Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (38)

Операция „Чиндит“

Единственият лъч на надежда в тази мрачна фаза на войната идва от северния край на театъра на военни действия в Бирма от т.нар. първа операция „Чиндит“. Името избира първият и инициатор — Орд Уингейт, който използва наименованието на митичния звяр „чинди“ — полулъв-полуорел, чиито мно-гобройни статуи стоят в бирманските пагоди. За него този подобен на грифон звяр символизира нуждата от тясно взаимодействие на сухопътните с военновъздушните сили в такива операции. Фактът, че първите акции са осъ-ществени чрез преминаване на река Чиндуин, може би също е повлиял за назоваването им с това име.

През есента на 1938 г. Орд Уингейт, тогава капитан, пристигнал в отпуск от Палестина, се среща с редица влиятелни хора, на които прави същото силно впечатление както по-рано същата година на генерал Уейвъл — по онова време командващ британските войски в Палестина — и на бригаден генерал Джон Ивет, който отговаря за северния район^[1]. Но завръщайки се в Палестина през декември, той установява, че с политическата си активност в ционистките среди е станал толкова подозрителен за британските официални кръгове, че генерал Хайнинг — приемникът на Уейвъл, — който първоначално одобрява създаването на отрядите, решава да го отстрани от контрола върху тях и го назначава на един скучен пост в своя щаб. После през май 1938 г. по молба на Хайнинг той е върнат у дома и получава незначителен пост в командването на противовъздушната отбрана.

През есента на 1940 г. обаче е измъкнат от тази глуха линия и изпратен да организира партизански действия в Етиопия срещу италианците в Източна Африка. Назначението, което е предложено от Лио Еймъри — член на прави-телството, — става възможно благодарение на бързото одобрение на Уейвъл.

След успешното завършване на тази източноафриканска кампания през май 1941 г. късметът отново изневерява на Уингейт — той изпада в депресия и при един маларичен пристъп прави опит за самоубийство. Докато се възстановява у дома го спасява една нова възможност, този път появила се от британските неуспехи в Далечния изток. Още веднъж получава предложение от Уейвъл, който след провала на лятната офанзива там през юни също е отстранен от близкоизточното командване и изпратен в Индия. В края на годината Уейвъл се оказва притиснат от още по-голяма криза, когато японците успешно нахлуват в Малая и Бирма. През февруари 1942 г., когато положението става тежко дори в Бирма, той моли да му изпратят Уингейт, за да организира там партизански операции.

След пристигането си Уингейт настоява да бъдат създадени т.нар. групи за дълбоко проникване, обучени да действат в бирманската джунгла и да нанасят удари по японските комуникации, както и срещу японските предни постове. Според него тези групи трябва да бъдат достатъчно големи, за да нанасят ефикасни удари, и същевременно достатъчно малки, за да могат да се измъкват от преследването на противника. Решено е, че подходящият размер за тях е бригадата, и за целта е реорганизирана 77-а индийска бригада. Тези „чиндити“ трябва да могат да се сражават в джунглата по-добре от японците и трябва да бъдат експерти в тази работа, като особено добре владеят поставянето на взривове и използването на радиовръзките. Те трябва също да действат съвместно с военновъздушните сили, защото ще зависят от тях за снабдаването си. За тази цел малка група на Кралските ВВС е прикрепена към всяка колона. В самата колона транспортът се осъществява от домашни животни.

Уингейт настоява за по-бързо започване на операцията както за да бъде повдигнат бойният дух на британските войски с демонстрация на техните способности да сломяват духа на противника, така и като изпитание за възмож-ностите на групите за дълбоко проникване. Уейвъл предпочита те да бъдат използвани непосредствено преди и по време на британската обща офанзива, но изпълнявайки желанието на Уингейт, решава, че си струва риска да бъде извършен по-ранен експеримент заради информацията, която може да се по-лучи чрез него.

Бригадата се състои от седем колони и за планираната операция е разделена на две групи: северна — от пет колони, която наброява 2200 души с 850 мулета, и южна — от две колони, състояща се от 1000 души с 250 мулета. Двете групи пресичат река Чиндуин през нощта на 14 февруари 1943 г., прикривани от действия на редовните войски. Като се движат на изток, те се разделят на предварително определените колони и след това извършват серия от нападения срещу японските предни постове, прекъсват жп линии, вдигат във въздуха мостове и организират засади по пътищата. В средата на март колоните преминават река Иравади, която се намира на 160 км източно от Чиндуин. През това време японците вече са наясно с опасността и разгръщат голяма част от две дивизии, за да им се противопоставят. Притиснати от тези контрадействия и други трудности, колоните са принудени да се изтеглят и до средата на април успяват да се завърнат в Индия, като загубват една трета от състава си и изоставят снаряжението си.

Операцията има слаб стратегически ефект и японските загуби не са големи, но тя показва, че британските и индийските войници могат да действат в джунглата, и натрупва полезен опит, как трябва да става снабдяването от въздуха, като същевременно изтъква нуждата от превъзходство в небето. Операцията принуждава командира на японската 15-а армия генерал Мутагучи да признае, че не може да разчита на река Чиндуин като на сигурна бариера и че за да попречи на една британска контраофанзива, трябва да продължи настъплението. Така японците преминават границата с Индия през 1944 г. и се стига до съдбоносната битка при Импхал.