Върнър Виндж
Огън от дълбините (30)

Двадесет и осем

Равна се появи отново при командния пулт, тъкмо когато Синя раковина и Зелено стебло приготвяха огнените решетки, необходими за размяната. Тя се придвижваше колебливо, отблъсквайки се непохватно от едно място до друго. Под очите й имаше тъмни кръгове. Равна отвърна неуверено на прегръдката на Фам, но все пак не го пусна веднага.

— Искам да ви помогна. Какво трябва да направя?

Ездачите оставиха решетките и се дотъркаляха при нея.

Синя раковина внимателно протегна клонче към ръката й.

— Засега за вас няма никаква задача, лейди Равна. Всичко вече е готово. Ще се върнем след по-малко от час и най-после ще можем да се махнем от това място.

Все пак я оставиха отново да им нагласи камерите и да провери добре ли е опакована стоката. Фам се примъкна близо до нея, когато тя започна да изпробва колко здраво са вързани решетките. Усуканите въглеродни блокчета изглеждаха още по-странно заедно. Плътно подредени, те пасваха съвършено едно към друго. Широкият близо метър пакет приличаше на триизмерен трион, направен от въглен. Заедно с празния сак от резервни части, в който ги бяха сложили, те не тежаха повече от половин килограм. Хм, хм. В такъв случай излизаше, че тия залъгалки наистина горят като адски огньове. Фам се зарече, че щом се озоват на безопасно разстояние в космоса, ще изпробва как действат стотината парчета, които оставаха на борда.

Ездачите отново напуснаха кораба, а на Фам и Равна не оставаше друго, освен да следят събитията чрез техните камери.

Резервното пристанище всъщност не се намираше на територия, населявана от расата на кокалените крака. Вътрешността на купола, в който се озоваха сега ездачите, беше много по-различна от онази, която видяха при първото им излизане. Този път нямаше никаква гледка към откритото пространство извън купола. Тесният проход, по който се движеха, криволичеше между неравни стени, покрити с тъмни дупки. Навсякъде из въздуха се носеха насекоми и често закриваха обективите на камерите. Всичко наоколо изглеждаше на Фам твърде опасно и несигурно. По нищо не личеше коя е основната раса, която живее тук. Освен ако това не бяха белезникавите червеи, които подаваха безформените си глави от околните дупки. От микрофоните върху пулта долетя гласът на Синя раковина, който обясняваше, че те вероятно са най-древните обитатели на Мирна почивка. След изминалите милиони години и стотиците трансцендентни емигранти, останките от древната раса сигурно все още притежаваха разум, но въпреки това бяха най-странното нещо от чудесата, възникнали някога в Изостаналата зона. Те все повече се затваряха сред своите себеподобни, изключително предпазливо контактуваха с външния свят и бяха потънали в грижи, които оставаха неразбираеми за напредналите светове. Именно тези създания най-много копнееха да притежават огнените решетки.

Фам се стараеше да не изпуска нищо от поглед. Ездачите трябваше да изминат близо четири километра от пристанището до мястото, където стоката им щеше да бъде „окачествена“. Докато приятелите му се придвижваха, Фам забеляза два външни изхода и не установи нищо заплашително или със съмнителен характер. Но откъде ли би могъл да знае кое е „заплашително“ тук, помисли си унило той. Оставаше му да разчита единствено на данните от корабните системи. По външната окръжност на пръстена се движеше само един голям сферичен сателит. Всичко в ултрасветлинния трафик изглеждаше спокойно, а и в новините от локалната мрежа нямаше нищо тревожно.

Фам отново прегледа получените данни. Равна се беше съсредоточила върху гледката отвън. Двамата можеха спокойно да наблюдават как върви ремонтът, макар това да не бе кой знае колко любопитно зрелище. Около повредените двигатели светеше бледозеленикаво сияние. Беше малко по-ярко от нормалното блестене на корабния корпус, което обикновено се наблюдава в планетарната орбита.

— Наистина ли го ремонтират?

— Доколкото можем да съдим по постъпващите данни — да.

Корабните системи отчитаха всеки етап от ремонта, но четиримата щяха да бъдат сигурни в резултата, едва когато полетят отново в космоса.

 

 

Фам така и не успя да разбере защо Риндел накара ездачите да минат през тунела с червеите. Единственото сносно обяснение бе, че именно те са крайният купувач на огнените решетки и затова искат да хвърлят един поглед на онези, които им ги предлагат. Или пък имаше нещо общо с коварството, което тепърва ги чакаше. Така или иначе ездачите скоро излязоха от тунела и се озоваха в едно претъпкано от различни видове същества закрито пространство, което много напомняше пазарищата на нискоразвитите цивилизации. При вида на това множество челюстта на Фам увисна от смайване. Навсякъде се виждаха странни създания, които нямаха нищо общо помежду си. Разумните форми на живот бяха рядкост във Вселената. За целия си живот в Изостаналата зона той бе видял само три нехуманоидни раси. Но космосът все пак е безкраен, а възможността за придвижване със свръхсветлинна скорост предлагаше все нови и нови срещи с други разумни създания. В Отвъдното бяха събрани най-напредналите представители от всички раси, мигрирали от по-долните нива, докато най-накрая се получи една обща разумна цивилизация, разпространена навсякъде из него. За миг Фам изпусна от очи контролиращите системи и забрави за своите подозрения, удивен от гледката, която се разкриваше пред него. Успя набързо да преброи десет различни вида, после дванайсет… Съществата доверчиво се докосваха, притискаха се при разминаване в гъстата навалица, потупваха се едно друго. Дори в Рилай не беше виждал подобно нещо. Все пак Мирна почивка бе изолирана цивилизация в застой и от хиляди години насам бе съставена от едни и същи раси. Онези, които имаха възможност да си взаимодействат с други светове, отдавна го бяха направили.

Освен това никъде досега не беше виждал пеперудени крила да принадлежат на същества с такива огромни и състрадателни очи.

Внезапно откъм другия край на командното табло се дочу възклицание на изненада. Равна почти бе прилепила лице към монитора, който показваше картина от камерите на Зелено стебло.

— Какво има, Рав?

— Нови ездачи. Виждаш ли ги? — Тя посочи с пръст в тълпата и увеличи изображението. В един миг изглеждаше така, сякаш и тя се смеси с образите от екрана. В общия хаос Фам успя да различи познатите шушулкови форми и грациозни клонки. Освен по-различните украсителни ивици и липсата на столче на скродерите, те изглеждаха съвсем като двамата им приятели.

— Съвсем наблизо има тяхна колония.

Фам включи връзката със Зелено стебло и й каза какво са видели двамата с Равна.

— Да, зная. Ние ги… подушваме. Въздишка. Ще ми се да имахме време да ги навестим след деловата среща. Винаги е хубаво да откриеш приятели в далечен и непознат свят.

После Зелено стебло помогна на спътника си да пренесе товара покрай някакъв сферичен аквариум. Недалеч отпред се виждаха и хората на Риндел. Шест същества с кокалени крака седяха върху една стена над нещо, което трябваше да е апаратурата за тестване на стоката.

Зелено стебло и Синя раковина дотъркаляха товара си до тях. Онзи с резбованите крака се примъкна до купчината и протегна тънките си ръчички, за да попипа парчетата. После те едно след друго бяха подредени в апарата за тестване. Синя раковина се настани съвсем близо, за да наблюдава процеса, а Фам превключи главния екран на картината от неговите камери. Изминаха двайсет секунди. Преводачът на Риндел проговори:

— Първите седем теста дадоха положителен резултат. В момента минават и последните етапи на проверката.

Едва сега Фам си даде сметка, че е сдържал дъха си. Следващите тестове също бяха преодолени успешно. Изминаха още шейсет секунди. Фам за миг отклони поглед, за да види докъде е стигнал ремонтът. Според системите на „Единак II“ работата беше приключила, но трябваше да дойде потвърждение и от локалната мрежа.

Ала явно беше още рано да тържествуват. Свети Риндел не остана доволен от резултатите на дванадесетия и петнадесетия тест. Синя раковина дълго и разпалено спори с него, но накрая неохотно извади от сака заместители на негодните парчета. Фам не успя да разбере дали Синя раковина се препира заради самото удоволствие от пазарлъка или наистина няма годни заместители на дефектните решетки.

Двадесет и пет теста бяха минати успешно.

— Къде отива Зелено стебло? — внезапно попита Равна.

— Какво? — Фам превключи на изображението от камерите на Зелено стебло. Тя вече се бе отдалечила на пет метра от Синя раковина и продължаваше да върви напред. Коленете му се подкосиха при тази гледка. Един от местните ездачи вървеше от лявата й страна, а друг се носеше преобърнат наопаки из въздуха над нея. Клонките му докосваха нейните в очевидно дружелюбен разговор.

— Зелено стебло!

Не последва никаква реакция.

— Синя раковина, какво става?!

Но ездачът отново беше погълнат от разпален спор с кокалените крака. Още няколко от решетките не бяха минали всички тестове.

— Синя раковина!

След малко гласът на ездача се разнесе по кодираната линия, която използваха. Звучеше разсеяно, както ставаше винаги, когато бе претоварен или се чувстваше притиснат натясно.

— Не ме разсейвайте точно сега, сър Фам. Останаха ми само три годни за подмяна решетки. Трябва да убедя тия приятели, че им стига и онова, което вече получиха.

Равна сприхаво го прекъсна:

— Но какво става със Зелено стебло? Къде отива тя?

Камерите на двамата ездачи вече не се засичаха. Зелено стебло и новите й познайници се измъкнаха от навалицата и се понесоха през средата на покритото пространство. Използваха газови джетове вместо колела. Явно някой или нещо ги принуждаваше да бързат.

Синя раковина най-сетне схвана колко сериозно е положението. Неговите камери рязко смениха своя ъгъл, докато той се търкаляше нервно пред хората на Свети Риндел. Дочуваше се нервното шумолене на неговите клонки, а после по вътрешната линия долетя и гласът му, смутен и жаловит:

— Тя си отиде. Тя си отиде. Аз трябва… Налага се да…

После внезапно се върна обратно при кокалените крака, за да довърши спора, прекъснат внезапно по средата. След няколко секунди гласът му отново се разнесе от микрофоните в кораба:

— Какво да сторя, сър Фам? Сделката тук още не е приключила, а моята Зелено стебло се изгуби някъде.

Или просто я отвлякоха.

— Нека приключим с размяната, Синя раковина. Всичко при Зелено стебло ще бъде наред… „Единак II“, задействаме „План Б“!

Фам грабна слушалките и ги изтръгна от командното табло. Равна скочи едновременно с него.

— Къде отиваш?

Той се усмихна насреща й.

— Навън. Току-виж Свети Риндел загубил своя ореол, щом ножът опре до кокал. Но аз съм взел мерки и срещу такава възможност. — Тя продължи да го следва, дори когато той се насочи към капака на пода. — Равна, ти ми трябваш тук.

— Но… — Фам обаче вече провираше глава през люка и не чу възраженията й. Тя не го последва, но след малко той отново я чуваше, този път вече в слушалките. Сякаш се бе овладяла и той не усети гласът й да трепери. Това беше пак предишната Равна, забравила за своите собствени неволи. — Добре, ще ти прикривам гърба, но въпреки това не знам какво да правим!?

Фам се придвижваше напред по коридора, местейки една след друга ръцете си по стената, достигайки постепенно скорост, при която всеки новак би се заподмятал като топка между стените. Отпред обаче се мержелееше стената на преходната камера с външния отвор. Той се оттласна внимателно с ръка от стената и се преобърна надолу с глава. После забави падането с ръце, опрени в стените, за да не си счупи глезените при удара с твърдата повърхност. В камерата вече го чакаше зареден костюмът му за излизане навън.

— Фам, не можеш да излезеш. — Очевидно Равна наблюдаваше действията му чрез вътрешните камери. — Така ще разберат, че на борда има човешки същества.

Той вече беше наврял глава и рамене в костюма си. Усещаше как той го притиска и плътно прилепва по тялото му.

— Не е толкова сигурно. — Пък и вече нямаше никакво значение дали ще ги разкрият или не. — Наоколо има доста същества с два крака и две ръце, а и аз прикачих допълнителна маскировка към тая премяна.

Най-накрая Фам напъха брадичката си във вдлъбнатината на шлема, където бяха контролните уреди и ги настрои за действие. Бронираният скафандър беше доста примитивен в сравнение с енергийните костюми за работа в открития космос на Рилай. Затова пък в Кюенг Хо биха дали цял кораб, за да притежават това чудо. Той го беше направил с намерението да впечатли Остриетата, но май се налагаше да го изпробва още сега. Фам нагласи уредите така, че да се огледа отстрани — така, както го виждаше Равна: висока повече от два метра фигура, чието черно покритие не отразяваше нито лъч светлинна. Ръцете му бяха удължени с нещо като плавници на костенурка, а по всеки от крайниците му имаше остри като бръснач пластини, всичко това беше увенчано с остри шипове. Допълненията имаха за цел да прикрият човешката му фигура и в най-добрия случай да всеят ужас в неговите противници.

Фам завъртя люка и се измъкна в тунела с червеите. Озова се обграден от кални стени, влажна мъгла и рояци насекоми. Гласът на Равна прозвуча в слушалките.

— Получих автоматично запитване: „Защо изпращате трети парламентьор?“

— Не му обръщай внимание.

— Фам, бъди много внимателен. Тия древни и изостанали създания от Средното ниво винаги пазят най-неприятните си черти за накрая. Иначе нямаше да са още на това ниво.

— Обещавам да бъда примерен гражданин.

„Поне докато се отнасят добре с мен.“ Той вече бе на половината път до вратата към покритото пространство, където се водеха преговорите. Върху миниатюрния екран на шлема си успя да отвори малък прозорец, в който се виждаше изображението от камерата на Синя раковина. Възможността да поддържат непрекъсната връзка помежду си беше още един от подаръците на локалната мрежа. Много странно, че Риндел все още им осигурява тази услуга. Явно Синя раковина продължаваше да се пазари. Бе напълно възможно дори да не съществува никакъв заговор… Или поне Свети Риндел не участваше в него.

— Фам, загубих връзка с камерата на Зелено стебло, точно когато тя влезе в нещо като тунел. Но поне все още получавам сигнал за нейното местоположение.

Вратата на покритото с купол пространство се отвори пред него и Фам на свой ред попадна в пренаселения пазар. Той чуваше неговата оживена врява дори през бронята на костюма си. Започна да си пробива път напред, като се опитваше да избягва най-гъстата тълпа и следваше неотклонно въжетата, които разделяха пространството в различни посоки. Навалицата не го затрудни — всички му правеха път, някои дори отскачаха панически при вида му. Фам не можа да разбере дали причината за това са острите шипове по неговия костюм или пък струята хлор, която „изпускаше“. Май тая последна приумица идваше малко в повече. Въпреки това много добре служеше на неговата главна цел — по нищо да не прилича на човешко същество. Той още повече намали скоростта си, стараейки се да не засегне неволно някой по пътя. Внезапно по скафандъра му проблесна нещо, което ужасно неприятно напомняше червената точка от прицелване с лазерно оръжие. Той рязко се сниши зад сферичния аквариум. В същото време долетя и гласът на Равна:

— Местните се възмущават от костюма ти. А, ето и превода на съобщението им: „Облеклото ви е знак за агресивно поведение!“

А-ха, това е заради хлора. Дали пък не бяха надушили и оръжието му?

— Кажи ми какво виждаш. Има ли следи от пеперуди наоколо?

— Не. Трафикът на корабите не се е променил през последните пет часа. Няма никакво придвижване на апраханти, нито пък са променили позивните си кодове.

Последва дълга пауза. Чрез връзката с Равна той можеше да чуе как в кабината отеква пазарлъкът, който Синя раковина продължаваше да води с купувачите. Не можеше да различи думите, но по тона се досещаше, че приятелят му е развълнуван. Фам се залута наоколо, опитвайки се да установи директна връзка със Синя раковина. После отново чу Равна да го вика:

— Ей! Синя раковина казва, че Риндел е приел пратката и в момента я товари. А ремонтът на „Единак II“ току-що приключи напълно!

Значи всичко вече е готово за тръгване. Единственият проблем беше, че трима от екипажа още бяха извън кораба, а от единия нямаше и следа.

Фам се издигна над сферичния аквариум и най-сетне видя с очите си Синя раковина. Той внимателно отне от газта на джетовете, прикрепени към скафандъра и се спусна до ездача. Не може да се каже, че го приеха радушно. Онзи с резбата до този момент говореше непрестанно, потропвайки нервно с кокалчета по стената, докато преводачът предаваше думите му. Сега обаче съществото скочи на кокилите си, превърнати в произведение на изкуството, а ръчичките му се оплетоха една в друга. Останалите го последваха. Те побързаха да яхнат стената, колкото се може по-далеч от Фам и Синя раковина.

— Ние вече нямаме работа с вас. Освен това не знаем къде е отишъл вашият приятел — задъхано изрече преводачът им.

При тези думи клонките на Синя раковина се протегнаха нерешително.

— Но ние се нуждаем само от малко упътване. Кой… — думите му обаче увиснаха недовършени. От Свети Риндел и веселата му компания не бе останала и следа. Тогава клончетата на ездача смениха посоката и цялото му внимание се насочи към Фам Нувен. — Сър Фам, вече се съмнявам във вашата компетентност на търговец. Свети Риндел може би щеше да ни помогне.

— Може би. — Фам проследи с поглед как кокалените крака се изгубват сред множеството, теглейки пакета след себе си като голям черен балон. Е, възможно е все пак Свети Риндел наистина да се окаже почтен търговец.

— Каква е вероятността Зелено стебло да ви зареже насред толкова важна сделка?

Цялото стебло на Синя раковина започна да се тресе от корените до върха.

— При някоя обикновена сделка тя би се оттеглила ако разбере, че има възможност за още по-добра печалба, но сега…

Гласът на Равна издаде нейното съчувствие към горкия ездач:

— Може би тя просто… хм… е забравила колко важно е онова, което става.

— Не! — Категорично се възпротиви Синя раковина. — Нейният скродер никога не би допуснал подобно нещо, не и когато сме на път да сключим толкова важна сделка.

Фам набързо прегледа обстановката, която му показваха уредите в шлема. Тълпата все още се държеше на разстояние и около тях се бе образувал празен кръг. Никъде обаче не се забелязваха местни пазители на реда. „А дали ще разбера, ако видя тукашна полиция?!“

— Така или иначе имаме проблем и той щеше да съществува, дори да не бях излязъл. Предлагам да се поразходим и да се опитаме да открием Зелено стебло.

Последва трескаво шумолене.

— Имаме съвсем малки шансове. Лейди Равна, моля ви, опитайте да влезете във връзка с преводача на кокалените крака. Може би ще успее да ни свърже с местните ездачи. — Той се отдели от стената и превключи на газовите джетове. — Да вървим, сър Фам!

Синя раковина го поведе през покритото пространство, следвайки приблизително посоката, в която беше изчезнала Зелено стебло. Двамата обаче се клатушкаха като пияници и на няколко пъти се озоваха отново в изходна позиция.

— Внимателно, внимателно — успокои протестите на Фам Синя раковина. Ездачът не се опитваше да мине през най-гъстите тълпи. Ако съществата не обърнеха внимание на деликатното помахване на неговите клонки, той правеше всичко възможно да ги заобиколи. Освен това постоянно изпреварваше Фам, така че той не би могъл да използва ужасяващите си съоръжения, ако това се наложеше.

— Местните обитатели може да ви се видят миролюбиви, сър Фам, така че да ви се прище да ги разблъскате. Но помнете — те се държат така само помежду си. Различните раси са имали на разположение хиляди години, за да привикнат една с друга и да постигнат мирно съвместно съществуване. Ако обаче бяха толкова любезни с всеки пришълец, отдавна да са поробени.

Фам си припомни реакцията срещу агресивния тип костюм, който носеше, и реши да не спори повече.

През следващите двайсет минути той натрупа повече впечатления, отколкото можеше да придобие за цял живот един търговец от Кюенг Хо. Наоколо, само на една ръка разстояние, се трупаха множество най-различни по вид разумни същества. Но когато най-сетне се добраха до противоположния край, Фам вече скърцаше със зъби. Докато се промъкваха през тълпата, беше получил още две предупреждения за костюма, който носеше. Успокояваше го само фактът, че Свети Риндел продължаваше да осигурява връзка помежду им чрез локалната мрежа. Последната информация от Равна гласеше:

— Колонията на местните ездачи е на стотина километра от мястото, където се намирате. Точно зад стената пред вас има нещо като спирка за там.

Отворът на тунела, в който изчезна Зелено стебло, зееше точно пред тях. През него се виждаше космическия мрак в другия му край. Тук най-сетне нямаха проблеми с тълпата — почти никой не влизаше или излизаше от дупката.

Червената точка отново се появи върху гърдите му.

— Четвърто предупреждение за костюм, който предполага агресивно поведение! Този път казват: „Моля, напуснете незабавно пространството!“

— Махаме се, махаме се!

Внезапно ги обгърна пълен мрак и Фам беше принуден да вдигне различителната способност на визьорите в шлема си. Най-напред си помисли, че „спирката“ се намира в откритото пространство и че местните го използват, както правеха на Върха на Отвъдното. После забеляза, че силуетите на кулите са размити от прозрачните стени около тях. Пак се намираха в старомодно закрито пространство, но пък гледката беше забележителна. Бяха се озовали откъм външната страна на пръстена и пред тях се простираше обсипано със звезди небе. Отломъците на пръстена плуваха като тъмни риби на няколко десетки метра от тях. По-нататък структурите на пояса се извисяваха достатъчно, за да ги облеят слънчевите лъчи. Но най-яркото петно висеше точно над главите им — син океан, изпъстрен с бялото на облаците. Неговата мека светлина обливаше земята наоколо. Колкото и да бе странствал с Кюенг Хо, тази гледка спря дъха му.

Фам с мъка откъсна очи от вълшебната гледка.

— Десет към едно, че това е територията на ездачите.

— Разбира се, че е така — отвърна Синя раковина. — Само дето прибоят при толкова слаба гравитация няма да е точно такъв, какъвто го обичам.

— Скъпи Синя раковина! Сър Фам! Насам, моля!

Беше гласът на Зелено стебло. Според уредите в костюма на Фам той идваше чрез локалната мрежа, а не бе препратен от кораба.

Всички клонки на Синя раковина щръкнаха в различни посоки.

— Добре ли си, Зелено стебло?

Няколко секунди двамата шумоляха и махаха с клонки един към друг. После Зелено стебло резюмира на трисквелайн техния разговор:

— Сър Фам, да, аз съм добре. Много съжалявам, че толкова съм ви разтревожила. Но видях, че сделката с Риндел ще се получи, а точно тогава тези местни ездачи ме спряха. Наистина са прекрасни, сър Фам. Поканиха всички нас на гости в техния ареал. Няма да се бавим много, ще останем само ден-два. Би било чудесно да си починем преди отново да продължим нашето пътешествие. Освен това мисля, че те биха могли да ни помогнат.

Също като в старите романи, с които се приспиваше Равна: изтощени странници, точно на половината път към целта, откриват мирно кътче и топли грижи. Фам превключи на кодираната линия със Синя раковина.

— Това наистина ли е Зелено стебло? Смяташ ли, че не е принудена със заплаха да действа и говори така?

— Не, това си е тя и то съвсем свободна, сър Фам. Нали видяхте, че двамата разговаряхме. С нея сме заедно вече двеста години. Мисля, че в момента никой не й извива клонките.

— Тогава защо, мътните да го вземат, офейка от нас?! — Фам и сам се изненада от начина, по който просъска това.

Последва дълга пауза.

— Това наистина е доста странно. Предполагам, че тукашните ездачи по някакъв начин са научили нещо извънредно важно за нас. Елате, сър Фам, но бъдете много внимателен.

И Синя раковина се затъркаля сякаш без цел, отдалечавайки се от Фам.

— Рав, а ти какво… — Фам не успя да довърши, защото отново забеляза кошмарната червена точка да лази по костюма му. Целият му гняв изведнъж се стопи, заместен от вледеняващ ужас. Колко ли време вече връзката с Равна беше прекъсната?!

Фам последва Синя раковина като се опитваше да лети ниско под своя приятел, използвайки джетовете, за да не изостава. Цялата местност наоколо беше покрита със залепваща се материя, която ездачите много харесваха заради удобното търкаляне по нея в условията на ниско притегляне. Но сега мястото изглеждаше напълно пусто. Докъдето стигаше погледът, не се мяркаше жива душа. Всичко миришеше на засада, но Фам все още не можеше да си обясни какво целят евентуалните нападатели. Ако Унищожителите или пък техни подставени лица бяха попаднали на дирите им, достатъчно беше да вдигнат тревога. Дали пък не беше номер на Риндел? Фам зареди стрелковото си оръжие и освободи спусъците; миниатюрните камери в костюма обхващаха обстановката във всички посоки. Толкова по-зле, ако някой си позволеше пак да го скастри за агресивния костюм!

Синкава лунна светлина обливаше всичко наоколо. Под нейното зарево изпъкваха възвишения с меки контури и някакви ъгловати очертания на непознат вид съоръжения. Цялата повърхност беше осеяна с дупки (или пък бяха отвори на тунели?). Синя раковина избъбри нещо неясно за „прекрасната нощ“ и колко приятно би било да седят сега на брега, който висеше на стотици километри над главите им. Шлемът на Фам сканираше всеки сантиметър от заобикалящата ги среда, търсейки огневи точки или смъртоносни зони.

Един от визьорите засече горичка от растения без листа — ездачите стояха безмълвно под лунната светлина. Деляха ги само две възвишения. Тихи, неподвижни и без каквито и да е светлини… Вероятно просто се наслаждаваха на луната. На увеличения образ от визьора Фам без усилие разпозна Зелено стебло — тя стоеше в края на редицата от петима ездачи, а пъстрите й ленти я отличаваха рязко от тях. В предната част на нейния скродер имаше някаква издатина и нещо като пръчка, която стърчеше от нея. Дали не бяха я привързали? Той долетя още по-близо до тяхната група. Оръжия. Всички ездачи бяха въоръжени.

— Вече се намираме върху транспортното средство, Синя раковина — долетя гласът на Зелено стебло. — Ще го видиш само след няколко метра, точно до вентилационния отвор.

Сигурно имаше предвид възвишението, към което тя и останалите ездачи се приближаваха в момента. Но Фам вече знаеше, че там няма никакво превозно средство. Зелено стебло и въоръжената й компания се бяха изпречили точно на пътя им. Това си беше клопка — доста изкусна при това, ако се има предвид ниското техническо развитие на местните. Фам едва се въздържа да не извика на Синя раковина. После забеляза гладкия керамичен правоъгълник върху хълма, който се намираше на няколко метра зад ездача. Визьорът му отчете, че това е някакъв вид експлозив, най-вероятно самонасочваща се мина. Близо до нея имаше монтирана нискочувствителна камера, която едва ли беше по-съвършена от някой обикновен сензор за движение. Синя раковина безгрижно се беше устремил точно натам, бъбрейки през цялото време със Зелено стебло. Те го оставиха да премине безпрепятствено. Фам беше обзет от нови, още по-мрачни подозрения. Той внезапно спря и се отдръпна рязко назад. Стараеше се да не докосва земята под себе си, а единствения звук, който издаваше, бе съскането на газта от двигателите на костюма му. Свали едната от ръкавиците си и я метна към сензорите на мината…

Последва оглушителен гръм и блъвна огнена струя. Ударната вълна го блъсна в гърдите, макар да беше на пет метра от взрива. Успя бегло да мерне как Синя раковина се преобръща с клонките надолу от другата страна на мината. Остро парче метал профуча покрай него, без да го засегне. След взрива не последва нова атака. Някои от възвишенията наоколо обаче бяха разрушени. Фам се възползва от суматохата, издигна се рязко нагоре и се промъкна покрай „хълма“ към плътната сянка в равнината (дали пък не беше алея?), откъдето можеше да наблюдава незабелязано ездачите. Нападателите се изтърколиха към хълма, шумолейки радостно един към друг. Заинтригуван, Фам забави ответния удар. След малко Синя раковина се издигна във въздуха на стотина метра по-надолу.

— Фам — извика жаловито той. — Фам!

Нападателите не обърнаха внимание на воплите му. Трима от тях изчезнаха зад възвишението. Фам ги видя през визьорите как се спират съсредоточено на място с наострени нагоре клони — разбраха, че им се е измъкнал. После петимата се пръснаха в различни посоки, претърсвайки околността сантиметър по сантиметър. Омайният гласец на Зелено стебло вече не се опитваше да ги подмами.

Иззад хълма се чу силен гръм и проблесна огнена струя. Явно някой нервак беше натиснал прибързано спусъка.

Синя раковина се носеше като удобна мишена във въздуха над тях. Все още беше невредим. Пелтечеше на някаква смесица между трисквелайн и езика на ездачите. Единственото, което Фам разбра от несвързаното му плещене бе, че неговият приятел е изплашен до смърт.

— Защо стреляте? Какво сме ви направили? Зелено стебло, помогни ни, моля те!

Параноикът във Фам Нувен обаче не можеше да бъде измамен. „Не искам да ме гледаш толкова високо отгоре!“ Той насочи лъчевия пистолет към ездача, после фокусира целта и стреля. Струята не беше във видимия спектър, но поразяващата й сила се измерваше в гигаджаули. Там, където удари, пламна плазма. Беше пропуснал Синя раковина само с няколко метра. Доста високо над ездача снопът лъчи порази прозрачния купол. Експлозията беше наистина грандиозна, а взривът разпръсна наоколо дъжд от огнени парчета.

Фам продължи да се движи, дори когато куполът над тях пламна. Забеляза, че Синя раковина се обърна, възвърна контрола над скродера си и взе да се лута, търсейки укритие. Местата, засегнати от лъча на Фам, блестяха с ярка светлина, преливаща от синьо през оранжево и червено. Беше толкова ослепителна, че поглъщаше мекото сияние на луната.

Изстрелът на Фам обаче произведе и обратен ефект — сякаш беше посочил с пръст точно къде се крие. В следващите петнайсет секунди четирима от нападателите обстрелваха непрекъснато прикритието му. Последва тишина, нарушавана единствено от леко шумолене. Петимата май си въобразиха, че ще го надвият много лесно в тая игра на криеница. Все още не си даваха сметка, че той е въоръжен не по-зле от тях. Фам се ухили като фокусира техните очертания във визьорите на шлема си. Виждаше всеки от своите противници, а гледаше да не изпуска от очи и Синя раковина.

Ако бяха само тези четиримата — или може би петима — щеше лесно да се справи с тях. Но той добре осъзнаваше, че скоро ще дойде подкрепление или пък ще възникнат някакви други затруднения. Простреляното място в купола вече не гореше, но там продължаваше да зее дупка с диаметър половин метър. Фам дочу свистенето на вятъра през нея. Този звук го накара да потръпне нервно, въпреки че бе защитен от костюма си. Сигурно щеше да мине време преди изтичането на атмосферата да засегне ездачите, но това си беше авария и скоро ситуацията можеше да стане критична. И неизбежно щеше да привлече вниманието на местните. Той се взря в дупката. Долу все още се чувстваше само лек повей, но само на няколко метра под пробива се извиваше миниатюрно торнадо. То завихряше пепел и откъснати парчета скала и почва и блъскаше във всички страни.

Отвъд прозрачния купол откритото пространство зееше като мрачна бездна. Там, където отломките излизаха извън сянката на купола и попадаха под слънчевите лъчи, те се превръщаха в ярка опашка. В главата на Фам започна да се оформя неясна мисъл.

А-ха. Петимата ездачи почти го бяха обкръжили. Един от тях внезапно изскочи на открито и стреля. Фам отвърна на изстрела и онзи експлодира в облак от нажежена пара и части от овъглено стебло. Скродерът му обаче остана непокътнат и продължи да се носи между хълмовете, обстрелван панически от останалите нападатели. Фам се възползва от тяхното объркване и промени позицията си. Постара се да се отдалечи, колкото се може повече от враговете си.

Следващите няколко минути тишината не бе нарушавана от изстрели и взривове. Фам отново вдигна очи към ярката опашка от куполните отломъци. Там имаше още нещо… Ами да! Подкрепление рано или късно щеше да дойде, но защо да не е за него! Той продължи да наблюдава като в същото време превключи говорителя си така, че да се чува, докъдето стига обхватът на оръжието му. Почти беше започнал да говори, но после размисли. По-добре намали силата при този удар. Той отново се прицели, започна да стреля без прекъсване и после каза:

— Равна, отваряй си очите на четири… Имам нужда от помощ — после описа набързо безумията, които му се бяха случили през последните десет минути.

Този път силата на лъча беше редуцирана до по-малко от десет джаула на секунда, така че да не подпали отново всичко наоколо. Но съдейки по изригванията зад отсрещния хълм, ефектът от стрелбата сигурно се забелязваше на доста голямо разстояние извън купола. Интересуваше го само заревото да се вижда от „Единак II“, който още беше от другата страна на поселището.

Ездачите отново затваряха кръга около него. Проклятие. Не би могъл да изпрати точно това съобщение по автоматичен начин. „Предавателят“ му трябваше за по-важни неща.

Фам започна да се стрелка от прикритие към прикритие, заобикаляйки ездача, който бе най-отдалечен от останалите. Сега беше сам срещу трима, а може би и четирима. Имаше предимство в огневата мощ и с информацията, с която разполагаше, но само една погрешна крачка щеше да му струва живота. Той се насочи към следващата си цел. Бавно и внимателно…

Светлинен лъч обгори ръката му и нажежи до бяло повърхността на скафандъра. Когато се отдръпна рязко назад, от ръкава му се разлетяха ярки капки втечнен метал. Фам се понесе между възвишенията, обстрелвайки ездача отдолу. Наоколо му започнаха да се кръстосват светкавици, но малко след това той отново се озова зад прикритие. Бяха много бързи, сякаш оръжието им се прицелваше автоматично. А може би наистина е така. Скродерите!

Едва по-късно болката го прониза. Фам се присви, едва успявайки да си поеме въздух. Сигурно овъгляването беше стигнало чак до костта. От очите му рукнаха сълзи, започна да му се гади и той почти загуби съзнание. Навярно се бе съвзел само след минута-две — в противен случай никога нямаше да се събуди. Нападателите се бяха приближили. От онзи, по когото стреля, беше останал само димящ кратер и пръснати останки от скродера. Системите в скафандъра се заеха да се справят с поразената част. После Фам почувства студа на местната упойка и болката постепенно изчезна. Той се прикри зад хълма, стараейки се да е незабележим едновременно и за тримата си нападатели, но те оставаха в обсега на визьорите му. На всеки няколко секунди избухваха ярки пламъци или някоя точка от хълма започваше да искри нажежена. Това беше безсмислено хабене на муниции, защото не можеха да го засегнат. Но въпреки това скафандърът му постепенно започна да губи мощ. Скоро щеше да остане без най-голямото си предимство пред врага.

Къде беше изчезнал Синя раковина? Фам започна да превключва изображението от малкото останали действащи визьори, после се опита и сам да се огледа. Проклетникът още висеше във въздуха високо над мястото на битката, незасегнат ни най-малко от своите приятели ездачи. При това им докладваше за всяко движение на Фам. Фам тромаво се преобърна, стараейки се да се прицели, колкото се може по-точно в малката фигурка горе. За миг се поколеба. „Проявяваш малодушие, Нувен.“ Внезапно Синя раковина започна да се спуска устремно надолу, а покривалото на скродера му плющеше зад него. По всичко личеше, че двигателите му са включени на максимална скорост. В общия шум от бълбукането и съскането на разтопен метал и гръмотевиците от непрекъснатата стрелба, спускането му изглеждаше напълно безшумно. Носеше се право към най-близкия от нападателите на Фам. Когато стигна на трийсетина метра от повърхността, ездачът пусна нещо голямо и ъгловато. После прекрати падането си и се изгуби от поглед. Беше изчезнал някъде зад околните хълмове. В същия миг някъде наблизо се разнесе оглушителен трясък. Фам активира максимално визьорите си, за да види какво става оттатък хълма, зад който се криеше. Пред очите му се мяркаха части от разкъсан скродер, смачкани клонки и прекършено стебло. После нещо го заслепи и визьорът угасна окончателно.

Останаха само двама нападатели. Единият беше Зелено стебло.

Последва десетсекундно прекъсване на стрелбата, но наоколо пак не настъпи пълна тишина. Разтопеният до бяло метал от скафандъра на Фам продължаваше да капе и да съска, докато изстиваше върху земята. Някъде високо над него свиреше въздухът, който излизаше през пробития купол. Ниско над повърхността духаше променлив вятър, който не му позволяваше да виси стабилно във въздуха, ако не използва двигателите си за уравновесяване. Фам спря джетовете на скафандъра, позволявайки на повея да го отнесе тихичко извън малката долчинка, която беше използвал за прикритие. Ето го тук. Дочу едва доловимо съскане, което не идваше от неговия скафандър. После още един. Двамата го притискаха от две противоположни посоки. Може би не знаеха точното му местоположение, но със сигурност имаха връзка помежду си.

Болката ту се появяваше, ту изчезваше, заедно със загубата и възвръщането на съзнанието. Редуваха се мигове на пълен мрак и пристъпи на агония. Реши да не рискува с повече упойка. По едно време забеляза връхчетата на няколко клона да надничат иззад близкия хълм. Той се вцепени и втренчено ги загледа. Най-вероятно онзи беше показал достатъчно голяма част от вейките си, за да усети и най-малкото движение от негова страна… Минаха няколко секунди. Последният оцелял визьор на Фам показа другия нападател да се промъква от противоположната страна. Още миг и двамата щяха да започнат стрелба. Сега Фам би дал всичко в замяна на каквото и да е действащо оръжие. Въпреки рискованата си и неблагодарна работа, никога досега не бе изпадал в такова безизходно положение. Надежда всяка остави. Изчака, докато умът му се проясни за малко. Този кратък миг му беше достатъчен, за да се изтласка над своите нападатели и да стреля.

Изведнъж дочу силно шумолене на листа — някой явно искаше да бъде забелязан. Визьорът на Фам засече Синя раковина да се търкаля стотина метра по-нататък иззад тъмносивите шисти. Ездачът се мяташе от прикритие към прикритие като гледаше да не се отдалечава много от Зелено стебло. Но защо шумеше? Дали пък не се предаваше? Дори след петте месеца, прекарани заедно с ездачите, Фам само бегло се догаждаше за смисъла на техния шумолящ език. Зелено стебло — същата срамежливка Зелено стебло, неспособна да излъже и за най-малкото нещо — сега не отговори на отчаяния зов. Тя само изви настрани цевта на оръжието си, изстрелвайки няколко последователни огнени струи към прикритието на Синя раковина. Третият от ездачите се издигна достатъчно високо, за да се включи в обстрела. От своята позиция той лесно би могъл да изпепели Синя раковина, но необмисленото движение го отпрати точно срещу цевта на Фам Нувен.

Фам започна едновременно да стреля и да се изтегля от прикритието си. Това беше последният му шанс за спасение. Само дано успееше да се извърне навреме към Зелено стебло и да стреля преди тя да види сметката на Синя раковина…

Маневрата не беше много трудна — просто трябваше да се преобърне с главата надолу и отново да остане с лице към Зелено стебло. Но в момента дори това минимално усилие му се струваше непосилно. Фам се преобърна твърде рязко и погледът му се замъгли. Зелено стебло обаче реагира точно навреме и дулото й вече сочеше право в него. После той видя Синя раковина да препуска между огнените гейзери, причинени от стрелбата на Зелено стебло. Гласът му прониза слуха на Фам:

— Моля те, не я убивай! Не убивай…

Зелено стебло се поколеба, после отново насочи оръжието си към идващия насреща Синя раковина. Фам натисна спусъка, така че струята да изрови земята под него. Отново се почувства отпаднал и започна да губи съзнание. „Прицели се! Цели се точно!“ Повърхността под него избухна от стрелбата и се покри с ярки ивици разтопена почва, която застиваше в тъмна нагъната маса. Мъничката фигурка на Синя раковина все още си проправяше път през този ад, опитвайки се да достигне своята спътница. После Фам изведнъж се озова далеч от мястото на схватката и не можеше да си спомни как се сменя картината от визьора. Небето бавно се въртеше пред очите му. Точно пред него висеше синкавата луна, а някаква черна сянка я пресичаше точно през средата. Корабът се приближаваше все повече, наподобяващ огромна буболечка с множество пипала по края. „Какво става в Кюенг Хо… Къде съм?…“

После пред очите му съвсем притъмня.