Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (5)

Четвърта глава
Странната война

Странната война — или Фалшивата война^[1] — е израз, измислен от американския печат. Както много други сполучливи американски думи, скоро той започва да се използва и от двете страни на Атлантика. Налага се убедително като определение на периода от капитулацията на Полша през септември 1939 г. до започването на офанзивата на Хитлер на Запад следващата пролет.

Авторите на израза са имали предвид, че войната е привидна, тъй като между френско-британските и германските войски не се водят големи сражения. В действителност това е период на зловеща задкулисна дейност. Около средата на този период с един офицер от германския щаб се случва нещо странно. Инцидентът изплашва Хитлер и през следващите седмици германският военен план е променен напълно. Старият не би имал същите шансове за успех, какъвто постига новият.

Обаче това не е известно на света. Навсякъде хората виждат само, че по фронтовете е спокойно, и смятат, че Марс сигурно спи дълбоко.

Пред обществеността се дават различни обяснения за това пасивно състояние на нещата. Едно от тях е, че Великобритания и Франция нямат сериозни намерения да водят война въпреки декларацията им в този смисъл заради Пол-ша и изчакват постигането на мир чрез преговори. Другото често сочено обяс-нение е, че те просто се опитват да надхитрят противника. В американския печат се появяват многобройни „сведения“, че съюзническото Върховно командни-: —дрочно е възприело защитна стратегия и подготвя капан за германците.

Не съществуват никакви основания за което и да било от тези обяснения. През есента и зимата съюзническите правителства и Върховното командване прекарват много време в обсъждането на планове за офанзива срещу Германия и фланговете й, които не биха могли да осъществят с наличните възможности вместо да съсредоточат усилията си върху подготовката на ефикасна защита срещу предстоящото настъпление на Хитлер.

След капитулацията на Франция германците залавят архивите на френското Върховно командване и публикуват редица сензационни документи. Те показват как военачалниците на съюзниците са прекарали годината в обсъждане на планове най-вече за нанасяне на удар в тила на Германия през Норвегия. Швеция и Финландия, за удар върху Рур през Белгия, за атака на германския най-източен фланг през Гърция и Балканите, за прекъсване на единствения евентуален източник на петролни доставки, който Германия би имала, ако нападне големите петролни полета на Русия в Кавказ. Всичко това са били просто едни чудесни фантазии — напразни илюзии на съюзническите лидери, живот във въображаем свят, докато от него не ги събужда студеният душ на Хитлеровата офанзива.

Хитлер, чиито мисли винаги изпреварват събитията, започва да крои планове за офанзива на Запад още в края на полската кампания и преди да оповести предложението си за обща мирна конференция. Очевидно той вече е бил стигнал до заключението, че то няма да бъде прието от западните съюзници Но тогава запознава с истинските си намерения само най-близките си сътрудници. Държи в неведение Генералния щаб до официалното обявяване на предложението си за мир на 6 октомври, което също е отхвърлено публично.

Три дни по-късно Хитлер излага вижданията си в пространна директива до командирите на германските въоръжени сили, в която аргументира убеждението си, че офанзивата на Запад е единственият път, останал за Германия Това е много показателен документ. В него той изразява убеждението си, че една продължителна война с Франция и Великобритания ще изтощи ресурсите на Германия и ще я изложи на риск от смъртоносна атака в гръб от страна на Русия. Той се опасява, че договорът с Русия няма да му гарантира неутралитета й нито миг повече след момента, в който тя реши, че той не отговаря на интересите й. Този страх го кара да наложи на Франция мир с една по-скорошна офанзива. Хитлер вярва, че след като Франция отстъпи, Великобритания ще стане по-сговорчива.

Преценява, че в момента има сили и техника да победи Франция, тъй като Германия я превъзхожда в оръжията, които имат най-голямо значение.

Твърди, че въоръжаването на Германия с танкове и самолети е достигнало такива технологически висоти като оръжия не само за нападение, но и за отбрана, с каквито никоя друга сила не може да се похвали. Стратегическият и потенциал за извършване на операции е гарантиран от организация и придобило голям опит ръководство, което е по-добро от ръководството на всяка друга страна.

Макар да признава, че французите имат превъзходство в по-старите оръжия, особено в тежката артилерия, той смята, че тези оръжия нямат никакво решаващо значение в мобилната война. С технологичното си превъзходство във въоръжаването с нови оръжия Германия може да не се съобразява и с френското превъзходство по брой на обучени войници.

Хитлер твърди също, че ако изчака с надеждата французите да се уморят от войната, „развитието на британската боеспособност ще даде на Франция ново военно преимущество, което ще има голямо значение за нея както в материален, така и в психологически план да подсили отбраната си.

Трябва да се попречи на врага най-вече да преодолее слабостта в собстве-ното си въоръжаване, особено с противотанкови и противосамолетни оръжия, и така да възстанови равновесието на силите. В това отношение всеки изминал месец е загуба на време, неблагоприятна за способността на Германия да атакува“.

Хитлер проявява безпокойство за волята на германския войник да води война, след като изчезне опияняващият ефект от лесното завладяване на Полша. „Сега самоуважението му е също толкова голямо, колкото уважението на другите. Обаче едно забавяне на войната с шест месеца и ефикасната вражеска пропаганда могат отново да отслабят тези важни качества“^[2]. Хитлер чувства, че трябва скоро да нападне, преди да е станало твърде късно. Той заявява: „При сегашното положение трябва да имаме предвид, че времето е съюзник повече на западните сили, отколкото на нас“. Хитлер завършва със заключението, че „нападението трябва да бъде предприето тази есен, ако условията изобщо позволят“.

Хитлер настоява, че Белгия трябва да бъде включена в района на атаката не само за да се спечели пространство за маневриране, а и за да се заобиколи френската отбранителна линия „Мажино“ и да се попречи на англо-френските сили да влязат в страната и да заемат позиции по границата близо до Рур, „като така приближат войната до сърцето на нашата оръжейна индустрия“. (Както разкриват френските архиви, френският главнокомандващ Гамелен настоява да се направи точно това.)

Разкриването на намеренията на Хитлер е шок за главнокомандващия гер-манските въоръжени сили Браухич и началника на Генералния щаб Халдер. Както повечето висши германски офицери, те не споделят увереността му новите оръжия да преодолеят превъзходството на противника по брой на добре обучени войници. Имайки предвид броя на наличните германски дивизии, те твърдят, че германската армия няма достатъчно сили да победи западните армии. Генералите изтъкват, че 98-те дивизии, които Германия е успяла да мобилизира, са значително по-малко по численост, отколкото на другата страна, и че 36 от тях са зле въоръжени и недостатъчно обучени. Генералите се опасяват също, че конфликтът ще се разрасне в нова световна война, и се страхуват, че тя ще има фатален край за Германия.

Те са толкова обезпокоени, че замислят да прибягнат до отчаяни средства Също както по време на Мюнхенската криза една година преди това започват да обмислят действия за сваляне на Хитлер. Идеята е да се извика от фронта една военна част, която да влезе в Берлин. Обаче командващият вътрешните войски генерал Фридрих Фром отказва да сътрудничи, а неговата помощ е от изключително важно значение. Той е на мнение, че ако на войската се наред да се обърне срещу Хитлер, тя няма да се подчини, тъй като повечето редови войници му имат доверие. Фром вероятно е бил прав в преценката си за реакцията на войските. Тя се поддържа от повечето офицери, които имат пряк контакт с войниците и не знаят какво се говори в но-висшите среди.

Мнозинството от войската и от народа, ако не е опиянено от победата, е заблудено от пропагандата на д-р Гьобелс, че Хитлер желае мир, а съюзници-ге са решени да унищожат Германия. За съжаление съюзническите държавници и пресата дават на Гьобелс твърде много основания за подобни твърдения, които той използва за представянето на съюзниците като вълка, който иска да изяде германското агне.

Докато първият военновременен заговор срещу него все още е в процес на подготовка, Хитлер не успява да започне офанзивата си през есента, както се надява. По ирония на съдбата това се оказва щастливо обстоятелство за него и не толкова щастливо за останалия свят, включително за германския народ.

Определената условна дата за настъплението е 12 ноември. На 5 ноември Браухич прави нов опит да разубеди Хитлер да не напада Франция, като най-подробно излага причините против подобно действие. Обаче Хитлер отхвърля аргументите му и го подлага на жестока критика, като настоява нападението да започне на 12 ноември. Но на 7 ноември, след като метеоролозите прогнозират лошо време, заповедта е отменена. Датата е отложена с три дни, а след това отново и отново.

Установилото се лошо време е очевидно основание за отлагането, но Хитлер е бесен, че трябва да се примири, и не е склонен да приеме, че това е единствената причина. На 23 ноември той свиква всички висши военачалници на съвещание, на което се старае да разсее съмненията им в необходимостта от офанзива, изразява опасенията си от потенциалната заплаха от страна на Русия и същевременно подчертава, че западните съюзници няма да погледнат сериозно на мирните му предложения и ще увеличат въоръженията си. „Времето работи за нашия противник. Ние имаме една ахилесова пета… Ако Великобритания и Франция настъпят през Белгия и Холандия в Рур, ще бъдем изложени на голяма опасност“.

Хитлер ги обвинява в малодушие и им намеква, че ги подозира в опити да саботират плановете му. Той посочва, че от времето, когато отново завладя-ват земите по поречието на Рейн, те се противопоставят на всяка негова стъпка, но всеки път постигнатият успех показва, че е бил прав. Опитите на Браухич да изтъкне различията в оценките и големите рискове, които крие новото на-чинание, само му спечелват още по-силни упреци. Същата вечер Хитлер се среща с него насаме и го „скастря“ още повече. Браухич си подава оставката, но Хитлер не я приема и му казва да се подчинява на заповедите.

Атмосферните условия се оказват по-добър саботьор от генералите и стават причина за нова поредица от отлагания през първата половина на декември. Тогава Хитлер решава да изчака до Нова година и да даде коледна почивка. След Коледа времето пак е лошо, но на 10 януари насрочва началото на офанзивата за 17 януари.

В деня, в който Хитлер взема това решение, се случва нещо драматично и загадъчно. За него се споменава в много документи, но най-сбито го предава генерал Щудент, командващ германските въздушнопреносими части. „На 10 януари един майор, определен от мен за свръзка с 2-ри въздушен флот, отлетя от Мюнстер за Бон, за да обсъди някои маловажни подробности от плана с военновъздушните сили. Той носеше със себе си пълния оперативен план за настъплението на Запад.

При мразовитото време и силния вятър самолетът е загубил ориентация над замръзналия и покрит със сняг Рейн и е навлязъл в Белгия, където каца принудително. Майорът не успява да изгори напълно изключително важния документ. Основни части от него попадат в ръцете на белгийците и те се запознават в общи линии с германския план за офанзива на Запад. Германският военновъздушен аташе в Хага съобщи, че същата вечер белгийският крал е имал дълъг телефонен разговор с кралицата на Холандия“. Разбира се, по това време германците не знаят какво е станало с документите, но е естествено да са се опасявали от най-лошото и да са се съобразили с него. По време на тази критична ситуация Хитлер запазва самообладание за разлика от другите. Интересно е да се наблюдават реакциите на ръководителите на Германия по повод на този инцидент. Гьоринг побеснява, но Хитлер е твърде спокоен и хладнокръвен… Първоначално той иска да нападне незабавно, но за щастие се въздържа и решава да изостави изцяло оригиналния оперативен план, като го заменя с плана „Манщайн“^[3].

Генерал Варлимонт^[4], който заема важен пост в щаба на Върховното командване, отбелязва в дневника си, че Хитлер решава да промени плана на 16 януари и че „това се дължи главно на въздушния инцидент“.

Това се оказва твърде нещастно обстоятелство за съюзниците, въпреки че имат на разположение още четири месеца допълнително за подготовка, тъй като германската офанзива е отложена за неопределено време, за да бъде планът преработен отново, и към неговото изпълнение се пристъпва едва на 10 май. Когато започва осъществяването му, съюзниците са извадени напълно от равновесие и се стига до бързата капитулация на френските армии, а бри-танците едва успяват да се спасят с бягство по море от Дюнкерк.

Естествено е да се зададе въпросът, дали принудителното приземяване на майора наистина е било инцидент. Би могло да се очаква, че всеки от замесените в случая германски генерали с готовност би се представил в благоприятна светлина пред победителите, твърдейки, че преднамерено е организирал това предупреждение за съюзниците. Знаем, че шефът на германското разузнаване адмирал Канарис, който по-късно е екзекутиран, предприема редица тайни действия, за да осуети плановете на Хитлер, и че непосредствено преди нападението през пролетта срещу Норвегия, Холандия и Белгия на застра-шените страни са предадени предупреждения, въпреки че на тях не е било обърнато сериозно внимание. Знаем също, че Канарис е работил по твърде загадъчен начин и е умеел да прикрива следите си. Така че въпросът със съдбоносния инцидент на 10 януари остава открит.

Първоначалният замисъл на новия план не е свързан с подобни съмнения. Той обаче е свързан с друг епизод, въпреки че в него също има нещо странно но от друг характер. Според стария план, изготвен от Генералния щаб под ръководството на Халдер, основният удар на атаката трябва да бъде нанесен през Централна Белгия както през 1914 г. Той трябва да бъде изпълнен от групата армии „В“ под командването на генерал Бок, а групата армии „А“ под командването на Рундщет да нанесе втори удар отляво през хълмистите и покрити с гори Ардени. Тук не се очакват някакви големи резултати и зато-ва всички бронетанкови дивизии са придадени към Бок, тъй като Генералният щаб смята Ардените за прекалено труден терен за подобна атака.

Началник-щаб на армейската група на Рундщет е Ерих фон Манщайн смятан от колегите му за най-способния стратег сред по-младите генерали Той намира първоначалния план за прекалено очевиден и повтарящ до голяма степен плана на Шлифен от 1914 г. — точно такава атака би очаквало съюзническото Върховно командване. Според Манщайн друг недостатък на този вид атака е обстоятелството, че тя ще бъде посрещната от британците които вероятно ще се окажат по-труден противник от французите. А най-важното — след нея няма да може да бъде постигнат решителен резултат. Ето какво казва самият Манщайн: „Вероятно бихме могли да победим съюзническите сили в Белгия. Бихме могли да завладеем крайбрежието на Ламанша. Но е вероятно офанзивата ни да бъде спряна при Сома. Тогава би назряла ситуация, подобна на тази от 1914 г… и не би било възможно постигането на мир“.

Разсъждавайки върху проблема, Манщайн вече е убеден в дръзкото решение главният удар да бъде пренасочен през Ардените, защото предусеща, че там ще бъде най-малко очакван. Обаче е изправен пред един голям въпрос, по който се съветва с Гудериан през ноември 1939 г.

Ето какво казва самият Гудериан: „Манщайн ме попита дали е възможно танковете да се придвижат през Ардените по посока на Седан. Той обясни плана си за пробив през продължението на линията «Мажино» близо до Седан, за да избегне изпълнението на остарелия план «Шлифен», който е познат на врага и има вероятност той да очаква повторното му изпълнение. Познавах терена от Първата световна война и след като проучих картата, се съгласих с идеята му. След това Манщайн убеди генерал Фон Рундщет и до Върховното командване на армията (оглавявано от Браухич и Халдер) бе изпратена докладна. Те отказаха да приемат идеята на Манщайн, но той успя да я доведе до знанието на Хитлер“. Варлимонт представя идеята на вниманието на щаба на Хитлер, след като разговаря с Манщайн в средата на декември. Той споменава за нея пред генерал Алфред Йодл, шеф на оперативния отдел при щаба на Върховното военно командване, който я представя на Хитлер. Обаче едва след въздушния инцидент на 10 януари, когато търси нов план, Хитлер си спомня за предложението на Манщайн и се замисля върху него. Дори и тогава минава цял месец преди да го подкрепи напълно. До окончателното решение се стига по любопитен начин. Браухич и Халдер не харесват начина, по който Манщайн налага „блестящата си идея“, като я противопоставя на техния план. Затова е решено той да бъде отстранен от заемания пост и изпратен да командва пехотен корпус, където да бъде държан настрана и да не може да налага идеите си. Но след преместването му го викат на среща с Хитлер и така той получава възможност да изложи подробно идеята си. Разговорът е уреден от генерал Шмунт, главен адютант на Хитлер, който е горещ почитател на Манщайн и е на мнение, че с него са се отнесли зле. След това Хитлер така силно притиска Браухич и Халдер да приемат предложението, че в крайна сметка те са принудени да отстъпят и да преработят плана за настъплението в съответствие с идеята на Манщайн. Въпреки че я посреща неохотно, Халдер е изключително способен щабен офицер и подробното изготвяне на плана е забележително постижение на логистичното планиране.

Типично за него, Хитлер, след като веднъж одобрява новата основна идея бързо започва да я представя за своя. За Манщайн остава само заслугата, че се е съгласил с него. „От генералите, с които разговарях за новия план на Запад, единствен Манщайн ме разбра“, заявява Хитлер.

Ако анализираме развоя на събитията, когато офанзивата започва през май, ще стане ясно, че старият план почти със сигурност не би могъл да гарантира падането на Франция. Той щеше само да изтласка съюзническите армии обратно до френската граница, ако изобщо успееше да направи дори и това Обаче главното направление на германското настъпление щеше да се сблъска фронтално с най-силните и най-добре екипирани френско-британски сили и на германците щеше да им се наложи да си пробиват път през територия, пълна с препятствия — реки, канали и големи градове. През Ардените настъплението изглежда трудно, но германците успяват да преминат бързо през покритата с гори и хълмове Южна Белгия, преди френското Върховно командване да схване опасността, и равнините на Франция остават открити за тях — идеален терен за голямо танково настъпление.

Ако бе наложен старият план и се стигнеше до застой, което е било напълно възможно, целият по-нататъшен развой на войната можеше да изглежда много по-различно. Макар да е било малко вероятно Франция и Великобритания сами да победят Германия, при едно категорично спиране на германското настъпление от тяхна страна те биха имали време да разработят своите въоръжения, особено производството на самолети и танкове, и така да изравнят силите в тези нови оръжия. Евентуален провал на стремежа на Хитлер към победа с течение на времето щеше да подкопае доверието на войската и на народа в него. При застой на Запад силната опозиция срещу Хитлер в Германия би имала по-добра възможност да спечели по-голяма подкрепа и да развие плановете си за свалянето му от власт като първа стъпка към постигането на мир. Както и да се бяха развили нещата след евентуално спиране на настъплението, по всяка вероятност на Европа щяха да бъдат спестени много от разрушенията и бедите, които връхлетяха нейните народи в резултат на поредица събития, произтекли от капитулацията на Франция.

Докато Хитлер печели толкова много от въздушния инцидент, който го принуждава да промени плана, съюзниците най-много си патят от него. Едно от най-странните неща в цялата история е, че те правят съвсем малко, за да извлекат полза от предупреждението, което им пада от небето, тъй като документите, които германският щабен офицер носи със себе си, не са изгорели напълно и белгийците бързо предават копия от тях на френското и на британското правителство. Обаче техните военни съюзници смятат, че документите са подхвърлени с цел да бъдат заблудени. В това няма много логика, защото щеше да е глупав опит да бъдат накарани белгийците да са нащрек и да се стремят към по-тясно сътрудничество с французите и британците. Те биха могли много лесно да отворят границата си за френско-британските армии, за да подсилят отбраната си, преди да бъде нанесен ударът.

Още по-странно е, че съюзническото Върховно командване не променя плановете си и не взема мерки срещу голямата вероятност, след като истин-ският на германското Върховно командване е заловен, то да смени главната посока на удара.

В средата на ноември Върховният съюзнически съвет одобрява план „D“ на Гамелан — едно рисковано начинание, към което британският щаб първо-начално има резерви. Според план „D“ подсиленото ляво крило на съюзни-ческите армии трябва да навлезе бързо в Белгия веднага след като Хитлер настъпи, и да се опита да стигне колкото може по на изток. Това улеснява Хитлер, защото съответства идеално на новия му план. Колкото по-навътре в Централна Белгия навлязат съюзническите армии, толкова по-лесно ще бъде за танковото му настъпление през Ардените да застане в тила им и да прекъсне връзката им с останалите войски.

Изходът от цялото начинание става още по-сигурен, след като съюзническото Върховно командване съсредоточава главните си мобилни части за навлизане в Белгия и оставя само малък брой второразредни дивизии да пазят тила на настъпващите, като ги оставя пред изходите на „непроходимите Ардени“. Положението се влошава и от това, че отбранителните позиции, които те трябва да заемат, са твърде слаби — между края на линията „Мажино“ и началото на британския укрепен фронт.

В мемоарите си Чърчил споменава, че още през есента в британския щаб е имало безпокойство заради положението в този район, и заявява: „Министърът на войната г-н Хор-Белиша повдигна на няколко пъти въпроса във военния кабинет. Обаче правителството и военните ни ръководители, естествено, не пожелаха да критикуват тези, чиито армии бяха десет пъти по-многобройни от нашата“.

След като в началото на януари Хор-Белиша напуска поста след бурята, предизвикана от неговата критика, впоследствие той има още по-малко жела-ние да се засяга този проблем. Освен това както във Великобритания, така и във Франция се забелязва опасно засилване на неоснователната самоувереност. В реч, произнесена на 27 януари, Чърчил обявява, че „Хитлер пропусна най-добратата си възможност“. На следващия ден това успокоително твърдение става водещо заглавие на вестниците. Точно тогава в главата на Хитлер назрява новият план.