Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Седма глава
Завладяването на Запада

Когато на 10 май 1940 г. войските на Хитлер пробиват отбраната на Запада, развоят на световните събития се променя с дълготрайни последици за бъде-щето на всички народи. Решителното действие на разтърсилата света драма започва на 13 май, когато танковите корпуси на Гудериан прекосяват река Мьоз[1] при Седан.

На 10 май неуморният и енергичен Чърчил става министър-председател на Великобритания на мястото на Чембърлейн.

Тесният пробив при Седан скоро е разширен и превърнат в огромна дупка Втурвайки се в нея, германските танкове стигат до брега на Ламанша само за седмица, изолирайки по такъв начин съюзническите армии в Белгия. Тази катастрофа води до падането на Франция и до изолацията на Великобритания. Въпреки че Великобритания успява да се държи зад водната бариера, избавлението идва едва когато продължителната война обхваща целия свят. Накрая Хитлер е победен с помощта на Америка и Русия, но Европа е изто-щена и заплашена от комунистическо господство.

Общоприето е след катастрофата пробивът на френския фронт да се смята за неизбежен и атаката на Хитлер за неудържима. Обаче тези представи, както става ясно сега, са се различавали твърде много от реалното положение.

Командващите германските въоръжени сили не са били много уверени в успеха на офанзивата, която предприемат с нежелание по настояване на Хитлер. В критичния момент той внезапно губи самоувереността си и налага двудневно спиране на настъплението точно когато авангардът на войските му пробива френската отбрана и има пред себе си открито пространство. Ако французите бяха успели да се възползват от глътката въздух, която им бе дадена, това би се отразило фатално на перспективите на Хитлер за победа.

Най-странното от всичко е, че човекът, който ръководи авангарда — Гуериан, е отстранен временно от командването поради желанието на началниците му да спрат устрема, с който той се опитва да се възползва от направения от него пробив. Ако не е било това негово „провинение“, настъплението вероятно би се провалило и целият развой на световните събития би бил друг.

3700-karta3.gif

Армиите на Хитлер, които далеч нямат смазващото превъзходство, което им се придава, всъщност са по-малобройни от армиите, срещу които са изправени. Въпреки че танковите му атаки се оказват решаващи, той има по-малко и не толкова мощни танкове, колкото притежават противниците му. Превъзходството на Хитлер е само във въздуха — най-решаващия фактор.

Освен това въпросът е решен от малка част от неговите войски, преди основните му сили да влязат в действие. Частта се състои от 10 бронетанкови дивизии (от общо 135-те дивизии, които е струпал), една парашутна дивизия и една въздушнопреносима дивизия плюс авиацията.

Зашеметяващият ефект, който постигат новите формирования, прикрива не само сравнително малкия им брой, но и малката разлика, с която този успех е постигнат. Той е могъл лесно да бъде предотвратен, ако не са били грешките на съюзниците. А те до голяма степен се дължат на остарелите им идеи за водене на война. Заедно с помощта, оказана от късогледите военачалници на противниковата страна, за успеха на настъплението допринасят поредица от странни щастливи обстоятелства и готовността на един човек — Гудериан, да се възползва максимално от това, което среща по пътя си.

Битката за Франция е един от най-фрапантните примери за решаващата роля на една нова идея, реализирана от един решителен изпълнител. Гудериан разказва как преди войната въображението му е било разпалвано от идеята за дълбоко стратегическо проникване от независими бронетанкови сили — продължителен танков пробив, който да прекъсне основните артерии на противниковата армия далеч зад нейния фронт. Ентусиазиран привърженик на танковете, той вижда потенциалните възможности на тази идея, която се появява в новото течение на военната мисъл във Великобритания след Първата световна война. Кралският танков корпус пръв демонстрира тази идея в практическо учение. Повечето висши германски генерали имат също толкова много резерви към идеята, колкото британските и френските авторитети, смятайки я за непрактична при война. Но когато войната избухва, Гудериан се възползва от възможността да я осъществи на практика въпреки съмненията на началниците му. Ефектът се оказва потресаващ, както и други приложени преди това в историята нови идеи, като използването на коня, дългото копие, фалангата[2], гъвкавия легион, „косия боен ред“, стрелеца на кон, дългия лък, мускета, топа, организирането на армиите в отделни маневрени дивизии.

Германското настъпление на Запад започва с големи успехи на десния фланг срещу основни пунктове на отбраната на неутрална Холандия и Белгия. Тези удари, начело на които са въздушнопреносимите части, отвличат внимание-то на съюзниците в продължение на няколко дни от основните настъпващи сили, които нанасят удар в центъра през покритите с хълмове и гори Ардени право към сърцето на Франция.

Столицата на Холандия Хага и комуникационният център на страната Ро-тердам са атакувани в ранните часове на 10 май от въздушнопреносими части едновременно с нападение срещу холандски укрепления по границата на 150 км на изток. Объркването и паниката, причинени от този двоен удар фронтално и в тила, са подсилени от заплахата в широк фронт от Луфтвафе. Възползвайки се от бъркотията, германските бронетанкови сили се втурват през пробива на южния фланг и на третия ден се съединяват с въздушнопреносимите части при Ротердам. Те преминават под носа на френската 7-а армия, която току-що епристигнала на помощ на холандците. Капитулацията е ускорена от опасноста от нови въздушни атаки на многолюдните градове. Тук германските сили са много по-малобройни от противниковите. А решителният пробив е извършен само с една танкова дивизия — 9-а, единствената, която може да бъде отделена за атака на холандския фронт. Маршрутът, по който се придвижва, е пресечен от канали и широки реки, които са леснозащитими. Шансовете й за успех зависят от въздушните удари. Тази нова военна част е много малка, изумително малка в сравнение с това, което постига. През май 1940 г. Германия има само 4500 обучени парашутисти. От този недостатъчен брой 4000 са използвани при нападението срещу Холандия. Те са организирани в пет батальона и са подкрепяни от една лека пехотна дивизия от 12 000 души, прехвърлена с транспортни самолети. Основните пунктове на плана резюмира най-добре командващият въздушнопреносимите войски генерал Щудент: „Малката численост на нашите сили ни принуди да се съсредоточим върху две цели, които ни изглеждаха най-важни за успеха на операцията. Главното усилие под мое ръководство беше насочено срещу мостовете при Ротердам, Дордрехт и Мердийк, през които главният път от юг преминаваше през делтата на Рейн. Задачата ни беше да завладеем мостовете, преди холандците да ги взривят, и да ги държим отворени до пристигането на нашите мобилни сухопътни сили. Моята част се състоеше от 4 парашутни батальона и един въздушнопреносим полк (от 3 батальона). Постигнахме пълен успех с цената само на 180 жертви. Нямахме право да се провалим, защото иначе щеше да се провали цялото настъпление“, Един от пострадалите е самият Щудент, който е ранен в главата и излиза от строя в продължение на осем месеца. Второто нападение е срещу холандската столица Хага. Целта е да бъдат заловени в кабинетите им ръководителите на правителството и на службите, за да бъде оставен без контрол целият държавен апарат. Силите, които участват в операцията в Хага, са един парашутен батальон и 2 въздушнопреносими полка под командването на генерал граф Шпонек. Тази атака е отблъсна-та, въпреки че причинява голям хаос.

Нахлуването в Белгия също има сензационно начало. Тук сухопътната атака е осъществена от мощната 6-а армия, командвана от Райхенау (която включва и командвания от Хьопнер 16-и танков корпус). Тя трябва да преодолее внушителна бариера, преди да успее да се разгърне. В помощ на тази атака са останали само 500 парашутисти. Те се използват за завладяването на двата моста над канала Алберт и форта на Ебен Емаел — най-модерния белгийски форт, който пази тази водна граница.

Тъкмо тази малобройна група решава проблема, защото тук пътят към белгийската граница минава през южния край на една холандска територия, известна като „Маастрихтский апендикс“, и след като германската армия пре-сече холандската граница, белгийските граничари по канала Алберт биха имали достатъчно време да взривят мостовете, преди силите на нашественика да успеят да пресекат широката 25 км ивица. Спуснатите в пълна тишина от нощното небе парашутисти показват нов начин, който се оказва единствено възможен в случая за запазването на мостовете непокътнати.

Съобщенията по онова време за спуснати хиляди германски парашутисти на десетки места не отговарят на твърде малобройните въздушнодесантни сили, прехвърлени в Белгия. Обяснение за това дава Щудент. За да компенсират недостатъчните си сили и да създадат колкото може по-голямо объркване, германците хвърлят в един обширен район парашутисти кукли. Тази уловка се оказва много резултатна, тъй като ефектът й е бил подсилен от естествената склонност на разпаленото въображение да преувеличава.

Ето какво казва Щудент: „Операцията за канала Алберт беше също идея на Хитлер. Това може би е най-оригиналната идея на този човек от многото му хрумвания. Той ме извика и ме попита за мнението ми. След еднодневно обмисляне потвърдих, че подобно начинание е възможно, и ми беше наредено да се заема с подготовката. Използвах 500 души, командвани от капитан Кох. Командирът на 6-а армия генерал Фон Райхенау и неговият началник-щаб генерал Фон Паулус, и двамата способни генерали, гледаха на операцията като на авантюра, в която нямаха много вяра.

Изненадващото нападение на форт Ебен Емаел се извършва от една мини-атюрна част от 78 парашутисти сапьори, командвани от лейтенант Вициг, които дават само шест жертви. Този малък отряд се спуска изненадващо върху покрива на форта, справя се с хората от противовъздушната отбрана и взривява всички бронирани кули и бункери на всички оръдия с нови, много силни експлозиви, които до този момент се пазеха в тайна… При изненадващата атака срещу Ебен Емаел бе използвано ново оръжие, което за целта бе тайно прехвърлено с друго ново оръжие — товарен планер“.

Фортът е построен така, че да може да посрещне всяка заплаха освен възможността върху покрива му да бъдат спуснати вражеските войници. Оттам шепата небесни воини на Вициг държат под прицел 1200 души в продължение на 24 часа, докато на мястото пристигнат германските сухопътни сили. Белгийските граничари на двата основни моста също са заварени неподготвени. На единия мост те палят фитил, за да взривят моста, но екипажът на един планер успява да влезе по петите на часовоите в караулката и да го угаси навреме. Трябва да се отбележи, че по целия фронт на настъплението защитниците взривяват мостовете според плана навсякъде освен там, където са били използвани парашутисти. Това показва колко тънка е била границата между успеха и провала на германците, тъй като успехът на операцията е зависел само от времето. До следващата сутрин през канала преминават достатъчно германски войски, които прегазват слабата белгийска защита зад него. След това двете бронетанкови дивизии на Хьопнер (3-та и 4-та) преминават през неразрушени-те мостове и се разгръщат в равнината зад тях. Стремителното им настъпление принуждава белгийските войски да започнат общо отстъпление точно когато френските и британските войски пристигат, за да ги подкрепят. Този пробив в Белгия не е решителният удар на настъплението на Запад, но той има изключително важен ефект, тъй като не само привлича вниманието на съюзниците в погрешна посока, но и ангажира по-голямата част от мобилните им сили в разразилата се там битка и тези мобилни дивизии не могат да бъдат изтеглени и прехвърлени на юг, за да посрещнат по-голямата заплаха — на 13 май, която внезапно надвисва над френската граница в най-слабото и място отвъд западния край на незавършената линия „Мажино“. Междувременно механизираните авангарди на групата армии под командването на Рундщет напредват през Люксембург и Белгия към Франция. След като прекосяват 120 км през Ардените и се справят със слабата съпротива там, те преминават френската граница и се появяват на бреговете на река Мьоз рано на четвъртия ден от офанзивата. Да се прехвърли голямо количество танкове и моторизирани средства през такъв труден терен, е дръзко начинание. Открай време традиционните стратези са смятали този терен за „непроходим за големомащабна офанзива“, камо ли за танкова операция. Но това увеличава възможностите за изненада, като същевременно гъстите гори помагат да се прикрие настъплението и да се скрие силата на удара. Тъкмо френското Върховно командване помага най-много за успеха на Хитлер. Разтърсващият ефект на удара през Ардените се дължи най-вече на френския план, който от германска гледна точка отговаря идеално на германския преработен план. Това, което се оказва фатално за французите, е не, както много хора си представят, възприетата отбранителна позиция или предоверяването им в непобедимостта на линията „Мажино“, а по-офанзивната страна на техния план. Втурвайки се в Белгия с лявото крило на своите войски, те помагат на противника и влизат сами в капан също както се случва с техния почти фатален План XVII от 1914 г. Този път той се оказва още по-пагубен, тъй като противникът е по-маневрен и се придвижва с моторизирани средства, а не пеш. Наказанието също е по-голямо, защото настъпващият ляв фланг, състоящ се от 3 френски армии и една британска, е най-модерно снаряжената мобилна част на съюзническите сили.

С всяка стъпка напред, която правят тези армии при втурването си в Белгия, тилът им все повече се излага на фланговото настъпление на Рундщет през Ардените. Още по-лошото е, че центърът на съюзническото настъпление се пази от няколко второстепенни френски дивизии, състоящи се от възрастни мъже, които не разполагат с достатъчно количество жизненонеобходими противотанкови и противосамолетни оръдия. Оставянето на центъра под такова слабо прикритие е най-голямата грешка на френското Върховно командване, начело на което са генералите Гамелен и Жорж.

За германското настъпление през Ардените може да се каже, че е рискована операция и една изключително добре свършена щабна работа. Преди раз-съмване на 10 май срещу границата с Люксембург се наблюдава най-голямото съсредоточаване на танкове по време на война — уникално до този момент. То се състои от 3 танкови корпуса, наредени в 3 блока, с бронетанкови дивизии в първите два и с моторизирани пехотни дивизии в третия. Авангардът се води от генерал Гудериан, а цялата операция се командва от генерал Фон Клайст.

Вдясно от групата на Клайст е разположен отделен 15-и танков корпус, командван от Хот, който трябва да премине през северната част на Ардените до река Мьоз между Живе и Динан.

Обаче седемте бронетанкови дивизии представляват само част от броне-танковата мощ, събрана по германската граница и готова да настъпи през Ардените. Върху този тесен фронт са съсредоточени 50 дивизии.

Шансовете за успех зависят особено от бързината, с която германските танкови части могат да преминат през Ардените и река Мьоз, защото само след речната бариера ще имат място за маневриране. Те трябва да се прехвърлят на другия бряг, преди френското Върховно командване да е разбрало какво става, и да събере резерви, за да ги спре.

Състезанието е спечелено с минимална преднина. Резултатът можеше да бъде друг, ако защитниците се бяха възползвали от временните спирания поради взривяванията, извършени според предишния план. За зла участ на френската сигурност защитниците не ги подкрепят достатъчно. Французите имат глупостта да разчитат на моторизирани дивизии, за да забавят нападателите. Един танков контраудар срещу фланга на германското настъпление на този етап вероятно би парализирал настъплението с въздействието си върху по-висшите германски командири. Но дори и така както се развиват нещата германците се страхуват от евентуален удар срещу левия си фланг.

Виждайки колко добре се развива настъплението, на 12 май Клайст вече подкрепя мнението на Гудериан, че река Мьоз трябва да се премине, без да се изчаква пристигнат пехотните части. Взети са мерки за концентриране на мощни военновъздушни сили, включващи 12 ескадрили от пикиращи бомбардировачи, които да помогнат при форсирането на реката. Те се появяват на сцената в ранния следобед на 13 май и изсипват градушка от бомби, за да задържат френските артилеристи в окопите до настъпването на нощта.

Атаката на Гудериан е съсредоточена върху отсечка на реката, широка 2 км, западно от Седан. Избраният сектор предлага идеални условия за форсиране. Реката извива рязко на север към Сен Менж, а след това отново се насочва на юг, образувайки клин, подобен на примка. Околните височини на северния бряг са покрити с гори и са удобно прикритие за подготовката на атаката, за разполагането на артилерийски позиции, както и за добро артилерийско наблюдение. От намиращия се наблизо Сент Менж се открива чудесна панорамна гледка над речната извивка и към покритите с гори хълмове на Боа дьо Марфе, които оформят декора откъм далечната страна. Атаката започва в 4 часа следобед от придружаваща танковете пехота, която навлиза в реката на гумени лодки и салове. Скоро в действие влизат и фериботи, с които са прехвърлени по-леките превозни средства. Извивката на реката бързо е овладяна и атакуващите напредват, за да завземат Боа дьо Марфе и южните хълмове. До полунощ пробивът достига 8 км в дълбочина, а през това време при Глер (между Седан и Сен Менж) е завършен мост, по който започват да преминават танкове. Въпреки това на 14 май заетите от германците позиции все още са несигурни, тъй като само една дивизия е успяла да премине реката и има само един мост по който до нея могат да стигнат подкрепления и припаси. Мостът е подложен на тежки бомбардировки от съюзническата авиация, която има временно преимущество, тъй като главните сили на Луфтвафе са изпратени другаде. Но противовъздушният артилерийски полк на корпуса на Гудериан поддържа плътен преграден огън над жизненоважния мост и съюзническите въздушни атаки са отблъснати с големи загуби. До следобед и трите танкови дивизии на Гудериан преминават реката. След като отблъсква една закъсняла френска контраатака, той прави внезапен завой на запад. До следващата вечер си пробива път през последната отбранителна линия и пътищата на запад към брега на Ламанш са открити за него. Въпреки това тази нощ е изпитание за Гудериан, макар то да не се дължи на противника. Той заявява: „От щаба на танковата група пристигна заповед да се спре настъплението и войските да се ограничат до постигнатия напредък. Не исках и не можех да се съобразя с тази заповед, тъй като тя означаваше да се откажем от изненадата и целия ни първоначален успех“.

След разгорещен спор по телефона Клайст се съгласява „да разреши настъплението да продължи още 24 часа, за да се разшири пробивът“.

Това предпазливо разрешение е оползотворено максимално и юздите на танковите дивизии са отпуснати докрай. Отправяйки се на запад, дивизиите на Гудериан се свързват с двете дивизии на Райнхарт, преминали реката при Монтерме, както и с двете дивизии на Хот, които я пресичат близо до Динан. Това предизвиква масово сриване на френската съпротива и открива широко празно пространство. До нощта на 16 май настъпващите на запад танкове изминават над 80 км по посока към Ламанша и достигат река Оаз, обаче на-стъплението е спряно още веднъж не от противника, а със заповед отгоре.

Висшите германски командири са изумени от лекотата, с която е премината река Мьоз, и не могат да повярват на късмета си. Те все още очакват тежък френски контраудар срещу техния фланг. Хитлер споделя тези опасения. В резултат той налага ограничение на настъплението — спира го за два дни, за да могат пехотните корпуси да настигнат напредващите и да образуват флангов щит по протежение на Есн. След като въпросът е отнесен до по-висшето командване, Гудериан получава предпазливо разрешение да извърши силово разузнаване. За него терминът „силово разузнаване“ е твърде разтегливо понятие и му дава възможност да продължи офанзивния натиск през двата дни, преди пехотните корпуси на 12-а армия да започнат да оформят силен защитен фланг при Есн и да му бъде разрешено да се отправи с най-голяма бързина към брега на Ламанша. В предишните фази е спечелено толкова много време и е предизвикана такава голяма дислокация на противника, че спирането при Оаз не дава сериозно отражение върху напредъка на германците. Въпреки това то разкрива значителни различия сред германското командване. Там различията между новата и старата школа са по-големи, отколкото между германците и французите.

В края на войната Гамелен пише следното за германската стратегия при преминаването на Мьоз: „Това беше забележителна маневра. Но дали беше изцяло замислена предварително? Аз не вярвам в това повече, отколкото в предвиждането на Наполеон на маневрите при Йена или на Молтке при Седан (през 1870 г.). Става дума за идеално възползване от обстоятелствата. То показа войници и командване, знаещи как да маневрират и научени да действат толкова бързо, колкото танковете, самолетите и радиото им позволяваха. Може би за първи път една битка беше спечелена, което се оказа решаващо, без да бъде ангажирано основното ядро на настъпващата сила“.

Според генерал Жорж — действащия главнокомандващ на фронта, се е очак-вало, че планираните препятствия в Белгийски Люксембург по всяка вероят-ноет „ще забавят най-малко с четири дни пристигането на германците при Мьоз“. Началник-щабът генерал Думенк заявява: „Разчитайки, че противникът ни ще разсъждава като нас, ние сметнахме, че той няма да направи опит да премине Мьоз, докато не докара достатъчно артилерия: нужните за това пет-шест дни биха ни осигурили достатъчно време да укрепим позициите си“. Забележително е колко близки са тези френски сметки до преценките на висшето командване „от другата страна на хълма“. Френските военачалници са имали своите аргументи за основните си преценки за германската офанзива. Но те не са се съобразили с един индивидуален фактор — Гудериан. Възприетата от него теория за дълбокото стратегическо проникване на бронетанкови сили, лействащи самостоятелно, твърдото му убеждение в приложимостта на тази теория на практика и стремежът му да надхвърля дадените му пълномощия объркват сметките на френското Върховно командване толкова, колкото германското Върховно командване не би било в състояние да постигне само. Очевидно е, че Гудериан и неговите танкисти са увлекли германската армия след себе си и така са й осигурили най-внушителната победа в съвременната история. Всеки следващ етап е зависел само от фактора време. Френските контраатаки на няколко пъти се оказват неефикасни поради това, че се извършват твърде бавно и не са съобразени с променящата се ситуация, а това се дължи на факта, че германският авангард се е движил по-бързо, отколкото германското Върховно командване е предвиждало. Французите са основавали плановете си върху предположението, че една атака върху Мьоз не може да бъде извършена преди деветия ден. Преди Гудериан да се намеси, и германските военачалници първоначално са имали предвид съшия срок. Когато тези предвиждания се оказват погрешни, следва и полощото. Френските командири, свикнали с бавните методи на придвижване от 1918 г., са интелектуално неспособни да се справят с танковата атака и тя оказва върху тях парализиращ ефект.

Един от малцината от страна на съюзниците, който осъзнава опасността на-време, е новият френски министър-председател М. Пол Рейно. Като страничен наблюдател преди войната той призовава съотечествениците си да развиват бронетанковите си войски. Оценявайки пределно ясно положението, рано на 15 май той се обажда по телефона на Чърчил, за да каже: „Ние загубихме битката“. Чърчил отговаря: „Целият досегашен опит показва, че след известно време офанзивата ще спре. Спомням си 21 март 1918 г. След пет-шест дни те трябва да спрат, за да получат продоволствие и припаси, и ще се появи възмож-ност за контраатака. Научих всичко това навремето от устата на самия маршал Фош“. На следващия ден той отлита за Париж и там се обявява против каквото и да било отстъпление на съюзническите армии в Белгия. Дори и при това положение Гамелен е твърде бавен, за да ги изтегли. Сега той планира контраофанзива в стил 1918-а с масово участие на пехотни дивизии. Чърчил продължава да разчита на нея. Тъжното е, че Гамелен е сред старомодно об-кръжение, а самият той е по-деен от когото и да било във Франция.

Пак в този ден Рейно решава да смени Гамелен, като извиква Вейган, няко-гашен помощник на Фош от Сирия. Той пристига едва на 19 май, така че в продължение на три дни Върховното командване изчаква. На 20 май Гудериан стига до Ламанша и прекъсва комуникациите на съюзническите армии в Белгия. Вейган е още по-старомоден от Гамелен и продължава да крои пла-новете си в духа на 1918-а. Така надеждата за промяна на ситуацията умира.

Ако трябва да резюмираме нещата, съюзническите лидери правят всичко твърде късно или погрешно, а накрая не вършат нищо, за да избегнат ката-строфата.

Измъкването на британския експедиционен корпус през 1940 г. се дължи до голяма степен на личната намеса на Хитлер. След като танковете му за-владяват северната част на Франция и отрязват пътя на британската армия до нейната база, той спира точно когато тя се кани да навлезе в Дюнкерк — пос-ледното останало пристанище за бягство на англичаните. В този момент ос-новната част от британските експедиционни сили все още е на километри от пристанището. Хитлер обаче спира настъплението на танковете си за три дни.

Това негово действие запазва британските сили в момент, когато не би могло да ги спаси нищо друго. Позволявайки им да се спасят, той им дава възможност да се прегрупират във Великобритания, да продължат войната и да охраняват крайбрежието и да пречат на нахлуването на германците на ос-трова. Така той подготвя собствения си провал и провала на Германия пет години по-късно. Давайки си ясна сметка за осъществилото се на косъм из-мъкване, но без да имат представа за причината, британците говорят за „чудото при Дюнкерк“.

Как и защо Хитлер издава тази съдбоносна заповед? В много отношения това остава загадка и за германските генерали и никога няма да може да се научи със сигурност как е стигнал до това решение и какви са били мотивите му. Дори да беше дал някакво обяснение, то едва ли щеше да е достоверно Когато хора с високо положение направят фатална грешка, след това те рядко казват истината, а Хитлер не е от онези велики мъже, които си падат много по нея. По-вероятно е да се допусне, че обяснението му би объркало още повече нещата. Възможно е също така той да не може да даде някакъв смислен довод, дори и да иска, защото мотивите му по принцип са били много объркани, а настроенията — твърде променливи. Още повече че спомените на всички мъже обикновено са оцветени от онова, което става по-късно.

Продължителното изучаване на това съдбоносно събитие дава достатъчно факти на историка, за да може парче по-парче не само да възстанови хода на събитията, но и да даде сравнително логични обяснения на причините, довели до фаталното решение.

След като прекъсват притока на доставки за левия фланг на съюзниците в Белгия, на 20 май танковите корпуси на Гудериан стигат морето близо до Абвил. Тогава завиват на север, насочвайки се към пристанищата по брега на Ламанша и тила на британската армия, която все още е в Белгия, изправена срещу фронталното настъпление на пехотните части на Бок. Отдясно на Гу-дериан в това придвижване на север са танковите корпуси на Райнхарт, които също са част от армейската групировка на Клайст.

На 22 май в резултат от настъплението е изолиран Булон, а на следващия ден — Кале. Така частите на Гудериан достигат Гравлин, който е на по-малко от 15 км от Дюнкерк — единственото пристанище, останало за спасение на британските експедиционни сили. Танковите корпуси на Райнхарт също пристигат на брега на Ламанша в сектора Ер, Сен Омер, Гравлин. Там обаче настъплението е спряно със заповед отгоре. На командирите на танковите части е наредено да установят частите си зад линията на канала. Те засипват началниците си с куп въпроси и протести, но им е казано, че това става „по лична заповед на фюрера“. Преди да се заровим по-дълбоко в корените на тази спасителна намеса, нека видим какво става в британската страна, и да проследим широкомащаб-ната спасителна операция. На 16 май главнокомандващият генерал лорд Горт изтегля крачка назад британските експедиционни войски от предните им позиции по фронтовата линия при Брюксел. Но още преди да стигнат новата си позиция при Шелда, тя става твърде несигурна, тъй като Гудериан прекъсва комуникациите на британската армия далеч на юг. На 19 май правителството чува, че Горт „проучва възможността за изтегляне към Дюнкерк, ако то му бъде наложено“. Кабинетът обаче му изпраща заповеди да настъпи на юг във Франция и да си пробие път през германската мрежа в тила на противника, макар правител-ството да е информирано, че британските части имат продоволствия само за четири дни и муниции, достатъчни само за една битка.

Тези инструкции, които са в съответствие с новия план на френския глав-нокомандващ Гамелен, са дадени със закъснение сутринта. Вечерта Гамелен е уволнен и заменен от Вейган, чиято първа работа е да отмени заповедта на Гамелен, докато се запознае с обстановката. След още три дни забавяне Вейган изготвя план, подобен на плана на предшественика му, но той остава само на хартия.

Междувременно Горт, макар да твърди, че инструкциите на правителството са неосъществими, прави опит да предприеме атака южно от Арас с две от своите 13 дивизии и с единствената изпратена във Франция танкова бригада. Когато на 21 май предприема контраудара, той се свежда само до настъплението на 2 слаби танкови батальона, следвани от 2 пехотни батальона. Танковете постигат известен напредък, обаче не получават подкрепа, тъй като пехотинците са засипани с бомби от пикиращи бомбардировачи. Намиращата се в съседство френска 1-ва армия е трябвало да окаже съдействие с две от своите 13 дивизии, но действителният й принос е незначителен. През тези дни бойният дух на французите многократно се парализира от пикиращите германски бомбардировачи и бързо маневриращите танкове.

За отбелязване е обезпокоителният ефект на този слаб танков контраудар върху някои хора от германското Върховно командване. За момент той ги кара да се замислят дали да не спрат настъплението на танковите си корпуси, които се намират далеч напред. Рундщет определя момента като „критичен“ заявявайки: „За кратко време имаше опасения, че нашите бронетанкови дивизии ще бъдат отрязани, преди пехотните дивизии да могат да пристигнат, за да ги подкрепят“[3].

Този отзвук показва колко съществена щеше да бъде разликата, ако бри танският контраудар беше извършен с 2 бронетанкови дивизии вместо само с 2 танкови батальона.

След това кратко усилие при Арас съюзническите армии на север не правят повече опити да излязат от капана, а закъснялата офанзива от юг за об-лекчаване на положението им, която планира Вейган, е толкова немощна, че прилича повече на фарс. Тя е спряна с лекота от барикадата, която германските моторизирани дивизии бързо изграждат покрай Сома, за да попречат на всякаква намеса, докато танковите дивизии се придвижват на север, за да за-творят капана.

С такива бавноподвижни сили, каквито командва Вейган, неговите бомба-етични заповеди имат също толкова шансове за реален ефект, колкото закли-нанията на Чърчил към армиите „да се откажат от идеята за отблъскване на атаките зад бетонни укрепления и естествени прегради“ и да станат отново господари на положението „чрез яростно, безмилостно нападение“.

Докато висшите кръгове продължават да обсъждат непрактични планове, отрязаните на север армии отстъпват по един склон близо до брега. Те са подложени на засилващ се фронтален натиск от пехотните дивизии на Бок, въпреки че им е спестен смъртоносният удар в гърба от танковите части.

На 24 май Вейган ядосан се оплаква, че „британската армия на своя глава е предприела отстъпление от 40 км по посока на пристанищата в момент, когато нашите войски, придвижващи се от юг, заемат позиции на север, където трябва да се съединят със съюзниците си“. В действителност френските войски от юг не са постигнали никакъв значителен напредък, а британците още не са започнали да отстъпват — думите на Вейган само показват, че той живее в измислен свят.

Вечерта на 25 май Горт взема твърдо решение да отстъпи към морето при Дюнкекр. Четирийсет и осем часа по-рано германските танкови сили вече са пристигнали на брега на Ламанша само на 15 км от пристанището. На 26 май британското правителство разрешава на Министерството на войната да из-прати телеграма на Горт, с която одобрява предприетата от него стъпка, и го „упъкномощава“ да извърши такова отстъпление. На следващия ден нова телеграма му нарежда да евакуира войските си по море. Същия ден отбранителната линия на белгийската армия, която Бок атакува, се пропуква точно по средата, но вече няма никакви резерви, за да се затвори пробивът. Крал Леополд вече неколкократно изпраща предупреждения до Чърчил чрез адмирал Кийс, че положението става безнадеждно. Сега само с един удар то наистина вече е такова. По-голямата част от Белгия вече е завзета и гърбът на армията е по-близо до морето. Тя е прикована в тясна ивица земя пълна с цивилни бежанци. По тази причина късно следобед кралят решава да иска примирие и рано на следващата сутрин е обявено „прекратяване на огъня“. Белгийската капитулация увеличава опасността пътят за отстъпление на британските експедиционни части да бъде отрязан, преди да могат да стигнат Дюнкекр. Чърчил току-що е изпратил телеграма на крал Леополд с молба да се държи, която кралят в разговор с Горт на четири очи определя като „молба да се жертват заради тях“. Съвсем разбираемо е, че обкръжените белгийци, които вече са наясно, че британските войски се готвят за евакуация, не приемат тази молба в същата светлина както Чърчил. Крал Леополд не е готов да се вслуша и в съвета на Чърчил, „да избяга със самолет, преди да е станало твърде късно“. Кралят чувства, че „трябва да остане при своята армия и при народа си“. След време решението му може да изглежда неразумно, но за тогавашните обстоятелства това е бил достоен избор. По-късните критики, които Чърчил отправя по този повод, едва ли са основателни, а рязкото осъждане от френския министър-председател и френския печат направо са несправедливи, като се има предвид, че падането на Белгия е предизвикано от краха на френската отбрана на брега на Мьоз.

Британското отстъпление към крайбрежието се превръща в състезание по качване по корабите, преди германският капан да се е затворил, без да се обръща внимание на френските протести и укори. За щастие в Англия подготвителните мерки са започнали седмица преди това, макар и по други съоб-ражения. На 20 май Чърчил одобрява стъпки „да се събере голям брой малки плавателни съдове, готови да потеглят към пристанищата и заливчетата по френския бряг“, за да могат да помогнат за спасяване на части от британските експедиционни сили, чието отстъпление може да бъде отрязано при опита им да си пробият път на юг във Франция съгласно съществуващия план. Ад-миралтейството не губи време при подготовката. Предишния ден, 19 май, адмирал Рамзи, който командва в Доувър, е определен да осъществява опе-ративния контрол. За така наречената операция „Динамо“ веднага са събрани фериботи, военноморски салове и малки корабчета за крайбрежно плаване. От Харидж до Уеймът на офицерите от морския транспорт е наредено да съставят списъци на всички кораби с водоизместимост над 1000 т.

През следващите дни ситуацията бързо се влошава и скоро за Адмирал-тейството става ясно, че Дюнкерк ще бъде единственият възможен път за евакуация. „Динамо“ е приведена в действие на 26 май следобед — 24 часа преди белгийската молба за примирие и преди кабинетът да даде нареждане за евакуация.

Първоначално се очаква, че ще бъде спасена малка част от експедиционните сили. Адмиралтейството нарежда на Рамзи да се стреми да прехвърли 45 000 души за два дни, тъй като очаква дотогава противникът да направи по-нататъшната евакуация невъзможна. В действителност до нощта на 28 май в Англия се прехвърлени само 25 000 души. За щастие гратисният период се окачва значително по-дълъг.

През първите пет дни темпото на евакуацията е забавено от недостатъчното количество малки съдове, прехвърлящи войниците от брега до корабите които чакат навътре в морето. Въпреки че адмирал Рамзи от самото начало изтъква нуждата от такива съдове, те не са достатъчни. Сега обаче Адмиралтейството полага по-енергични усилия да намери такива съдове и екипажи за тях. На помощ на моряците идват много цивилни доброволци — рибари, спасители, яхтсмени и др., които имат някакъв опит в корабоплаването. Рамзи отбелязва, че сред най-добре представилите се е екипажът на противопожарния кораб „Меси Шоу“ от лондонската противопожарна бригада.

Отначало на брега цари голяма суматоха заради дезорганизацията на ча-кашите да бъдат евакуирани войници, повечето от които са от интендантския състав. Рамзи смята, че положението е усложнено и от „факта, че армейската униформа на офицерите не се отличава много от униформата на другите чинове“, и стига до заключението, че „появата на морските офицери в технните отличаващи се униформи помогна да се възстанови редът… По-късно, когато войниците от бойните части стигнаха брега, тези трудности изчезнаха“.

Първата тежка въздушна атака е предприета вечерта на 29 май и както отбелязва адмиралът, „в този ранен етап имахме голям късмет, че жизненоважният канал на дюнкеркското пристанище не беше блокирал от потънали кораби“. Запазването му е важно, защото по-голямата част от войските е пре-хвърлена на корабите от пристанището, а по-малко от една трета — от брега. През следващите три дни въздушните нападения зачестяват и на 2 юни евакуацията през деня трябва да бъде прекратена. От летища в Южна Англия изтребителите на британските ВВС правят всичко, което е по силите им, за да държат настрана Луфтвафе, но тъй като са по-малобройни и не могат да останат дълго над района, не могат да осигурят добро прикритие от въздуха. Честите бомбардировки са жестоко изпитание за чакащите на брега войници, въпреки че мекият пясък намалява ефекта им. В морето са причинени много по-големи материални загуби, сред които са 6 разрушителя, 8 транспортни кораба и над 200 малки морски съда от общо 860 различни по размери британски и съюзнически съда, събрани за евакуация. Щастливо обстоятелство е фактът, че германският флот прави твърде слаби опити да се намеси както с подводни така и с надводни съдове. Друго щастливо обстоятелство е, че евакуацията се извършва при изключително добро време.

До 30 май са евакуирани 126 000 войници, а всички останали успяват да пристигнат при предмостието в Дюнкерк. Изключение правят малки групи, чийто път за отстъпление е отрязан. Сега отбраната на това предмостие срещу настъпващия по суша противник, който се опитва да затвори обръча, става по решиттелна. Германците пропускат своята възможност За съжаление висшите френски военачалници в Белгия, придържайки се към неизпълнимия план на Вейган, се колебаят да отстъпят към морето и да се изтеглят колкото може по-бързо заедно с британците. В резултат от заба-вянето на 28 май пътят на почти половината от това, което е останало от френската 1-ва армия, е отрязан близо до Лил, а на 31 май тя е принудена да се предаде. Благодарение на смелата им тридневна съпротива останалите, а така също и британците се спасяват.

До полунощ на 2 юни британският ариергард е прехвърлен на корабите и евакуацията на британските експедиционни части е завършена — 224 000 души са спасени и само 2000 загиват в потопените по пътя към Англия кораби Евакуирани са около 95 000 души от съюзническите войски, основно францу-зи. През следващата нощ са положени всички усилия да бъдат евакуирани останалите французи и въпреки засилващите се трудности 26 000 от тях са спасени. За съжаление няколко хиляди души от френския ариергард са изос-тавени и това предизвиква гневни чувства във Франция, До сутринта на 4 юни, когато операцията е прекратена, в Англия се прехвърлени общо 338 000 британски и съюзнически войници. Това е изумително постижение в сравнение с първоначалните очаквания и е голям подвиг на флота.

Същевременно е очевидно, че запазването на възможността британските експедиционни сили да се сражават отново един ден не би било възможно без решението на Хитлер да спре танковите части на Клайст пред Дюнкерк 12 дни преди това — на 24 май.

По това време само един британски батальон прикрива ивица от 40 км, която представлява тилът на британската армия между Гравлин и Сен Омер, а останалите 100 км от брега на Ламанша са малко по-добре защитени. Много от мостовете още не са взривени и дори не е направена подготовка за събарянето им. Така за германските танкови части е нямало да бъде трудно да установят предмостия за преминаване на канала в редица места на 23 май, а както заявява Горт в телеграмата, „той (каналът) е единственото противотанково препятствие на този фланг“. Ако го бяха преминали, нищо не би могло да ги спре и да им попречи да заемат позиции встрани на отстъпващите към Дюнкерк британски войски — освен наложеното от Хитлер спиране.

Очевидно е обаче, че Хитлер е бил в много напрегнато и нервно състояние от началото на пробива във Франция. Изключителната лекота, с която се развива настъплението, и липсата на съпротива срещу неговите армии го карат да се чувства несигурен — всичко изглежда прекалено хубаво, за да е истина. Това негово настроение личи от дневника на началника на Генералния щаб Халдер. На 17 май, деня, след като френската отбрана отвъд Мьоз се срива, Халдер пише: „Един доста неприятен ден. Фюрерът е ужасно нервен. Уплашен от собствения си успех, той се страхува да рискува и предпочита да ни дръпне юздите“.

Това е денят, в който Гудериан внезапно е спрян при настъплението му към морето. На следващия ден Халдер отбелязва: „Всеки час е ценен… Обаче в щаба на фюрера виждат нещата различно… Неоснователно продължават да се притесняват за южния фланг. Фюрерът е гневен и крещи, че сме на път да провалим цялата кампания“. Едва късно същата вечер, когато Халдер успява да го увери, че пехотните части са напреднали и са успели да заемат позиции покрай Есн като защитен фланг, Хитлер се съгласява да позволи на танковите сили да продължат.

Два дни по-късно те достигат брега на Ламанш, като прекъсват комуникациите на съюзническите армии в Белгия. Този великолепен успех, изглежда временно приглушава съмненията на Хитлер. Но те се появяват отново, когато танковите му части се насочват на север, особено след кратката паника, предизвикана от британската танкова контраатака при Арас, въпреки че тя е твърде слаба. Танковите части, които са много ценни за него, сега се насочват към заеманата от британците зона, а Хитлер ги смята за особено трудни противници. Същевременно той е обезпокоен от това, какво биха могли да планират французите на юг.

Както изглежда, решението на Хитлер да посети щаба на Рундщет сутринта на 24 май в критичен момент, не е от най-удачните, защото Рундщет е предпазлив стратег, който отчита всички неблагоприятни фактори и избягва грешки, основаващи се на прекален оптимизъм. По тази причина той често е добър коректив на Хитлер със своите трезви и умерени преценки. В този слу-чай обаче те не са в полза на германците. Правейки преглед на ситуацията, той отбелязва, че танковите части са изтощени от дългия и бърз преход, и посочва възможността да се натъкнат на атаки от север и особено от юг. Тъй като Рундщет е получил предишната нощ заповеди от главнокомандващия Браухич обкръжението на север да бъде завършено от Бок, още по-естествено е той да мисли за следващата фаза на юг.

Освен това щабът на Рундщет е все още в Шарльовил, недалеч от Седан, непосредствено зад Есн, и е в центъра на германския фронт на юг. Това ме-стоположение предполага съсредоточаване върху онова, което се случва от-пред, като се обръща по-малко внимание на края на десния фланг, където победата изглежда сигурна. Дюнкерк почти не е в полезрението на Рундщет. Хитлер „се съгласява изцяло“ с резервите на Рундщет и дори подчертава първостепенната необходимост танковите части да бъдат запазени за следващи операции.

Когато се завръща следобед в щаба си, той нарежда да извикат главноко-мандващия. Разговорът е много неприятен и завършва с това, че Хитлер дава категорична заповед за спиране на настъплението. Същата вечер Халдер резюмира със съжаление резултата от това в дневника си: „Левият фланг, състоящ се от танкови и моторизирани части, които нямат пред себе си про-тивник по този начин ще бъдат спрени по лична заповед на фюрера. Завър-шването на пълното обкръжение на противниковата армия ще бъде оставено на Луфтвафе!“

Дали Хитлер издава заповедта за спиране на настъплението под влияние на Рундщет? Ако е почувствал, че е бил повлиян от Рундщет, той почти сигурно щеше да го спомене след измъкването на англичаните в обясненията, защо е взел това решение, тъй като е склонен да хвърля вината върху други за допуснатите грешки. Но в този случай никъде в последвалите обяснения не се споменава, че мнението на Рундщет му е повлияло. Липсата на такова спо-менаване е многозначителна.

Изглежда по-вероятно Хитлер да е отишъл в щаба на Рундщет с надеждата да намери допълнително оправдание за съмненията си и за промяната на плана, която е искал да наложи на Браухич и Халдер. Първоначално изглежда, че въздействието е дошло от Кайтел и Йодл — двамата главни членове на щаба му. Особено показателни са твърденията на генерал Варлимонт, който по това време поддържа тесни връзки с Йодл. Обезпокоен от слуха за спиране на настъплението, той отива при Йодл, за да иска разяснения: „Йодл потвърди че заповедта е издадена, и ми се стори, че е раздразнен от запитването ми. Самият той зае същата позиция като Хитлер, подчертавайки, че личният опит не само на Хитлер, но и на Кайтел и неговият от Фландрия през Първа-та световна война несъмнено показват, че танковете не могат да действат сред блатата на Фландрия или че ако действат, това не би могло да стане без тежки загуби. А такива загуби не могат да бъдат позволени с оглед на вече намалените сили на танковите корпуси, както и на техните задачи в предстоящия втори етап от офанзивата във Франция“.

Варлимонт добавя, че ако инициативата за издаване на заповедта за спира-не на настъплението е дошла от Рундщет, той и другите от щаба на Върхов-ното командване са щели чуят за това. Йодл, който търси оправдание за решението, „със сигурност нямаше да пропусне да посочи фелдмаршал Фон Рундщет като човека, станал инициатор или най-малко поддръжник на тази заповед“, тъй като това би сложило край на критиките поради безспорния авторитет на Рундщет по оперативните въпроси сред всички висши офицери в Генералния щаб. Варлимонт заявява: „Друга причина за спирането на настъплението, която ми бе разкрита по онова време, бе Гьоринг, който се е явил и е уверил фюрера, че авиацията му ще довърши работата по обкръжаването, като затвори от въздуха страната на обръча откъм морето. Той несъмнено е надценил ефикасността на собствените си сили.“ Това твърдение на Варлимонт е много показателно, когато се отнесе към вече цитираното последно изречение на Халдер от написаното в дневника му на 24 май. Освен това Гудериан заявява, че заповедта е стигнала до него чрез Клайст с думите: „Дюнкерк трябва да бъде оставен на Луфтвафе. Ако завладяването на Кале бъде затруднено, тази крепост също трябва да бъде оставена на Луфтвафе“. Гудериан отбелязва: „Мисля, че суетата на Гьоринг е причината за съдбоносното решение на Хитлер“.

Същевременно има сведения, че Луфтвафе дори не е било използвано пълноценно или така, както би могло. Някои от командирите на военновъз-душните сили твърдят, че Хитлер е дръпнал и техните юзди.

Всичко това кара висшите кръгове да подозират политически мотив зад военните доводи на Хитлер. Блументрит, който е началник на оперативния отдел в щаба на Рундщет, го свързва с изненадващия начин, по който Хитлер е говорил, когато е дошъл при тях: „Хитлер беше много шеговито настроен и призна, че развоят на кампанията е «истинско чудо», изразявайки пред нас мнението, че войната ще свърши за шест седмици. След това изрази желалание да сключи разумен мир с Франция, а това според него би открило път за спо-разумение с Великобритания.

В следващия момент той ни изуми, като започна да говори с възхищение за Британската империя, за необходимостта от нейното съществуване и за цивилизацията, която Великобритания е донесла на света. Отбеляза, свивайки рамене, че създаването на нейната империя е било постигнато със средства, които често са били твърде груби, обаче «там, където се бичат дъскихвърчат и стърготини». Той сравни Британската империя с католическата църква и заяви, че двете са основни елементи за стабилността в света. Каза, че иска само Великобритания да признае позицията на Германия на континента. Връщането на германските изгубени колонии било желателно, но не било от решаващо значение и той дори би предложил да подкрепи Великобритания с войски, ако тя се сблъска с трудности където и да било. Отбеляза, че коло-ниите са повече за престиж, тъй като не могат да бъдат запазени при една война и малко германци биха отишли да живеят в тропиците. Накрая завърши с твърдението, че целта му е да сключи мир с Великобритания на база, която тя би счела за достойна да приеме“, В следващите си разсъждения за начина, по който са протекли събитията, Блументрит често се връща към този разговор. Той е на мнение, че спирането е предизвикано не само от военни съображения и че е било част от политически план, който да улесни постигането на мир. Ако британските експедиционни сили бяха пленени в Дюнкерк, британците може би щяха да чувстват, че авторитетът им е пострадал и че върху него има петно, което те трябва да изтрият. Оставяйки ги да се измъкнат, Хитлер се е надявал да се помири с тях. Тъй като тези обяснения идват от генерали, много критично настроени срещу Хитлер, които сами признават, че са искали да приключат с британската армия, това е още по-показателно. Разказите им за онова, което е говорил навремето Хитлер при Дюнкерк, съвпадат с това, което той сам пише по-рано в „Моята борба“. Забележително е колко плътно се придържа към соб-ствения си завет. В него има елементи, които подсказват смесени чувства на любов и мраза към Великобритания. Това е отбелязано и в дневниците на Чано и Халдер. Характерът на Хитлер е толкова сложен, че нито едно просто обяснение не може да бъде съвършено вярно. Много по-вероятно е в решението му да се преплитат няколко елемента. Три са очевидни — желанието да запази танковите части за следващия удар, дългогодишният му страх от блатата на Фландрия и твърденията на Гьоринг за Луфтвафе. Много вероятно е обаче между тези военни съображения да е вплетено и някакво политическо, като се има предвид че той е човек със склонност към политическа стратегия и не-прекъснати завои в мисленето. Новият френски фронт по протежение на Сома и Есн е по-дълъг от първоначално заемания, а силите, които трябва да го задържат, са намалени. Французите са загубили 30 дивизии в първия етап на германската офанзива, както и помощта на съюзниците си. (Във Франция са останали само 2 британски дивизии и са изпратени още две, които обаче не са напълно обучени.) Вейган успява да събере общо 49 дивизии, за да покрие с тях новия фронт, като остави 17 за защита на линията „Мажино“. През краткото време, с което разполага, не може да се направи много за укрепване на фронта, а недостатъчните сили пречат на закъснелия опит за прилагане на метода на отбрана в дълбочина. Тъй като повечето моторизирани дивизии са загубени или са в крайно намален състав, няма и мобилни резерви.

Германците обаче успяват да възстановят първоначалната мощ на 10-те си танкови дивизии с попълнения от нови танкове, докато 130-те им пехотни дивизии са почти непокътнати. За новата офанзива силите са преразпределе-ни, като 2 нови армии (2-ра и 9-а) са включени, за да подсилят частите в сектора при Есн (между Оаз и Мьоз). На Гудериан е възложено да командва група от 2 танкови корпуса, която стои в готовност там. Клайст остава с 2 танкови корпуса, за да нанесе удар от предмостията на Сома при Амиен и съответно при Перон и да затвори обръча в долния край на Оаз, близо до Крел. Оста-налите танкови корпуси под командването на Хот трябва да напреднат между Амиен и морето.

Настъплението започва на 5 юни първоначално в един сектор на запад, между Лаон и морето. През първите два дни съпротивата е силна, но на 7 юни разположените най-западно танкови корпуси извършват пробив по пътищата към Руан. Тогава обърканата защита се сгромолясва и германците не срещат сериозна съпротива, преминавайки Сена на 9 юни. Но те не възнамеряват да нанесат решителния си удар тук, затова спират. Малките британски сили под командването на генерал Алън Брук се възползват от това и повечето от тях успяват да се евакуират, когато французите капитулират. Настъплението на Клайст се развива според плана. На 8 юни десният фланг извършва пробив, но левият откъм Перон се натъква на упорита съпротива северно от Компиен. Тогава германското Върховно командване решава да изтегли групировката на Клайст и да я прехвърли на изток, за да подкрепи пробива, направен в Шампан.

Там настъплението започва едва на 9 юни, но се развива много бързо. Тан-ковете на Гудериан бързо навлизат в мястото на пробива и се насочват към Шалон сюр Марн, а след това — на изток. До 11 юни Клайст разширява пробива и преминава Марна при Шато Тиери. Настъплението продължава с голяма бързина през Плато дьо Лангре към Безансон и швейцарската граница, като отрязва пътя на френските войски при линията „Мажино“.

На 7 юни Вейган съветва правителството да иска без отлагане примирие, а на следващия ден обявява, че „битката за Сома е загубена“. Въпреки различията в мненията правителството се колебае, но на 9 юни решава да напусне Париж. То дълго избира между Бретан и Бордо, а след това като компромис отива в Тур. През това време Рейно изпраща молба до президента Рузвелт за подкрепа, в която заявява: „Ще се бием пред Париж, ще се бием и отвъд Париж, ще се затворим в една от нашите провинции, а ако бъдем изгонени и от там, ще отидем в Северна Африка…“

На 10 юни във войната влиза Италия. На Мусолини със закъснение са пред-ложени различни колониални отстъпки, но той ги отхвърля с надеждата да подобри позициите си пред Хитлер. Италианското настъпление започва едва 10 дни по-късно и е спряно лесно от слабите френски части.

На 11 юни Чърчил взема самолет за Тур в напразни усилия да окуражи френските лидери. На следващия ден Вейган се обръща към правителството и казва, че битката е загубена, като обвинява британците и за двете поражения, след което заявява: „Длъжен съм ясно да заявя, че прекратяването на боевете е наложително“. Без съмнение той е прав в преценката си на военната обстановка, защото френските армии вече са разпокъсани на отделни части повечето от тях не правят опити за съпротива, а се превръщат в поток, който се движи на юг. Правителството е разделено между капитулацията и продължаването на войната от Северна Африка, но решава само да се преме-сти в Бордо и дава инструкции на Вейган да направи опит да се задържи на брега на Лоара.

Германците влизат в Париж на 14 юни и напредват още по-дълбоко по фланговете. На 16 юни те достигат долината на Рона. През това време Вейган продължава да настоява за примирие, подкрепян от всички главни военачал-ници. Полагайки последни усилия да предотврати това решение и да подсигу-ри съпротива в Африка, Чърчил прави предложение за френско-британски съюз. То обаче не впечатлява почти никого и предизвиква повече раздразне-ние. Стига се до гласуване, в което мнозинството от членовете на френското правителство го отхвърля и се обявява за капитулация. Рейно подава оставка и е сформиран нов кабинет от маршал Петен, след което на 16 юни през нощ-та молбата за примирие е предадена на Хитлер.

Условията на Хитлер са предадени на френските пратеници на 20 юни в същия железопътен вагон в гората Компиен, където германските пратеници са подписали примирието от 1918 г. Докато върви дискусията, германското настъпление продължава отвъд Лоара, но на 22 юни германските условия са приети. Примирието влиза в сила в 1,35 часа сутринта на 25 юни, след като е договерено и примирие с Италия.

Бележки

[1] Френското име на река Маас, която протича и през Белгия и Холандия — бел. ред.

[2] Сгъстен боен ред (гр.) — бел. прев.

[3] Предвиждайки тъкмо такава ситуация, каквато възниква през 1940 г., още от 1935 г. „Таймс“ и други издания призовават Великобритания да съсредоточи усилията си за изграждане на по-силни военновъздушни сили и на 2–3 танкови дивизии за контрауда срещу евентуален германски пробив във Франция, вместо да изпраща експедиционен корпус съставен от пехотни дивизии, с каквито французите разполагат в изобилие. Този принцип е възприет от правителството в края на 1937 г., но е изоставен в началото на 1939 г. в полза на изграждането на експедиционна сила по познатата схема. До май 1940 г. във Франция са изпратени 13 пехотни дивизии (включително 3 „трудовашки“) без нито една бронетанкова дивизия, обаче те се оказват неспособни да направят каквото и да било, за да спасят положението.