Върнър Виндж
Огън от дълбините (39)

Тридесет и седем

— Светът на остриетата, Фам! Мога да го видя!

Главният екран показваше реална гледка от звездната система, в която навлизаха. Слънцето беше на по-малко от двеста милиона километра и лъчите му осветяваха командното табло. Местоположението на известните за тях планети, по които можеха да се ориентират, беше отбелязано на мониторите с просветващи червени стрелки. Едно от небесните тела обаче — само на двайсет милиона километра! — беше маркирано със специален надпис „населен свят“. Е, тъй като излизаха почти на сляпо от поредния скок в пространството, това попадение не беше чак толкова лошо.

Фам не отговори, а само хвърли бегъл поглед натам, където показваше Равна. Видът му беше такъв, сякаш данните върху монитора будеха съмнение.

След битката със Заразата нещо сякаш се пречупи в него. Дотогава той се доверяваше сляпо на божиите останки в себе си. Но изходът от схватката и неговото подчинено състояние пред завещаното му от Древния окончателно го объркаха и смутиха. Оттогава Фам се отдръпна настрана и се затвори в себе си. Освен това стана още по-подозрителен към Синя раковина и Зелено стебло. Отнасяше се с тях така, сякаш бяха по-голямо зло дори от настъпващите по петите им кораби.

— Мътните да го вземат — изръмжа най-накрая. — Виж средната скорост!

Седемдесет километра в секунда.

Нямаше да е особено трудно да определят курса, но…

— Ще ни е нужно време да нагодим скоростта с местните условия, сър Фам.

Втренченият поглед на Фам се отклони към Синя раковина.

— Уточнихме този въпрос с местните още преди три седмици, не помниш ли? При това ти вече включи ракетните двигатели за корекция на курса.

— А вие внимателно контролирахте работата ми, сър Фам. Предполагам, че пак е някакъв технически дефект в навигационната система… Въпреки че не очаквах да имаме проблеми с балистиката.

Нещо обаче не беше както трябва — тия седемдесет километра в секунда объркваха всички предварителни планове. Синя раковина се отправи към следващия участък на командното табло.

— Вероятно е технически проблем — продължи Фам. — А сега искам да се махнеш от пулта за управление, Синя раковина.

— Но аз ще ви бъда полезен! Ние трябва да се свържем с Джефри на всяка цена, отново да коригираме скоростта и…

— Махни се от контролното табло, Синя раковина. Отсега нататък няма да имам време да ви дебна постоянно.

Фам се хвърли към ездача, но Равна се изпречи пред него, застанала само на педя от Синя раковина. Тя раздели с тялото си двамата противници и заговори бързо:

— Всичко е наред, Фам, той вече си тръгва.

В същото време прокарваше ръка през неистово вибриращите клонки на Синя раковина. След миг той клюмна.

— Ето, отивам си, отивам си.

Равна продължи да го поглажда окуражително и да препречва пътя на Фам към него, докато ездачът не напусна помещението.

Когато останаха сами, тя се обърна към Фам.

— Наистина ли смяташ, че това е технически проблем в навигацията, Фам?

Той обаче сякаш не я чу. Почака вратата да се затвори зад Синя раковина и отново се извърна към командното табло. Според последните изчисления на системите в „Единак II“ Заразата щеше да пристигне в Света на остриетата само петдесет и три часа след тях. А сега отново трябваше да губят време за коригиране на скоростта — операция, която мислеше, че е направена още преди три седмици.

— Някой или нещо просто ни е изиграло…

Фам мърмори гневно под нос, чак докато завърши прегледа на всички системи.

— Сигурно е била техническа повреда. Сега трябва ръчно да коригирам проклетата скорост.

Алармата, предупреждаваща за увеличаване на скоростта, се задейства, Фам започна бързо да превключва изображението на мониторите. Следеше дали около тях летят някакви по-големи предмети, които биха представлявали опасност при промяната в движението на кораба.

— Ти също се завържи към седалката.

Равна се прехвърли над командното табло, настани се в креслото си и здраво затегна предпазните колани. Дочу, че Фам говори по интеркома — предупреждаваше и другите двама от екипажа. Импулсната тяга беше изключена и те постепенно започнаха да усещат действието на ускорението — само 0.4 джи. Това беше максимумът във възможностите на бедния „Единак II“.

 

 

Крайната им цел се намираше на двайсет милиона километра, а това означаваше само един микроскопичен скок в пространството. Нувен се опита да коригира параметрите в системата на кораба така, че да извърши правилно последното прехвърляне.

Внезапно един от илюминаторите под краката им се изпълни с хоризонта на планетата — беше огромен и извит в дъга, оцветен в синьо, със завихрени над него бели облаци. Светът на остриетата напълно отговаряше на описанията на Джефри Олсъндот — обитаема планета от земен тип. След толкова месеци в открития космос и особено след унищожаването на Сяндра Кей гледката спря дъха на Равна. Океан. Планетата беше покрита почти изцяло от един огромен океан. Близо до терминатора обаче се забелязваха и по-тъмните петна на твърда земя. Отвъд планетния лимб висеше мъничка луна.

Фам шумно пое въздух.

— Остават ни само десет хиляди километра. Идеално! Освен ако не продължим със седемдесет километра в секунда.

Равна не откъсваше очи от илюминатора — непознатият свят бързо нарастваше, сякаш заплашваше да ги похлупи.

— Не се притеснявай, ще заобиколим планетата.

Равна посегна за клавиатурата и задейства едновременно и ултрасветлинната, и радиовръзката.

— Имаме ултрасветлинна връзка — каза след малко тя.

— Какво показва тук?

— Данните са объркани и противоречиви. Предполагам, че локаторите са уловили само някакви паразитни шумове.

Равна се опита да си припомни географията, която Джефри им описа. Тайният остров? Но тук имаше толкова много острови!

— Имаме радиовръзка с повърхността на планетата — разнесе се механичният глас на корабната система. Заедно с него започна да пулсира и червената стрелка върху монитора, сочеща някаква точка върху брега. — Желаете ли аудиовръзка в реално време?

— Да, да! — извика Равна. После започна да трополи нервно по клавиатурата, когато не получи незабавен отговор от корабната система.

— Равна?! О, Равна!

Развълнуваното детско гласче внезапно изпълни пространството в кабината. Звучеше точно така, както неведнъж си го беше представяла.

— Здравей, Джефри — отговори Равна. — Ето че най-после пристигнахме, но сега се нуждаем от…

„Нужна ни е подкрепата на твоите четирикраки приятели. Как бих могла да го кажа едновременно и бързо, и ясно.“

Но момчето си имаше свои грижи.

— … имаме нужда от незабавна помощ, Равна! Дърворезбарите ни нападат в този момент.

Разнесе се някакво трополене, сякаш предавателят внезапно взе да подскача като луд наоколо. После се чу непознат, много висок глас, който безобразно изкривяваше произношението на думите.

— Говори Стийл. Джефри казва истината, Равна. Кралицата на дърворезбарите… — Почти човешкият говор внезапно преля в съскане и квичене.

След миг Джефри пак се обади:

— Капан, думата е „капан“.

— Да… Кралицата на дърворезбарите ни устрои капан. Много, много голям капан. Обкръжени сме отвсякъде. Остават ни само няколко часа живот, ако вие не ни дойдете на помощ.

* * *

Кралицата на дърворезбарите никога не беше копняла да стане велик воин. Въпреки това нейната петвековна практика на владетел налагаше да усвои и бойните умения. Тя знаеше добре какви са законите на войната. През последните дни обаче й се наложи временно да се отучи от някои правила — например да се доверява на своите подчинени в рискови ситуации. При Възвишението на Маргръм наистина имаше засада, но не тази, която беше замислил лорд Стийл.

Кралицата отправи поглед към Вендейшъс през покритото с шатри поле. Неговата глутница беше прикрита наполовина от звукоизолиращите прегради. Въпреки това можеше да се види, че той не е така самодоволен и наперен като преди. Кръстосаният разпит можеше да обърка и смути дори някой по-самонадеян от него. Той си даваше сметка, че оцеляването му зависи единствено от това дали ще спази своята част от уговорката. Мисълта, че Вендейшъс ще продължи да тъпче земята, след като е избил и предал толкова много свои събратя, я отвращаваше. Кралицата изведнъж осъзна, че две от нейните части са обзети от ярост и ръмжейки са оголили зъби. Кутретата й стояха свити като пред някаква невидима заплаха.

Въпреки всичко честта й повеляваше да спази обещанието си пред Вендейшъс. Може пък да си струваше цената. Той имаше само бегла представа за секретите на Стийл; затова пък познаваше неговата тактика по-добре от всеки друг сред дърворезбарите. Най-ценното в сделката бе, че Стийл изобщо не подозираше за нея. Вендейшъс знаеше точно къде се крият фленсериерите и колко са на брой. Хората на Стийл разчитаха твърде много на супероръжията си и високопоставения предател в редиците на врага.

Дърворезбарите ги нападнаха изненадващо и удържаха пълна победа. А сега кралицата разполагаше с няколко прекрасни оръдия.

Дори в момента иззад хълмовете се чуваше грохотът на пленените оръдия, насочени срещу позициите на своите създатели. При това стреляха с барута на фленсериерите, който техните артилеристи така любезно им бяха предоставили. Вендейшъс-предателят й струваше скъпо, но Вендейшъс-затворникът можеше да й поднесе победата на тепсия.

 

 

Дори екзекуциите вече не можеха да помогнат на Стийл. Той чувстваше как ден след ден яростта му все повече нараства. Сега стоеше сам край парапета и сновеше напред-назад, блъскайки се в собствените си части. Гневът го заслепяваше и той му се отдаде напълно.

Оглушен от трясъка долу, той твърде късно долови стърженето на нокти по каменните стъпала. Стийл отскочи назад и извърна всичките си глави в посоката, откъдето идваше шумът. Дали беше Шрек? Но той винаги даваше знак, че приближава. След малко Стийл се отпусна. Шумът беше само от два чифта лапи. Значи единицата се качваше по стълбите.

Частта от Фленсер прескочи и последното стъпало и се поклони на Стийл. Сега Стийл беше зависим от Останките на Фленсер. Те му трябваха повече от всеки друг. По-полезни от тях можеха да се окажат само лековерните звездни хора.

Единицата помълча известно време, за да си поеме дъх. Стийл чуваше затрудненото й дишане.

— Последното денонощие мина добре, милорд.

— Не и при нас! Загубихме всичките си оръдия и сме хванати като в капан между тези стени.

— Говорех за събитията извън замъка. Разузнавачите ви са обучени много добре, милорд. Някои командири са направо блестящи бойци. В момента съм се пръснал около фланговете и ариергарда на дърворезбарите. Подпалих пожар на Битър Гордж. Само след четири денонощия от припасите на кралицата няма да остане дори троха. Тогава тя сама ще ни падне в лапите.

— Това е твърде дълъг срок, особено ако умрем още този следобед.

— Но Равна и нейната компания пристигат тук след пет часа, нали така?

Стийл кимна.

— Е, в такъв случай гарантирам, че до пълното унищожение на дърворезбарите остават само няколко часа. Амдиджефри сляпо ти се доверява. В такъв случай просто трябва да ускорим замисления отпреди план. Ако Равна наистина е достатъчно отчаяна и непредпазлива…

— Звездните хора са наистина отчаяни, знам го със сигурност.

Равна все още се опитваше да прикрие истинските мотиви за тяхното идване, но отчаянието й беше съвсем очевидно.

— Ако ти успееш да забавиш атаката на дърворезбарите… Трудно ще ни бъде обаче да направим едновременно две неща, при това задачата изисква съвършена координация. Досега само трябваше да инсценираме нападението на дърворезбарите и да подмамим звездния кораб в Челюстите на замъка.

Той извърна глава към вътрешния двор на крепостта. Каменният купол над кораба беше завършен още в средата на пролетта. Сега по него личаха следи от артилерийския обстрел, а на някои места мраморната облицовка беше оронена. Добре поне, че гюлетата не го пробиха.

Точно пред купола се простираше новопостроената площадка за кацане. Беше достатъчно просторна, за да може да се приземи корабът беглец, но около нея се издигаха каменни стълбове — зъбите на Челюстта. Ако барутът беше правилно разположен, тогава при неговото взривяване колоните щяха да се стоварят върху спасителите. Но по план това трябваше да стане само в краен случай — ако дотогава не успееха да избият или пленят хората, дошли на среща със своя драгоценен Джефри. Планът беше внимателно обмислян и усъвършенстван няколко декади, при това със специалната подкрепа на Амдиджефри. Той им разясняваше особеностите на човешката психология и споделяше познанията си как обикновено кацат междузвездните кораби. Но сега…

— Сега обаче наистина се нуждаем от помощ. Онова, за което ги помолих, може да ни свърши двойна работа — хем окончателно ще ги подмами, хем веднъж завинаги ще се разправим с дърворезбарите.

— Доста е трудно да направим всичко това едновременно — съгласи се Пелерината. — Не е ли по-добре да го свършим на два етапа. При това първият наистина е важен за нас. Нека най-напред убият кралицата на дърворезбарите, пък после да му мислим как да ги измамим.

Стийл почукваше замислено с едно от остриетата си по камъка.

— Добре, но ще си имаме големи неприятности, ако успеят да видят повече от допустимото… Малко е вероятно всички да са наивни като Джефри. Той твърди, че човешката история също познава средновековните замъци и войни. Ако покръжат по-дълго над нас, ще забележат неща, които Джефри никога не би могъл да види, нито пък да разбере смисъла им… Вероятно ще успея да ги подмамя да кацнат във вътрешния двор. Преди това ще наредя оръдията върху крепостната стена. Така ще се превърнат в наши заложници още в мига, когато попаднат между Челюстите. Проклятие. За тази цел ще трябва здравата да обработя Амдиджефри. — Блаженството, обзело го при оформянето на новия план, внезапно премина в ярост. — Напоследък все по-трудно се справям с тези двамата.

— В името на Глутницата, та те са още кутрета! — Останката замълча за миг. — Безспорно е обаче, че Амдиранифани притежава по-голяма интелигентност от която и да е друга глутница. Мислиш ли, че е толкова умен, та да преодолее дори своята детска наивност — единицата произнесе думата на самнорск — и да разкрие измамата?

— Не, не е чак толкова схватлив. Способен съм във всеки момент да им прегриза гърлата, но те изобщо не го осъзнават. Имаш право, Тайратект — те наистина ме обичат. — И точно затова ги мразя повече от всеки друг. — Когато съм с тях, буболечката постоянно се навърта около мен. Аз съм принуден да я допускам толкова близо, че лесно би могла да ми пререже гърлото или да ми избоде очите, но въпреки това само ме прегръща и гали. На всичкото отгоре очаква да я обичам за това. Вярно е, че вярват на всяка моя дума, но за сметка на това аз трябва да търпя непрекъснати унижения.

— Бъди хладнокръвен, скъпи мой ученико.

— Не смей… да ме… Поучаваш! Ти не си Фленсер! Ти си само една жалка останка от него! Мътните да те вземат, в момента си дори останка от останките! Само още една дума и ще те накълцам на хиляди парчета.

Стийл си наложи да овладее треперенето, което тресеше всички му части. Защо не го убих досега? Открай време мразя Фленсер повече от всичко на света. Би било толкова лесно да го премахна.

— Трябват ми съвети, а не лекции! Независимо какви са причините, аз не мога да продължа тази игра на криеница с кутретата. Само още час в тяхната компания и, кълна се, ще ги избия! Ето защо искам ти да говориш с Амдиджефри. Обясни им в какво положение се намираме. Накарай ги да разберат…

— Но…

Единицата го наблюдаваше с изумление.

— Знай обаче едно — ще те наблюдавам през цялото време! Изобщо нямам намерение да ги оставя под контрола ти!

Краката на единицата се подкосиха; тя вече не можеше да прикрива непоносимата болка, която пронизваше тялото й.

— Щом такава е волята ви, милорд.

Стийл оголи зъби.

— Точно така. И помни — ще присъствам на всички по-важни срещи, особено при осъществяването на радиовръзка! — И той махна на единицата да си ходи. — Сега върви да се гушкаш с ония сополанковци; време е и ти да се поупражняваш в самоконтрол.

Страхът продължаваше да терзае Стийл. „Вярно е, имам нужда от него. Но сега поне рискът за допускане на грешки е по-малък.“ Съвсем скоро в главата му започна да се оформя решение. Той все пак щеше да рискува. Ако станеше нужда, би могъл да изпробва как действа наученото с помощта на втория комплект радиопредаватели. Досега успя да запази в тайна от Фленсер Тайратект тези свои нови умения. Стига да го предизвикаха, Останките щяха да разберат, че смъртта действа също толкова бързо като радиото.

 

 

Макар да летеше с помощта на обикновените реактивни двигатели, Фам продължаваше да работи върху ултрасветлинната тяга. Това щеше да им спести поне няколко часа, но беше рискован ход, защото „Единак II“ нямаше капацитет за подобни маневри. Корабът продължаваше да кръжи из слънчевата система. Трябваше им само още един добре премерен скок. Не успееха ли да го изчислят както трябва обаче, имаше опасност да се разбият в планетата. Ето защо при нормални обстоятелства никой не поемаше подобен риск.

— Къде е флотата на Заразата? — попита Фам.

Зелено стебло следеше навигационните данните върху монитора от кабината на ездачите. За последния един час Фам задаваше този въпрос вече пети път, но въпреки това нейният глас долетя търпелив и спокоен. Вероятно многократно повторените въпроси изглеждаха за нея нещо съвсем нормално.

— Разстояние: четиридесет и пет светлинни години. Приблизително време на пристигане — след четиридесет и осем часа. Още седем кораба отпаднаха от преследването.

Равна пресметна наум — по следите им все още бяха сто петдесет и два кораба.

Говорният апарат на Синя раковина надвика този на неговата другарка:

— През последните двеста секунди те напреднаха малко повече от очакваното, но според мен това се дължи на бързо променящите се условия на Дъното. Сър Фам, досега вие се справяте успешно, но аз най-добре познавам кораба си. Ще наваксаме още малко преднина, ако ми позволите да го управлявам. Моля ви…

— Млъквай!

Тонът на Фам беше остър, но думите изскочиха почти автоматично от устата му. Всеки път, когато поискаше координатите на флотата на Заразата, разговорът неизменно приключваше по този начин.

В първите седмици от тяхното пътуване Равна приемаше за даденост, че Божиите останки са нещо като свръхчовек. Но с течение на времето се оказа, че това са просто отделни парчета, нахвърляни безразборно по време на паническото им бягство. Те можеше и да проработят, но не по-малка беше вероятността да причинят пълен срив и да разкъсат Фам на части.

Редуващите се изблици от страх и съмнение внезапно бяха прекъснати от мека синя светлина. Светът на остриетата! Най-после бяха успели да програмират правилно изчислен скок. На двайсет хиляди километра от тях се беше изопнал тънък и дълъг полумесец — границата между деня и нощта на планетата. Останалата част от нея приличаше на мастилено петно на фона на звездите. Само зеленикавият пръстен на полярното сияние огряваше южния полюс. Значи в момента Джефри Олсъндот се намираше от другата страна на планетата, където цареше арктическия ден. В такъв случай нямаше да могат да поддържат радиовръзката чак до самото им пристигане. А Равна нямаше и най-малка представа как да превключи ултрасветлинната скорост, за да работи като предавател на къси разстояния.

Жената отклони поглед от илюминатора и се обърна. Фам обаче продължаваше да се взира някъде зад нея.

— … Фам, какво бихме могли да направим за четиридесет и осем часа? Страхувам се да не унищожим по погрешка Противодействието.

Ами Джефри и хората на г-н Стийл?

— Възможно е, но има и друг изход. Поне трябва да съществува такъв. — Последните му думи бяха изречени с необичайно мек тон. — И преди са ме преследвали. Попадал съм дори в по-безизходни ситуации.

Но, казвайки това, той отбягваше погледа й.