Върнър Виндж
Огън от дълбините (21)

Деветнадесет

Джоана се закашля — състоянието й се влошаваше все повече. От три дни я болеше гърло и носът й течеше. Не знаеше дали да се разтревожи сериозно или е още рано за безпокойство. Болестите бяха нещо ежедневно в средновековната епоха. Да, но и много хора са измирали от тях! Тя издуха носа си и се опита да се съсредоточи върху онова, което говореше кралицата.

— Скрупило вече успя да направи барут. Той действа точно така, както беше описано в Компютъра. За нещастие едва не изгуби един от членовете си, докато се опитваше да го изпробва в дървено оръдие. Ако не успеем да направим истинско оръдие, тогава…

Само преди седмица кралицата нямаше да може да влезе тук. Работните им срещи ставаха само в замъка. Но след като Джоана се разболя — сигурно беше само обикновена настинка — никак не й се искаше да излиза навън. Освен това споменът от посещението на Книжовника я караше малко… да се срамува. Някои от тези глутници бяха почтени личности, затова момичето реши да се държи любезно с кралицата, пък и с Надутия клоун, ако се реши пак да намине. Поне докато създания като Белязаното чело стояха настрана от нея…

Джоана се примъкна още по-близо до огъня и махна с ръка срещу съмненията на кралицата. Понякога тази глутница й приличаше на нейната баба.

— Да приемем, че ще успеем да направим топове. До лятото има още много време. Кажи на Скрупило да изучи данните от компютъра по-внимателно и да престане да пробва само най-бързия начин за постигане на целта. Въпросът е как ще използваме полученото, за да спасим моя кораб.

Някой задраска по вратата. Няколко от главите на кралицата се надигнаха, наострили уши.

— Това е много странно — каза тя.

— Защо? — разсеяно попита Джоана. После придърпа пухкавата завивка и я уви около раменете си. Две от частите на кралицата тръгнаха заедно с нея към изхода.

Момичето отвори вратата и погледна в мъглата навън. Внезапно кралицата започна да говори високо на родния си език. Посетителят отстъпи назад. Нещо не беше наред, но в момента Джоана не можеше да осъзнае какво точно. Тя за първи път виждаше някое от тези същества, което се състои от една-единствена част. Тази мисъл постепенно се оформи в съзнанието й, докато повечето от членовете на кралицата се пръснаха около нея и наизскачаха навън. После прислужникът на Джоана започна да пищи откъм тавана. Този звук проряза като с нож слуха на момичето.

Самотното Острие тромаво повлече задница и се опита да се измъкне, но кралицата вече го беше обкръжила. Тя извика нещо и писъците от тавана секнаха. После се дочу глухо трополене на лапи по дървените стълби и прислужникът изхвърча навън с насочени за стрелба арбалети. Тя дочу звън на оръжие откъм подножието на хълма — сигурно стражите също се бяха втурнали насам.

Джоана побягна към кралицата, готова да добави и своите юмруци в отбраната. За нейна изненада обаче видя, че глутницата души непознатия и внимателно ближе врата му. После кралицата захапа куртката на Острието.

— Моля те, Джоана, помогни ми да го вкараме вътре.

Момичето обгърна хълбоците на новодошлия. Козината беше слепнала от влагата… и съсирената кръв.

Успяха някак да внесат ранения през вратата и го положиха на възглавниците край огъня. Съществото дишаше на пресекулки. Начинът, по който си поемаше въздух, показваше, че изпитва непоносима болка. То вдигна очи към нея — те бяха така широко отворени, че откриваха бялото, заобикалящо ириса. За миг момичето си помисли, че се бои от нея. Но когато отстъпи назад, непознатият започна да издава по-високи звуци и протегна врат в нейната посока. Тя коленичи до възглавницата и му позволи да облегне муцуна на ръката й.

— К-к-какво е това? — Джоана погледна към задните крака на ранения, които се подаваха извън подплатената в раменете куртка. Хълбоците на Острието лежаха под неестествен ъгъл, а единият крак висеше неподвижен близо до огъня.

— Не позна ли — това е част от Джакерамафан — отвърна й кралицата. После подпъхна муцуна под висящия крак и внимателно го положи върху възглавниците.

Последва оживен разговор между стражниците и прислужника на Джоана. През вратата се виждаха неколцина части на пазачите, които носеха фенери. Те опираха предните си лапи върху раменете на останалите от глутницата, така че светлината да пада от по-високо. Нито един обаче не се опита да влезе — нямаше място за тях.

Джоана втренчено загледа самотното Острие. Това да е Книжовника?! После позна куртката. Съществото отвърна на погледа й, но продължаваше да хрипти от болка.

— Не може ли да повикаме лекар?

Кралицата я беше заобиколила от всички страни.

— Аз съм лекар, Джоана. — Тя кимна с глава към компютъра. — Или поне това, което се смята за лечител в нашия свят.

Джоана избърса кръвта от врата на ранения, но тя продължаваше да се процежда от раните.

— Ще можем ли да го спасим?

— Този сигурно ще успеем да запазим, но… — Част от кралицата отиде до вратата и поговори с глутниците отвън. — Търсят и останалите от Джакерамафан. Боя се обаче, че повечето от тях са избити, Джоана. Ако има оцелели… Е, понякога и от останките може да се възстанови цялото…

— Той каза ли нещо досега? — Гласът долетя отвън и говореше правилен самнорск. Белязаното чело. Огромната му и грозна зурла надничаше през вратата.

— Не — отвърна кралицата. — А и мислите му са страшно объркани.

— Нека да послушам малко — продължи Белязаното чело.

— Стой далеч оттук, ти, ти… — гласът на Джоана се извиси до писък. Съществото в ръцете й се сгърчи.

— Джоана, той е приятел на Книжовника, остави го да помогне.

Когато глутницата на Белязаното чело се промъкна предпазливо в стаята, кралицата се качи на тавана, за да му направи място. Джоана измъкна ръката си изпод тялото на ранения и се отдръпна към вратата. Отвън имаше събрани много повече глутници, отколкото изобщо допускаше, че се навъртат наоколо. Те стояха толкова близо една до друга, колкото не й се беше случвало да ги види никога досега. Фенерите им сияеха в мъглата с мека, почти флуоресцентна светлина. Погледът й отново се насочи към огнището.

— Да знаеш, че те наблюдавам!

Частите на Белязаното чело се скупчиха около възглавниците. Най-едрият положи глава близо до ранения. Самотното Острие продължаваше да диша хрипливо. Белязаното чело изгъргори нещо към него. Отговорът беше същинско чуруликате, което дори прозвуча красиво. Кралицата добави нещо отгоре. Двамата с Белязаното чело обмениха няколко реплики.

— Е, и? — нетърпеливо се намеси Джоана.

— Джа — тази част тук — не е „говорителят“ на глутницата — долетя гласът на кралицата.

— Дори по-лошо — продължи Белязаното чело. — Засега не успявам да доловя дори мислите му. Не мога да схвана нито един от образите в главата му. Дори не мога да определя кой е убил Книжовника.

Джоана отново се върна към огъня и доближи възглавниците. Белязания се дръпна назад, но не се отдалечи много от ранения. Тя коленичи между двамата и погали дългия окървавен врат.

— Дали Джа — тя се опита да произнесе името, колкото се може по-правилно — ще оживее?

Белязания протегна три от муцуните си към тялото и внимателно подуши и опипа раните. Джа се сгърчи и изхърка. Не реагира само когато приятелят му стигна задните крака.

— Не мога да кажа. Повечето от кръвта не е негова. Сигурно е от останалите части. Но гръбнакът му е счупен. Дори да оживее, ще може да движи само предните си крака.

Джоана замълча, опитвайки се да преосмисли всичко от гледната точка на Остриетата. Това обаче никак не й хареса. Може и да беше съвсем глупаво, но за нея „Джа“ още си беше целия Книжовник. Според Белязания обаче пред нея лежеше само една част, просто орган от все още живо тяло. При това много повреден орган. Джоана извърна очи към Белязания и се втренчи в най-едрата му част — убиецът.

— И какво смятате да правите с тази… развалина?

Три от главите се обърнаха към нея и тя видя как козината по вратовете им настръхна. Неестественият му глас долетя извънредно висок и забързан.

— Книжовника беше добър приятел. Можем да измайсторим количка на две колела за задницата. Това ще му помогне да се придвижва поне на къси разстояния. Най-трудно ще е обаче да намерим нова глутница за него. Знаеш, че издирваме и останалите парчета — кой знае, може пък и да съберем отново някои. Ако ли пък не… Аз имам само четири части, затова ще се опитам да го приема в себе си. — Докато говореше, една от главите му все поглеждаше ранения. — Не зная обаче дали това ще даде резултат. Книжовника в никакъв случай не беше недооформена личност и категорично нямаше склонност към живота на пилигримите. А сега изобщо не мога да осъществя контакт с него.

Джоана се отпусна назад. Е, Белязания все пак не носеше отговорност за всички нещастия по света.

— Дърворезбарите имат много добри специалисти по селекциониране и кръстосване. Може да му се намери подходящ еш. Но ти разбираш… Много е трудно за възрастен екземпляр да се смеси с нова глутница, особено ако не е и говорител. Единичните членове, какъвто е Джа, често умират по свое собствено желание; просто престават да се хранят… Или пък избират някакъв друг начин да го направят. Някой път слез на пристанището и разгледай работниците там. Ще забележиш, че някои от тях са доста многобройни, но умът им е като на идиоти. Те дори не са способни да се движат в група и бягат в различни посоки, но това е най-малкият проблем. Ето такава е орисията на глутниците, които не са имали късмет.

Гласът на Белязания преливаше ту към един, ту към друг от неговите членове, после съвсем заглъхна. Всичките му глави се насочиха към Джа. Раненият беше затворил очи. Дали спеше? Дишането му продължаваше да се чува, но приличаше по-скоро на гъргорене.

Джоана огледа стаята и вдигна очи към отвора на тавана. Кралицата беше показала само една от главите си през дупката и отвърна на погледа на момичето. В друга ситуация това би изглеждало дори комично.

— Ако не стане някакво чудо, Книжовника ще умре още днес. Закрепим ли го за още няколко дни, тогава е твърде вероятно да открием неговия убиец.

— Как ще стане това, след като не можете дори да разговаряте с него?

— Така е, но той все още може да ни го покаже. Наредих на Вендейшъс да затвори всички обитатели на двореца по стаите им. Когато Джа се поуспокои, ще накараме всяка от глутниците да мине покрай него. Оцелялата част със сигурност си спомня какво се е случило с Книжовника и ЖЕЛАЕ ние също да знаем за това. Ако някой от убийците е сред хората ни, той ще ни каже.

— Или поне ще изръмжи.

Също като куче.

— Точно така. Главната ни задача сега е да осигурим неговата безопасност… Остава ни надеждата, че лекарите ще го спасят.

Откриха останалите части на Книжовника едва след няколко часа. Бяха в кулата на старата крепостна стена. Според Вендейшъс по всичко личало, че една или две глутници са изскочили внезапно от гората и са се покачили на кулата, опитвайки се вероятно да огледат местността. Приличало на съвсем любителско катерене; дори в ясен ден от тази кула не се виждало нищо съществено. Но за Книжовника се оказало фатално. Сигурно е изненадал нашествениците. Петима от членовете му били прободени със стрели на много места, наръгани с ножове и с отсечени глави. Шестият — Джа — си пречупил гръбнака, падайки върху каменната пътека под стената.

На следващия ден Джоана отиде при кулата. Дори от ниското успя да забележи ръждивите засъхнали петна по парапета. Беше доволна, че няма възможност да се качи горе.

Джа издъхна още същата нощ, макар че вече никой не го нападна; беше поставен под опеката на Вендейшъс. През следващите дни Джоана не говореше много, а нощем дори си поплакваше. Проклети да са техните „доктори“! Те успяха да установят счупването на гръбнака, но вътрешните рани и кръвоизливи бяха извън компетентността им. Кралицата на дърворезбарите се беше прочула със своето откритие, че сърцето изпомпва кръвта към всички части на тялото. Трябваха й само още няколко хиляди години и сигурно щеше да достигне умението на някой по-сръчен касапин!

За известно време Джоана намрази всички наоколо — Белязания по принцип й беше виновен за всичко; кралицата й се струваше твърде безразлична; Вендейшъс позволи на фленсериерите да стигнат толкова близо до замъка… А Джоана Олсъндот отблъсна така грубо Книжовника, когато той се опита да се сприятели с нея.

Какво ли би казал Книжовника за всичко това? Той се беше опитал да й вдъхне доверие към своя народ. Твърдеше, че Белязания и останалите са добри.

Една нощ след няколко седмици момичето най-сетне се помири със себе си. Лежеше върху сламеника, а тежката завивка я обгръщаше отвсякъде, мека и топла. Рисунките по стената се размиваха пред очите й в слабата светлина на жаравата. Обещавам ти, Книжовник, само заради теб ще се опитам да им повярвам.