Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (55)

Теорията и доктрината на стратегическото въздушно нападение е разработена във Великобритания в края на Първата световна война и в годините след нея. В значителна степен тя е резултат и от създаването на Кралските воен-новъздушни сили като отделен род войски, обединяващи бившите военновъ-здушни сили към армията и флота, на 1 април 1918-а — последната година на войната. Тази теория се защитава най-ревностно от новия, трети род войски, тъй като оправдава неговото съществуване и независимостта на Кралските военновъздушни сили. Любопитното е, че много скоро теорията получава силна подкрепа от генерал-майор Хю Тренчард, който командва във Франция Кралския въздушен корпус — въздушните сили на армията — и в това си каче-ство се противопоставя на създаването на трети самостоятелен род войски. През януари 1918 г. го извикват от Франция, за да ръководи новите сили като техен началник-щаб. Почти веднага той се скарва с новоназначения държавен секретар на авиацията лорд Родърмиър и е заменен на поста началник-щаб от генерал-майор сър Фредерик Сайкс — друг пионер на военновъздушните сили. Самият Тренчард е назначен да командва независимата бомбардировъчна авиа-ция, която е създадена през есента с цел да бомбардира Берлин и други обекти в Германия след нападенията срещу Лондон от германските бомбардировачи „Гота“ през 1917–1918 г. Тези бомбардировки повече се отразяват върху духа и начина на мислене на британските военни ръководители, отколкото действително нанасят щети. До момента на сключването на примирието през ноември 1918 г. бомбардировъчната авиация на Кралските военновъздушни сили се състои само от 9 ескадрили и току-що е започнала да изпълнява операции. Всъщност по това време са предадени само 3 от предназначените да атакуват Германия големи бомбардировача „Хендли-Пейдж“. Тренчард става обаче много ентусиазиран радетел на изграждането на независима страте-гическа бомбардировъчна авиация. Това особено проличава, когато през 1919 г., след края на войната, той е върнат в Лондон, за да заеме отново поста началник-щаб на Кралските военновъздушни сили, и остава на него през следващите десет години — до 1929 г. През този период теорията на военновъз-душната стратегия е доразвита значително от бригадния генерал П.Р. Гроувс, който е дясната ръка на Сайкс и директор на въздушните операции в щаба на военновъздушните сили.

Ревностен привърженик на идеята през 20-те години в Америка е бригадният генерал Уилям Мичъл, но той си има неприятности с другите родове войски и е отстранен заради голямата му настойчивост. Едва след години, когато на власт идва ново поколение, Съединените щати стават водеща военновъздушна сила, привърженик на стратегическото въздушно нападение.

Трябва да дойдат друго поколение историци, които да признаят за родона-чалник на теорията един италиански генерал — Джулио Дуже, който през 1921 г. пише книга за бъдещето на въздушната война. Неговият труд, който за времето си е бил интересен, не оказва обаче почти никакво влияние в Европа в периода на сформирането на военновъздушните сили^[1].

Теорията и доктрината на щаба на британските Кралски военновъздушни сили са предадени в сбит вид в официалната история на „Стратегията на воен-новъздушната офанзива срещу Германия“ от сър Чарлс Уебстър и д-р Ноубъл Франкланд: „Стратегическата въздушна офанзива е средство за директна атака срещу противниковата държава с цел тя да бъде лишена от средствата за водене и продължаване на войната. Сама по себе си тя може да бъде инструмент на победата или средството, чрез което победата може да бъде спечелена от други сили. Различава се от всички предишни видове въоръжени нападения, тъй като само тя може да нанесе незабавен, директен и съкрушителен удар в самото сърце на противника. При това сферата й на действие е не само над, но и отвъд възможностите на сухопътните войски и флота“.

Въпреки че до края на войната от 1914–1918 г. практическият опит е твърде незначителен, именно концепцията за стратегическите бомбардировки дава възможност на ръководителите на кралските ВВС да отстояват своята неза-висимост срещу попълзновенията на сухопътната армия и флота в годините между двете световни войни, както и срещу многократните опити на шефовете им, особено през първото следвоенно десетилетие, да премахнат ВВС като самостоятелен род войски и да ги подчинят както преди на командваните от тях сили.

Като естествена реакция на Тренчард и на помощниците му концепцията за стратегическото въздушно нападение е разработена от тях така, че да защитава в максимална степен ползата от бомбардировъчната авиация. Те твърдят, че ВВС и действията им абсолютно се различават от действията на сухопътната армия и на флота. Това помага да се укрепи до известна степен твърде нестабилното положение на стратегическите ВВС, обаче подобно принизяване на значението на тактическата авиация е погрешно. Вторият аргумент, произтичащ от първия, е, че най-доброто средство за противовъздушна отбрана са масираните бомбардировки в сърцето на противника, което е твърде съмнително дори и на теория, а като се има предвид превъзходството във военновъздушните сили, което Германия постига в края на 30-те години, да се твърди подобно нещо, е нелепо. Разпалеността, с която се води този спор, става причина да се стигне до заключението, резюмирано с фразата на тогавашния министър-председател Стенли Болдуин, че „бомбардировачът винаги преминава“. Това е заблуда, към която Кралските ВВС и американските ВВС се придържат дотогава, докато тежките им загуби през 1943–1944 г. ги принуждават да признаят, че господството във въздуха е основно предвари-телно условие за ефикасни стратегически бомбардировки.

Другото схващане отпреди войната е, че въздушните бомбардировки трябва да се извършват през деня и да са насочени срещу конкретни военни и икономически цели, тъй като всяка друга форма на бомбардировки ще бъде „непродуктивна“. Тренчард набляга на моралния ефект от бомбардировките върху цивилното население. Това става причина за започване и на нощни тренировъчни полети, но по принцип в щаба на ВВС има тенденция да се подценяват оперативните трудности.

Като се имат предвид постоянството и упоритостта, с които се пропагандира концепцията за стратегическите бомбардировки в годините между двете войни, бъдещите историци са озадачени от факта, че когато през 1939 г. избухва войната, Кралските ВВС не разполагат с подходяща стратегическа бомбардировъчна авиация. Това се дължи не изцяло на икономията на сред-ства, която преобладава през 20-те и в началото на 30-те години на миналия век, но и на разногласията в самите ВВС относно това, какви сили и какви самолети са нужни за целта. Дори когато след 1933 г. започват да се подменят остарелите двуплощници, все още има прекалено много леки бомбардировачи, безполезни за стратегическите бомбардировки, а повечето от новите видове — „Уитни“, „Хемпдън“, „Уелингтън“ — не отговорят дори на стандартните изисквания за този период. През 1939 г. от наличните 17 ескадрили тежки бомбардировачи само 6, които разполагат с бомбардировача „Уелингтън“, са сравнително ефективни. Освен това бомбардировъчната авиация страда от недостиг на добре обучени екипажи, което се дължи до голяма степен на твърде дългото придържане към производството на двуместни леки бомбардировачи, както и на липсата на пособия за навигация и за по-прецизно насочване на бомбите.

Тренчард, който в края на 1929 г. се пенсионира като началник-щаб на ВВС, но става член на Камарата на лордовете в парламента, продължава и през следващото десетилетие да оказва голямо влияние в Кралските ВВС чрез учениците си. Всички те продължават да отдават приоритетно значение на бомбардировачите дълго време след като става известно, че Луфтвафе вече има голямо превъзходство. Планът на щаба на ВВС „Проект Л“, подготвен в началото на 1938 г., поставя за цел до пролетта на 1940 г. да бъдат сформирани 73 ескадрили бомбардировачи и 38 ескадрили изтребители — съотношение приблизително 2 : 1 (а по действителен брой на самолетите дори и по-голямо). След Мюнхенската криза през 1938 г. щабът на ВВС приема нов „Проект М“, в който е предвидено увеличение на бомбардировачите до 85 ескадрили, а на изтребителите до 50 — така съотношението става 5 : 3 в полза на бомбардировачите.

Тренчард е критично настроен към това променено съотношение и следващата пролет пледира в Камарата на лордовете съотношението в полза на бомбардировачите да си остане 2 : 1 като най-добър начин за противодействие на Луфтвафе. Тези надежди обаче са напълно илюзорни, понеже германските бомбардировачи вече са почти два пъти повече от британските, като се има предвид, че за увеличаването на бомбардировъчната авиация е нужно два пъти по-дълго време, отколкото за изтребителната.

За щастие в щаба на ВВС започва да се оформя по-реалистично отношение към проблема. Министърът на координацията на отбраната сър Томас Инскип изразява своите съмнения, като твърди, че ще е по-добре германската бомбардировъчна авиация да бъде унищожена над Англия, отколкото да бъде бомбардирана в нейните летища и заводи. След това в началото на 1939 г. вицемаршалът от авиацията Ричард Пек, който през 20-те години оглавява отдела за планиране и формулира много от доводите на Тренчард пред пра-вителството в полза на бомбардировачите, е извикан от Индия. Там в продължение на три години той е висш офицер от щаба на ВВС, а по-късно е назначен за директор по планирането на операциите. Както повечето от по-младите офицери той променя възгледите си в съответствие с променилата се ситуация и скоро след избухването на войната успява да убеди началник-щаба на ВВС сър Сирил Нюуол, че е жизненоважно да бъде увеличен броят на изтребителите. Аргументите му са подсилени от факта, че перспективите за по-голяма ефективност на противовъздушната отбрана са подобрени от разработването на радара за ранно откриване на вражеската авиация, а същои от създадените нови, по-бързи изтребители „Хърикейн“ и „Спитфайър“. По тези причини през октомври е наредено за защитата на Великобритания да бъдат сформирани още 18 ескадрили изтребители. Решението, към чието прак-тическо изпълнение се пристъпва незабавно, се оказва от жизнено значение за изхода на битката за Великобритания година по-късно в периода юли-сеп-тември 1940 г. Без него противовъздушната отбрана на Великобритания едва ли би устояла на масираните и чести атаки на Луфтвафе.

Този по-реалистичен подход става причина правителството и щабът на кралските ВВС, макар и неохотно, да се съгласят, че с оглед на обстоятел-ствата през 1939 г. за Великобритания може би ще е по-разумно да не пред-приема стратегически бомбардировки първа, ако германците също се въздържат от тях, поне докато нейната бомбардировъчна авиация не стане много по-силна, а изтребителната й авиация не достигне по-приемлива численост.

За абсурдността на ситуацията и лишените от реализъм планове на щаба на ВВС говори най-добре следният коментар: „От 1918 г. нататък стратегията им се основаваше на концепцията, че следващата война не може да бъде спечелена без стратегическо бомбардиране, обаче когато тя избухна, командването на бомбардировъчната авиация не беше в състояние да направи нещо по-съществено, освен да нанесе незначителни загуби на противника“^[2]. Поради посочените по-горе причини по време на войната в Полша и последвалия период на т.нар. Странна война Кралските ВВС се въздържат да предприемат нещо повече от съвсем ограничени действия, които се изразяват в хвърляне на пропагандни листовки над Германия и откъслечни атаки срещу военноморски обекти. Освен това французите, които още повече се страхуват, че могат да бъдат подложени на ответни бомбардировки, се противопоставят на възможността командването на бомбардировъчната авиация да действа от бази на френска територия. Самите те подобно на германците са на мнение, че бомбардировачите имат само тактическа стойност при взаимодействие със сухопътните сили. За разлика от британците германците продължават да бъдат убедени, че бомбардировките, извършвани от техните бомбардировачи „Гота“ през Първата световна война, са били пълен провал във всяко отношение, и затова изключват концепцията за стратегическото бомбардиране от плановете си. Въпреки че щабът на британските Кралски ВВС има планове за въздушни нападения срещу германски индустриални обекти в Рур, не е разрешено те да бъдат осъществени на практика. Това може би не е толкова лошо, като се има предвид, че нападенията щяха да бъдат извършени от бомбардировачите през деня, а те са твърде бавни и беззащитни. Главният маршал от авиацията сър Едгар Лъдлоу-Хюит, командващ бомбардировъчната авиация на Кралските ВВС, е на мнение, че подобни операции биха могли да имат само ограничени резултати, чиято стойност би била твърде съмнителна. През декември 1939 г. бомбардировачите „Уелингтън“ на командването на британската бомбар-дировъчна авиация понасят тежки загуби от германски изтребители при на-паденията през деня срещу военноморски обекти, без да успеят да постигнат ефикасни резултати. Германските изтребители са направлявани с примитивен радар. За разлика от „Уелингтън“ бомбардировачите „Уитли“, които се използват за хвърляне на позиви през нощта, изобщо не понасят загуби по време на извършваните от тях операции между средата на ноември и средата на март. Последицата от този експеримент е, че след април 1940 г. британските бомбардировачи извършват нападения само през нощта. Това показва колко наивно е било схващането на щаба на ВВС отпреди войната, че бом-бардировките през деня са възможни, без да се понасят тежки загуби.

Необходимо е повече време, за да се докаже несъстоятелността на друга заблуда — че конкретен обект може да бъде лесно открит и атакуван. Това се дължи главно на обстоятелството, че фотографирането с разузнавателна цел започва да става резултатно едва през 1941 г. Дотогава се е разчитало най-вече на докладите на екипажите, чиито наблюдения често са били погрешни, както се оказва по-късно.

При нахлуването в Норвегия през април бомбардировачите и пикиращите бомбардировачи на Луфтвафе играят много важна роля. Приносът им е из-ключително голям при нахлуването както в Полша през септември, така и в Западна Европа през май, когато взаимодействат с бронетанковите части. Обаче Кралските ВВС продължават да се въздържат от сътрудничество с другите родове войски и все още се придържат към доктрината за чисто стра-тегическото бомбардиране. Така че командването на британската бомбардировъчна авиация влияе твърде слабо, дори много под възможностите си, върху хода на войната в този изключително важен период. Няколкото откъслечни атаки срещу настъпващата германска армия от британската бомбардировъчна авиация, особено срещу мостовете на река Мьоз, се оказват скъпо струващи, но не и ефикасни. Едва на 15 май военният кабинет, оглавяван от Уинстън Чърчил, дава разрешение командването на бомбардировъчната авиация да започне нападение източно от Рейн. В тази нощ са изпратени 99 бомбардировача да нанесат удари по петролни и жп обекти в Рур и по общо мнение това се смята за началото на стратегическите въздушни нападения срещу Германия. Командването на бомбардировъчната авиация надценява и дълго време продължава да надценява резултатите и отражението на тази и на последвалите я стратегически въздушни бомбардировки.

От юли нататък плановете на щаба на ВВС за бомбардировки на перолни обекти в Германия са отложени поради надвисналата заплаха от въздушни нападения на Луфтвафе срещу Англия, а по време на битката за Великобритания на командването на бомбардировъчната авиация е наредено да нанася удари върху вражески пристанища, кораби и струпвания на баржи, а също и срещу заводи за самолети и самолетни двигатели, за да бъдат забавени и отслабени възможностите на Германия за нахлуване в Англия.

Междувременно бомбардирането на Ротердам от германците на 14 май и последвалите бомбардировки срещу други градове започват да променят мне-нията във Великобритания и да намаляват съпротивата срещу въздушните на-падения над най-различни противникови обекти. Тази промяна в схващанията до голяма степен е повлияна и от хвърлените по погрешка бомби над Лондон на 24 август. Тези случаи обаче не са изтълкувани правилно, макар това да е съвсем естествено, защото Луфтвафе продължава да действа съгласно запове-дите. Те го задължават да се придържа към старите, съществуващи от дълго време правила за бомбардировките, а няколкото изключения се дължат на грешки в навигацията. Но те засилват желанието за безразборни ответни удари срещу германските градове. Осъзнаването на факта, че сега бомбардировъчната авиация е единственото нападателно оръжие на Великобритания, още повече засилва това желание. То проличава най-вече в отношението на Чърчил.

Промяната на становището на щаба на кралските ВВС обаче се дължи преди всичко на оперативни фактори. Отстъплението му както пред оперативните реалности, така и пред натиска, оказван от Чърчил, личи в директивата му от 30 октомври 1940 г. за атакуване на петролни обекти в ясни нощи, а на германските градове — в останалите. Вече съвсем ясно личи, че щабът е възприел идеята за безразборното, или „широкомащабното“, бомбардиране.

Тук обаче сме свидетели на прекален оптимизъм. Еднакво глупаво е да се смята, че бомбардировъчната авиация би могла да поразява с нужната точност малките германски петролни рафинерии с оскъдните средства, с които разполага през 1940 г., както и да се хранят надежди, че духът на германците може да бъде сломен и доверието в нацисткия режим — подкопано от бомбар-дировките на германските градове.

Постепенното събиране на фактически доказателства за ефекта от определени бомбардировки принуждава щаба на кралските ВВС да признае неефек-тивността му. Дори през април 1941 г. теоретично допустимата средна грешка при хвърлянето на бомбите е около 1000 м, което означава, че в повечето случай малките петролни рафинерии биха останали незасегнати от бомбар-дировките. Спорът за стратегическите бомбардировки обаче е приключен от необходимостта силите на бомбардировъчната авиация да бъдат хвърлени срещу германските военноморски бази и подводници по време на критичния период на битката за Атлантика през 1941 г. Нежеланието на командването на бомбардировъчната авиация да помогне в тази морска криза е признак за късогледство и доктринерско упорство.

Отстъпвайки малко по малко от първоначалните си позиции, след юли 1941 г. командването на бомбардировъчната авиация прави опити за нанасяне на удари срещу „полупрецизирани“ цели, като германската жп система. Те на свой ред са заменени с големи индустриални райони, когато времето не е ясно. Но дори тази модифицирана идея се оказва твърде безполезна на практика. В доклада на Бът от август 1941 г., изготвен след внимателно проучване на проблема, се посочва, че при бомбардировките над Рур само една десета от бомбардировачите едва успяват да се приближат на 8 км от определените обекти, камо ли до теоретичните 1000 м. Става съвсем ясно, че основният проблем на британската бомбардировъчна авиация е навигаторското умение. Трудности от оперативен характер, както и външният натиск принуждават в края на краищата щаба на Кралските ВВС да разбере, че „единственият обект, на който при нощните полети могат да бъдат нанесени значителни щети, е един цял германски град“.

След като неточността на британската бомбардировъчна авиация става все по-очевидна, в щаба на ВВС поставят ударението върху сломяването на духа на германското население, т.е. върху тероризирането му. Прекършването на волята на вражеския народ да се бие става също толкова важно, колкото и унищожаването на противниковите средства за водене на война.

Чърчил все по-често критикува оптимистичната прогноза на щаба на Крал-ските ВВС, особено неговия план от 2 септември, да разгроми Германия с увеличаване на бомбардировъчната авиация до 4000 бомбардировача, както и увереността му, че тази цел може да бъде постигната в шестмесечен срок Впечатлен от доклада на Бът и др., той изтъква, че с подобряването на точност-та на бомбардировките може да се увеличи до четири пъти техният ефект, и то по много по-икономичен начин. Той е скептичен и по отношение на опти-мизма на щаба на ВВС за възможността да се повлияе чрез стратегическите бомбардировки върху бойния дух на германците и върху отбраната им, зая-вявайки следното на тогавашния началник-щаб сър Чарлс Портал: „Много спорно е дали бомбардировките сами могат да бъдат решаващ фактор в се-гашната война. Напротив, това, което научихме от началото на войната, по-казва, че ефектът им, както физически, така и от гледна точка на бойния дух на населението, е силно преувеличен“.

Той правилно подчертава, че „има голяма вероятност“ германската отбрана да се подобри.

В свой меморандум до Портал Чърчил пророчески отбелязва, че „картината би била различна, ако военновъздушните сили на противника бъдат намалени до такава степен, че да позволят масирани прецизни бомбардировки на фабрики през деня“. Този курс намира практическо приложение през 1944 г., но не и преди това, а по-късно към него се ориентират и американците.

Опасенията и предупреждението на Чърчил за укрепването и подобряванетона германската противовъздушна отбрана скоро се сбъдват. През ноември бом-бардировъчната авиация понася тежки загуби, особено при нападението над различни обекти на 7 ноември, в което участват 400 бомбардировача. Тогава 12,5% от 169-те бомбардировача, изпратени да бомбардират Берлин, не се завръщат, въпреки че загубите срещу по-близките обекти не са толкова големи.

Опитът от началото на войната показва, че съществуващите от дълго време концепции на щаба на Кралските ВВС и на командването на бомбарди-ровъчната авиация са дълбоко погрешни. Резултатите от извършените от тях бомбардировки през първите две години на войната са много разочароващи. Слабото представяне на бомбардировъчната авиация продължава до март 1942 г. През зимата операциите са съсредоточени главно срещу германските линейни крайцери „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ в Брест, при които постигат няколко попадения. Първоначалният ефект от влизането на Америка във войната през декември 1941 г. се изчерпва с доставките на малък брой бомбардировачи от американските заводи. Освен това неуспехите на германските армии в Русия през тази зима, шест месеца след началото на нахлуването през юни, поставя под съмнение необходимостта и смисъла на тактиката да се търси победа във войната чрез бомбардировки.

Въздушните нападения срещу Германия се активизират в средата на февруари, когато проблемът за Брест е решен от бързото прибиране на германските линейни крайцери у дома през Ламанша. Дотогава много от британските бомбардировачи са снабдени с радиоустройството „Джий“ за навигация и разпознаване на обекта. В нова директива на командването на бомбардировъч-ната авиация от 14 февруари 1942 г. се посочва, че „бомбардировките трябва да съсредоточат усилията си върху сломяването на бойния дух на цивилното население на противника и особено на работниците от промишлеността“. Това се превръща в първостепенна задача. Този своеобразен терор се поддържа безрезервно от британското правителство, въпреки че това се прикрива в отговорите, които то дава при запитванията в парламента. Основа на новата доктрина е признаването на възможността за осъществяване на дадена операция. Същността й е посочена от Портал още на 4 юли 1941 г.: „Дори най-подходящият от икономическа гледна точка обект не си заслужава усилията, ако е тактически недостижим“. Тази директива вече е на разположение на маршала от авиацията А. Т. Харис (по-късно сър Артър), когато на 22 февруари 1942 г. той оглавява командването на бомбардировъчната авиация на мястото на сър Ричард Пиърс, който е изпратен в Далечния изток като командващ съюзническите военновъздушни сили там малко след влизането на Япония във войната. Харис, който е силна личност, оказва стимулиращо влияние върху екипажите и организацията на бомбардировъчната авиация, но след време много от идеите и решенията му се оказват погрешни.

В онова време на напрежение и депресия стимулираща роля изиграва ме-морандумът на лорд Чъруел (личен съветник на Чърчил по научните въпроси, известен преди това като професор Ф. А. Линдеман) от края на март. Той вдъхва увереност на Чърчил след опустошителното нападение на завода на „Рено“ в Биянкур, близо до Париж, в началото на март, когато от 235-те участ-вали бомбардировача е загубен само един. Тогава за първи път за ориентиране масово се използва радиоустройството „Джий“. През същия месец е извършена и „успешна“ атака срещу град Любек на брега на Балтийско море, по време на която гъсто населеният му център е опустошен със запалителни бомби, а през април са извършени четири подобни нападения над Росток. (Повечето разрушени сгради са великолепните стари къщи в центровете на тези исторически ханзейски градове вместо намиращите се наблизо заводи.) Заводите са извън обсега на радиоустройствата, но намирането им не е трудно. Фактът, че 40 % от снабдените с това устройство бомбардировачи намират обектите си, в случая не е от особено значение. Загубите на британската бомбардировъчна авиация над Любек обаче са тежки, а осемте въздушни на-падения, извършени срещу Есен през тези два месеца, се натъкват на още по-силна отбрана и по-неблагоприятни атмосферни условия и са много по-не-ефективни.

Германците бързо организират противовъздушната си отбрана с помощта на радарна система, която насочва огъня на зенитната артилерия и прожекторите и действащите през нощта изтребители. В началото на 1942 г. нощните изтребители свалят само 1 % от бомбардировачите, но през лятото те са вече 3,5 % въпреки увеличеното използване на различни начини за заблуждаване на противовъздушната отбрана.

Планирането на тези операции се основава на убеждението, че противниковите ВВС могат успешно да бъдат избегнати през нощта. Това е главната заблуда на командването на бомбардировъчната авиация и щаба на Кралските ВВС. Те не се съобразяват с основната поука, извлечена от вече събрания опит, че един бомбардировач независимо колко добре е защитен — а по онова време бомбардировачите на Кралските ВВС нямат добра защита, — е уязвим от самолетите, създадени специално за неговото унищожаване. Тактиката за избягване на противниковите самолети чрез сложно маневриране и с помощта на разни технически приспособления, създадени за улеснение на бомбар-дировачите, не може за дълго време да ги скрие и предпази от непрекъснато разрастващата се германска противовъздушна отбрана, в случай че британ-ските ВВС не успеят да установят господство във въздуха.

Предвестници на тази бъдеща цел са т.нар. операции „Циркус“, която започват в началото на 1941 и продължават през 1942 г. Това са прониквания на взаимодействащи бомбардировачи и изтребители в крайбрежните райони на континента през деня с цел да накарат самолетите на Луфтвафе да излетят, зада бъдат сваляни от изтребителите „Спитфайър“. Тези операции имат известен успех, но той е ограничен от сравнително неголемия обсег на британските изтребители. Когато операциите през деня започват да се извършват навътре в континента, там, където съпротивата е силна, загубите са големи дори когато на въоръжение е въведен великолепният британски бомбардировач „Ланкастър“. Главният ефект от операциите „Циркус“ е, че независимо от загубите слагат началото на борбата за установяване на съюзническо господство във въздуха по протежение на северното крайбрежие на Франция, което е важно за целите на последвалото по-късно нахлуване.

През 1942 г. главното нововъведение са много прокламираните въздушни нападения с участието на 1000 самолета. Чрез тях маршалът от авиацията Харис се опитва да намали загубите и да постигне по-голям ефект посредством съсредоточаване на голям брой бомбардировачи на едно място. Въпреки че през май 1942 г. командването на бомбардировъчната авиация разполага само с 416 самолета на предната линия, през нощта на 30 май чрез използването на самолетите от втората линия и на ескадрили за обучаване на нови екипажи Харис успява да изпрати срещу Кьолн 1046 бомбардировача. При тази атака са унищожени 600 акра площ от града — много повече, отколкото при 1346-те полета срещу Кьолн през предишните девет месеца. Цената е загубата на 40 бомбардировача (3,8 %). На 1 юни всичките 956 самолета, с които разполага командването на бомбардировъчната авиация, са използвани срещу по-трудния за нападение Есен, но облачността и лятната мараня спасяват града от сериозни разрушения. Загубени са 31 самолета (3,2 %). След това специалната част от 1000 бомбардировача е разформирована, но Харис продължава да планира подобни нападения и на 26 юни общо 904 бомбардировача, включително 102 на командването на крайбрежната авиация, атакуват голямото пристанище на Бремен и завода за производство на самолетите „Фоке-Вулф“. Този път над града има гъста облачност и нанесените поражения са сравнително слаби, докато загубите на бомбардировачите възлизат на 5 %, повечето от които са дадени от ескадрилите за обучаване на нови екипажи. От този момент до 1944 г. не се извършват нападения с по 1000 бомбардировача.

Благодарение на впечатлението, което правят на обществеността, тези масирани бомбардировки наистина помагат на Харис в борбата му да се даде приоритет на бомбардировъчната авиация и да получи разрешение за увели-чаването й на 50 действащи ескадрили. Той е улеснен и от създаването на специалната военновъздушна част „Патфайндър“^[3] през август 1942 г., както и от новите навигационни уреди „Обой“ и „H2S“ съответно през декември и януари.

В ретроспекция ще видим, че ефектът от британските бомбардировки е много преувеличаван и загубите на германската индустрия не са толкова големи, като се има предвид, че през 1942 г. оръжейното произведство на Германия нараства с около 50 %. Петролните рафинерии, които са най-слабото място на Германия, остават почти незасегнати, а производството и на самолети нараства с бързи темпове. През тази година изтребителната авиация на Луфтвафе за действие през деня застрашително нараства от 292 на 453 самолета, а нощните изтребители — от 162 на 349. За сравнение британските загуби на бомбардировачи достигат през 1942 г. общо 1404 самолета.

На конференцията в Касабланка през януари 1943 г. на стратегическите бомбардировки е отредена спомагателна роля, предшестваща нахлуването по суша. Съюзническите ВВС получават заповед „да унищожават и да раз-стройват непрекъснато германските въоръжени сили, вражеската идустриална и икономическа система, както и да разколебават бойния дух на германския народ до степен, която фатално да отслаби способността му за въоръжена съпротива“. Подобна постановка устройва маршала от авиация Харис, който набляга на втората част от заповедта, както и командващия 8-о американско военновъздушно бомбардировъчно съединение генерал-лейтенант Икър, който поставя ударението върху първата й част. Директивата на конференцията от Касабланка посочва в каква последователност са приоритетните обекти, но тя предоставя на командващите съюзническите бомбардировъчни сили правото на тактически избор. Въпреки че британците извършват бомбардировките си през нощта, а американците — през деня, между тях няма никакво взаимодействие освен в най-общ смисъл.

На конферендията във Вашингтон през май 1943 г. обаче е изтъкната необходимостта от по-тясно взаимодействие между двете съединения (в ин-терес на истината между тях често има такова), като същевременно е посочена и вече станалата очевидна опасност и за двете сили от германските изтребители. Така че сега като първостепенна задача и на двете съюзнически бомбардировъчни сили е посочено унищожаването на Луфтвафе и на гер-манската самолетна индустрия, за да може да се премине към нападения и срещу други източници на противниковия военен потенциал. С течение на времето тази цел придобива първостепенна важност както за британската, така и за американската бомбардировъчна авиация. Независимо от това твърде общият текст на директивата от конференцията във Вашингтон дава достатъчно възможности на Харис да продължи безогледните бомбардировки над германските градове и да не се съобразява с реалността. А тя е, че бъдещето на бомбардировачите и на операция „Овърлорд“ зависят от унищожаването на Луфтвафе, чиято мощ в периода между януари и август 1943 г. е удвоена. Големите успехи на британската бомбардировъчна авиация при нападенията над Рур и Хамбург обаче като че ли спомагат да не се види ясно тази опасност.

Въпреки че бомбардировъчната част „Патфайндър“ постепенно започва да се изгражда и вече се използват навигационните уреди „Обой“ и „H2S“, първите месеци на 1943 г. са сравнително спокоен период за британската бом-бардировъчна авиация в сравнение с 1942 г. Това дава възможност на екипа-жите да отстранят някои недостатъци в новото оборудване и да привикнат с по-новите бомбардировачи „Ланкастър“ и „Москито“, които все повече изместват старите модели. Броят на действащите бомбардировачи нараства от 515 през януари 1943 на 947 през март 1944 г. (Проблемът с подготовката на екипажите е решен чрез увеличаване на центровете за обучение в рамките на Британската общност, особено в Канада, и с премахване на поста втори пилот през 1942 г.)

Тези фактори изиграват положителна роля в битката за Рур — поредица от 43 нападения в периода между март и юли 1943 г., като се започне от Щутгарт и се стигне до Аахен, но повечето са съсредоточени над Рур. Тя започва на 5 март, когато 442 самолета атакуват Есен — силно защитен район, защото там се намират заводите „Круп“. Есен е поразен много тежко след набелязването на обектите от бомбардировачите, влизащи в съединението „Патфайндър“, които се насочват от новия навигационен уред „Обой“. По време на тази въздушна атака са свалени само 14 бомбардировача. През следващите месеци Есен е подложен на тежки бомбардировки още четири пъти, а така също и повечето главни центрове на Рур. Щетите са нанесени главно от запалитални бомби, но и чрез мощни експлозивни бомби до 3200 кг. Благодарение на новата система за набелязване на целите „Обой“ сериозно засегнати са Дуисбург, Дортмунд, Дюселдорф, Бохум и Аахен, а само при едно нападение на 29 май е унищожен 90 % от Бармен-Вупертал. Въпреки че често атмосферните условия са неблагоприятни, вече е очевидно, че точността на попаденията на британската бомбардировъчна авиация е много подобрена, а това дава по-голяма тежест на аргументите на Харис за използването на командваните от него бомбардировачи.

Дори и сега обаче британската бомбардировъчна авиация не е в състояние да извършва прецизни бомбардировки в нощни условия, като се изключи разрушаването на стените на язовирите „Мьоне“ и „Едер“ в Рур през нощта на 16 май от специално обучената 617 ескадрила — т.нар. разрушители на язовири, — командвана от Гай Гибсън. Въпреки големия успех на тези нападения срещу язовирите 8 от 19-те участвали в тях бомбардировача „Ланкастър“ са свалени.

Накратко, както се посочва и в официалната история, „революционните нововъведения в техниката на бомбардирането, показани в битката за Рур. превърнаха британската бомбардировъчна авиация в ефикасна тояга, но тевсе още не могат да й дадат възможностите на рапира“^[4]. Тъй като основният фактор за успехите е навигационната система „Обой“, извън нейния обсег резултатите не са особено добри.

След първата атака срещу Есен загубите бързо нарастват. За целия период на тази кампания те са средно 4,7 % (загубени са 872 самолета). Само благодарение на високия боен дух на екипажите и на непрекъснатите попълне-ния британската бомбардировъчна авиация успява да се справи с такива загу-би, които достигат опасно за нея ниво.

Прави впечатление, че бомбардировачите „Москито“, които развиват по-голяма скорост и летят на по-голяма височина, остават почти незасегнати от германските изтребители и огъня на зенитната артилерия и затова понасят много малки загуби. Системата „Обой“ не би могла да действа ефикасно без тези летящи на голяма височина самолети (предаваният от устройството сиг-нал следва извивките на земната повърхност като тангента), в противен случай за бомбардировачите „Ланкастър“ не би било възможно да имат прецизни попадения.

С въвеждането на изтребителите „Бофайтър“ като ескортиращи нощните акции проблемът не се решава, защото тези самолети са твърде бавни. Освен това тъкмо тогава, когато британските технически нововъведения са на път да заличат разликата между деня и нощта, същото постигат и германските контрамерки за Луфтвафе. Има голяма вероятност скоро да настъпи време когато бомбардировачите ще бъдат също толкова уязвими през нощта, колкото през деня.

Битката за Рур е последвана от битката за Хамбург — поредица от 33 големи въздушни нападения срещу този и други градове в периода между юли и ноември 1943 г., в които са извършени 17 000 бомбардировъчни полета. Тя започва с голямото въздушно нападение на 24 юли, в което участват 791 бом-бардировача, 374 от които „Ланкастър“. Благодарение на новите навигационни уреди, ясното време и добрата маркировка на целите огромен брой за-палителни и експлозивни бомби поразяват центъра на Хамбург, а благодарение на новото радарно устройство „Уиндоу“ за отвличане на вниманието са свалени само 12 бомбардировача. Освен това в нападенията на 24 и 26 юли участват 8-о съединение на американската бомбардировъчна авиация и бомбардировачи „Москито“ (те могат да носят до 1800 кг бомбен товар), които отварят много работа на противовъздушната отбрана на града през тези две нощи. През нощта на 27 юли в ново опустошително нападение участват 787 британски бомбардировача. Свалени са само 17. На 29 юли градът е атакуван отново от 777 бомбардировача, макар и с по-малка точност на попаденията, а загубите на британците нарастват на 33 самолета, тъй като германците започват да преодоляват ефекта от използването на устройството „Уиндоу“. Четвъртото нападение — на 2 август, не е успешно поради лошото време.

Като цяло обаче са нанесени ужасяващи разрушения на града, а въпреки че загубите на британската бомбардировъчна авиация нарастват с всяко следващо нападение, те са средно само 2,8 %. Освен това в разгара на битката за Хамбург в периода между 25 и 30 юли британците нанасят сериозни поражения на Ремшед и заводите „Круп“ в Есен. През следващите месеци те бомбардират също градовете Манхайм, Франкфурт, Хановер и Касел и им нанасят големи щети. В нощта на 17 август британските бомбардировачи извършват също прочутото си нападение на изследователската и експериментална германска база за т.нар. летящи бомби („Фау 1“ и „Фау 2“) в Пенемюнде на брега на Балтийско море. В това нападение участват 597 четиримоторно бомбардировача, от които 40 са свалени, а други 32 са повредени, докато резултатът не е толкова голям, колкото Лондон очаква.

Нападенията срещу Берлин през този период имат още по-малък ефект поради лошото време и невъзможността да се използва системата „Обой“ на такова голямо разстояние, а голямата площ на града намалява ползата от устройството „H2S“. Освен това германските нощни изтребители разполагат с достатъчно време да атакуват британските бомбардировачи при дългия им полет до германската столица — разстоянието до целта и обратно е 1850 км, — при което те са насочвани от германските радарни станции. Те успяват да противодействат на британското устройство за отвличане на вниманието „Уиндоу“ дотолкова, че могат да засичат основния поток атакуващи самолети, но не и отделните бомбардировачи. От общо 123 свалени бомбардировача в трите нападения срещу Берлин около 80 се падат на нощните изтребители. Това е генерална репетиция за наближаващата битка за Берлин.

Тази битка, която продължава от ноември 1943 до март 1944 г., се ползва с подкрепата на Чърчил, тъй като от бомбардировките на Берлин е доволен Сталин. Тя включва 16 големи атаки срещу германската столица, а останалите 12 големи обекта за нападение са Щутгарт, Франкфурт и Лайпциг. Извършени са общо над 20 000 полета.

Резултатът от тази офанзива е различен от това, което предрича командващият британската бомбардировъчна авиация Харис. Нито Германия, нито Берлин са принудени да паднат на колене, а британските загуби са толкова много, че акцията трябва да бъде прекратена. Загубите нарастват на 5,2 %, а нанесените от бомбардировките щети не могат да се сравняват с щетите срещу Хамбург или Есен. Бойният дух на британската бомбардировъчна авиация е разколебан, което не е за учудване, след като са свалени 1047 самолета, а други 1682 са повредени. От решаващо значение е присъствието или липсата на германски нощни изтребители. Когато на 7 октомври например те тръгват в погрешна посока, за да пресрещнат въздушното нападение срещу Мюнхен, британската бомбардировъчна авиация губи само 1,2 % от участва-лите самолети. Обикновено нощните изтребители бързо се появяват на сцената и са много активни, като постепенно принуждават командването на бри-танската бомбардировъчна авиация да премести обектите за нападение по на юг и да използва още по-голяма част от силите си за нападения, отвличащи вниманието на противника. Кулминацията е катастрофално завършилото на-падение срещу Нюрнберг на 30 март 1944 г., когато от общо 795 бомбарди-ровача са свалени 94, а 71 са повредени.

Опозицията срещу стратегията на Харис нараства и командването на Крал-ските ВВС е принудено да признае, че политиката на селективно бомбардиране, т.е. нападения срещу подбрани индустриални обекти, като петролни рафинерии, заводи за производство на самолети и др. под., съответства по-добре на концепцията от Касабланка. Според нея нахлуването по суша в Се-верна Европа е наложително, но не може да бъде предприето, докато не бъде постигнато превъзходство във въздуха.

Със засилването на германската противовъздушна отбрана и увеличаването на германското производство на самолети възгледите на Харис са подложени на все по-голямо съмнение. Неговата основна цел е да накара американците да се присъединят в атаките срещу Берлин, което за тях е невъзможно през нощта, защото не са обучени за такива действия, а в края на 1943 г. подобни атаки през деня са равносилни на самоубийство. В началото на 1944 г. командването на британските Кралски ВВС отхвърля твърденията на Харис, че до април той ще бъде в състояние да постави Германия на колене само с бомбардировачите „Ланкастър“, и настоява за селективни атаки срещу германски индустриални обекти, като завода за сачмени лагери в Швайнфурт.

Нападението на 25 февруари срещу този обект, с което Харис неохотно се съгласява, е може би първият пример за т.нар. комбинирана бомбардировъчна офанзива. Така опасността както за цялата бомбардировъчна офанзива, така и за перспективите пред планираната операция „Овърлорд“, т.е. непрекъснато увеличаващият се брой на самолетите на Луфтвафе, става причина за пораже-нието на идеите на Харис. Неуспехът на битката за Берлин утвърждава още повече тази тенденция. Харис сам открито признава поражението си, когато през април настоява бомбардировачите му да бъдат подкрепяни от нощни из-требители. Междувременно американците вече използват изтребители с дале-чен обсег за ескорт при операциите на бомбардировачите си през деня.

Под въпрос е поставено цялото бъдеще на масираните атаки на британската бомбардировъчна авиация срещу германските градове. За късмет на командването й през април в съответствие с предварителните планове бри-танските бомбардировачи получават задачата да извършват операции срещу жп мрежата на Франция, за да подпомогнат предстоящия десант през Ламанша. Това едновременно улеснява задачата на британската бомбардировъчнаавиация и помага да бъдат прикрити последиците от тежкото й поражение в директната офанзива срещу Германия. За неин още по-голям късмет след опе-рация „Овърлорд“ положението се променя решително в полза на съюзниците.

След 1942 г. британската стратегическа въздушна офанзива става част от едно общо усилие и вече не е независима и самостоятелна както преди. Въпросът е поставен за обсъждане на конференцията във Вашингтон от командващия ВВС на американската армия генерал X. X. Арнолд. Разполагането на мощно съединение бомбардировачи във Великобритания, естествено се посреща със задоволство от Чърчил и британските началник-щабове и те намаляват критиката си срещу следваната от американците линия на бомбардировки през деня. Според американците, ако са добре въоръжени, имат добра защитна броня и летят близо един до друг на голяма височина, бомбардировачите могат да извършват въздушни нападения през деня, без да понасят тежки загуби. Това се оказва заблуда както заблудата на Кралските ВВС, че могат да избегнат загубите от противниковата противовъздушна отбрана, ако действат през нощта.

Първите американски въздушни нападения през 1942 г. са твърде ограничени, за да могат да представят ясни доказателства, но когато през 1943 г. започват по-масираните атаки и атаките на по-големи разстояния, загубите бързо нарастват. При атаката над Бремен на 17 април от участвалите общо 115 бомбардировача са свалени 16, а 44 са повредени. При нападението срещу Кил на 13 юни от 66 бомбардировача В-17 „Сюпърфортрис“ са свалени 22, а в една бомбардировка на Хановер през юли от 92 самолета са свалени 24, срещу Берлин на 28 юли от общо 120 са загубени 22 самолета. Американците се опитват да използват за ескорт изтребители „Тъндърболт“, снабдени с допълнителни резервоари за гориво, но обсегът им е недостатъчен и през есента, когато фабриката за сачмени лагери при Швайнфурт, източно от Фран-кфурт, е подложена на поредица от бомбардировки, нуждата от по-ефикасен ескорт става все по-очевидна.

В това нападение с катастрофални последици, извършено на 14 октомври, участват 291 „летящи крепости“, придружавани от силен ескорт изтребители „Тъндърболт“, които обаче не могат да продължат по-нататък от района на Аахен и когато се оттеглят, бомбардировачите В-17 са атакувани от следващи една след друга вълни германски изтребители през целия път до целта и обратно до брега на Ламанша. Докато американските бомбардировачи се завърнат в базите, са свалени 60, а 138 са повредени. Това е кулминацията на една ужасна седмица, в която американското 8-о въздушно съединение губи 148 бомбардировача заедно с екипажите при четири опита да проникне през германската противовъздушна отбрана отвъд обсега на ескортиращите изтребители. Подобни изключително големи загуби не могат да продължават и ръководителите на американските ВВС са принудени да признаят необходимостта от ескортиращи изтребители, които имат достатъчно голям обсег на действие. До този момент на подобна нужда или не се обръщаше достатъчно внимание, или удовлетворяването й се смяташе за невъзможно.

За щастие решението е намерено в лицето на произвеждания от северно-американската компания изтребител „Мустанг“. Британците правят поръчка за него още през 1940 г., но американците я отхвърлят. Самолетът подобрен значително след монтирането на британските двигатели „Ролс-Ройс Мерлин“. С изпитания през есента на 1942 г. двигател „Пакард-Мерлин“ изтребителят Р-51B „Мустанг“ става по-бърз на всякакви височини и по-маневрен от всички германски изтребители. Снабден с резервоари за гориво за дълги разстояния, той има обхват почти 2400 км и може да осигурява ескорт на бомбардировачи на разстояние повече от 1000 км от базата, т.е. до източната граница на Германия. След катастрофалните последици от нападението при Швайнфурт се пристъпва към ускорено изпълнение на програмата за неговото производство и първите самолети са въведени на въоръжение в 8-о американско въздушно съединение през декември 1943 г. До края на войната през май 1945 г. са произведени общо 14 000 изтребителя „Мустанг“.

Зимата на 1943–1944 г. е сравнително спокоен период за 8-о американско въздушно съединение, тъй като бомбардировачите му временно извършват нападения само срещу обекти, намиращи се на малки разстояния. През де-кември загубите са само 3,4 % в сравнение с 9,1 % през октомври. Сформи-рането на 15-о американско въздушно съединение, което да действа от Италия, е допълнителна американска стъпка за унищожаването на германската военна индустрия. За командващ двете американски съединения е назначен генерал Карл Спаатс.

Първите месеци на 1944 г. се характеризират с непрекъснато увеличаващ се брой на изтребителите „Мустанг“ и с разширяването на обсега им на действие. Освен това те се изпращат да атакуват самолетите на Луфтвафе навсякъде и не са прикрепени стриктно към бомбардировачите. Целта е да се постигне общо превъзходство във въздуха, а не само в района на действие на бомбардировачите. Така те принуждават германските изтребители да се сра-жават и последиците от това са, че германските загуби непрекъснато нараст-ват. През март германските изтребители започват да показват все по-голямо нежелание да влизат в бой с мустангите. Тези агресивни действия не само дават възможност на американските бомбардировачи да извършват нападения през деня, като срещат по-малка съпротива и понасят по-малки загуби, но и подготвят почвата за операция „Овърлорд“.

Те помагат и за продължаване на нощните нападения на британската бом-бардировъчна авиация срещу Германия. Точно в момента, когато става гос-подар на въздушното пространство през нощта, Луфтвафе губи надмощието си във въздуха през деня, отстъпвайки го на американците. Когато британската бомбардировъчна авиация подновява стратегическата офанзива срещу Германия, след като за известно време е била отклонена от нея, за да помогне на нахлуването в Нормандия, германските нощни изтребители започват да изпитват остър недостиг от гориво и осезаемо чувстват загубата на своята радарна система за ранно предупреждение във Франция. За разлика от тях британската бомбардировъчна авиация получава предимство с установяването на нейни предавателни станции на континента.

Тази промяна се отразява на понесените загуби, които по време на няколкото нападения над Германия през май 1944 г. са твърде високи за британската бомбардировъчна авиация. През юни при нападенията срещу петролни обекти те нарастват на 11 %. Като последица от това около половината от британските въздушни нападения над Германия през месеците август и септември се извършват през деня и загубите рязко намаляват. През това време дори нощните нападения излизат много по-евтино (с малко загуби — бел. ред.) — съответно 3,7 % и 2,2 %. През септември командването на британските бомбардировачи изпраща три пъти повече самолети в нощни нападения, от-колкото през юни 1944 г., но загубите му са значително по-малки.

Тази тенденция се засилва и с въвеждането на нощни изтребители с далечен обсег, които ескортират британските бомбардировачи, но те не са толкова важен фактор, тъй като използваните за тази цел самолети са твърде бавни и поставената им задача се оказва прекалено трудна за тях. В периода от де-кември 1943 до април 1944 г. са свалени само 31 германски нощни изтреби-теля. Дори когато са налице нови ескадрили, снабдени с по-добри самолети, общият брой на свалените германски изтребители през последните 17 месеца на войната — декември 1943 — април 1945 — е само 257: средно едва по 15 на месец. Така че нито новият радар, нито техниката за радиосмущения оказват толкова голямо влияние, колкото германските загуби на петролни рафинерии, територия и надмощие във въздуха през деня.

През 1943 г. над Германия са хвърлени общо 200 000 т бомби — близо пет пъти повече, отколкото през 1942 г. Германското производство нараства обаче още повече до голяма степен благодарение на реорганизацията, извършена от министъра на военната продукция — Алберт Шпеер. Същевременно мерките против въздушните нападения и германската способност за бързо възста-новяване не позволяват да настъпи криза нито в бойния дух на населението, нито в производството. Увеличеното производство на самолети, оръдия, тан-кове и подводници допринася за общо нарастване на оръжейната продукция на Германия през 1943 г. с 50 %.

За първи път от началото на войната германците несъмнено са обезпокоени от масираните атаки на британската бомбардировъчна авиация. След голямата бомбардировка на Хамбург през юли 1943 г. Шпеер загрижен заявява, че ако бъдат предприети още шест бомбардировки от такъв мащаб срещу германските градове, страната ще бъде поставена на колене. При последвалите районирани въздушни нападения през втората половина на годината обаче не е постигнат такъв разрушителен ефект, а умелите действия на Шпеер за разпръсване на индустриалните обекти на по-голям периметър ликвидират предишните му страхове.

За известно време американските селективни бомбардировки имат по-голям ефект и до август успяват да намалят германското производство на из-требители с 25 %. След скъпо струващото поражение, което 8-о американско въздушно съединение търпи през октомври, германското производство обаче отново нараства и в началото на 1944 г. достига нови високи равнища. Въпреки че преценките им за нанесените загуби на противника са сравнително точни, съюзниците подценяват производствените възможности на германците и погрешно предполагат, че очевидното нарастване на мощта на Луфтвафе се дължи на прехвърлянето на самолети от Източния фронт.

Най-характерното за британската бомбардировъчна авиация през този период е усъвършенстването на прецизността на попаденията при бомбардировките през нощта. Отначало то се изразява най-вече с използването на 617-а ескадрила като специално „маркиращо“ целите звено след бомбардировките на язовирите. Нейната обща ефективност обаче се увеличава с подобренията в маркиращата обектите система „Патфайндър“, с новите устройства за насочване на бомбите и с усъвършенстването на тежащата 5500 кг „земетръсна“ бомба „Толбой“ (високо момче), след която се появява тежащата 9966 кг бомба „Гранд Слем“ (голям трясък).

Най-важният общ ефект от англо-американската бомбардировъчна офанзива е, че с течение на времето тя привлича все по-голям брой германски изтребители от Източния на Западния фронт и така помага на руското настъпление, като същевременно съюзниците имат превъзходство във въздуха през деня до степен, която позволява да бъде осъществена операция „Овърлорд“ при твърде слаба намеса на Луфтвафе.

През последната година на войната — от април 1944 до май 1945 г. — съюз-ниците постигат категорично надмощие във въздуха благодарение главно на американските яростни атаки в периода февруари-април 1944 г. Нуждите на операция „Овърлорд“ обаче са голям ангажимент, който в продължение на няколко месеца отклонява бомбардировките на съюзническите ВВС от обекти в Германия към обекти, които могат да окажат пряка помощ на съюзническите армии преди и след десанта в Нормандия.

Естествено, това отклонение не се харесва много на сър Артър Харис и на други тесногръди защитници на стратегическите бомбардировки, обаче сър Чарлс Портал и командването на Кралските ВВС проявяват по-умерени разбирания и признават, че бомбардировачът трябва да играе по-спомагателна роля в съюзническата стратегия. Тъй като се налага стратегическата бомбар-дировъчна авиация да помага на тактическите ВВС, в средата на април общото им командване е поверено на сър Артър Тедър, който през това време е назначен за заместник на върховния главнокомандващ съюзническите войски генерал Айзенхауер. Преди това Тедър командва военновъздушните сили в Близкия изток и там прави голямо впечатление. Според него главният не-посредствен ефект, който бомбардировачите могат да окажат върху операция „Овърлорд“, е да парализират германската транспортна мрежа. По този план е постигнато съгласие през март 1944 г. въпреки безпокойствата на Чърчил за загубите сред френското цивилно население и предпочитанията на Спаатс към нападенията срещу петролни обекти, които се споделят от Портал.

В резултат на решимостта на Спаатс усилията да бъдат съсредоточени срещу петролни обекти през пролетта на 1944 г. 8-о американско въздушно съединение продължава атаките над Германия, а усилията на британската бом-бардировъчна авиация от април до юни са съсредоточени главно срещу жп мрежата във Франция. (До юни само 8 % от нейните бомби са хвърлени срещу обекти в Германия.) До юни над противниковата транспортна система са хвърлени 65 000 т бомби паралелно с нападения срещу брегови батареи, ра-кетни площадки и други подобни цели. Впоследствие се оказва, че точно па-рализирането на транспорта и комуникациите на противника от Тедър е най-важният фактор, проправил пътя към успеха на десанта в Нормандия. Възра-женията на Харис, че британската бомбардировъчна авиация няма нужната за поставените й задачи точност на попаденията, са опровергани още през март от ефикасността на атаките срещу френските жп разпределителни гари. Толкова критикуваното отклонение от основните й задачи се отразява благотворно върху британската бомбардировъчна авиация, защото не само намалява напрежението, на което е подложена, но и става стимул за подобряване прецизността на бомбардировките. Освен това съпротивата на германските изтребители над Франция е много по-слаба, отколкото в битката за Берлин и нападенията срещу други обекти в Германия.

Точността на бомбардировките е подобрена благодарение на новата техника при маркирането на обекти от малка височина от бомбардировачите „Москито“, разработена от командира на крило^[5] Ленард Чешър и приложена за първи път във Франция през април, когато са разрушени обект след обект, като повечето бомби не пропускат целта и не избиват цивилното френско население, както се опасява Чърчил. Средната грешка при бомбардировките е намалена от 620 м през март на 260 през май.

Успехът на атаките срещу комуникациите преди деня „Д“ затвъждава убеждението на Тедър, че тази кампания трябва да бъде приложена и срещу Германия, като й се даде предимство. Според него рухването на германската жп система, освен че ще разстрои придвижването на войските и така ще улесни руснаците, ще допринесе и за рухването на германската икономика. Така тя се превръща в алтернатива на общите бомбардировки на цели райони, за-щитавани от Харис, и бомбардировките срещу петролни обекти, за които настоява Спаатс. Несъмнено чрез нея се постига по-бърз ефект върху гер-манската армия и Луфтвафе, отколкото чрез бомбардировките по райони.

В периода след преминаването на Ламанша от съюзническите войски бом-бардировачите атакуват най-различни цели. Докато през тези месеци усилията на американците са съсредоточени главно срещу петролни обекти, летища и заводи за производство на самолети, само 32 000 т от общо 181 000 т бомби, хвърлени от британската бомбардировъчна авиация през този период, са срещу цели в Германия. Тенденцията все по-малко да се бомбардират цели райони се засилва още повече. Командването на британските ВВС възприема възгледите на амери-канците, че на нападенията срещу петролни обекти трябва да се даде предим-ство. Още през април 15-о американско въздушно съединение започва да ата-кува от Италия румънските петролни полета при Плоещ. На 12 май 8-о амери-канско въздушно съединение започва от Англия атаки на петролни обекти в Германия. Въпреки че срещу 935-те американски бомбардировача са изпрате-ни 400 германски изтребителя, те са отблъснати от 1000 американски изтреби-теля и губят 65 самолета срещу свалени 46 американски бомбардировача.

Кампанията става по-мащабна след деня „Д“ и през юни командването на британските ВВС, давайки си сметка за подобрената прецизност на британ-ските бомбардировачи при нощните нападения, заповядва да бъдат атакувани петролни обекти в Германия. Бомбардировката на Гелзенкирхен в нощта на 9 юли има сравнително добър успех, въпреки че излиза скъпо, но другите напа-дения не са толкова ефикасни поради лошото време, а загубите са катастро-фални — от общо 832 бомбардировача, участвали в атаките три нощи подред, са свалени 93, повечето от германски нощни изтребители.

Американските атаки също продължават с пълна сила. В нападение на 16 юни участват над 1000 бомбардировача, ескортирани от близо 800 изтребителя, а в нападението на 20 юни общият брой на бомбардировачите е 1361. На следващия ден е атакуван Берлин, а друго въздушно съединение бомбардира петролни рафинерии, след което продължава полета си и се приземява в Русия. (След оказания им там хладен прием този експеримент не е повторен.) Загубите на американците са тежки, но броят на унищожените петролни рафинерии се увеличава, което има съкрушителен ефект върху доставките на гориво за Луфтвафе. През септември то е намалено до 10 000 т, а нужниятмининмум на месец е 160 000 т. През юли са бомбардирани всички по-големи петролни рафинерии в Германия и поради липсата на гориво огромен брой от новопостроените благодарение на усилията на Шпеер самолети и танкове стават почти напълно безполезни.

Докато годните за действие самолети на германците намаляват, самолетите на съюзниците стават все повече. Сега самолетите на британската бом-бардировъчна авиация на предни позиции се увеличават от 1023 през април на 1513 през декември и на 1609 през април 1945 г. Броят на бомбардировачите, с които разполага 8-о американско въздушно съединение, нараства от 1049 през април 1944 г. на 1826 през декември и на 2085 през април 1945 г. Междувременно командването на британската бомбардировъчна авиация за първи път нарежда да бъде предприета масова въздушна бомбардировка през деня. Опасенията на Харис за нея намаляват поради по-малката съпротива от страна на Луфтвафе в сравнение с атаките през нощта. Първото голямо дневно въздушно нападение е предприето в средата на юни срещу Хавър и подобно на последвалите го въздушни нападения се извършва под ескорта на изтребители „Спитфайър“. До края на август командването на британската бомбардировъчна авиация нарежда да бъдат предприети дневни нападения над Рур и отново не среща съществена съпротива от германската противовъздъздушна отбрана.

Тези нови обстоятелства изкушават британското командване да възобнови нощните бомбардировки над германски петролни рафинерии. Те се оказват по-ефикасни и не толкова скъпо струващи, колкото преди. Много успешното нападение на 29 август срещу далечния Кьонигсберг, въпреки че не е петролен обект, показва общото подобрение на условията за бомбардировки. Такава е обстановката от октомври 1944 до май 1945 г. — периода, в който доминираща роля играят бомбардировачите. През последните три месеца на 1944 г. британските бомбардировачи хвърлят повече бомби, отколкото през цялата 1943 г. През тези месеци само над Рур са хвърлени над 60 000 т високо-експлозивни бомби. Освен това, както е посочено в официалната история, това е време, когато бомбардировачите „имат буквално оперативно всемогъщество“.

Под напора на тези яростни нападения германските възможности за оказване на съпротива постепенно намаляват, а военната й индустрия е задушена. С оглед на новите възможности за по-прецизно бомбардиране при по-слаба съпротива се задава въпросът, дали е разумно както от оперативна, така и от морална гледна точка британската бомбардировъчна авиация да отделя 53 % от своите бомби в този период за градски райони, а само 14 % — за петролни рафинерии и 15 % — за бомбардиране на транспортни обекти. (Съответните проценти за периода януари-март 1945 г. са 36,6; 26,2 и 15,4 — съотношение, което все още е твърде спорно.) За американските цели съотношението е значително по-различно. Схващането на американците за съсредоточаване на усилията върху слабите места на Германия има повече логика, отколкото стре-межът всяка бомба да удари нещо и така по някакъв начин да бъде отслабена Германия. Американският подход позволява да се избегне по-лесно и засил-ващата се морална цензура, на която все по-често се натъква линията, следвана от Харис.

Последната фаза страда най-вече от това, че не се поддържат най-наложи-телните приоритети. Една директива от 25 септември 1944 г. посочва като първостепенна задача бомбардирането на петролните обекти, които заедно с комуникациите стоят начело в списъка с приоритетните обекти. Тук се появява добра възможност за по-бързо приключване на войната, след като през октомври британската бомбардировъчна авиация също съсредоточава усилията си срещу обекти в Германия, като хвърля там 51 000 т бомби и понася загуби, по-малки от 1 %. Две трети от нападенията през октомври обаче са съсредоточени в бомбардировки на цели райони и малка част от хвърлените бомби са над петролни или комуникационни цели.

На 1 ноември 1944 г. командирите получават нови заповеди, според които петролните обекти са определени като първостепенни цели, а комуникациите се нареждат на второ място. С поставянето на тези две първостепенни цели, които са сравнително леснопостижими, със сигурност се ускорява повече ка-питулацията на Германия, отколкото с бомбардировките на цели райони.

Упорството на Харис обаче пречи на акуратното изпълнение на плана. В съпротивата си против него той дори заплашва, че ще подаде оставка.

В началото на 1945 г. изгледите за скорошно свършване на войната намаляват заради германската контраофанзива в Ардените и въвеждането на въоръжение на германските реактивни изтребители и подводниците, снабдени с уст-ройството „Шнорхел“. Това води до нова преоценка на приоритетите. Тъй като различните сфери на властта дърпат чергата към себе си, се стига до компро-мис, а както при повечето компромиси резултатите са незадоволителни.

Най-спорният въпрос е около нарочното подновяване на териториалното бомбардиране като приоритетна цел. То е извадено отново на преден план до голяма степен, за да бъдат доволни руснаците. На 27 януари 1945 г. Харис дава инструкции за нанасяне на такива удари, които сега се нареждат на второ място по приоритет след петролните обекти и са много по-напред от комуникациите и другите цели. Като последица от това в средата на февруари отдалеченият Дрезден е подложен на опустошително нападение. С цел да се предизвика паника сред цивилното население и бежанците е бомбардиран центърът на града, а не фабриките и жп линиите.

До април обектите, които си струва да бъдат нападнати, остават толкова малко, че бомбардирането на цели райони и прецизните стратегически бом-бардировки са изоставени в полза на директната подкрепа на войските.