Върнър Виндж
Огън от дълбините (25)

Двадесет и три

Стийл от край време беше почитател на военната архитектура. Но сега можеше да добави нова глава в книгата си, посветена на тази тема — как да се построи замък, защитен дори от нападения по въздуха. Вестта за летящия кораб се разнесе из целия континент. Още преди да изтече следващото лято наоколо сигурно щеше да гъмжи от чужди армии, които се опитват да му отнемат небесния дар или поне да го разрушат. Имаше нещо друго обаче, което представляваше още по-голяма заплаха — звездните хора. Те щяха да пристигнат скоро и той трябваше да е готов.

Стийл надзираваше работата на строежа почти всекидневно. По продължението на южната част от оградата вече полагаха каменната облицовка. Като го гледаше от скалите на Тайния остров новото му леговище изглеждаше почти завършено… „Трябваше да е завършено от доста време насам“, изръмжа една от частите му. Май вече беше крайно време да се премести оттатък. Безопасността на Тайния остров от ден на ден се изпаряваше като дим. Хълмът със звездния кораб вече стана истинския център на Движението и това не бе само пропаганден ход. Загадката, която посолствата на Фленсер в чужбина наричаха „Оракулът от звездния хълм“, надхвърляше и най-дръзките мечти. Всеки, който успееше да се добере до този оракул, щеше да владее света. Уменията на Стийл вече бяха без значение. Ето защо той рециклира или просто екзекутира няколко прислужника, които си бяха позволили да се сприятелят с Амдиджефри.

Лорд Стийл се събра в плътна група и се спусна от стената по току-що изсечените каменни стъпала. Вътрешният двор се простираше върху дванайсет акра, но още не беше покрит с калдъръм. Лапите му измръзнаха от студената кал, но той остана доволен, че поне снегът се топеше в купчини, струпани далеч от строителните площадки. Пролетта вече беше в разгара си и слънцето светеше ярко в студения въздух. Виждаше се на няколко мили разстояние — над Тайния остров, чак до пътя към Океана и надолу по брега с фиордите.

Стийл извървя набързо последните метри до височинката, където се издигаше корабът. Наблюдава известно време как подреждаха одяланите камъни в дупката и ги съединяваха с хоросан, после даде знак на слугите с него и продължи напред. Рововете за новата стена продължаваха чак до върха, където се издигаше оградата на звездния кораб. Това беше най-сложната част от целия строеж, но тя щеше да превърне замъка в чудесен капан. Още малко информация, получена чрез Амдиджефри, и той щеше да знае точно как да завърши започнатото.

Вратата в оградата към кораба беше отворена и пред нея рамо до рамо стоеше една от глутниците на охраната. Именно тя първа чу шума, само миг преди той да достигне до Стийл. Пазачът разкъса редицата си, за да огледа наоколо. Разнесоха се високи, едва доловими за слуха писъци. После се чу и зовът за атака. Слугите се втурнаха по стълбите надолу и обкръжиха строежа. Стийл и охраната му ги следваха по петите.

Лордът се закова на място край изкопа в най-отдалечения край на крепостта. Сега вече беше ясно каква е причината за тази врява. Три глутници от слугите разпитваха говорителя на един от строителите. Бяха го отделили настрани и го налагаха с палките си. От такова разстояние мислите му се чуваха толкова ясно, колкото и неговите писъци. Останалите от него се измъкваха от изкопа, разделяха се на първоначалните по-малобройни глутници и нападаха стражата с кирките. Как се беше стигнало изобщо до тази кървава разправа? Стийл можеше да се досети. В тази част на строежа бяха разположени най-секретните части от лабиринта с тайни проходи и коридори. Той беше замислил дори по-сложна система, която да използва срещу двукраките. Естествено, след завършването на това крило от замъка всички, участвали в строежа му, щяха да бъдат разчленени. Макар и доста тъпи, строителите най-вероятно се бяха досетили какво ги чака.

При други обстоятелства Стийл навярно щеше да се оттегли и да наблюдава отстрани. Подобни конфликти бяха много поучителни: те му помагаха да оцени качествата на своите подчинени, които се оказваха неподходящи (или пък твърде добри) за да продължат да се занимават със своите задължения. Този път обаче беше по-различно. Сега Амди и Джефри бяха на кораба. В дървената ограда нямаше никаква пролука, през която да видят тази част на хълма, пък и корабът се охраняваше строго, но въпреки това… Дори докато си пробиваше път напред и даваше заповеди на слугите си, с една от своите части Стийл видя Джефри да излиза от заграждението около кораба. Две от кутретата бяха покачени върху раменете му, а останалата част от Амди търчеше редом с него.

— Не се приближавай! — изрева Стийл срещу тях на своя лош самнорск. — Опасност! Не се приближавай!

Амди замръзна на място, но Двукракото продължи да върви. Две глутници на стражата се пръснаха панически, за да му направят път. Подчиняваха се на строгата заповед никога и при никакви обстоятелства да не докосват пришълеца. Само още миг и упоритите едногодишни усилия на лорда щяха да станат на пух и прах. Една секунда делеше Стийл от раздялата с мечтите за световно владичество — и всичко това заради нещастното съвпадение между глупост и лош късмет.

Докато задните му членове викаха срещу Двукракото обаче, предните се покачиха върху една купчина камъни. Той посочи атакуващите глутници строители и изкрещя:

— Избийте нападателите!

Личната му охрана се скупчи около него, а няколко войници начело с Шрек се втурнаха напред. Стийл почти изгуби съзнание сред надигналата се врява. Това не бяха прецизните и контролирани експерименти в лабораторията на Тайния остров. Тук смъртта безразборно косеше наляво и надясно — из въздуха летяха стрели, копия, кирки. Частите на глутницата строител се разпиляха и взеха да падат с писъци по земята. Те нямаха никакъв шанс да оцелеят, но преди да умрат успяха да убият няколко от стражите.

Стийл се отдръпна от хаоса на битката и се отправи към Джефри. Двукракото продължаваше да тича насреща. Амди го следваше по петите и викаше нещо на самнорск. Беше достатъчно някоя обезумяла част да се появи наоколо или пък да звънне заблудена стрела. Тогава Двукракото щеше да умре, а плановете на Стийл — да се изпарят като дим. Никога през живота си лордът не беше треперил така за безопасността на друго същество. Той пресрещна Джефри и го заобиколи от всички страни. Двукракото падна на колене и прегърна Стийл през врата. Само дългогодишната дисциплина не позволи на лорда да го насече на парчета. Пришълецът не го нападаше, а просто го прегръщаше.

Глутницата строител беше унищожена почти напълно, а Шрек изтика оцелелите на безопасно разстояние. Охраната на Стийл бдеше зорко, застанала едва на метър и половина от своя господар. Амди стоеше прибран в плътна група и се тресеше от усилено мислене, но въпреки това продължаваше да говори на Джефри. Стийл се опита да се освободи от прегръдките на човешкото същество, но Джефри все улавяше ту един, ту друг от вратовете му. Понякога успяваше да сграбчи наведнъж дори по две глави на лорда. Издаваше някакви къркорещи звуци, които никак не приличаха на самнорск. Стийл трепереше от това дръзко посегателство върху неговата неприкосновеност. Не издавай отвращението си! Човекът не би го усетил, но Амди щеше да разбере. Джефри и преди беше постъпвал така и Стийл вече попривикна, но никога нямаше да преодолее погнусата си. Детето буболечка изпитваше нужда от физически контакт; телесният допир беше в основата на приятелството между Амди и Джефри. Ако Стийл позволеше на това същество да докосва и него, то може би щеше да му се довери като на малкия си приятел. Лордът опря глава до гърба на момчето, както беше виждал да правят родителите със своите малки в подземните му лаборатории. Джефри го притисна още по-силно и прокара дългите пръсти на лапите си по неговата козина. Ако Стийл успееше да потисне отвращението си, това наистина бе твърде необичайно изживяване. В техния свят толкова близък контакт с друго интелигентно създание можеше да доведе единствено до секс или битка. И в двата случая скъсената дистанция правеше невъзможна всяка разумна мисъл. Но човешкото същество дори отблизо продължаваше да реагира разумно, макар да не се долавяха обичайните за една глутница вътрешни гласове. Изглежда можеше едновременно и да мисли, и да чувства. Стийл прехапа устни, опитвайки се да потисне треперенето. Усещането беше като… да се любиш с труп.

Най-сетне Джефри се отдръпна и отпусна хватката си. Момчето каза нещо много бързо и Амди преведе:

— О, лорд Стийл! Вие сте ранен и ви тече кръв!

По лапите на човешкото дете имаше червени петна. Стийл се огледа внимателно — върху единия от хълбоците му зееше алена резка. В суматохата дори не беше усетил кога е станало. Лордът се отдръпна от буболечката и се обърна към Амди:

— Дреболия. Вие с Джефри добре ли сте?

Двете деца започнаха оживено да бърборят и на Стийл му се стори, че просто дрънкат някакви безсмислици.

— Нищо ни няма. Благодарим ви, че ни спасихте.

С цената на много умъртвени части Фленсер беше изградил у Стийл способността да реагира мигновено.

— Слава на провидението, че всичко е наред, но това не биваше да се допуска. Дърворезбарите са се маскирали като работници. Предполагам, че са чакали дни наред, докато им се представи такъв удобен случай. Когато разкрихме измамата, вече беше твърде късно. Занапред няма да излизате от укреплението, ако чуете отново шум от битка.

Амди засрамено наведе глава и преведе думите на Джефри.

— Ние много съжаляваме. Бяхме развълнувани, а после се уплашихме да не сте ранен.

Стийл успокоително изръмжа, докато две от частите му оглеждаха останките от касапницата долу. Къде бяха изчезнали слугите, които първи се втурнаха насам? Тази глутница скъпо щеше да плати… Мислите му внезапно секнаха, когато мерна няколко силуета: Тайратект. Останките от Фленсер го наблюдаваха от заседателната зала. Едва сега лордът си даде сметка, че те бяха проследили схватката още от самото й начало. Всеки друг би определил това като напълно безпристрастно наблюдение, но Стийл забеляза мрачно удивление в изражението на Останките. Той отсечено кимна към тях, но стомахът му се присви. Само една крачка делеше лорда от пълен провал… И Фленсер забеляза това.

— Е, хайде, вие двамата се връщайте на Тайния остров — и Стийл даде знак на пазачите, които се появиха иззад кораба.

— Моля ви, не още, лорд Стийл — обади се Амди. — Та ние едва дойдохме. Пък и отговорът от Равна трябва да пристигне всеки миг.

Лордът скръцна със зъби, но се постара това да остане незабелязано за децата.

— Останете тогава, но ми обещавате да сте много предпазливи, нали?

— Да, да! — И Амди преведе думите на човешкото дете.

Стийл опря предните си крака на раменете му и потупа Джефри по главата. После двамата с Шрек отведоха малчуганите в укреплението. Докато Амдиджефри още можеше да го види, лордът наблюдаваше децата с изражение на родителска гордост и любов. После рязко се обърна назад и мина бързо покрай розовеещата кал. Къде бяха тези тъпи слуги?!

* * *

Залата за заседания на Хълма със звездния кораб беше малка и временна постройка. Стигаше колкото да не пропуска студа през зимата, но се превръщаше в същинска лудница, ако в нея се съберяха повече от трима души. Стийл се провря покрай Останките от Фленсер и се скупчи на балкона с най-добър изглед към строителните площадки. След като учтиво изчака известно време, Тайратект го последва и застана на срещуположния балкон. Но всичко това бе само за замазване очите на страничните наблюдатели. Щом останаха насаме обаче, съскащият смях на Фленсер се разнесе приглушено из залата, за да го чуе единствено неговият събеседник:

— Скъпи Стийл, понякога се чудя дали ти наистина си мой ученик… Или пък на мястото ти са пробутали някой друг след моето заминаване. Мигар се опитваш да ни измамиш?

Стийл отвърна спокойно на неговия поглед. Поне беше сигурен, че страничен наблюдател не би могъл да се досети какво му е отвътре.

— Понякога стават злополуки. Виновниците ще бъдат наказани.

— Така е, но сега е очевидно, че именно ти носиш най-голяма отговорност за всички проблеми. Ако не си беше втълпил на всяка цена да запушиш устата на строителите, те сигурно нямаше да се разбунтуват… Тогава „злополуките“ щяха да са с една по-малко.

— Проблемът е, че ненавреме се досетиха. Подобни екзекуции са нещо нормално при толкова секретни военни строежи.

— Я гледай ти! Значи мислиш, че трябваше да избия всички, които построиха подземията на Тайния остров?

— Какво?! Да не искаш да кажеш, че не си го направил? Как…

Останките от Фленсер оголи зъби в позната усмивка.

— Размисли над това. Нека ти е за домашно.

Стийл нервно размести записките си върху масата и се престори, че ги разучава съсредоточено. После всички негови части се втренчиха в събеседника.

— Тайратект, аз те почитам заради частите от Фленсер в теб. Но не забравяй нито за миг, че си още тук благодарение на моето мълчаливо съгласие. Ти не си Фленсер-в-очакване. — Новините стигнаха до него късно през есента, малко преди зимата да затвори и последните проходи при Ледените зъбери. Останалите части от Фленсер не бяха успели да се измъкнат от клането при парламента. Шансовете на Повелителя отново да възвърне предишния си вид бяха безвъзвратно изгубени. Вестта донесе неописуемо облекчение за Стийл. Оттогава Останките бяха станали много хрисими и отстъпчиви. — Да знаеш, че на нито един от моите лейтенанти няма да му трепне окото, ако избия частите ти до една. Дори и останките на Фленсер.

„И се кълна, че ще го направя, ако имаш неблагоразумието да ме предизвикаш.“

— Както кажеш, драги Стийл. Ти командваш тук.

Тайратект не успя да се овладее и за миг пролича колко е уплашена. „А и ти самият не забравяй това — помисли си Стийл. — Никога не го забравяй. Това са просто останки от повелителя. По-голямата част е някаква малка учителка, а не великият наставник с камата.“ Вярно, членовете на Фленсер доминираха над цялата глутница и духът на Повелителя владееше пространството около тях, но сега той бе доста укротен. Тайратект можеше да бъде управлявана, а способностите на Фленсер — впрегнати в каузата на Стийл.

— Добре тогава — равно изрече Стийл. — Докато си даваш сметка кой командва тук, би могла да бъдеш от голяма полза за Движението. И още по-точно… — Той прелисти хартиите пред себе си — … Искам двамата с теб отново да претеглим всички рискове от идването на Посетителя.

Искам да се посъветвам с теб.

— Съгласна съм.

— Вече успяхме да убедим „Равна“, че нейният безценен Джефри е изложен на голяма опасност. Амдиджефри й е разказал за „нападенията“ на дърворезбарите и как ние се боим да не ни поробят.

— Това много скоро може да се превърне в действителност.

— Така е, Дърворезбаря наистина замисля да ни нападне, при това хората му също разполагат с „магическа“ помощ. Затова пък ние притежаваме нещо много по-добро. — Той тупна по листата. Инструкциите бяха започнали да идват още в началото на зимата. Помнеше деня, когато Амдиджефри му донесе първите листове със записки. Те бяха изпъстрени с цифрови таблици, подробни описания и диаграми. Всичко бе изписано старателно с детски почерк. На Стийл и Останките им трябваха дни наред, докато ги проумеят. Някои от обясненията обаче се оказаха съвсем лесни. За рецептите на Посетителите бяха необходими такива количества злато и сребро, с които можеше да се финансира една продължителна война. Но какво беше това „течно сребро“? Тайратект се досети — Повелителя беше използвал нещо подобно в своите лаборатории из Републиката. Сигурно щяха да се сдобият лесно с необходимото количество. За съжаление повечето от другите съставки бяха представени само под формата на метод за тяхното получаване.

Понякога обаче пропиляното време си струваше цената. Сега и те щяха да притежават експлозиви и пушки, които кралицата на дърворезбарите мислеха за свое тайно оръжие. Но много от инструкциите си оставаха напълно неразбираеми, а бързо отминаващото време също не облекчаваше задачата им.

Стийл и Останките работиха целия следобед — обсъждаха как да проведат последните тестове и откъде да търсят новите съставки, които Равна искаше от тях.

Тайратект се облегна назад и изсъска учудено.

— Стъпка по стъпка и скоро ние ще разполагаме със собствени радиостанции. Старата кралица просто няма да има никакъв шанс… Ти беше прав, Стийл. С тези оръжия и приспособления наистина ще владееш света. Поздравявам те, Стийл, ти си достоен за Движението. — Дали не долови сянка от презрението на Учителя в усмивката й? — Радиостанциите и пушките ще поставят целия свят в краката ни. И въпреки това те са само огризки от трапезата на Посетителите. Те кога идват?

— След сто — сто и двайсет дни, броено от днес. Равна отново промени дори приблизителните срокове. Очевидно и Двукраките могат да имат проблеми с придвижването между звездите.

— Значи малко ни остава да се радваме на триумфа на Движението. После ще се превърнем в нищожества, по-низши и от обикновени диваци. Дали няма да е по-безопасно да ускорим получаването на дарените ни блага, а после да придумаме Посетителите, че няма смисъл да рискуват с идването си тук.

— Ти май наистина не разбираш, а, Тайратект? Чудя се дали ако Повелителя беше цял, щеше да го проумее или съм изпреварил дори него. В началото наистина нямахме никакъв шанс. Звездният кораб е изпращал автоматични сигнали към Равна. Можехме да го унищожим или да се надяваме Равна да изгуби интерес към него. Беше възможно да стане и по-лошо и онези отгоре да ни уловят като рибка в потока. Вероятно си позволих да рискувам повече от допустимото, но ако успеем, наградата ще е много по-голяма, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Останките го гледаха съсредоточено, наострили уши.

— Успях да изуча тези човеци — и Джефри, и онзи при дърворезбарите, за когото ме информираха моите шпиони. Расата им сигурно е по-древна от нашата, затова всички тези машинарии и шашми ги правят да изглеждат всесилни. В действителност обаче са дефектни. Тъй като са единици, те сигурно срещат трудности при работата си, които ние дори не можем да си представим. Ако успея да се възползвам от тяхната слабост…

Ти знаеш, че обикновените Остриета държат на своите малки. Ние често се възползваме от родителската обич, за да ги манипулираме. Представи си само какво би станало, ако приложим това и върху човеците. За тях дори едно кутре е цяло дете. Представи си какво преимущество би ни осигурило това.

— Ти сериозно ли се каниш да заложиш всичко само на това? Та Равна дори не е родител на Джефри!

Стийл направи жест на раздразнение.

— Не си виждала всички преводи на Амди. Тук има още 151 деца, изпаднали в някакъв почти смъртен унес, които са натъпкани в ковчези вътре в кораба. Посетителите явно не се надяват, че ще ги спасят, но по всичко личи, че отчаяно желаят нещо друго. Никога досега не са отваряли дума за него. Готов съм да се обзаложа, че е някъде из механизмите на кораба.

— Доколкото ни е известно, децата също могат да ускорят завладяването на нашия свят.

Този страх го владееше отдавна и колкото повече наблюдаваше Амдиджефри, толкова повече се убеждаваше, че е съвсем основателен. А сигурно имаше заложени и други капани.

— Ако Посетителите ни мамят, тогава наистина не можем да ги победим. Ще се превърнем в преследвани животни; вероятно след неизвестен брой поколения ще научим хитростите им, но това пак ще означава край за нас. От друга страна обаче имаме достатъчно основания да вярваме, че двукраките са уязвими. Каквито и да са целите им, ние не сме замесени пряко в тяхното постигане. Ти присъства на кацането, при това си била много по-близо от мен. Нали видя колко лесно беше да им заложим капан, въпреки че корабът им е непревземаем, а едно тяхно оръжие се равнява на наша малка армия. Очевидно те не ни смятат за опасни. Независимо колко мощни са техните оръдия обаче, те все пак има от какво да се боят. Чрез техния кораб притежаваме нещо, което им е много необходимо.

Погледни основите на новия замък, Тайратект. Казах на Амдиджефри, че това е за да предпазим кораба от дърворезбарите. Това донякъде е истина и ти ще се убедиш, когато ги притисна в крепостните валове. Но виж по-внимателно основите на вътрешното укрепление около кораба. Когато Посетителите пристигнат, той ще бъде изцяло покрит. Направих някои проучвания на неговия корпус и знам, че мога да го разруша. Няколко тона камъни отгоре ще го смачкат напълно. Но Равна няма нужда да се тревожи — моето укрепление ще опази безценната й тайна. Наблизо ще има дори открит вътрешен двор, обграден от високи стени. Казах на Джефри да поиска помощ от Равна за неговото построяване. Този двор ще е достатъчно голям да побере и кораба на Равна. Като мярка за сигурност, разбира се.

Остава ни обаче и още много недовършена работа. Не сме получили уредите, които ни описа Равна. Освен това трябва да уредим убийството на кралицата на дърворезбарите много преди да са дошли Посетителите. Ето затова ми е нужна твоята помощ и се надявам да я получа. Ако Посетителите наистина се окажат вероломни, тогава ще им устроим посрещане, каквото заслужават. Ако ли пък не са… Е, вярвам ще признаеш, че постигнатото от мен е достойно за моите учители.

Останките от Фленсер оставиха последните думи на Стийл да увиснат във въздуха.