Върнър Виндж
Огън от дълбините (36)

Тридесет и четири

Макар да бе още лято, времето внезапно застудя; дори можеше да се каже, че стана направо мразовито. Земята все още димеше и въздухът беше сух, но вятърът вече не изглеждаше толкова силен. В пилотската кабина на междузвездния кораб обаче Амдиджефри изобщо не обръщаше внимание на атмосферните промени отвън.

— И преди се е случвало да се бавят с отговора — нареждаше Амди. — Тя обясни нещо за ултрасветлинните връзки…

— Равна никога не е закъснявала толкова много!

Прекараха в пилотската кабина целия следобед, а настроението им преминаваше от страх през отегчение до пълно униние. След четири часа бездействие отегчението удържа временна победа. Джефри потъна в неспокоен сън в креслото на баща си, а две от частите на Амди се свиха в скута му.

Останалата част от Амди душеше безцелно из помещението, но продължаваше да държи под око състоянието на контролните уреди. Дори и той вече беше изнервен от това мъчително чакане. Един от него подскочи към покритата с шумоизолираща материя стена. Беше способен да забрави за времето, наблюдавайки в захлас как расте плесента по нея. А сега и нищо друго не ангажираше вниманието му.

Сивото вещество се беше разпространило още повече от последния път, когато го разгледа по-внимателно. Зад ватата, покриваща стените, то образуваше плътна покривка. Частите на Амди се покачиха една върху друга, за да огледат по-добре какво има в пролуката между уплътнението и стената на кораба. Там беше мрачно, но през тавана се процеждаше слаба светлина. В по-голямата част на кораба слоят плесен не надвишаваше три сантиметра, но тук отзад дебелината му стигаше петнайсет-двайсет сантиметра. Я гледай ти! От тавана, точно над изследователския нос на Джефри, висеше голямо кълбо от непознатото вещество. Размерът му беше като декоративните туфи мъх в заседателните зали на замъка. От него надолу се проточваха тънички сиви влакънца. Амди беше готов да извика на Джефри, но двете му части в скута на момчето се бяха разположили толкова удобно!

Амди приближи две от главите си до странното образувание. Стената отдолу изглеждаше доста необикновено — сякаш горният й слой бе разяден от плесента. И тя беше посивяла; имаше оттенъка от дима на огньовете. Амди усети влакънцата върху носа си. Бяха твърди и сухи. Ноздрите го засърбяха. Внезапно той застина от изненада. Наблюдавайки се отдолу, видя как влакънцата преминават през главата на онази част, която стоеше най-отгоре на пирамидата от тела. Въпреки това не усети никаква болка, а само леко гъделичкане в ноздрите.

— Какво, какво? — стреснато попита Джефри, когато настаналата около него суматоха го извади от дрямката.

— Зад уплътненията по стените открих нещо наистина много странно! Докоснах онова голямо кълбо плесен и…

Докато говореше, Амди бавно отстъпваше назад от нещото върху стената. Това проникване не го нарани, но го караше да се чувства по-скоро нервен. Любопитството му внезапно се изпари. Усещаше как влакънцата постепенно се измъкват обратно през ноздрите му.

— Казах ти, че не бива да си играем с това! То е мръсно и гадно! Единственото му предимство е, че поне не смърди.

Джефри вече беше скочил от креслото. Той прекоси бързо пилотската кабина и повдигна рязко уплътнението от стената. Частта на Амди, която беше най-отгоре на пирамидата, загуби равновесие и се претърколи надолу. Дочу се свистене и той усети остра болка в ноздрите.

— Боже, това нещо наистина е огромно — възкликна Джефри, после дочу болезненото пъшкане на Амди. — Добре ли си?

Амди се дръпна от стената.

— Мисля, че да.

Крайчето на едно от влакънцата още стърчеше от устните му. Не болеше повече от ожарването на копривата, която се опита да сдъвче онзи ден. Амдиджефри внимателно огледа раната. Късчето влакно, останало в устната, беше опушено сиво и изглеждаше остро, но крехко. Пръстите на Джефри го измъкнаха внимателно. После главите и на двамата се извиха с почуда към мъхестото кълбо на тавана.

— То наистина расте и като че ли поразява стената под него.

Амди леко докосна окървавената си муцуна.

— Чак сега разбирам защо твоите хора ти казаха да стоиш настрани от него.

— Дали пък да не накараме г-н Стийл да изчегърта стените.

Двамата прекараха два часа в пълзене и изследване на веществото по стената. Сивата плесен беше плъзнала навсякъде, но само на едно място забелязаха няколко цъфтящи туфи. Двамата се надвесиха над тях, докосвайки спорангиите с обвити в части от дрехите си пръсти и лапи. Никой от двамата не искаше да излага на опасност пръст, устна, лапа или нос.

Наблюдението на плесента се оказа най-вълнуващото събитие този следобед; до вечерта не пристигна никакво съобщение от „Единак II“.

На следващия ден времето отново се затопли.

Минаха още две денонощия… А от Равна нямаше ни вест, ни кост.

 

 

Лорд Стийл крачеше върху стената над Хълма със звездния кораб. Беше почти полунощ и слънцето висеше под ъгъл от петнайсет градуса над северния хоризонт. В козината му се стичаха струйки пот; това беше най-горещото лято от десет години насам. Сухият вятър духаше без прекъсване вече тринайсето денонощие. Димът от пожарищата около фиордите висеше като кафеникава мъгла и на север, и на юг от замъка. Отначало приеха червеникавия дим като някаква любопитна новост. Но това бе само в началото. Когато пожарът наближи Източните скатове, цялото небе сякаш пламна в алени отблясъци. Пепелта се сипеше отгоре в продължение на денонощия. Единствената миризма наоколо беше на изгоряло. Някои казваха, че това е по-лошо и от мръсния въздух над големите южни градове.

Войниците по стената се отдръпваха като опарени, за да сторят път на лорда. Това не беше само протоколен жест. Те се бояха от Стийл. Очакваха всеки момент да бъдат включени в експеримента с наметките, а грубо скалъпената история на Шрек изобщо не ги успокои.

До Стийл вървеше една самотна част с отличителните знаци на лордовете. Съществото не издаваше никакви звуци от мислене. При това вървеше недопустимо близо до техния Повелител.

Стийл се обърна към единицата:

— Успехът означава да се спазят сроковете в предварителния план. Спомням си как ме учеше на това.

Единицата се обърна към него и изопна шия.

— Доколкото си спомням, думите ми бяха: успехът означава да реагираш адекватно на промените в предварителния план.

Погледът му се отклони от частта на Фленсер и той се втренчи в заревото над южния хоризонт.

— Какви са новините за напредването на Кралицата на дърворезбарите?

— Все още лагерува на пет дни път южно от нас.

— Недопустима небрежност! Чак не мога да повярвам, че те е създала! Вендейшъс се постара, колкото се може да улесни задачата й. Ако го беше послушала, войниците и тяхното оръдие играчка щяха да пристигнат още преди десет дни!

— И според плановете ти досега да са станали на кайма.

— Точно така, при това много преди пристигането на нашите звездни приятели! Вместо това тя се мотае и проваля всичко!

Стийл извървя няколко крачки, подсмихвайки се скришом.

— Крайно време е Вендейшъс най-после да вкара доверчивата си кралица право в мястото за заколение. Това може да промени хода на останалите събития, но… Убеден съм, че битката трябва да стане на изток от тук.

— При Възвишението на Маргръм ли?

— Точно така. Войската на дърворезбарите ще трябва да се събере заедно, докато минава през дефилето. Ще закараме оръдието си там и ще ги притиснем в клисурите при Възвишението. Няма да е никак трудно да ги изтребим до крак. Освен това е достатъчно далече от Хълма на звездния кораб. Дори пришълците да пристигнат по време на сражението, ще успеем да задържим на разстояние едните от другите.

Единицата не отвърна нищо и след известно мълчание Стийл се обърна да я погледне.

— Имаш ли връзка с форскът Ринголит?

— Да, двама от мен са с него в момента.

— Кажи му да прати известие на Вендейшъс. Онзи трябва да убеди кралицата да доведе армията си под Възвишението на Маргръм най-късно след два дни. Чувствай се напълно свободен да изготвиш нашата стратегия — познаваш местността много по-добре от мен. Ще уточним последните детайли, когато и двете армии са заели позиция. — Щеше да е невероятно преживяване да командва и двете страни в една и съща битка! — И още нещо важно — нека Вендейшъс се погрижи човешкото същество на кралицата да умре, при това до едно денонощие!

— Че с какво би могла да ни навреди тя?

— Това е глупав въпрос. — „Особено пък зададен от теб.“ — Не знаем кога Равна и Фам ще пристигнат тук. Докато не ги стиснем здраво в челюстите си, съществото Джоана винаги ще представлява заплаха. Кажи на Вендейшъс убийството да изглежда като злополука, но искам двукракото мъртво на всяка цена!

 

 

Фленсер вече беше навсякъде. За такова божествено вездесъщие той мечтаеше още от времето, когато беше под крилото на кралицата. Докато една от неговите части говореше със Стийл, други две бяха в кораба заедно с Амдиджефри, а останалите се промъкваха през рядката горица на север от лагера на дърворезбарите.

Но въздигането до божество искаше своите жертви. От ден на ден обаче болезнените рани от пелерините ставаха по-поносими, а бремето на висше създание — по-неусетно.

Най-много го измъчваше непоносимата жега — не помнеха друг път да е имало такива горещини по земите на север. Радиопелерините бяха не само тежки и го запарваха, но покриваха плътно ушите му. За разлика от другите неудобни облекла обаче, ако свалеше наметката дори само за миг, това означаваше лудост.

Последният експеримент за доказване на неговите божествени възможности трая дванайсет дни. Стана ясно, че е невъзможно да носи постоянно пелерините, затова членовете му се редуваха и всеки ден един от тях сваляше покривалото, къпеше се и сменяше подплатата на дрехата. Тогава за Фленсер настъпваше временно умопомрачение. В тези пропадания слабоволевата Тайратект се възползваше от неговото състояние и се опитваше отново да наложи своето превъзходство в глутницата. Но усилията й всеки път оставаха без успех.

Вярно е, съществуваха четворки с напълно нормален разум, но това не се отнасяше до Фленсер/Тайратект. За тяхната глутница къпането и преобличането всеки път се извършваше като в мъгла, полусъзнателно.

Фленсер се усмихна. Едно от големите му предимства беше, че никой от околните не можеше да разбере какво се случва с неговите отсъстващи части. Фленсер вече беше овладял доста хватки. Ако е достатъчно внимателен, скоро отново щеше да управлява владенията си като в доброто старо време. Но играта беше твърде опасна, а и пелерините криеха постоянна заплаха. Ако не бяха постоянно изложени на слънце, след няколко часа енергията им се губеше и частта, която носеше такава наметка, се оказваше напълно откъсната от глутницата. Още по-неприятен беше проблемът със Статиката — думата беше от езика на буболечките. Вторият комплект пелерини уби глутницата, избрана да го изпробва. Дори звездните хора не бяха сигурни какво е причинило смъртта, а говореха за някакви „смущения“.

Досега на Фленсер не му се беше налагало да се справя с подобни трудности и „смущения“. Но понякога по време на дългите си пътешествия с Ранголит или когато енергията на някоя от пелерините спаднеше, той чуваше в главата си непоносимо пищене. Можеше да се сравни единствено със смесването на десетина глутници една в друга. Но тогава пък на Тайратект май й харесваше. Тя се съвземаше от объркването и притеснението си и безсилната й злоба повличаше Фленсер. През останалото време обаче само надничаше иззад неговото съзнание. След случая със Статиката обаче положението се влоши — веднъж тя дори контролираше цялата глутница в продължение на цяло денонощие. Ако успееше да изкара една година без крайни кризисни ситуации, тогава Фленсер можеше да се справи с Тай, Ра и Тект като ги ампутира успешно. По всичко личеше обаче, че няма да се размине без убийството на Тект — онзи с белите връхчета на ушите. Той не беше много умен, но като че ли се явяваше главатар на триото. Успееше ли да извърши подмяната и да си намери подходящи нови части, Фленсер можеше да стане дори по-велик отколкото преди клането пред Парламента. Но поне засега трябваше да отложи промените — хирургията на собствената душа беше страховито предизвикателство дори за самия Повелител.

Тогава действай предпазливо, много предпазливо. Грижи се пелерините да са винаги добре заредени, не предприемай прекалено дълги пътувания и не позволявай на никой да заподозре истинските ти кроежи.

… Гората с разузнавачите на Ранголит. Групата им се катереше по склона близо десет минути. Останалите нямаха неговата тежка екипировка и бяха свикнали с подобни преходи. Двете части от Фленсер обаче все повече забавяха темпото и бяха последни в редицата.

 

 

Ранголит беше открил най-доброто място за наблюдателен пост. Палатките бяха опънати в плитка долчинка близо до брега на неголямо езеро. Стотина метра по-нагоре голяма пряспа неразтопен сняг ги прикриваше от недоброжелателни погледи, подхранваше езерото и поддържаше въздуха постоянно свеж и хладен. Палатките не можеха да бъдат забелязани отдолу. За сметка на това лагерът беше на такова място, че от него се откриваше прекрасна гледка във всички посоки.

Щом видя Фленсер, Ранголит застана мирно, но в погледа му нямаше страх. Като повечето стари разузнавачи, той не беше травматизиран от ужасите в подземията на замъка. Освен това Фленсер се постара помежду им да се установи дух на взаимно уважение и разбирателство.

— Кога отново ще се видиш с Промитата глава?

Това беше прозвището на Вендейшъс.

— Малко след пладне. Не е пропускал среща от четири дни насам. Южняците явно са се настанили много удобно долу и не мислят да се помръдват.

— Това скоро ще се промени.

И Фленсер повтори заповедите на Стийл към Вендейшъс. Говореше твърдо. Старият воин в него усещаше, че скоро предстои решителната битка.

— Я гледай ти! Значи искате да съсредоточите всичко при Възвишението на Маргръм и за по-малко от два… Както и да е. По-добре да не знам.

Фленсер настръхна под наметката. Все пак всяко приятелство трябва да си има граници. Ранголит имаше основание да се държи така, но май беше по-добре, когато всичко свърши, той да се превърне в нещо по-малко… фамилиарно.

— Това ли е всичко, милорд?

— Да… Не! — Фленсер потръпна от изненада. Лошото на тия пелерини беше, че понякога му пречеха да помни разни неща. В името на Великата глутница, само това не! Отново в него се надигаше Тайратект. Стийл беше заповядал убийството на човешкото същество при кралицата на дърворезбарите. И най-малката подробност беше уточнена, мотивите за подобно действие бяха железни, но…

Фленсер при Стийл разтърси гневно глава и челюстта му зловещо изтрака.

— Какво има? — попита Стийл. Той показваше видимо задоволство всеки път, щом забележеше мъките на Фленсер под радиопелерината.

— Нищо, милорд, само лек удар на Статиката.

В действителност нямаше никаква Статика, а по-скоро Фленсер чувстваше как се разпада на части. Какво ли даваше на другата такава неподозирана сила?

Фленсер при Амдиджефри започна да отваря и затваря уста като риба на сухо. Децата отскочиха от него с разширени от ужас очи.

— Всичко е наред — каза сурово той, макар телата на двете му части да се блъскаха една в друга.

… Наистина имаше редица разумни доводи да държат Джоана Олсъндот жива. В по-далечно бъдеще това щеше да им осигури предаността на Джефри. Пък и тя можеше да се превърне в скрит съюзник на Фленсер сред човешките същества. Можеше да разиграе мнимата смърт на двукракото за пред Стийл, а после… Не. Не. Не! Фленсер успя да се овладее и потисна съмненията в себе си. Тайратект беше усвоила до съвършенство всички трикове, които той някога използваше срещу нея. Сега се опитваше да ги прилага върху него. „Няма да ме подмамиш толкова лесно. Аз съм царят на лъжите, виртуоз в измамата и манипулацията.“

Малко след това тя възобнови атаката си. Второто нападение беше толкова ожесточено, че напълно разстрои мисленето на глутницата.

Сега всичките му части издаваха слаби нечленоразделни звуци. Лорд Стийл подскачаше около него и не знаеше да се смее ли или сериозно да се разтревожи. Ранголит захласнато се пулеше насреща му. Двете деца предпазливо се примъкнаха и го докоснаха.

— Ранен ли си? Ранен ли си?

Човешкото същество провря тези свои забележителни ръце под наметката и поглади лекичко окървавената му козина. Светът сякаш избухна около него.

— Не, не прави така. Това може да го нарани още повече! — разнесе се гласът на Амди.

Малките муцунки на кутретата се протегнаха напред, опитвайки се отново да пристегнат пелерината.

Фленсер усещаше как го обзема безпаметство. Последната атака на Тайратект беше явна и безмилостна. Този път тя не се опита незабелязано да промени мнението му или да използва други коварни ходове…

… Тя се огледа изненадано. „Най-сетне, след толкова време, пак съм си аз. При това напълно се контролирам. Стига вече кланета на невинни същества. Ако някой трябва да умре, това ще са Стийл и Фленсер.“

Главата й се извърна, тя огледа горделивата поза на Стийл и се спря на най-речовитата от неговите части. После събра плътно крака и се напрегна за смъртоносен скок към нейното гърло. „Ела само малко по-близо и ще умреш.“

Последните мигове ясно съзнание при Тайратект не продължиха много. Атаката срещу Фленсер вътре в собствената й глутница бе толкова отчаяна, че я остави без никаква съпротивителна сила. Още докато се напрягаше да скочи върху Стийл, тя усети как душата й отново отстъпва и Фленсер изпълзява от мрака. Усети как краката й се сгърчват в спазъм, тялото й рухва на земята и камъните размазват муцуната й…

… Фленсер отново контролираше глутницата. Нападението на тази отрепка наистина беше изненадващо. Изглежда тя искрено се безпокоеше за онези, които трябваше да бъдат унищожени; толкова искаше да им помогне, че бе готова да жертва себе си, стига това да убие и Фленсер. Точно това я погуби. Мисълта за самоубийство никога не може да овладее изцяло една глутница. Това отслаби и без това безсилната Тайратект и даде шанс на Повелителя.

Сега той отново владееше положението, при това пред него се разкриваха нови перспективи. Атаката на Тайратект я направи беззащитна. Предпазните умствени бариери на нейните три члена сега съвсем изтъняха. На Фленсер му оставаше да разкъса тези мембрани и да навре лапа в нейното съзнание, разпръсквайки го в своето собствено. Тримата, които досега бяха нейната крепост, щяха да останат живи, но никога повече нямаше да имат разделена от неговата душа.

Фленсер при Стийл продължи да лежи в безсъзнание, а конвулсиите по тялото му постепенно затихваха. Нека Стийл си мисли, че все още е парализиран. Това ще му даде време да обмисли най-приемливото обяснение за случилото се.

Фленсер при Ранголит бавно се изправи на крака, макар двете му части все още да бяха замаяни и трудно съобразяваха. Тук нямаше нужда да дава каквито и да е обяснения, но трябваше да скрие някак от Форскът, че е преживял разкъсване на душата.

— Пелерините са мощни оръжия, драги Ранголит; понякога дори повече от необходимото.

— Да, милорд.

Фленсер си позволи по лицата му да се появят усмивки. Той помълча малко, предвкусвайки насладата от онова, което се канеше да каже след миг. В него вече нямаше и следа от онова слабоволево създание. Най-добрият й опит да овладее глутницата, почти увенчал се с успех, щеше да е и последен. Нейната най-голяма грешка. Усмивките на Фленсер, предназначени за Амдиджефри, станаха още по-широки. Внезапно му мина през ума, че Джоана Олсъндот ще е първото същество, за чието убийство издава заповед след своето завръщане на Тайния остров. Затова нейната кръв ще е първата, която ще изцапа едната от трите предателски муцуни.

— Има още една заповед за Промитата глава, Форскът. Става дума за екзекуция…

Докато уточняваха детайлите, по тялото му се разля приятна топлина. Всичките му части единодушно приеха решението за смъртна присъда над двукракото.