Върнър Виндж
Огън от дълбините (31)

Двадесет и девет

Кошмарите се редуваха един след друг. Той беше загубил отново поста си на капитан, оказа се разорен и без петак в джоба, а на всичко отгоре трябваше да отглежда някакви посадени в гърнета растения в оранжерията на кораба. Въздишка. Задължението му беше да ги полива редовно, за да цъфнат. После обаче забеляза, че саксиите имат колела и се движат, когато не ги наблюдава. Дебнеха го и шумоляха леко. Онова, което доскоро му се струваше красиво, сега го ужасяваше. Фам с радост поливаше и плевеше тези създания; винаги им се беше възхищавал. А сега единствен той знаеше, че те застрашават живота му.

 

 

Май вече му ставаше навик да идва на себе си, затворен в медицинска камера и привързан към безброй животоподдържащи системи. Почти свикна с тясното като аквариум помещение, зеленикавите стени, тръбите и жиците. Но този път беше по-различно и му трябваше известно време преди да разбере къде се намира. Над него бяха надвиснали върби, които леко се поклащаха на вятъра. Стори му се, че лежи върху най-мекия мъх насред тясна горска поляна близо до малко езерце. Лятна омара висеше над повърхността на водата. Всичко би било прекрасно, ако листата над него не бяха от кожа, а Фам никога не бе виждал зелен цвят като техния. Беше попаднал в нечий чужд свят. Той посегна към най-близката вейка, но ръката му срещна някаква твърда преграда, точно на половин метър над него. Сводеста стена. Въпреки примамливите картини, това си беше същата медицинска камера, която познаваше отпреди.

Нещо прищрака зад главата му, магията изчезна и отнесе със себе си топлия летен полъх. Някой — Равна — висеше във въздуха над неговата тръба.

— Здравей, Фам.

Тя промуши ръка под купола и стисна пръстите му. Целуна го боязливо. Видът й беше като на преследвано животно. Личеше, че е плакала много.

— Здравей — отвърна той. Спомените му започнаха безразборно да се връщат. Опита се да се надигне от леглото и установи още една прилика между тази медицинска апаратура и онези в Кюенг Хо — беше здраво омотан в множеството тръбички и жици.

Равна леко се засмя.

— Това са системите. Изключени са вече.

След малко Фам се освободи от хватката им.

— Още не мога да си движа ръката.

— Това е от превръзката. Ще мине време, докато лявата ти ръка порасне отново, Фам. Тя беше почти овъглена.

— О! — Той сведе поглед към белия пашкул, който плътно притискаше ръката му към тялото. Припомни си стрелбата и осъзна, че част от кошмарите му са били ужасяваща действителност. — Колко време бях в безсъзнание?

В гласа му се прокрадна безпокойство.

— Близо трийсет часа. Вече сме на повече от шейсет светлинни години от Мирна почивка. Другото е наред, освен дето всичко живо из Вселената ни преследва.

Кошмарът. Здравата му ръка плътно обгърна Равна.

— Къде са ездачите?

„Моли се само да не са на борда.“

— Онова, което остана от Зелено стебло, е в другата камера. Синя раковина е…

„Защо са ме оставили жив?!“ Очите на Фам зашариха из помещението. На двайсетина метра около него не се забелязваше никакво оръжие, с което да се защити. Хм, имаше нещо по-важно от оръжията — първи да се добере до командния пулт на „Единак II“… Стига да не беше вече твърде късно. Той се отблъсна от болничната койка и се понесе из стаята. Равна го последва.

— По-внимателно, Фам. Току-що ти изключих системите.

— Те какво ти казаха за стрелбата?

— Горката Зелено стебло не беше в състояние да ми каже, каквото и да било. Синя раковина обаче ми обясни какво си направил. Зелено стебло е била отвлечена от някакви зли и коварни ездачи, които са я принудили да ви подмами в капан.

— Хммм, хммм.

Фам се насили да не дава воля на истинските си чувства. Може би имаха още някакъв шанс; сигурно Синя раковина още не беше обсебен от злото. Той продължи да напредва с помощта на единствената си ръка през коридора в кораба. След минута вече беше на командния пулт, а Равна го следваше плътно по петите.

— Фам, какво става? Наистина имаме много задачи за решаване, но…

„И представа нямаш колко си права.“ Той се спусна към пулта и се придърпа в креслото пред него.

— „Единак II“, разпознаваш ли още моя глас?

Равна се намеси:

— Фам, за какво е…

— Да, сър.

— … всичко това?!

— А правомощията ми да ръководя? — продължи той. Това право му беше прехвърлено, докато двамата ездачи бяха на преговори извън кораба. Дали още беше в сила?

— Потвърдени са.

Ездачите са имали на разположение трийсет часа, за да го обезвредят. Всичко стана някак много лесно, твърде лесно.

— Отнеми правото на ездачите да управляват кораба! Изолирай ги!

— Тъй вярно, сър — разнесе се отсечен отговор. Лъжец! Но какво ли друго можеше да стори? Пое си дълбоко въздух, за да потисне надигащата се паника. Внезапно почувства ледени тръпки. Той идваше от Кюенг Хо… А освен това беше божия останка.

Двамата ездачи се намираха в една и съща кабина. Зелено стебло лежеше в камера, подобна на неговата. Фам превключи единия от екраните да показва изображение от тяхното помещение. Синя раковина стоеше неподвижно край медицинската камера. Изглеждаше повехнал и спаружен, също като при получаването на страшните вести от Сяндра Кей. Той изви клонки към камерата.

— Сър Фам, корабът ми каза, че сте ни отнели правата. Вярно ли е?

— Какво става, Фам?! — Равна се придържаше с единия крак към пода и го гледаше втренчено.

Фам остави без отговор и двата въпроса.

— Как е Зелено стебло?

Листата на Синя раковина провиснаха още повече.

— Жива е… Благодаря, сър Фам. Наистина се искат невероятни умения, за да се направи онова, което сторихте вие. Затова нямам право да ви моля за нищо повече.

„Какво съм направил?!“ Спомняше си само как стреля по Зелено стебло. Погледна към камерата. Тя се различаваше от онези, които бяха предназначени за лечението на хора. Беше почти пълна с вода, а около клонките на пациента бълбукаха мехурчета кислород. Така заспала (ако това изобщо можеше да се каже за нея), Зелено стебло изглеждаше още по-крехка отпреди. Клонките й се поклащаха безволево във водата. Някои изглеждаха накъсани, но тялото й сякаш беше незасегнато. Очите му се плъзнаха надолу по стеблото, където ездачът обикновено е свързан със скродера. Там обаче имаше само тръби и кабели на медицинската система. Фам внезапно си спомни как в края на престрелката улучи скродера на Зелено стебло. Но какво беше един ездач без скродер?! Той отклони очи от жалките останки в камерата.

— Отнех ви правото на управление, защото вече ви нямам доверие.

„Мой бивш приятелю, а сега оръдие на моя враг.“

Синя раковина не отговори. След миг мълчание Равна се обади:

— Фам, без помощта на Синя раковина никога нямаше да те измъкна от онова място. После пък бяхме приклещени от всички страни точно насред Мирна почивка. Тамошните обитатели до един копнееха да ни изпият кръвчицата — бяха разбрали, че сме човешки същества. Апрахантите се опитваха да разрушат пристанището и да се доберат до нас. Без Синя раковина никога нямаше да придумаме охраната да ни позволи превключване на ултрасветлинна скорост. Щяха да ни разкъсат на парчета в мига, в който напуснем планетата. Вече да сме мъртви, Фам.

— Не знаеш ли какво се случи долу?

Негодуванието по лицето на Равна се поразсея.

— Да, но и ти трябва да научиш повече за скродерите. Те все пак са механично приспособление и е много лесно кибернетиката да бъде откъсната от механичното им устройство. Онези ездачи са контролирали колелата и оръжието й.

Хм. Върху екрана зад Равна Фам виждаше Синя раковина да стои неподвижно, без да се опитва да подкрепи казаното дори с най-малко движение. Дали не злорадстваше?

— Това не обяснява защо Зелено стебло ни подмами в капан. — Той вдигна ръка. — Да, зная, била е принудена да го направи. Има само един проблем, Равна — тя изобщо не се поколеба да го стори! Напротив, беше толкова въодушевена и бъбрива! — Той пак погледна през рамото на жената пред себе си. — При това върху нея не беше оказан натиск, нали самият ти така ми каза, Синя раковина!

Последва дълго мълчание. Най-накрая ездачът проговори:

— Да, сър Фам.

Равна се извърна и застана по-назад, така че да вижда и двамата.

— Но това… това е абсурдно! Зелено стебло е с нас още от самото начало. Досега е имала хиляди възможности да разруши кораба или пък да ни издаде на преследвачите. Защо й е трябвало да рискува с тая глупава засада?!

— Да, защо не ни е предала по-рано… — Докато тя не зададе въпроса, Фам също си блъскаше главата над него. Бяха му известни фактите, но нямаше приемлива теория, която да се опира на тях. Сега обаче всичко си дойде на мястото — засадата, неговите кошмари в медицинската камера и дори парадоксите.

— Може да не е била предателка в началото. Ние наистина се измъкнахме от Рилай, без да ни преследват. Никой не подозираше дори за нашето съществуване, камо ли за истинската цел на пътуването ни. И със сигурност никой не е очаквал в Мирна почивка изведнъж да се появят човешки същества. — Той замълча, опитвайки се да сглоби мислено цялата картина. Засадата! — Засадата не беше съвсем глупава. Просто беше скалъпена набързо — враговете ни не са имали никаква предварителна информация. Оръжията им бяха напълно неподходящи и елементарни. Наречи това мое хрумване „проникновение“ ако щеш. Обзалагам се, че ако разгледаш по-внимателно останките от скродера на Зелено стебло, ще забележиш, че оръжието й беше примитивно като средновековна брадва. А единственият сензор при мината беше детектор за движение. Той се използва често в цивилния живот, но далеч не е последна дума на военната техника. По всичко личи, че въоръжението на враговете ни е било събрано набързо оттук-оттам. Тези същества изобщо не са очаквали, че ще се наложи да се бият. Напротив — противниците ни бяха страшно изненадани от нашата поява.

— Ти мислиш, че апрахантите са могли…

— Не апрахантите. От това, което ми каза, излиза, че те са нападнали пристанището едва след началото на престрелката, когато сателитът на ездачите е вдигнал тревога. Който и да стои зад това, той не зависи от пеперудите. Предполагам, че тези, които ни следят, са малобройни и пръснати из различни звездни системи. Вероятно имат достъп до голяма по обем информация и се ослушват за точно определени неща. Те са ни надушили, но са се оказали неподготвени за нашата съпротива. Ето защо вдигнаха тревога, чак когато видяха, че им се изплъзваме. — Той вдигна ръка към екрана. — Ако правилно съм разбрал, по следите ни са поне петстотин кораба.

Погледът на Равна проследи ръката му, после се върна обратно на неговото лице. Когато проговори, гласът й беше лишен от каквато и да е емоция.

— Да, част от главната флота на апрахантите, а освен това и…

— Ще се появят още много, но не всички ще бъдат от расата на пеперудите.

— Но аз все още не проумявам защо смяташ, че ездачите ни желаят злото. Версията за съществуването на някакъв заговор е напълно безпочвена. Те никога не са имали нито държава, нито пък междузвездна империя.

Фам кимна с глава.

— Само малки и мирни поселища — като този сателит-луна например, които са част от многовидови цивилизации из цялото Отвъдно. — Гласът му изведнъж стана нежен. — Не, Рав, ездачите не са нашият истински враг. Нещо друго стои зад тях — Страумлинското отклонение. — Последва изумено мълчание, но Фам забеляза, че Синя раковина събра клонките си в плътен сноп. Той знаеше! — Това е единственото възможно обяснение, Равна. Зелено стебло наистина беше наш приятел, при това изключително предан и верен. Подозирам, че само незначителна част от расата на ездачите е под контрола на Отклонението. Когато Зелено стебло се замеси с тях, тя също беше заразена.

— Но това е невъзможно! Намираме се в Средното ниво на Отвъдното, Фам! Освен това Зелено стебло беше смела и упорита. Никакво промиване на мозъци не би могло да я порази за толкова кратко време.

В очите на Равна се мярна уплаха и отчаяние. Каквото и да си говореха, злото ги беше настигнало.

„Но аз все още съм тук, жив и напълно владеещ ума си.“ Благодарение на божиите останки те може би все още имаха някакъв шанс. Фам продължи да говори, докато през ума му минаваха все нови и нови догадки.

— Зелено стебло ни беше предана, докато внезапно, само за няколко секунди, не бе поразена от Отклонението. Но проблемът не е само в пренастройката на нейния скродер или пък защото срещу нея е използван някакъв наркотик. По-вероятно е и скродерът, и самият ездач още от самото начало да са били програмирани да реагират незабавно на подобна заповед. — Фам погледна към Синя раковина, опитвайки се да прецени реакцията му на онова, което се канеше да изрече. — Ездачите са чакали завръщането на своя създател от дълго време. Тяхната раса е сред най-древните, много по-древна от всички обитатели на Безкрая. Те са навсякъде, макар и събрани в малобройни общности. Най-характерното за тях е, че са изключително практични и са най-миролюбивите жители, независимо къде живеят. А някъде в самото начало — още преди няколко милиарда години — предците им са станали жертва на еволюционен заговор. Техният създател е направил първите скродери и е дал живот на първите ездачи във вида, в който ги познаваме и днес. Сега вече знаем кой е бил той и защо го е направил.

Знам, знам, че е имало и други облагородяващи влияния. Но най-удивителното в онова, което е заложено от техния първосъздател е, че то е оцеляло след толкова дълго време и е останало незасегнато от по-късното въздействие върху творенията му. Според Синя раковина скродерите са традиция, която те тачат векове наред. Но ако се замислиш, те не са се променили ни най-малко от онова, което са представлявали и преди милиарди години… Въпреки това си личи, че са могли да бъдат създадени само в Трансцендентното или пък на Върха на Отвъдното. — Той беше забелязал тази дисхармония още в самото начало. Дълго бе изучавал устройството — а може би беше по-правилно да каже, че е правил „дисекция“ — на скродерите. Отвън изглеждаха като най-обикновена и не особено сложна машинария, която просто правеше възможно придвижването на ездачите. В описанието се твърдеше, че са използвани най-прости елементи, някои от които не бяха много по-съвършени от познатите в Изостаналата зона. Освен това тяхната електроника изглеждаше като безразборно натрупани части, които не се подчиняваха на никаква йерархична структура, нито пък бяха организирани в модули. И въпреки това работеха много по-ефективно от което и да е изобретение на човешкия интелект. Но независимо от привидно простата им направа, никога не беше чувал някой да ги е поправял или пък да се е опитал да ги усъвършенства. Това оставаше напълно чуждо на здравия разум. — Никой в Отвъдното не знае докъде се простират възможностите на скродерите, нито какво влияние оказват те върху природата на ездачите. Не е ли така, Синя раковина?

Ездачът запляска неистово с клонки. Последва още по-бурно шумолене с листа. Фам никога не го бе виждал да реагира по този начин. Дали това беше ярост? Или пък ужас? Гласът от говорния апарат на Синя раковина долетя до него, променен и пресеклив:

— Ти ли питаш? Ти още питаш?! Чудовищно е да искаш да ти помогна за нещо такова! — Гласът му изжужа високо, а после съвсем секна. Тялото му трепереше неистово.

Фам от Кюенг Хо почувства пристъп на срам. Съществото отсреща знаеше нещо и беше способно да го проумее много по-добре от самия него… Затова заслужаваше поне по-добро отношение. Ездачите трябваше да бъдат унищожени, но не бяха длъжни да слушат неговата присъда. Фам протегна ръка да изключи връзката със Синя раковина, но ръката му спря насред път. Не! Това е последният ни шанс да разберем как действа Отклонението.

Погледът на Равна трескаво се местеше от него към ездача на екрана. Фам осъзна, че тя си дава ясна сметка за положението, в което се намират. Изглеждаше също толкова съкрушена, колкото при получаването на вестта за унищожаването на Сяндра Кей.

— Нима твърдиш, че Отклонението е създало първите скродери?!

— И е направило ездачите такива, каквито те са и до ден-днешен. Това със сигурност не е било Отклонението, създадено от страумляните, но…

Била е Заразата, което всъщност е другото име на Отклонението и се доближаваше повече до представата на Древния за него. Въпреки трансцендентната природа на Отклонението, неговата същност много повече приличаше на заболяване от което и да е друго известно бедствие. Вероятно точно това беше подвело Древния. Сега обаче Фам започваше да разбира всичко. Заразата съществуваше под формата на отделни парчета, които възникваха на големи разстояния едно от друго. Тя се притаяваше в архивите, докато не усетеше, че отново са възникнали благоприятни условия за поредната й поява. При това си беше осигурила послушни оръдия, които да улеснят всяко нейно процъфтяване…

Фам погледна внимателно Равна и изведнъж проумя още нещо.

— Ти си имала цели тридесет часа да размишляваш върху проблема, Рав. Със сигурност си прегледала записа от камерите на скафандъра ми. И сама си се досетила поне за част от това, за което ти говоря.

Тя отклони очи от неговите.

— Предполагах за съществуването на една част от тази заплаха — каза най-накрая.

Е, поне вече не се опитваше да отрича.

— Значи знаеш какво се налага да направим — меко продължи той. Сега вече бе наясно какви трябваше да са следващите им действия. Божиите останки му помагаха да запази самообладание. Всичко необходимо щеше да бъде сторено.

— Какво се каниш да правиш? — попита Равна, сякаш изобщо не схващаше за какво става дума.

— Две неща. Най-напред пусни съобщение за нашите разкрития по Мрежата.

— И кой би повярвал на всичко това? Точно пък в „Мрежата на милионите лъжи“.

— Колкото и малко да повярват, и те са достатъчно. Щом го прочетат, повечето от потребителите ще разберат, че това е самата истина… И ще вземат необходимите мерки.

Равна разтърси енергично глава.

— Не — помръдна само с устни тя.

— Мрежата трябва да бъде уведомена за откритието ни, Равна. То може да спаси хиляди светове от унищожение. Това е тъмната страна на Заразата, която не ни беше известна досега.

Или поне в Средното ниво и на Дъното.

Равна отново поклати глава.

— Ако тази истина излезе наяве, това ще причини смъртта на милиарди създания.

— Това е законна самоотбрана! — Той бавно се издигна към тавана, после се оттласна обратно към командния пулт. Забеляза, че в очите на Равна напираха сълзи.

— Съвсем същите аргументи бяха използвани и от тези, които избиха семейството ми и световете, населени с човешки същества… Отказвам да стана част от убийците.

— Но ние ще кажем истината!

— И без тази истина смъртта и разрушенията са достатъчно, Фам!

Тя му се противопоставяше с нежна упоритост… и личеше, че вече не му вярва.

— Нима се наемаш еднолично да вземеш толкова важно решение, Рав? Ние знаем нещо, което останалите лидери — а някои са дори по-мъдри от нас двамата с теб — би трябвало да решат сами. Нали не искаш да ги лишиш от свободен избор?

Равна се поколеба. За миг Фам реши, че цивилизованото същество, свикнало да спазва законите, ще надделее в нея. Но тя отново вирна упорито брадичка.

— Да, Фам, ще ги лиша от този избор.

Той издаде неопределен звук и се приближи още повече към командния пулт. Нямаше никакъв смисъл да продължава да я увещава.

— Освен това, Фам, ние няма да убием Синя раковина и Зелено стебло.

— Нямаме друг избор, Рав. — През това време пръстите му играеха по клавишите на контролното табло. — Зелено стебло беше заразена. Ние още не знаем колко от вирусите са оцелели след унищожението на скродера й. Нито пък след колко време Синя раковина също ще прихване заразата. Не можем нито да ги оставим с нас, нито да ги пуснем на свобода.

Равна изведнъж се отдръпна като опарена, а погледът й се прикова в движенията на ръцете му.

— Внимавай кого се каниш да убиеш, Фам — каза тихо тя. — Както каза, имах на разположение цели тридесет часа, за да взема решение. Цели тридесет часа, за да предвидя как би действал ти.

— Е, и? — Фам все пак вдигна ръце от клавишите. Яростта (дали не беше причинена от божиите останки в него?) за кратко го обсеби. „Равна, Равна, Равна.“ повтаряше като за последно сбогом някакъв глас в главата му. После отново се успокои и си възвърна способността да преценява трезво. Едва се справяше с ужасната мисъл да не би ездачите да са заразили целия кораб, а тази глупачка се застъпваше за тях, при това по своя воля. Фам се оттласна от пулта и се понесе във въздуха към нея. Почти несъзнателно стисна ръката й, готов да блокира всеки неин опит за съпротива.

— И как смяташ да ми попречиш да сторя онова, което смятам за необходимо? — Ала още докато задаваше въпроса, се досети какъв ще бъде нейният отговор.

Тя не се опита да се съпротивлява, дори когато ръката му стигна на сантиметри от гърлото й. По лицето й беше изписана решителност, въпреки напиращите сълзи в очите.

— А ти какво си мислиш, Фам? Докато още беше в медицинската камера, аз промених всичко. Само да ми посегнеш и ще бъдеш наранен още по-страшно от мен самата. — Очите й се устремиха към екрана, върху който се виждаше стаята на ездачите. — Убий ездачите… и ти самият ще умреш.

Двамата се гледаха дълго и мълчаливо, претегляйки шансовете на противника си. Може би все пак не беше успяла да вгради оръжия в стените и той ще може да я убие преди да успее да отвърне на удара. Но това не решаваше проблема. Имаше хиляди начини корабът да бъде програмиран, за да го убие по-късно. Тогава единствените оцелели щяха да са ездачите… На път към Дъното, където ги чакаше безценен трофей като награда.

— И какво ще правим тогава? — процеди най-накрая той.

— Продължаваме мисията за спасяването на Джефри. Ще открием Противодействието. Нямам нищо против обаче да наложим някои ограничения на ездачите.

Сделка с чудовища, в която посредник е една наивна глупачка.

Фам се отблъсна от пода и се понесе обратно по коридора, откъдето бяха дошли. Зад гърба си чу ридание.

 

 

През следващите няколко дни Фам и Равна се стараеха да не се изпускат от очи един друг. На Фам му беше разрешен само елементарен достъп до системите за управление на кораба. Той откри програмите за саморазрушение, защитени чрез допълнителни кодове и нови спомагателни нива. Но имаше нещо много странно, което бе повод за огорчение, ако той изобщо беше способен на такова чувство. Всички предпазни мерки бяха взети едва след сблъсъка с Равна. Значи тя не е разполагала с никаква защита, когато му се опълчи. „Слава на силите, че тогава не го знаех.“ Той забрави тази мисъл в мига, когато тя се оформи в главата му.

И така, играта на криеница щеше да продължи до самия край — щяха непрекъснато да се редуват нови лъжи и уловки. За своя изненада Фам се улови, че всъщност желае да участва в такава игра — да бъде преследван от флотите на всички известни светове, а наоколо да дебнат предатели и заговорници. В името на Кюенг Хо и Божиите останки в него, той щеше да надвие Отклонението! Ездачите щяха да бъдат победени. Цялата смелост и благородство на Равна Бергсъндот щяха да отидат напразно — тя беше обречена да загуби тази игра.