Върнър Виндж
Огън от дълбините (27)

Двадесет и пет

Пътуването на „Единак II“ беше започнало с началото на едно бедствие, когато границата между живота и смъртта беше броени часове и дори минути. Първите седмици бяха белязани от ужас, самота и усилията да бъде върнат към живот Фам. „Единак II“ се спускаше устремно към галактическата шир, все по-далече и по-далече от Рилай. Ден след ден звездният водовъртеж се доближаваше все повече към тях, докато не се превърна в една-единствена бяла линия — Млечния път. Така сигурно са го виждали от Нийора и Старата земя. Изглеждаше по същия начин и от повечето обитаеми планети в Галактиката.

Двайсет хиляди светлинни години само за три седмици. Но тази скорост беше възможна само докато пътуваха в Средното ниво. След като навлязоха в Галактиката им останаха още няколко хиляди светлинни години до крайната цел в Дъното на Отвъдното. Очертанията на Зоните все още се придържаха в обичайните граници. Погледнато от вътрешността на Галактиката, Дъното на Отвъдното наподобяваше ореол, който обгражда отвсякъде галактическата равнина. „Единак II“ вече навлезе в нея и се спускаше към центъра й. С всяка седмица все повече доближаваха Изостаналата зона. Плашеше ги само това, че пътят минаваше точно през онази част на Зоните, където разместването се усещаше най-силно. По новините в Мрежата вече го наричаха Голямата буря, макар из космическото пространство да не се чувстваше дори минимално раздвижване. Разбираха, че нещо не е наред само в дните, когато напредваха с по-малко от осемдесет процента от очакваното.

Но не само бурята ги забавяше. Синя раковина излезе навън да огледа повредите, останали след отчаяното бягство.

— Значи причината е в самия кораб, така ли? — Равна беше приковала поглед в контролното табло, наблюдавайки как най-близките до тях звезди прекосяват черния небосклон. Дори да беше така, това с нищо не би облекчило положението им. Но какво ли можеха да сторят?!

Синя раковина се разходи по тавана. Всеки път, когато стигнеше отсрещната стена, той проверяваше уредите за измерване на налягането в кораба. Равна спря поглед върху него.

— Ей, проверяваш уредите за девети път през последните три минути! Ако наистина смяташ, че нещо не е наред, тогава го поправи!

Трополенето на скродера внезапно спря. Клонките на Синя раковина неуверено се разклатиха.

— Нали току-що бях навън… Просто исках да проверя дали съм затворил добре люка… А, ти имаш предвид, че вече съм го проверил!

Равна отклони поглед и се постара гласът й да не звучи язвително. Синя раковина не беше най-подходящият, пред когото да избухне и да разтовари обзелото я напрежение.

— Точно така, поне пет пъти.

— Много съжалявам. — Той замълча и се постара да се концентрира. — Ето, вече го запомних.

Преди този негов навик много я забавляваше, но сега само я раздразни още повече. Всеки път щом ездачите се опитваха да мислят за повече от едно нещо, скродерът не можеше да смогне с краткотрайната памет. Синя раковина редовно зацикляше на някое действие и го повтаряше до безкрай, неспособен да запомни, че вече го е правил.

Фам се ухили хладнокръвно. Изглеждаше много по-спокоен от Равна.

— Не разбирам защо вие, ездачите, сте се сраснали с това допотопно нещо.

— Кое?

— Прочетох, че сте посадени в тия скродери още преди да възникне Мрежата. Защо в такъв случай още не сте подобрили дизайна им, не сте се освободили от смешните колела и не сте усъвършенствали паметта си? Обзалагам се, че дори обикновен военен програмист от Изостаналата зона като мен би могъл да измисли по-добър вариант на това, което яздиш.

— Традиция! — издекламира Синя раковина. — Ние сме благодарни и задължени на Онова, което ни е дарило с колела и памет.

— А-ха!

Равна едва не се разсмя. Достатъчно добре познаваше Фам, за да се досети какво мисли в момента — че ездачите би трябвало да се въоръжат с нещо по-добро, ако искат да стигнат Трансцендентното. Тези тежки и непохватни колички приличаха по-скоро на доброволно приети окови.

— Наистина е въпрос на традиция. Мнозина, които някога са били ездачи, вече са се променили — дори Трансцендентното. Но ние все още устояваме. — Зелено стебло замълча за миг. Когато отново проговори, изглеждаше дори по-срамежлива от обичайното. — Чували ли сте Мита за ездача?

— Не — отговори Равна, развълнувана против волята си. Някога тя сигурно щеше да опознае приятелите си ездачи също като своите близки от човешката раса. Но засега те все още бяха способни да й поднасят изненади.

— Малцина го знаят. Не защото е тайна, а защото не му придаваме кой знае какво значение. Той се разпространява като религия, но няма много последователи. Преди четири-пет милиарда години някой построил първия скродер и направил първия Ездач съзнателно същество. Този факт е абсолютно потвърден. Митът се опитал да подкопае вярата в нашия Създател и да разруши неговите творения… Тази катастрофа била наистина унищожителна. Дори днес не можем да повярваме, че е дело на Разума.

— И така, доколкото позволява здравия разум, ние ездачите сме вярващи. Всички чакаме деня, когато Нещото, което ни е създало, ще се върне обратно при нас. Скродерът и нашето взаимодействие с него вече са се превърнали в неприкосновена традиция. Спазването й укрепва нашата вяра и търпението да дочакаме Пришествието.

— Точно така — намеси се Синя раковина. — Скродерите са направени много изкусно и с тях се работи съвсем лесно. — Той се дотъркаля до средата на тавана. — Традиционният скродер изисква строга дисциплина и пълна концентрация върху онова, което е най-съществено. Но в момента аз се опитвам да се тревожа за няколко неща едновременно… — После Синя раковина внезапно промени темата. — Два от двигателите ни изобщо не могат да бъдат възстановени след повредите при напускането на Рилай. Други три работят все по-зле и по-зле. Мислехме, че бавното ни придвижване се дължи на бурята, но след като внимателно проучих двигателите се оказа, че предупрежденията на диагностициращите уреди не са били напразна тревога.

— … И нещата се влошават все повече?

— За съжаление е точно така. — Синя раковина събра в китка всичките си клонки. — Милейди Равна, все още не можем да бъдем напълно сигурни как ще се развият нещата. Може пък и да не се влошат… Вие знаете, че „Единак II“ не беше съвсем готов за тръгване. Оставаха му последните изпитания и окончателната проверка на уредите. Ето това ме тревожи повече от всичко останало. Не знаем какви вируси и непредвидени пречки ще изскочат, когато стигнем Дъното и нашите автоматични системи престанат да работят. Затова би трябвало много внимателно да следим двигателите и… да се надяваме.

Този кошмар преследваше всички пътешественици и най-вече онези, които попаднеха в Дъното на Отвъдното. След изключването на ултрасветлинната скорост нямаше да изминават една светлинна година за броени минути, а най-вероятно за години. Дори ако корабът развиваше максималната за този район скорост, а те потънеха в летаргичен сън, Джефри Олсъндот щеше да е мъртъв от хиляди години, когато стигнеха крайната цел. Тогава тайната в кораба на неговите родители сигурно щеше отдавна да лежи на някое средновековно бунище.

Фам Нувен махна с ръка към звездния кръговрат пред тях.

— Но сега все още сме в Отвъдното. Всяка минута изминаваме по-голямо разстояние, отколкото флотата на Кюенг Хо за едно десетилетие. — Той сви рамене. — Няма начин да не съществува място, където да поправим кораба.

— Да, знам няколко.

И с това ще се сложи край на светкавичната и тайна мисия. Равна тежко въздъхна. Последните приготовления в Доковете на Рилай имаха за цел да осигурят резервни части за съвместим с Дъното софтуер и да го изпробват как работи. Всичко това обаче остана неосъществено. Тя погледна към Зелено стебло.

— Ти можеш ли да предложиш нещо?

— За кое? — отвърна Зелено стебло.

Равна ядосано прехапа устни. Някои твърдяха, че ездачите са раса от клоуни; наистина бяха такива, при това го постигаха съвсем непреднамерено и без усилие.

Синя раковина зашумя усилено към спътницата си.

— А, да! Ти питаш къде бихме могли да получим помощ. Сяндра Кей е на три хиляди и деветстотин светлинни години оттук, при това е извън окото на бурята. Но ние сме…

— Твърде далече от там — Синя раковина и Равна го изрекоха почти в един глас.

— Така е, но не бива да забравяме, че Сяндра Кей е населена предимно с човешки цивилизации. Там е и вашият дом, милейди. А ние със Синя раковина ги познаваме добре — все от тях идваше товарът, който карахме в Рилай. Там имаме приятели, а вие — семейство. Дори Синя раковина ще се съгласи, че именно в Сяндра Кей бихме могли да поправим повредите без някой да ни забележи.

— Ако изобщо успеем да стигнем до там. — Гласът от говорния апарат на Синя раковина прозвуча сприхаво.

— Добре тогава, имаме ли друг избор?

— Не бих казал, но ще се опитам да огледам шансовете ни. — Клонките му зашариха по повърхността на скродера. — Последното възможно място се намира недалеч от предварително определения маршрут. Това е самотна цивилизация в една-единствена система. Името й в Мрежата е… Превежда се като „Вечна почивка“.

— Значи „Почивайте в мир“, а? — обади се Фам.

Най-накрая всички се съгласиха, че е по-добре да продължат внимателно напред, наблюдавайки непрекъснато двигателите и само в краен случай да спрат за поправка.

 

 

Дните ставаха седмици, а седмиците постепенно се превръщаха в месеци. Четирима пътешественици, поели към Дъното. Двигателите буксуваха все по-често и постепенно губеха мощност, както предупреждаваха диагностичните системи на „Единак II“.

Заразата заемаше все повече от Върха на Отвъдното. Нейните атаки срещу архивите на Мрежата засягаха все по-големи участъци.

Връзката с Джефри обаче продължаваше да се подобрява. Съобщенията вече пристигаха за един-два дни. Понякога, когато антената на „Единак II“ беше насочена правилно, двамата с Равна можеха да разговарят почти в реално време. Долу в света на Остриетата напредваха по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Това сигурно щеше да опази живота на момчето, докато пристигнат.

 

 

Постепенно Фам сякаш привикна с Божиите останки в себе си. Сега само веднъж или два пъти в месеца изпадаше в полуунес. След това се захващаше като луд с някой нов проект, който дори не бе способен да обясни смислено. Но никога повече не се опита отново да се затвори в себе си и да я отблъсне.

— Може пък точно Божиите останки да ни спасят накрая — все повтаряше той, когато Равна събираше смелост отново да говорят за това. — Не ме питай обаче как точно ще стане, защото и аз самият не знам. — И започваше да барабани по челото си. — Тук все още има препълнени с божествен товар чекмеджета. При това съдържат нещо много повече от обикновени спомени. Понякога трябва да мобилизирам целия си умствен багаж, за да размишлявам над тях. Тогава изчезва самоосъзнаването ми като отделна личност… После пък изобщо не мога да обясня онова, за което съм мислил. Друг път имам съвсем смътен спомен за него. В едно обаче съм сигурен — каквото и да са отнесли родителите на Джефри в света на Остриетата, то може да навреди на Заразата. Наречи го отрова или каквото щеш… Не, по-добре „противодействие“ срещу нея. Това нещо е отнето от Отклонението, още докато то се е зараждало в страумлинската лаборатория. Отклонението дори не е подозирало за тази загуба и едва по-късно е почувствало липсата.

Равна въздъхна. Беше й трудно да си представи, че такава добра вест може в същото време да е и толкова ужасяваща.

— Значи ти мислиш, че страумляните са били способни да отмъкнат нещо толкова важно изпод носа на Отклонението?

— Сигурно. Може би самото Противодействие е използвало страумляните, за да избяга от Отклонението. После се е притаило на някакво тайно място и сега дебне удобен момент, за да нанесе ответен удар. Мисля, че този план може да проработи, Рав, стига аз — или Божиите останки в мен — да стигнем навреме долу и ускорим процеса. Само виж какви новини получаваме напоследък — Заразата е помела Върха на Отвъдното. По всичко личи, че тя отчаяно търси нещо там. Нападението срещу Рилай беше само страничен ефект, последица от убийството на Древния. Но Заразата не търси там, където трябва. За нас все още има шанс първи да открием Противодействието.

Равна си спомни за съобщението на Джефри.

— Дали пък това не е плесента по стените на кораба? Ти как мислиш?

Очите на Фам загледаха унесено.

— Да, тя изглежда абсолютно неподвижна, но момчето твърди, че е била там още от самото начало и че родителите му не са разрешавали да се приближава до нея. Джефри май мъничко се отвращава от нея… Това си има и добра страна — ще държи настрани неговите приятели.

В Равна напираха още хиляди въпроси. Какво ли се криеше в главата на Фам? Но засега и двамата не можеха да дадат нито един смислен отговор. Сигурно трябваше да минат много дни, преди непознатата сила и завещаното от Древния да започнат да действат заедно… чрез Фам.

Равна потръпна и през този следобед не каза нищо повече.

 

 

Вече месеци наред получаването на барут беше най-важната цел на Равна. Остриетата се справиха относително леко със задачата. Според Джефри неговите приятели биха могли да започнат масово производство още през следващите десет дни.

Проектът на радиостанцията обаче се оказа костелив орех. Но след като дълго време следваха стъпка по стъпка предварителната схема, Джефри изведнъж предложи нов план. Той предвиждаше пълно преустройване на платките за акустична връзка.

— Аз пък си мислех, че тия веселяци са още на средновековен стадий на развитие — отбеляза Фам Нувен, когато прочете съобщението от Джефри.

— Така е, но те явно преосмислят онова, което им изпращаме като готова схема. Сега искат да разширят способността на глутницата да мисли чрез използването на радиосигналите.

— Да, бе! Но дизайнът, който им предлагаме, може да осигури честота от три килохерца. Тя е напълно достатъчна за нормална връзка. Ти обаче твърдиш, че ако направят замислените от тях промени, тогава честотата ще стигне двеста килохерца, така ли?

— Точно така. И компютърът го потвърди.

Той се усмихна самонадеяно.

— Ето за това ми е думата! По принцип ние им даваме достатъчно информация, за да получат желания модел. Но според мен чрез направените промени те… — погледът му отново пробяга по колоните и редиците с цифри — … наваксват петвековно развитие. В същото време обаче малкият Джефри твърди, че корабните компютри са извън строя.

Равна се отдръпна от екрана.

— Разбирам добре какво искаш да кажеш. — Тяхната цивилизация дотолкова беше свикнала с улесненията от високоразвитите технологии, че двамата не можеха да си представят и един ден без тях. — Да не твърдиш, че… това е дело на Противодействието?

Фам Нувен се поколеба, сякаш това изобщо не му беше минавало през ума. После отвърна:

— Не… Едва ли е това. Мисля, че този „господин Стийл“ играе на криеница с нас. Ние съдим за него единствено по съобщенията на Джефри. Питам се обаче какво знаем за онова, което наистина става там.

— Добре, ще ти кажа какво аз знам със сигурност. Разговаряме с човешко дете, израснало в Страумлинските владения. Ти самият прочете повечето от неговите съобщения, преведени на трисквелайн. Но при превода се губят много разговорни думи и чисто детски грешки, които доказват, че оттатък наистина има някой, за когото самнорск е роден език. Единствените, които биха могли да направят подобна фалшификация, са пак хората… Тъй като познавам Джефри повече от двайсет седмици, ще ти кажа, че дори това е малко вероятно.

— Добре тогава, да допуснем, че Джефри е съвсем истински. Едно осемгодишно дете е запратено в далечния и непознат свят на някакви Остриета. То съвестно ни казва всичко онова, което смята за истина. Но аз мисля, че има някой, който лъже него. Сигурно можем да приемем за чиста монета онова, което Джефри е видял със собствените си очи. Той твърди, че тези същества действат разумно само ако са в групи по пет или нещо такова. Добре, това го вярвам. — Въпреки това Фам недоверчиво изви вежди. Вероятно собствените му проучвания бяха показали колко малки са шансовете за съществуването на колективен разум извън границите на Трансцендентното. — Детето твърди, че от въздуха са видели само малки градчета и навсякъде цари средновековен мрак. Хубаво, ще преглътнем и това. Но тук има едно „но“. Какви са шансовете тази раса самостоятелно да състави непълно диференциално уравнение и то опирайки се единствено на изпратената от теб информация?

— Е, историята познава хора, които са постигнали същите резултати. — Тя веднага би могла да приведе пример от хрониките на Нийора и да припомни още няколко случая от развитието на Старата земя. Ако глутниците наистина притежаваха такива качества, тогава излизаше, че те са по-умни от която и да е позната естествена раса. — Значи според теб това не е нормално за епохата на ранното средновековие, така ли?

— Точно така. Обзалагам се, че тази цивилизация в момента е в упадък, също като твоята Нийора и моята Канбера. С тази разлика, че те имат невероятния късмет да живеят в Отвъдното. Някъде в света на глутниците има действащ компютър. Вероятно той се контролира от тяхната свещеническа каста; а може и да не разполагат с кой знае колко богата база данни. Едно обаче е сигурно — те крият нещо от нас.

— Но защо? Ние така или иначе искаме да им помогнем. Джефри ни разказа как са го спасили.

Фам отново се усмихваше — старата високомерна усмивка. После изведнъж трепна и тя изчезна от лицето му — явно се опитваше да се пребори с този порок.

— Видяла си десетки различни светове, Равна. Прочела си за още хиляди цивилизации и дори да не ги познаваш до най-дребните подробности, поне ти е известно най-важното за тях. Обзалагам се, че можеш да изброиш много форми на средновековно развитие, за които аз дори не съм чувал. Не забравяй обаче едно нещо — аз съм живял в средновековие, затова мисля…

Последва неразбираемо и плашещо мърморене.

— Чела съм за Епохата на принцесите — меко каза Равна.

— Да… Извини ме, че омаловажих твоя опит. Но едно нещо е особено важно — във всяка средновековна политика еднакво се използват и меча, и разума. Те са главните оръжия на владетеля, чийто живот зависи от тях. Дори да повярваме на казаното от Джефри, кралството на Тайния остров пак си остава доста зловещо място.

— Да нямаш предвид техните имена?

— Ами помисли само — този стоманен лорд, Остриетата — всичко там по някакъв начин е свързано със средства, сеещи смърт. Вярно, страшните имена невинаги подхождат на тези, които ги носят. — Фам се разсмя. — Когато бях на осем вече ми бяха прикачили титлата „Лорд Изкормвача“! — После забеляза изражението на Равна и побърза да добави: — На тия години дори не бях присъствал на много екзекуции. Не, според мен имената са само незначителна подробност от истинската същност на онзи свят. По-скоро си мисля за замъка, построен около кораба. Пък и тази засада, от която Джефри мисли, че е бил спасен… Нещо не пасва. Ти питаш какво биха спечелили, ако ни измамят. Мога да ти отговоря само как изглеждат нещата от тяхна страна. Ако наистина са в упадък, те си дават ясна сметка какво са изгубили. Вероятно пазят някакви останки от предишното си напреднало развитие и отчаяно искат отново да заживеят така. На тяхно място съвсем съзнателно бих подготвил капан за „спасителите“, особено ако съм усетил, че са уязвими и не особено внимателни. Дори да се окажем по-силни от тях… Замисли се само над въпросите, които Джефри задава от името на Стийл. Тоя приятел ни хвърля въдици, опитвайки се да разбере колко струваме всъщност. Въпросите му все се въртят около спасителната мисия, за Джефри и заспалите летаргичен сън деца. Или пък постоянно иска нови и нови подробности около устройството на кораба. Докато пристигнем, Стийл сигурно вече ще се е разправил с местната опозиция. При това благодарение на нашите съвети. Подозирам, че ще бъдем подложени на грозно изнудване, когато се доберем до света на Остриетата.

„Аз пък си мислех, че става дума за добри новини.“ Равна прехвърли отново последните съобщения. Фам имаше право. Момчето казваше онова, което то мислеше за истина, но…

— Съгласна съм с теб, но не разбирам как бихме могли да променим хода на събитията оттук. Ако не помогнем на Стийл в битката срещу дърворезбарите…

— Така е, нямаме достатъчно информация, за да изберем друг начин на действие. Дърворезбарите са реална заплаха за Джефри и кораба. Предлагам обаче отново да обмислим всички възможности. Едно е сигурно — в никакъв случай не трябва да проявяваме, какъвто и да е интерес към Противодействието. Загубени сме, ако местните разберат колко отчаяно се нуждаем от него.

А не е зле и ние да им пробутаме няколко лъжи. Стийл предлага да построи площадка за кацане на нашия кораб в двора на замъка си. Няма начин „Единак II“ да се побере там, но не пречи да си поговорим за това. Кажи на Джефри, че ще се отделим от двигателите за ултрасветлинна скорост, както е станало с неговия товарен кораб. Сега вниманието на Стийл бъде заето известно време с изграждането на безполезни капани. — И Фам започна да тананика някакъв странен и много войнствен марш. — Колкото до радиото — защо не поздравим Остриетата за техния принос в усъвършенстването на нашия уред. Чудя се какво ли биха ни отвърнали тогава.

Фам Нувен получи желания отговор след по-малко от три дни. Джефри Олсъндот твърдеше, че той е измислил подобренията. Ако се вярваше на детето, значи не съществуваха никакви доказателства за скрити компютри. Фам обаче не остана доволен от съобщението и отказа да му повярва.

— Значи благодарение на някаква щастлива случайност ние разполагаме с нов Исак Нютон от другата страна на линията.

Равна реши да не спори с него по този въпрос. Наистина би било невероятен късмет, но все пак… Тя отново се върна към първите съобщения. Ако се съди по езика и показаните общи познания, това си беше най-обикновено осемгодишно момче. В някои разговори обаче бяха засягали бегло математически въпроси — не точно общовъзприетата математика, но все пак математика — където момчето изведнъж проявяваше невероятна прозорливост. В повечето случаи връзката беше чудесна и разговорът се водеше почти в реално време, така че Джефри имаше на разположение само няколко минути да отговори. Въпреки това отговорите му бяха твърде последователни и точни, за да са изфабрикувана лъжа или пък подсказани от компютър, както подозираше Фам Нувен.

„Джефри Олсъндот, така бих искала да се срещна очи в очи с теб.“