Върнър Виндж
Огън от дълбините (15)

Тринадесет

Най-напред при Дърворезбарите, а няколко дни по-късно и на Тайния остров на Фленсер дойде краят на дългото арктическо лято. Часовете тъмнина започнаха да стават все повече и повече. Снежните петна щяха да се явят малко по-късно.

Около залез-слънце Тайратект правеше обиколка на крепостната стена. Изминаваше разстояние от близо три мили. Долните нива се охраняваха от веригите, но нагоре имаше само отделни стражи. Когато се приближаваше, те отстъпваха уставно настрани с отсечената крачка на военните. Но в очите им забеляза страх. Трудно можеше да привикне с това. Докъдето стигаха спомените й — някъде около двайсет години — Тайратект се виждаше как се гърчи във вечен страх, потисната от срам и вина, търсейки постоянно някого, на когото да се подчини и когото предано да следва. Сега внезапно се беше озовала от другата страна, но това не беше очакваното избавление. Вече познаваше до най-дребните детайли злото, на което се беше отдала. Разбираше защо стражите се боят от нея. За тях тя беше Фленсер.

Тайратект правеше всичко възможно да прикрие истинските си мисли и не позволяваше никой да проникне зад защитната фасада, която си бе изградила. Животът й щеше да продължи толкова, колкото успееше да поддържа измамата. С цената на много усилия беше прикрила своята природна срамежливост. Нито веднъж, откакто се озова на Тайния остров, не си позволи своята най-типична поза на страхопочитание — приведена ниско глава със затворени очи. Вместо това беше овладяла пронизващия взор на Фленсер, дори свикна с него. Главите й стояха високо изправени, сякаш виждаше нещо, което е непостижимо за ограничените мозъци на нейните подчинени. Те не биваше за нищо на света да се досетят за истинската цел на тия нейни вечерни обиколки.

Известно време дните и нощите й не се различаваха много от тези в Републиката. Тя можеше лесно да си внуши, че е отново там, преди Движението да се появи и да се стигне до клането пред парламента. Преди да й прережат гърлата и да съединят парчетата на Фленсер с остатъците от нейната душа.

Там в равнината, отвъд каменните стени, сред златните поля, изпъстрени с ръждиви петна гола земя, тя виждаше как селяните се трудят неуморно, а наоколо пасат стада добитък. Фленсер управляваше дори земите, които тя не можеше да обхване с поглед, но никога не беше внасял храни отвън. Зърното и месото, с които бяха пълни складовете, бяха произведени в районите, които се простираха на два дни път около пролива. Стратегията му беше очевидна.

Слънцето се плъзна зад планинските склонове и те проснаха дълги сенки върху нивите насреща. Отвъд пролива един от хълмовете все още се къпеше в слънчеви лъчи. Върху него беше кацнал корабът на пришълците. Той още стоеше там, но вече зад здрав зид от дървета и камъни. Стийл нареди да вдигнат стената малко след приземяването. Строежът растеше не с дни, а с часове. Редовните проверки и случайните набези на лорда бяха по-строги дори от тези на Фленсер.

Лорд Стийл беше убиец. Нещо по-лошо — владееше до съвършенство манипулацията. Но Тайратект знаеше, че откакто кацнаха пришълците, той беше уплашен до смърт. При това напълно основателно! Стийл и неговите фленсериери бяха избили няколко дузини от пришълците. Тези убийства бяха дори по-зловещи от онова, което Движението стори с нея. Тайратект съвсем доброволно стана последовател на Фленсер. Около името му се носеха мрачни истории, но тя така копнееше да следва някого, да се отдаде на Нещо по-велико, че пренебрегна опасността.

Стоманеният лорд се тресеше от страх. Още през първите дни нареди да покрият кораба с покрив. Върху хълма изникна някакво нескопосано подобие на плевня. Не след дълго извънземното съоръжение беше скрито зад каменни стени. По всичко личеше, че тази нова крепост ще е много по-голяма от укреплението на Тайния остров. Стийл осъзнаваше, че ако не бъде изпепелен от злото, което носи в себе си, то ще го превърне в най-могъщата глутница на света.

Точно по тази причина Тайратект продължаваше да стои в замъка и да разиграва маскарад. Но едва ли би издържала още дълго. Рано или късно и другите части ще се доберат до Тайния остров, Тайратект ще бъде унищожена, а Фленсер — отново възроден. Най-вероятно нямаше да оцелее дори дотогава. Две от частите на Тайратект бяха Фленсер. Повелителят обаче не си направи добре сметката и те не доминираха над останалите три, както бе запланувано. Вместо това тройката придоби острия ум, интелигентността и съвършенството на фленсеровите части. Тя притежаваше познанията на великия Фленсер, помнеше всички негови измами и предателства. Новопридобитите членове я бяха надарили със сила и енергия, които дотогава не притежаваше. Тайратект тайно тържествуваше. В някакъв смисъл вътре в собствената си личност тя бе постигнала онова, което Фленсер наивно се стремеше да постигне чрез Движението. Докато все още можеше да контролира придобитите две части, тя имаше някакъв шанс. Докато беше будна, все още се чувстваше „тя“, все още животът й в Републиката доминираше над спомените на Фленсер. Когато спеше обаче, всичко се объркваше и се изплъзваше от контрол. Преследваха я кошмари. Натрапваха й се спомени за изтезания, които й доставяха неизразимо удоволствие. Еротичните сънища би трябвало да я успокояват, но вместо това представляваха безкрайна битка. Тя се пробуждаше като болна и усещаше тялото си разкъсано на части, сякаш цяла нощ се е борила с изнасилвач. Ако двете части надделееха, някоя сутрин щеше да се събуди с мъжко самосъзнание. Тогава само за няколко секунди парчетата от Фленсер можеха да разкрият нейния маскарад и да убият другите три части на Тайратект. След това останките на Фленсер щяха да се присъединят към по-послушна глутница, за да дочакат възраждането на Повелителя.

Засега обаче Тайратект се държеше. Стийл възнамеряваше да използва пришълците и техния кораб, за да се добере до най-отдалечените кътчета на света, където още не бе успяло да проникне Движението. Но неговият план беше уязвим по много точки. Ако имаше дори най-малък шанс да унищожи Стийл и движението на Фленсер, тя щеше да се възползва от него.

Само западната кула на замъка все още беше огряна от слънцето. Иззад бойниците не се мяркаха никакви лица, но въпреки това там бдяха зорки очи. Стийл наблюдаваше преродената част на Фленсер — Фленсер в очакване, както се беше нарекла — докато се правеше проверка на стражата по крепостната стена. Всички командири й се подчиняваха безпрекословно. Дори изпитваха същото страхопочитание като към него — истинския Повелител. Това донякъде беше обяснимо — те бяха творения на Фленсер. Нормално е да се вкаменяват при вида на своя Създател. Фленсер караше новородения Стийл да се опита да го убие. Всеки път, когато се проваляше, неговите най-слаби членове биваха жестоко измъчвани. Сега обаче Стийл владееше положението и това му помагаше да налага волята си. От ден на ден той се убеждаваше, че представлява по-голяма опасност за Останките от Фленсер, отколкото обратното. В своето желание да се пребори със страха Стийл можеше да направи погрешен ход и да допусне жестокост, която да доведе до необратими последици.

Рано или късно Стийл трябваше да вземе решение. Ако не я убиеше преди останалите глутници да стигнат Тайния остров, Фленсер щеше отново да бъде същият. Щом само две негови части можеха с един замах да окупират властта, която Стийл вече смяташе за своя привилегия, тогава всичките шест щяха напълно да заличат постигнатото от лорда. Искаше ли той смъртта на своя Повелител? И имаше ли начин това да стане тихомълком?

Лорд Стийл погледна към хълмовете отвъд протока и спря очи на новия замък, който се строеше там. Ако успееха кроежите му, не друг, а именно той ще управлява света. Провалеше ли се, унищожаването на планетата щеше да бъде утешителната му награда.

Стийл беше отишъл да види летящия кораб малко след края на битката. Земята наоколо още пушеше и сякаш с всеки изминал час ставаше още по-гореща. Сред селяните тръгнаха поверия за събудените земни демони. Стийл не обърна внимание на димящата земя, нахлузи предпазни ботуши и тръгна към очукания корпус. Ако ги нямаше кокилите, върху които се крепеше, щеше да прилича на лодка. Близо до центъра стърчеше нещо като бозка. Земята под нея беше осеяна с раздробени скални отломъци. Овъглените ковчези бяха откъм горната страна на хълма. Някои от телата в тях бяха отнесени в лабораторията за дисекция. Първите няколко часа неговите съветници му наговориха куп небивалици. Подобните на богомолки пришълци били летящи воини, пристигнали тук, за да погребат своите мъртви…

До този момент още никой не бе успял да огледа внимателно вътрешността на кораба.

Сивата стълба приличаше на стоманена, но беше лека като перце. Стийл се покатери нагоре, оставяйки зад себе си Шрек и останалите съветници. Проточи глава през отвора, а после бързо я дръпна обратно. Акустиката вътре беше непоносима. Сега разбра защо санитарите се оплакваха толкова. Как са могли пришълците да издържат тук? Въпреки това той се насили и една по една частите му се намъкнаха във вътрешността.

Навсякъде около него кънтеше пронизително ехо. Беше по-лошо дори от необлицован кварц. Той се опита да се овладее, както беше правил неведнъж в присъствието на Повелителя. Ехото постепенно заглъхна, но още се долавяше в стените около него. Дори най-издръжливите санитари не биха понесли този ад по-дълго от пет минути. Тази мисъл накара Стийл да се мобилизира още повече. Дисциплина. Да си безмълвен невинаги е знак за покорство. Може да означава, че дебнеш плячката. Той се огледа наоколо, опитвайки се да не обръща внимание на ехото от собствения си вътрешен глас.

Светлината проникваше през синкави отвори върху тавана. Вътрешността се състоеше само от две помещения. Той се намираше в по-голямото, което може би беше трюм. В отсрещния край имаше отвор, през който се минаваше оттатък. Стените се срещаха в ъгли, които не съответстваха на външния корпус. Сигурно имаше неизползвани празнини между вътрешната и външната обвивка. Ветрецът свободно преминаваше през помещенията, но в тях температурата беше много по-висока, отколкото отвън. Никога преди не се беше озовавал на място, където така осезателно се чувства присъствието на зла сила. Но това най-вероятно беше заблуда, създадена от акустиката. Скоро щяха да уплътнят всичко с поглъщаща шумовете материя, да монтират няколко странични отражатели и усещането щеше да изчезне. Но все пак…

Помещението беше претъпкано с непокътнати от пожара ковчези. Въздухът беше пропит с миризмата на пришълците. Това донякъде беше успокояващо — значи те също дишаха и се потяха като останалите живи същества. И въпреки невероятните си технически постижения не бяха успели да поддържат чиста своята собствена бърлога.

Стийл тръгна да оглежда ковчезите. Бяха подредени върху рафтове край стените. Върху всеки от ковчезите имаше прозорче. Колко труд е бил хвърлен, за да се отдаде последна почит на останките на една-единствена част! Стийл се надигна над най-близкия сандък и погледна вътре. Тялото беше много добре съхранено. Синята светлина го правеше да изглежда като замръзнало. Той приближи още една от главите си и вече имаше двойна гледна точка към пришълеца. Съществото беше по-дребно от двамата убити, беше дори по-малко от онова, което заловиха живо. Някои от съветниците на Стийл смятаха, че малките създания са кутретата на извънземните, които най-вероятно още не са отбити. В това предположение имаше смисъл — техният затворник нито веднъж не беше произнесъл някакви звуци, които да наподобяват смислена реч.

Само за да укрепи волята и издръжливостта си, Стийл погледа още малко странното плоско лице на пришълеца. Ехото на неговите собствени мисли му причиняваше непрекъсната болка, разсейваше го постоянно, принуждаваше го да напусне час по-скоро кораба. Остави болката да продължи. Беше понасял и по-страшни неща. Освен това глутниците отвън трябваше да са наясно, че Стийл е най-силен.

Стийл продължаваше да наблюдава лицето на пришълеца почти несъзнателно. Този извънземен е толкова грозен! Минаха още няколко минути. Подлудяващият шум и грозотата на пришълеца се сляха като в сън. От този транс го извади нещо ужасно. Лицето помръдна. Промяната едва се забелязваше и се извърши много бавно, но въпреки това за няколко минути лицето стана различно.

Стийл почти се прекатури от ковчега. Стените увеличиха многократно ужасените му викове. Почувства, че шумът окончателно ще го довърши. Все пак успя да се овладее и отново се покачи върху сандъка. Впери всичките си очи през кристала на прозореца. Дебнеше като на лов. Промяната се извършваше периодично. Извънземният дишаше, но петдесет пъти по-бавно от нормалното. Той отиде при един от другите сандъци и започна да наблюдава съществото вътре. Те всички бяха живи. Но заради ковчезите животът им течеше на по-бавни обороти.

Замаян, Стийл обхвана с поглед всички сандъци. Чувството, че е наблюдаван от някаква зла сила донякъде беше илюзия, създавана от шумовете вътре… Но в него имаше и голяма доза истина.

Пришълците се бяха приземили далеч от тропиците и колективите, които живееха там. Вероятно са мислили, че по тези места има само дива пустош. Корабът им беше претъпкан със стотици малки, които приличаха на буболечки. Сандъците явно служеха за обвивка, както е при ларвите. Сигурно извънземните са се канели да отгледат малките си точно тук, далеч от погледа на цивилизациите. Стийл усети как кожите му настръхнаха при тази мисъл. Ако тези буболечки не бяха заловени навреме, ако полковете на Стийл не бяха проявили такава жестокост… Съвсем скоро можеше да настъпи краят на техния свят.

Стийл едва се добра до външния отвор, а страховете му отекваха все по-силно от стените. Въпреки това той се поспря преди да излезе. Когато най-сетне неговите части заслизаха по стълбата, всяка от тях беше спокойна, а куртките им — изрядно изопнати и пристегнати. Съвсем скоро съветниците му щяха да бъдат известени за опасността, но никога нямаше да заподозрат какъв ужас изпитва техният водач.

Лордът леко прекоси нажежената земя и излезе изпод корпуса. Дори тренираната му воля обаче не можа да го възпре да хвърли бегъл поглед към небето. Колко ли кораба се канеха да кацнат или вече са го направили?

Стийл с усилие съсредоточи мислите си върху настоящия момент и онова, което виждаше от своята наблюдателница. От битката с пришълците досега бяха изминали много декади. Заплахата все още съществуваше, но той постепенно овладяваше положението. Освен че беше най-голямото бедствие в досегашната им история, случилото се разкриваше огромни възможности пред тях.

Стийл хвърли последен поглед към потъналите в сянка хълмове. После им обърна гръб и се насочи към виещата се като спирала стълба. Беше стръмна и тясна; наблюдателницата се намираше на върха на сто и двайсетметрова кула. Стълбата завършваше в зала, широка около три метра, снабдена с прикрития на всеки пет метра по дългата й страна. Шрек и телохранителят вече го чакаха.

— Имам новини от дърворезбарите — започна Шрек. Държеше свитъци от копринена хартия.

Това, че позволиха дърворезбарите да им отмъкнат изпод носа единия пришълец, беше техният най-голям провал досега. Едва по-късно Стийл разбра, че този факт може да работи и в тяхна полза. Имаше внедрени свои хора сред дърворезбарите. Най-напред смяташе да нареди убийството на другия извънземен. Но новините, които започнаха да прииждат от юг, бяха твърде интригуващи. Оказа се, че сред дърворезбарите имало и някои светли глави. Бяха стигнали до заключения, които убягнаха на Стийл и Повелителя. По-точно на останките от Повелителя. Дърворезбарите също бяха създали лаборатория за изучаване на пришълците, което безкрайно улесняваше Стийл. Враговете на Движението работеха в негова полза. Трудно можеше да се устои на тази ирония.

— Много добре, Шрек. Занеси ги в моя кабинет. Аз идвам след малко.

Стийл махна към облечените в бяло слуги в дъното на залата и мина тържествено покрай тях. Канеше се да си достави някои удоволствия като награда за добре оползотворения ден. Щеше да прочете рапорта с чаша бренди. А междувременно го чакаха още доста задължения и удоволствия.

Повелителят беше започнал да строи замъка на Тайния остров преди повече от век и работата по него още продължаваше. В най-старите подземия, където някой обикновен владетел би направил тъмница, Фленсер разположи своите лаборатории. Но те не се различаваха много от затвор, а техните обитатели наистина бяха каторжници.

Стийл навестяваше лабораторията поне веднъж на всяка декада. Този път слезе чак до най-долното ниво. Пред факлите на охраната се разлетяха нощни насекоми. Носеше се воня на гниещо месо. На равни интервали в пода зееха дупки. Всяка можеше да побере по един член на глутница със здраво притиснати към тялото крака. Дупките бяха покрити с плочи, в които имаше тесни отвори за въздух. Три дни стигаха, за да полудее затвореният на такова място. Полученият по този начин „суров материал“ можеше да се използва за съставяне на глутници, които сляпо се подчиняваха на всяка заповед. Те не се различаваха особено от безмозъчните растения, но именно това беше нужно на Движението. Понякога обаче от дупките изскачаха забележителни резултати — Шрек например. Безцветния Шрек, както го наричаха някои. Безчувствения Шрек. Неговата глутница стоеше над болката, бе успяла да се извиси дори над всички човешки желания. Шрек беше безпогрешен като часовников механизъм с един-единствен недостатък — че е от плът и кръв. Пресилено щеше да е ако го обявят за гений, но Стийл бе готов да даде една от източните провинции в замяна на още петима като него. Надеждата, че някога пак ще постигне такъв зашеметяващ резултат, караше Стийл отново и отново да експериментира в дупките за изолация. В тях беше рециклирал и почти всички глутници, участвали в засадата.

Стийл отново се върна при горните нива на лабораторията, където се извършваха най-интересните експерименти. Светът изпитваше напълно основателен ужас от Тайния остров. Резултатите от най-долното ниво бяха само начален етап от великите завоевания на Фленсер.

Фленсер беше експериментирал с всички форми на мислене. В миналото са съществували само няколко основни състояния — инстинктивното скупчване на главите една до друга, кръгът и многобройните фигури, образувани при работа. Фленсер наложи още звездообразна, двойния кръг, решетката. Повечето от тях не можеха да се използват, тъй като бяха доста объркващи.

Накрая един от безчетните опити — засега пазен в дълбока тайна — даде блестящ резултат. Фленсер разположи осем глутници из цялото помещение и ги отдели с паравани една от друга. После избра по един член от всяка, за да изпълнява ролята на свръзка с останалите групи. Така на практика се получи глутница от осем групи. Стийл все още усъвършенстваше този модел. Ако свързочниците действаха в синхрон (а това беше най-трудната част), тогава полученото създание беше много по-умно от кръга. В много отношения не бе така прозорливо като глутницата със събрани наедно глави, но от време на време достигаше до изключителни прозрения.

Помещенията, където се намираше сега, бяха истинското сърце на Движението. Душата на Стийл също беше родена тук. Всички велики творения на Фленсер водеха началото си от това място. През последните пет години Стийл успешно продължаваше традицията… Дори бе успял да я доразвие и обогати.

Лордът се упъти към общата зала, от която водеха врати към останалите помещения за експерименти. Върху всяка от тях имаше инкрустиран златен номер. Той ги отвори подред и надникна вътре. После нетърпеливо отвори последната врата и провеси муцуна през балкона, за да види и последния си експеримент. Балконът беше добре облицован и закътан. Оттам можеше да наблюдава вътрешността, без да бъде забелязан.

Единствената слабост на Фленсер (по мнението на Стийл) беше желанието му да създаде висше създание. Повелителя вярваше, че ще може да приложи постигнатото и върху себе си. Стийл обаче знаеше, че ученикът надминава своя учител. Самият той бе блестящо потвърждение на този закон, макар Повелителя още да не го осъзнаваше.

На свой ред Стийл реши да създаде същества, които са по-съвършени от останалите само в една област, а всичко останало да е или недоразвито, или лесно да се поддава на външно влияние. Започна да експериментира веднага след заминаването на Повелителя. Отначало импровизираше, наблягайки върху наследствените черти на отделните части, които не се влияеха от глутницата.

Стийл спря пред номер тридесет и три — „Амдиранифани, съвършения математик“. Той не беше единственият експеримент в тази област, но засега се развиваше най-добре. Агентите на Стийл бяха преровили Движението член по член да търсят глутница, надарена със способности в абстрактното мислене. Бяха стигнали дори по-далеч. Най-известният математик на света живееше в Република Дългите езера. Глутницата му се готвеше да се поднови — той самият имаше няколко кутрета, а и математически надарен любовник в добавка. Стийл открадна кутретата. Те така добре се съчетаха с останалите му избраници, че лордът реши да направи осморка. Ако всичко вървеше според неговия план, резултатът можеше да надмине и най-високия природен интелект.

Стийл даде знак на стражника да затули фенера, после отвори врата тридесет и три и промъкна на пръсти един от членовете си към парапета на балкона. Погледна надолу, заглушавайки грижливо шума от предните си уши. Светлината отвън беше слаба, но той можеше ясно да различи скупчените на камара кутрета… До тях се мержелееше и силуета на новия им приятел. Буболечката. Истинска находка — това беше единственото определение, което идваше наум на Стийл за този дар от небето. Беше невиждан шанс в практиката на учения, който от дълго време насам упорито експериментираше.

Преди да го споходи щастливата случайност лордът си блъскаше главата над два проблема. Единият го гнетеше близо година. Амдиранифани бавно гаснеше, а неговите членове постепенно потъваха в аутизма, присъщ на изцяло новородените глутници.

Вторият проблем беше заловеният пришълец. Извънземният представляваше едновременно огромна заплаха, неразгадаема мистерия и невиждан шанс за напредък. Въпросът бе как да се установи връзка с него. Липсата на комуникация ограничаваше възможността той да бъде манипулиран.

Разрешението и на двата проблема дойде в лицето на един разсеян слуга.

Щом очите на Стийл свикнаха с полумрака, той можа по-добре да разгледа тялото на пришълеца под купчината кутрета. Когато му казаха, че извънземното е било затворено при един от неговите експерименти, Стийл изпадна в дива ярост. Слугата, направил фаталната грешка, беше рециклиран незабавно. Но дните минаваха, а експериментът Амдиранифани започваше да реагира все по-живо и адекватно на случващото се около него. Подобно поведение не беше наблюдавано, откакто събраха кутретата в глутницата Амдиранифани.

Дисекцията на мъртвите пришълци и наблюденията върху единствения оцелял показваха категорично, че тия буболечки не съществуват в глутници. Излизаше, че Стийл разполага не с отделно парче, а с цял пришълец.

Чуждоземното същество се размърда в съня си и издаде някакви нискочестотни стонове с уста. Не беше способно да произведе, какъвто и да е друг звук. Кутретата се разшаваха, за да се нагодят към новата поза. Те също спяха и мислите им бяха съвсем смътни. Звуците, които издаваха в долната част на регистъра, абсолютно имитираха тези на чужденеца. Това беше най-великият от всички експерименти досега! Експериментът Амдиранифани учеше езика на пришълеца. По този начин тя развиваше коренно различен вътрешен език, непознат в практиката досега. На всичко отгоре буболечката се оказа много по-интересна за опитната глутнигрупа, отколкото всички нейни учители, взети заедно. Останките на Фленсер твърдяха, че между експеримента и извънземното се осъществява единствено физически контакт, че кутретата виждат в пришълеца само заместител на своите родители. Но това засега нямаше голямо значение.

Стийл провеси още една от главите си през парапета. Чакай и наблюдавай, съветваше сам себе си Стийл. Нека Амдиранифани ти подскаже лостовете, чрез които да управляваш извънземния. Тогава светът ще бъде в твоите крака.