Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Двайсет и четвърта глава
Битката за Атлантика

Най-критичният момент в битката за Атлантика е през втората половина на 1942 и първата половина на 1943 г., макар че тя продължава на приливи и отливи през всичките шест години на войната. Всъщност може да се каже, че започва преди самата война, когато на 19 август 1939 г. първите подводници за действия в океана отплават от Германия към бойните си бази в Атлантическия океан. До края на месеца в навечерието на германското нахлуване в Полша в океана излизат 17 подводници, а 14 предназначени за крайбрежно плаване подводници навлизат навътре в Северно море.

Въпреки че започват да се въоръжават сравнително късно с подводници, в началото на войната германците разполагат с общо 56 (макар 10 да не са напълно готови за действие), което е само с една по-малко в сравнение с бри-танския военноморски флот. От тях 30 са т.нар. патици за плаване в Северно море, неподходящи за Атлантическия океан.

Първият им успех е потопяването на пътническия лайнер „Атения“ в открито море вечерта на 3 септември, когато Великобритания обявява война два дни след германското нахлуване в Полша. В действителност той е торпилиран без предупреждение в нарушение на изричната заповед на Хитлер, че подводната война трябва да се води в съответствие с разпоредбите на Хагската конвенция. Командирът на подводницата оправдава действията си с това, че е взел лайнера за въоръжен търговски кораб. През следващите няколко дни са потопени още няколко кораба.

На 17 септември е отбелязан по-важен успех. Приближавайки се от запад към Британските острови, самолетоносачът „Корейджъс“ („Дръзки“) е потопен от подводница „U-29“. Три дни по-рано самолетоносачът „Арк Реял“ се измъква на косъм от подводница „U-39“, която бързо е контраатакувана и потопена от ескортиращите разрушители. Тези очевидни рискове водят до оттеглянето на тежките самолетоносачи, за да се избегне преследването им от подводници.

Нападенията срещу търговското корабоплаване също бележат значителен успех. През септември, първия месец на войната, подводниците потопя-ват 41 кораба с общ тонаж 154 000 — съюзнически и на неутрални страни, а до края на годината загубите достигат 114 кораба с над 420 000 т. Освен това в средата на октомври подводница „U-47“ с командир лейтенант Приен прониква сред застаналия на котва флот при Скапа Флоу и потапя линейния кораб „Роял Оук“, ставайки причина за временното изоставяне на тази главна военноморска база, докато защитата й бъде подобрена. Показателно е обаче, че през ноември и декември загубите на търговското корабоплаване са наполовина по-малки, отколкото през предишните два месеца, като повечето кораби са потопени от мини, а не от подводници. Потопе-ни са и 9 германски подводници — една шеста от общия им брой. Нападенията на кораби от германски самолети също са неприятни, но не причиняват толкова големи загуби.

По време на тази начална фаза на войната германският военноморски флот възлага големи надежди на надводните бойни кораби, а не само на подводни-ците, но те не са плод на някакъв опит. В началото на войната малкият линеен кораб „Адмирал граф Шпее“ е на позиция в средата на Атлантика, а неговият кораб близнак „Дойчланд“ (по-късно преименуван „Лютцов“) се намира в северната част на Атлантическия океан, но до 26 септември Хитлер не им позволява да нападат британски кораби. И двата не постигат много, а притис-нат в устието на река Ла Плата, „Граф Шпее“ е принуден да се самопотопи през декември. Новите линейни крайцери „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“ излизат за кратко в океана през ноември, но след като потапят един въоръжен търговски кораб в протока между Исландия и Фарьорските острови, бързо се прибират у дома. След опита от 1917–1918 г. съюзническите кораби вече плават в конвои и макар ескортите им да не са достатъчни, а твърде много кораби да продължават да плават без какъвто и да било ескорт, те се оказват забележително ефикасен възпиращ фактор.

След капитулацията на Франция през юни 1940 г. опасността за британските морски пътища започва да става по-сериозна. Всички кораби, които минават южно от Ирландия, са изложени на нападенията на германските подводници, надводни кораби и авиация. Само при голям риск единственият останал път до и от Великобритания е над северното крайбрежие на Ирландия — т.нар. Северозападни подстъпи. Дори и този морски път може да бъде достигнат, следен и бомбардиран от първите германски самолети с далечен обсег, четиримоторните Фоке-Вулф „Кондор“ (FW-200), които излитат от бази в Ставенгър в Норвегия и Мериняк близо до Бордо. През ноември 1940 г. тези бомбардировачи потапят 18 кораба с общ тонаж 66 000. Рязко се увеличават жертвите на подводниците, като през октомври стигат общо 63 кораба с тонаж над 350 000. Заплахата става толкова сериозна, че голям брой британски бойни кораби са изтеглени от техните стоянки и изпратени в Северозападните полдстъпи за противодействие на евентуален германски десант, но надводните и въздуш-ните ескорти остават застрашително слаби.

3700-karta14.gif
3700-karta15.gif

 

През юни, първия месец от променената стратегическа ситуация, потопените от подводници кораби са общо 58 с общ тонаж 284 000 и въпреки че през юли има известен спад, през следващите месеци са потопени кораби с тонаж средно над 250 000 на месец.

По източния крайбрежен морски път хвърлянето на мини от самолети при-чинява повече щети, отколкото подводниците през последните месеци на 1939 г., а след германското нахлуване в Норвегия, Белгия и Холандия през пролетта на 1940 г. натискът от въздуха се засилва.

През есента „джобният“ линеен кораб „Адмирал Шеер“ се промъква неза-белязан в Северния Атлантик и на 5 ноември атакува пътуващ за Великобри-тания конвой от Халифакс, Нова Шотландия, като потапя 5 търговски кораба и единствения им ескорт — въоръжения търговски крайцер „Джървис Бей“, който се жертва, за да даде време на останалите кораби от конвоя да избягат. Внезапната поява на „Адмирал Шеер“ в този жизненоважен за конвоите мор-ски път временно разстройва целия график на корабоплаването през Атлан-тическия океан, причинявайки задържането на другите конвои в продължение на две седмици, докато става известно, че „Шеер“ се е прехвърлил в южната част на Атлантика. Там той намира по-малко обекти, но броят на потопените от него кораби достига 16 с общ тонаж 99 000. На 1 април, след като е изминал над 83 000 км, той се връща невредим в Кил. Крайцерът „Адмирал Хипер“ също навлиза в Атлантическия океан в края на ноември, но на разсъмване на Коледа е неприятно изненадан, когато напада конвой със силен ескорт, тъй като това е конвой, пренасящ войски за Близкия изток. Ескортиращите крайцери прогонват „Хипер“, а повреда в машините му го принуждава да се отправи към Брест. От там през февруари той отново излиза в океана и има по-голям успех, като потапя 7 кораба от една неескортирана група покрай африканския бряг, обаче горивото му свършва и неговият капитан решава да се върне в Брест. В средата на март германският военноморски щаб нарежда на кораба да се върне у дома за по-прецизен ремонт и той се връща в Кил малко преди „Шеер“. Освен механичните дефекти малката издръжливост на „Хипер“ показва, че корабите от неговия клас не са подходящи за нападения на търговски съдове.

Освен подводниците и минните заграждения другото най-ефикасно оръжие на германците в морето са кораби, прикрити като търговски, но пригодени за нападателни цели, които те изпращат на дълги плавания от април 1940 г. До края на годината първата „вълна“ от 6 такива кораба потапя 54 търговски съда с общ тонаж 366 000, повечето в отдалечени райони на океана. Тяхното присъствие или заплахата от тях причинява не по-малко тревоги и смяна на маршрутите, отколкото действително потопените от тях кораби, а тази заплаха е подсилена и от умението, с което германците ги презареждат с го-риво и припаси на тайни срещи в океана. Тези атакуващи кораби са умело направлявани, а целите им — добре подбрани. Само един от тях е принуден да се сражава и той успява да се измъкне без сериозни повреди. Техните капитани обаче с едно-единствено изключение се държат хуманно, като позволяват на екипажите на нападнатите кораби да се качат в лодките и се отнасят добре с пленниците.

Пред лицето на тази многостранна заплаха, особено от страна на подводниците по пътищата през Атлантическия океан към Великобритания, възможностите на Кралския военноморски флот да осигурява ескорти са изчерпани до краен предел. От френските пристанища на брега на Атлантическия океан — Брест, Лориан и Ла Палис близо до Ла Рошел — подводниците могат да достигат до 25 градуса западна дължина, докато през лятото на 1940 г. британците могат да осигуряват ескорти до около 15 градуса западна дължина — на около 300 км западно от Ирландия, след което пътуващите от Великобритания конвои трябва да се разпръсват или да продължават пътя си без ескорт. Дори през октомври плътен ескорт се осигурява само до 19 градуса западна дължина — на около 650 км западно от Ирландия. Освен това обикновеният ескорт се състои само от един въоръжен търговски крайцер и едва след края на годината ескортите се увеличават средно на 2 кораба. Само конвоите за Близкия изток имат по-мощна охрана.

Тук трябва да споменем, че пристанището Халифакс в Нова Шотландия е главният западен терминал за атлантическите конвои, а пътуващите за Вели-британия конвои, пренасящи храни, петрол и муниции, се ескортират от канадски разрушители за първите 500–600 км, след което ги поема океанският ескорт, докато конвоят достигне по-добре защитената зона на Западните подстъпи.

Ценна помощ за решаване на проблема с ескортите идва от въвеждането на корветите през пролетта на 1940 г. Управлението на тези малки кораби, тежащи само по 925 т, е твърде изтощително за екипажите при бурно море, а и имат недостатъка, че не са достатъчно бързи, за да настигнат или дори да не изостават от подводница, която плава на повърхността. Обаче действат много смело, ескортирайки конвои по всяко време.

По-голяма помощ идва след споразумението, което Чърчил постига в пре-говорите си с президента Рузвелт през септември, след като в продължение на два месеца го убеждава да се съгласи да даде 50 от старите и излишни на американския флот разрушители от времето на Първата световна война срещу отдаването на 8 британски бази на западната страна на Атлантическия океан под наем за срок от 99 години. Въпреки че тези разрушители са остарели и преди да бъдат използвани, трябва да им бъдат монтирани хидролокатори „Асдик“ за откриване на подводници, те скоро успяват да дадат важен при-нос за решаването на проблема с ескортите и борбата с подводниците. Освен това тази сделка позволява на Съединените щати да подготвят бази за защита на собственото си корабоплаване в открито море и по крайбрежието, като същевременно това са първите крачки, които въвличат тази голяма неутрална страна в битката за Атлантика.

Приближаващата зима и лошото време, естествено, увеличават трудностите за конвоите и ескортите им, но те намаляват и активността на германските подводници. До юли 1940 г. германските изчисления показват, че подводните сили са се увеличили с 50 % от началото на войната, 27 подводници са били унищожени и са останали 51. През февруари на следващата година общият им брой спада до 21. Обаче възползвайки се от френските бази, германците могат да държат повече подводници в открито море въпреки намалелия им брой, а за атаки в океана могат да използват и по-малките си подводници, пригодени за крайбрежно плаване.

Приносът на италианския военноморски флот е нищожен. Подводниците му започват да действат в Атлантическия океан от август нататък и до ноември броят им в океана достига 26, но те не постигат нищо.

Въпреки че натискът на подводниците намалява през зимата главно поради лошото време, в началото на 1941 г. той е подновен и същевременно засилен от въведената от адмирал Дьониц тактика на „вълчата глутница“ т.е. няколко подводници, които действат заедно. Тази нова тактика е въведена през октомври 1940 г. и е доразвита през следващите месеци.

Те действат по следния начин: Когато местоположението на даден конвой е приблизително установено, щабът на подводниците, който се намира на брега предупреждава намиращата се най-близо до мястото група, която изпраща една подводница да намери и да следва незабелязано конвоя, уведомявайки по ра-диото останалите за придвижването му. Когато се съберат, те предприемат нощни надводни атаки, за предпочитане в посока, обратна на движението н конвоя, в продължение на няколко нощи. През деня подводниците се отдръпват достатъчно далеч от конвоя и ескортиращите го кораби. Надводни нощни атаки са били предприемани още през Първата световна война и в една книга, издаде-на преди Втората световна война, Дьониц описва как би ги извършил.

Тази нова тактика заварва британците неподготвени, тъй като те очакват главно подводни атаки и разчитат на хидролокатори за откриване на подводници под водата, които действат в радиус 1400 м. Те не могат да открият подводници, които плават на повърхността подобно на торпедните катери, и когато тези подводници действат през нощта, ескортите са буквално като със завързани очи. Възползването на германците от преимуществата на нощните надводни атаки прави неефикасна подготовката на британците за борба с подводници и ги изважда от равновесие.

Най-добрият начин за противодействие на новата тактика е ранното откриване на следващата конвоя подводница, която „поддържа контакта“, и прогонването и. Ако ескортиращите кораби успеят да принудят подводницата да се потопи, това много я затруднява, тъй като перископът е безполезен през нощта. Една много успешна контрамярка срещу нощните атаки е осветяването на морето. Отначало това става със светещи снаряди и ракети, но те са заменени с по-ефикасното осветително средство, известно като „снежинка“, което доста успешно превръща мрака в дневна светлина. Същевременно на самолетите които взаимодействат с ескортите на конвоя, и на патрулиращите самолети, приспособени за борба с подводници, се поставя мощен прожектор, наречен на името на създателя му — „лампата на Лий“. Още по-важно е използването на радар като допълнение на прякото наблюдение. Заедно с новите устройства и по-добрата подготовка на екипажите на ескортиращите кораби и ескортните групи се забелязва значително подобрение и на организацията на разузнаването.

Обаче за всички тези подобрения е нужно време и радостното е, че през този период сравнително малкият брой на подводниците ограничава действията на „вълчите глутници“. Преди войната адмирал Дьониц изчислява, че ако Великобритания възприеме конвойната система навсякъде по света, на Гер-мания ще са й нужни 300 подводници за постигане на решителни резултати, а през пролетта на 1941 г. тя разполага едва с една десета от това количество, И добре, че е така, защото нападенията срещу търговското корабоплаване от други бойни кораби и самолети достигат нова кулминация през март. Ми-ниброненосецът „Шеер“ и тежките крайцери „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ потопяват или пленяват 17 кораба, бомбардировачите с далечен обхват потопя-ват 41, а подводниците — също толкова, или всичко са унищожени 139 кораба с общ тонаж над един милион.

Но след като на 22 март стигат Брест, линейните крайцери остават там в бездействие поради тежките въздушни бомбардировки, на които британците подлагат пристанището през април. В началото на втората половина на май новият германски линеен кораб „Бисмарк“, придружаван от новия крайцер „Принц Ойген“, се отправя към Атлантическия океан. Британското разузнаване си върши добре работата и предупреждението за присъствието им в протока Категат е получено в Лондон на 21 май, а по-късно същия ден те са забелязани от самолет на бреговата охрана близо до Бергън. Линейният крайцер „Худ“ и линейният кораб „Принс оф Уелс“ под командването на вицеадмирал Л. Холанд веднага отплават от Скапа Флоу, за да ги пресрещнат някъде северно от Исландия. На следващата вечер, след като въздушното разузнаване докладва, че те вече са напуснали района на Бергън, главният флот (командван от адмирал Тоуви) също отплава от Скапа Флоу в тази посока. Вечерта на 23 май двата германски кораба сазабелязани от крайцерите „Норфък“ и „Съфък“ в Датския проток — между Исландия и края на ледените полета източно от Гренландия. През това време корабите на адмирал Холанд са близо до южния край на протока.

На пръв поглед тази военноморска част има голямо превъзходство, тъй като 42 000-тонният „Худ“ е най-големият кораб в двата флота, разполага с осем 381-милиметрови оръдия и се придружава от новия линеен кораб „Принс оф Уелс“ (35 000 т с десет 305-милиметрови оръдия). Обаче „Худ“, който е построен през 1920 г., преди Вашингтонския договор, не е напълно модернизиран — избухването на войната през 1939 г. изпреварва решението на ръководството на Адмиралтейството през март същата година да му се сложи по-добра бронезащита както хоризонтално, така и вертикално, а „Принс оф Уелс“ е толкова нов, че въоръжението му не е напълно изпробвано. (Всъщност на борда му все още е имало специалисти от корабостроителницата в Клайдсайд.) Въпреки че би трябвало да се съобразяват с ограниченията на Вашингтонския договор — до 35 000 т за линейните кораби и 10 000 т за тежките крайцери, германските кораби в действителност са съответно 42 000 и 15 000-тонни, защитени с по-дебела броня, отколкото се предполага. Освен това тяхното, общо взето, малко по-слабо основно въоръжение — осем 380-милиметрови оръдия на „Бисмарк“ и осем 203-милиметрови оръдия на „Принц Ойген“ — се компенсира не само от дефектите в оръдията на „Принс оф Уелс“ и от по-съвършените германски уреди за измерване на разстояние-то, но и от начина, по който британските кораби влизат в бой.

Германците са забелязани на разсъмване в 5,35 часа, един час преди изгрева на слънцето, а в 5,52 и четирите кораба откриват огън от около 25 км. От британска страна води „Худ“ и двата германски кораба съсредоточават огъня си върху него. Освен че е флагмански кораб, той е и по-уязвим, особено при фронтален обстрел, и по тази причина се стреми колкото е възможно по-бързо да съкрати разстоянието до противника. Той се приближава почти по права линия с носа напред, което обаче не позволява на британците да използват оръдията на задните си кули, докато германците имат възможност да стрелят с оръдията по цялата дължина. Техният втори или трети залп е много ефикасен и в 6 часа сутринта „Худ“ е взривен и потъва за няколко минути. От неговия 1400-членен екипаж оцеляват само трима души. Това твърде мрачно напомня съдбата на британските бронирани крайцери при Ютландия преди четвърт век.

„Принц оф Уелс“, върху който двата германски кораба имат възможност да съсредоточат огъня си, също получава тежки повреди от снаряди, изстреляни от „Бисмарк“, а след няколко минути — и три попадения от снарядите на „Принц Ойген“. Така в 6,13 часа сутринта неговият капитан предвидливо решава да прекрати боя и се оттегля под прикритието на димна завеса. Разстоянието е по-малко от 14 км. Контраадмирал Уейк-Уокър, който командва двата крайцера, а след смъртта на Холанд — и цялата ескадра, потвърждава реше-нието и се стреми само да поддържа контакт с противника, докато командва-ният от адмирал Тоуви основен флот пристигне на полесражението. Сега той се намирта на около 500 км и перспективите да застигне германците не са добри, тъй като сутринта видимостта се влошава. Затова Тоуви с облекчение въздъхва, когато научава, че рано следобед „Бисмарк“ е сменил курса и е намалил скоростта до 24 възела.

Причината е, че сутринта при кратката престрелка с „Принс оф Уелс“ „Бис-марк“ е получил две попадения, като едното е причинило изтичане на гориво.

Намаляването на запасите принуждава германския адмирал Лютенс да се на-сочи към някое френско пристанище, като се откаже от рейда си в Атланти-ческия океан, и евентуално да се завърне в Германия, преди няколкото бри-тански ескадри, които се насочват към мястото на сражението, да успеят да пресекат пътя му.

Същия следобед Тоуви отделя 3-та крайцерна ескадра, командвана от адмирал Къртис, и самолетоносача „Викториъс“, който се кани да отплава за Средиземно море, натоварен с изтребители, да излязат на позиция на около 160 км от „Бисмарк“ — достатъчно разстояние, от което „Викториъс“ да изпрати девет бомбардировача торпедоносци. Те излитат малко след 10 часа сутринта при много лошо време и срещат трудности при откриването на „Бисмарк“, но все пак успяват скоро след полунощ да осъществят успешни атаки. Регистрирано е едно пряко попадение, което обаче не причинява сериозни повреди на покрития с дебела броня линеен кораб. Рано сутринта на 25 май той дори успява да се измъкне от преследвачите си и останалата част от деня минава в безплодни усилия да бъде открит отново.

Едва в 10,30 часа сутринта на 26 май корабът е забелязан и за него е док-ладвано от патрулиращия самолет „Каталина“ на бреговата охрана на около 1100 км от Брест. През това време разпръснатият на широк фронт флот на Тоуви е в твърде неизгодна позиция да го настигне, преди да успее да намери убежище и също изпитва недостиг на гориво. Обаче група „Н“ на адмирал Съмървил, която идва от Гибралтар, се намира достатъчно близо, за да пресече пътя на „Бисмарк“. Освен това в нея се намира големият самолетоносач „Арк Роял“. Първата атака е неуспешна, обаче втората — около 9 часа сутринта, а по-резултатна. 2 от изстреляните 13 торпеда поразяват целта. Въпреки че едното попадение е в бронирания пояс на „Бисмарк“ и има слаб ефект, другото е точно в кърмата и поврежда витлото, разрушава устройството за маневриране и блокира руля. Това се оказва решаващо. Докато разрушителите на капитан Вайан продължават да държат в обкръжение германския кораб и да извършват торпедни атаки през нощта, линейните кораби „Крал Джордж V“ и „Родни“ пристигат на полесражението и час и половина обсипват повредения „Бисмарк“ с бронебойни снаряди от тежкитеси оръдия. В 10,15 часа той е една горяща развалина. По заповед на Тоуви британските линейни кораби се оттеглят, преди да се появят германски под-водници или тежки бомбардировачи на Луфтвафе, като оставят крайцерите да довършат потопяването на кораба. Това прави „Дорсетшър“ с три торпеда и в 10,36 часа „Бисмарк“ изчезва под вълните.

Преди да настъпи краят му, той получава най-малко осем, а е възможно дори и дванайсет попадения от торпеда, както и много по-голям брой преки попадения от снаряди, но въпреки това се държи на повърхността, което е забележително признание за създателите му.

„Принц Ойген“ изоставя „Бисмарк“ на 24 май, за да презареди с гориво в открития океан, но след това получава повреди в машинното отделение и за-това капитанът решава да се откаже от похода и да се насочи към Брест. Въпре-ки че в пристанището го забелязват, той успява да стигне до него невредим на 1 юни.

Независимо от това обаче краят на тези драматични събития през май 1941 г. бележи кулминацията и окончателния провал на германските планове и усилия за спечелване на битката за Атлантика с надводните кораби.

Подводната кампания продължава още дълго време и представлява сериозна заплаха въпреки настъпилите в нея колебания.

През май броят на потопените от подводници съдове рязко се увеличава и през юни общият им тонаж надхвърля 300 000, или ако искаме да бъдем съвсем точни — 61 кораба с общ тонаж 310 000. Това са много повече кораби, отколко-то има в един голям конвой. Забележителното е, че понесените загуби не спи-рат притока от моряци за тях и никога не е бил изпитван недостиг на екипажи.

През пролетта се появяват редица противодействащи фактори. На 11 март американският законопроект за „Ленд-лийз“ (заем-наем) се превръща в закон и през същия месец е сформирана „поддържаща група на Атлантическия флот“, състояща се от разрушители и хидроплани. През април американскита „зона за сигурност“, патрулирана от американските военноморски сили, е разширена на изток от 60 до 26 градуса западна дължина.

Също през март се откриват американските въздушни бази по крайбрежието на Гренландия, както и базите на Бермудските острови, а през май американският военноморски флот поема дадената му под наем база от Аржентия на югоизточното крайбрежие на Нюфаундланд. В началото на юни американската морска пехота заменя британския гарнизон в Рейкявик в Исландия и оттам американските военноморски сили защитават американското корабоплаване до и от Исландия. Американският „неутралитет“ в Атлантическия океан става все по-малко неутрален.

През април е одобрено ремонтирането на британски кораби в американски корабостроителници, а междувременно започва и строежът на бойни търговски кораби съгласно „Ленд-лийза“.

В същото време Канада все по-осезателно помага на Великобритания в битката за Атлантика. През юни е създадена канадска ескортираща военноморска част, която се установява на база в Сейнт Джон в Нюфаундланд. Канадският Кралски военноморски флот поема отговорността за ескорта срещу подводници на изток до мястото южно от Исландия, откъдето конвоите се поемат от друг ескорт. Така става възможно осъществяването на плановете на британското Адмиралтейство за непрекъснат ескорт.

През лятото на 1941 г. канадските и британските ескорти се срещат и си предават конвоите едни на други по средата на океана на около 35 градуса западна дължина. Ескортите от Исландия и от Западните подстъпи се срещат и си предават конвоите в източната част на океана в сектор, намиращ се на 18 градуса западна дължина.

От юли нататък конвоите, минаващи през Гибралтар, също се съпровождат плътно от охраняващи кораби през целия път и се осигурява непрекъснат ескорт до западния бряг на Африка за конвоите до Сиера Леоне. Всеки конвой се придружава средно от пет охраняващи кораба. Един конвой от 45 кораба има периметър над 50 км, защитен от ескортиращите кораби. Но дори и при това положение хидролокаторите „Асдик“ за откриване на подводници, с които са снабдени всички ескортиращи кораби, могат да осигуряват дъга, широка 2 км, така че все още има големи празнини, през които подводницата би могла да проникне, без да бъде открита. Що се отнася до охраната от въздуха, от пролетта нататък прибавенитеспоред условията на „Ленд-лийза“ хидроплани „Каталина“ осигуряват охрана на 1100 км от Британските острови (което принуждава подводниците да се движат далеч от Западните подстъпи), на 1000 км от Канада и на 650 км южно от Исландия. Обаче в средата на Атлантика остава едно неохранявано про-странство, широко 500 км, а до края на март 1943 г. американските бомбар-дировачи с много голям обсег „Либърейтър“, които биха могли да покриват тази зона невинаги са на разположение. До средата на април на въоръжение са само 41 такива самолета. Междувременно броят на германските подводници се увеличава. До юли 1941 г. действат 65, а през октомври — 80. На 1 септември общият им брой достига 198, като до този момент са загубени 47. Общо взето, броят на новите подводници е много по-голям от броя на потапяните. Освен това новите са по-здрави. Корпусите им, които издържат на голямото налягане, са по-трудни за пробиване в сравнение с британските подводници и дълбоководните бомби трябва да избухват много по-близо, за да ги разрушат. През септември четири конвоя понасят тежки загуби, като при всичките случаи главната причина е липсата на адекватна защита от въздуха. През този месец, след срещата между Рузвелт и Чърчил през август, сътруденичеството между двата флота е засилено още повече от одобрения от президента „План № 4 за отбраната на Западното полукълбо“, съгласно който на американския флот е разрешено да ескортира конвои от неамерикански кораби и да осигурява ескорти за някои конвои в Атлантика на изток до мястото на срещата в средата на океана, като това място е преместено още по на изток до 22 градуса западна дължина.

Това улеснява решаването на проблема на британците с осигуряването на надеждни ескорти между Британските острови и мястото на срещата в средата на океана. До края на годината ескортите са увеличени на осем групи, във всяка от които има по 3 разрушителя и около 6 корвети. Други 11 групи, всяка с по 5 разрушителя, се държат в резерв, за да могат да подсилят ескорта на всеки конвой в случай на беда или да се справят с положението при съсредоточаване на подводници, но през повечето време изпълняват рутинни задачи.

През октомври броят на потопените от подводници кораби спада до 32 с общ тонаж 156 000. Показателно е, че в радиус 650 км от базата на бреговата охрана няма потопени кораби. Това показва нежеланието на подводниците да навлизат в зони, охранявани от разузнавателни самолети и бомбардировачи с голям обсег, въпреки че спадът се дължи отчасти и на изпращането на подводници в Средиземно море в помощ на операциите на Ромел в Северна Африка.

През ноември броят на потопените кораби от подводници отново спада на малко повече от една трета от общия брой през октомври, а през декември в северната част на Атлантическия океан те са още по-малко. Последвалите тежки загуби в Далечния изток след влизането на Япония във войната обаче покачва броя на потопените по различни причини кораби до 282 с общ тонаж близо 600 000.

За Запада през втората половина на 1941 г. германските бомбардировачи с далечен обсег се превръщат в по-голяма заплаха от подводниците, особено за конвоите, минаващи през Гибралтар. Така се осъзнава необходимостта всеки конвой да бъде охраняван плътно от изтребители и в резултат през юни се изпраща първият ескортиращ самолетоносач „Одесити“ („Дързост“) с ката-пултируеми изтребители. Той играе основна роля в успешната защита на зав-ръщащите се през декември през Гибралтар у дома конвои, докато е потопен в деветдневно сражение.

В края на година общият брой на действащите германски подводници е 86, а около 150 минават курсове на обучение и изпитания. Тъй като обаче 50 са в Средиземно море или на подстъпите към него, за използване в Северния Атлантически океан остават само 36. През юни бързото преминаване на кораби с доставки оттам води до това, че 9 от подводниците са потопени, а подводниците от южната част на Атлантика са изтеглени. През деветте месеца от април до декември 1941 г. общият брой на потопените от германски и италиански подводници кораби е 328 с общ тонаж 1 576 000, обаче само една трета от тях са плавали в конвои. Освен това 20 от общо 30 подводници саунищожени от корабите, ескортиращи конвоите. Става ясно, че подсилените конвои и избягването на някои морски пътища водят до победа в борбата с подводниците.

Може би тук ще е полезно да посочим накратко какво е положението с ескортите в началото на 1942 г. Трите големи оперативни бази на командва-нето на Западните подстъпи, оглавявано от адмирал сър Пърси Ноубъл, са Ливърпул, Грийнок и Лондондери. Под негов контрол са 25 ескортни групи, наброяващи общо 70 разрушителя и 95 по-малки бойни кораба. Те са разделени на четири категории: 1) разрушители за кратки разстояния за близкоизточните и арктическите конвои в първата част на прехода им и за лайнерите, когато те започват да докарват през океана американски войници; 2) разрушители за далечни разстояния и корвети за конвоите в Северния Атлантик от мястото за среща в западната част на океана до Великобритания и за конвоите, преминаващи през Гибралтар; 3) корвети с голям обсег, разрушители и катери за конвоите до Сиера Леоне, които да ги придружават през по-голямата част от пътя; 4) кораби за противовъздушна отбрана в подкрепа на конвоите, които са в обсега на германските бомбардировачи, а също и за конвоите в Арктика и Гибралтар.

В Гибралтар има още две такива групи за локални ескорти, както и отряд френски ескортни кораби, който се състои от флотилия разрушители и около 20 корвети, както и двайсетина други различни малки кораби за локален ескорт. В нюфаундланското съединение за охрана влизат предимно кораби на канадските военноморски сили (14 разрушителя и около 40 корвети). В началото на 1942 г. перспективите за изхода от битката за Атлантика рязко се влошават. Една от причините е липсата на самолети. Поемайки командването на бреговата охрана предишното лято, сър Филип Жубер де ла Ферте преценява, че има нужда от приблизително 800 различни вида самолети, като специално подчертава значението на бомбардировачите с далечен обсег. През следващата година придадените към бреговата охрана бомбардировачи обаче са прехвърлени към командването на бомбардировъчната авиация, и всички новопостроени също се изпращат там заради въздушната офанзива срещу Германия. Сблъсъкът на приоритетите става все по-остър. Освен това военноморската авиация среща трудности при получаването на изтребители за поръчаните от нея 31 нови ескортиращи самолетоносача. Друга пречка е фактът, че построените в Америка за британците нови фрегати не влизат достатъчно бързо на въоръжение. Причината до голяма степен е, че се дава приоритет на нуждите от десантни кораби за операцията по преминаването на Ламанш, която американците все още се надяват да осъществят — ако не през 1942, то през 1943 г. Това води до значително отслабване на усилията на британците в Атлантика и до още загуби на кораби.

В първите месеци на 1942 г. се появява и трета пречка — това собственитените морски беди на Америка, които я сполетяват не само в Тихия океан с катастрофата в Пърл Харбър, но и в Атлантика поради разширяването на дейността на подводниците и последвалата от това загуба на американски кораби.

През май 1942 г. адмирал Дьониц и щабът му преценяват, че за да бъде победена Великобритания, трябва да потопява средно по 700 000 т на месец. На тях им е известно, че през 1941 г. такава средна цифра не е била достигната, още повече че не знаят, че средно на месец са били потопявани не повече от 180 000 т. Те обаче си мислят, че с влизането на Америка във войната ще се увеличи свободата им на действие в западната част на Атлантическия океан и ще им се предоставят повече възможности за откриване на неескортирани цели.

Край американското крайбрежие са изпратени да действат само малък брой подводници, но те постигат непропорционално големи резултати, тъй като американските адмирали подобно на британските по време на Първата све-товна война мудно и с нежелание организират конвои. Американците се бавят да предприемат и други мерки. Липсата на каквото и да било затъмненние през нощта по крайбрежието и неограниченото използване на радиовръзка между корабите предоставят на подводниците всичко, от което имат нужда. Морските курорти, като Маями, продължават да осветяват с неонови светлини крайбрежните си булеварди по протежение на много километри, на чийто фон рязко се очертават силуетите на корабите. През деня подводниците изчакват потопени недалеч от брега, а през нощта излизат на повърхността и нападат с оръдията и торпедата си.

Въпреки че край американския бряг никога не са действали повече от дузина подводници, до началото на април те са потопили кораби с общ тонаж почти половин милион, повечето от които танкери.

Това положение се отразява още по-зле на Великобритания. Налага се во-енноморският флот на Съединените щати да изтегли своите ескортиращи кораби и самолети за охраната на собствените си териториални води, а бри-танските търговски кораби стават лесна плячка в американски води.

Адмирал Дьониц е толкова окуражен от резултатите, че иска да изпрати колкото може повече подводници по американското крайбрежие. За щастие на съюзниците в този критичен момент на помощ им идва „интуицията“ на Хитлер. На 22 януари на едно съвещание той изразява убеждението си, че „съдбоносната зона“ е Норвегия, и настоява всички налични надводнии бойни кораби и подводници да бъдат изпратени там, за да отблъснат възможно на-хлуване на съюзниците. Три дни по-късно Дьониц най-неочаквано получава заповед да изпрати на първо време 8 подводници за охрана на морските под-стъпи към тази страна. През януари новият линеен кораб „Тирпиц“ също еизпратен в този район и е последван от „Шеер“, „Принц Ойген“, „Хипер“ и „Лютцов“.

Все пак това предчувствие на Хитлер не е съвсем неоснователно, защото през април Чърчил заявява на началник-щабовете да проучат възможността за десант в Норвегия с цел да бъде отслабен германският натиск върху конвоите в Арктика, обаче изразените от тях съмнения относно начинанието са подкрепени от американците и тази инициатива така и не се осъществява.

Друго щастливо обстоятелство за съюзниците е, че лютата зима през 1941–1942 г. забавя подготовката на подводничарските екипажи в Балтийско море.

По тази причина през първата половина на 1942 г. са готови за действие само 69 подводници. От тях 26 след време са изпратени край северното крайбрежие на Норвегия, 2 — в Средиземно море и 12 — за попълване на загуби, така че за Атлантика реално остават само 29 подводници.

Въпреки това подводниците на Оста увеличават всеки месец броя на потопените от тях кораби. През февруари общият им тонаж е почти 500 000, през март — над 500 000, през април има спад до 430 000, но през май са 600 000 т, а през юни общият тонаж на потопените кораби достига зловещата цифра 700 000. До края на юни общо за първата половина на годината потопените кораби са с тонаж над 3 милиона, а потъналите по всички възможни причини кораби са 4 147 406 т, почти 90 % от които са в Атлантика и Арктика. Едва през юли общият тонаж на потопените кораби спада под 500 000 благодарение на цялостното подобрение на методите за борба с подводниците и на това, че американците също възприемат системата на конвоите.

Подобрението на обстановката през лятото на 1942 г. се оказва илюзорно.

През август с въвеждането на новопостроените подводници на въоръжение се увеличава общият им брой на повече от 300, като около половината от тях са действащи. Това са групи подводници, които изпълняват задачи в близост до бреговете на Гренландия, Канада, Азорските острови, Северозападна Африка, във или близо до Карибите и край Бразилия. През август потопените от подводници кораби отново са с общ тонаж над 500 000. През следващите няколко месеца те правят особено голям удар близо до Тринидад, където много кораби все още плават самостоятелно. Едно действие, твърде съмнително както от политическа гледна точка, така и от гледна точка на голямата стратегия е потапянето на 5 бразилски кораба, което бързо води до това, че Бразилия обявява война на Германия. Използването на бразилските бази дава възможност на съюзниците да упражняват много по-ефикасен контрол в цялата южна зона на Атлантическия океан и от този момент нататък да изгонят от там надводните нападащи кораби. Това обаче има вече по-малко значение, тъй като мястото на германскитевъоръжени търговски кораби, които нападат корабите в отдалечени райони на океана, е заето от новите, по-големи подводници — т.нар. 1600-тонни подводни крайцери, чийто радиус на действие е 50 000 км.

Сега подводниците могат да се потапят на по-голяма дълбочина — до 200 м, а при извънредни обстоятелства дори и на повече, преимущество, чийто ефект обаче скоро е намален от избухващите на по-голяма дълбочина дълбоководни бомби, чието производство непрекъснато се увеличава. Новите подводни танкери могат да зареждат с гориво подводниците насред океана. Радиора-зузнаването става по-ефикасно. Освен това германците отново са в състояние да дешифрират британските съобщения до конвоите, както правят това до август 1940 г.

От друга страна, новият радар на 10-сантиметрова честота, който подвод-ниците не могат да засичат, е сред най-големите постижения на британските учени. Когато в началото на 1943 г. той намира максимално приложение при самолетите в комбинация с прожектора „Лайт Лий“ (лампата на Лий), съюз-ниците отново имат инициативата през нощта или при намалена видимост и побеждават монтираните на подводниците приематели на радарни сигнали, които работят в 1,5-метровия диапазон.

Военният дневник на Дьониц от този период показва колко голямо е без-покойството му от това ново британско локационно средство, както и от уве-личения брой на британските самолети в източната част на Атлантическия океан.

През цялата война Дьониц се проявява като много способен стратег, който винаги се опитва да намери слабите места на противника и съсредоточава ударите си там, където отбраната е най-слаба. От самото начало той поема инициативата, а съюзническите сили за борба с подводниците винаги изоста-ват с една крачка.

През втората половина на 1942 г. той съсредоточава вниманието си върху зоната южно от Гренландия, в която не е осигурен въздушен ескорт. Старае се да открие съюзническите конвои, преди да достигнат този район, да съсре-доточи силите си върху тях в момента, когато преминават оттам, и оттегля, когато въздушният ескорт е възобновен.

Освен това до есента Дьониц има достатъчно подводници, за да си позволи нападения с т.нар. глутници по собствена инициатива, когато се появи възможност.

Така от юли нататък натискът на подводниците се увеличава, а през ноември броят на потопените кораби достига 119 с общ тонаж 729 000. Подводниците издебват голяма част от тях, докато се движат самостоятелно извън конвоите край брега на Южна Африка или на Южна Америка.

Необходимостта от ескорти се увеличава с нуждите на операция „Торч“ и американско-британските десанти, извършени през есента в Северозападна Африка. Ескортите до Гибралтар, Сиера Леоне и Арктика временно са преустановени. Освен това се появява и нужда от охрана на конвоите, които превозват американски войски от Исландия до Великобритания. В тези бързи конвои на 3 военни транспортни кораба се падат най-малко по 4 разрушителя.

Изключение са пригодените за транспортирането на войски два 80 000-тонни гиганта — лайнерите „Куин Мери“ и „Куин Елизабет“, които побират по 15 000 войници, което се равнява на по-голямата част от една дивизия. Те не се нуждаят от охрана, тъй като скоростта им над 28 възела в час е твърде висока, за да ги придружава който и да било разрушител освен в началото и в края на плаването. Така тези гигантски пътнически кораби разчитат само на скоростта в съчетание с честа смяна на курса. Тази рискована практика се оказва толкова успешна, че след август нито една подводница не успява да ги засече при многобройните им трансатлантически пътувания.

Но, общо взето, осигуряването на морски ескорти и защита от въздуха не са в състояние и не биха могли да преодолеят напълно нарастващата заплаха от увеличеното производство на подводници. Всеки месец на въоръжение постъпват средно по 17 подводници и в края на 1942 г. оперативните стават 212 от общо 393 в сравнение с 91 оперативни подводници от общо 249 в началото на годината. Унищожени са 87 германски и 22 италиански подводници, което е твърде недостатъчно, за да се преодолее увеличението на новопостроените подводници.

През годината подводниците на Оста потапят във всички води 1160 кораба с общ тонаж 6 266 000, а заедно с другите оръжия общият брой на потопените кораби достига до 1664 с общ тонаж над 7 790 000. Въпреки че новите кораби, построени от съюзниците, са с общ тонаж около 7 милиона, в равносметката за всяка година от началото на войната остава дефицит от близо 1 000 000 т. Британският внос през годината спада под 34 000 000 т — една трета по-малко в сравнение с 1939 г. Особено застраши-телно спадат запасите от търговско гориво — само 300 000 т при месечна консумация 130 000 т. Въпреки че недостигът може да бъде попълнен от ре-зервните запаси на военноморския флот, това се избягва, с изключение на случаите, когато има спешна нужда.

Така, когато през януари 1943 г. съюзниците се събират на съвещание в Касабланка, на мароканския бряг, за да решат каква ще бъде по-нататъшната им стратегия, са им представени много тревожни данни за тонажа на търговския флот. Докато заплахата от подводниците не бъде преодоляна и битката за Атлантика не бъде спечелена, едно нахлуване в Европа няма да има ефект. Тази битка става също толкова решаваща, колкото битката за Великобритания през 1940 г. Изходът зависи главно от това, коя страна щеиздържи по-дълго както в материално отношение, така и от психологическа гледна точка.

Ходът на битката зависи и от промените в командването. През ноември адмирал сър Пърси Ноубъл е назначен за шеф на мисията на британските военноморски сили във Вашингтон и така става представител на първия лорд на Адмиралтейството в американския Съвет на началник-щабовете. По време на дванайсетте месеца, които изкарва като командващ силите, отговарящи за охраната на Западните подстъпи, той прави много за подобряване на мерките за борба с подводниците и за укрепване духа на екипажите на ескортиращите кораби и самолети, като проявява разбиране за проблемите им и установява личен контрол. За щастие приемникът му е добре подбран. Това е адмирал сър Макс Хортън — изтъкнат командир на подводница от Първата световна война, командващ подводниците на база във Великобритания от началото на 1940 г. Той е експерт по подводниците, подводничарите и борбата с подводниците, освен това е човек с много енергия и въображение. Тази комбинация от качества го прави достоен противник на Дьониц.

Планът на Хортън е да организира по-мощна и по-концентрирани атаки срещу подводниците. Корветите и другите малки кораби не са достатъчно бързи, за да следват подводниците, и ако ги преследват на голямо разстояние, след това не могат да настигнат конвоите, които охраняват. Нужни са повече разрушители и фрегати, които да работят отделно и да се притичват на помощ на ескортите на конвоите. След като открият подводниците, те трябва да ги преследват, докато ги унищожат. През септември с такава цел започват да се сформират първите групи за подкрепа и Хортън се заема веднага с ускореното им разрастване, като за тази цел дори намалява силите на групите за ескортите на близко разстояние. Целта име е да изненада врага сред океана с координирана контраатака, извършена от няколко новосъздадени групи за подкрепа и излитащи от самолетоносач самолети, които да взаимодействат с ескортиращите кораби и самолетите с далечен обсег. Той набляга на това, че групите за подкрепа не бива да губят време да търсят подводниците на широк периметър, каквато грешка се е правело в миналото. Мястото, където трябва да търсят, е около конвоите, затова трябва да да работят в тясно взаимодействие с ескортиращите групи. Докато се намират в гренландската празнина, всяка от тези ескортиращи групи трябва да бъде придружена от група за подкрепа, а когато е възможно — от самолети Адмиралът разчита, че подводниците, които са свикнали да бъдат атакувани откъм конвоя, ще бъдат извадени от равновесие, когато групите за подкрепа ги нападнат от всички страни.

От германска страна Хитлер е вбесен от незадоволителните резултати на атаката в навечерието на Нова година срещу един конвой в Арктика, извършенаот корабите „Хипер“, „Лютцов“ и 6 разрушителя, появили се от Алтен фиорд, и това има важни последици. В гнева си той обявява „твърдото си и непо-колебимо намерение“ да се разправи с големите си кораби. Това води до оставката на главния адмирал Редер месец по-късно и замяната му с Дьониц като командващ военноморския флот, който същевременно запазва и поста командващ подводния флот. Дьониц умее по-добре да се оправя с Хитлер и накрая успява да спечели съгласието му „Тирпиц“, „Лютцов“ и „Шарнхорст“ да останат в Норвегия като мощна ударна сила.

През декември и януари в Атлантическия океан има известно затишие и през този период броят на потопените от подводници кораби достига общ тонаж едва 200 000. Това до голяма степен се дължи на бурите и лошото време. Този сравнително по-спокоен период обаче е помрачен от хаоса и разпръскването на корабите от конвоите в лошото време, особено на тези, които не са достатъчно мощни.

През февруари броят на потопените от подводници кораби е почти удвоен, а през март те са 108 с общ тонаж 627 000. Така още веднъж има доближаване до кулминацията от периода юни-ноември 1942 г. Най-обезпокоителното е, че близо две трети от потопените кораби са в конвоите. В средата на март, преди възобновяването на защитата от въздуха на 20 март, 38 подводници се съсредоточават около 2 пътуващи близо един до друг за Великобритания конвоя и потопяват 21 кораба с общ тонаж 141 000 срещу една потопена подводница. Това е една от най-големите битки на конвои и подводници за цялата война. По-късно Адмиралтейството отбелязва, че „германците никога не са били толкова близо до прекъсването на комуникациите между Новия и Стария свят, както през първите двайсет дни на март 1943 г.“. Стига се дори дотам, че щабът на военноморските сили започва да се пита дали конвоите трябва да продължават да бъдат смятани за ефикасна система на защита.

През последните единайсет дни на март — последната десетдневка от този паметен месец — на сцената настъпва голяма промяна. В северната част на Атлантика са потопени само 15 кораба в сравнение със 107 през първите две десетдневия. През април броят на потопените кораби спада наполовина, а през те са още по-малко. Координираната контраофанзива на Макс Хортън започва да действа и в много кратко време постига желаните резултати.

В най-критичния период през март американците обявяват, че искат да се оттеглят от охранителната система в северната част на Атлантика, като поемат грижата за морските пътища в южната му част, особено пътищата към Средиземно море. Освен това вниманието им до голяма степен е ангажирано от Тихия океан. Обаче практическият ефект от това не е голям. Американското правителство поставя първата поддържаща група самолетоносачи под британско командване и дава самолети „Либърейтър“ които са с много голям обсег. Така от 1 април Великобритания и Канада поемат изцяло отговорността за конвоите между Американския континент и Великобритания.

През пролетта на 1943 г. подводниците търпят поражение в няколко битки с конвои и понасят тежки загуби. В средата на май Дьониц докладва на Хитлер: „Изправени сме пред голяма криза в подводната война, тъй като врагът чрез новите си локационни средства… прави борбата невъзможна и ни причинява тежки загуби“. Загубите на подводниците през май са почти удвоени и достигат до 30 % от тези, които се намират в морето. При подобни загуби не може да се издържи дълго. Затова на 23 май Дьониц изтегля подводниците си от северната част на Атлантическия океан до момента, когато е в състояние да използва нови оръжия.

През юли са построени повече съюзнически кораби, отколкото са потопени. Това слага край на спора и е доказателство, че подводниците губят битката.

Ако обърнем поглед назад, става ясно, че през март Великобритания е била на косъм от поражението. Ясно е също, че основната причина за опасността е липсата на самолети с далечен обсег, които да охраняват конвоите. От януари до май при защита от въздуха в Атлантическия океан са потопени в конвои само два кораба. След като на конвоите е осигурена защите от самолети с голям обсег, особено бомбардировачите „Либърейтър“, за подводниците става все по-трудно да действат в т.нар. вълчи глутници. Сега във всеки момент те могат да очакват над тях да се появи самолет, който да насочи към местоположението им групата за подкрепа.

Много важен фактор, който се разбира и изтъква от Дьониц, става радарът на новата 10-сантиметрова честота, която подводниците не могат да засичат. Принос имат и новите оръжия, като например „Хеджхог“ („Таралеж“) — ракетно устройство за борба с подводници, както и по-мощните дълбоководни бомби. Полезни са също аналитичната работа на създадения през 1942 г. екип при командването на Западните подстъпи, който има за задача да създаде най-добрата тактическа система за борба с подводниците, както и оперативният анализ за въвеждането на конвоите, изготвен от професор П. М. Блекит. Освен това новият шифър за контрол на корабоплаването, въведен в края на май 1943 г., лишава германците от най-ценния им източник на разузнавателна информация.

Вероятно най-важният фактор за победата са усъвършенстването на изис-кванията за подготовката на екипажите на ескортиращите кораби и самолети и засиленото взаимодействие между моряци и летци.

Що се отнася до отделните хора, както вече изтъкнахме, най-съществена роля за поражението на подводниците изиграва сър Макс Хортън, който презфевруари 1943 г., в най-решителния период от битката, оглавява командването на бреговата охрана. Сред добре подбраните командири на ескортни групи заслужават специално да бъдат споменати за подвизите им двама: капитан Ф. Дж. Уокър — от 1941 г. нататък, и капитан трети ранг (по-късно вицеадмирал) сър Питър Гритън — в периода 1942–1943 г.

През юни 1943 г. в северната част на Атлантическия океан няма нападнати конвои, а юли е тежък за подводниците, особено в Бискайския залив, където въздушните патрули на бреговата охрана имат богата жътва. От 86 подвод-ници, които през този месец се опитват да прекосят залива, 55 са забелязани, 17 са потопени (с изключение на една, всички от самолети), а 6 са принудени да се върнат обратно. Единственият им път за излизане в Атлантика е един тесен коридор в Бискайския залив, който, както Дьониц мрачно докладва на Хитлер, се гуши в испанския бряг. Но и патрулите за борба с подводници плащат немалка цена за успехите си. Свалени са 14 самолета. През трите месеца на 1943 г. — юни, юли и август, германските подводници потапят над 58 съюзнически търговски кораба във всички води, включително в Средиземно море, като почти половината от тях са край бреговете на Южна Африка и в Индийския океан. Те постигат този много скромен резултат с цената на 79 потопени подводници, от който най-малко 58 са унищожени от самолети. С надеждата да постигне надмощие Дьониц настоява пред Хитлер за повече разузнавателни самолети с далечен обсег в Атлантика и за по-силна охрана на траанзитните пътища от въздуха. Той се радва на по-благосклонно отношение, отколкото Редер, към доводите, с които се опитва да преодолее нежеланието на Гьоринг да окаже исканата въздушна подкрепа. Дьониц успява да получи и одобрение за увеличаване производството на подводници от 30 на 40 на месец, като бъде даден приоритет на новите модели, които развиват по-голяма скорост под водата. Многообещаващата подводница клас „Валтер“, която използва комбинация от дизелово гориво и въглероден прекис, има обаче толкова много проблеми с пускането на вода, че е готова да влезе на въоръжение едва в края на войната през 1945 г. Нови, важни нововъведения са монтирането на устройството „Шнорхел“, което се състои от подвижна тръба, по чиито канали се всмуква въздух и се изхвърлят изгорелите газове от дизеловото гориво, както и на едно устройство, създадено от холандците още преди 1940 г., което дава възможност на подводниците да зареждат батериите си, оставайки на перископна дълбочина. До средата на 1944 г. такова устройство е монтирано на 30 подводници. Други две нови германски изобретения от средата на 1943 г. са самонасочващото се торпедо, което се ориентира по шума на корабното витло, и т.нар. планираща бомба. През септември и октомври, първите два месеца от подновената война на подводниците, съюзниците губят само 9 търговски кораба от общо 2468, които плават в севернатачаст на Атлантическия океан в 64 конвоя, срещу 25 потопени подводници След това тежко поражение Дьониц се отказва от съсредоточаване на подводниците в големи мобилни групи.

На 8 октомври съгласно едно споразумение с Португалия Великобритания се настанява в две военновъздушни бази на Азорските острови и от този момент нататък е осигурена охрана от въздуха за целия район на Северния Атлантически океан.

През първите три месеца на 1944 г. подводниците търпят още по-тежки загуби. От 3360 търговски кораба, които прекосяват северната част на Атлантика в 105 конвоя, са потопени само 3 кораба, докато подводниците са 36. Дьониц отменя всички по-нататъшни операции срещу конвои, като казва на Хитлер, че те не могат да бъдат подновени, докато не бъдат въведени на въоръжение новите модели подводници, новите средства за защита и по-добро разузнаване от въздуха.

В края на март 1944 г. Дьониц нарежда да бъде сформирана група от 40 подводници за операции по крайбрежието в случай на съюзнически десант в Западна Европа. До края на май той съсредоточава в пристанищата на Бис-кайския залив 70 подводници, а в северната част на Атлантика остават само 3, главно за да предават метеорологични данни.

Отказът на германците от кампанията с подводниците в Северния Атлан-тически океан е голямо облекчение за командването на британската брегова охрана. През продължилите до май 1944 г. четирийсет и един месеца на опе-рации срещу подводниците самолетите от 19-а въздушна група потапят 50 подводници и повреждат 56 (при общо 2425 опита за излизане или влизане в Бискайския залив). През този период групата губи в Залива 350 самолета. Нейните загуби вероятно биха били по-малки, а постигнатият резултат — по-голям, ако командването на бреговата охрана беше получило повече самолети, подходящи за изпълнение на поставените й цели.

Сред другите събития от този период са две съкрушителни атаки срещу линейния кораб „Тирпиц“ на котва край брега на Северна Норвегия от 3 миниподводници през септември 1943 г. и от военновъздушните сили на флота през март 1944 г. Те предшестват по-късното му потапяне от тежки британски бомбардировачи през ноември същата година. Този кораб само веднъж използва сериозно основното си въоръжение (при нападението на Шпицберген), но фактът, че оцелява при такъв голям брой попадения, е доказателство за уменията на германските корабостроители. Освен това самото му същест-вуване и заплахата, която представлява за корабоплаването, оказват силно влияние върху морската стратегия на Великобритания, като ангажират из-вънредно голяма част от нейните военноморски сили.

Заплахата от тежкия крайцер „Шарнхорст“ е ликвидирана през декември предишната година, когато той е засечен и потопен от силно военноморскосъединение на британския вътрешен флот при опита му да нападне конвой в Арктика.

През първата половина на 1944 г. главните беди за Великобритания в нейни териториални води идват от малките германски торпедни кораби, така на-речените „E-boats“. Въпреки че никога не надвишават три дузини, те могат да се прехвърлят бързо от един маршрут за конвой на друг в търсене на подходящи условия за атака, като създават много главоболия. Съсредоточаването на подводници в западните френски пристанища, за да пречат на съюзниците да преминават през Ламанша, има слаб резултат, въпреки че до съюзническия десант през юни в Нормандия те вече са снабдени с шнорхелното устройство, което ги прави по-малко уязвими от въздушни нападения.

Когато в средата на август настъпващата от Нормандия американска 3-та армия приближава западните френски пристанища Брест, Лориан и Сен Назар, повечето подводници се преместват в Норвегия. От този момент нататък корабоплаването до и от Великобритания отново може да се извършва по стария, обичаен маршрут покрай южното крайбрежие на Ирландия, а също и по маршрута покрай северното крайбрежие.

От втората половина на август все повече подводници започват да излизат от Норвегия и Германия. Като заобикалят северното крайбрежие на Шотландия и Ирландия и се държат близо до брега, те стигат на юг чак до Портланд Бил на южното крайбрежие на Англия. Обаче с тези операции близо до брега те не постигат много, макар че, намирайки се постоянно под водата благодарение на шнорхела, търпят по-малко загуби. През четирите месеца от септември до декември 1944 г. те потапят само 14 кораба в британските крайбрежни води.