Върнър Виндж
Огън от дълбините (19)

Седемнадесет

Пролетта дойде влажна и студена, при това много по-късно от очакваното. Валеше без прекъсване вече осми ден. Джоана се молеше за каквато и да е промяна, би се зарадвала дори на зимния мрак.

Момичето газеше задъхано в калта, която покриваше мъха по поляните. Беше пладне и мъждивата светлина щеше да трае още около три часа. Белязаното чело твърдеше, че ако ги нямало облаците, по това време на годината вече греело ярко слънце. Тя обаче вече се чудеше дали някога пак ще види слънчева светлина.

Момичето стигна до своята хижа. То спря за минута пред нейните извити стени и зарея поглед към замъка. Да, наистина приличаше на средновековната Нийора. Но легендите за Епохата на принцесите не бяха съхранили представата за неумолимата сила на един такъв свят.

Джоана блъсна тясната врата и влезе в хижата. Една глутница се беше разположила около огъня. Когато момичето влезе, тя се скупчи около него и му помогна да си съблече наметката. Джоана вече не се плашеше от муцуните с остри като игли зъби. Този тук беше един от нейните прислужници. Вече възприемаше устните, прикриващи страшните челюсти, като сръчни ръце. Те внимателно свалиха от гърба й промазаната наметка и я провесиха край огъня.

Джоана изхлузи ботушите и панталоните си и пое пухкавата кърпа, която й подаде глутницата.

— Вечеря. Сега — обърна се тя към прислужника.

— Добре.

Джоана се разположи върху една възглавница близо до огнището. Всъщност глутниците бяха по-примитивни и от средновековните жители на Нийора. Светът на Остриетата дори не беше западнала колония. Неговите обитатели нямаха легенди, от които да научават мъдростта на своите предци. Медицинските услуги бяха по-скоро привилегия на избрани, отколкото обичайна практика. Преди появата на Дърворезбаря лекарите на Остриетата просто пускали кръв на своите пациенти-жертви. Тя вече се увери, че според стандарта на местните жители са я настанили в луксозни покои. Гладкото полирано дърво не се срещаше често. Рисунките върху стените и колоните бяха резултат на дългогодишен мъчителен труд.

Джоана подпря брадичка на колената и се загледа в огъня. Почти не обръщаше внимание на глутницата, която се суетеше около огнището и наглеждаше котлето над огъня. Този тук говореше малко самнорск и не беше включен в екипа, който изучаваше нейния компютър. Преди доста време Белязаното чело помоли за разрешение да се пренесе при нея. Пък и какъв по-добър начин да ускори изучаването на нейния език? Джоана потръпна при този спомен. Тогава тя вече знаеше, че кучето с одрани хълбоци е просто останка от глутницата, убила баща й, която после на свой ред е загинала. И въпреки това всеки път щом зърнеше „Перегрин“ имаше чувството, че насреща й, дебел и ухилен, седи убиецът на нейните родители. На всичко отгоре той постоянно се опитваше да се прикрие зад другите трима по-дребни членове на новата глутница. Джоана неволно се усмихна, сещайки се какъв бой тръсна на Белязаната глава, когато той поиска да живее при нея. Тогава наистина беше попрекалила, но пък си струваше. После нито един от тези „приятели“ не посмя повече да й направи подобно предложение.

Обикновено вечер я оставяха сама. Понякога нощем й се струваше, че нейните родители стоят отвън пред вратата и чакат тя да ги забележи. Въпреки че беше видяла с очите си как умират, нещо дълбоко вътре в нея отказваше да приеме този факт.

Уханието на храната върху огъня я накара да излезе от унеса. Тя позна, че тази вечер ще има месо с боб и някаква подправка, която много приличаше на лук. Виж ти, каква изненада — изглеждаше много вкусно. Но каквото и друго да й предложеха, тя пак щеше да го приеме с удоволствие. Джоана не беше опитвала прясна храна от шейсет дни. Осолено месо и сушени зеленчуци бяха единственото зимно меню. Ако Джефри беше тук, досега да е изпаднал в ярост от това еднообразие. Изминаха месеци, откакто шпионите на север бяха докладвали, че братчето й е загинало по време на атаката… Джоана дори взе да привиква с тази мисъл. Понякога да си съвсем сам правеше нещата… по-прости.

Глутницата постави пред нея чиния с боб и месо. Отстрани сложи нещо, подобно на нож. Е, добре тогава. Джоана взе извитата дръжка, пригодена за челюстите на кучетата, и заби острието в късовете месо.

Почти беше приключила с вечерята, когато дочу внимателно драскане по вратата. Прислужникът избърбори нещо. Посетителят му отговори и после премина на съвсем приличен самнорск (гласът зловещо приличаше на нейния):

— Здравейте там вътре! Аз съм Книжовника. Бих искал малък разговор, може ли?

Една от частите на нейния прислужник я погледна въпросително; останалите бяха впили очи във вратата. Книжовника беше онзи, когото тя кръсти Надутия клоун. Глутницата му също участваше в засадата заедно с Белязаното чело, но беше толкова глупава, че момичето изобщо не изпитваше страх от него.

— Може — отговори то и се упъти към вратата.

Прислужникът-телохранител сграбчи в челюстите си арбалетите и всичките му пет части се промъкнаха по стълбата към тавана. Долу нямаше място за повече от една глутница.

Влагата и студът нахлуха в стаята заедно с посетителя. Джоана се върна обратно до огъня, докато гостенинът сваляше мокрите си наметки. После отърси козина като куче — доста шумно и весело удоволствие, само да не си наблизо в този момент. Най-сетне Книжовника се примъкна до огъня. Под наметките беше облечен в обичайните раирани куртки с отвори на гърба и хълбоците. Личеше, че специално е подплатил дрехите в раменете, та да изглежда по-як, отколкото беше в действителност. Един от членовете му навря нос в чинията й, докато останалите въртяха глави във всички посоки. Но избягваха да я поглеждат в очите.

Джоана сведе поглед към глутницата. Тя все още се притесняваше да говори на всички членове едновременно. Обикновено се съсредоточаваше в онзи, чийто поглед успееше да улови.

— И така, за какво искаше да говорим?

Една от главите най-после я погледна право в очите и нервно облиза устни.

— Тъй, ами как да кажа… Исках да видя дали се чувствате удобно… Имам предвид…

Последва неразбираемо крякане. Нейният прислужник отвърна отгоре — най-вероятно обясняваше на госта в какво настроение е тя. Книжовника се изправи. Четири от главите му се втренчиха в Джоана. Другите две части затичаха напред-назад, сякаш обмисляха нещо изключително важно.

— Виж какво, ти си единственото човешко създание, което съм виждал, но аз по природа съм много любознателен. Разбирам, че не се чувстваш никак добре тук… — Надутият клоун нямаше равен на себе си, когато трябваше да се констатира нещо очевидно. — … И напълно те разбирам. Трябва да знаеш, че правим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Ние не сме онези лоши хора, които убиха родителите и брат ти.

Джоана опря ръка в ниския таван и се наведе напред. „И вие сте същите разбойници; но в момента ви търпя, защото имаме общи врагове.“

— Това ми е известно и затова ви помагам. Още да си играете с детските програми на компютъра, ако не бях аз. Нали доброволно ви показах уроците по четене. Ако имате достатъчно ум, момчета, до лятото вече ще сте получили барут.

Компютърът беше нейната безценна играчка, с която не се делеше от години. Освен обичайните програми и игри, в паметта му имаше кодирана и цялата история за развитието на науките и технологиите. Добиването на барут беше едно от най-простите неща в нея. Щом времето се оправеше, щяха да предприемат няколко проучвателни експедиции. Дърворезбарите вече познаваха сярата, но нямаха достатъчно количество от нея в града. Щеше да е по-трудно да направят топове, но ако и това станеше…

— … И тогава вашите врагове ще бъдат унищожени. Хората ви получиха всичко, което поискаха от мен. От какво се оплаквате тогава?

— Да се оплакваме ли? — Главите на Надутия клоун започнаха да се вдигат и свеждат една след друга — доста разпространен жест. Но Джоана още не беше разбрала какво точно означаваше; най-вероятно изразяваше смущение. — От нищо не се оплаквам. Вярно, ти ни помагаш, но… — Трима от членовете му запристъпваха нервно от крак на крак. — Просто аз мога да виждам повече неща от останалите, нещо като Дърворезбаря в добрите стари времена. Аз съм — намерих вашата дума за това какво съм аз — „любител“. Нали разбираш, някой, който изучава науките с еднакъв интерес и има разнообразни умения. Едва на трийсет години съм, но вече изчетох почти всичко написано по света… — Главите се сведоха надолу, сигурно от срамежливост. — Дори се каня да напиша своя книга, която ще разказва истината за твоето приключение.

Джоана неволно се усмихна широко. Тя беше свикнала да мисли за Остриетата като за варвари, на които бяха недостъпни човешкия образ и дух. Но затвореше ли очи, лесно можеше да си представи Книжовника като жител на Страум. Някои от приятелите на нейните родители бяха също толкова глупави и наивно самоуверени като този тук. Имаше стотици мъже и жени, преливащи от грандомански планове, които никога нямаше да доведат до резултат. Докато живееше на Страум те й се струваха просто досадни авантюристи, които се стремеше да избягва. Сега обаче глупостта на Книжовника я караше да се чувства почти като у дома си.

— Значи си дошъл, за да ме изучиш и да напишеш книга за мен, така ли?

Последва ново кимане с глави.

— Ами, да. Освен това бих искал да обсъдя с теб някои мои идеи. Как да ти кажа, винаги съм се славел като умел изобретател. Разбирам, че това сега няма кой знае какво значение. Изглежда всичко, което е могло да бъде открито, вече е описано в твоя Компютър. Там видях някои от най-добрите си идеи. — Той въздъхна или поне звукът, който издаде, напомняше въздишка. Когато отново проговори, вече имитираше един от гласовете в раздела за научни открития. — И така, напоследък размишлявам как могат да бъдат усъвършенствани някои от тези изобретения.

Наистина главата му преливаше от идеи: как може в лодките да впрегнат птици, за да ги превърнат в летящи кораби или пък посредством гигантски лещи слънчевите лъчи да бъдат насочени срещу врага и да го изпепелят…

Джоана не се удържа и се изкиска при представата за огромни птици, които теглят към луната лещи с диаметър един километър. Но Книжовника изглежда прие смеха й като израз на одобрение.

— Нали? Хрумването ми е гениално, признай! Ето и последната ми идея, която не бих могъл да измисля, ако го нямаше Компютърът. Нали тези „радиостанции“ пренасят звука много бързо и на голямо разстояние. Защо тогава не комбинираме техните възможности с начина, по който мислят Остриетата. Една глутница продължава да разсъждава като едно цяло, дори когато частите й са отдалечени на… хм, километри една от друга.

Ето в това вече имаше някакъв смисъл! Но щом като за получаването на барут, чиято формула притежаваха, им трябваха месеци, колко ли десетилетия трябва да минат, преди глутниците да се сдобият с радио?! Книжовника бълваше като фонтан все недоизкусурени идеи. Тя го остави да бърбори на воля близо час. Това бяха все небивалици, но се оказаха по-понятни и близки до нея от всичко, което трябваше да понесе през последната година.

Най-сетне потокът от думи секна. Книжовника правеше все по-дълги паузи и все по-често искаше мнението й. Най-накрая рече:

— Е, надявам се, че всичко това поне ти е било забавно, а?

— Да, наистина, всичко беше забележително.

— Знаех си, че ще ти хареса! Ти много приличаш на моя народ, убеден съм в това. И най-важното — невинаги си ядосана.

— Това пък как да го разбирам?! — Джоана отблъсна меката муцуна, опряна на коленете й и се изправи на крака. Кучето приседна на задните си хълбоци, за да може да я гледа в очите.

— Ами, нали разбираш… Ти си насъбрала много омраза, при това съвсем основателно. Но през цялото време изглеждаш ядосана на нас, а ние само се опитваме да ти помогнем. След изморителната работа през деня се прибираш тук сама и не искаш да общуваш с никого… Сега обаче разбирам, че вината за това е и наша. Подозирам, че ти липсва нашата компания, но си твърде горда, за да го признаеш. Ето, нали виждаш, аз лесно мога да разгадая твоя характер. Приятелят ми — този, когото наричаш Белязаното чело — в действителност е много мило създание. Казвам ти това съвсем честно и знам, че като мой истински приятел, ти ще ми повярваш. Той копнее да те посети и да… Ъх!

Джоана внимателно заобиколи огнището, принуждавайки двете негови части да отскочат назад. Сега всички глави на Книжовника бяха обърнати към нея, надигаха се една над друга върху дългите вратове, а очите им бяха широко ококорени.

— Аз не съм като вас. Нямам нужда от вашата компания, нито от глупавите ти приумици! — И тя метна записките в огъня.

Книжовника се хвърли към огнището, опитвайки се отчаяно да спаси пламтящите листове. Накрая успя да извади повечето от тях и ги притисна изплашено към гърдите си. Джоана обаче не го остави на мира и продължи да настъпва, ритайки го яростно по краката. Книжовника се оттегляше панически назад, пълзейки по корем.

— Глупави, мръсни касапи. Аз не съм като вас. — Тя удари с ръка една от гредите на тавана. — Хората не обичат да живеят като животни. Ние никога не сме приемали убийците сред нас. И кажи на твоя приятел Белязано чело, че ако само посмее да припари тук, за да си побъбрим, ще му смачкам главата. Не! Ще му смачкам всичките глави!

Книжовника се беше прилепил към стената и вече нямаше накъде да мърда. Главите му се мятаха бясно във всички посоки и викаха нещо. Някои от думите бяха на самнорск, но казани толкова високо, че нищо не се разбираше. Най-сетне една от муцуните напипа дръжката на вратата, отвори я широко и всичките му шест части се втурнаха в мрака навън. Наметките останаха да висят край огнището.

Джоана коленичи и провря глава през вратата. Отвън се беше спуснала влажна мъгла. Лицето й стана толкова мокро и студено, че тя не усети рукналите сълзи. От Книжовника се виждаха само шест размити силуета в зеленикавия здрач. Той тичаше слепешката надолу по хълма, а някоя от частите му все се прекатурваше в бързината. След миг от него вече нямаше и следа. Останаха само сенките на най-близките колиби и жълтата светлина от огнището, която се процеждаше през вратата.

Веднага след атаката срещу кораба Джоана беше скована от ужас. Даваше си сметка, че е заобиколена от убийци, които не се спират пред нищо. После на лодката, когато пукна главата на Белязаното чело, се почувства доста по-добре! Като видя как цялата глутница се гърчи около нея, тя изведнъж разбра, че е равностоен противник и може да им се противопостави. Значи нямаше нужда да се уповава единствено на тяхната милост.

Тази вечер разбра още нещо: беше способна да ги нарани, дори без да ги докосва. Е, поне някои от тях. Дори само омразата й бе достатъчна, за да извади от равновесие Надутия клоун.

Джоана се върна в топлата и опушена стая и хлопна вратата след себе си. След всичко, което се случи, би трябвало да ликува.