Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (9)

Осма глава
Битката за Великобритания

Въпреки че войната започва на 1 септември 1939 г. с германското нахлуване в Полша, което е последвано два дни по-късно от британска и френска декла-рация за обявяване на война на Германия, едно от най-необикновените неща в историята е, че Хитлер и германското Върховно командване не правят планове или подготовка да се справят със съпротивата на Великобритания. Още no-странното е, че през дългия, близо деветмесечен интервал не е направено нищо преди началото на голямата германска офанзива на Запад през май 1940 г. Няма никакви планове дори след като Франция очевидно търпи поражение и падането й е сигурно.

От това става много ясно, че Хитлер разчита на съгласие от британското правителство за компромисен мир при благоприятни условия, каквито е скло-нен да предложи, и че въпреки големите си амбиции няма желание да доведе конфликта с Великобритания до решителен край. И наистина, Хитлер дава на германските генерали да разберат, че войната е приключила, разрешени са отпуски и част от силите на Луфтвафе са прехвърлени на други потенциални фронтове. Нещо повече, на 22 юни той заповядва да бъде извършена демоби-лизация на 35 дивизии.

Дори когато Чърчил изрично отхвърля всякаква възможност за компромис и решението му да продължи войната е очевидно, Хитлер продължава да вярва, че това е блъф, и смята, че Великобритания рано или късно ще признае „безизходното си военно положение“. Тази надежда не угасва бързо. Едва на 2 юли той дава нареждане да бъде проучен въпросът за завладяване на Великобритания чрез нападение, но продължава да се съмнява в подобна необхо-димост, докато накрая, на 16 юли, две седмици по-късно, заповядва да започне подготовката за инвазия под кодовото название операция „Морски лъв“. Все пак той заявява, че подготовката трябва да бъде завършена до средатата на август.

Дори тогава явните резерви на Хитлер или поне раздвоението му личат от факта, че на 21 юли той споделя пред Халдер намерението си да се обърне и да реши проблема с Русия, като я нападне, ако е възможно, същата есен. На 29 юли в щаба на Върховното командване Йодл казва на Варлимонт, че Хитлер е решен да води война с Русия. Няколко дни по-рано оперативният щаб на танковата групировка на Гудериан е върнат в Берлин, за да подготви планове за участието на танкови сили в такава кампания.

Когато Франция капитулира, германската армия е била абсолютно непод-готвена за такова начинание, като нападението на Великобритания. Щабът дори не го е планирал, камо ли да го е проучвал. Войските не са били обучавани в прехвърляне по море и в извършване на десантни операции, нито са били построени десантни средства за такива цели. Така че единственото, което е било възможно да се направи, е било да се съберат набързо кораби, в пристанищата по брега на Ламанша да се докарат шлепове от Германия и Холандия и да се проведат тренировки на войските за натоварване и слизане на брега. Само временното „оголване“ на британските въоръжени сили след загубата на по-голямата част от снаряжението им във Франция е предлагало перспективи за успех при такива бързи импровизации.

Главната част от операцията е поверена на фелдмаршал Фон Рундщет и неговата група армии „А“, която включва 16-а армия (под командването на генерал Буш) отдясно и 9-а армия (командвана от генерал Щраус) отляво. Натоварени в различни пристанища между устията на реките Шелда и Сена, транспортираните по море войски трябва да се съберат на южния английски бряг между Фолкстън и Брайтън, а през това време една въздушнодесантна дивизия трябва да завземе покрития със скали район между Доувър и Фолкстън. Съгласно плана на операция „Морски лъв“ при първата вълна на брега трябва да дебаркират 10 дивизии в срок от четири дни, които да устано-вят широко предмостие. След около седмица трябва да започне главното на-стъпление навътре в английска територия, като първата му цел ще бъде зае-мането на височините по протежение на дъгата от устието на Темза до Портсмът. В следващата фаза Лондон трябва да бъде изолиран откъм запад.

6-а армия от група „В“ (под командването на фелдмаршал Райхенау) трябва да извърши допълнителна операция с 3 дивизии. При първата вълна частите трябва да отплават от Шербур и да слязат на брега на залива Лайм западно от Портланд Бил, за да се насочат на север към устието на Севърн.

Във втората вълна на инвазията трябва да участва мобилна сила, състояща се от 6 танкови и 3 моторизирани дивизии, разделени в 3 корпуса. Тя трябва да бъде последвана от трета вълна с участието на 9 пехотни дивизии и четвърта вълна — от 8 пехотни дивизии. Въпреки че в първата вълна няма танкови дивизии, към нея ще бъдат придадени около 650 танка, които трябва да бъдат пренесени с първия от нейните 2 ешелона (водещият ешелон ще съставлява около една трета от общата сила, състояща се от 250 000 души) Транспортните средства за преминаването на Ламанша от двете части напървата вълна трябва да се състоят от 155 транспортни кораба с обща това-роподемност 700 000 т плюс 3000 по-малки съда — 1720 баржи, 470 влекача и 1160 моторни лодки.

Подготовката започва едва в края на юли и щабът на германските военно-морски сили заявява, че такова голямо количество морски съдове не може да бъде събрано и подготвено за започване на операция „Морски лъв“ по-рано от септември, обаче Хитлер нарежда приготовленията да завършат до средата на август. (Истината е, че в края на юли щабът на ВМС препоръчва операцията да бъде отложена за пролетта на 1941 г.)

Но това не е единствената пречка. Германските генерали се опасяват много от рисковете, на които ще се натъкнат войските им при преминаването на морето. Те нямат особено доверие нито на собствения си флот, нито на воен-новъздушните си сили, че ще успеят да държат открит пътя за преминаване, и настояват нападението да бъде на достатъчно широк фронт (от Рамсгейт до залива Лайм), за да бъдат разредени отбраняващите се сили и да бъде отвле-чено вниманието им. Германските адмирали се страхуват дори повече от това, което би могло да стане, когато на сцената се появи британският флот. Тяхното доверие в собствените им сили да попречат на намесата му е малко или почти никакво и още от самото начало настояват, че планът на армията за нападение на широк фронт ще бъде незащитим и че преминаването трябва да бъде ограничено в сравнително тесен, защитен от мини коридор и малко въоръжени сили. Тези ограничения засилват още повече съмненията на генералите. Адмирал Редер подчертава най-вече необходимостта от превъзходство във въздуха в района на преминаването на Ламанша.

След разговор с Редер на 31 юли Хитлер се съгласява с мнението на флота, че „Морски лъв“ не може да започне преди средата на септември. Обаче операцията още не е окончателно отложена за 1941 г., тъй като Гьоринг го уверява че Луфтвафе може да попречи на намесата на британския флот и да изгони англичаните от небето. Командирите на военноморските и на су-хопътните сили нямат нищо против да му бъде позволено да опита една пред-варителна офанзива от въздуха, която не ги ангажира с нищо определено, ако не се окаже успешна.

Впоследствие тя не успява, така че борбата във въздуха става основен и на практика единствен фактор в решителната битка за Великобритания.

Превъзходството на Луфтвафе над Кралските военновъздушни сили (RAF) не е чак толкова голямо, както по общо мнение се смята навремето. Германската авиация не може да поддържа продължителна атака чрез следващи една след друга вълни от голям брой бомбардировачи, а изтребителите й не са много повече британските. Офанзивата се осъществява главно от 2-ри и 3-ти въздушен флот (луфтфлоте) под командването на фелдмаршалите Алберт Кеселринг и Хуго Шпер-ле, като първият е разположен в Североизточна Франция и Белгия и в Холан-дня, а вторият — в Северна и Северозападна Франция. Всеки флот е самосто-ятелно обединение, което е предимство при взаимодействието с настъплението на сухопътните войски в Полша и на Запад, но не и в една чисто въздушна кампания. Всеки въздушен флот прави свои самостоятелни планове и ги пред-ставя отделно. Общ план няма.

На 10 август, когато офанзивата е на път да започне сериозно, двата флота имат общо 875 обикновени (летящи на по-голяма височина) и 316 пикиращи бомбардировача. (Пикиращите бомбардировачи се оказват толкова уязвими от британските изтребители, че са изтеглени от битката след 18 август и оставени в резерв за инвазията.)

Освен това 5-и въздушен флот, базиран в Норвегия и Дания и командван от генерал Щумпф, има 123 нормални бомбардировача, но участието му в битката е само веднъж — на 15 август, и загубите му при този далечен преход се оказват твърде тежки, за да бъде повторено. Въпреки това присъствието му все пак има отклоняващ ефект, тъй като продължава да държи част от силите на британската изтребителна авиация в Североизточна Англия. Освен това дава и 100 бомбардировача в края на август, които да попълнят загубите на въздушен флот 2 и 3.

Те започват битката на 10 август с 929 налични изтребителя — главно едно-моторни „Месершмит-109“, но така също 227 двумоторни Ме-110, които са със сравнително по-голям обсег. Ме-109, чийто прототип се появява през 1936 г., развива максимална скорост 560 км/ч и способността му да набира бързо височина му дава допълнително предимство пред британските изтребители. Но по време на сражение при завоите и маневрите той е в по-малко изгодна позиция от тях. Освен това за разлика от тях в началото на битката пилотът не е защитен с броня, въпреки че резервоарите му за гориво са защитени против пробив от куршуми — нещо, което липсва при британските изтребители.

В тази битка ограниченият обсег се оказва решаващ фактор за германските едномоторни изтребители. Официалната далечина на полета на Ме-109-660 км, е много заблуждаваща. Истинският му радиус на действие в права и в обратна посока е малко повече от 160 км и от Па дьо Кале или полуостров Котантен му позволява да стигне едва до Лондон, като му остава съвсем малко време да се сражава там. Ако трябва да го кажем по друг начин, той може да остане във въздуха само 95 минути, което му дава едва 75–80 минути тактическо летателно време. Когато тежките загуби при бомбардировачите и очевидната им уязвимост налагат те да бъдат ескортирани от изтребители, се оказва, че на ден не могат да бъдат използвани повече от 300–400 бомбардировача дори и срещу обекти в Южна Англия, при положение че два изтребителя трябва да придружават всеки бомбардировач.

Ме-109 е и твърде труден за управление при излитане и кацане, а колесникът му е слаб. Проблемите от този недостатък се задълбочават от набързо подготвените импровизирани летища по френското крайбрежие. Двумоторният Ме-110 въпреки пределната си нормална скорост 547 км/ч се оказва значително по-бавен — често едва достига 482 км/ч и дори по-малко, и така британският „Спитфайър“ лесно го изпреварва. Освен това бавно набира скорост и е труден за маневриране. На него се е гледало като на „оперативната звезда на изтребителите на Луфтвафе“, но той се оказва най-голямото техническо разочарование и след време се налага за негова защита да бъде ескортиран от изтребители Ме-109. Най-големият недостатък на германските изтребители обаче е примитивното им радиооборудване. Въпреки че имат радиотелефон за връзка помежду си по време на полет, тя е много по-несъвършена, отколкото на англичаните, и не може да бъде контролирана от земята. След загубата на 400 самолета във Франция до средата на юли изтребителната мощ на Кралските военновъздушни сили е възстановена до около 650 машини — колкото са били при започването на германската офанзива през май. Това са главно хърикейни и спитфайъри, въпреки че все още има стотина други по-стари модели. Това забележително възстановяване се дължи до голяма степен на усилията на лорд Бийвърбрук, който при сформирането на правителството на Чърчил през май е назначен на новия пост министър на авиационното производство. Неговите критици се оплакват, че енергичната му намеса се е отразила отрицателно в по-дългосрочен план. Командващият изтребителната авиация маршал лорд Хю Даудинг обаче публично заявява, че „ефектът от назначаването може да бъде определен само като вълшебен“. До средата на лятото производството на изтребители се увеличава 2,5 пъти, а през цялата година англичаните произвеждат 4283 изтребителя, докато в Германия са произведени малко над 3000 едномоторни и двумоторни изтребители. По-трудно е да се направи сравнение на въоръжението на самолетите. Хърикейите и спитфайърите са въоръжени главно с картечници. На всеки от тях има по осем картечници, фиксирани в крилата. Това са американски картечници „Браунинг“. Оръжието е избрано, тъй като е достатъчно надеждно за контрол от разстояние и скорострелността му е висока — 1260 патрона в минута. Повечето Ме-109 имат по две фиксирани в обтекателите на мотора картечници и две 20-милиметрови оръдия в крилата — оръжие, разработено в резултат на опита от Гражданската война в Испания, използвана за опитно поле от Луфтвафе. Там са били изпробвани Ме-109, както и предишните модели изтребители, които по-късно отпадат от въоръжение. По-късно германският ас Адолф Галанд твърди, че въоръжението на Ме-109 е по-добро. Англичаните са раздвоени в мнението си по този въпрос, защото се смята, че високата скорострелност на картечниците „Браунинг“ дава предимство при стрелба от близко разстояние. Обаче се признава, че половин дузина оръдейни снаряди могат да нанесат много повече поражения, отколкото същият брой изстрели на картечниците „Браунинг“, и някои от британските пилоти на изтребители се оплакват, че дори когато със сигурност са улучили противника, „нищо не се случва“. Показателно е, че по време на битката около 30 спитфайъра са били въоръжени с по две 20-милиметрови оръдия „Испано“ („Ерликон“), а от октомври нататък са били използвани хърикейни с по четири оръдия.

Така още от началото става съвсем ясно и очевидно, че германските бом-бардировачи са твърде зле въоръжени, за да могат да отблъскват британските изтребители без собствен ескорт от изтребители.

Сравняването на пилотите на изтребители е по-сложно и в началните фази на битката далеч не е в полза на британците. Макар и да са обучени при високи изисквания, малобройността им е сериозна. Школите за обучение на Кралските военновъздушни сили се разрастват твърде бавно и недостатъците им определят в значителна степен воденето на битката. Налага се максимално да се пестят пилотите, дори с цената на някои успешни германски въздушни нападения. Не самолетите, а хората са главната причина за безпокойството на Даудинг.

Чрез икономично използване на ресурсите си през юли в началото на август той успява да увеличи броя на пилотите си до 1434, но месец по-късно те намаляват на 840 и загубите достигат до 120 на седмица. През целия месец от школите за обучение на военновъздушните сили излизат не повече от 260 летци изтребители. През септември положението става още по-лошо, тъй като броят на опитните пилоти намалява, а набързо подготвените новаци са по-уязвими поради липсата на опит. Влизащите в бой нови ескадрили, които заменят вече изтощените, често дават повече загуби в сравнение със заменените. В много случаи умората е съпроводена от спадане на бойния дух и увеличаване на нервността.

Първоначално германците нямат такъв сериозен проблем с броя на летците. Въпреки тежките загуби на континента през май и юни от летателните школи излизат повече пилоти, отколкото намиращите се на фронта ескадрили могат да поемат. Но бойният им дух е засегнат сериозно от отношението на Гьоринг и на някои други в командването на Луфтвафе към изтребителната авиация, които я смятат за „отбранително“ и второстепенно средство. Освен това тя губи много от най-добрите си летци, тъй като ги прехвърлят да попълват загубите на бомбардировачите и пикиращите бомбардировачи. Същевременно Гьоринг продължава да критикува изтребителната авиация за липса на агресивност и я обвинява за загубите на Луфтвафе, които се дължат до голяма степен на неговата липса на прозорливост и на грешки в планирането.

За разлика от германските пилоти бойният дух на британските летци на изтребители е повдигнат от съзнанието, че през тези критични месеци на тях гледат и ги хвалят като „Малцината“ на Чърчил, цвета на Кралските воен-новъздушни сили и героите на нацията.

Изпитанието, на което са подложени германските изтребители — както летците, така и самолетите, се засилва многократно от използването им за ескортиране — по два-три, а понякога и по пет полета на ден. Гьоринг не им разрешава почивни дни, нито ротация на частите по фронтовата линия. Така към изтощението и напрежението от тежките им загуби се прибавя и чисто физическата умора. През септември се забелязва спадане на бойния дух. За това допълнително допринася и съмнението, дали наистина има намерение за инвазия във Великобритания предвид на незначителната и аматьорска подго-товка, на която пилотите стават свидетели. Това ги кара все повече и повече да се питат дали не са просто пожертвани за поддържането на една фасада и дали операцията по нахлуването във Великобритания не е напълно изоставена. Екипажите на бомбардировачите търпят тежки загуби и от чувството за уязвимост от атаките на британските изтребители. Така спадането на бойния им дух се засилва още повече, въпреки че те продължават доблестно да из-пълняват заповедите.

Накратко казано, макар двете страни да са почти равни по способности и смелост, през началните фази на битката англичаните са подпомогнати да вземат надмощие от факта и още повече от чувството, че противникът търпи по-тежки загуби и е подложен на по-голямо напрежение от тях, макар загуби-те и за двете страни да са тежки.

През целия период на битката постоянен недостатък на германците е ло-шото разузнаване. Основното ръководство на Луфтвафе за офанзивата е един наръчник отпреди войната, известен като „Синята книга“, в който са събрани наличните сведения за разположението на индустриалните обекти във Вели-кобритания, както и данните от разузнавателни снимки, направени от въздуха при полети по трасетата на гражданската авиация. Тези сведения са допълнени в недостатъчна степен от собствения отдел за разузнаване на Луфтвафе, който се оглавява само от майор. В един преглед на състоянието на британските Кралски военновъздушни сили, който този майор Шмид прави през юли 1940 г., той в значителна степен подценява британското производство на изтребители, като допуска, че то е само между 180 и 300 на месец. В действителност само през август и септември — периода след усилията на Бийвърбрук да ускори производствената програма, то е нараснало до 460–500 хърикейнни и спитфайъри на месец. (Заблуждаващото впечатление, причинено от тази голяма грешка, се подсилва и от сведенията от производствения отделна генерал Удет, които изтъкват недостатъците на хърикейните и спитфайърите, без да посочват техните преимущества.)

В обзорния доклад на майор Шмид не се споменава за добре изградената защитна система на Кралските ВВС с нейните радарни станции, оперативни центрове и високочестотна радиомрежа. Британската радарна предупредителна станция в Бодси по крайбрежието на Съфък и издигнатата гора от високи мачти по английския бряг са на разположение за разузнавателни наблюдения доста преди началото на войната и до настъпването на 1939 г. изглежда малко вероятно германците да нямат информация за тези основни елементи от британската система за ранно предупреждение. Въпреки че още през 1938 г. им е известно, че англичаните правят експерименти с радар, и през май 1940 г. на плажа при Булон дори е заловена една мобилна радарна станция, учените им са на мнение, че този комплект е много несъвършен. Още по-пълна информация за британския радар германците получават след завладяването на Франция в резултат от небрежността на френските сили за сигурност. Те обаче, изглежда, не се възползват от това. Самият Гьоринг обръща малко внимание на потенциалния ефект на тази информация върху предстоящата битка.

Едва когато през юли установяват по брега на Франция станции за следене, германците разбират от мощния поток сигнали, излъчвани от радарните мачти по протежение на английския бряг, че са изправени пред нещо ново и изключително важно. Шефовете на Луфтвафе подценяват обсега и ефикасност-та на британските радари и не полагат големи усилия да смущават работата им или да ги унищожат. Не ги изненадва, както би трябвало, и откритието, че британските изтребители действат при стриктен радиоконтрол. Вместо това те стигат до заключението, че тази система прави командването на изтреби-телната авиация твърде тромаво и че масираните атаки ще я заглушат.

Тенденцията да се преувеличават загубите на противника по време на ин-тензивните въздушни сражения е недостатък и на двете страни, но той е по-голяма пречка за германската. Първоначално разузнаването на Луфтвафе преценява правилно възможностите на Даудинг, като ги изчислява на около 50 ескадрили от хърикейни и спитфайъри, чиято оперативна мощ е приблизи-телно 600 самолета, от които най-много 400–500 се намират в южната част на Англия. Но след като битката започва, неверните изчисления и объркването, причинено от комбинирания ефект от преувеличаването на британските загуби и подценяването на британското производство на самолети, добиват такива размери, че пилотите на Луфтвафе са озадачени и потиснати от поддържането на числеността на британските изтребители. Докладва се за много повече свалени самолети, отколкото съществуват в действителност.

Друга погрешна практика е навикът на шефовете на Луфтвафе, когато бом-бардират база на изтребителната авиация, да зачеркват с червен молив бри-танските ескадрили там. Това се дължи отчасти на лошото фотографско раз-узнаване и отчасти на неоснователно оптимистичните анализи на резултатите. Например Луфтвафе преценява, че до 17 август тотално разрушени са най-малко 11 летища, докато фактически от строя е било извадено само едно — Менстън за по-дълго време. Освен това се пилеят усилия да се атакуват летища на югоизток, които не са част от организацията на британската изтребителна авиация. Същевременно командирите на Луфтвафе не си дават сметка за изключително важното значение на секторните станции, като тези при Бигин Хил, Кенли, Хорнчърч, придадени към командването на изтребителната авиация, и не знаят, че оперативните им центрове се намират над земята и са опасно уязвими. Така унищожителните атаки срещу секторните станции, които Луфтвафе предприема в края на август, не са последвани от други. Друго препятствие за германците е времето, и то в двояк смисъл: времето над Ламанша често е неблагоприятно за атакуващата страна и тъй като обикнвено то се разваля от запад, англичаните първи научават за това. Германците разчитат шифъра на британските метеорологични доклади от Атлантика по радиото, но малко се възползват от това и често пъти времето ги заварва неподготвени. Насрочването на срещи между техните бомбардировачи и ес-кортиращите ги изтребители многократно се осуетява от неочаквана поява на облаци и лоша видимост. Струпването на облаци над Северна Франция и Белгия забавя бомбардировачите, чиито екипажи имат малък опит в „сляпата навигация“ и в резултат пристигат късно за срещите, и изтребителите, които не могат да си позволят да пилеят гориво, биват прикрепени към други бомбардировачи. Така една бомбардировъчна формация лети с двойно при-критие, а друга — без какъвто и да било ескорт и понася тежки загуби. Когато наближава есента и времето се влошава, тези случаи се увеличават и имат катастрофален ефект. В едно отношение обаче германците извличат полза от по-доброто планиране. Британската въздушно-морска спасителна служба отначало е много несигурна и пилотите, които са свалени в морето, трябва да разчитат до голяма степен на късмета си, за да бъдат прибрани. Проблемът става все по-сериозен, тъй като в средата на август почти две трети от въздушните боеве с фатален изход стават над морето. Германците са по-добре организирани. Те използват за спасителни работи около 30 хидроплана „Хенкел“, а техните пилоти на изтребители и бомбардировачи са снабдени с малки надуваеми гумени лодки, спасителни жилетки, ракетни пистолети и химикал, който прави ярко зелено петно върху морската повърхност около тях. Пилот на изтребител, който принудително кацне в морето, има от 40 до 60 секунди да излезе, преди самолетът да потъне. Без сигурността, която гарантират мерките при спасителните операции, бойният дух на летците от Луфтвафе би спаднал по-бързо.

Офанзивата на германските ВВС се натъква също и на друга мощна съпротива освен противата на кралската изтребителна авиация. Това са противосамолетните оръдия на противовъздушната отбрана на Великобритания. Те са част от състава на сухопътните войски (както тези, които придружават екс-педиционния корпус), въпреки че оперативно са свързани и са подчинени на командването на изтребителната авиация. Макар да са свалили сравнително малък брой бомбардировачи в битката за Великобритания, те доприннасят много с въздействието върху атакуващите с общия си разстройващ ефект и особено пречат за точността на бомбардировките.

Ръководител на противовъздушното командване е генерал-лейтенант сър Фредерик Пайл. Той е артилерист, който се прехвърля в кралския танков кор-пус още от създаването му през 1923 г. и скоро става един от най-енергичните привърженици и пропагандатори на мобилните танкови сили. През 1937 г., след като той е повишен в чин генерал-майор, Армейският съвет го назначава за командващ Първа противовъздушна дивизия, която покрива Лондон и Южна Англия. Следващата година двете съществуващи противовъздушни дивизии са увеличени до пет, а след това стават седем. В края на юли 1939 г. непосредствено преди войната, „Тим“ Пайл е назначен за командващ цялата ПВО, включително леките батареи, сформирани за защита на летища и други жизненоважни пунктове срещу нисколетящи атакуващи самолети.

Друг ценен елемент за посрещане на подобен вид атаки са аеростатните въздушни заграждения — поредица от подобни на колбаси балони, издигнати на височина до 350 м и закотвени със стоманени въжета. Те се осигуряват от Кралските ВВС и са под отделен контрол, макар и на разпореждане на команд-ването на изтребителната авиация.

През всичките предвоенни години разширяването на противовъздушните сили за вътрешна отбрана в най-добрия случай се приема с открито нежелание, а често и със силна съпротива от Армейския съвет, който е склонен да гледа на тях като на не особено надеждна част от въоръжените сили. Така че усилията на Пайл да ги развие и да повиши ефективността им се натъкват на много обструкции в Министерството на войната и там не гледат на него с добро око. Това се отразява зле на кариерата му във въоръжените сили. За щастие на страната той успява да установи тесни и плодотворни отношения с Даудинг, който е трудна личност, но те работят заедно забележително добре.

До началото на войната през септември 1939 г. одобреният брой оръдия на противовъздушното командване е неколкократно увеличен и достига 2232 тежки противосамолетни оръдия — почти двойно от т.нар. идеален план, от-хвърлен две години преди това, както и 1860 леки противосамолетни оръдия и 4128 прожектора. Но когато войната започва, в резултат на колебанията и отлаганията на въоръжение са само 695 тежки оръдия и 253 леки — приблизи-тел но една трета от тежките оръдия и една осма от разрешените леки оръдия. (Във всеки случай обаче това е много повече от времето на Мюнхенската криза една година преди това, когато за действия са били готови само 126 тежки оръдия.) Положението с прожекторите е сравнително добро. На въоръ-жение са 2700 от разрешените 4128, което е повече от две трети. След започването на войната се появява ново усложнение в резултат от искането на Адмиралтейството за 255 тежки оръдия, които да защитават шестте пристанища на флота — искане, което не е било направено преди войната, когато Адмиралтейството е имало голямо доверие в способността на корабите да отразяват въздушни атаки със собственото си противовъздушно въоръжение. Сега то иска най-малко 96 оръдия да защитават пристанището на Розит, а точно толкова са на разположение за защитата на цял Лондон и четири пъти повече — за отбраната на района на Дарби, където се намират жизненоважните заводи за двигателите „Ролс Ройс“. Експедицията в Норвегия през април 1940 г. е причина за нови големи искания както за тежки, така и за леки противовъздушни оръдия. После след падането на Франция през юни положението на противовъздушната отбрана на самата Великобритания коренно се влошава, тъй като тя е заобиколена от вражески въздушни бази, като се започне от Норвегия и се стигне до Бретан във Франция. Същевременно наличните сили на противовъздушното командване достигат 1204 тежки и 581 леки противовъздушни оръдия — съответно почти двойно при тежките и повече от двойно при леките в сравнение с началото на войната. Положението е щяло да бъде още по-добро, ако не са били различните отчисления за изпращане на оръдия за други цели. През следващите пет седмици новото попълнение е от 124 тежки и 182 леки оръдия, но почти половината от първите и една четвърт от вторите трябва да бъдат дадени за обучение, а също и да бъдат изпратени на места в чужбина, които вече са в опасност поради влизането на Италия във войната на страната на Германия. В края на юли противовъздушната отбрана на Великобритания все още има малко повече от половината от разрешените тежки и едва една трета от леките противовъздушни оръдия, а това количество в началото на войната, когато стратегическите условия са били по-благоприятни, отколкото стават впоследствие, се смята за абсолютно необходимо. Прожекторите са значително повече и на разположение вече са близо 4000 — почти толкова, колкото е предвидено, въпреки че променените обстоятелства налагат рязко увеличаване на броя.

За началната фаза на битката за Великобритания е характерно постепенно разрастване на германските въздушни операции срещу британското корабо-плаване и срещу пристанищата по протежение на Ламанша наред с упорити усилия да бъдат подмамени към действие британските изтребители. До 6 ав-густ командирите на основните сили на Луфтвафе Кеселринг и Шперле не са дадени точни инструкции за водене на офанзивата, което обяснява защо схемата на първите операции е твърде озадачаваща.

Редовните нападения срещу кораби започват на 3 юли, а на следващия денгрупа от 27 пикиращи бомбардировача, ескортирана от Ме-109, атакува во-енноморското пристанище в Портланд, но без голям ефект. На 10 юли малка група бомбардировачи с голям ескорт от изтребители атакува конвой недалеч от Доувър и тогава изтребителите Ме-110 се представят твърде зле срещу изпратените да защитават конвоя хърикейни. След една по-тежка атака срещу конвой в същия район на 25 юли Адмиралтейството решава да изпрати конвои през протоците през нощта, но някои успешни атаки срещу разрушителите го карат да вземе решение корабите, базирани в Доувър, да бъдат прехвърлени в Портсмът. В нощта на 7 август германски радар засича от скалите близо до Висан преминаването на друг конвой и на следващия ден той е атакуван от ескортирани вълни пикиращи бомбардировачи, по 80 във всяка вълна. Те потапят кораби с обща товароподемност 70 000 т с цената на 31 свалени самолета.

На 11 август в различни въздушни боеве Кралските ВВС губят 32 самолета. Между 3 юли и 11 август германците губят 364 бомбардировачи и изтре-бители, докато британските загуби са 203 изтребителя — загуба, почти възста-новена с едноседмичното производство на заводите.

След закъснялата заповед на Хитлер от 1 август Луфтвафе „да унищожи противниковите военновъздушни сили колкото е възможно по-скоро“ и съве-щанията на Гьоринг с главните му помощници началото на голямата офанзива е насрочено за 13 август. Операцията получава наименованието „Денят на орела“ („Адлертаг“). Прекалено оптимистичните доклади за успехите на Луфтвафе в първоначалната фаза убеждават Гьоринг, че може да постигне превъзходство във въздуха за четири дни при добро време. Но на 13 август то е по-неблагоприятно от преди.

Въпреки това на самия „Ден на орела“ Луфтвафе започва бомбардировки на британски летища и радарни станции в Югоизточна Англия. Разположените по-близо до крайбрежието летища в Менстън, Хоукинг и Лимпне са сериозно повредени, а няколко радарни станции са извадени от строя за няколко часа. Радарната станция при Вентнор на остров Уайт е напълно разрушена, обаче това се крие от германците чрез излъчване на сигнали от друг предавател. Самите радарни кули карат пикиращите бомбардировачи да летят далеч от оперативните зали в основата им, тъй като германците погрешно си мислят, че заради безопасността им те са под земята. В това отношение трябва да се отдаде дължимо признание на радарните сътрудници на Женските спомагателни въздушни сили (WAAF), които предупреждават за предстоящи нападения, докато тяхната станция не е бомбардирана.

Гъстите облаци, надвиснали над Югоизточна Англия, принуждават Гьоринг да отложи главната атака за следобед, обаче няколко формации не успяват да получат сигнала за забавянето и пилеят усилия в некоординирани нападения. Когато следобед започва голямата атака, тя е много разконцентри-рана и резултатите са разочароващи. През този ден Луфтвафе извършва 1485 бойни полета, два пъти повече от британските ВВС. С цената на 45 свалени германски самолета — изтребители и бомбардировачи — са свалени само 13 британски макар да се твърди, че са 70.

В тази начална фаза на голямата офанзива много от усилията на Луфтвафе се пилеят за нападения на летища, които не са към командването на британската изтребителна авиация, а тъкмо те не би трябвало да са основните му цели и обекти. Луфтвафе страда и от лоша координация между бомбардировъчните формации и ескортиращите изтребители.

На 14 август поради облачното време атаките са с една трета по-малко от първия ден на офанзивата, но когато небето се прояснява на 15 август сут-ринта, Луфтвафе предприема най-голямата си атака за целия период на бит-ката. Извършени са 1786 бойни полета, в които участват над 500 бомбарди-ровача. Първите атаки са срещу летищата при Хоукинг и Лимпне и макар първото, което е по-важното, да не е сериозно повредено, второто е извадено от строя в продължение на два дни.

След това в ранния следобед 100 бомбардировача от 5-и въздушен флот в две формации прелитат над Северно море, за да атакуват летищата близо до Нюкасъл до Йоркшир. По-голямата формация се състои от около 65 бомбар-дировача, излетели от Ставангър в Норвегия, които са ескортирани от около 35 Ме-110, обаче приносът им за защитата на бомбардировачите е твърде слаб. Те се натъкват на такава ожесточена съпротива от група № 13 на британските изтребители и от зенитните оръдия, че не успяват да нанесат никъде сериозни щети и губят 15 самолета, докато англичаните — само един. Другата атакуваща сила, която се състои от около 50 бомбардировача, излетели от Олбор в Дания, няма ескорт, но макар група № 12 да вдига във въздуха три ескадрили изтребители, които да ги посрещнат, голяма част успява да се промъкне до базата за бомбардировачи на Кралските ВВС при Дрифийлд в Йоркшир. Там те причиняват големи щети, въпреки че губят 7 бомбардировача над Англия и още 3 при обратния полет. На юг британската отбрана има по-слаби успехи поради извършените по-тежки и по-чести бомбардировки на по-кратко разстояние. В ранния следобед група от 30 бомбардировача със силен ескорт успява да достигне Рочестър и да бомбардира намиращия се там завод за самолети „Шорт“. По същото време други 24 бомбардировача нанасят сериозни щети на летището за изтребители при Мартълхем Хийт в Съфък. Многобройните атаки объркват картината, която предават радарите, и британските изтребителни ескадрили, изпращани без ориентация от радар, непрекъснато трябва да летят насам-натам. За щастие на отбраната 2-ри и 3-ти въздушен флот не координират достатъчно ефикасно атаките си и така губят предимството, че са разстроиликоординацията на британските самолети. Едва в 6 часа следобед внушителна група от 200 самолета на 3-ти въздушен флот преминава над Ламанша, за да атакува летища в централната част на Южна Англия. Подпомогнати от на-временното радарно предупреждение, 10-а и 11-а изтребителна група, които покриват южната част на страната, успяват да вдигнат във въздуха 14 ескадрили, състоящи се от общо 170 изтребителя, за да посрещнат тази масирана атака, която постига твърде малко. Скоро след това 2-ри въздушен флот из-вършва нова атака на югоизток с около 100 самолета, но те също срещат силна съпротива и ефектът е незначителен. Дори когато атакуващите бом-бардировачи достигат целта, англичаните успяват да разсредоточат изтреби-телите си или да ги замаскират.

В този ден, може би най-решителния от битката, реалните германски загуби над цялата страна са 75 самолета в сравнение с 34 свалени британски изтребителя. Показателно е, че Луфтвафе използва по-малко от половината от бомбардировъчната си авиация — неявно признание за зависимостта му от ескортиращи изтребители, като почти всички налични са използвани. Освен това операциите през деня ясно показват, че използването на германските пикиращи бомбардировачи е неудачно. Всявалите до този момент страх „щуки“ не са подходящи за поставените им сега задачи. Същото се отнася и за изтребителите Ме-110, на които са се възлагали толкова големи надежди.

Този ден вдъхновява Чърчил да каже: „Никога в един човешки конфликт толкова много хора не са зависели от толкова малко“.

Но на следващия ден, 16 август, Луфтвафе прави друго голямо усилие заблудено от сведенията, че на 15-и Кралските ВВС са загубили над 100 са-молета и са им останали само 300 изтребителя. Въпреки че атаките причиня-ват големи щети на няколко места, като цяло те са разочароващи. На 17 август не са извършени никакви големи нападения, въпреки че времето е доста хубаво. На 18-и са предприети нови, по-решителни опити, които завършват със загубата на 71 самолета от германска страна (половината от тях бомбар-дировачи) при 27 свалени британски изтребителя. От този момент нататък атаките намаляват. Наистина нападенията срещу Кенли и Бигин Хил причи-няват значителни загуби и са трудни за отблъскване, тъй като са извършени па малка височина, под обхвата на радарните екрани. Германците не си дават сметка за това и решават, че загубите им са прекалено големи, за да продължат После поради лошото време настъпва затишие. На 19 август Гьоринг събира на ново съвещание главните си помощници и в резултат на състоялата се дискусия е решено въздушната офанзива да продължи с нови усилия, за да бъде унищожена британската изтребителна авиация.

През двете седмици след 10 август Луфтвафе губи 167 бомбардировача (включително 40 пикиращи), след което командирите на бомбардировъчната авиация настояват за все по-силни ескорти от изтребители. Напрежението итърканията между двете командвания се подсилват от склонността на Гьоринг да застава на страната на бомбардировачите и да обвинява изтребителите.

От британска страна също има търкания, особено между вицемаршала от авиацията Кийт Парк, командващ 11-а изтребителна група в жизненоважния югоизточен район на Англия, и вицемаршала от ВВС Трафърд Лий-Малъри, командир на 12-а изтребителна група в Мидландс. Парк подчертава колко важно е германцате да бъдат пресрещани пред техните цели и бомбардирова-чите им да бъдат сваляни, като така бъдат принуждавани да използват все повече и повече изтребители Ме-109 за по-плътен ескорт, за какъвто те не са подходящи. Лий-Малъри смята, че това подлага на голямо напрежение бри-танските летци изтребители, които често могат да бъдат заварвани неподгот-вени на земята, докато зареждат машините с гориво или преди да са набрали достатъчно височина.

Има различия и по тактиката, която трябва да се прилага. Групата на Лий-Малъри обявява в защита на „голямото крило“ — теорията за големи пре-хващащи сили, съсредоточени в малък район, докато Парк смята за по-гъвкава тактиката да се разчита на радарите за изпращането на прехващачи, които да пресрещат пристигащите германски сили, и отхвърля теорията на „голямото крило“. Спори се също, че Даудинг заедно с Парк са прекалено склонни да използват летища в югоизточната част на страната за успокоение на цивилното населени докато би било по-разумно те да бъдат изтеглени зад Лондон, извън обсега на изтребителите Ме-109 и ескортираните от тях бомбардировачи. В периода между 8 и 18 август командването на британската изтребителна авиа-ция губи 94 пилоти, а 60 са ранени. Все още обаче не се чувства недостиг на самолети въпреки че през този период са загубени 175 изтребителя, други 65 сериозно повредени, а 30 са унищожени на земята. Когато 24 август времето се подобрява, Гьоринг прави втори опит да установи господство във въздуха. Този път нещата са по-добре планирани. От флот 2 под командването на Кеселринг обикновено дежурят по няколко самолета във въздуха от френската страна на Ламанша, което държи Парк в напрежение ( тъй като радарът не прави разлика между бомбардировачи и изтребители, нито казва кога самолетите внезапно ще се втурнат да прекосяват Ламанша). През тази нова фаза разположените в близост летища на 11-а група търпят по-сериозни щети, а летището в Менстън трябва да бъде изоставено. Друга особеност на новия план са интензивните атаки срещу станциите и инсталациите на Кралските ВВС около Лондон. Това води до непланирано хвърляне на бомби върху града. В нощта на 24 август 10 германски бомбарбардировача, изгубили пътя към целите си в Рочестър и Темзхейвън, хвърлят бомбения си товар над централен Лондон. Тази грешка води до незабавна ответна бомбардировка на Берлин през следващата нощ от около 80 британски бомбардировача и е последвана от няколко други, което кара Хитлер след заплахи, на които не е обърнато внимание, да нареди ответни бомбардировки над Лондон.

Непосредствено преди новата офанзива повечето от изтребителите Ме-109 на 3-та флот са прехвърлени към 2-ри, за да увеличат силата на ескортите в района на Па дьо Кале. Тази линия се оказва успешна. За изтребителите на Кралските ВВС е по-трудно и загубите им са по-тежки при опитите им да пробият защитата на германските изтребители, а германските бомбардировачи имат по-добра възможност да достигнат целите си. Освен това германците прилагат нова тактика, като се разделят в няколко формации, след като преминат през обхвата на радарите.

В първия ден, 24 август, само противовъздушната отбрана на секторните станции в Норт Уийлд и Хорнчърч ги спасява. Тя спасява и корабостроител-ницата в Портсмът, подложена на тежка бомбардировка от 3-ти флот, въпреки че самият град понася тежки щети от безразборно хвърлените бомби. След това усилие 3-ти флот преминава към нощни бомбардировки и от 28 август нататък атакува Ливърпул четири последователни нощи. Много от бомбардировачите не успяват да намерят обектите си в района на Мърсисайт, което се дължи на недостатъчната им подготовка и на разстройването на германските навигационни сигнали от британска страна. Но тези нападения показват и недостатъците на британската отбрана срещу нощни бомбардировки.

Последните два дни на август са особено тежки за командването на бри-танската изтребителна авиация. Показателно е, че малки формации бомбардировачи — между 15 и 20, имат три пъти по-големи ескорти. На 31 август Кралските ВВС търпят най-тежките загуби за цялата битка и губят 39 изтре-бителя срещу 41 свалени германски самолета. Тези загуби са по-големи от това, което Кралските ВВС могат да си позволят, и те не успяват да отблъснат атакуващите. На повечето летища в югозападните райони са нанесени сери-озни щети, а други са толкова разрушени, че са неизползваеми.

Даудинг дори обмисля да изтегли в посока югоизток линията, на която изтребителите му посрещат противника, за да не бъдат самолетите му в обсега на Ме-109. Той е подложен на още по-силна критика за това, че държи 20 ескадрили изтребители за защита на северните райони, където е извършено само едно нападение през деня. Освен това от 12-а група, разположена в Из-точна Англия и Мидландс, твърдят, че вземат по-голямо участие в битката, докато Парк се оплаква, че те не сътрудничат така, както той иска. Обтегнати-те отношения между Парк и Лий-Малъри и между Даудинг и началник-щаба на ВВС Нюуол не помагат за разрешаването на проблема.

През август командването на изтребителната авиация губи в боеве 338 хърикейни и спитфайъри, а на 104 са нанесени сериозни повреди, докато гер-манците губят 177 Ме-109 и 24 са сериозно повредени. Това са загуби в съотношение 2:1 при изтребителите. Поради други причини са загубени 42 из-требителя на Кралските ВВС и 54 Ме-109. Така в началото на септември Гьоринг има твърде големи основания да смята, че е близо до целта си — унищожаването на британската изтребителна авиация и на базите на югоизток, но той не схваща колко важно е да се възползва от предимството, което е получил. На 4 септември съсредоточаването на самолети на Луфтвафе срещу летищата на изтребителната авиация е разредено от серия нападения срещу бри-танските самолетни заводи — „Шорт“ в Рочестър и заводите „Викърс-Армстронг“ в Брукландс. Сама по себе си тази промяна е твърде резултатна, но благодарение на на нея отслабва натискът срещу изтребителната авиация. Тази глътка въздух е още по-ценна, тъй като издръжливостта и нервите на пилотите са изчерпани и те се справят все по-зле със задачите си. Даудинг нарежда максимална изтребителна защита на заводите за производство на изтребители на юг и два дни по-късно едно ново нападение срещу Брукландс, както и атаки срещу пет секторни станции около Лондон са отблъснати.

Пез целия двуседмичен период от 24 август до 6 септември са унищожени 295 британски изтребителя, а 171 са сериозно повредени в сравнение с общото производство от 269 нови и ремонтирани изтребители, докато загубените от Луфтвафе изтребители Ме-109 са едва половината от този брой, въпреки че то губи над 100 бомбардировача. Загубите на Луфтвафе заедно с настояванията за засилен ескорт на бом-бардировачите сега се отразяват сериозно на това, което те правят или биха могли да направят. Докато предишните дни Луфтвафе извършва по 1500 бойни полета дневно, през последните два дни на август те спадат на 1300–1400, а през първата седмица на септември не успяват да достигне 1000. През първите два месеца на битката, която се превръща във война на изтощение, Луфтвафе губи над 800 самолета, 2-ри флот на Кеселринг, който понася най-голямата тежест на офанзивата, сега разполага с около 450 годни за използване бомбардировача и 530 изтребителя Ме-109. Така в третата фаза на битката равновесието най-накрая започва да се променя в полза на Великобритания. В четвъртата фаза преимуществото става все по-категорично, тъй като усилията на Луфтвафе са насочени в друга посока. На 3 септември Гьоринг свиква в Хага ново съвещание със своите помощници и на него е потвърдено фаталното решение дневните бомбардировки да бъдат пехвърлени срещу Лондон, както настоява в началото Кеселринг, а сега се съгласява и Хитлер. За начална дата е определен 7 септември. Същевременно е разпоредено 300 бомбардировача, които са на разположение на 3-ти флот, да бъдат използвани за нощни бомбардировки. Това устройва Шперле, който винаги се е обявявал в полза на бомбардировките на кораби и пристанища и е все по-скептичен към перспективата да бъде унищо-жена британската изтребителна авиация и да бъдат извадени от строя нейни-те летища.

На 7 септември следобед една въздушна армада от около 1000 самолета на 2-ри флот — над 300 бомбардировача, ескортирани от 648 изтребителя, се отправя към Лондон, наблюдавана от Гьоринг и Кеселринг от скалите при нос Бланк Нез между Кале и Висан. Тя се издига поетапно, на солидни пластове на височина между 4000 и 5000 м, като лети на две вълни в тясно преплетени формации. Ескортиращите германски изтребители възприемат нова тактика. Единият ескорт лети отпред на височина между 7200 и 9000 м, а другият осигурява на бомбардировачите по-плътно прикритие от всички страни на разстояние само от около 280 м. Новият боен ред е труден за противодействие, обаче в този първи случай такова почти няма, тъй като в щаба на група № 11 очакват друга атака срещу по-вътрешния сектор на станциите и тъй като изтребителните ескадрили, четири на брой, са във въздуха, те са съсредоточени главно северно от река Темза. Така че пътят към Лондон е открит. Първата вълна лети право над лондонските докове, а втората — над центъра на Лондон и после обратно над Ист Енд и доковете. Попаденията не са много точни, както си мислят германците, тъй като повечето от бомбардировачите не разполагат с достатъчно време да се прицелват, но бомбитите им попадат в гъсто населения квартал Ист Енд, което е причина за многото жертви сред населението. В тази първа масова дневна бомбардировка на Лондон, която е и последната, са убити над 300 цивилни и над 1300 са сериозно ранени.

Това е една тягостна вечер за командването на изтребителната авиация. Но въпреки че повечето от ескадрилите му пристигат късно на сцената и са объркани от новата германска тактика, те успяват да свалят 41 самолета срещу 28 британски. Най-големият шок за германците е особено яростната атака на 303-та (полска) ескадрила от Нортолт.

Бушуващите пожари в Ист Енд са като насочващ фар за последвалата нощна бомбардировка и продължават от 8 часа вечерта почти до 5 сутринта. Гьоринг телефонира на жена си и тържествено й заявява, че „Лондон е в пламъци“. Липсата на съпротива кара него и много от подчинените му да вярват че британската изтребителна авиация е почти напълно изтощена. Затова на след-вашия ден той дава заповед за разширяване на района на бомбардировките над Лондон.

Междувременно струпването на шлепове в Ламанша се увеличава с всеки изминал ден и сутринта на 7 септември британското правителство отправя предупреждение за предстояща инвазия. Последвало твърде скоро след въздушното нападение, предупреждението е изтълкувано погрешно и става причина за свикването на някои спомагателни части, а камбаните на някоизапочват да бият, с което предупреждават за идването на германците. В този критичен момент поради липса на изтребители, подходящи за нощни бойни действия, защитата на Лондон и на други градове зависи главно отзенитната артилерия и прожекторите. Вечерта на 7 септември за защитата на Лондон има само 264 оръдия, но благодарение на бързите мерки, взети от Пайл, през следващите 48 часа броят им е удвоен. Освен това от нощта на 10 септември нататък той въвежда „баражна“ отбрана, като нарежда всяко оръдие да стреля колкото е възможно повече. Въпреки че точните попадения не са много, тътенът на баражния огън има не само успокоителен, но и реален ефект върху населението, тъй като принуждава бомбардировачите да летят на по-голяма височина. Кеселринг предприема втора дневна атака срещу Лондон на 9 септември следобед. Този път група № 11 е готова с 9 ескадрили изтребители, заели позиция, и е подпомогната от група № 10 и 12. Прехващанията са толкова успешни, че повечето от германските формации са разпръснати далеч преди да стигнат Лондон. Успяват да си пробият път помалко от половината бомбардировачи и почти никой от тях не успява да порази целта си.

Тази новина за германска офанзива има важен ефект, защото намалява напре-жението за британската изтребителна авиация, която е пострадала твърде много от предишното съсредоточаване на германски атаки срещу нейните летища и радарни инсталации и е пред пълно поражение, тъй като германците насочват усилията си в атаките срещу Лондон. Наказанието, на което са подложени столицата и населението й, е спасителният фактор за запазването на отбраната на страната. Освен това разочароващият резултат от 9 септември кара Хитлер да отло-жи още веднъж своя десетдневен предупредителен период за предприемането на инвазията — този път за 14 септември, като самото нахлуване започне на 24 септември.

Влошилото се време за кратко облекчава положението на отбраната на Лондон, но на 11 и 14 септември известен брой бомбардировачи успяват да стигнат до града, а реакцията на британските изтребители прехващачи е тол-кова слаба че Луфтвафе оптимистично докладва за началото на края на бри-танската изтребителна авиация. Това кара Хитлер, въпреки че отново е отло-жил предупредителния период — този път само с три дни, да го насрочи за 17 септември. Сутринта на 16 септември, неделя, Кеселринг предприема нова атака. Този път отбранителните действия на изтребителите срещу нея са по-добре планирани и синхонизирани. Въпреки че въздушната армада е подложена на атаки през целия път от крайбрежието, в които участват по 1–2 ескадрили (общо 22), 148 бомбардировача си пробиват път до Лондон, но им е попречено да хвърлят бомбите си точно и те са пръснати безразборно в голям район. Следтова при завръщането на германците към базите им около 60 изтребителя на група № 12 на база в Дъксфорд връхлита върху тях откъм Източна Англия и въпреки че ефектът от атаката до известна степен се губи, защото не успяват да наберат достатъчно височина, значителният им брой хвърля в ужас гер-майските летци. Следобед облаците помагат на нападателите и голям брой бомбардировачи имат открит достъп до Лондон, където нанасят големи щети, особено на гъсто населените къщи в Ист Енд. Общо за деня около една четвърт от бомбардировачите, участвали в нападенията, са свалени, а много други са повредени, като често пъти по един и повече членове на екипажите им са уби-ти или ранени, а това има отрицателен ефект при завръщането на самолетите на летищата им.

Действителните германски загуби в този ден, установени след по-късни проверки, са 60 самолета. Това е много по-малко от 185-те, обявени търже-ствено от британското Министерство на военновъздушните сили, но е твърде добре, сравнено със загубите на Кралските ВВС от 26 изтребителя (пилотите на половината от тях са спасени), и равносметката е много по-благоприятна в сравнение с предишните седмици. Гьоринг, който продължава да обвинява своите изтребители, не спира да говори оптимистично и по негова преценка британската изтребителна авиация ще бъде напълно унищожена в срок от четири-пет дни. Обаче нито неговите подчинени, нито стоящите над него спо-делят оптимизма му.

На 17 септември Хитлер се съгласява с щаба на флота, че Кралските ВВС все още съвсем не са победени, и подчертавайки, че наближава период на лошо време, отлага нахлуването „до второ нареждане“. На следващия ден той заповядва да не се струпват повече кораби в пристанищата на Ламанша и се съгласява да започнат да се разпръсват. Дотогава при британските въздушни атаки са потопени или повредени 12 % от транспортните кораби (21 от 170 и 10 % от шлеповете (214 от 1918).

На 12 октомври операция „Морски лъв“ окончателно е отложена за про-летта на 1941 г. и през януари Хитлер заповядва всички приготовления за нея да бъдат прекратени, с изключение на няколко дългосрочни мерки. Сега мислите му са насочени на Изток.

Гьоринг все още настоява за продължаването на дневните атаки, обаче резултатите са все по-разочароващи въпреки някои успехи от време на време срещу по-странични пристанища. На 25 септември самолетостроителният завод във Филтън, близо до Бристол, понася тежки щети, а на следващия ден заводът за производство на спитфайъри близо до Саутхамптън е временно разрушен. Голяма въздушна атака на 27 септември срещу Лондон завърва с провал, а при последното нападение през деня, извършено на 30 септември, до Лондон стига само малка група бомбардировачи, при което са свалени 47 самолета срещу 20 британски изтребителя.

След разочароващите резултати през втората половина на септември и тежките загуби за неговите бомбардировачи Гьоринг се насочва към използването на изтребители бомбардировачи, действащи от голяма височина. Около средата на септември на германските изтребителни формации, участващи в битката е наредено да се откажат от една трета от самолетите си за превръщането им в изтребители бомбардировачи, като от тях са произведени общо 250. Времето за преподготовката на пилотите обаче е малко, а носеният от тях бомбен товар не е достатъчен, за да причини големи щети, като при това те инстинктивно са склонни да се освобождават от бомбите си веднага след като бъдат нападнати. Най-доброт, което може да се каже за тях, е, че употребата им временно намалява германските загуби, като през това време напрежението, на което са подложени Кралските ВВС, не спада. В края на октомври германските загуби отново се увеличават с предишното темпо, а влошаващото се време засилва напрежението, на което са подложени екипажите на изтребителите бомбардировачи, които действат от импровизирани летища, заприличали на блата. През октомври германците губят 325 самолета, което надвишава мно-гократно британските загуби. Сега единственото сериозно изпитание за Великобритания идва от обикновените бомбардировачи. От 9 септември 300-те бомбардировача на 3-ти флот на Шперле се връщат към стандартната схема и Лондон е подложен на въздушни бомбардировки в продължение на 57 нощи от средно 160 бомбардировача на нощ. В началото на ноември Гьоринг издава нови заповеди, които бележат промяна на курса. Въздушната офанзива трябва да бъде съсредоточена изцяло върху нощните бомбардировки на градове, индустриални центрове и пристанища. С освобождаването на бомбардировачите на 2-ри флот на разположение за тези цели са близо 750 бомбардировача, но фактически при нападение се използва само една трета от общия брой. Тъй като те могат да си позволят да летят с по-малка скорост и на по-малка височина, самолетите могат да носят по-голям бомбен товар, отколкото през деня, и на нощ се изсипват по около 1000 т бомби. Обаче точността е твърде малка.

Новата офанзива започва в нощта на 14 ноември с нападение над Ковънтри, тя е подпомогната от ярката луна и от специална група „водещи самолети“. Обаче ефикасността й не може да се сравнява с последвалите големи бомбардировки срещу други градове, като Бирмингам, Саутхамптън, Бристол, Плимът и Ливърпул. На 29 декември са нанесени големи щети на Лондон, особено на централната част на града, но после атаките отслабват в очакване на подобряване на времето през март. В нощта на 10 май — годишнината от започването на блицкрига на Запад през 1940 г., много тежки щети причинява една поредица от бомбардировки на Лондон. Битката за небето над Великобритания или т.нар. блиц приключва на 16 май, след което основните сили на Луфтвафе са изпратени на Изток за предстоящото нападение срещу Русия.

Германската въздушна офанзива от юли до края на октомври 1940 г. нанася много повече щети и разрушения, отколкото се признава, и резултатът от това би бил още по-сериозен, ако тя се извършваше с по-голямо постоянство и многократни атаки срещу главните индустриални центрове. Но тя не успява да изпълни целта си да унищожи изтребителната авиация на Кралските ВВС и да сломи духа на британците.

По време на битката за Великобритания от юли до края й през октомври германците губят 1733 самолета, а не 2698, както твърди британската страна, докато британската изтребителна авиация губи 915 изтребителя, а не 3058 както твърди противникът.