Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (30)

Бомбардировката на Токио

Това въздушно нападение срещу японската столица в сърцето на Япония, предизвикано от идеята да се отвърне на японците за Пърл Харбър, е плани-рано да започне през януари. Понеже разстоянието от която и да било оцеляла американска база е прекалено голямо, се налага то да бъде извършено от самолетоносачи. Но тъй като се знае, че японските подводници патрулират на 800 км от континента, самолетите, които трябва да извършат нападението, трябва да излетят от около 850 км, което означава да изминат в двете посоки най-малко 1700 км. Това разстояние е много по-голямо от възможностите на самолетите, базирани на самолетоносачите. Освен това малкото твърде ценни самолетоносачи на американския военноморски флот ще бъдат изложени на опасност, ако трябва да чакат в района, докато самолетите се върнат от бомбардировката. Затова е решено да бъдат използвани бомбардировачите на американските ВВС, които имат по-дълъг обсег, като е наредено след бом-бардирането на Токио да летят на запад към китайските летища.

Това означава полет с дължина повече от 3000 км и способност за излита-не на бомбардировачите от самолетоносачи. По тази причина е е избран бом-бардировачът В-25 „Мичел“. Тези бомбардировачи с допълнително монтирани на тях резервоари за гориво могат да носят един тон бомбен товар на разстояние 3850 км. Летците, водени от подполковник Джеймс Х. Дулитъл, тренират излитания на къси разстояния и дълги преходи над водна повърхност. За задачата са определени само 16 самолета, тъй като са прекалено големи, за да бъдат държани под палубата, а същевременно трябва да имат достатъчно пространство за излитане.

На 2 април избраният за целта самолетоносач „Хорнет“ отплава от Сан Франциско, ескортиран от крайцери и разрушители. На 13 април към него се присъединява 16-а специална група, която е съсредоточена около самолето-носача „Ентърпрайз“, който ще осигурява подкрепа от въздуха, тъй като са-молетите на „Хорнет“ се намират под палубата. Рано сутринта на 18 априляпонска патрулна подводница забелязва самолетоносачите, когато се намират все още на повече от 1050 км от Токио. Командващият съединението ви-цеадмирал Уилям Ф. Хелси разговаря с Дулитъл и двамата решават, че е по-добре бомбардировачите да излетят веднага, въпреки че това означава да из-минат по-голямо разстояние от предвиденото. Оказва се, че са взели умно и добро решение.

Бомбардировачите излитат при силно вълнение между 8,15 и 9,24 часа и достигат Япония за четири часа, като изненадват отбраната и хвърлят бомбите си (включително запалителните) над Токио, Нагоя и Кобе. След това продължават полета си към Китай улеснени от вятъра, който духа в гърба им. За нещастие поради някакво недоразумение летището Джуджоу не е готово да ги приеме, което налага екипажите да извършат аварийно кацане или да скочат с парашути. От общо 82 души се връщат 70. Трима от тези, които не успяват да се завърнат, са екзекутирани от японците за бомбардировката на цивилни обекти. Двата самолетоносача успяват да се измъкнат невредими и на 25 април стигат Пърл Харбър.

Друго щастливо стечение на обстоятелствата е, че въпреки предупреждението на патрулиращата подводница японците очакват нападението един ден по-късно от извършването му — на 19 април, когато по техни преценки само-тоносачите ще бъдат достатъчно близо, за да могат бомбардировачите им да излетят. Дотогава противовъздушната отбрана ще бъде готова, а самолетоносачите на адмирал Нагумо ще са достигнали определената за тях позиция, от която да нанесат контраудар.

Основната полза от нападението е, че подобрява самочувствието на аме-риканците, твърде разклатено от Пърл Харбър. Атаката принуждава японците да държат на своя територия 4 големи съединения от изтребители на ВВС за защитата на Токио и на други градове и след нея те изпращат наказателна експедиция от 53 батальона в китайската провинция Джъдзян, където се при-земяват американските бомбардировачи. Друг, още по-важен резултат, пре-дизвикал отклоняването на сили, е решението да се попречи на подобни акции в бъдеще, като се предприемат операция за завладяване на остров Мидуей, както и настъпателни действия, за да се откъсне Австралия от Америка.

Тази двойна цел пречи на съсредоточаването на сили в други райони. Според преработения план първата стъпка, която също преследва двойна цел, трябва да бъде по-дълбоко проникване на Соломоновите острови, за да се превземе Тулаги като военновъздушна база в морето и от нея да се охранява по-нататъшното настъпление на югоизток, придружено от превземането на Порт Морсби на южния бряг на Нова Гвинея, откъдето японските бомбардировачи могат да достигнат Куинсланд. След това обединеният флот под командването на Ямамото трябва да окупира остров Мидуей и основни пунктове в западната част на Алеутските острови. След желателното унищожаване на американския Тихоокеански флот третата стъпка трябва да бъде възоб-новяването на настъплението на югоизток, за да бъдат блокирани морските пътища от Америка за Австралия.

Първата стъпка води до битката в Коралово море, втората — до битката за Мидуей и третата — до продължителната и ожесточена борба за Гуадалканал — големия остров близо до Тулаги.

Забавното е, че този ревизиран японски план косвено води до задълбочаване на разногласията при американците относно планирането и командването. В началото на април Съединените щати отново поемат отговорността за целия Тихоокеански район, с изключение на Суматра, а на британците остава да отговарят за Суматра и за района на Индийския океан. Китай е отделен военен театър под американска опека. Американската сфера на влияние е разделена на две: Югозападен Тихоокеански район под командването на генерал Макартър, чийто щаб е установен в Австралия, и Тихоокеански район под командването на адмирал Честър У. Нимиц. И двамата са силни и авторитетни мъже, които има вероятност да стигнат до сблъсък. Японският план дава повод за разнообразни широкомащабни действия и на двамата. Още повече границата между техните две зони минава през Соломоновите острови, където опасността от японско амфибийно нападение изисква комбинираното използване на сухопътните сили на Макартър и на военноморските сили на Нимиц, което налага да постигнат някакво съгласие за съвместни действия.