Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (58)

Превземане отново на Нова Гвинея

Продължаването на кампанията в Нова Гвинея се характеризира с използ-ването на метода, наричан „жабешки скокове“, който преди това е бил прило-жен на Соломоновите острови. За четири месеца войските на Макартър успя-ват да напреднат 1600 км благодарение на поредица от такива скокове — от района на Маданг до полуостров Фогелкоп в западния край на Нова Гвинея. Японците се надяват да задържат позициите си в малкото подходящи край-брежни точки, където могат да бъдат построени летища. Като не могат да заобиколят тези позиции по суша, съюзниците използват превъзходството си във въздуха и по море за извършване на обходни маневри покрай брега.

Стратегическото положение на японците е твърде несигурно, тъй като глав-ните им военновъздушни и военноморски сили са разположени по-назад, за да посрещнат следващото настъпление на адмирал Спруънс в централната част на Тихия океан. На сушата японците също са разпръснати и нямат подкрепа. 8-а армейска зона в Рабаул е оставена да се защитава сама. На северното крайбрежие на Нова Гвинея остатъците от т.нар. 18-а армия на генерал Адачи във Вевак е прикрепена към 2-ра армия на генерал Анами. Това са общо 6 слаби дивизии, които трябва да се изправят срещу 15 съюзнически дивизии (8 американски и 7 австралийски), подкрепяни от военновъздушни и военноморски сили, значително превъзхождащи японските.

През април 7-а австралийска дивизия, а после и 11-а напредват в западна посока по брега от Маданг, докато през това време Макартър се подготвя за нов скок, най-големия до този момент, за да превземе ключовата база Холандия, на около 300 км западно от Вевак.

Десантите са предшествани от серия тежки бомбардировки, които унищожават на земята повечето от 350-те самолета, които японците са събрали, за да защитават този район. След това на 22 април са извършени десанти от всички страни на база Холандия чрез 2 десантни групи, а през това време друга група слиза на брега при Айтапе (на около една трета от разстоянието до Вевак), за да завземе намиращите се там летища като допълнителна предпазна мярка. Според преценките на съюзническото разузнаване японските войски в база Холандия са около 14 000 души, а в Айтапе — 3500 души. За да бъде сигурен в успеха, Макартър използва в тази акция 50 000 души, главно от командвания от генерал Айхелбъргър 1-ви американски корпус. В действителност силите на защитниците се оказват дори по-малко от предварителните преценки и до голяма степен се състоят от войници от административния персонал, които не оказват сериозна съпротива и след първоначалните бомбардировки побягват към вътрешността.

В резултат на всичко това 3 твърде слаби дивизии на генерал Адачи са откъснати при Вевак. Вместо да предприеме друго изтощително отстъпление по обиколни пътища през вътрешността, той решава да се опита да извърши директен пробив по крайбрежието, но докато го предприеме през юли, Макартър успява да подсили американските позиции при Айтапе с 3 мощни дивизии и опитът за пробив е отблъснат с големи загуби за японците.

Много преди тази неуспешна контраатака американците се придвижват 200 км в западна посока към следващата си цел — остров Уакде, където японците са построили летище. В средата на май една американска част слиза при Тоем на брега на Нова Гвинея и след това преминава тесния проток до остров Уакде, но там малкият японски гарнизон оказва силна, макар и кратка съпротива, докато настъпващите по крайбрежието към Сарми американски войски срещат по-продължителен отпор. Независимо от всичко това, общо взето, японската отбрана в Нова Гвинея става спорадична и хаотична. Американските подводници нанасят тежки поражения на конвоите с войски, пристигащи от Китай, а заплахата за Марианските острови в централната част на Тихия океан слага край на всякакви надежди от там да бъдат изпратени японски подкрепления в Нова Гвинея.

Следващият скок на Макартър е направен само месец след превземанетона база Холандия и едва десет дни след десантите при Тоем и остров Уакде.

Целта е превземането на остров Биак и на летищата му, на 600 км западно от база Холандия (и на 400 км от Уакде). Тази операция не преминава съвсем гладко. За разлика от случая с Холандия американците много подценяват силите на гарнизона, които са над 11 000 души, и макар че първоначалните десанти на 27 май срещат слаба съпротива, положението се променя, когато американците напредват във вътрешността на острова, за да завземат лети-щата. Японците не правят никакви опити да задържат позициите си по брега, където могат да бъдат подложени на унищожителен обстрел от корабите и самолетите. Затова те разполагат основната част от гарнизона в пещери и траншеи на височините над летищата. Организираните от тях контраатаки с участието на танкове дори успяват за известно време да откъснат част от американската пехота. Въпреки че Макартър изпраща още подкрепления, прочистването на острова е бавен, мъчителен процес, който завършва едва през август. Той струва на американците близо 10 000 жертви, но голяма част от тях се дължат на болести, докато в бой загиват само около 400 души. Това е нещо като предупреждение за бедите, които предстоят, когато девет месеца по-късно, през февруари 1945 г., американците правят десант на остров Иводзима. Резултатът от силната съпротива на японците в Биак щеше да бъде по-голям, ако японското Върховно командване бе изпратило там, макар и със закъснение, подкрепления. След като преразглежда предишното си решение да съсредоточи усилията за защита на Марианските острови, в началото на юни командването изпраща от Марианските острови за Биак конвой с натоварени с войски транспортни кораби, охранявани от голяма група бойни кораби и самолети. Тръгването на конвоя обаче е отложено с пет дни поради неверни сведения, че в Биак се намира американско съединение самолетоносачи. При втория опит за изпращане на конвоя японците се натъкват на група американски крайцери и разрушители и бързо отстъпват. Японското Върховно командване изпраща още по-силна ескортираща група, включваща гигантските линейни кораби „Ямато“ и „Мусаши“, но в същия ден, в който тя пристига близо до Нова Гвинея, американските самолетоносачни групи от силите в централната част на Тихия океан започват атаки срещу Марианските острови и японската военноморска част е върната бързо на северозапад, за да посрещне по-голямата заплаха. Настъплението на американците в две направления през Тихия океан отново доказва преимуществата си, тъй като принуждава противника да прехвърля силите си от едно място на друго.

За разлика от японците Макартър не губи време, когато настъплението срещу летищата в Биак е забавено, и предприема друга атака срещу намиращия се наблизо остров Ноемфор. Десантът там е извършен на 2 юли след жестока бомбардировка от самолетите и корабните оръдия. До 6 юли са превзети и трите летища на острова.

Останали без самолети, японците започват да се изтеглят към най-западния край на полуостров Фогелкоп. На 30 юли Макартър изпраща една дивизия да слезе на брега при нос Сансапор без предварителна бомбардировка от самолетите и корабната артилерия, тъй като има сведения, че в този отдалечен край на полуострова няма японски войски. Там веднага започва строеж на отбранителни укрепления и нови летища.

Сега пътят е разчистен за нов скок към Филипините с подкрепата на три групи летища в западния край на Нова Гвинея. Останките от намиращите се там 5 японски дивизии са пренебрегнати и оставени на австралийците да се справят с тях.