Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Завоевателят

ИК „Бард“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Петя Чолакова

ISBN: 978-954-655-273-0

История

  1. — Добавяне

5.

Торогене се отпусна на пейката в градинския павилион. Усещаше духа на съпруга си навсякъде около себе си. Лятото се беше проточило и градът изнемогваше от горещина. Месеци наред рядката жега се трупаше, докато не се разразят бури, после настъпваха един-два дни сладка прохлада, след което всичко изсъхваше и процесът започваше отначало. Самият въздух в подобни моменти бе тежък и обещаваше дъжд. Кучетата лежаха задъхани по ъглите на улиците. Всяка сутрин се намираха един-два трупа за разчистване или плачеща жена. На Торогене вече й, липсваше властта, с която бе свикнала. Преди Гуюк да стане хан, тя можеше да прати дневната стража да изтръгне с бой признания от дузина свидетели или да прогони семейство крадци, като ги изхвърли на пътя извън градските стени. А само за една нощ бе лишена от тези правомощия и можеше единствено да се обръща с молби към сина си редом с хиляди други.

Докато седеше сред листата, Торогене потърси покой, но не успя да го намери дори в компанията на Сорхатани.

— Не ми казвай, че се радваш да напуснеш града — рече Сорхатани.

Торогене потупа мястото до себе си, но на приятелката й не й се седеше.

— Никой млад хан не се нуждае от майка, която да следи всяко негово действие и грешка. Старото трябва да направи път на новото — изговори думите с неохота, повтаряйки помпозната реч на Гуюк от сутринта. — Имам чудесен дворец, построен ми от Угедай. Ще ми бъде добре там. И съм стара. Направо не мога да повярвам колко уморена се чувствам някои дни.

— Той се отървава от теб — рече Сорхатани и вдигна тънка клонка от пътеката. Сигурно беше паднала тази сутрин, иначе дзинските градинари отдавна да бяха я махнали. Огъна я в ръце като шибалка. — Синът ти трябва да почете това, което постигна, че успя да удържиш държавата да не се разпадне. Къде беше той тогава?

— Дори и така да е, той е хан. Години наред работих за това. Трябва ли сега да се оплаквам, че желанието ми се сбъдна? Що за глупачка ще съм тогава?

— Майка — каза Сорхатани. — Всички ние сме глупачки, когато стане дума за синовете ни. Мием ги, кърмим ги и единственото, което очакваме от тях, е да ни бъдат благодарни до края на дните си.

Разсмя се, настроението й се промени за миг. Торогене също се усмихна, макар всъщност да бе болезнено засегната от заповедта на сина си.

— Той не заплаши да отпрати теб, Сорхатани — рече тя.

— Само защото все още обръща огромно внимание на Монгке. Орлок на войските. Това е повече, отколкото синът ми някога е желал. Кълна се, че изобщо не бяхме помисляли за такова нещо.

— Зная. Гуюк поне веднъж се вслуша в съвета ми. В Монгке тече кръвта на Чингис и туманите ще го последват. Синът ми му има пълно доверие, Сорхатани. Това е важно.

Сорхатани замълча. Вярно беше, че Монгке бе издигнат през първия сезон от управлението на Гуюк, точно както беше предвидила. Кублай обаче никога нямаше да поведе войска под властта на Гуюк. Нещо у двамата извеждаше на преден план най-лошите им черти. На два пъти беше пращала Кублай по някакви задачи, но той не се сработи с хана. Двамата се дразнеха един друг като котараци и нито тя, нито Кублай можеха да дадат задоволително обяснение за това. Имаше моменти, в които й се искаше Гуюк да я беше изпратил обратно в родината, далеч от жегата, вонята и тълпите на града, далеч от политиката, която разваляше всеки мирен ден. Дори в това отношение имаше подозрения. Не мислеше, че Гуюк я цени като съветник, а един спомен за баща му така и не й даваше покой. Преди години Угедай я беше помолил да се ожени за сина му. И сега идеята я караше да потръпне. Угедай беше твърде добър човек, за да упражни принуда, но Гуюк нямаше подобни скрупули. Както стояха нещата, след смъртта й родината на Чингис щеше да бъде наследена от Монгке или от някой от другите й синове, ако остави завещание и то бъде почетено. Можеше само да се надява, че Гуюк ще се задоволи да управлява отделните ханства. Той обаче като че ли нямаше подобни намерения. Всъщност приличаше й точно на онези алчни глупаци, които ще се опитат да си присвоят всичко. Сърцето й се късаше, че един такъв красив млад мъж има толкова много тъмни страни в себе си. Властта изкарваше у едни най-добрите качества, но Гуюк не показваше развитие в тази посока.

Това бе още едно от нещата, които нямаше да обсъжда с Торогене. Тя още оплакваше съпруга си и беше поставила сина си начело на държавата. Не беше работа на Сорхатани да й посочва слабостите му. Само преди седмица Гуюк беше отказал да приеме делегация първенци от Корио, а бе предпочел да излезе на лов с другари. Сорхатани несъзнателно се намръщи при спомена за напрегнатата среща с корейците. Беше се опитала да намали обидата с думи и дарове, но виждаше гнева им в мълчаливите погледи, които си разменяха. Когато се върна няколко дни по-късно, ханът изпрати съветника си Яо Шъ да изслуша молбите им. Сорхатани също можеше да го стори, ако Гуюк й бе позволил.

От спомена бузите й почервеняха от гняв. Този път беше пренебрегнала разфучалите се слуги и бе влязла насила при него. Надяваше се да го накара да разбере, че животът му не може да бъде безкраен гуляй или лов с приятели. Един хан трябваше да управлява всеки ден и да взема решенията, които другите не можеха да вземат без него.

Гуюк изобщо не се разкая, когато чу думите й. Тъкмо обратното, изсмя й се и я отпрати по начин, който можеше да се прецени като оскърбление. Това също нямаше да бъде споменато пред Торогене, не и точно когато си заминаваше, след като бе завършила делото на живота си. Сорхатани осъзна, че приятелката й ще й липсва, но винаги беше имало теми, които не се бе осмелявала да повдигне пред нея.

Ако не беше Кублай, тя сигурно щеше да полудее сред това гъмжило от глупаци, лъжи, интриги и тайни съюзи. Поне синът й я слушаше. Направо попиваше новата информация, а проницателността му продължаваше да я изумява. Кублай сякаш знаеше всяко нещо, което ставаше в града, и тя дори заподозря, че разполага с шпиони, способни колкото нейните собствени. Но дори той бе разтревожен напоследък. Гуюк замисляше нещо и между туманите и двореца непрекъснато препускаха вестоносци. Воините се упражняваха всеки ден в равнината и се обучаваха на стрелба, докато целият град не се изпълни с противната миризма на барут. Сорхатани имаше човек сред вестоносците, който беше готов да чете посланията, но те често бяха запечатани. Можеше да ги отвори, ако му наредеше, но това щеше да му коства живота, а тя не искаше да го жертва с лека ръка. Самият факт, че нещо се пазеше в тайна, вече говореше достатъчно, но Сорхатани имаше чувството, че се лута в мъгла. Кублай може и да научи нещо, помисли си тя, или най-малкото да излезе с по-добро предположение. Реши да поговори с него вечерта.

Двете с Торогене вдигнаха очи, когато чуха стъпките на дневните стражи на Гуюк. Торогене се изправи с въздишка и се загледа в далечината, сякаш искаше да отнесе със себе си спомена за града. Двете със Сорхатани се прегърнаха пред безстрастните погледи на гвардейците. Каруци, коне и слуги чакаха, за да я откарат в далечния дворец на брега на Орхон. Лятото също свършваше и Сорхатани не мислеше, че на приятелката й ще бъде позволено да се върне. Гуюк не бе в състояние да скрие удоволствието си от дадените заповеди, макар да ги бе украсил с изискани думи и ласкателства.

— Ще ти дойда на гости — рече Сорхатани, като се бореше с напиращите чувства. Не можеше да обещае на Торогене, че ще я държи в течение, не и пред хора, които щяха да докладват всяка чута дума. Торогене се усмихна, макар в очите й да блестяха сълзи. Беше издигнала сина си на ханския престол и наградата й бе изгнание, независимо как го наричаше Гуюк. Лъжи и интриги, сякаш това бе единственото, което градът можеше да роди от безплодните си камъни. Сорхатани гледаше как Торогене се отдалечава с мъжете — уязвима прегърбена фигура на фона на младите им силни снаги. Изведнъж се уплаши, че един от собствените й защитници е бил отстранен. Въпреки любовта си към лова и разврата Гуюк беше твърдо решен да консолидира властта си. Сорхатани не можеше да намери покой при мисълта за бъдещето. Не можеше дори да се върне в земите си без разрешението на Гуюк. Беше все едно да спи в една стая с раздразнен тигър, който всеки момент може да скочи и да я разкъса на парчета.

Чу в далечината трясъка на оръдията и леко трепна. Монгке несъмнено беше на полето и ръководеше воините си, които се упражняваха в уменията на войната. Сорхатани мълчаливо се помоли за синовете си да бъдат в безопасност под властта на новия хан.

 

 

Гуюк крачеше по празните коридори. Знаеше, че е всял ужас у дворцовите слуги със заповедта си да не се мяркат пред очите му. Дни по-рано се беше блъснал в някаква млада жена, която закъсня да се махне от пътя му. Бе издал заповедта, без изобщо да се замисля. Всички бяха твърде свикнали с достолепното ходене — темпото на по-възрастните и особено на баща му. Имаше намерение да остави заповедта си в сила само за няколко дни, докато се научат да скачат като на пружини, когато го видят. Откри обаче, че му е страшно весело да вижда как мъже и жени се спасяват на всеки завой, уверени, че животът им е в опасност, ако дори само ги зърне.

Ускори крачка и се ухили, когато слугите се втурнаха към страничните стаи далеч пред него и бързо разнесоха вестта, че ханът е тръгнал да обикаля. Без да спре, бутна обкованите с мед врати и влезе в залата за аудиенции.

Сорхатани беше там заедно с Яо Шъ, стария съветник на баща му. Дузина други чакаха реда си и се опитваха да не показват, че са прекарали в помещението половината ден, докато ханът си направи труда да се появи. Гуюк не им обърна внимание и тръгна по каменния под към позлатения стол, инкрустиран с лазурит, който блестеше на светлината от прозорците. Поне въздухът беше свеж от лекия вятър отвън. Беше свикнал с дзинския навик да се къпе редовно и от вонята на немита плът в затворени помещения му се повръщаше.

Сорхатани следеше внимателно всяко негово движение, докато влизаше, като контролираше изражението си. Щеше да заговори първа, но с Яо Шъ се бяха уговорили за реда през дългите часове на чакане. Обидата отново я жилна, сякаш нямаше друга работа, освен да чака Гуюк, докато се наиграе със слугите. Нищо от това не биваше да излиза наяве. Трябваше да помни, че думата му е закон, че може да отнеме земите или живота й при първия признак на гняв на лицето й. Може би беше по-добре, че Яо Шъ ще открие събранието. Старецът владееше до съвършенство дворцовите маниери и много рядко се случваше да показва емоциите си.

— Господарю хан — започна Яо Шъ, като пристъпи към Гуюк и се поклони дълбоко. Държеше наръч листи и Гуюк ги изгледа с отвращение. — Има много въпроси, които единствено ханът може да реши. — Гуюк сякаш се канеше да отговори, но Яо Шъ продължи, преди да успее да си отвори устата. — Губернаторът на Източно Корио моли да му бъде изпратен туман, който да се справи с морските разбойници, нападащи бреговете му. За трети път изпраща пратеници в Каракорум.

Яо Шъ млъкна за момент, но Гуюк просто се настани по-удобно на стола си.

— Продължавай, Яо Шъ, какво друго има? — малко шеговито попита той.

— Имаме тумани на дзинска територия, господарю. Да пратя ли вест по ям станциите, че могат да му се притекат на помощ?

Гуюк махна с ръка.

— Много добре, изпрати два. Друго?

Яо Шъ примигна, когато откри, че Гуюк е в онова негово странно настроение. Продължи бързо, твърдо решен да се възползва от ситуацията колкото се може повече.

— Ъъъ… губернаторът на Си Ся твърди, че данъците са твърде високи за района му. В провинцията имало чума и е изгубил близо половината си работна ръка на полето. Моли за една година без данъци, за да може да се възстанови.

— Не, той е мой васал.

— Господарю, ако можем да направим жеста, той ще ни бъде по-силен съюзник в бъдеще.

— И ще се стигне дотам всеки дребен управител да ми реве на прага. Казах не, съветник. Продължавай нататък.

Яо Шъ кимна и бързо направи справка с листата си.

— Имам над осемдесет молби за женитба, господарю.

— Остави ги настрана. Ще ги прочета в покоите си. Има ли нещо специално в тях?

— Не, господарю — отвърна Яо Шъ.

— Тогава продължавай нататък.

Сорхатани виждаше, че Яо Шъ започва да се обърква. Преди Гуюк беше мързелив и едва успяваше да скрие досадата си, докато слушаше съветниците. Вземането на решения с такава скорост беше толкова необичайно за него, че тя неволно се чудеше какво се опитва да им покаже. Отвращението й към Гуюк караше стомаха й да се свива. Баща му не би подминал вестта за чумата с такава лекота, сякаш хилядите мъртви нямаха никакво значение, сякаш болестта нямаше да се разпространи. Слушаше как Яо Шъ говори за нуждата да се строят кораби и презрителния отказ на Гуюк да отпусне средства за подобно начинание. В същото време владееха брегови участъци на дзинска територия, а отвъд тях имаше народи, които яздеха вълните с майсторство, за което монголите не можеха и да си помислят.

Яо Шъ повдигна десетки теми и на всички получи бързи отговори. Сорхатани мислено стенеше при някои от тях, но поне това бе по-добро от бездействието от предишните дни. Светът нямаше да стои на едно място, докато Гуюк ловува с красивите си птици. Светлината отвън се промени и той си поръча храна и пиене, но не обърна внимание на нуждите на останалите присъстващи. Минаха часове, преди Яо Шъ най-сетне да приключи и да дойде нейният ред.

Когато Сорхатани пристъпи напред, Гуюк потисна прозявката си.

— Мисля, че за днес е достатъчно — обяви той. — Утре ще бъдеш първа, Сорхатани.

— Господарю — промълви тя ужасено, докато множеството в залата замърмори недоволно. Имаше и други, които ханът не можеше да си позволи да игнорира — важни хора, които бяха изминали дълъг път, за да застанат пред него. Събра кураж и продължи: — Господарю, денят е все още млад. Можеш ли поне да кажеш дали Бату е отговорил на повикването? Ще дойде ли в Каракорум, за да положи клетвата си?

Запътилият се към изхода Гуюк спря и се обърна към нея.

— Това не е работа на съветниците ми, Сорхатани — каза с неодобрителен тон. — Аз ще се справя с това.

Усмивката му беше противна и Сорхатани се запита за първи път дали изобщо е изпратил заповедта на Бату.

— Продължавайте с работата си — нареди Гуюк през рамо, когато стигна вратата. — Държавата никога не спи.

 

 

На следващата сутрин по зазоряване Сорхатани бе събудена от слугите. Продължаваше да държи покоите в двореца, които бе получила, докато помагаше на Торогене през тежките години след смъртта на Угедай. Гуюк все още не смееше да й ги отнеме, макар тя да предполагаше, че и това ще стане, след като съсредоточи властта в ръцете си. Седна в леглото, когато слугата почука на вратата и влезе с ниско наведена глава, за да не гледа към господарката си. Никой от народа не спеше гол, но Сорхатани беше възприела дзинския обичай да облича съвсем тънка копринена роба за сън и отначало имаше смущаващи сцени, докато слугите свикнат с навиците й.

Разбра, че нещо не е наред, веднага щом видя мъжа вместо някое от момичетата, които й помагаха да се изкъпе и облече всяка сутрин.

— Какво има? — сънено попита тя.

— Синът ти Кублай, господарке. Твърди, че трябва да говори с теб. Казах му да дойде, когато се облечете, но отказва да си тръгне.

Сорхатани потисна усмивката си от зле прикритото раздразнение на човека. Кублай можеше да въздейства така на хората. Единствено присъствието на лична охрана би го спряло да нахлуе тук.

Наметна по-тежка роба и я завърза на кръста, докато влизаше в стаята, осветена от меката сивкава светлина на утрото. Потръпна, когато видя Кублай, облечен в тъмносиня копринена роба. Когато тя влезе, той вдигна очи и погледна през прозореца към изгряващото слънце.

— Най-сетне, майко! — възкликна, макар да се усмихна, когато я видя разрошена и все още сънена. — Ханът извежда туманите от града.

Посочи към прозореца. Сорхатани го последва и се загледа към равнината. Покоите й бяха достатъчно високо, за да вижда надалеч, и успя да различи тъмната маса конници, яздещи в строй. Гледката й напомни на сянката, която хвърля облак върху земята през лятото, но устните й се стегнаха и главата й внезапно се проясни.

— Гуюк каза ли ти накъде потегля? — попита Кублай.

Майка му поклати глава, макар да й беше болно да признае, че ханът не е споделил с нея.

— Това е… странно — тихо отбеляза Кублай.

Сорхатани го погледна в очите и с жест отпрати слугите да приготвят чай. Двамата ги гледаха как излизат, а когато останаха сами, Кублай леко се отпусна.

— Ако това е някаква демонстрация на сила или просто тренировка, сигурно щеше да знаеш — продължи той. — Гуюк е наясно, че половината град ще наскача от топлите си легла, за да го гледа как заминава. Няма начин да поведеш тайно армия. Той знае това.

— Ще ми кажеш ли тогава какво прави?

— Говори се, че ще потегли на запад да изпита новите воини, да ги привърже към себе си в планините с тежки походи и учения. Всички търговци от пазара са чули едно и също, което буди подозренията ми. Сякаш слухът е пуснат нарочно, при това доста умело.

Сорхатани сдържа нетърпението си, докато синът й премисляше всички възможности, преди да се спре върху една. Познаваше го достатъчно добре, за да бъде сигурна в заключението му.

— Бату — каза най-сетне той. — Трябва да е той. Бърз удар за премахване на човека, който не е положил клетвата пред хана.

Сорхатани затвори очи за момент. Още бяха сами, но наоколо винаги имаше слухтящи уши и тя пристъпи плътно до сина си.

— Бих могла да го предупредя — едва чуто прошепна.

Кублай се дръпна от нея и я погледна изпитателно в очите.

— Ще изложиш на риск живота на всички ни — каза той, като наведе глава до нейната, сякаш я утешаваше. Дори скрит наблюдател не можеше да е сигурен какво й шепне, докато вдъхва аромата на косата й.

— Нима трябва да стоя със скръстени ръце и да гледам как убиват братовчед ти? — отвърна тя.

— Ако такава е волята на хана, какъв избор имаш?

— Не мога просто да стоя и да бездействам, щом мога да му дам шанс да избяга. Ям ездачите могат да изпреварят войската.

Кублай поклати глава.

— Ще бъде опасно. Ездачите ще запомнят, че са отнесли съобщението. Ако Бату се измъкне, Гуюк ще започне разследване назад по веригата, докато не стигне до теб. Не ще позволя подобно нещо, майко.

— Мога да поръчам на някой слуга да изпрати съобщението до станцията в града.

— На кого би могла да се довериш, когато ханът се върне разярен и започне да търси виновника? Слугите могат да се купят, но ще се пречупят и ще проговорят.

Замълча за момент и погледът му се зарея нанякъде.

— Може да бъде направено от човек, готов да използва конете на ям станциите, без да е един от ездачите. Няма друг начин да се предупреди навреме Бату. Стига да си сигурна, че наистина го искаш.

— Той трябваше да е ханът, Кублай — рече тя.

Синът й така стисна ръката й, че я заболя.

— Майко, не бива да казваш подобно нещо дори на мен. Дворецът вече не е безопасно място.

— Именно, Кублай. Вече навсякъде има шпиони. Само преди година нямаше да ми се налага да си меря думите, в случай че някакъв парфюмиран придворен се втурне да шепне в ухото на господаря си. Ханът отпрати Торогене. Аз също няма да се задържа още дълго, особено щом ме следи. Нека му попреча в това, синко. Искам да го направя.

— Аз ще отнеса съобщението — каза той. — Няма да има нищо писано.

Беше очаквал от нея да възрази, но тя разбираше, че няма кой друг да го направи, така че кимна и отстъпи назад. Очите й блестяха от гордост.

— Добре тогава, Кублай — каза тя с нормален глас. — Излез в степта и ги гледай как заминават. Разкажи ми, когато се върнеш довечера. Искам да знам всичко.

Подслушваните не биха чули нищо тревожно, макар и двамата да знаеха, че той няма да се върне.

— Монгке трябва да е с хана — рече той. — Страшно му завиждам.

— Той е орлокът на хана, най-верният му човек — отвърна тя. Не беше нужно да изрича предупреждението. Монгке не биваше да научи, че се опитват да спасят Бату. Подобна тайна не можеше да се разкрие пред най-големия брат.