Върнър Виндж
Огън от дълбините (20)

Осемнадесет

Джакерамафан не каза на никого какво го сполетя при Двукракото. Но така или иначе пазачът на Вендейшъс стана свидетел на случилото се. Макар и да не говореше добре самнорск, той сигурно схвана какво се разиграваше пред него. Рано или късно останалите също щяха да научат.

Книжовника прекара дълги часове, надвесен над останките от своя ръкопис, опитвайки се да възстанови чертежите по памет. Трябваше да мине време, преди да се реши отново да отиде в лабораторията с Компютъра. Знаеше, че околните го мислят за нахалник, но въпреки това трябваше да мобилизира целия си кураж преди да отиде при Джоана. Той беше уверен, че неговите идеи са гениални, но досега все се натъкваше на хора без въображение, които се опитваха да го убедят в противното.

Книжовника имаше всички основания да се мисли за късметлия. Неговата глутница бе получена чрез разцепването на една по-голяма на две малки части. Това се случи в Рангатир, в източната част на Републиката. Баща му беше богат търговец и Джакерамафан наследи някои от неговите черти, но му липсваше най-важната — търпението, необходимо за затъпяващо еднообразните действия на търговеца. Неговата глутница-близнак можеше да се нарече по-скоро ограничена и не проявяваше склонност към учение. По онова време семейното предприятие се разрастваше и първите години брат му не се лакомеше за неговия дял от богатството. Още отначало Книжовника показа, че е избрал пътя на учения. Изчете всичко — естествена история, биографии на велики личности, способи за култивиране и усъвършенстване на глутниците. Накрая се оказа, че притежава най-голямата библиотека в Рангатир — повече от сто книги.

Най-накрая брат му откупи и неговия дял от семейното предприятие, а Джакерамафан замина за столицата. Оказа се, че това е било за добро. Тогава Книжовника вече наброяваше шестчленна глутница и искаше да види, колкото се може повече от заобикалящия го свят. Освен това в столичната библиотека имаше пет хиляди тома, в които лежаха събрани опитът и историята на цял свят! Записките на Джакерамафан върху прочетеното се разраснаха до размерите на малка библиотека. Но въпреки това университетските учени все нямаха време да го изслушат. Книжовника осъзна, че в свят, движен от дела, а не от идеи, най-напред трябва да привлече вниманието върху себе си. Едва тогава неговите гениални прозрения щяха да получат полагащото им се внимание. Ето защо, без някой да го е вербувал за подобна дейност, той реши да шпионира. Парламентаристите щяха да му целуват лапите от благодарност, когато им поднесеше на тепсия най-подробна информация за мистерията на Тайния остров.

Идеята да стане шпионин на частна практика му хрумна преди година и оттогава той неотклонно работеше по нея. Онова, което се случи през това време — летящата къща, Джоана и нейния Компютър — надхвърляше дори най-смелите му мечти.

Но когато Джоана с лека ръка хвърли целогодишния му труд в огъня, той покрусен се размисли. Дали пък не вбеси извънземната гостенка, защото се опита да защити Перегрин? Или причината се криеше в неговите идеи — явно не бяха толкова добри, особено сравнени с човешките открития.

Тази мисъл доста го потисна. Въпреки това той успя криво-ляво да възстанови чертежите и дори нахвърли някои нови идеи.

Перегрин обаче внезапно прекъсна неговите занимания и го убеди да слязат в града.

Двамата се скитаха из пазара вече час, когато Книжовника бе озарен от внезапно хрумване. Той рязко разтърси глави и свърна между сергиите по една от страничните улички. Перегрин тръгна след него.

— Навалицата ли те измори? — попита той.

— Току-що ми хрумна нещо — отговори Книжовника. Уличката стъпаловидно се изкачваше нагоре по склона, а после на няколко места пресичаше главната.

Джакерамафан намали ход и най-после увеличи разстоянието между частите си, та да не се препъва в собствените си крака. Накрая той се обърна към Перегрин.

— Не се ли питаш защо фленсериерите още не са нападнали града? Ние двамата с теб нанесохме на владетеля от Тайния остров удар, какъвто няма в цялата им история досега. В нашите ръце е ключът към тяхното пълно изтребление — Джоана и компютърът.

Перегрин се поколеба.

— Хм, предполагам, че армията им още не е готова за обсада. Ако имаха възможност, те отдавна да са нападнали дърворезбарите.

— Сигурно биха го направили, ако наистина си струва. А тъкмо сега им се отваря сгоден случай. — Той сериозно погледна Перегрин. — Не е това обаче. Мисля, че има друга причина… Те владеят летящата къща, но не знаят как да я използват. Затова Джоана им трябва жива. Желаят нейното оцеляване също толкова силно, колкото и да избият всички нас.

Перегрин издаде рязък звук.

— Ако Стийл не беше толкова жаден за кръв и убийства, сега можеше да се ползва от помощта на извънземните.

— Така си е. Фленсериерите сигурно също вече си дават сметка за това. Залагам си главата, че те винаги са имали шпиони в този град, но сега са повече от когато и да било. Видя ли глутниците от Източната метрополия?

Източната метрополия наистина приличаше на развъдник за фленсериери. Още преди появата на Движението там живееше суров народ, който редовно унищожаваше слабите и недъгави кутрета, лишени от необходимите качества за бъдещи силни глутници.

— Само една от тях — тази, дето говореше със занаятчията.

— Точно така. Кой знае още колко дегизирани глутници са придошли насам. Живота си залагам, че се канят да отвлекат Джоана. Ако знаеха какво замисляме заедно с нея, досега сигурно да са я убили. Нима не разбираш — трябва час по-скоро да предупредим кралицата и Вендейшъс! Налага се те да мобилизират хората си и да следят за шпиони.

Перегрин стоеше закован на място, явно потресен от предложението на Книжовника. Най-накрая успя да промълви:

— Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш… Но то е тайна, която не бива да издаваш за нищо на света.

— Кълна се, че ще бъда гроб, Перегрин! Аз не съм от онези, дето дрънкат нагоре-надолу!

— И така, ти се натъкна на нещо, което не би трябвало да се разгласява. Нали ти е известно, че Вендейшъс отговаря за охраната на кралицата?

— Разбира се. — Това бе едно от задълженията на лорд шамбелана. — Като се знае колко чужденци щъкат из града, бих казал, че той добре си върши работата.

— А още по-точно — справя се блестящо със своите задължения. Трябва да знаеш, че Вендейшъс има агенти в най-висшите кръгове на Тайния остров. Неговият човек е втори по влияние след лорд Стийл.

Книжовника усети как очите му ще изхвръкнат от орбитите.

— Нали си даваш сметка какво означава това. Чрез Вендейшъс кралицата е известена за всичко, което се обсъжда на тайния съвет. Ако внимателно подаваме лъжлива информация, бихме могли да разиграваме доста умело фленсериерите. Освен Джоана това е второто ни голямо предимство пред тях.

— Аз… — Аз нямах дори представа за това. — В такъв случай излиза, че недоглеждането на пазачите ни е само за заблуда, така ли?

— Не е точно така. Тукашните стражи би трябвало да изглеждат умни и истински професионалисти, но в същото време да проявяват умерена разсеяност. Така Движението няма да бърза с войната, а ще разчита на своите шпиони. — Той се усмихна. — Обзалагам се, че Вендейшъс ще се стъписа пред твоята критика.

Книжовника криво се усмихна. Той беше едновременно поласкан и стреснат. Значи Вендейшъс с чиста съвест можеше да бъде наречен най-великият шпионин на всички времена. И въпреки това Джакерамафан четеше лорд шамбелана като разтворена книга.

През останалия път до замъка Книжовника не пророни нито дума, но мислите му се надпреварваха като луди. Излиза, че Перегрин е имал право — тайната, която му довери, беше съдбоносна. Разговорите дори между стари приятели понякога можеха да бъдат спестени. Точно така! Той ще предложи услугите си на Вендейшъс. Това можеше да го остави в сянка, но именно там би могъл да допринесе най-много за делото. Тогава сигурно и Джоана най-сетне щеше да забележи колко й е необходим той.

 

 

Отново надолу в дълбините на нощта. Дори да не гледаше през илюминаторите, Равна лесно можеше да си представи какво се вижда през тях. Рилай остана далеч извън галактическата шир, а „Единак II“ навлизаше все по-навътре в нея. Застоят се приближаваше с всяка изминала минута.

Но поне се спасиха. Въпреки че „Единак II“ беше сериозно повреден, те се отдалечаваха от Рилай почти с петдесет светлинни години на час и се потапяха все по-дълбоко в Отвъдното. Сега подготовката на скоковете в пространството траеше все по-дълго, а тяхната скорост се смаляваше все повече. Независимо от това обаче напредваха задоволително. Вече бяха в центъра на Средно ниво. Слава на провидението, досега не бяха забелязали някакви признаци, че ги преследват. Каквото и да бе довело Заразата в Рилай, то със сигурност нямаше връзка с „Единак II“ и неговата спасителна мисия.

Надежда. Равна чувстваше как тя укрепва все повече в нея. Според данните от медицинската система на кораба Фам Нувен щеше да оцелее. Уредите регистрираха мозъчна дейност. Ужасните рани по гърба му бяха причинени от имплантираните от Древния устройства — органична механика, свързвала Фам с локалната мрежа на Рилай, а чрез нея — със Силата, която го ръководеше. След изчезването на Силата механизмите в тялото на нейния емисар започнаха да се разлагат. Но в такъв случай поне личността на Фам би трябвало да оцелее. Моля се да е оцеляла. Данните сочеха, че трябват още три дни, докато заздравее гърбът и едва тогава можеха да започнат опитите да възкресят Фам.

А през това време… Равна научи много за апокалипсиса, който едва не ги погълна. Всеки двайсет часа Синя раковина и Зелено стебло отклоняваха кораба на светлинни години от първоначалния маршрут, за да се включат в някоя от главните артерии на Мрежата и да научат последните новини. Това бе обичайната практика при всяко пътуване, продължаващо повече от два-три дни. Така търговците и пътешествениците не изоставаха от събитията, които биха могли да им повлияят по някакъв начин или да наложат промяна на крайната точка от маршрута им.

Според Новините (а това значи според повечето от изказаните мнения) разрушаването на Рилай беше окончателно. О, Грондър! О, Ейгравън и Сарале! Мъртви ли сте или пък злото вече ви е завладяло?

Големи участъци от Мрежата бяха временно изолирани. Може би щяха да минат години, преди някои от най-мощните връзки да заработят отново. Освен това за първи път през това хилядолетие бе унищожена една от Силите. Съществуваха десетки хиляди версии относно мотивите за тази атака и също толкова догадки какво ще се случи по-нататък. Равна предвидливо осигури кораба с филтър за лавината от информация и сега се опитваше да отсее най-важното от хилядите мнения и предположения. Тези, които идваха от самите Страумлински владения, съдържаха най-голяма доза истина. Отклонението поробител не на шега беше решило да установи нова епоха, белязана от сливането на трансцендентни създания с расите от Отвъдното. След като Рилай не съществуваше, а една от Силите бе убита, значи вече нищо не стоеше по пътя му към триумфа.

Някои от потребителите смятаха, че унищожаването на Рилай е била отдавнашна цел, предавана по наследство на онова, което погълна Страумлинските владения. Вероятно последната атака е само краят на една война, продължила няколко епохи и увенчана със смъртта на наследници на отдавна забравени раси. Ако наистина беше така, то робството в Страум можеше рано или късно да отмине и истинската човешка раса отново да се възроди.

Други пък смятаха, че причина за атаката е завладяването на архивите в Рилай. Едва двама-трима предполагаха, че целта на Заразата е да възстанови някакво творение или пък да не позволи на обитателите на Рилай първи да стигнат до него. Тези версии идваха от закоравелите теоретици — цивилизации, претоварени с информация, която постъпваше от дискусионните групи.

От страна на Заразата също постъпваше информация. Нейните официални и строго цензурирани съобщения обаче бяха приемани първоначално само от отчаяните авантюристи. При това никой нямаше намерение да плаща, за да подпомага и поощрява нейното разрастване. Въпреки това някои от посланията й все пак се просмукваха напред по Мрежата — потребителите им се опитваха да споделят обзелия ги ужас или пък да предизвикат любопитство. Разпространяваше се също и видеозапис, подготвен от Заразата — близо четиристотин секунди излъчване в реално време. Тази невероятно скъпа пратка можеше да се окаже и най-доходоносното нещо в историята на Мрежата. Синя раковина държа кораба прикачен към линията цели два дни, за да я получи цялата.

По всичко личеше, че слугите на Отклонението са човешки същества. Почти половината от новините, идващи откъм Владенията, бяха чрез видеоматериали, макар и не толкова дълги като първия. От тях се изказваха говорители, които бяха хора. Равна отново и отново пускаше първото послание. Тя дори успя да разпознае говорителя — Овен Нилсъндот някога беше шампион по бягане във Владенията. Сега вече нямаше никаква титла, а най-вероятно му бе отнето и името. Нилсъндот се обръщаше към аудиторията от някакъв офис, който можеше да бъде и градина. Когато Равна погледнеше отстрани на изображението, тя можеше да надзърне зад рамото му. Градът, който се откриваше там, приличаше на страумлинската столица. Преди години двете със сестра й мечтаеха да попаднат там — в него бе сърцето на човешката колония от Трансцендентното. Централният площад представляваше копие на Полето на принцесите в Нийора. В рекламите, приканващи нови заселници, се твърдеше, че фонтанът в средата му никога няма да пресъхне, докъдето и да стигнат в развитието си страумляните. Това щеше да е доказателство за тяхната преданост към първите заселници от човешката раса.

Сега фонтанът го нямаше, а погледът на Нилсъндот беше безжизнен.

— Този пред вас говори от името на Силата, която спасява — започна някогашният герой. — Искам всички вие да видите какво съм способна да направя за треторазредните цивилизации. Погледнете докъде се простира моята помощ… — и екранът показваше небето. То беше огряно от залязващото слънце, а върху неговия фон се открояваха силуетите на редици от агравитационни структури, простиращи се на мегаметри разстояние. Това беше най-мащабното използване на агравитационен материал, за каквото Равна някога беше чувала. Дори Доковете бледнееха пред него — новия строеж. Нямаше спор, нито един от световете на Средно ниво не можеше да си позволи внос на този материал в подобни несметни количества. — Това, което виждате над мен — продължи гласът, — са само строителните площадки за бъдещите конструкции, чието изграждане на Страум ще започна съвсем скоро. Когато всичко завърши, пет звездни системи ще се обединят в едно. Техните планети и цялата звездна маса около тях ще осигуряват технологии и животоподдържащи системи в мащаб, какъвто досега е непознат, както на това ниво, така и в самото Трансцендентно. — Екранът отново показа Нилсъндот — човекът, превърнал се в уста на боговете. — Някои ще се възпротивят на моето предложение да ми се посветят изцяло. Но това е без значение за моята по-далечна стратегия. Никой не е способен да устои срещу симбиозата между моята Сила и ръцете на расите от Отвъдното. Целта на моето обръщение е да премахна вашия страх. Както виждате, със Страумлинските владения стана истинско чудо. Никога повече расите от Отвъдното няма да бъдат пренебрегвани от обитателите на Трансцендентното. Тези, които ме последват — а рано или късно всички вие ще ме последвате — ще станат част от една Сила. Ще имате възможност да ползвате благата от всички нива на Трансцендентното — от Дъното чак до Върха. Тогава производството ви ще надхвърли ограничените възможности на вашите собствени технологии. Така ще можете да премажете всичко, което дръзне да ми се опълчи. Вие ще донесете новия ред и стабилност.

Докато гледаше видеозаписа за трети или четвърти път, Равна се опита да не обръща внимание на думите, а да се съсредоточи върху изражението на Нилсъндот. Искаше да го сравни с речите, които бяха записани в нейния персонален компютър. Наистина имаше разлика, не беше просто плод на нейното въображение. Създанието, което наблюдаваше, отдавна бе мъртво духом. Заразата обаче явно не се интересуваше, че този факт е толкова очевиден. Вероятно разликата можеше да бъде усетена единствено от принадлежащите към човешката раса. А те представляваха незначителна част от нейната аудитория.

В края на посланието екранът отново се изпълни от познатото тъмно лице и виолетови очи на Нилсъндот.

— Някои сигурно се питат как е възможно такова чудо и защо сте били принудени да преживеете милиарди години анархия, преди някоя от Силите да ви помогне. Отговорите на тези въпроси са… твърде сложни. Както всички по-значими еволюции и тази има своя висок праг. От една страна подобно развитие изглеждаше невъзможно и безсмислено. От друга — неизбежно. Симбиозата на Спасението зависи от непосредствената и ненарушавана от нищо връзка между мен и онези, на които помагам. Същества като това, което в момента предава моите думи, би трябвало да ми служат така безпределно вярно, сякаш са мои уста и ръце. Техните очи и уши би трябвало да ми осигуряват информация от много светлинни години разстояние. Именно тези условия подготвях досега. Още повече, че цялата система трябваше да е напълно завършена преди да започне да действа. Но сега, когато тази симбиоза е вече факт, ние ще се развиваме значително по-бързо. Почти всяка раса би могла да бъде преустроена така, че да стане възможно нейното Спасение.

Почти всяка раса би могла да бъде преустроена. Думите бяха произнесени от познато лице, при това на родния език на Равна… Но техният смисъл й бе ужасяващо чужд.

Мрежата се задръсти от анализи на новото явление. Беше сформирана дори съвсем нова дискусионна група — „Опасност от Зараза“, която беше следствие и обединяваше темите от „Бедствия и катастрофи“, „Хомо сапиенс“ и „Взаимодействащи си двоични системи“. През последните дни значителна част от съобщенията в информационния трафик идваха от нея. Хиляди байтове бяха посветени на анализирането на горкия Овен Нилсъндот. Сега той беше много по-известен, от когато и да било в миналото. Ако се съди обаче по гнева и противоречията, които предизвика, рейтингът му никак не беше висок.

Код: 0

Получател: „Единак II“

Език: От аквилерон на трисквелайн

Подател: Университета Курварк (твърди, че е учебното заведение на цял регион в Средното ниво)

Тема: видеозаписите на Заразата

Резюме: Това е измама

Разпространение чрез:

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Къде са те сега“

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дата: 7.06 дни от падането на Рилай

Съдържание на посланието:

Очевидно е, че този „Спасител“ е измамник. Ние проучихме въпроса много внимателно. Макар и да не е назовал името си, говорителят е високопоставен чиновник от бившия страумлински режим. Ако приемем, че „Спасителят“ управлява телепатично хората и те действат като роботи, тогава защо е запазил устройството на досегашните структури? Отговорът би трябвало да е ясен дори за някой идиот: „Спасителят“ просто няма възможности да управлява телепатично по-големи групи съзнателни същества. Очевидно е, че Страумлинските владения са му били необходими, за да завладее ключови позиции в силовите структури на тази цивилизация. Това, разбира се, касае най-вече оцелелите от тази раса. Нашето заключение: симбиозата „Спасител“ е просто още една месианска религия, още една смахната империя, която се опитва да оневини злодеянията си и да заблуди онези, които няма възможност да покори със сила. Не позволявайте да ви измамят!

Код: 0

Получател: „Единак II“

Език: От оптима през аквилерон на трисквелайн

Подател: Общество за рационални проучвания (най-вероятно единствената оцеляла система от Средно ниво, отдалечена на 5700 светлинни години от Сяндра Кей)

Тема: Опасност от видеозаписите на Заразата, университета Курварк 1

Ключови фрази: (най-вероятно неприлична дума) и загуба на ценното ни време

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Обществото на рационалистите в Мрежата“

Дискусионна група „Мениджмънт“

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дата: 7.91 дни от падането на Рилай

Съдържание на посланието:

Питаме се кой всъщност е глупакът в този случай? (Най-вероятно неприлична дума), (най-вероятно неприлична дума) идиоти, които не си дават сметка за всички надвиснали над нас заплахи, не би трябвало да оскърбяват ушите ни с техните (категорично неприлична дума) дрънканици. Значи вие мислите, че симбиозата „Спасител“ е измама, скалъпена от хората в Страумлинските владения?! А коя според вас е причината за падането на Рилай? Ако вашите глави са способни да разсъждават, колкото и вашите задници (най-вероятно неприлична дума), тогава трябва да ви уведомим, че една от Силите беше свързана с Рилай. Сега тя е мъртва. Вие обаче сигурно си мислите, че просто се е самоубила, а?! Вижте какво, дървени глави (най-вероятно обидна дума). Нито една от Силите не е била побеждавана от Отвъдното. Заразата е нещо ново и много интересно. Мислим, че е крайно време тия (обидна дума) мижитурки от рода на университета Курварк да бъдат препратени при групите, които вдигат само безсмислена врява, а ние останалите да се заемем с по-сериозен разговор.

Десетки хиляди послания, стотици гледни точки. Неслучайно някои я наричаха Мрежата на милионите лъжи. Равна всеки ден обсъждаше прочетеното със Синя раковина и Зелено стебло. Така се опитваше и сама да се ориентира в потока от информация, да реши на кое съобщение да повярва.

Ездачите познаваха добре човешкия род, но дори те не бяха напълно сигурни, че Овен Нилсъндот е вече мъртъв духом. Зелено стебло беше достатъчно опитна, за да се досети, че нито един отговор не би удовлетворил Равна. Тя известно време трополеше с колела напред-назад пред екрана, върху който излизаха съобщенията от Мрежата, после протегна едно клонче и докосна човешкото същество до себе си.

— Може пък господин Фам да ни разясни всичко, когато оздравее напълно.

Синя раковина също разшава листа, опитвайки се да бъде безпристрастен:

— Ако в тия съобщения има поне капка истина, тогава излиза, че Заразата не се интересува какво знаят за нея хората и онези, които са близо до тяхната цивилизация. Това донякъде има смисъл, но… — говорният му апарат известно време бръмча разсеяно. — … Аз не вярвам на всички тези съобщения. Цели четиристотин секунди ни бяха необходими, докато източим видеозаписа! Той е толкова съвършен, че дава абсолютно достоверно изображение на много, при това коренно различни раси. Ще рече, че в него е побрана огромно количество информация, при това без никакво компресиране… Сигурно показаното в записа е доста поукрасено, за да подмами всички нас, бедните обитатели на Отвъдното, да се върнем по родните си места.

Тази хипотеза беше изказана неведнъж и в получените по Мрежата съобщения. Но засега в посланията на Заразата още нямаше ни най-малко доказателство в нейна подкрепа, нито пък реакциите по Мрежата даваха основание за съмнение. Тази бавнодействаща отрова можеше да действа само на Върха на Отвъдното, но не и където се намираха в момента. А това водеше до едно простичко обяснение, до което биха стигнали дори в Нийора или на Старата земя: видеозаписът е кодирано съобщение до пръснатите из безкрая агенти на Заразата, които вече бяха готови да действат.

 

 

Вендейшъс беше известна личност сред дърворезбарите, но представата за него бе съвсем погрешна. Той беше около стогодишен и неговото създаване представляваше смесица между две от стратегиите на Дърворезбаря. В първите си декади Вендейшъс управляваше дърводелските работилници на града. През това време той направи някои съществени подобрения в устройството на водните колела, които ги задвижваха. В този период обаче Вендейшъс имаше и своите романтични забежки — предимно към политиката и ораторското майсторство. С всяка смяна на някоя от частите му той все повече се ориентираше към обществените изяви. През последните трийсет години се беше наложил като един от най-авторитетните членове в Съвета на кралицата, а от десет изпълняваше длъжността на лорд шамбелан. И на двете места защитаваше правата на гилдиите и призоваваше към почтени търговски отношения. Носеха се слухове, че когато кралицата се оттегли от управлението или пък умре, тогава Вендейшъс ще застане начело на Съвета. Мнозина си даваха сметка, че това би бил най-добрият изход от бедственото положение, но натруфените речи на Вендейшъс вече се бяха превърнали в истинско мъчение за съветниците.

Такива в общи линии бяха настроенията около Вендейшъс. Освен това всеки, който има дори най-малка представа от системата за сигурност, би се досетил, че лорд шамбеланът дърпа конците и на мрежата от шпиони. Несъмнено той имаше внедрени информатори в дърводелските работилници и доковете. Но сега Книжовника вече знаеше, че дори това беше прикритие. Кой можеше да го допусне — дърворезбарите имаха агенти сред най-приближените на Фленсер, знаеха за неговите планове, страховете му, слабите му страни! Това им позволяваше лесно да манипулират всички врагове. Вендейшъс се оказа невероятна личност! Книжовника умееше да разпознава и цени гениите.

И въпреки това… информацията, с която разполагаха, все още не им гарантираше победа. Не всички действия на фленсериерите се ръководеха директно от най-високо ниво. Някои операции биваха замисляни и изпълнявани от по-нискостоящите, което не ги правеше по-неефективни… Само една правилно насочена стрела беше достатъчна, за да убие завинаги Джоана Олсъндот.

Ето защо беше дошло време Джакерамафан да блесне със своите качества. Той поиска разрешение да бъде преместен в по-строго охраняваните помещения на замъка, които се намираха на третия етаж. Не беше проблем да получи разрешение, защото новите му покои бяха доста по-малки, неудобни и с грубо измазани стени. Но тази стая напълно отговаряше на замисъла на Книжовника. През следващите няколко дни той слухтеше из коридорите и фоайетата. В основните стени бяха прокарани проходи, широки около трийсетина сантиметра и високи не повече от четиридесет. Книжовника можеше да попадне почти навсякъде, без да бъде забелязан от околните.

Докато надзърташе от ъглите и бойниците на крепостната стена, две от неговите части непрекъснато водеха записки. След десет дни вече беше натрупал достатъчно материал, за да впечатли дори Вендейшъс.

 

 

Официалната резиденция на Вендейшъс беше заобиколена от помещения за неговите помощници и стражите. Затова там не беше най-подходящото място за отправяне на едно толкова секретно предложение.

Вендейшъс обаче понякога оставаше сам. Върху старата стена на замъка откъм гората имаше малка куличка. Късно на единайсетия ден от началото на разследванията си Книжовника се курдиса на кулата и зачака. Мина час и вятърът постепенно утихна. Откъм пристанището взе да нахлува гъста мъгла. Тя плъзна по земята като морска пяна и бавно погълна старата стена. Наоколо се спусна плътна тишина. Книжовника мрачно душеше около площадката, където стоеше на пост; вече наистина се усещаше грохнал и разнебитен. Мазилката се ронеше под лапите му и той очакваше всеки момент някой от камъните да се затъркаля надолу. Проклятие. Дали пък Вендейшъс не беше решил да промени всекидневния си график.

Книжовника изчака още половин час. Накрая търпението му беше възнаградено. Той усети стърженето на стомана по спираловидната стълба. Не се дочуваше обичайния шум при мислене, но вероятно мъглата го поглъщаше. Минаха още няколко минути. Накрая капакът върху отвора на стълбата се надигна и оттам се показа една глава.

Дори мъглата не успя да заглуши вбесения съсък на Вендейшъс от тази неприятна изненада.

— Бъдете спокоен, сър! Това съм аз, верният Джакерамафан!

Главата се показа още малко.

— Какво прави на такова място един верен гражданин като теб тогава?

— Тук съм, за да се срещна с вас — усмихна се облекчено Книжовника. — Във вашия таен кабинет. Приближете се насам, сър, тази мъгла осигурява достатъчно място и за двама ни.

Една след друга частите на Вендейшъс се прехвърлиха през отвора. Някои едва успяха да се промъкнат — дългите остриета на камите и многобройните им накити стържеха по каменната стена и се закачваха в рамката на вратата. Пък и Вендейшъс не беше сред най-вталените глутници. Началникът на сигурността се строи в най-отдалечената част на кулата. Позата му издаваше, че е нащрек. Не беше останала и следа от обичайната му помпозност при публичните им срещи. Книжовника се ухили под мустак. Сега поне можеше да е сигурен, че е приковал вниманието на своя събеседник.

— Е, казвай? — подкани Вендейшъс с глух глас.

— Сър, предоставям на ваше разположение цялото си време и своите умения. Смятам самото ми присъствие тук доказва, че бих могъл да съм от полза за сигурността на дърворезбарите. Кой друг, ако не един безспорен професионалист, е способен да открие, че използвате това място за свой таен кабинет.

Вендейшъс се поотпусна малко и се усмихна криво.

— Всъщност кой друг наистина… Избрах кулата точно защото тая част от старата стена не се вижда от замъка. Оттук мога лесно да поддържам връзка със стражите по хълмовете, пък и се чувствам свободен от бюрократичните си задължения.

Джакерамафан кимна.

— Напълно ви разбирам, сър. Но вие грешите в едно отношение — и той посочи покрай шефа на сигурността. — Сега заради мъглата не личи ясно, но откъм страната на пристанището в замъка има едно място, от което кулата се вижда добре.

— Така ли? Че кой може да види толкова надалеч… А-ха, сигурно ви е помогнал уредът за наблюдение, който донесохте от Републиката!

— Точно така. — Книжовника посегна към джоба си и извади оттам своя телескоп. — Разпознах ви дори от това разстояние.

Уредът за наблюдение можеше да донесе известност на Книжовника. Кралицата и Скрупило бяха като омагьосани от неговите възможности. За съжаление почтеността принуди Джакерамафан да признае, че е купил уреда от един изобретател в Рангатир. Независимо от това именно той беше прозрял колко ценен е предметът и именно той го използва при спасяването на Джоана. Когато обаче в двора разбраха, че Книжовника не умее много добре да си служи с уреда, приеха един от неговите телескопи, връчен като дар на кралицата… и го дадоха на майстора стъклар да го проучи основно. Въпреки това никой не можеше да отрече, че Книжовника си остава най-добрият в света потребител на телескопи.

— Не искам да си помислите, че съм ви следил нарочно, милорд. Това беше просто малка част от моето разследване. През последните десет дни прекарах часове наред върху крепостната стена.

Вендейшъс изкриви устни.

— Наистина?!

— Дори ще си позволя да отбележа, че останах почти незабелязан, пък и много внимавах да не ме видят, че използвам уреда за наблюдение. И така… — Той измъкна записките от другия си джоб. — През цялото време си водих най-подробни записки. Вече знам кой къде и кога отива почти по всяко време на деня. Представете си какво влияние би имала моята техника през лятото, когато навън е светло по-дълго време! — Той сложи тетрадката на пода и я побутна към Вендейшъс. Една от частите на събеседника му пристъпи напред и я изтегли към себе си. Не личеше обаче да е особено въодушевен от тези разкрития.

— Моля да ме разберете правилно, сър. Зная, че уведомявате кралицата какво става в най-висшите кръгове от Съвета на Фленсер. Без вашите източници ние бихме били безпомощни срещу кроежите на онези лордове, но…

— Кой ви каза подобно нещо?!

Книжовника се задави. Дръж се и не отстъпвай! После се усмихна вяло.

— Не се наложи някой да ми го казва. Аз съм професионалист също като вас и зная да пазя тайна. Но помислете само — в замъка сигурно има и други с моите способности, а е твърде възможно някои от тях да са предатели. Вероятно не сте чували за тях от своите високопоставени информатори. Представете си само какво могат да ни причинят хора като тях. Ето защо се нуждаете от моята помощ. Благодарение на моята стратегия вие ще сте уведомен за всяка крачка на подчинените си. Освен това за мен ще е чест да обуча няколко групи, които непрекъснато да следят хората в замъка. Следенето може да обхване целия град — ще наблюдаваме от градските кули.

Шефът на сигурността се промъкна предпазливо покрай парапета, като небрежно докосваше камъните и ронещата се мазилка.

— Идеята ви има своите привлекателни страни. Но ако не възразявате, вече сме идентифицирали всички агенти на Фленсер и добре ги захранваме… с лъжи. Много е любопитно да науча, че лъжите идват дори от най-високопоставени наши източници. — Той отсечено се изсмя и погледна замислено през парапета. — Но вие имате право. Ако сме пропуснали дори един от тях, който има достъп до Двукракото и Компютъра… Това би било истинска катастрофа. — Той обърна още няколко от главите си към Книжовника. — Можем да се договорим: ще ви изпратя трима-четирима от моите хора, за да ги обучите по вашия метод.

Книжовника не можа да се удържи и подскочи от радост с вперени във Вендейшъс възторжени очи.

— Няма да съжалявате за решението си, сър!

Вендейшъс сви рамене.

— Сигурно сте прав. И така, на колко души сте казали за своето разследване? Ще се наложи да ги съберем, за да се закълнат, че ще пазят тайна.

Книжовника се дръпна обидено.

— Милорд! Вече ви казах, че съм професионалист! Запазил съм всичко в пълна тайна. Единствено на вас се доверих.

Вендейшъс се усмихна широко и стана почти любезен.

— Чудесно, значи можем да започваме тогава.

Вероятно гласът на Вендейшъс събуди подозрението му — фалшива нотка или пък нещо в неговата интонация — но Книжовника изведнъж застана нащрек и се огледа. В сенките на гората той забеляза неясните очертания на силуети, които се приближаваха към парапета. Беше твърде късно, когато долови и шума от мислите на нападателите. Изсвистя стрела и пареща болка проряза гърлото на Фан. Той извика, но успя да се овладее и се втурна към Вендейшъс.

— Помощ!

Това обаче беше напразно усилие. Книжовника вече знаеше, още преди другият да отстъпи и да измъкне ножовете си. Вендейшъс не помръдна, когато убиецът се нахвърли върху Книжовника и раздели частите му една от друга. Разумът на жертвата помръкна сред ужасния шум и режещата болка. Предупреди Перегрин! Кажи на Джоана! Сечта продължи сякаш цяла вечност, а после…

Част от него лежеше потънала в лепкава червена каша. Друга се луташе напълно ослепена. Джакерама се опита да събере мислите на оцелелите си части. Една беше мъртва — Фан лежеше сред нарастваща локва кръв, която димеше в студения въздух. Болка и студ… потъване, задушаване… Кажи на Джоана.

Убиецът и неговият господар отстъпиха назад от жертвата. Вендейшъс. Шефът на сигурността. Високопоставеният предател. Кажи на Джоана. Нападателите стояха и наблюдаваха как кръвта му изтича. Бяха твърде превзети, за да смесят мислите си с неговите. Изчакваха, докато съвсем загуби съзнание, а после щяха да довършат започнатото.

Беше толкова тихо. Наоколо се разнасяха само откъслечните мисли на убийците; виковете и стоновете на ранения. Никой нямаше да разбере…

Сякаш всичко свърши. Джа се взираше тъпо в непознатите глутници срещу себе си. Едната от тях се приближи. Оцелелият забеляза стоманените нокти върху нейните лапи и остриетата между зъбите. Не! Джа отскочи, подхлъзна се в съсирената кръв и залитна. Глутниците се хвърлиха напред, но Джа вече стоеше на парапета, после се наклони назад и започна да пропада все по-надолу и по-надолу…

… Накрая се строполи върху скалите. Джа побърза да отскочи от стената. По гърба му премина болка, после дойде вцепенението. Къде се намирам? Къде съм попаднал? Навсякъде наоколо имаше гъста мъгла, а високо над него се дочуваха неясни гласове. В мъничкия му мозък се мярна споменът за остриета и ножове, после всичко се смеси… Кажи на Джоана! Той си спомни… нещо… отпреди. Една скрита пътека през храстите. Ако тръгнеше по нея, рано или късно щеше да стигне до Джоана.

Мъчително се повлече по пътеката. Нещо не беше наред със задните му крака; не ги усещаше изобщо. Кажи на Джоана.