Върнър Виндж
Огън от дълбините (14)

Дванадесет

Перегрин беше приклекнал на стълбите пред покоите си, когато на следващия ден кралицата го посети. Беше сама и носеше обикновените зелени куртки, които Пилигрима помнеше от последното си идване.

Той нито се поклони, нито стана да я посрещне. Тя го изгледа невъзмутимо и приклекна на няколко метра от него.

— Как е двукракото? — попита той.

— Извадих стрелата и заших раната. Мисля, че ще оживее. Моите съветници са много доволни, защото това същество все още не постъпва като разумно създание. Продължи да се съпротивлява дори след като го превързахме, сякаш няма понятие що е това операция… Как е главата ти?

— Добре… Стига да не я въртя насам-натам. — Неговата част Рана лежеше оттатък в полумрака на стаята. — Ухото заздравява бързо и смятам, че до няколко дни ще се оправя.

— Добре. — Нараненото ухо можеше да причини дълготрайни психически увреждания. Щеше да се принуди да търси нов член или постоянно да страда от глухотата на пострадалия. — Аз те помня, пилигриме. Всичките ми членове сега са нови, но знам, че ти си онзи Перегрин отпреди. Помня, че ми разказа няколко невероятни истории и посещението ти много ме забавляваше.

— Аз също се наслаждавах от срещата си с великия Дърворезбар. Ето защо се върнах отново тук.

Тя го изгледа накриво.

— Значи великия Дърворезбар отпреди, а не сегашната кралица, така ли?

Той сви рамене.

— Какво се е случило с теб?

Тя не отвърна веднага. Известно време седяха мълчаливо и наблюдаваха града в краката си. Беше облачен следобед и се задаваше дъжд. Мразовитият вятър откъм канала щипеше устните и носа му. Кралицата потръпна и се загърна още по-плътно в кожите си. Най-накрая проговори.

— Борех се да съхраня душата си непроменена в продължение на шестстотин години. Мисля, че и с просто око може да се види какво е станало с мен.

— Но промените никога досега не са ти се отразявали зле.

Обикновено Перегрин не беше толкова безцеремонен. Нещо в нея обаче предизвика откровеността му.

— Така е. Обикновено кръвосмешението води до тези последици само след няколко века. Моите методи са къде-къде по-разумни. Знам отлично кой с кого да чифтосам, кои кутрета да запазя и кои да пусна на останалите. Ето защо винаги досега моя собствена плът е съхранявала спомените ми. Затова и душата ми остана непокътната. Но явно нещо не съм доразбрала или пък се опитах да постигна непостижимото. С течение на времето шансовете ми все повече намаляваха, докато накрая бях принудена да избирам между психическата и физическата недъгавост. — Тя избърса лигите си и всички глави с изключение на сляпата се втренчиха в града пред тях. — Това са най-хубавите летни дни по нашите места. Сега навсякъде растенията са като полудели и се опитват да изсмучат и последната топлина от краткото лятно слънце… Обичам това място.

И през ум не му беше минавало, че ще се наложи да утешава най-великия сред дърворезбарите.

— Постигнала си чудеса в тази пустош. По целия път насам се носеха легенди за теб… Обзалагам се, че половината от глутниците тук имат кръвно родство с теб.

— Да-а-а. Успях да превърна в реалност дори най-невероятните мечти на развратниците. Никога не са ми липсвали любовници, дори когато нямах лична нужда от кутрета. Понякога си мисля, че моите деца бяха най-големият ми експеримент. Скрупило и Вендейшъс са почти моя кръв… Но и Фленсер също.

Гледай ти! Перегрин не знаеше това.

— През последните няколко декади някак се примирих със съдбата си. Явно не мога да надхитря Вечността и скоро ще се наложи да оставя душата си да отлети на воля. Постарах се съветът постепенно да поеме властта. Как бих могла да претендирам за неограничени правомощия, когато не съм вече същата? Постепенно се върнах към изкуството. Сигурно си видял едноцветните мозайки.

— Да. Прекрасни са.

— Някой път ще ти покажа ателието си. Процедурата е ужасно досадна, но аз вече съм я превърнала в автоматизирани движения. Този проект щеше да бъде приятно забавление за последните години на моята душа. Но сега ти и твоят пришълец променихте всичко. Проклети да сте! Защо това не се случи преди сто години! Тогава щях да се справя. Позанимавахме се с твоята „кутия с картинки“, така да знаеш. Картините в нея са по-съвършени от което и да е нещо в нашия свят. Малко приличат на моите мозайки — и там слънцето е като светулка. Всяка от картините е съставена от милиони цветни точици, които са толкова малки, че могат да бъдат забелязани единствено с лещите на Книжовника. Аз се бъхтих няколко години, докато изработя мозайките. Тази кутия е способна да произведе безброй изображения, при това толкова бързо, че създават илюзията за движение. Твоят пришълец в един миг срина усилията на целия ми живот до драскулиците на някое кутре.

От очите на кралицата се стичаха сълзи, но гласът й беше гневен.

— Сега целият свят ще се промени. Ала за такава развалина като мен е твърде късно да прави, каквото и да било.

Перегрин несъзнателно доближи една от частите си към нея. Премина всички допустими граници — метър и половина, после половин метър. Мислите й се объркаха при това внезапно нахлуване, но после постепенно се успокои. Накрая се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти. Странно е, че точно ти ми съчувстваш. Моят проблем е толкова далеч от съзнанието на един пилигрим.

— Ти страдаш.

Това беше всичко, което му дойде наум.

— Но вие пилигримите постоянно се променяте.

Тя позволи на един от своите членове да се приближи до него и така им стана още по-трудно да разсъждават. Перегрин се съсредоточаваше дълго над всяка дума, опитвайки се да не изпусне нишката на разговора.

— Въпреки това аз запазвам по нещо от своята душа. Частите, които остават в Пилигрима, трябва да притежават определени възгледи и принципи. — Понякога в моменти на битка или интимност го връхлитаха неочаквани прозрения. Сега това отново се случи. — Аз мисля, че след идването на двукраките от небето светът просто няма как да остане същият. А какъв по-подходящ момент за Дърворезбаря да скъса с миналото си?

Тя се усмихна. Объркването й ставаше все по-голямо, но това по някакъв начин й доставяше удоволствие.

— Досега… не съм… преценявала нещата… от тази страна. Дошло е време за промяна.

Перегрин навлезе почти в центъра на нейната глутница. Двете групи застинаха прегърнати, а мислите им се сляха в очарователен хаос. Последният им ясен спомен беше как се качват по стълбите към неговите покои.

 

 

По-късно същия следобед кралицата отнесе кутията с картинки в лабораторията на Скрупило. Скрупило и Вендейшъс бяха вече там. Джакерамафан също присъстваше, но се беше отдръпнал от другите двама на по-голямо разстояние, отколкото изискваше вежливостта. Явно с влизането си тя беше прекъснала някакъв спор. Погледна присъстващите с очите на лигавите кутрета и се усмихна. Чувстваше се прекрасно, което не й се беше случвало от години. Беше взела решение и дори започна да го прилага на практика.

Книжовника светна от радост при нейното влизане.

— Навестихте ли Перегрин? Как се чувства той?

— Чудесно, просто чудесно. — „Оппа! Не е необходимо да им показваш колко добре се чувства той!“ — Искам да кажа, че скоро ще се оправи.

— Ваше величество, безкрайно съм благодарен на вас и вашите лечители. Уиккукракрана е добра глутница и… Искам да кажа, че дори пилигримите не могат да сменят всеки ден като дреха някой от своите членове.

Кралицата направи рязък жест в знак, че го е разбрала. После отиде в центъра на стаята и постави кутията с картини на масата. На първи поглед приличаше на голяма розова възглавница — видът й наподобяваше някакво животно с клепнали уши. След като си беше играла ден и половина с нея, тя най-сетне постигна известен напредък и успя да я отвори. Както обикновено на екрана се появи лицето на двукракото и от устата му излязоха някакви звуци. Кралицата за пореден път изпита необяснимо благоговение пред движещите се мозайки. Милионите цветни „плочици“ трябваше да подскачат и да се местят в абсолютен синхрон, за да бъде постигната тази илюзия. И това ставаше всеки път по един и същи начин. Тя обърна екрана така, че да могат Скрупило и Вендейшъс също да го виждат.

Джакерамафан се промъкна покрай другите двама и проточи врат, за да наблюдава и той.

— И сега ли мислите, че това е някакво животно? — обърна се той към Вендейшъс. — А може би смятате, че ако му дадете нещо сладко, то ще ви издаде тайните си, а?

Кралицата се усмихна. Книжовника със сигурност не беше пилигрим. Те твърде много държат на добронамереността, та да се главозамаят, когато усетят силата на своя страна.

Вендейшъс изобщо не му обърна внимание. Очите му бяха приковани в нея.

— Ваше величество, покорно ви моля да не се обиждате, но аз… Ние от съвета сме длъжни отново да ви попитаме. Кутията с картини е твърде важно нещо, за да бъде оставена на разположение на една-единствена глутница, па макар да е толкова велика като вашата. Моля, давайте я на съхранение при нас, поне докато спите.

— Не ти се сърдя. Щом настояваш, можеш да участваш в моите опити. Освен това аз не се каня да се оттеглям. — Тя му хвърли невинен поглед. Вендейшъс беше съвършен съгледвач, посредствен администратор и абсолютно неспособен като учен изследовател. Само преди век тя би изпратила някой като него да работи на полето, ако изобщо склонеше да го задържи в селището. Преди век тя нямаше нужда от съгледвачи и един-единствен администратор й вършеше цялата работа. Сега обаче времената бяха други. Кралицата несъзнателно подуши кутията — сигурно светът още веднъж щеше да се обърне с главата надолу.

Скрупило обаче прие въпроса на Книжовника съвсем на сериозно.

— Аз лично виждам три възможни версии, господине. Първо, това може да е магия. — Вендейшъс потръпна при тези думи. — Имам предвид, че кутията дотолкова може да превъзхожда нашите познания за света, та да ни се струва нещо наистина свръхестествено. Но това е една от ересите, която Дърворезбаря никога не е приемал, затова благоразумно забравям за подобна възможност. — И той хвърли ироничен поглед към кралицата. — Второ, може да е животно. Повечето от съветниците помислиха същото, когато Книжовника за първи път я накара да проговори. Но тя прекалено много прилича на натъпкана възглавница. Освен това всеки път реагира по един и същи начин. Това поведение вече ми е познато — то е характерно за машините.

— Това ли е третата възможност? — прекъсна го Книжовника. — Но щом е машина, тогава трябва да има части, които се движат, а освен това…

Кралицата нетърпеливо махна с опашка. Скрупило можеше да продължава в този дух часове наред, а вече беше разбрала, че и Книжовника е същият като него.

— Вече казах — нека се опитаме да научим повече за кутията и едва тогава да се отдаваме на догадки и предположения.

Тя натисна страничния клавиш, както беше видяла да прави Книжовника при първата демонстрация. Лицето на пришълеца изчезна от екрана и на негово място се появи зашеметяваща комбинация от цветове, придружена от някакви звуци. После всичко изчезна и остана само жуженето, което показваше, че кутията работи. Вече знаеха, че кутията различава нискочестотните звуци и реагира на тях с помощта на онова нещо, разположено в средата й. Успяха да се досетят, че е нещо като екран. Първия път, когато опитаха да дават команди на кутията, тя отказа да им се подчинява. Вендейшъс беше убеден, че са „убили малкия пришълец“. Но когато затвориха капака, а после повториха всичко отначало, тя пак работеше нормално. Кралицата беше почти сигурна, че не могат да я повредят, ако кажат нещо неправилно или пък натиснат не където трябва.

Кралицата повтори вече установените команди по обичайния ред. Резултатът беше поразителен и абсолютно същият като преди. Но ако сменяха реда на командите, тогава ефектът беше коренно различен. Още не беше сигурна дали да се съгласи със Скрупило. Кутията реагираше с последователността на машина… Но пък разнообразието на нейните реакции се доближаваше до това на животните.

— Имам предложение — обади се Книжовника. — Когато се натиснат едновременно клавиш 3 и 4 и се каже — той повтори звуците на пришълеца, — екранът показва група от няколко картини. Те съответстват на определени клавиши. Предполагам, че ни се дава възможност да избираме.

Хм.

— Кутията може сама да ни обучи как да я използваме.

Минаха три часа. Накрая дори Вендейшъс не издържа и промъкна една от частите си по-близо напред. Шумът в стаята вече не се различаваше от безсмислен хаос. Всеки имаше някакво предложение: „Кажи това!“, „Натисни онова!“, „Последният път каза така, а ние направихме това и онова“. На екрана постоянно се сменяха загадъчни цветове и комбинации, примесени с някакви знаци, които трябваше да са писмен език… Догадката на Джакерамафан се оказа истина — първите картини им предлагаха избор. Но някои от тях водеха до други картини и нови възможности за избор. Устройството приличаше на въображаем лабиринт от малки и големи улици. На няколко пъти се озоваха в задънена улица и трябваше да затварят кутията, за да започнат отначало. Вендейшъс като луд рисуваше картата на изминатите маршрути. Това щеше да им помогне, защото имаше места, където искаха да се върнат отново. Но дори той си даваше сметка, че съществуват безброй други пътеки и кътчета, които нямаше да могат да открият само със сляпо налучкване.

Кралицата беше готова да продаде душата си за картините, които видя. На тях имаше звездни рояци, луни, които светеха със синя и зелена светлина или пък излъчваха оранжеви лъчи. Появиха се движещи се изображения от градовете на пришълците. Хиляди извънземни се бяха струпали на толкова малко разстояние, че дори се докосваха. Ако наистина съществуваха под формата на глутници, тогава бяха по-големи от всичко в техния свят.

Накрая Джакерамафан се отдръпна. Той се събра в плътна група, а когато проговори, гласът му потрепваше:

— Това нещо съдържа цяла вселена в себе си. Можем все повече и повече да навлизаме в нея, без някога да я проумеем.

— Според мен правим всичко възможно, за да изучим това нещо. — Вендейшъс започна да събира скиците, подреждайки ги в спретната купчинка. — Утре като се наспим добре, главите ни ще се прояснят и…

Скрупило отскочи назад и се протегна. Очите му приличаха на червени дъги.

— Хубаво, но по-добре остави скиците, приятелю Вендейшъс — и той бутна купчината. — Погледни тази и тази! От тях се вижда ясно, че сляпото ни лутане не дава никакъв резултат. Понякога кутията просто ни гледа сеира, но най-често стигаме до тази картина. Никакви възможности за избор — просто двойка извънземни танцуват в някаква гора и издават ритмични звуци. А после ако кажем… — и той повтори част от писукащите звуци — получаваме този образ на купчина от пръчки. Първият път е една, вторият — две и така нататък.

Кралицата също го беше забелязала.

— Точно така. А фигурите излизат иззад тези купчини и казват нещо кратко и отсечено една на друга.

Двамата със Скрупило се спогледаха и всеки забеляза блясъка в очите на другия — възбудата от откритието, замайването от победата да разгадаеш система в привидния хаос. Бяха изминали стотици години, откакто го изпита за последен път.

— Каквото и да е това нещо, то се опитва да ни научи на езика на двукраките.

 

 

През последните дни Джоана Олсъндот имаше много свободно време за размисъл. Болката в гърдите и рамото й постепенно взе да отслабва. Ако се движеше предпазливо, усещаше само лекото обтягане на заздравяващата плът. Бяха извадили стрелата и зашили раната. Изпита парализиращ ужас, когато преди операцията я завързаха и пред нея заблестяха ножовете между зъбите и металът по лапите на нейните похитители. После започнаха да я режат. Не беше подозирала, че съществува такава болка. Още потръпваше при спомена за преживяната агония. Въпреки това случилото се не я преследваше като кошмар в нейните сънища, както стана с…

Родителите й бяха мъртви. Със собствените си очи беше видяла как издъхват. Ами Джефри? Братлето й може би беше още живо. Понякога надеждата за това крепеше Джоана по цял ден. Беше видяла как камерите със спящите деца горят около кораба, но онези, които останаха вътре, сигурно бяха още живи. После пред очите й отново се появяваха нападателите, които систематично палеха, посичаха и унищожаваха всичко живо около кораба.

Тя беше затворник. Но поне засега убийците искаха да запазят живота й. Стражата не беше въоръжена, ако не се броят зъбите и ноктите им. Пазачите й гледаха да са, колкото се може по-далеч от нея — вече знаеха, че е способна да ги нарани.

Държаха я в някаква голяма и тъмна колиба. Когато беше сама се опитваше да измери пода с крачки. Кучеподобните бяха варвари. Операцията без упойка едва ли беше поредното мъчение. Досега не беше видяла нито една летателна машина, нито дори следа от използването на електричество. Тоалетната представляваше просто жлеб, издълбан в мраморна плоча. Дупката беше толкова дълбока, че на практика не се чуваше цопването на дъното. Но въпреки това миришеше лошо. В развитието си тия същества се намираха в мрачното Средновековие на Нийора. Очевидно не притежаваха развита технология или пък ако имаха някакви постижения, то те бяха потънали безследно в миналото им. Джоана почти се усмихна. Майка й харесваше романи, в които се разказва за корабокрушения, а героините попадаха в незнайни светове.

Е, Джоана преживяваше в момента същото приключение, но с една съществена разлика. Тя копнееше да се спаси, но още повече жадуваше отмъщение.

 

 

Дадоха й дрехи, подобни на техните, но направени от някаква пухкава материя. Бяха топли и здрави, изработени така фино, че тя се чудеше как е възможно да се направи това без машина. После й позволиха свободно да се разхожда навън. Градината около нейната колиба беше най-красивото нещо на тази планета. Простираше се на около стотина квадратни метра и се спускаше по склона на един от хълмовете. Наоколо имаше много цветя и дървета с подобни на пера листа. Оградени с камъни алеи пресичаха покрития с мъх торф. Ако я оставеха на мира, това би станало най-спокойното местенце на света, почти като техния заден двор на Страум.

Градината беше оградена със стени, но от най-високото място тя можеше да надзърне над тях. Оградата криволичеше, следвайки нагънатия релеф и в пролуките можеше да се види какво има отвън.

Прозорците сякаш бяха излезли направо от уроците й по история. Приличаха на бойници, които предпазват обитателите на къщата от горящите стрели и куршумите, долитащи отвън.

По залез-слънце Джоана обичаше да седи там, където най-силно се усещаше аромата на подобните на пера листа, и да наблюдава брега. Имаше пристанище — гората от мачти беше почти толкова гъста като тази от флотата на Страум. Градските улици бяха широки, но криволичеха на зигзаг, а къщите покрай тях стояха наклонени на различни страни.

От наблюдателницата си виждаше и как онези кучеподобни същества сноват из града. От такова разстояние тя започна да осъзнава истинската им природа. Те винаги се движеха в малки групи, много рядко надхвърлящи шест члена. Вътре в тези глутници действаха с удивителна координация. Тя не видя някоя от групите да се доближава на по-малко от десет метра до останалите. От това разстояние отделните тела в глутницата сякаш се сливаха и на момичето се стори, че наблюдава някакви чудовища с много крайници, които се движеха предпазливо, внимавайки да не доближат много себеподобните си. Заключението сякаш само се налагаше — една глутница, един разум. Разум, който беше толкова зловещ, та не можеше да търпи себеподобните си близко до себе си.

 

 

Петата й разходка в градината беше толкова приятна, че почти й достави радост. Цветята пръскаха семена из въздуха наоколо. Косата светлина минаваше през тях, а те се носеха като кристалчета захар в гъст сироп.

— Раз, два, три, как си ти? — разнесе се зад гърба й детски глас.

Джоана отскочи толкова бързо, че едва не разкъса шевовете на раната си. Те — то?! бяха едни от онези, които извадиха стрелата от тялото й. Имаха доста жалък вид. Петте същества бяха напрегнати, сякаш готови да избягат при първа опасност. Изглеждаха почти толкова изненадани, колкото беше и самата Джоана.

— Раз, два, три, как си ти? — Гласът беше същият като преди. Можеше да бъде и запис, но едното от животните по някакъв начин произвеждаше звуците, помагайки си с жужащите парчета кожа по раменете, бедрата и главата. Тези папагалски номера не можеха да я учудят кой знае колко. Но този път думите бяха казани почти на място. Момичето постави ръце на хълбоците си и се втренчи в глутницата насреща. Две от животните й отвърнаха със същия втренчен поглед. Останалите сякаш се наслаждаваха на гледката.

Носеха нейния компютър! Тя разбра откъде бяха научили този напевен въпрос. И вече знаеше какво очакват в отговор.

— Аз съм добре, а ти как си — каза тя.

Групата така изцъкли очи, че я досмеша.

— И аз съм добре, значи всичко е наред!

Това бяха последните реплики от играта и след като ги произнесе глутницата отново започна да кряка на своя си език. Някой отвърна откъм подножието на хълма. Още една глутница се беше притаила сред храстите долу. Момичето знаеше, че докато е близо до тези тук, другите няма да се приближат.

Значи Остриетата — пред очите й постоянно бяха заплашителните метални бодли върху предните им крака — са ровили из компютъра и умело маскираните капани не ги бяха възпрели. Дори Джефри не успя да напредне толкова! Със сигурност са попаднали на детските езикови програми. Трябваше да предвиди това. Когато компютърът отбележеше очевидно глупави отговори, той преминаваше към адекватни действия. Най-напред пускаше програмите, предназначени за малките, а ако и това не помогнеше, преминаваше към обучението за бебета, които дори не говорят самнорск. Ако Джоана им помогнеше съвсем малко, те сигурно щяха да проговорят нейния език. Въпросът беше дали тя наистина иска това.

Двама от глутницата се приближиха още повече и през цялото време не я изпускаха от очи. Но вече не бяха нащрек като преди. По-близкият легна на земята и вдигна глава към нея. Изглеждаше съвсем миличък и безпомощен, стига да не бяха остриетата на предните лапи.

— Моето име е… — продължението беше кратко крякане, сред което Джоана различи много високи режещи тонове. — А твоето име как е?

Момичето знаеше, че този разговор следва езиковата програма на компютъра. Нямаше начин съществото пред нея да разбира смисъла на отделните думи, които произнася. Тези „моето име, твоето име“ бяха произнасяни безкрайно между децата от езиковия урок. Дори един зеленчук би схванал същността на тази операция. И все пак… Произношението на Остриетата беше толкова съвършено.

— Моето име е Джоана — отвърна тя.

— Зьоана — повтори групата с гласа на Джоана, накъсвайки неправилно думата.

— Джоана — поправи ги момичето. Тя дори не се опита да повтори името на Остриетата.

— Здравей, Джоана! Хайде да си поиграем на имена.

Това също беше от урока, при това казаното бе оцветено с глупав ентусиазъм. Джоана седна. Ако научат самнорск, Остриетата ще имат власт над нея… Но това беше единственият начин тя да научи нещо за тях, а и да разбере какво е станало с Джефри. Ами ако те са убили и него? Тогава щеше да ги изучи чак до мозъка на костите, а после да им измисли толкова жестоко отмъщение, колкото заслужават.