Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (7)

Шеста глава
Завладяването на Норвегия

Шестте месеца измамно затишие след завладяването на Полша завършват с внезапен гръм и трясък. Той изтрешява не там, където са струпани буреносните облаци, а над Скандинавия. Мирните държави Норвегия и Дания са поразени от хитлеристката мълния.

На 9 април вестниците разпространяват новината, че предишния ден британските и френските военноморски сили са навлезли в норвежки води и са поставили там минни заграждения, за да блокират пътя на корабите, търгуващи с Германия. Одобрителните коментари по повод на тази инициатива са примесени с основателни аргументи, че това е нарушение на норвежкия неутралитет. На сутринта радиото изпреварва вестниците, като разпространява много по-стряскащата новина, че германците са направили десанти в редица пунктове по крайбрежието на Норвегия и са навлезли в Дания.

Дързостта на тези германски действия, отправящи предизвикателство срещу военноморското превъзходство на Великобритания, стъписва съюзническите лидери. Когато се изказва в Камарата на общините същия следобед, британският министър-председател Чембърлейн съобщава, че германците са извършили десанти по западното крайбрежие на Норвегия при Бергън и Тронхейм, както и по южното, и добавя: „Има съобщения за подобни десанти при Нарвик, но много се съмнявам, че са верни“. За британските власти изглежда невероятно, че Хитлер е дръзнал да извърши десант толкова далеч на север, но още по-невероятното е, че те знаят, че собствените им военноморски сили се намират на мястото на събитието, за да охраняват операциите по поставянето на мини и за други предстоящи стъпки. Те си мислят, че името на Нарвик се бърка с името на Ларвик, който се намира на южното крайбрежие.

Но преди края на деня става ясно, че германците са завзели норвежката столица Осло и всички главни пристанища, между които и Нарвик. Всички морски десанти, които са извършени едновременно, са успешни.

Бързо настъпилото разочарование на британското правителство по въпроса е последвано от нова заблуда. Два дни по-късно Чърчил, който тогава е първи лорд на Адмиралтейството, заявява в Камарата на общините: „По мое мне ние, а то се споделя от опитните ми съветници, хер Хитлер е извършил сериозна стратегическа грешка… Ние печелим много от случилото се в Скандинавия… Той пое цяла поредица ангажименти по протежение на норвежкия бряг, за който ще трябва да се сражава сега, а ако е необходимо — и през цялото лято, срещу много по-мощни военноморски сили, които могат да бъдат транспортирани до местата на бойните действия по-лесно, отколкото той е в състояние да го направи. Не виждам никакво контрапреимущество, което да е спечелил… Чувствам, че имаме голяма изгода от… стратегическата грешка, в която бе въвлечен нашият смъртен враг“.

Тези хубави думи не са последвани от съответни дела. Британските кон-трамерки са бавни, колебливи и тромави. Когато се стига до действие, Адмиралтейството въпреки презрението си към авиацията преди войната, става изключително предпазливо и се въздържа от рисковани военноморски действия, където намесата на флота би могла да бъде решаваща. Придвижването на войските се извършва още по-бавно. Въпреки че на няколко места дебаркират бойни части с цел да бъде отблъснат германският нашественик, става след две седмици всички трябва да бъдат върнати обратно, с изключение на една, която е заела позиция при Нарвик. Но и тя е изоставена месец по-късно след голямата германска офанзива на Запад.

Всички въздушни кули, издигнати от Чърчил, се сгромолясват. Те са по-строени въз основа на погрешна оценка на ситуацията и не отчитат промените, настъпили във воденето на съвременната война — особено възможностите за военновъздушни действия срещу военноморските сили. В заключителните му думи, след като представя Норвегия като капан за Хитлер има повече реализъм и значимост, когато определя германското нахлуване като стъпка, която Хитлер е бил „провокиран“ да направи. Най-изненадващото от всички следвоенни разкрития за военната кампания е фактът, че въпреки безскрупулността му Хитлер е предпочитал да запази Норвегия неутрална и не е възнамерявал да я напада, докато не е бил провокиран да го стори от явни сигнали, че съюзниците планират враждебни действия в тази част на света.

Интересно е да се проследят последните задкулисни действия на всяка от страните, въпреки че е трагично и ужасяващо да се види как държавници определено агресивна ориентация са си влияели един на друг, за да предизви-кат експлозия. Първата ясна стъпка за двете страни е направена на 19 септем-ври 1939 г., когато Чърчил, както се вижда от мемоарите му, предлага на британското правителство да се поставят минни заграждения „в норвежки териториални води“, като по такъв начин „се попречи на норвежкото транс-портиране на шведска желязна руда от Нарвик за Германия“. Той твърди че подобна стъпка е „от изключително важно значение за осакатяването на вражеската военна индустрия“. Според записката му до началника на морския щаб „праавителството се обяви решително в полза на това действие“. Това е твърде изненадващо развитие, което показва, че правителството е гледало повече крайния резултат, без да е обмислило внимателно евентуалните последици. Подобен проект е бил обсъждан през 1918 г., но в този случай, както е посочено в официалната история на военноморските сили: „…главнокомандващият лорд Бийти заяви, че офицерите и моряците от славния ни флот няма да искат да навлязат със значителни сили във водите на един малък, но горд народ, за да го подчинят. Ако норвежците окажат съпротива, както вероятно ще постъпят, ще се пролее кръв, а това според главнокомандващия ще бъде престъпление, не по-малко от престъпленията, които германците извършиха на други места“.

Очевидно моряците имат повече скрупули от държавниците и в началото на войната през 1939 г. британското правителство е по-безразсъдно, отколкото в края на Първата световна война.

Но Министерството на външните работи упражнява възпиращо действие и кара правителството да се съобрази с възраженията срещу предлаганото нарушаване на норвежкия суверенитет. Чърчил със съжаление пишее: „Аргументите на външното министерство за неутралитета натежаха и аз не успях да се наложа. Продължих да отстоявам позицията си с всички средства и при всички поводи“. Въпросът става предмет на дискусия в по-широки кръгове и аргументите в негова полза намират отражение дори в печата. Това води до засилване на германското безпокойство и до вземането па мерки.

Първият по-сериозен довод за това от германска страна, намерен в заловените германски архиви, е от началото на октомври, когато командващият военноморските сили адмирал Редер изразява опасения, че норвежците могат да отворят пристанищата си за англичаните, и докладва на Хитлер за вредата, която може да нанесе от стратегическа гледна точка подобна британска окупация. Освен това той е на мнение, че би било изгодно за германския под-воден флот да се сдобие с бази на норвежкия бряг в Тронхейм с помощта на руски натиск.

Обаче Хитлер отхвърля тази идея. Вниманието му е съсредоточено върху плановете за настъпление на Запад, за да принуди Франция да сключи мир, и не иска да бъде въвличан в каквито и да било странични операции и да отклонява ресурси.

Нов, много по-силен импулс и за двете страни е руското нахлуване във Финландия в края на ноември. Чърчил вижда в него нова възможност да бъде нанесен удар по германския фланг под прикритието на помощ за Финландия: „Приветствах този нов, благоприятен вятър като средство за постигане на важното стратегическо предимство да бъдат прекъснати жизненонеобходимите доставки на желязна руда за Германия“.

Чърчил излага аргументите си за такава стъпка в меморандум от 16 декември и я определя като „голяма нападателна операция“. Той признава, че това може да принуди германците да навлязат в Скандинавия, защото казва: „Ако стреляш по противника, той ще ти отвърне“. Обаче твърди: „Ние ще спечелим повече, отколкото ще загубим, от една германска атака срещу Норвегия и Швеция“. (Той пропуска да спомене каквото и да било за това, на какви страдания ще бъдат подложени скандинавските народи, ако страните им бъдат превърнати в арена на сражения.)

Повечето членове на правителството обаче все още имат задръжки относно възможността да бъде нарушен норвежкият неутралитет. Въпреки силното настояване на Чърчил те се въздържат да разрешат незабавното изпълнение на проекта му. Но упълномощават началника на Генералния щаб „да плапира извършването на десант в Нарвик“ — крайната гара на железопътната линия, водеща до шведските железни мини в Гяливаре, откъдето рудата се прехвърля във Финландия. Въпреки че официално афишираната причина за такава операция е оказването на помощ за Финландия, голямата цел е да бъде установен контрол над шведските железни мини.

Същия месец в Берлин пристига важен посетител от Норвегия. Това е Виткун Куизлинг, бивш министър на отбраната, който оглавява малка партия от нацистки тип, силно симпатизираща на Германия. Той се среща с адмирал Редер и му внушава, че има опасност Великобритания скоро да окупира Нор-вегия. Куизлинг иска пари и тайна помощ за плановете си да организира пре-врат за сваляне на тогавашното норвежко правителство. Казва, че редица вис-ши норвежки офицери са готови да го подкрепят, включително според твърде-нията му и полковник Сундло — комендант на Нарвик. След като вземе властта, той смята да покани германците да защитават Норвегия и така да попречи на навлизането на англичаните.

Редер убеждава Хитлер да се срещне лично с Куизлинг и това става на 16 и на 18 декември. Стенограмата от техния разговор показва, че Хитлер е заявил, че „би предпочел Норвегия, както и останалите страни от Скандинавия да останат напълно неутрални“, защото „не иска да разширява театъра на военните действия“. Обаче „ако противникът подготвя разпростирането на войната, ще предприеме стъпки да се предпази от подобна опасност“. Междувременно на Куизлинг са обещани парични помощи и са му дадени увере-ния, че въпросът за оказване на военна подкрепа ще бъде проучен.

Въпреки това военният дневник на щаба на германските военноморски сили показва, че на 13 януари, месец по-късно, те все още са на мнение, че „най-благоприятното разрешение би било запазването на норвежкия неутралитетвъпреки изразеното безпокойство, че Великобритания възнамерява да окупи-ра Норвегия с мълчаливото съгласие на норвежкото правителство“.

Какво става по това време от другата страна на хълма? На 15 януари френският главнокомандващ генерал Гамелен изпраща меморандум до министър-председателя Даладие, в който посочва колко важно е да бъде открит нов театър на военни действия в Скандинавия. Той представя и план за съюзни-чески десант в Петсамо в северната част на Финландия заедно с превантивно „завземане на пристанища и летища по западното крайбрежие на Норвегия“, Планът предвижда също възможността за „разширяване на операцията в Швеция и окупиране на железните мини в Гяливаре“.

В реч по радиото Чърчил се обръща към неутралните страни и заявява, че е техен дълг да се включат в борбата срещу Хитлер, което, естествено, засилва германските страхове^[1]. Има прекалено много открити намеци за действията на съюзниците.

На 27 януари Хитлер дава изрични заповеди на военните си съветници да подготвят реални планове за нахлуване в Норвегия, ако е необходимо. Създа-деният за целта специален щаб се събира за първи път на 5 февруари. В деня, в който съюзническото Върховно командване се събира в Париж, Чембърлейн взема със себе си Чърчил. На това съвещание са одобрени планове за подготовка на контингент от две британски дивизии и малко по-малобройна френска част като „помощ за Финландия“. Те трябва да действат под прикритието на доброволци, за да се намалят шансовете за открита война с Русия. Обаче се започва спор за маршрута, по който тези сили трябва да бъдат изпратени. Британското правителство изтъква трудностите за извършване на десанта в Петсамо и преимуществата той да бъде осъществен в Нарвик, осо-бено „за да се установи контрол над железните мини в Гяливаре“. Това трябва да бъде главната цел, а само част от контингента да продължи, за да окаже помощ на Финландия. Британските аргументи надделяват и е решено експе-диционният корпус да отплава в началото на март. На 16 февруари става съдбоносен инцидент. Германският кораб „Алтмарк“, който се връща от Южния Атлантик с британски военнопленници, е преследван от британски разрушители и търси убежище в един норвежки фиорд, Чърчил заповядва директно на капитан Вайън, командир на разрушителя „Косак“, да навлезе в норвежки води, да превземе „Алтмарк“ и да освободи воен-нопленниците. На мястото на събитието се намират два норвежки патрулни катера, но те са прогонени, а на последвалия протест от норвежкото прави-телство за навлизането в норвежки води не е обърнато внимание.

Хитлер приема протеста само като опит да бъде заблуден и е убеден че норвежкото правителство е доброволен съучастник на Великобритания. Това му убеждение се потвърждава от бездействието на двата катера и от докладите на Куизлинг, че действията на „Косак“ са предварително нагласена работа Според германските адмирали случаят „Алтмарк“ е повлиял категорично за решението на Хитлер да навлезе в Норвегия. Той става искрата, подпалила фитила на бурето с барут.

Хитлер решава, че не може да чака плана на Куизлинг да се осъществи тъй като германските наблюдатели в Норвегия съобщават, че партията му не се радва на особен успех, а сведенията от Великобритания показват, че в норвежкия район се планират някакви действия, придружени от струпване на войски и транспортни кораби.

На 20 февруари Хитлер повиква генерал Фон Фалкенхорст и го назначава да командва и да подготви експедиционен корпус за Норвегия, като му казва: „Информиран съм, че британците възнамеряват да извършат там десант, и аз искам да съм там преди тях. Окупацията на Норвегия от британците ще бъде повратен момент от стратегическа гледна точка, който ще ги отведе в Балтика, където нямаме нито войски, нито брегови укрепления… Врагът ще се окаже в състояние да настъпи към Берлин и да пречупи гръбнака на нашите два фронта“.

На 1 март Хитлер издава директива за подготовка на нахлуването. Дания също трябва да бъде окупирана като необходимо стратегическо предмостие и за охрана на германските линии на комуникация.

Но дори и сега това не е окончателно решение за нападение. Стенограмите на разговорите на адмирал Редер с Хитлер показват, че той все още се колебае между убеждението, че най-доброто нещо е запазването на неутралитета на Норвегия, и страха от предстоящ британски десант там. На 9 март, предста-вяйки военноморските планове, той разсъждава върху рисковете от предприе-мането на една операция, „противоречаща на всички принципи за водене на война по море“, като същевременно заявява, че тя е „наложителна“.

През следващата седмица напрежението от германска страна преминава в треска. На 13 март е съобщено, че срещу южното крайбрежие на Норвегия са съсредоточени британски подводници; на 14 март германците засичат съоб-щение по радиото, в което се нарежда на съюзническите транспортни кораби да са готови за придвижване; на 15 март група френски офицери пристигат в Бергън. Германците усещат, че има опасност да бъдат изпреварени, тъй като експедиционният им корпус още не е готов.

В действителност как стоят нещата при съюзниците? На 21 февруари Даладие настоява случаят „Алтмарк“ да бъде използван като претекст за „незабавно завладяване“ на норвежките пристанища с един „внезапен удар“. Той заяваява: „Колкото по-бързо бъде извършена операцията и колкото повече нашата пропаганда успее да използва спомена за неотдавнашното съучастничество на Норвегия при инцидента с «Алтмарк», толкова по-лесно тя ще бъде оправдана от световното обществено мнение“. Това изявление забележително напомня речите на Хитлер.

Предложението на френското правителство е посрещнато с известно съмнение в Лондон, тъй като експедиционният корпус не е готов и Чембърлейн все още се надява, че норвежкото и шведското правителство ще се съгласят с навлизането на съюзнически войски.

На съвещанието на военновременния кабинет на 8 март Чърчил представя план за изпращане на военноморска сила край Нарвик и за незабавно дебаркиране на отряд войници на брега — на принципа „демонстрация на сила, за да бъде избегнато използването й“. На следващо съвещание, състояло се на 12 март, правителството „реши да възобнови плановете“ за десанти в Тронхейм, Ставангър и Бергън, а също и в Нарвик.

Частта, дебаркирала в Нарвик, трябва да навлезе бързо навътре в територията на страната, да премине шведската граница и да стигне железните мини в Гяливаре. На 20 март всичко трябва да бъде готово за реализацията на пла-новете. Обаче те са осуетени от военното поражение на Финландия и капиту-лацията и на 13 март пред Русия, която лишава съюзниците от основния пре-текст за навлизане в Норвегия. Като първа реакция на този студен душ дведивизии, придадени към експедиционния корпус за Норвегия, са изпратенивъв Франция, въпреки че на разположение остава една част с размера на дивизия. Друга последица е падането на Даладие и замяната му с френския министър-редседател Пол Рейно, който идва на власт, заставайки начело на позицията за по-агресивна политика и по-бързи действия. На 28 март той заминава за Лондон за съвещание на съюзническия Върховен военен съвет, решен да иска незабавно изпълнение на норвежкия проект, за който от толкова дълго време настоява Чърчил.

Но сега от подобен натиск вече няма никаква нужда, защото, както обяснява Чърчил, „на този етап Чембърлейн бе много по-склонен да бъдат предприети някакви агресивни действия“. Както през пролетта на 1939 г., след като веднъж взема решението, той се хвърля напред и с двата крака. Откривайки съвещанието на Съвета, той не само се обявява решително за предприемането на действия в Норвегия, но и настоява да бъде приет и другият любим проект на Чърчил — за хвърлянето на непрекъснат поток от мини в Рейн и в други германски реки от въздуха. Рейно изразява известни съмнения относно последната операция и заявява, че трябва да получи съгласието на Френския военен комитет, но с готовност подкрепя норвежката операция.

Решено е минирането на норвежките териториални води да бъде извършено на 5 април и да бъде подкрепено от десанти на войски в Нарвик, Тронххейм, Ьергън и Ставангър. Първият контингент трябва да отплава за Нарвик на 8 април. Обаче тогава се стига до ново забавяне. Френският военен комитет не се съгласява с хвърлянето на мини в Рейн, за да не предизвика германски отговор, който „ще се стовари върху Франция“. Французите не проявяват подобно безпокойство за отговора, който ще се стовари върху Норвегия заради другата операция. Гамелен дори подчертава, че една от нейните цели ще бъде „да вкара противника в капан, провокирайки го да извърши десант в Норвегия“. Същевременно Чембърлейн се опитва да наложи изпълнението и на двете операции и се споразумява с Чърчил той да отиде в Париж на 4 април, за да настоява отново за това. Той обаче не успява да убеди французите: да приемат плана му за Рейн.

Това означава кратковременно забавяне на „Уилфред“ — норвежкия план. Изглежда странно, че Чърчил се съгласява със забавянето, тъй като на съве-щание на военновременния кабинет предния ден от военното и външното министерство докладват за голям брой германски кораби с войници на борда, които се съсредоточават в пристанищата, намиращи се най-близо до Норвегия. Изказва се доста абсурдното и учудващо предположение, че тези войски изчакват в готовност да нанесат контраудар след британски десант в Норвегия.

Началото на норвежката операция е отложено с три дни за 8 април. Това ново забавяне се оказва фатално за перспективите за успех на операцията. То дава възможност на германците да влязат в Норвегия малко преди съюзниците.

Ма 1 април Хитлер окончателно взема решение и нарежда нахлуването в Норвегия и Дания да започне на 9 април в 5,15 часа сутринта. Той решава това, след като получава доклад, че на норвежката противовъздушна и брегова артилерия е било разрешено да открива огън, без да чака по-вишестоящи заповеди, което означава, че норвежките сили са приведени в готовност за действие и че всяко по-нататъшно забавяне слага край на шансовете му за изненада и успех.

В ранните часове на 9 април предните германски части, състоящи се главно от бойни кораби, пристигат в главните норвежки пристанища от Осло до Нарвик и ги превземат с лекота. Командирите им заявяват на местните власти, че взимат Норвегия под германска протекция срещу предстоящо съюзническо нахлуване — твърдение, което говорителите на съюзниците веднага отричат.

Както заявява лорд Хенки, който тогава е член на военновременния кабинет: „…от началото на планирането до германското нахлуване плановете и подготовката на Великобритания и на Германия бяха приблизително на едно равнище. Дори Великобритания беше започнала планирането малко по-рано… и двата плана трябваше да бъдат изпълнени почти едновременно, като Вели-кобритания беше с 24 часа по-напред в изпълнението на този акт на агресия, ако подобен термин може изобщо да бъде употребен за която и да било от страните“.

Обаче финалният спринт на Германия е по-силен и по-бърз. Тя спечелва състезанието с минимална преднина — почти с „фотофиниш“, Един от най-спорните пунктове на Нюрнбергските процеси е, че планирането и извършването на агресията срещу Норвегия стават едно от главните обвинения срещу германците. Трудно е да се разбере как британското и френското правителство са имали наглостта да одобрят включването на това обвинение и как официалните прокурори са настоявали за присъди по него. Подобна позиция е един от най-фрапантните примери за лицемерие в историята. Що се отнася до самата операция, най-изненадващото е разкритието за малкия размер на силите, завладели столицата и главните градове на Норвегия чрез този открит преврат. Те са се състояли от 2 линейни крайцера, малък линеен кораб, 7 кръстосвача, 14 разрушителя, 21 подводници, известен брой спомагателни кораби и около 10 000 войници, използвани за нахлуването. В никое от местата на десантите не са участвали повече от 2000 души. Включен е бил и един батальон парашутисти за завладяване на летищата на Осло и Ставангер. Това е първият случай на използване на парашутни части, но те се оказват много ценни. Най-решителният фактор за германския успех обаче се оказва Луфтвафе. Действителните сили, ангажирани в операцията, наброяват около 800 бойни и 250 транспортни самолета. Те хвърлят в ужас норвежците в първата фаза на операцията и по-късно парализират съюзническите контра-действия.

Как става така, че британският военен флот не успява да пресече пътя и да потопи много по-слабите германски военноморски сили, които пренасят час-тите за нахлуването? Важни пречки са площта на обхванатото морско про-странство, особеностите на норвежкото крайбрежие и мъгливото време. Но има и други фактори, както и по-преодолими препятствия. Гамелен отбелязва, че когато на 2 април е настоял пред Айрънсайд — началник на имперския Генерален щаб, да избърза с изпращането на експедиционния корпус, той от-говорил: „При нас главната дума има Адмиралтейството. То иска всичко да бъде изпипано. Убедено е, че е в състояние да попречи на всякакъв германски десант по западното крайбрежие на Норвегия“.

На 7 април в 1,25 часа след полунощ британската авиация открива „силни германски военноморски части да се придвижват бързо на север“ през устие-то на протока Скагерак по посока па норвежкия бряг. Чърчил заявява: „За нас в Адмиралтейството беше трудно да повярваме, че тези сили се насочват към Нарвик“, въпреки че според един доклад от Копенхаген Хитлер възнамерява ла завземе пристанището. Английският крайбрежен флот отплава в 7,30 часа сутринта от Скапа Флоу, но изглежда, че както в Адмиралтейството, така и адмиралите в морето са горели от желание да засекат германските линейнни крайцери. В усилията си да ги накарат да се сражават те, изглежда, не са пред-видили възможността противникът да извърши десант и са пропуснали шанса да засекат по-малките бойни кораби, пренасящи войските.

След като експедиционният корпус е бил вече готов да отплава, защо се е забавил да слезе на сушата и да отблъсне германските части, преди те да могат да завземат напълно норвежките пристанища? Основната причина се съдържа в последното изречение. Когато Адмиралтейството чува, че германските линейни крайцери са били забелязани, то нарежда на крайцерната флотилия в Розит „да свали войниците на брега дори и без снаряжението им и да се присъедини към флота в открито море“. Подобни заповеди са изпратени и до корабите в Клайд, които са били натоварени с войници.

Защо норвежците не оказват по-решителна съпротива срещу толкова малка нападаща сила? Главно защото въоръжените им сили дори не са били моби-лизирани. Въпреки предупрежденията от техния пълномощен министър в Берлин и подканванията на началника на Генералния щаб, заповедта за моби-лизация не е била издадена до нощта на 8 срещу 9 април, няколко часа преди нахлуването. Било е твърде късно, а бързо придвижващите се нашественици са прекъснали този процес.

Още повече че, както отбелязва Чърчил, по това време норвежкото прави-телство е било „обезпокоено главно от действията на британците“. Тъжното и смешното е, че британската операция за поставяне на мини вероятно е при-влякла и отклонила вниманието на норвежците през съдбоносните 24 часа преди германския десант.

Що се отнася до възможността норвежците да се съвземат след първоначалния удар, тя е била намалена поради липсата на боен опит и старомодната им военна организация. Те по никакъв начин не са били готови да се справят с модерния блицкриг дори и в малък мащаб както в техния случай. Слабостта на съпротивата е явна най-вече от бързината, с която нашествениците преминават през дълбоките долини, за да завземат страната. Ако съпротивата е била по-сериозна, топящият се сняг по склоновете на долините, който пречи на обходните маневри, е можел да стане по-голяма пречка пред шансовете за успех на германците.

От поредицата начални удари най-шокиращ е ударът при Нарвик, тъй като това разположено далеч на север пристанище се намира на близо 2000 км от германските военноморски бази. Два кораба от норвежката брегова охрана смело посрещат атакуващите германски разрушители, но бързо са потопени. Бреговата охрана не прави опит да окаже съпротива повече поради неопитност отколкото поради предателство. На следващия ден една фло-тилия британски разрушители преминава през фиорда и влиза в бой с гер-манците в който търпят загуби и двете страни. Тази битка приключва на 13 април с пристигането на по-силна флотилия, подкрепяна от броненосеца „Уорспайт“. По това време германските войски успяват да заемат позиции във и около Нарвик.

По на юг Тронхейм е превзет с лекота, след като германските кораби хвърлят ръкавицата на доминиращите над фиорда батареи — риск, който изумява съюзническите експерти, обсъдили проблема. Като превземат Тронхейм, германците стават притежатели на главния ключ към Централна Норвегия, въпреки че остава открит въпросът, дали малобройните им сили могат да получат подкрепления от юг.

В Бергън те претърпяват известни загуби от норвежките бойни кораби и батареи, но след като слизат на брега, вече нямат неприятности. При настъпле-нието към Осло обаче главната сила на нашественика получава сериозен удар, тъй като кръстосвачът „Блюхер“, на който се намират много хора от военния щаб, е потопен с торпеда от крепостта Оскарборг и опитът за форсирано пре-минаване е отложен до следобед, когато след тежка бомбардировка от въздуха крепостта се предава. Така завладяването на норвежката столица се пада на парашутистите, които се приземяват на летище Форнебу. Следобед тази символична сила преминава като на парад през града и блъфът й успява. За-бавянето дава възможност на краля и на правителството да избягат на север, за да организират съпротива.

Завладяването на Копенхаген е насрочено да съвпадне с планираното при-стигане в Осло. Достъпът до датската столица по море е лесен и малко преди 5 часа сутринта три малки транспортни кораба навлизат в пристанището подприкритието на авиацията. При слизането на сушата германците не срещат съпротива и един батальон успява да превземе с изненада казармите. По също-то време е нарушена и сухопътната граница на Дания в Ютландия и след кратка престрелка съпротивата е прекратена. Окупацията на Дания е извършена с цел да се осигури германски контрол над морския коридор от техните пристанища до Южна Норвегия. Тя им дава възможност също да използват летища от които да оказват подкрепа на своите войски там. Датчаните биха могли да се сражават по-упорито, но страната им е почти незащитима срещу мощно нападение със съвременни оръжия.

Едни по-навременни и решителни действия биха могли да помогнат за връщане на две от основните позиции в Норвегия, които германците завземат сутринта, тъй като по времето, когато извършват десанта, главният британски флот под командването на адмирал Форбс се намира срещу Бергън и той обмисля възможността да изпрати сили, които да нападнат намиращите се там германски кораби. Адмиралтейството се съгласява и предлага подобна атака да бъде извършена и при Тронхейм. Малко по-късно обаче е решено нападението при Тронхейм да бъде отложено, докато германските линейни крайцери бъдат открити. Междувременно група от 4 кръстосвана и 7 разру-шителя се насочва към Бергън, но от авиацията съобщават, че там има два германски крайцера, а не един, както е предадено по-рано, и Адмиралтей-ството проявява предпазливост, отлагайки атаката.

След като германците заемат позиции в Норвегия, най-добрият начин да им се противодейства е да бъде прекъснат пътят им за снабдяване и подкрепления. Това е възможно само като се блокира протокът Скагерак между Дания и Норвегия. Скоро става ясно, че, страхувайки се от германски въздушни атаки, Адмиралтейството не желае да изпрати в Скагерак друго освен подводници. Подобна предпазливост показва, че там вече си дават сметка, какви поражения може да нанесе бойната авиация върху военноморските сили, нещо, което не е било показвано преди войната. Това доказва също колко погреша е била преценката На Чърчил да се стреми към разширяване на войната на Скандинавия, тъй като, ако германският път за снабдяване не бъде прекъснат, нищо не би могло да попречи на германците да увеличат силите си в Южна Норвегия и тогава те биха имали още по-голямо преимущество.

Ако двете дълги планински дефилета, които водят на север от Осло, бъдат твърдо овладени и бъде сломена бързо съпротивата на малобройните гер-мански сили при Тронхейм, все още би имало някакви изгледи за запазване на Централна Норвегия. Британските усилия се съсредоточават именно в тази посока. Седмица след германското нападение са извършени британски десанти северно и южно от Тронхейм — съответно при Намсос и Андалснес, като предмостия за главната и директна атака срещу Тронхейм.

Това решение е последвано от поредица странни злополуки. За командващ операцията е назначен генерал Хотблек — способен воин със съвременно мис-лене. След като задачата му е разяснена, той напуска Адмиралтейството по-сред нощ и тръгва за своя клуб, но няколко часа по-късно е намерен в без-съзнание пред прага на херцога на Йорк, явно вследствие на внезапен апо-плектичен удар. На следващия ден е назначен негов приемник, който е изпратен със самолет за Скапа Флоу, но докато кръжи над летището, аеропланът внезапно се забива в земята.

Междувременно във възгледите на началник-щабовете и в Адмиралтейството настъпва неочаквана промяна. На 17 април те одобряват плана, но на следващия ден застават на напълно противоположно мнение. Завладяват ги страхове от рисковете на операцията. Въпреки че Чърчил би предпочел усилията да бъдат съсредоточени при Нарвик, той е много разочарован от начина, по който те променят мнението си.

Вместо това началник-щабовете препоръчват десантите при Намсос и Андалснес да бъдат подсилени и разширени в маневра за затягане на обръч около Тронхейм. На хартия изгледите за осъществяването й изглеждат добри, тъй като в този район има по-малко от 2000 германски войници, докато съюзниците са стоварили 13 000. Обаче разстоянието, което трябва да бъде преминато, е голямо, снегът забавя придвижването и съюзническите части се оказват по-неспособни от германците да се справят с трудностите. Настъпле-нието от Намсос е осуетено от опасността за тила на настъпващите части, появила се след десанта, който извършват близо до входа на фиорда при Тронхейм малки германски групи, подкрепяни от единствения германски разрушител в района. Настъплението откъм Андалснес, вместо да се насочи към Тронхейм от север, скоро се превръща в отбрана срещу германските войски, които напредват от Осло на горе по долината Гудбранд и изблъскват норвежците встрани. Тъй като съюзническите части търпят сериозни загуби от въздушните атаки, а самите те нямат въздушна подкрепа, преките им ко-мандири препоръчват евакуация. Прехвърлянето на двете части обратно на корабите е завършено на 1 срещу 2 май, оставяйки напълно под германски контрол както Южна, така и Централна Норвегия.

Сега съюзниците съсредоточават усилията си за завладяване на Нарвик — по-скоро за да възстановят престижа си, отколкото с надеждата наистина да стигнат до шведските железни мини. Първоначалният британски десант в този район е извършен на 14 април, обаче изключителната предпазливост на гене-рал Макизи възпрепятства всякаква бърза атака срещу Нарвик въпреки на-стоятелните подканяния на адмирал лорд Корк, който командва смесените военноморски и сухопътни части в района. Дори когато броят им стига 20 000 души, напредването е бавно. От другата страна 2000 души от австрийската алпийска дивизия, подкрепяни от още толкова моряци от германските разрушители и умело ръководени от генерал Дитл, се възползват максимално от отбранителните си позиции на трудния терен. Те са принудени да напуснат Нарвик едва на 27 май. През това време германската офанзива на Запад навлиза дълбоко във Франция, която е на път да капитулира. По тази причина на 7 юни съюзническите сили при Нарвик са евакуирани. По същото време кралят и правителството на Норвегия напускат страната.

По скандинавския проблем като цяло съюзническите правителства демон-стрират крайна агресивност, съпроводена от недостиг на време, което носи само беди на норвежкия народ. За разлика от тях Хитлер за първи път проявява продължително нежелание да напада. Но когато накрая решава да изпревари западните сили, той не губи време, а войските му действат бързо, което многократно компенсира малобройността им в критичната фаза.