Върнър Виндж
Огън от дълбините (41)

Тридесет и девет

— … недоразумение. Тя е била лъгана.

Равна се опита да долови скрития смисъл в думите на Стийл, съдейки по тона му. Неговият самнорск беше доста лош, а гласът му продължаваше да е по детски жаловит. Само че след случилото се току-що неговата история май щеше да се окаже дългоопашата лъжа. Той или беше най-безочливият лъжец във Вселената, или пък наистина казваше истината.

— Момичето сигурно е било ранено и в безсъзнание, а после дърворезбарите са му наговорили куп лъжи. Това обяснява много неща, Равна. Кралицата на дърворезбарите не би се решила да атакува без помощта на човешкото същество. Ако я нямаше Джоана, сега всичко да е мирно и тихо. — Фам разговаряше с Равна по нейния персонален канал за връзка. — Тя едва не ми извади очите, когато й намекнах, че може би греши в преценката си за Стийл и кралицата на дърворезбарите. Пък и глутницата, която я придружава, е доста по-убедителна от Стийл.

Равна въпросително погледна през командния пулт към Зелено стебло. Фам не знаеше, че тя е при нея. Хич не й се мислеше какво би последвало, ако разбере. Зелено стебло беше като остров на здравия разум сред този океан от лудост. Освен това познаваше несравнимо по-добре „Единак II“ от нея самата.

Докато Равна се колебаеше, Стийл заговори отново.

— Ето на, нищо лошо не е станало, дори сякаш тръгна по-добре. Излиза, че има още едно оцеляло човешко същество. Как е възможно да се съмнявате в нас? Вижте Джефри — той всичко разбира. Ние се постарахме да направим най-доброто за децата в…

Последва квичене, а после (може би нечий чужд) глас каза: „В летаргичен сън“.

— Ние отново трябва да говорим с момчето, Стийл. Сега той наистина е най-доброто доказателство за вашите добри намерения.

— Само изчакайте няколко минути, Равна. Нали разбирате — той е и моя гаранция, че няма да ми скроите някой номер. Вече знам каква сила притежавате вие, пришълците. Мен… ме е страх от вас. Ние трябва да… — Отново последва квичене и съскане. — … Трябва да се освободим от взаимните страхове един към друг.

— Добре, ще помисля върху това. А сега искам да поговоря с Джефри.

— Добре.

Равна изключи канала за връзка със Стийл.

— Какво мислиш по този въпрос, Фам?

— Аз лично нямам никакви съмнения. Тая Джоана изобщо не е наивно хлапе като Джефри. Още отначало знаехме, че Стийл е костелив орех. Но просто сме тълкували погрешно някои факти. Мястото, където се е приземил корабът беглец, е точно в центъра на неговите територии. Именно той е убиецът. — Фам понижи глас и почти започна да шепне. — Проклет да съм, ако това променя положението обаче. Корабът все още е в негови ръце. А аз на всяка цена трябва да се добера до него.

— Бъди сигурен, че ти е подготвил клопка.

— Знам, но има ли значение? Ако ми осигури поне няколко минути достъп до Противодействието, тогава рискът си струва.

Явно Фам се канеше да предприеме самоубийствен ход по време на една самоубийствена мисия.

— Не съм съвсем убедена, Фам. Ако му осигурим всичко, което поиска, той ще ни убие още преди да сме приближили кораба.

— Със сигурност поне ще се опита да го направи. Слушай, ти просто го забаламосай с разговори. Току-виж сме успели да установим къде точно е неговият предавател. Тогава ще ударим и той заедно с радиото му ще станат на пух и прах.

Гласът на Фам обаче не звучеше много обнадеждено.

 

 

Тайратект не заведе децата нито обратно в кораба, нито по стаите им в замъка. Вместо това ги накара да се спуснат по стълбата на вътрешната крепостна стена.

По стените наоколо вече не се виждаха никакви отвори или прозорци. Светлината идваше единствено от факлите, наредени през десет метра надолу по коридора. Въздухът беше студен и миришеше на плесен. Влагата сълзеше навсякъде по камъните, които тук не бяха облицовани със звукоизолираща материя. Дървото на тесните врати също не беше полирано. Около тях се виждаха само решетки и цареше мрак. Къде ли отиваме? Джефри изведнъж си спомни за подземията от приказките. В главата му изплува историята за предателството, сполетяло Двамата велики и Графинята от езерото. Изглежда Амди още не подозираше нищо. Въпреки пакостливия си характер, кутретата бяха много доверчиви. Приятелят му винаги сляпо беше вярвал на г-н Стийл. Момчето си спомни, че неговите родители никога не губеха самообладание, нито пък се държаха рязко и студено с него, както правеше сега г-н Стийл. Напоследък поведението на техния настойник се промени. Той изглеждаше съвсем различен, сякаш се беше уморил да бъде добър с тях.

Джефри никога не се беше предоверявал и на мрачния Тайратект. Явно е имал право, защото сега той се държеше като същински подлец.

Всъщност горе на хълма нищо не заплашваше живота им.

Страхът, инатът и подозрението се надигнаха едновременно в Джефри. Той се извърна рязко и се изпречи пред Пелерината.

— Няма да мръдна и крачка по-нататък. Ние не вървим в правилната посока. Искаме незабавно да говорим с Равна и г-н Стийл. — Обзе го внезапно прозрение: — А ти не би могъл да ни попречиш да го направим.

Единицата рязко отскочи назад и седна на задните си хълбоци. После снижи глава и примигна.

— Значи не ми вярвате вече, така ли? Всъщност имате право. Оттук нататък можете да се доверявате единствено на самите себе си. — Погледът му се плъзна покрай Джефри, пробяга по наредения във верига Амди и се заби някъде в мрака на залата отпред. — Стийл не знае, че ви доведох тук.

Признанието дойде бързо и без никакво колебание или съпротива. Джефри преглътна мъчително.

— Довел си ни тук, за да ни убиеш, така ли? — заекна момчето.

Амди ги гледаше с широко отворени очи, в които ужасът растеше с всеки миг.

Единицата наклони глава — това беше нейната част от усмивката на глутницата.

— Мислите си, че съм предател, така ли? Аз обаче не ви се сърдя. След всичко, което видяхте, това е съвсем основателно подозрение. Гордея се с вас.

После Тайратект продължи с равен тон.

— Вие сте заобиколени от предатели, Амдиджефри. Но аз не съм един от тях. Доведох ви тук, за да ви помогна.

— Знам това. — Амди се протегна напред и подуши муцуната на единицата. — Ти не си предател. Ти си единственото същество с изключение на Джефри, което мога да докосна. Винаги ни се е искало да те харесваме, но…

— Но през цялото време си имахте едно наум. В противен случай щяхте да умрете. — Тайратект погледна над кутретата към Джефри и се начумери. — Сестра ти е жива, Джефри. Сега тя е пред стените на замъка и Стийл знае това. Именно той изби родителите ти; лордът извърши всичко онова, в което обвинява кралицата на дърворезбарите.

Амди отскочи назад, а телата му се тресяха от страх и възмущение.

— Мигар не ми вярваш? Много странно. Едно време бях страшно умел лъжец. А сега, когато говоря чистата истина, не мога да ви убедя… Чуйте тогава.

Внезапно единицата заприказва с гласа на Стийл, когато лордът говореше на самнорск. В момента той обясняваше на Равна, че Джоана е жива и се опитваше да се извини за нападението, което току-що беше организирал срещу нея.

Джоана. Джефри политна напред и падна на колене пред Пелерината. После почти несъзнателно стисна единицата за гърлото и започна да я тресе. Челюстите на Тайратект изщракаха около ръката на момчето, докато се опитваше да се освободи. Амди се намеси в борбата и започна здравата да тегли Джефри за ръкава. След малко той отпусна хватката. Муцуната на единицата беше на сантиметри от лицето му и го гледаше втренчено. Огънят от факлите се отразяваше в студените й тъмни очи. Чу гласът на Амди да казва:

— За нас е много лесно да имитираме човешките гласове…

Единицата ги гледаше надменно. Стойката й издаваше наранено достойнство.

— Естествено, при това не съм казал, че разговорът се води в момента. Това, което чухте, е отпреди няколко минути. А ето какво кроим двамата със Стийл сега.

Той престана да говори на самнорск и помещението се изпълни със съскането и чуруликането от езика на Остриетата. Дори след като цяла година живя сред тях, Джефри разбираше само най-общия смисъл на думите им. Момчето долови, че разговарят две глутници. Едната заповяда на другата да направи нещо… Да доведе Амдиджефри — това се разбра ясно — обратно горе.

Амдиранифани се беше вцепенил, съсредоточен изцяло в препредавания разговор.

— Престани — потрепери той.

В залата се възцари тишина като в гробница.

— Г-н Стийл, ах, г-н Стийл! — Частите на Амди се свиха на кълбета, сгушени около Джефри. — Той се закани да те нарани, ако Равна не му се подчинява. Иска да избие пришълците, когато кацнат на земята. — Огромните му очи се напълниха със сълзи. — Нищо не разбирам вече.

Джефри злобно ръгна Пелерината.

— Сигурно ни лъже и за този разговор.

— Кой знае… Аз обаче не бих могъл едновременно да имитирам две глутници.

Осемте части се притиснаха до Джефри и откъм тях в тишината се разнесе човешко хлипане — до болка познатия отчаян детски плач от първите дни на момчето в Света на остриетата.

— Сега какво ще стане с нас, Джефри?

Но Джефри мълчеше, припомняйки си отново как го бяха спасили войниците на Стийл. Или пък го бяха заловили? Сега вече започваше да разбира. Последвалите грижи и внимание бяха изтикали тези спомени някъде назад в съзнанието му. Татко. Мама. Джоана. Но Джоана е още жива и сега е отвъд тези стени…

— Джефри?…

— И аз не знам какво ще стане с нас. Дали да се скрием?

За миг двамата се гледаха мълчаливо. Най-накрая единицата проговори.

— Можете да направите нещо по-добро от това. Вече са ви известни тайните коридори, изсечени в стените. Ако знаете къде са разположени изходите — а аз знам — можете да стигнете почти навсякъде. Дори да излезете извън крепостната стена.

Джоана.

Плачът на Амди утихна. Трима от него гледаха Тайратект — в упор, отзад в гърба и отстрани. Останалите все още се притискаха до Джефри.

— Ние все още не ти вярваме, Тайратект — каза Джефри.

— Добре, добре. Аз съм глутница, съставена от твърде различаващи се помежду си части. Вероятно имате право да не ми се доверявате.

— Покажи ни всички входове и изходи. Тогава сами ще решим.

— Няма да имаме достатъчно време.

— Въпреки това започни. А докато оглеждаме, продължавай да ни препредаваш разговора ви със Стийл.

Единицата наведе глава и бълбукащата реч на Остриетата отново огласи залата. Пелерината с усилие се изправи на крака и поведе децата по тунела към мястото, където големите факли бяха почти догорели. Тук най-силният звук идваше от падането на водните капки от тавана. Тунелът беше построен само преди година, но въпреки това изглеждаше като някое древно съоръжение. Само нащърбените ръбове на камъните показваха истинската му възраст.

Кутретата отново се разплакаха. Джефри потупа онова, което висеше на рамото му.

— Моля те, Амди, превеждай ми.

След малко гласът на Амди започна колебливо да нарежда.

— Г-н С-с-стийл пак пита къде сме. Тайратект му казва, че сме били затрупани от срутване в едно от вътрешните крила на замъка.

Наистина, само преди няколко минути дочуха чудовищен взрив, но той сякаш долетя от много далече.

— Г-н Стийл току-що изпрати останалите части на Тайратект и г-н Шрек да ни изровят. Г-н Стийл звучи… толкова различно.

— Може изобщо да не е той — изшептя Джефри в отговор.

Последва дълго мълчание.

— Не, той е. Но изглежда ужасно ядосан и използва много странни думи.

— Думи, които използват само възрастните ли?

— Не, тези са много по-страшни. Нещо за убиване и посичане… Става дума за нас двамата и Равна. Той… Той не ни обича, Джефри.

Единицата спря. Бяха стигнали до последната факла. Оттук нататък се виждаха само неясни очертания и силуети. Тайратект посочи нещо върху стената. Амди избърза напред и заблъска по камъните.

— Добре, тук има отвор, а капакът е отместен — каза Амди. — При това е достатъчно широк и за теб, Джефри.

Джефри се протегна и хвана една от частите на Амди за рамото. Тя го поведе в мрака към грубо изрязаната в камъка дупка. Ако присвиеше рамене, момчето можеше да се провре в тунела. Една от частите на Амди се мушна преди Джефри. Останалите щяха да пълзят след него.

— Надявам се нататък да не се стесни.

— Едва ли — обади се Тайратект. — Тези коридори са пригодени за лековъоръжени глутници. Запомнете — движете се само по разклоненията, които водят нагоре. Вървете до самия край и сигурно ще излезете навън. Апаратът на Фам е на, ъ-ъ-ъ, около петстотин метра от крепостната стена.

— А какво ще стане, ако г-н Стийл започне да ни преследва из коридорите?

Последва кратко мълчание.

— Няма да го направи, ако не знае точно откъде сте влезли. Но… — гласът му внезапно стана хрисим — … Отгоре на стената има отвори. Направени са в случай, че в тунелите проникнат вражески войски — така има начин да ги избием, още докато са там. Отгоре може да се сипе вряло масло например.

Тази перспектива изобщо не стресна Джефри. Когато проговори обаче, гласът му звучеше като на възрастен.

— Значи трябва да побързаме.

И той запълзя по тунела, а частите на Амди се запромъкваха плътно след него.

 

 

Преговори! Глупости на търкалета! За Фам беше съвсем ясно, че предложението на Стийл за „среща, безопасна и за двете страни“ е просто уловка към тяхното унищожение. Сега дори Равна не си правеше илюзии относно истинската цел на глутницата. Предложението обаче означаваше, че той вече изцяло разчита на импровизацията — оттук нататък не важаха никакви стари схеми и планове. Но те все още нямаха никакъв шанс за избор. Фам с радост би пожертвал живота си само срещу няколкочасова среща с Противодействието. В плановете на Стийл обаче явно беше предвидено те да са мъртви още преди да зърнат вътрешността на кораба беглец.

— Продължавай да кръжиш наоколо, Синя раковина. Искам Стийл постоянно да е нащрек. Само гледай да не се превърнем в лесна мишена.

Ездачът помаха с клонки в знак на съгласие. Совалката се издигна от поляната, полетя стотина метра успоредно на стените на замъка и отново кацна. Бяха на ничия земя, между войската на дърворезбарите и крепостта на Стийл.

Джоана Олсъндот се извъртя така, че да може да вижда какво става навън. Вътрешността на совалката изведнъж беше отесняла — Синя раковина се разпореждаше с пригодената за ездачите апаратура при носа, а Фам и Джоана се бяха свили на местата зад него. Частите на глутницата, наречена Пилигрим, бяха заели всички останали свободни кьошета.

— Дори и да успееш да локализираш предавателя, не бързай да стреляш. Джефри също може да е там.

Вече двайсет минути Стийл обещаваше, че Джефри Олсъндот всеки момент ще дойде при радиопредавателя.

Фам отново се загледа в изцапаното със сажди лице.

— Разбира се, че няма да стреляме, докато не видим съвсем ясно целта.

Момичето кимна отсечено. Не беше на повече от четиринайсет години, но се оказа добър боец. Поне половината от познатите му на Кюенг Хо да са изпаднали в истерия след всичко онова, което й се случи. А сред останалите малцина биха докладвали ситуацията така ясно и стегнато, както го направиха момичето и нейният приятел.

Внезапно Синя раковина помаха, за да привлече вниманието им.

— Сър Фам, пред стените на замъка се забелязва някакво оживление.

Пилигрима скочи в същия миг. Едната от главите му започна да помага на другата да погледне през телескопа.

— Да, отварят главната порта за атака. Чудя се обаче защо Стийл праща глутниците си навън точно в този момент. Армията на дърворезбарите просто ще ги смели.

Врагът наистина хвърляше пехотата си в атака. Кучетата се изсипаха стремглаво през широкия отвор в стената. Действията им много приличаха на всички военни операции от спомените на Фам. Щом веднъж се озоваха на откритото поле обаче, те бързо се прегрупираха в глутници от по четири и шест члена и обкръжиха замъка.

Фам се протегна напред, опитвайки се да види, колкото се може по-голяма част от крепостната стена.

— Може би не атакуват. Тия приятели като че ли нямат намерение да нападат. Те просто стоят в обсега на арбалетите на техните стрелци.

— Така е, обаче ние все още имаме оръдия. — За миг Пилигрима забрави съвършения си човешки говор и кабината се изпълни със звуци от езика на Остриетата. — Има нещо гнило. Държат се така, сякаш искат да попречат на някого да излезе навън.

— Има ли и други изходи в стената?

— Сигурно. Освен това през нея минават множество тесни коридори, по които би могъл да се промъква само по един член от глутница.

— Равна?

— Стийл съвсем замлъкна. Успях само да разбера, че подхвърли нещо за предатели, внедрени сред хората му в замъка. Сега единственото, което чувам, е квиченето на Остриетата.

През амбразурите в стената Фам можеше да види оживеното прегрупиране на войниците. Явно нещо беше разбунило това гнездо на плъхове.

Джоана Олсъндот стоеше изопната като струна, а свободната й ръка беше свита в юмрук. Устните й неудържимо трепереха.

— Досега си мислех, че той е мъртъв. Ако го убият пред очите ми, аз… — Гласът й рязко се извиси в писък. — Какво правят те сега?

Войниците бяха изнесли на стената няколко метални котлета. За Фам не беше трудно да се досети какво става. Защитниците на Канбера използваха същите методи. Той погледна към момичето, но не каза нищо. Не можем да им попречим.

Пилигрима обаче съвсем не беше толкова дискретен. Нито се опитваше да й спести предстоящия ужас.

— Това е масло, Джоана. Очевидно искат да убият някого, който е в тунелите. Но ако успее да излезе навън… Синя раковина, четох, че съществуват високоговорители. Има ли възможност да използвам някой от тях? Ако Джефри е вътре в стената, тогава армията на дърворезбарите без проблем би могла да помете войниците на Стийл от полето и бойниците.

Фам отвори уста да възрази, но Синя раковина вече беше включил високоговорителите. Гласът на Пилигрима, който говореше на езика на Остриетата, огласи цялото бойно поле. Всички глави на глутниците, обкръжили замъка, се извърнаха по посока на совалката. Изглежда помислиха, че им говори някой бог. Квиченето и треперливото чуруликане продължи известно време, после внезапно спря.

Само след миг се чу гласът на Равна:

— Каквото и да беше това преди малко, то със сигурност извади Стийл от равновесие. Едва успявам да разбера какво говори. В момента като че ли описва на какви страшни мъчения ще подложи Джефри, ако веднага не отблъснем дърворезбарите.

— Добре тогава — изсумтя Фам. — Трябва отново да се вдигнем във въздуха, Синя раковина. Сега е моментът да раздадем прощални целувки.

Совалката се разклати и се отлепи от земята. Летяха приблизително със скоростта на тичащ човек. Зад тях по билото на хълма прииждаха нови военни части на дърворезбарите. Унищожителната стрелба на Фам ги беше прогонила надалеч и сигурно щяха да се доберат до замъка, когато вече ще е твърде късно. За сметка на това оръдията им продължаваха да стрелят и да сеят смърт — от кулите на крепостната стена редовно изригваха пламъци и дим, последвани от пронизителни писъци. Ако Стийл убиеше Джефри Олсъндот, това наистина щеше да му излезе солено.

— Лъчевата пушка може ли да избие войниците на Стийл по стената? — попита Джоана.

Фам се приготви да отговори, но после внезапно забеляза какво ставаше около замъка.

— Вижте маслото!

Тъмните локви по крепостната стена ставаха все по-големи. Не можеха да ги обстрелват, докато не разберат откъде точно ще се покаже Джефри.

— Охооо! — възкликна Пилигрима и после отново започна да говори нещо по високоговорителя. Артилерийската канонада на дърворезбарите секна.

— Добре — продължи Пилигрима. — А сега да се съсредоточим върху крепостната стена. Започни да стесняваш кръга около замъка, Синя раковина. Ако видим детето преди хората на Стийл, значи още имаме шанс.

Равна отново се намеси:

— Те са разпределени по равно навсякъде с изключение на северната страна, Фам. Не мисля, че Стийл има представа къде точно е момчето.

 

 

Когато някой реши да прави пазарлък с провидението, тогава залогът наистина е много висок. А аз можех да спечеля, ако Фленсер не ме беше предал. Можех да спечеля. Но сега маските бяха свалени и унищожителната, почти свръхестествена военна мощ на врага се разрази с пълна сила. Е, щом аз не мога да отида на небето, тогава ще пратя поне тях в пъкъла. Да се убие Амдиджефри, да се унищожи кораба на пришълците, който е толкова важен за тях, но най-напред да бъде смазан учителя предател.

Стийл се втурна надолу по стълбата. Щом стъпи на двора, пресече го и се шмугна под колонадата, която заобикаляше Челюстите. Тази част би могла да бъде взривена много лесно, но имаше опасност куполът и корабът под него да останат незасегнати. Не, трябваше да се добере до самия център. Ще разруши кораба и ще избие малките спящи буболечки в него.

Накрая Стийл се добра до тайната си стая. Взе оттам два арбалета и допълнителната радионаметка, която пазеше за всеки случай. В нея имаше вграден взрив. Беше изпробвал вече идеята си с втория комплект радиопредаватели. Онзи, който я сложи, загиваше на мига.

Спусна се отново по стълбите и влезе в резервния коридор. Шумът от битката заглъхна зад гърба му. Единственият звук остана стърженето на остриетата по камъка. Стийл намали ход и присви лапи, за да не издава присъствието си. После се ослуша. Огледа се на всички страни. Нещо му подсказваше, че другият е тук. Останката от Фленсер. Фленсер го преследваше още от самото начало на неговото съществуване. Стийл не получи покой, дори когато повечето от частите на създателя му бяха избити. Но едва сега, след това нагло предателство, той даде воля на омразата си. Стийл си даваше сметка, че и неговата собствена смърт наближава. Поне щеше да си отиде с чест от този свят. Това обаче можеше да стане, само ако убие Повелителя със собствените си челюсти и лапи… „Моля те, моля те наистина да си тук, скъпи учителю. Дано си се върнал с намерението да ме изиграеш още веднъж.“

Надеждата му се превърна в увереност, когато дочу слаб шум от мислене. После той се усили. Иззад сандъците пред него се надигна една глава. Още две от частите се показаха по-надолу по коридора.

— Ученико.

— Учителю.

Стийл се усмихна. Всичките пет части на неговия смъртен враг стояха отпреде му. Останките наистина бяха имали наглостта да се върнат обратно в замъка. Наметките ги нямаше, а по кожата на глутницата личаха сълзящи рани. Радиобомбата ставаше неизползваема. Но това вече нямаше значение. Стийл беше виждал трупове, които изглеждаха много по-здрави от нещастното създание пред себе си. Частите му, които бяха извън полезрението на противника, вдигнаха арбалетите.

— Дойдох да те убия.

Главите на обречения потрепериха.

— Първо ще трябва да опиташ.

С остриетата по лапите на Стийл това нямаше да е никак трудно. Единственият проблем идваше от това, че три от частите на Фленсер стояха над него върху един сандък, който изглеждаше доста нестабилен. Втурнеше ли се напред, това щеше да го убие. Ако успееше обаче да се прицели точно и да стреля… Стийл се примъкна още малко, точно до мястото, където би паднал сандъкът.

— Нима се надяваш да оживееш, Останко? Та аз не съм единственият ти враг. — И той махна с нос назад към коридора. — Отвън има още хиляди, които жадуват твоята смърт.

Онзи надигна глави със смразяваща усмивка. От отворените му рани бликна кръв.

— Скъпи Стийл, на теб винаги ти е било трудно да прозреш същината на нещата. Точно ти ми даде шанс да оцелея, не го ли разбираш? Аз спасих живота на децата. И ще ти попреча да взривиш звездния кораб. Накрая обстоятелствата ще ме принудят да се предам. Е, няколко години няма да съм във форма, но после отново ще си възвърна силата.

От немощното тяло говореше стария Фленсер — коварното и непобедимо същество.

— Но ти си само някаква жалка останка. Три пети от теб са…

— Малка провинциална учителка? — Фленсер наведе глави и примигна срамежливо. — Тя се оказа по-силна, отколкото предполагах. Известно време ръководеше глутницата, но малко по малко аз отново си възвърнах контрола над нея. Ето, сега дори без останалите части, аз пак съм цял.

Фленсер беше отново възроден! Стийл отстъпи назад в почти мистичен ужас. Въпреки това долови нещо съмнително. Сега, когато най-сетне отново видя глутницата в пълен състав, забеляза нещо необичайно в езика на тялото й. Озари го прозрение, а заедно с него дойде и самодоволството. „Поне веднъж в живота си съм една крачка пред своя учител.“

— Цял, казваш. Помисли по-добре и ще разбереш, че грешиш. И двамата знаем каква е борбата между две души, озовали се в едно и също тяло. Твърдиш, че си надделял, но откъде може да си толкова сигурен. В момента постъпваш точно така, както би постъпила Тайратект. Мислите са си пак твои, но основата вече е друга. Каквото и да си въобразяваш, малката учителка е спечелила битката.

Останките се поколебаха, осмисляйки казаното. Разсейването трая само миг, но Стийл беше подготвен за това. Той се хвърли напред, пусна стрелите и потърси с челюсти гърлата на своя противник.