Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (60)

Атаката на Иводзима

След завземането на основните райони във Филипините американците, нетърпеливи да продължат да нанасят удари на самата Япония, се отказват от предишните идеи на Макартър да завземат Формоза или част от крайбрежието на Китай, за да ги използват за военновъздушни бази, от които да атакуват Япония.

Съветът на началник-щабовете обаче все пак смята за нужно да бъде превзет Иводзима от групата на островите Бонин, който се намира на половината път между Сайпан и Токио, както и Окинава на островите Рюкю междуюгозападния край на Япония и Формоза. Те трябва да бъдат използвани като стратегически предмостия — предни бази, които да бъдат в помощ за бомбар-дировки над Япония.

Тъй като се смята, че операцията за превземането на Иводзима ще бъде по-лесна, е решено тя да бъда осъществена най-напред. Освен това островът е нужен за междинна база за аварийно кацане на бомбардировачите В-29 „Сюпърфортрис“, които излитат от Марианските острови и бомбардират Токио от ноември, а също и като база за ескортиращите ги изтребители, понеже никой изтребител не би могъл да прелети без прекъсване цялото разстояние.

Иводзима е вулканичен остров, дълъг само 6 км, и е ненаселен, като се изключи гарнизонът му. До септември гарнизонът не е голям и не би могъл да окаже голяма съпротива, но след това е увеличен на 25 000 души, а генерал Курибаяши изгражда отбранителни позиции като мрежа от изкопани в скалите пещери, добре прикрити и свързани помежду си с дълги тунели. Целта му е да се задържи там колкото може по-дълго, тъй като по-късно не може да очаква подкрепления поради огромното превъзходство на американците във въздуха и по море. Така че той трябва да разчита единствено на отбранителните възможности на своите позиции, като избягва традиционните и скъпо струващи японски контраатаки.

Атаката срещу Иводзима е поверена от Нимиц на адмирал Реймънд Спруънс, който поема командването на 3-ти флот от Хелси в последната седмица на януари 1945 г. Временно той е преименуван 5-и флот. За сухопътната част от операцията са му дадени 3 дивизии морски пехотинци. Предварителната бомбардировка от въздуха и от корабите е най-продължителната до този момент във войната в Тихия океан. От 8 декември нататък атаките са през деня, а от 3 януари се предприемат денонощно, като през последните три дни островът е подложен на интензивен артилерийски обстрел и от корабите. Всичко това има обаче малък ефект върху окопаните дълбоко в земята японски отбранителни съоръжения. Когато на 19 февруари морските пехотинци дебаркират на брега, те са приковани към него от огъня на противника и от слезлите на сушата в първия ден 30 000 души загиват 2500.

В следващите дни морските пехотинци бавно си пробиват път с бой, почти метър по метър, при непрекъсната силна поддръжка от огъня на самолетите и корабите, която се засилва още повече след пристигането на групите бързо-ходни самолетоносачи на Мичър, изпратени там да помогнат след голямото въздушно нападение срещу Токио. Островът е превзет едва на 26 март след повече от пет седмици ожесточени сражения, през което време загубите на морската пехота в сраженията достигат 26 000 души или 30 % от всички участ-вали в десанта сили. Японците се бият така самоотвержено, че 21 000 от тях загиват, а в плен са взети едва 200 души. Прочистването на отделни огнища на съпротива продължава повече от два месеца, като общият брой на убититеяпонски войници надхвърля 25 000 и само 1000 са взети в плен. До края на март са подготвени три летища за американските самолети и до края на войната там са извършени 2400 кацания на бомбардировачи В-29.