Върнър Виндж
Огън от дълбините (38)

Тридесет и шест

Кйет Свенсъндот беше сам на капитанския мостик, когато Вълнението ги отмина. Отдавна бяха взели всички възможни мерки, за да си осигурят безпрепятствено придвижване в Изостаналата зона, която се простираше около тях, но нищо не помогна. Въпреки това полковникът от авиацията не се отделяше от командния пулт, опитвайки се да пригоди към заобикалящата ги среда и малкото останали действащи системи на кораба. Полуавтоматичните системи сигурно датираха още от незапомнени времена.

Излизането от Изостаналата зона щеше да стане съвсем незабелязано, ако не бяха алармените системи, инсталирани от дирокимите. Когато всички те едновременно се задействаха, капитанът беше изваден от своята полудрямка и доведен почти до пълно безумие. Той включи интеркома и изрева:

— Глимфреле! Тироле! Домъкнете си опашките незабавно тук!

Докато двамата братя стигнат до командния пулт, предварителната навигационна подготовка беше завършена и компютърните системи само чакаха потвърждение с каква честота да бъдат извършвани скоковете в пространството. Дирокимите бяха широко ухилени и побързаха да се привържат към креслата си пред командното табло. Те побъбриха малко, а подсвиркването им, което се разнасяше от време на време, издаваше прекрасното им настроение. През последните стотина часа бяха отрепетирали многократно тази ситуация, но им оставаше много допълнителна работа след спирането на повечето от системите.

Картината върху контролните монитори постепенно се изясни. Там, където доскоро имаше само неясни петна, постепенно се появиха добре очертаните трасета на корабите с ултрасветлинна тяга. Информацията за стандартите и квалификацията на видимите съдове взе да става все по-пълна. Екранът за свръзка показваше пристигащите от флотата позивни, които течаха непрекъснато на дълги редици през средата му.

Тироле вдигна очи от апаратурата.

— Ей, шефе, данните от системите за скок в пространството са добри, или поне така показва първата проверка.

— Добре, задействай ги и настрой връзката на автоматичен режим.

Още докато бяха във Вълнението решиха, че щом се върнат в Отвъдното, ще продължат преследването. А после… Дълго бяха обсъждали въпроса, а полковник Свенсъндот още по-дълго беше размишлявал по него. Вече не можеше да се уповава на своя опит и обичайната практика в такива случаи.

— Тъй вярно, сър! — Дългите пръсти на дирокимите заиграха по командното табло. — Бинго!

Статусните системи показаха, че са извършени пет скока, после станаха десет. Кйет се загледа за няколко секунди през илюминатора, който показваше действителната картина около кораба. Никаква промяна, сякаш всичко беше застинало… После зърна, че една от най-ярките звезди помръдна и заплува едва забележимо през небосклона. „Олвира“ постепенно набираше скорост.

— О-хо-хоо! — Глимфреле се протегна да надзърне какво показват уредите пред брат му. — Ние се движим с 1.2 светлинни години в час. Та това е дори по-добре от скоростта ни преди Вълнението.

— Добре. Какво става с комуникациите и уредите за наблюдение?

Къде бяха всички останали, какво се беше случило с тях?

— Йъп, йъп! — Глимфреле надвеси тънката си фигура над таблото. Няколко секунди стоя мълчалив и неподвижен.

Свенсъндот започна да преглежда получените съобщения. Нямаше никакво известие от Собственичката Лименде. Кйет беше служил двайсет и пет години под ръководството на Лименде в Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. В такъв случай би ли могъл точно сега да се разбунтува срещу тях? И щеше ли да спечели последователи за своята кауза?

— Така, ето каква е ситуацията, шефе — Глимфреле включи главния екран, за да обясни получените от корабните системи данни. — Почти сме налучкали какво точно ни е връхлетяло. Възможно е обаче то да е с по-голям размах от очакваното. — Още от самото начало се бяха досетили, че вълнението е по-голямо от което и да е друго, регистрирано в историята; но не това имаше предвид дирокимът, когато говореше за „по-голям размах“. Той прокара пръсти по таблото и върху екрана се образува искряща синя линия. — Предполагахме, че предният фронт на вълнението се движи по тази линия. В такъв случай излиза, че то е завлякло кораба на шефката Лименде четиристотин секунди преди да настигне „Единак II“, а ние сме били засегнати десет секунди след тях… Сега — ако приемем, че следата след него прилича на нормално вълнение, увеличено милион пъти — ние и флотите на преследвачите би трябвало да се измъкнем преди „Единак II“. — Той посочи към самотната пулсираща точка върху екрана, която беше „Олвира“. Около и пред нея имаше още десетина светещи точки, за които детекторите на кораба показваха, че извършват ултрасветлинни скокове. От тях в околния мрак сякаш се сипеше студен огън. По всичко личеше, че Лименде и основната част от анонимната флота продължават прекъснатата за малко гонитба. — Уредите на кораба показват, че преследвачите ще изскочат от Вълнението малко преди „Единак II“.

— Хм, значи той вече е изгубил част от преднината си.

— Ъ-хъ. Но ако наистина отива там, където мислим — звездата, намираща се на осемдесет светлинни пред нас — той все пак ще успее да пристигне преди някой от другите кораби да го е поразил. — Той замълча и посочи сиянието около основното ярко пулсиращо ядро на екрана. — Но всички обаче продължават преследването.

— Виждам… — Свенсъндот беше прегледал Новините още докато слушаше с половин ухо отчета на Фреле. — Според Мрежата това е флотата на съюза за отбрана, която победоносно напуска бойното поле.

— Какво?! — Тироле рязко се извърна в креслото си. В огромните му тъмни очи не беше останала и следа от неговото традиционно добро настроение.

— Добре ме чу — Кйет прехвърли съобщението върху друг монитор, където биха могли да го прочетат и братята. Двамата бързо засричаха: — Храбростта на командирите от Съюза… Значително поражение на оцелелите бегълци…

Глимфреле сви рамене, лекомислието му се беше изпарило.

— Те дори не споменават за Вълнението. Всичко това са гнусни лъжи! — Гласът му възвърна нормалния си тон и той продължи на своя роден език. Кйет можеше да разбере само част от казаното. Дирокимите бяха раса с весели души, на които не беше чуждо остроумието и дори умерения сарказъм. Сега гласът на Глимфреле звучеше по обичайния начин с изключение на острите тонове в неговото подсвиркване. Ругатните му обаче бяха по-цветисти от всичко, което Кйет някога беше чувал. — … Да се затъкнете дано… Убийци на невинни същества… — Дори на самнорск думите му бяха достатъчно силни, но на езика на дирокимите „да се затъкнете дано“ наистина можеше да предизвика спазми в гърлото.

Гласът на Глимфреле се извисяваше все повече и повече, докато накрая излезе от човешкия слухов регистър. Внезапно той загуби самоконтрол, започна да трепери неистово и да издава приглушени стонове. Свенсъндот знаеше, че дирокимите понякога плачат, макар никога да не бе присъствал на подобно събитие. Глимфреле се отпусна в прегръдките на брат си.

Тироле погледна към Кйет през неговото рамо.

— Ще се оставим ли да ни води жаждата за мъст, полковник?

Кйет не отговори веднага.

— Ще ти кажа щом самият аз си отговоря на този въпрос, лейтенант. — После впери очи в мониторите. Ослушай се и наблюдавай известно време, така може би ще разбереш. — А дотогава гледай да вкараш кораба ни в центъра на групата преследвачи — меко продължи той.

— Тъй вярно, сър. — Тироле нежно потупа брат си по гърба и отново се върна на своето място пред командния пулт.

 

 

През следващите пет часа екипажът на „Олвира“ наблюдаваше как флотата на Съюза в пълен безпорядък се стреми да стигне по-високите нива на космическото пространство. Това не беше просто оттегляне, а панически бяг. Когато се чувстваха силни и в безопасност, те не се поколебаха да избият милиони невинни същества заради безпочвени обвинения или пък да оглавят жестоко преследване, в края на което ги чакаше награда. Но в мига, когато се изправиха пред опасността да бъдат заклещени за вечни времена в Изостаналата зона и да умрат безславно някъде между звездите, побягнаха да си спасяват кожата. Техните съобщения в Мрежата продължаваха да преливат от хвалби, но действията им издаваха истинския характер на отстъплението. Абонатите на Мрежата, останалите досега безучастни към конфликта, вече ясно видяха противоречието между думи и действия. Все повече и повече светове разбираха, че Съюзът е изграден върху останките на бившата Хегемония на апрахантите и действията му не са подбудени единствено от алтруистичното желание да се противопостави на Заразата. В дискусионните групи трескаво се обсъждаше коя ли ще е неговата нова цел.

Повечето участници в „По следите на войната“ и „Бедствия и катастрофи“ бяха загубили интерес към действията на Съюза и гибелта на Сяндра Кей. Сега повече ги вълнуваше това, че Заразата продължава да се разпростира из Върха на Отвъдното. Нито една от цивилизациите в това ниво не успя да се противопостави на сполетялото я бедствие. Дори се носеха слухове, че още две Сили, застанали на пътя на Заразата, са били унищожени. Някои (дали не бяха тайни привърженици на Заразата?) пък изразяваха задоволство и се поздравяваха с установения нов ред и стабилност на Върха. Сред тях имаше дори редовни абонати на Мрежата.

На практика се оказваше, че преследването към Дъното и съдбата на „Единак II“ са единственото нещо, върху което Заразата все още не бе установила пълен контрол. Тази игра на котка и мишка беше тема поне на 10 000 съобщения в час.

Точно сега пред „Олвира“ се откриваше възможност да предприеме някакъв решителен ход. Докато Скритс и Лименде се върнеха от Изостаналата зона, Кйет Свенсъндот временно изпълняваше длъжността главнокомандващ в организацията. Освен това него лично го познаваха повечето от командирите на останалите кораби.

Ето защо полковникът от авиацията и командир на „Олвира“ реши да се възползва от временния статус на главнокомандващ. В момента никой не преследваше обърнатата в панически бяг флота на Съюза. („Изчакайте, докато не се появи възможност да действаме заедно“, беше заповядал Свенсъндот.) Планът за атака се менеше постоянно в зависимост от ситуацията, в която се намираше изникващата от Изостаналата зона флота. Беше предвидено дори как да се действа в случай, че Главният щаб е унищожен. Кйет даже успя да подметне на верните нему командири, че най-вероятно флагманският кораб е в ръцете на врага и че Съюзът е само едно от поделенията на техния истински противник. Съвсем скоро Кйет щеше да приведе в действие плана за „предателство“, който беше подготвил по-рано.

Флагманският кораб на Лименде и ядрото от флотата на Заразата изскочиха от Изостаналата зона почти едновременно. Всички алармени инсталации на борда на „Олвира“ се задействаха, когато на кораба се получи съобщение с гриф „Строго секретно“. Дешифриращата система го пропусна безпрепятствено. „Източник: Лименде от Генералния щаб. Съобщение от междузвездно значение“ изрече автоматичният глас на корабното устройство.

Глимфреле прехвърли съобщението на главния монитор. Когато го прочете, по гърба на Свенсъндот пробягаха хладни тръпки.

„Нареждам на всички бойни единици да преследват бягащите кораби. Те са наши врагове, убийци на народа ни. Внимание! Напълно е възможно някои от тях да се опитат да ви заблудят. Ето защо нареждам да бъде унищожен всеки съд, който не се подчини на тази заповед. Новите кодове и паролите са дадени по-долу…“

Командите при война бяха ясни и прости, дори за стандартите на Управлението за защита на търговията. Заповедите на Лименде целяха да ги разпръснат и отдалечат от мястото на главното действие. Трябваше сами да разобличат „маскираните“ врагове между тях. Кйет се обърна към Глимфреле:

— Какво е положението с разпознавателните кодове?

Дирокимът като че ли отново си беше възвърнал самообладанието.

— Не подлежат на съмнение. Ако съобщението не отговаряше на днешните пароли, корабът никога нямаше да го пропусне… Освен това започнахме да получаваме запитвания и от останалите, шефе. Пристигат едновременно и по аудио-, и по видеоканалите. Искат да знаят как ще действаме оттук нататък.

Ако не беше направил всичко възможно да подготви почвата през изминалите няколко часа, сега опитът за преврат на Кйет би бил обречен на провал. Ако Управлението за защита на търговията беше истинска военна организация, тогава всички щяха да се подчинят на заповедите на Лименде, без да искат допълнителни уточнения. Сега обаче командирите не бяха склонни да изпълняват като роботи нарежданията на висшестоящите и започваха да си задават въпроси, провокирани от думите на Свенсъндот.

Вече не беше проблем да се възстанови видеовръзката между корабите на управлението, флотата разполагаше с достатъчно шифри за еднократна употреба, за да я поддържа по-дълго време. Въпреки това „Лименде“ беше предпочела да изпрати извънредното си съобщение в писмен вид. От военна гледна точка всичко беше изрядно, но все пак действията на собственичката потвърждаваха, че мрачните прогнози на Свенсъндот са се сбъднали. Предполагаемият източник от Генералния щаб предпочиташе да не показва много-много физиономията си, тъй като не беше сигурен в успеха на своя маскарад. Явно оттук нататък всички команди щяха да бъдат подавани в писмен вид; в противен случай видеовръзката би предизвикала подозрение у всеки по-бдителен наблюдател.

По тази тънка логическа нишка сега балансираха Кйет и неговите приятели.

Кйет продължаваше да се взира в яркото петно на екрана, което показваше местоположението на флотата на Заразата. Там не се забелязваха никакви колебания. Нито един от нейните кораби не се опита да се върне в безопасните височини. Който и да стоеше начело, имаше много повече власт и авторитет сред подчинените си, от който и да е висш военен сред човешките цивилизации. А той еднолично беше решил да пожертва цялата си армия с единствената цел да настигне някакъв малък и незначителен кораб. Ами сега какво ще правим, полковник?

Върху екрана внезапно се появи самотна пулсираща точица. Тя отново беше по-напред от искрящото със студена светлина ядро на флотата на Заразата.

— „Единак II“! — извика Глимфреле. — Сега е на шестдесет и пет светлинни години!

— Получавам кодиран видеоматериал от тях, шефе. Използват същата непълна шифровка, както и преди.

И той прехвърли изображението върху главния монитор, без да чака заповед от Кйет.

Беше Равна Бергсъндот. Зад нея цареше истински хаос — виждаше се трескаво движение и се чуваха откъслечни викове. Приличаше на някаква странна караница между хора и ездачи. Бергсъндот беше извърнала глава настрани от камерата и също участваше активно в разправията. Нещата изглеждаха дори по-зле от първите мигове след излизането на „Олвира“ от Изостаналата зона.

— Казвам ви, това сега няма никакво значение! Оставете го, вече имаме връзка! — Явно беше забелязала сигнала, който Глимфреле изпрати обратно към техния кораб. — Те са пак тук! В името на всички Сили, Фам, моля те! — Тя гневно махна с ръка и се обърна към камерата. — Полковник, ние…

— Знам. Излязохме от Вълнението преди няколко часа. В момента се намираме близо до основната група преследвачи.

Тя видимо затаи дъх. Дори да беше предвиждала отчасти хода на събитията, те пак се развиваха прекалено бързо за нейните очаквания. А и за полковника също.

— Това вече е нещо — каза тя след кратка пауза. — Всичко, което говорихме преди, остава в сила, полковник. Продължаваме да се нуждаем от вашата помощ. Преследвани сме от самата Зараза. Моля ви!

С крайчеца на окото си Свенсъндот забеляза предупредителния сигнал върху екрана. Нахалникът Глимфреле препращаше разговора до всички кораби от флотата, на които можеха да имат доверие. Дотук добре. Той използва последните няколко часа, за да подготви и останалите за настъпващите промени, но ефектът щеше да е съвсем различен, ако видеха с очите си Равна Бергсъндот. Беше много важно да зърнат лицето на едно оцеляло човешко същество от Сяндра Кей, което в момента имаше нужда от тяхната подкрепа. След това до края на живота си можеш да мъстиш на злодеите в Средното ниво на Отвъдното. Но тогава ще успееш да засегнеш само онези лешояди. Онова, което преследва Равна Бергсъндот, е твоят истински враг.

 

 

Пеперудите отдавна бяха изчезнали от техните погледи и от детекторите на корабите. Въпреки това продължаваха да изпращат храбрите си пеещи послания по Мрежата. По-малко от един процент от корабите на Управлението за защита на търговията последваха заповедта на „Лименде“ да ги преследва. Това не притесни Кйет Свенсъндот. По-лошото бе, че десет процента от тяхната флота се присъединиха към силите на Заразата. Вероятно някои от корабите не бяха заразени, а просто се подчиняваха на своите главнокомандващи, на които все още имаха доверие. Затова би било много трудно да убеди хората си да стрелят по тях.

— Сега, когато апрахантите вече ги няма, ние имаме числено превъзходство. Всеки друг противник би се опитал да се изтегли…

— Но можем да бъдем сигурни, че флотата на Заразата няма да го направи. — Сега червенокосият беше взел думата. Глимфреле взе съвсем правилно решение да не разпраща неговото изображение към останалите кораби. Този беше кибритлия и се държеше като истински чужденец. В момента се беше заинатил и отхвърляше всяко предложение на Свенсъндот. — Заразата не се интересува какви загуби е претърпяла, тъй като по начало ни превъзхожда.

Свенсъндот сви рамене.

— Виж какво, правим всичко, което е по силите ни. До първия изстрел остават сто и петдесет секунди. Ако не държат някакъв скрит коз, тогава имаме шанс да спечелим. — Той остро изгледа събеседника си. — Да не би пък точно това да намекваш? Възможно ли е Заразата…

До тях непрекъснато пристигаха новини за победния марш на Заразата из Върха на Отвъдното. Вече нямаше никакво съмнение, че тя притежава свръхинтелект. Невъоръжен човек би изглеждал неравностоен противник срещу глутница побеснели кучета и въпреки това можеше да успее да ги победи. Тогава дали Заразата…?

Фам Нувен кимна с глава.

— Не, не, не. Тактическите умения на Заразата тук долу сигурно ще са по-несъвършени от вашите. Нейната най-голяма сила е на Върха на Отвъдното, където може да контролира своите роби като пръстите на една ръка. Но тук нейните подчинени са като марионетки с оплетени конци. — Нувен се намръщи на нещо, което беше извън обхвата на камерата. — Онова, от което би трябвало да се боим, е нейната способност да гради дългосрочна бойна стратегия. — В гласа му се прокрадна някакво отчуждение, което беше по-обезпокоително дори от досегашната му раздразнителност. Това не беше спокойствието на човек, който се изправя хладнокръвно лице в лице с опасността. Напомняше по-скоро безгрижието на някой слабоумен.

— Сто секунди до контакта… Полковник, ще имаме шанс, ако съсредоточите цялата сила на удара си в няколко правилно подбрани обекта.

Равна се спусна някъде откъм тавана и се задържа пред камерата, придържайки се за рамото на червенокосия. Преди беше казала, че той е Божия останка. Техният таен коз срещу врага. Посланието, завещано им от една умираща Сила. Но кой би могъл да каже със сигурност дали оставеното от нея е безценно съкровище или ненужен боклук?

Мътните да го вземат. Ако робите на заразата са като марионетки с оплетени конци, в какво бихме се превърнали ние, следвайки съветите на Фам Нувен? Въпреки това Кйет даде знак на Тироле да съсредоточи удара върху целите, които му беше посочил Нувен. Деветдесет секунди. Беше крайно време да вземат решение. Свенсъндот посочи обектите, които Тироле беше набелязал с червени точки сред вражеската флота.

— Има ли нещо по-особено в тези цели, Роле?

Дирокимът само подсвирква известно време. Върху екрана пред тях мъчително бавно взеха да се появяват корелациите.

— Набелязаните кораби не са нито най-бързите, нито най-мощните сред съдовете на флотата. Ще ни трябва допълнително време, докато се прицелим и в тях.

Дали пък не бяха флагманските кораби на Заразата?

— А, и още нещо. Някои от тях имат много висока реална скорост, при това тя не е присъща на тази среда.

Дали не бяха кораби със специални двигатели? Или пък унищожители, предназначени за разбиване на планети?

— Хм. — Свенсъндот задържа погледа си върху екрана още миг. След трийсет секунди и корабът на Йо Хоугън „Линснар“ ще бъде в техния обхват. Но целите, посочени от Нувен, бяха все още недосегаеми дори за него.

— Влез във връзка с „Линснар“, Глимфреле. Кажи им да се върнат обратно и да се прицелят отново.

Май сега всички трябваше да се прицелят отново.

Светлинките, маркиращи корабите Аниара, сега се промъкваха незабелязано към центъра на флотата на Заразата, търсейки новите си цели. Минаха двайсет минути. През това време Свенсъндот трябваше да изтърпи натякванията на не един и двама от капитаните. Флотата на Управлението за защита на търговията не беше създадена за военни операции. Част от популярността на Кйет Свенсъндот се дължеше на принципа му да поставя на обсъждане всяка заповед и да се вслушва в предложенията и възраженията на другите. Сега положението се усложни още повече от заплахите, които пристигаха по канала за връзка със Собственичката Лименде: да бъдат избити всички бунтовници. Кодът на нейните съобщения беше валиден, но тяхното съдържание и тонът им бяха напълно чужди на меката по характер Гиске Лименде. Е, сега поне всички се убедиха, че решението му да не се доверяват на Лименде е било правилно.

Йохана Хоугън първа успя да се прицели по новозададената цел. Глимфреле пренастрои приемателите на главния монитор за данните, идващи от „Линснар“. Картината върху екрана беше почти реална — нощно небе, отрупано с бавно движещи се звезди. Целта се намираше на по-малко от трийсет милиона километра от „Линснар“, но им трябваха близо милион секунди до пълния синхрон. Хоугън пристигаше все или по-рано или едва след като онзи беше направил скока.

Кйет извърна очи към другите монитори. Пет от корабите на Аниара вече нападаха, а други три бяха попаднали в обкръжение. Нувен също наблюдаваше мълчаливо от „Единак II“ развоя на битката. Божиите останки се бяха оказали прави и сега Кйет и неговите другари се убедиха в това.

После добрите и лошите вести взеха да валят една през друга:

— Хванах го! — чу се откъм Йо Хоугън.

Червената точка в обсега на „Линснар“ вече не се виждаше. Беше се озовала само на няколко хиляди километра от една от неговите совалки. Докато траеше подготовката за новия скок в пространството, която обикновено не отнемаше повече от милисекунда, совалката установи координатите на мишената и стреля. Но дори това нямаше да е фатално, ако корабът беше успял да скочи преди лъчът да го засегне; в период от няколко секунди преди последния изстрел бяха регистрирани доста неточни попадения. Този път обаче скокът не бе осъществен навреме. В резултат на това се роди минизвезда. Щяха да минат години, преди нейната светлина да стигне до всички краища на бойното поле.

Откъм Глимфреле се дочу стържещо подсвиркване — непреводима ругатня.

— Току-що изгубихме „Аблъсндот“ и „Холдер“, шефе.

— Тогава прати „Глиуинг“ и „Транс“.

Стомахът му се сви на топка от ужас. Измираха неговите приятели. Кйет и преди беше срещал смъртта, но сега нещата стояха различно. В полицейските операции, в които участваше, никой не прибягваше до убийство, освен при самозащита. А сега… Той откъсна очи от екрана, за да заповяда още няколко кораба да се намерят в най-разгорещените схватки. Тироле направляваше останалите по своя преценка. Да се хвърлят всички сили само подир няколко кораба сигурно щеше да се окаже грешка, но сега не им оставаше нищо друго освен да нанесат масиран удар срещу врага. За първи път от падането на Сяндра Кей Управлението за защита на търговията нанасяше ответен удар.

Пак се чу гласът на Хоугън:

— В името на Силите, тоя още шава! Вече втора совалка получава удар в кила. Мишената измина 15 000 км/сек реална скорост!

Дали пък това не беше ракета-бомба? Проклятие! Трябваше да отложат това за по-късно, когато вече ще имат контрол над бойното поле.

Тироле се обади:

— Има още убити в другия край на бойното поле. Врагът прие сражението. Досетили са се по някакъв начин на чия страна сме.

Глимфреле издаде тържествуващо подсвиркване.

— Пипнах ги, пипнах ги! О-хо-хо-о-о! Шефе, Лименде май разбра, че ние координираме атаката…

Тироле включи нов монитор над таблото си. Той показваше всички движещи се цели в обсег от пет милиона километра около „Олвира“. В този район се забелязваха още два кораба. Според данните от детекторите единият беше флагманът на „Лименде“ и един от съдовете, които не реагираха на вербовката на Свенсъндот.

За миг всички около командното табло на „Олвира“ замръзнаха по местата си. Виковете на триумф и паника, долитащи от другите кораби на флотата, изведнъж им се сториха страшно далечни. Дойде ред на Свенсъндот и неговия екипаж да погледнат смъртта в очите.

— Тироле, колко ни трябва, за да…

— Те са вече до нас — разминахме се с удара само за една милионна от секундата.

— Тироле! Прекрати изпълнението на всички странични задачи! Глимфреле, кажи на „Линснар“ и „Транс“ да поемат ръководството, ако изгубим връзка помежду си.

Двата кораба вече бяха изстреляли всичките си заряди и не можеха да участват активно в битката, пък и Йо Хоугън я знаеха всички.

След това Свенсъндот изтика назад в съзнанието си останалите грижи и се зае със спасяването на собствения си кораб. Облакът върху монитора, показващ ултрасветлинния трафик около тях, се разпадна на различни цветове. Те показваха дали противниците им изостават или са по-напред от „Олвира“.

Двата атакуващи кораба бяха синхронизирали съвършено скоростта помежду си и с тази на „Олвира“. Трите едновременно извършваха по десет скока в секунда. Подобно на камъчета, подскачащи върху гладката водна повърхност, те се появяваха периодично в реалното пространство на съвършено премерено разстояние. При всяка поява дистанцията помежду им беше по-малко от пет милиона километра. Единственото, което все още предотвратяваше удара, бяха милисекундите разминаване при скоковете и това, че унищожителният лъч не можеше да прекоси разстоянието между тях за краткия период между два скока.

Три сигнални светлини проблеснаха над командния пулт, прогонвайки всички сенки далеч в ъглите. Това беше знак за тревога — корабът беше улучен. „Плюй си на петите!“ би била единствената реакция на всяко нормално същество при вида на този сигнал. Много лесно можеха да нарушат синхрона… и да загубят контрол над флотата на Аниара. Тироле и Глимфреле наведоха глави, прикривайки се инстинктивно от ослепителната светлина и наближаващата смърт. Писукащите им гласове изгубиха обичайния си тон, но „Олвира“ продължи да дава команди към другите кораби. В същия този момент около тях се развиваха десетки други схватки. „Олвира“ беше мозъкът и очите на цялата флота. Тя вдъхваше на останалите увереност, че все пак някой контролира положението и се грижи за тях. Ако „Олвира“ изчезнеше, щяха да минат няколко минути пълен хаос и слепота, преди „Линснар“ и „Транс“ да поемат командването.

До този момент бяха унищожени близо две трети от набелязаните от Фам Нувен мишени. Свенсъндот обаче заплати висока цена за това — половината от приятелите му бяха мъртви. Врагът загуби много кораби, опитвайки се да защити атакуваните цели. Но двойно повече оставаха все още невредими.

Внезапно някакъв невидим гигантски юмрук смачка „Олвира“ и рязко запрати Свенсъндот към командното табло. Настана мрак, изгуби се дори слабото сияние от екраните. От пода започна да струи мъждукаща червена светлина. Силуетите на дирокимите взеха едва-едва да се очертават. Роле подсвирна тихичко.

— Вече сме извън играта, шефе, ако това сега изобщо има значение. Не знаех, че не си способен да улучиш дори от толкова близко разстояние.

Но имаше шанс и да е попаднал в целта. Кйет изпълзя от креслото си и се заклатушка из кабината, докато накрая не увисна надолу с главата над малкия монитор. „Може би вече сме мъртви.“ „Олвира“ беше улучена от една от вражеските совалки, точно преди корабът да извърши поредния скок. Сътресението беше причинено от взривяването на част от корпуса, когато неговата материя погълна разсеяните рентгенови лъчи, изстреляни от врага. Свенсъндот се втренчи в яркочервените надписи, които вървяха напряко през повредените монитори. Най-вероятно електрониката на кораба нямаше да може да се оправи; възможно беше всички те да са облъчени с критична доза. Във въздуха се носеше миризмата на изгорели изолатори.

— Я-я-я-я! Виж това! Само още пет наносекунди и ние изобщо нямаше да сме засегнати. Излиза, че сме скочили, след като ни е стигнал лъча.

По някакво чудо системите на кораба бяха продължили да работят още малко след удара — толкова, колкото да завършат скока. Гамапотокът, преминал през командната кабина, се равняваше на 200 рентгена. Това нямаше да се отрази на работата им през следващите няколко часа, пък и медицинската апаратура щеше лесно да се справи с проблема. Що се отнася до всички останали системи на кораба…

Тироле изписа няколко команди — нито един от гласоопознавателните уреди не беше оцелял. Трябваше да минат секунди, преди да получат отговор:

— Централната система на кораба не действа. Мониторите не действат. Автоматичното насочване на движението не действа.

Тироле сръга брат си с лакът в ребрата.

— Ей, Фреле, старата Вира се е самоизключила по всички правила! Излиза, че ще можем да възстановим почти всичко!

 

 

Расата на дирокимите беше известна с непоправимия си оптимизъм, но този път Тироле не беше далеч от истината. Поражения от светлинна бомба като техните се случваха веднъж на един милиард — лъчът беше засегнал възможно най-малка площ от корпуса.

През следващия час и половина дирокимите задействаха всички възстановителни програми, пробвайки най-напред доколко са били засегнати основните системи на кораба. Някои от тях бяха окончателно извадени от строя. Системата за автоматична връзка не можеше сама да квалифицира по важност съобщенията и да прави предварителен подбор. Двигателите за ултрасветлинна скорост от едната страна на кораба бяха почти напълно разтопени… Сега поне се намираха далеч зад флотата на Заразата.

… Но флотата на Заразата все още съществуваше. Яркото кълбо в центъра на вражеската армия беше по-малко от преди, но продължаваше да поддържа упорито предишната посока на движение. Битката отдавна приключи. Останките от флотата на Управлението за защита на търговията бяха пръснати на площ от четири светлинни години из опустялото бойно поле; а започнаха сражението с решително числено превъзходство. Ако бяха избрали правилна тактика, сигурно щяха да спечелят. Вместо това се нахвърлиха да унищожават корабите с най-голяма реална скорост и успяха да нанесат незначителни поражения върху останалите. Някои от най-големите съдове на врага продължаваха да напредват невредими. При последната проверка на оцелелите се оказа, че армията на Заразата е вече четири пъти по-голяма от корабите на Аниара. Стига да поискаше, Заразата можеше лесно да унищожи и последните останки от Управлението за защита на търговията. Но това би означавало да се отклони от своята главна цел — преследването. А в момента то беше най-важната й задача.

Тироле и Глимфреле се трудиха часове наред, за да възстановят връзката с останалите от флотата и да разберат колко са загиналите и кои са били спасени. Пет от корабите бяха неподвижни, но на борда им имаше оцелели. За други съдове се знаеха приблизителните координати на мястото, където са били ударени. Свенсъндот нареди всички совалки на оцелелите да бъдат пратени, за да открият останките на разрушените кораби.

Директната схватка с вражеската флота се беше оказала тежко изпитание за повечето му бойци. Затова пък последиците не се различаваха особено, от която и да е война на повърхността на планета. Само дето останките летяха пръснати на трилиони пъти по-голяма площ.

 

 

Най-сетне периодът на горчиви констатации и чудодейни находки за все още работещи системи приключи. Всички командири на кораби от Сяндра Кей се включиха едновременно към канала за връзка, за да обсъдят действията си в най-близко бъдеще. Колкото по-бързо осъзнаеха сериозността на ситуацията, толкова по-добре щеше да бъде и за Сяндра Кей, и за флотата на Аниара. Почти през цялото време на конференцията присъстваше и един нов участник — „Единак II“. Равна Бергсъндот мълчаливо наблюдаваше развоя на дискусията. „Божиите останки“ не се виждаха никъде около нея.

— Какво да правим оттук нататък? — започна Йохана Хоугън. — Проклетите пеперуди отдавна са далеч от тук.

— Сигурни ли сме, че всички оцелели са спасени? — попита Йън Тренглетс.

Свенсъндот успя да възпре навреме някои гневни отговори. Капитанът на „Транс“ беше станал рекордьор по поразени цели в битката, но също така изгуби и много от своите приятели. До края на живота си Йън Тренглетс нямаше да се отърве от кошмарните видения как корабите с най-близките му хора бавно изчезват в космическия мрак.

— Проверихме всички останки, дори и следите на онези, които просто са се изпарили — Хоугън се опитваше да се изразява, колкото се може по-деликатно. — Сега въпросът е какво ще правим занапред.

Равна прочисти гърлото си.

— Дами и господа, в случай че…

Тренглетс се извърна към нея. Цялата му болка изведнъж избълва в неудържим гняв.

— Не сме ти никакви господа, кучко! Да не се мислиш за някаква принцеса, за която сме готови да измрем с песен на уста?! Заслужаваш да те изпепелим, та и помен да не остане от теб и от твоя кораб!

Жената потръпна пред тази сляпа омраза.

— Аз…

— Ти ни подмами в тази самоубийствена схватка — продължаваше да крещи Тренглетс. — Ти ни накара да атакуваме някакви второстепенни цели. А после се измъкна настрана и само ни гледаше как измираме. Заразата се е загнездила в теб и ни дебне, както котка — мишката. Само ако беше променила с едно деление курса си, можеше да я отклониш от нас.

— Съмнявам се, че това би помогнало, сър. Заразата се интересува точно от мястото, накъдето сме тръгнали.

Слънчевата система на няколко десетки светлинни години оттук. Бегълците щяха да пристигнат в крайната точка на пътуването си само няколко дни преди своите преследвачи.

Йо Хоугън сви рамене.

— Би трябвало да си давате сметка докъде доведе безумният военен план на вашия приятел. Ако бяхме атакували според нашия план, сега от врага да са останали само жалки останки. Тогава дори да беше продължил преследването, ние можехме да ви защитим в този ваш… Свят на остриетата. — Тя сякаш изпробва как звучи в нейната уста това странно име, чудейки се какво ли означава. — Но сега няма сила, която да ме накара да ги преследвам чак дотам. Дори онова, което е останало от вражеската армия, може да ни помете като перце. — Тя се обърна към изображението на Свенсъндот. Кйет се насили да отвърне на погледа й. Независимо от упреците срещу „Единак II“, именно той, полковник Кйет Свенсъндот, убеди сънародниците си да послушат съвета им. Жертвата на Аниара беше напълно безсмислена и той се чудеше как така Хоугън, Тренглетс и останалите все още продължават да му говорят. — Предлагам да продължим съвещанието малко по-късно. Среща след хиляда секунди. Съгласен ли си Кйет?

— Ще бъда готов.

— Добре тогава.

Йо прекъсна връзката, без да каже нищо повече. След миг и другите командири изчезнаха от линията. Останаха само Свенсъндот, двамата дирокими и Равна Бергсъндот, която ги наблюдаваше от екрана.

Най-накрая Бергсъндот наруши мълчанието.

— Когато бях малко момиченце и живеех на Херт, често си играехме на терористи и техните преследвачи от Управлението за защита на търговията. Често съм си мечтала смелчаците от вашата компания някой път да ме спасят от лапите на смъртта.

Кйет се усмихна мрачно.

— Е, вече можеш да се похвалиш, че си спасена от нашата компания. Можете да бъдете сигурна, че не съм присъствал на по-голяма пукотевица от тази.

— Много съжалявам за това, Кей… полковник.

Той се взря в смуглото й лице. Истинско момиче от Сяндра Кей — от глава до пети. Нямаше риск тя да е поредната измама. Не и на мястото, където се намираха в момента. Би се заклел във всичко свято във Вселената, че тя е съвсем истинска; въпреки случилото се той продължаваше да й вярва. Освен ако…

— Какво казва твоят приятел за всичко това?

След впечатляващата му проява като „божия останка“ в началото на битката, от Фам Нувен не бе останала и следа.

Погледът на Равна се насочи към нещо, което се намираше извън обхвата на камерата.

— Той не говори много напоследък, полковник. Постоянно крачи напред-назад и е дори по-разстроен от вашия капитан Тренглетс. Фам все още е убеден, че е избрал най-правилната стратегия, но сега не може да си спомни кое точно го е накарало да се чувства толкова уверен.

— А-ха. — Беше малко късничко за размишления и колебания. — А вие какво ще правите от тук нататък? Нали си даваш сметка, че Хоугън имаше право? Би било безсмислено самоубийство да следваме Заразата чак до крайната точка на вашето пътешествие. Ще си позволя да кажа, че и вие ще си отидете мърцина, ако продължавате все в тоя дух. В най-добрия случай ще пристигнете само с петдесет и пет часа преднина. Какво бихте могли да свършите за толкова кратко време?

Равна Бергсъндот го гледа дълго и мълчаливо, а после лицето й се изкриви, сякаш всеки момент щеше да избухне в ридания.

— Не зная… Вече нищо не зная…

Тя разтърси глава, похлупи лице в дланите си и смолистата й коса се разпиля наоколо. След малко се поуспокои, вдигна очи и приглади косата си. Гласът й вече звучеше по-спокойно, но беше много тих.

— Аз… не знам. Но въпреки това продължаваме напред. И без това стигнахме твърде далече. Все още има надежда да успеем… Там долу съществува нещо, от което Заразата отчаяно се нуждае. Може пък за тези петдесет и пет часа да разберем какво е то и да го съобщим на Мрежата. Все пак… Все още разполагаме с Божиите останки на Фам.

Твоят най-зъл враг? Беше твърде възможно този Фам Нувен да е творение на Силите. Той наистина имаше вид на робот, направен по подобие на човешките същества. И изобщо как можеше някакъв смахнат да бъде приеман за „Божия останка“?!

Тя сви рамене, сякаш си даваше сметка за всички съмнения, които биха могли да възникнат. Но продължаваше да приема нещата такива, каквито са.

— И така, какво ще предприеме Управлението за защита на търговията?

— Вече не съществува такава организация. На практика всички наши клиенти вече не съществуват. А сега убихме дори собственичката на компанията. Или поне унищожихме нейния кораб и онези, които я поддържаха. Вече сме флотата на Аниара.

Това име беше официално утвърдено на току-що приключилата конференция. Приемането на името предизвикваше у всички някакво мрачно задоволство — чрез него те възкресяваха един призрак, който беше по-древен и от Сяндра Кей, и от Нийора. Идваше от най-далечното минало на човешкия род. Вече нищо не ги свързваше нито със световете, които обитаваха доскоро, нито с бившите им клиенти, нито с техните водачи. Сто кораба, устремени към…

— Доста обсъждахме този въпрос. Неколцина все още искат да ви последват до Света на остриетата. Друга част от екипажите предпочитат да се върнат в Средното ниво и да прекарат остатъка от живота си в преследване и избиване на пеперудите. Над всичко обаче надделява решението отново да възродим расите, населявали Сяндра Кей. За тази цел ще изберем някое далечно място, където никой няма да ни обръща внимание и където никой не го е грижа, че изобщо съществуваме.

Всички са категорични по въпроса флотата на Аниара да не се дели никога повече и да не се впуска в самоубийствени схватки, освен ако не защитава собственото си оцеляване. Когато се надигна Великото вълнение, тази част от Дъното заприлича на пяна, която разделя Изостаналата зона от Отвъдното. В падините и пролуките на дълбокото има образувани съвсем нови светове, току-що изскочили от Изостаналата зона. Именно там Сяндра Кей може да се роди отново. Новата Сяндра Кей.

Той погледна към Глимфреле и Тироле, които отново бяха на поста си пред командния пулт. Дирокимите във флотата на Аниара бяха последните представители на своята раса. Техните мечтани селения в Сяндра Кей бяха изгубени завинаги, а заедно с тях повечето от себеподобните им. В Аниара имаше най-малко хиляда дирокими — двойки от братя и сестри, пръснати из стотици кораби. Последните дни се оказаха фаталните за вида им. На оцелелите предстоеше да се изправят пред най-великото изпитание.

Двамата поговориха още няколко минути. Глимфреле и Тироле също се включваха от време на време в разговора.

Всички те неволно се бяха озовали в центъра на фатални събития. И както обикновено се случва, когато са намесени Силите, никой не знаеше със сигурност какво точно става. Нито пък какъв ще е крайният резултат от техните усилия.

— До срещата с „Линснар“ остават двеста секунди — прозвуча автоматичният глас от корабната система.

Равна също го чу и кимна. После вдигна ръка.

— На добър час, Кйет Свенсъндот, Тироле и Глимфреле.

Дирокимите изсвирукаха своя обичаен сигнал за сбогуване, а Свенсъндот също й помаха с ръка. Мониторът с лицето на Равна Бергсъндот угасна.

… До края на живота си Кйет Свенсъндот помнеше нейните черти до най-малката подробност. С течение на времето обаче те постепенно започнаха да се сливат с образа на Олвира.