Четиридесет

Всеки друг път пълзенето по тайните коридори би било забавно и весело, въпреки непрогледния мрак, който цареше в тях. Доскоро подобно приключение щеше да предизвика тръпка на откривателство и да даде повод за шеги и насмешки.

Сега обаче объркването на Амди го плашеше. Кутретата през цялото време настъпваха и дращеха краката на Джефри.

— Пълзя толкова бързо, колкото е по силите ми.

Крачолите на панталоните му вече бяха прокъсани от лазенето по грубо одяланите камъни. Момчето направи усилие да се движи още по-бързо, но болката от изранените колене го пронизваше чак до мозъка. Внезапно се натъкна на кутрето пред себе си. То беше спряло и се ослушваше. Долавяше се далечен шум.

— Дали са преследвачите ни? — попита Джефри.

— Не… Искам да кажа, не съм сигурен. Спри тук. Слушай… Чуваш ли това? Течно, сладникаво.

Маслото.

Вече нямаше сила, която да го задържи на едно място. Джефри запълзя трескаво по тунела. Главата му изкънтя в тавана и той залитна, подпирайки се на лакти. После дойде на себе си и отново се заизвива напред. Струйка кръв се процеди надолу по бузата му.

Сега вече и той чуваше бълбукането на маслото. Някъде напред се разнесе гласът на Амди:

— Тук е зазидано… Дали пък не стигнахме изхода? — Дочу се стържене и чегъртане. — Не мога да го отместя. — Кутрето се обърна назад и се провря през краката на Джефри. — Бутни го нагоре, Джефри. Ако е същият като онзи отвор върху купола, тогава трябва да се отваря нагоре.

Проклетият тунел се стесняваше точно при отвора. Джефри присви, колкото може повече раменете си и се промъкна напред. Повдигна капака нагоре и той се помръдна с около сантиметър. Момчето припълзя още по-близо. Стените така го стиснаха в прегръдките си, че едва си поемаше въздух. Отново бутна с всичка сила. Камъкът се завъртя около оста си и слънчевата светлина плисна в лицето му. Очите му лесно привикнаха с нея, защото се бяха озовали в сянката на каменните зъбери. Джефри се почувства щастлив и волен като птичка. Само още половин метър и щеше да е на свобода.

Тъкмо се обърна назад към кутрето, когато събитията внезапно взеха друг обрат. Амди се беше струпал в трепереща купчинка зад него.

— Джефри, задните ми части са потънали в масло. То е изпълнило тунела зад нас.

Паника. За секунда Джефри изгуби способността си да разсъждава. Смъртта дишаше във вратовете им. Той вече можеше да различи дори цвета й — кървавочервени петна по дланите си.

— Връщай се! Ще си сваля ризата и тогава опитай отново.

За него самия беше невъзможно да се обърне назад — толкова здраво го притискаха каменните стени. Най-после успя. Извъртя се на една страна и си смъкна ризата.

— Джефри! Двама от мен са под… маслото. Не мога да дишам!

Кутретата се блъскаха около него, а козината им беше станала хлъзгава от мазнината. Хлъзгава!

— Потрай малко!

Джефри намаза ръцете си с маслото и го разтри по раменете си. Протегна ръце над главата си и си помогна с крака, за да се провре още по-напред в теснината. Частите на Амди зад гърба му дишаха шумно, сякаш не им достигаше въздух. Теснотията стана нетърпима. Продължавай напред, продължавай! Преодоля още един сантиметър, после още един. Накрая се подаде до раменете през отвора. Останалото беше лесно.

Джефри скочи долу и се протегна към най-близката част от Амди. Оваляното в масло телце се изхлузи от ръцете му. Издаваше някакви нечленоразделни звуци, които не бяха нито от езика на Остриетата, нито човешка реч. Джефри забеляза в тунела очертанията на още няколко части, които дърпаха нещо зад себе си. След секунда отвътре изскочи някаква студена и мокра топка, покрита със сплъстена козина. Тя се изтърколи и тупна в ръцете му. После още една. Джефри внимателно ги постави върху камъните и изтри лепкавата маса от муцуните им. Едното кутре се изправи на крака и продължи само да се чисти. Другото взе да хълца и кашля.

През това време останалите също наизскачаха от дупката. Всичките осем бяха оплескани с масло. Те се клатушкаха като пияни, присядаха на задните си хълбоци и хленчеха нещо в ушите едно на друго. Жуженето и граченето, което издаваха, обаче нямаше никакъв смисъл.

Джефри остави приятеля си и тръгна на разузнаване. За щастие мястото, където излязоха, беше прикрито зад една от извивките на стената. Когато подаде глава иззад камъните, момчето чу подвикванията на войниците на Стийл. Промъкна се още малко, за да огледа, и за момент се уплаши, че двамата с Амди са още във вътрешния двор на замъка. Наоколо имаше толкова много войници. След това обаче забеляза заобленото било на хълма и дима, който извираше, от долината.

Ами сега? Джефри се обърна назад към Амди, който все още трескаво си почистваше ушите. Сега звуците, които издаваше, звучаха по-смислено и частите на глутницата отново се движеха в синхрон. Момчето пак погледна към хълма. Внезапно му се прищя да се втурне към войниците. Толкова дълго те олицетворяваха закрила и безопасност за него.

Един от Амди се отърка в краката му и надигна глава да се огледа.

— Охо! Между нас и войските на г-н Стийл има цяло езеро от масло. Аз…

Експлозията беше силна, но не приличаше на взрив от динамит. Трясъкът трая само секунда, после ехото поде неговия тътен. Още две от частите на Амди проточиха вратове иззад ъгъла. Изведнъж езерото с масло се превърна в ревящо огнено море.

 

 

Синя раковина маневрираше със совалката на около двеста метра от крепостната стена, точно на противоположния край, от който нападаха глутниците на дърворезбарите. Сега совалката летеше на височината на човешки бой.

— Само присъствието ни тук може да побърка глутниците — каза Пилигрима.

Фам погледна през рамо. Войската на дърворезбарите отново владееше бойното поле и напредваше към стените на замъка. Още минута и щеше да се стигне до ръкопашен бой.

От говорния апарат на Синя раковина се раздаде някакво гъргорене и накара Фам да погледне отново напред.

— В името на флотата! — тихо каза той.

Глутниците върху крепостната стена палеха с огнепръскачки маслените езера при зъберите. Синя раковина приближи совалката още малко. По цялото протежение имаше дълги вади масло. Сега те бяха обхванати от пламъци.

Совалката се издигна нагоре, подмятана и клатушкана от вълните горещ въздух, идващи откъм пожара. На някои места маслото сякаш потъваше между камъните на стената. Тая крепост беше по-сложна от строежите в Канбера — явно в основите имаше прокопани подземия и коридори. Но това изглежда ужасно глупаво за стена, предназначена за защита.

— Джефри! — изкрещя Джоана и посочи към една част от горящата стена.

Фам мерна нещо, което след миг изчезна зад каменния ъгъл.

— И аз го видях.

Синя раковина издигна совалката над крепостната стена и започна внимателно да я спуска надолу. Джоана несъзнателно грабна ръката на Фам и започна да я стиска силно. Той едва чуваше какво му казва тя, оглушен от крясъците на Пилигрима.

— Моля те, моля те, моля те! — повтаряше момичето.

Отначало изглеждаше, че ще успеят. Войниците на Стийл стояха на достатъчно разстояние от тях и макар под совалката също да се виждаха локви масло, те поне не бяха подпалени. Дори вятърът сякаш поутихна. Въпреки това Синя раковина изгуби контрол над управлението. Той направи само едно погрешно движение и совалката се наклони рязко към земята. Ударът не беше силен, но Фам чу как една от ските за кацане жаловито изскрибуца. Синя раковина трескаво запърпори над уредите за управление, но тялото на совалката щръкна по диагонал, забито с едната си половина в пръстта. Дулото на лъчевата пушка изхрущя под натиска на металния корпус.

Очите на Фам се стрелнаха към ездача. Знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук.

— Какво става? Имате ли още връзка? — попита Равна.

Синя раковина се посуети мълчаливо над уредите, после присви рамене, както го правеха ездачите.

— Да, но ще отнеме много време…

Докато говореше откопча предпазните колани и освободи скродера си от пилотското място. Люкът пред него се отвори, а бойните викове на сражаващите се глутници и шумът от бушуващия пожар нахлуха вътре.

— Какво правиш, мътните да те вземат?!

Клонките на Синя раковина се обърнаха към Фам.

— Отивам да спася момчето. Само след миг пламъците ще погълнат всичко.

— Совалката също ще пламне, ако ни зарежеш така. Никъде няма да ходиш, Синя раковина!

Фам се протегна и сграбчи ездача за долните клони.

През цялото време Джоана гледаше неразбиращо ту единия, ту другия. Паниката в очите й постепенно нарастваше.

— Не, моля те, не!…

Равна също започна да крещи, Фам остана изопнат като тетива, а цялото му внимание беше приковано в ездача.

Синя раковина се отърколи през претъпканата кабина и клоните му опряха лицето на Фам. Гласът от говорния апарат прозвуча накъсан и нервен.

— И какво ще направите, ако не ви се подчиня? Отивам, сър Фам. С това ще докажа на всички ви, че не съм оръдие на някоя от Силите. Вие способен ли сте да постъпите по същия начин?

Последва тягостно мълчание. Човекът и ездачът се бяха вкопчили един в друг. След малко Фам отпусна хватката и повече не се опита да го задържи.

Синя раковина освободи рязко клоните си и се върна отново при отворения люк. Осите на скродера се наклониха към земята и той се спусна с равномерно полюляване. Фам още не беше помръднал. „Аз също не съм някакво си бездушно оръдие на силите.“

— Фам?

Момичето го гледаше отдолу и го подръпваше за ръкава. Фам се отърси от вцепенението и се огледа. Глутницата на Пилигрима вече беше изскочила извън совалката. В устите на четирите възрастни части отнякъде се появиха къси мечове или пък дълги ножове; по предните му лапи лъщяха метални остриета.

— Добре тогава.

Фам махна един от подвижните панели в обшивката на совалката и извади скрития под него пистолет. След като Синя раковина разби совалката, не му оставаше нищо друго, освен и той да се хвърли в битката. Мисълта за това му подейства отрезвяващо. Мъжът се освободи от предпазните колани и излезе от совалката. Частите на Пилигрима го наобиколиха. Двете кутрета бяха надигнали нещо като щитове над главите си. Въпреки че устите на глутницата бяха пълни, тя продължаваше да говори ясно и отчетливо както винаги.

— Може би има начин да се приближим още малко към тях… През пламъците. От бойниците вече не ни обстрелват. Горе въздухът е твърде горещ за стрелците.

Фам и Джоана последваха Пилигрима покрай тъмните локви масло.

— Стойте, колкото се може по-далеч от маслото.

Подчинените на Стийл също се мяркаха покрай пламъците. Фам не можеше да разбере дали атакуват совалката или просто се опитват да избягат от жегата. Но сега това вече нямаше никакво значение. Той приклекна на едно коляно и започна да обстрелва прииждащите глутници. Пистолетът изобщо не можеше да се сравнява с поразяващата сила на лъчевата пушка, но въпреки това не беше за изхвърляне. Първите кучета се прекатуриха. Другите започнаха да се препъват в телата им. Накрая стигнаха до ръба на локвата масло. Малцина от защитниците на крепостта обаче се осмелиха да нагазят в нея. Добре знаеха какво може да се случи всеки миг. Останалите заобиколиха отзад падналата совалка и се скриха от погледа на Фам.

Имаше ли изобщо някакво сухо място наоколо? Фам започна да тича по края на мазното петно. Все някъде трябваше да има пътека през крепостната стена, иначе пожарът можеше да прерасне в неуправляема стихия. Пред него пламъците стигнаха десет метра височина и жегата вече обгаряше кожата му. Над огнените езици започна да се образува лепкав дим, който се стелеше към долината. През него слънцето приличаше на червеникаво петно.

— Нищо не виждам — разнесе се из въздуха отчаяният глас на Равна.

— Все още имаме шанс, Рав.

Ако успееше да ги задържи достатъчно дълго, за да улесни дърворезбарите…

Бойците на Стийл бяха открили някъде пътека през пламъците и сега стесняваха кръга около него. Нещо изжужа покрай ухото му. Стрела! Той се хвърли на земята и отвърна с непрекъснат огън. Ако знаеха колко бързо се изчерпват мунициите му, сигурно щяха да продължат атаката. Но само няколко секунди сред беснеещия пожар и неговия обстрел се оказаха достатъчни да разколебаят устрема на глутниците. Нападателите им се пръснаха в различни посоки, решили да опитат късмета си при дърворезбарите.

Фам се обърна и огледа замъка. Джоана и Пилигрима се бяха промъкнали още десетина метра към стената. Момичето стискаше здраво една от лапите на Пилигрима. Фам проследи втренчения й поглед.

… Там беше ездачът. Синя раковина не обръщаше никакво внимание на глутниците и се носеше по самия край на огнената стихия. Търкаляше се устремено към вътрешността, а следите от масло след него показваха откъде е минал. Всички странни приспособления, които обикновено стърчаха от скродера, сега бяха прибрани и ездачът държеше покривалото си плътно увито около стеблото. Носеше се почти слепешката през нажежения въздух, навлизайки все по-дълбоко в тесния процеп между пламъците.

Когато стигна на петнайсетина метра от стената, две от клонките му внезапно посегнаха към най-буйния огън. Там беше мястото. През маранята нажежен въздух Фам успя да зърне едно дете, което неуверено пристъпи напред от каменното си укритие. По раменете и около краката му се виждаха силуетите на някакви дребни фигурки. Фам хукна нагоре по наклона. На този терен можеше да се движи по-бързо, от който и да е ездач. Може би имаха още малко време.

Един самотен огнен език се изви под напора на вятъра и докосна маслената локва между него и ездача от другата й страна. Само за миг единственият път назад към спасението беше погълнат от пламъците и пред Фам се изправи непреодолима огнена стена.

 

 

— Пожарът все още не е достигнал навсякъде — каза Амди. Беше се отдалечил на няколко метра от скривалището им, за да проучи обстановката. — Летящото нещо се приземява! Някакво… странно създание… се приближава към нас. Дали е Синя раковина или пък Зелено стебло?

Двете деца се подадоха от прикритието си. Непознатото същество ги забеляза! То рязко се обърна към тях, разпръсквайки масло и мъх изпод колелата си. Два подобни на тръстика израстъци се протегнаха от синкавото стебло. Скърцащият глас говореше на самнорск.

— Бързо, сър Джефри! Имаме съвсем малко време.

Зад непознатото създание, отвъд локвата масло, Джефри зърна… Джоана!

После локвата избухна. Всички пътища за бягство бяха отрязани от бушуващите пламъци. Но пришълецът продължаваше лудешки да маха с израстъците си, приканвайки ги да се качат на неговата количка. Джефри награби, колкото кутрета можеха да поберат ръцете му. Останалите наскачаха отгоре му и се вкопчиха със зъби и нокти в ризата и панталоните.

Две от частите на Амди още стояха на земята от другата страна на количката, за да виждат по-добре накъде се простира пожарът.

— Уау! — изпищя той в ухото на Джефри. Дори от толкова близо момчето едва чуваше гласа му през бумтенето на пожара. — Никога няма да преминем живи през пламъците, Джефри. Единственият ни шанс е да не мърдаме никъде.

Гласът на космическото същество долетя от малка плочка, разположена близо до стеблото му.

— Не! Ако останете тук, ще умрете! Пожарът се разпространява много бързо.

Джефри се присви зад стеблото на ездача. Горещината на пламъците вече пърлеше кожата му. Имаше опасност пропитата с масло козина на Амди да пламне всеки момент. Израстъците на ездача повиха покривалото около момчето.

— Наметнете се с това. — Той помаха с вейки към останалите части на Амди. — Всичките.

Двете кутрета на земята се свиха зад предните колела на съществото.

— Много е горещо, много е горещо — долетя гласът на Амди.

После двете скокнаха при останалите и се мушнаха под странната мушама.

— Покрийте се целите.

Джефри усети как ездачът подгъва внимателно покривалото над тях. Количката вече летеше право към пламъците. Усетиха нетърпима болка по всички части, които не бяха плътно покрити. Момчето предпазливо протегна най-напред едната ръка, после другата, опитвайки се да прикрие краката си. Но тогава количката започна да криволичи като полудяла и той едва успя да запази равновесие. Усети, че частите на Амди около него правят всичко възможно да се задържат със зъби за покривалото. Наоколо пожарът ревеше като ранен звяр. Мушамата така се нажежи, че на свой ред започна да гори кожата им. Всяко друсване отхвърляше момчето високо над количката, заплашвайки да го прекатури през ръба. В един миг паниката окончателно замъгли съзнанието му. Не след дълго осъзна, че чува някакви пискливи звуци, които идват от металната платка върху количката. Момчето разбра какво може да означават те.

 

 

Фам се втурна срещу огнената стена. Парализира го нетърпима болка. Той вдигна ръце да защити лицето си и усети как кожата по тях се покрива с мехури. Това го накара да отстъпи назад.

— Насам, насам!

Гласът на Пилигрима идваше зад гърба му. Глутницата се опитваше да го ориентира накъде да бяга в огнената пещ. Фам с куцукане и препъване се втурна по посока на гласа. Перегрин се криеше в един заслон на стената. Две от частите му излязоха напред да посрещнат Фам. Той се прикри между телата им.

Дойде в съзнание и усети, че Джоана и глутницата усилено го тупат по главата.

— Косата ти гори! — викаше момичето.

След секунда двамата потушиха пламъците. Пилигрима също беше доста опърлен. Сега дисагите върху гърба му бяха здраво завързани и за първи път от тях не надничаше някое любопитно кутре.

— Аз все още нищо не виждам — долетя гласът на Равна. — Какво става там?

Фам хвърли бърз поглед зад гърба си.

— Добре сме — произнесе задъхано той. — Армията на дърворезбарите унищожава и последните останки от войската на Стийл. Но Синя раковина… — Той надникна в процепа между два от щитовете на Перегрин. Сякаш се намираха насред някоя пещ. Но сигурно някъде покрай стената все още бяха останали незасегнати от пожара места. Съвсем слаба надежда и все пак…

— Нещо там се движи. — Пилигрима беше подал за миг една от главите си иззад щита. Когато я върна обратно, други две веднага се захванаха да я ближат.

Фам отново надзърна през процепа. Сред пламъците се забелязваше и някакво по-тъмно петно, което сякаш махаше… Не, движеше се!

— И аз го виждам.

Джоана промуши глава край неговата, опитвайки се отчаяно да погледне през пламъците.

— Това е Синя раковина, Рав… В името на флотата… — Последното беше казано твърде тихо и шумът от пожара го погълна. Нямаше и следа от Джефри Олсъндот. — Синя раковина се търкаля точно през центъра на пожара, Рав.

Скродера най-после се измъкна от най-дълбокото масло. Бавно, но сигурно напредваше към тях. Сега Фам можеше да види пожар насред пожара. Стъблото на Синя раковина беше обхванато от огнените езици. Вейките му вече не бяха плътно прибрани, а стърчаха на различни страни, всяка разяждана от огъня.

— Той все още се движи и идва право към нас.

Скродерът изскочи от огнената пещ, ала не тръгна към тях, а се спусна стремглаво надолу по наклона. Синя раковина дори не ги погледна, но точно преди да се блъсне в совалката, шестте му колела заораха в пръстта.

Фам се изправи и хукна към ездача. Пилигрима прибра щитовете си и го последва. Джоана Олсъндот постоя като вцепенена за миг — покрусена, пренебрегната и самотна. Безнадеждният й поглед още беше впит в огнената стихия над замъка. Една от частите на Пилигрима я сграбчи за ръкава и я повлече надалеч от пламъците.

Фам вече беше стигнал до ездача. Известно време само го гледаше мълчаливо.

— Синя раковина е мъртъв, Рав. Ако можеше да го видиш, не би се усъмнила в думите ми.

Листата и вейките му бяха изгорели и по него стърчаха само обгорели остатъци от клони. Стеблото още пушеше.

Ужасеният глас на Равна прониза ухото му.

— Нима е продължавал да върви напред, въпреки че е горял?!

— Най-вероятно така е станало. Сигурно е бил мъртъв още след първите няколко метра. После всичко е зависело от автопилота.

Фам се опита да се отърси от спомена за гърчещите се в пламъците клонки. Пред очите му падна пелена, докато оглеждаше овъглената плът на приятеля си.

Скродерът излъчваше непоносима жега. Пилигрима душеше наоколо и отскачаше всеки път, щом някой от носовете му се озовеше прекалено близо до нажежения метал. Внезапно той протегна въоръжената си с дълги стоманени остриета лапа и дръпна рязко покривалото на скродера.

Джоана изпищя и се метна напред, изпреварвайки Пилигрима и Фам. Телата под мушамата не помръдваха, но по тях нямаше обгаряния. Момичето сграбчи брат си за раменете и го изтегли навън. Фам коленичи край тях. Дали детето все още диша? Той смътно съзнаваше, че Равна вика нещо в ухото му, а Пилигрима продължава да измъква някакви дребни кутрета от нажежената метална кутия.

След няколко секунди момчето започна да кашля. Още преди да отвори очи, то замаха трескаво във всички страни.

— Амди, Амди! — После широко се ококори. — Сестричке! — А сетне отново подхвана: — Амди!

— Още не мога да кажа какво е състоянието му — обади се Пилигрима, застанал над осемте телца, покрити с масло. — Има някакви мисловни звуци, но те не са синхронизирани.

Той подуши три от кутретата, сякаш им правеше изкуствено дишане.

Момчето започна отчаяно да плаче, но хлипането му се изгуби в шума от пожара. После детето запълзя към кутретата и лицето му се долепи до една от муцуните на Пилигрима. Джоана държеше брат си за раменете и не се отделяше от него. Момичето изгледа въпросително най-напред Пилигрима, а после неподвижните фигурки.

Фам се изправи на крака и се обърна към замъка. Пожарът стихваше. После мъжът спря очи върху почернелия пън, който доскоро беше Синя раковина. Зачуди се дали всички негови подозрения към ездача ще се окажат безпочвени. Питаше се колко ли смелост и отчаяна решителност е трябвало, за да завърши с успех тази спасителна мисия.

Припомни си всички преживени със Синя раковина месеци, изпълнени с обич и омраза. „О, Синя раковина, приятелю мой.“

 

 

Пламъците постепенно утихнаха. Фам пристъпи към тлеещата земя. Почувства, че Божиите останки пак започват да го направляват. Внезапно осъзна, че се радва и приема с готовност и тяхната енергия, и маниакалните мисли, и наплива от необясними чувства. Гледаше Пилигрима, Джоана, Джефри и съвземащите се кутрета. Спасяването на децата беше напълно излишно отклонение. Е, все пак щеше да извлече и някаква полза; то улесняваше пътя към онова, което бе наистина съдбоносно важно.

После вдигна очи нагоре. В черните облаци пушек имаше пролуки, през които се виждаше червеното зарево на вдигналата се във въздуха тлееща пепел и парчета синьо небе. Бойниците на замъка изглеждаха изоставени и пусти. Битката пред крепостната стена също беше замряла.

— Какво ново? — нетърпеливо попита, вирнал глава към небето.

— Все още не виждам добре какво става при теб, Фам — отговори Равна. — Много Остриета, най-вероятно от вражеския лагер, се оттеглят на север. Прилича на организирано отстъпление. Няма и следа от предишното им поведение, което напомняше на „бой до последна капка кръв“. В замъка не се виждат никакви пламъци, нито пък беснеещи глутници.

Решение, Фам се обърна към останалите. Насили се да превърне напиращите отвътре строги заповеди в любезна молба.

— Пилигриме, нуждая се от незабавната помощ на дърворезбарите. Непременно трябва да влезем в замъка.

Пилигрима не чака дълго да го убеждават, макар в него да напираха десетки въпроси.

— Искате да прелетите през стената ли? — само уточни той.

Фам вече крачеше към совалката. Той повдигна една по една частите на Пилигрима и ги прехвърли вътре. После и сам се качи. Не, всъщност не се канеше да полети с това проклето нещо.

— Не, просто използвай високоговорителите и накарай вашата владетелка да заповяда щурм на крепостта.

Само миг по-късно над бойното поле ехтеше речта на Остриетата. Фам чувстваше как Божиите останки се надигат в него, готови за последна битка на живот и смърт. Такава беше волята на Древния.

— Къде е сега флотата на Заразата, Рав?

Отговорът дойде незабавно. Тя беше наблюдавала едновременно разразилата се на земята битка и действията на спускащата се над тях заплаха.

— На четиридесет и осем светлинни години. — Дочу се неясен разговор, встрани от микрофона. — Леко са увеличили скоростта си. Ще бъдат в системата след четиридесет и шест часа… Съжалявам, Фам.

Код: 0

Получател: „Единак II“

Език: Трисквелайн

Предполагаем източник: Арбитражното разузнаване при Сандор

(Първоизточникът не е проверен, но междинните получатели потвърждават, че няма съмнение в достоверността на съобщението. Предполага се, че подателят вероятно е филиал на стар сайт.)

Тема: Нашето последно послание?

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Къде са те сега“ с поделение „Изчезнали данни“

Дата: 72.78 дни от падането на Сяндра Кей

Ключови фрази: Нова масирана атака, падането на Сандор

Съдържание на посланието:

Единственото, което бихме могли да кажем, е, че всички наши сайтове от Върха на Отвъдното са погълнати от Заразата. Ако е възможно, моля отклонявайте съобщенията от тези сайтове.

Само допреди четири часа нашата организация включваше двайсет цивилизации от Върха. Онези от нас, които оцеляха, нито знаят какво да кажат, нито какво да направят. Сега около нас цари мрак, времето върви бавно и всички системи са извадени от строя. А ние не сме приспособени да живеем на толкова ниско ниво. След изпращането на това съобщение ще се самоизключим.

Но за онези, които са решени да продължат борбата, ще разкажем какво точно се случи. Новата атака ни сполетя внезапно и ни завари неподготвени. Последните ни спомени от Отгоре са, че Заразата внезапно се разпростря във всички посоки, жертвайки своите системи за отбрана, за да си осигури, колкото се може по-голяма предавателна мощ. Още не знаем дали подценихме силата на Заразата или пък сега тя е решена на отчаяни стъпки в името на някаква неизвестна за нас цел.

Допреди 3000 секунди ние все още бяхме подложени на свирепа атака чрез нашите вътрешни системи за връзка. Сега офанзивата е прекратена. Питаме се обаче дали това не е само временно. Или пък наистина е краят на атаката? Все още не знаем. Но ако отново получите вести от нас, бъдете сигурни, че Заразата ни е завладяла.

Сбогом.